тайланд

Една панда в Тайланд

"Никога до сега не са ме наричали панда!" - мислех си изненадано някъде под струите пот, стичащи се по лицето ми.

Друга, по-ранна мисъл гласеше, че всяко едно страхотно пътуване включва в себе си изкачване. И ето ни мен, Бърт (19) от Холандия, Лаура и Хана (27 и 25) от Германия - катерим се по планината Хауп Хуп Ка (измислено име, но съм сигурен, че истинското ще звучи точно така) в Северен Тайланд, недалеч от гр. Чианг Май.

Водачът ни ме взе от хостела с покрит пикап, в товарната част на който се запознах с групата си. Предният ден, на 1-ви май, бях резервирал двудневна екскурзия, и колко точно щеше да ми хареса зависеше до голяма степен от това с какви хора щях да се падна - е, имах късмет!Любезният водач ни съжали, че сме излезли на поход без шапки, и ни направи по една. Заприличахме на горски елфи.

Първата ни спирка беше малка ферма за орхидеи, с отделно, красиво оформенено отделение за пеперуди; следваше основната атракция - убежище за слонове (elephant sanctuary)! Никога не съм мислил по въпроса, предполагам допусках, че е същото като с конете и камилите, но се оказва, че дивите слонове никога не биха допуснали да бъдат яздени. За да бъдат опитомени, малките слончета са измъчвани, а процесът се нарича "Пречупването". Затова и когато споменах, че планирам да се повозя на слон (не за първи път), група приятели, наскоро посетили Тайланд, се изразиха твърдо против язденето им, и ме предупредиха да не съм си го и помислял. Да но... каква е разликата с камилите, конете и елените? И как можеш да се възмущаваш над измъчването на животни, над чинията си със свински пържоли? Да яздя или не - наистина бях в дилема.

Явно не е била толкова сериозна - това едрото животно върху слона съм аз.

Пристигнахме в малка долина край пътя, заобиколена от река и живописни хълмове. Като по сигнал от сянката на дърво с широка корона се отделиха две величествени животни, и започнаха да ни приближават с бързи крачки. Слонът е изключително същество - с големият си размер излъчва страхопочитание, а не особено грациозните му движения пленяват вниманието ти. От близо кожата му е набръчкана и груба, като стар градински маркуч, но такъв покрит с група четина. Връчиха ни по кош с нарязана захарна тръстика, която подавахме на слончетата, а те улавяха с носа си и припряно схрускваха, протягайки нос-хобот за още (и ръсейки обилно сополи). Нашият гид беше страшно развълнуван и енергичен, настояваше да прави различни снимки и разпореждаше в какви пози да застенем; той ме накара да прегърна слона - но какво да му прегръщам, като е толкова голям? Прегърнах го за хобота:) След като си станахме толкова близки, вкараха слоновете в близкият гьол, и ни дадоха по една кофа, с която започнахме да ги поливаме с вода (стараейки се да не бъдем стъпкани при маневрите им). Очаквах да ги мажем с кал, дори със собствените им фекалии (както са правили моите приятели слоно-защитници), но след като си поиграхме ни предложиха да се качим за снимка, а след това - и да направим малка разходка, така и така бяхме отгоре им. Слончетата не изглеждаха разтревожени, ядосани или недоволни по какъвто и да е начин, аз се извиних на моя за всеки случай, и се насладих на краткото пътуване на гърба на този мил гигант. Беше като сливане с природата и всичко наоколо, беше... оп - приключи. От гърбовете им се прехвърлихме на една издигната платформа, помахахме им за довиждане, и продължихме по пътя си.Казват, че за слоновете ние сме били сладки същества, нещо като котките за хората. Как са го установили - не знам...

Обядвахме (стане ли въпрос за ядене в тази част на Азия, обезателно е замесен ориз!), и с бодър дух започнахме изкачването на планината. Началото на май е към края на горещият сезон, затова, когато няколко минути по-късно стигнахме до обещаният водопад, видът му беше доста омърлушен. Но под него се беше образувало малко басейнче с хладна вода - идеално в обедната жега. Хвърлихме се вътре, а гидът ни-зевзек се покачи на камъните над водопада, и се спусна по канала, образуван от него, като по доста зрелищна водна пързалка! Аз бях единственият желаещ да го повтори, спуснах се даже още веднъж, въпреки че се приземявах на дъното (после банските ми бяха пълни със ситни камъни).

В разгара на горещият сезон подобни гледки бяха доста жадувани. 

От тук започна тричасовото изкачване, по време на което бях наречен панда, с което започна този разказ. Не е нещо непосилно. В края му се озовахме в малко село високо в планината, с няколко колиби, където щяхме да пренощуваме. Няма ток, интернет или каквото и да е за правене - супер! Ще си играем на нещо с моята германо-холандска група! Само да не бяха толкова скучни...

Малкото момиченце, което живееше в къщата, ни изведе на разходка - отбихме се през селското училище, няколкото деца наизлязоха отвътре (едно момченце почти припадна от изумление като видя Бърт - типичен холандец, който сякаш са разтягали изкуствено, за да стане толкова висок!), заведоха ни до едно дръвче с личи, и започнаха да го брусят, да събират нападалите личита, и да ги разпределят между нас. Всички се забавляваха ужасно много, най-вече Бърт, който стана герой на децата със способността си да стига и до най-високите плодове:)

Прост чудесно, но защо не взех книга със себе си?

Спахме под мрежи за комари, лично аз - доста добре, предвид че си легнах в 9 вечерта (изключително рано!). На другият ден Слизахме. Слизането ми е по-натоварващо от изкачването, но когато след 2 часа преход стигнахме прохладен водопад, всичката умора се изпари. Следваше обяд и рафтинг в гумено кану - но заради вече споменатия горещ сезон, много от речните камъни се подаваха твърде много от водата и на няколко пъти засядохме между тях. Това ми е вторият рафтинг, но предният път със сигурност не се разминавах с къпещи се или бавно преминаващи по брега слончета; реката беше пълна с къпещи се деца, с които завързвахме кратки водни схватки.

На връщане се отбихме през същият приют за слонове, за да вземем двойка японци, и ни върнаха обратно в Чианг Май.

Едва успях да се изкъпя, когато получих съобщение от Ват, че ще мине да ме вземе след час и половина, към 7 вечерта. Ват беше съседът ми по седалка на полета Банкок-Чианг Май, с който бях пристигнал преди 2 дни. Докато кацахме той ме заговори, и попита дали не искам да ме закара до хостела ми (спести ми доста вървене!), а на изпроводяк предложи да ми покаже много хубав rooftop бар в някоя от следващите вечери. Оказа се, че не е само това - предстоеше ми мини кулинарно-културна обиколка, от много високо ниво! Първо вечеряхме на близкият нощен пазар - той поръча нещо като прясно зеле със свинско; продължихме с десерта - местен вариант на филипинското хало-хало и портокалов сок; последва въпросният бар на покрива, който не беше нищо особено (тук най-накрая успях да платя бирите, защото домакинът ми покриваше всички разходи!); трябваше да изпивам и бирата на Ват (а бутилките са по-големи от нашите) защото той - в типично азиатски стил - ми направи няколко снимки, и се зае да ги праща на всичките си познати и приятели. Мислех, че това е краят на програмата, но тогава се озовахме в огромно кабаре, бяха поръчани нови бири (които пак аз доизпивах) и гледахме впечатляваща програма от танци и песни на голяма сцена - никога не съм бил на нещо подобно! Тук бирата беше 180 бата, но Ват категорично отказа да платя дори половината сметка - някой ден можело той да дойде до България - как ли пък не:) Прибрах се сериозно подпийнал.

 Тайландски десерт.

 Едно от кабаретните представления, на което присъствах.

На другият ден не ми беше до нищо, в късният следобед имах полет обратно до столицата, но някак събрах сили и се чух да казвам на рецепцията, че искам да наема мотор - Honda Click. Човекът дойде след 15 минути, взе ми паспорта и 200 бата, а аз получих красив червен скутер, на който скоро се носех към близката планина (в лявата лента, тъй като тук са с ляво движение). Не се чувствах напълно добре след снощи, но постепенно тежкият горещ въздух на града се смени с прохладен и свеж с изкачването на планината; пътят се виеше като змия, скрит на сянка от короните на високи дървета; беше истинско удоволствие да карам 125 кубиковото моторче по завоите, и съвсем забравих за храмовете и гледките покрай пътя, за които уж дойдох. Бяхме само аз, моторът, и изкачващият се път.

Не си спомням това от ЗЗП, но съм доста сигурен, че тя е с предимство.

В един момент обаче си дадох сметка, че празният ми резервоар може и да се окаже проблем. Беше твърде късно да се връщам до града да търся бензиностанция, но google maps ме уверяваше, че има такава в някакво близко планинско село. Уви - ни следа от нея, а обиколих два пъти къщите! Е, какво пък, връщането ми беше предимно надолу, можеше и да изкарам някак... Междувременно бях установил, че местните жители отглеждат собствено кафе, което се предлагаше в няколко от къщите, така че спрях да изпия едно, пък после да му мисля. Жената, която ме обслужи не говореше английски, но когато й обясних, че търся гориво, ме поведе на някъде и - о, чудо - варел бензин с разграфено стъкло отгоре - попаднах на митичната бензиностанция! Сложих цели 4 литра, резервоарът се напълни, изпих си кафето и залях жената-спасителка с дузина "хапхун кап" (благодаря на тайски, така както го чувам) и потеглих наобратно.

Превозното ми средство с бензиновата колонка на заден план:)

Спрях се да разгледам един кралски дворец (влизаше се само с дълги панталони, та трябваше да наема едни, в типичен тайски стил - бяха много удобни!), но времето ми почна да привършва и през повечето останали забележителности преминах набързо, или не отидох въобще. В 15:30 бях обратно в хостела си, а когато добродушният моторист дойде да си го прибере, си опитах късмета:

- Човече, виж, връщам ти го с пълен резервоар, но ще искам услуга - да ме закараш сега до летището!

Май не ме разбра напълно, а после като че ли загря, но отказа. Хостела ми предлагаше трансфери за 150 бата, което със сигурност беше над реалната сума до там, така че нарамих раницата и спрях първият попаднал ми тук-тук отвън. Колко е до летището? 150 бата?! Не, не... Ааа, много далече било, така ли? Давам ти 100. 120? Хайде карай:)

И така - обратно към Банкок с VietJet, за коронацията на крал Рама Х - първата такава от 70 години насам! Как се пропуска такова нещо?

За 20 USD в посока се почувствах както в добрите стари времена, когато Wizz летяха Варна - София за толкова...

П.П. Много лесно, когато не издържаш на усилните жеги и гъмжилото от народ.