филипини

Ел Нидо - скритият рай на Земята /част I/

Ел Нидо

Скритият рай на Земята

3 април 2019 г.

El Nido – „гнездото“ /преведено от испански/ се е загнездило в северната част на остров Палаван в залива Бакуит, смятан за един от най-красивите в света със своите великолепни лагуни, скрити плажове и диви острови, оградени с високи варовикови скали и тюркоазени води, разливащи се по бели пясъци.  Попаднахме в този скрит рай с полет на Cebu Pacific от Цебу до Пуерто Принцеса като част от филипинската ни авантюра с нашите приятели Юлиян, Веси, Стоян и Таня. Вече бяхме натрупали впечатления от срещи с дългопети /тарсиер - ендемичен вид/, разходка до "Шоколадови хълмове", наслаждавахме се на традиционни изпълнения на песни и танци, минавайки през гора от махагонови дървета с плаващ ресторант по река Лобок, след което си покачихме адреналина със зип лайн, гмуркахме се сред китови акули, пъстроцветни риби и палитра от корали, "подскачахме" от остров на остров с лодка в един истински тропически рай.

И така, свежи и приятно заредени, в 10 часа сутринта се озоваваме на летището в Пуерто Принцеса. Полетът е кратък - само час и десет минути, което допълнително ни дава усещането за поредния приятен ден. Градусите започват да се покачват. През април средната температура е 36℃ в комбинация с висок UV индекс, което задължава да се носят шапка, очила, дълъг ръкав и да се ползва слънцезащитен крем. Все пак идваме от Европа.

Намирането на транспорт /държим да е климатизиран/ не се оказва проблем. Спазаряваме се с един усмихнат и приказлив филипинец, който обещава да избегне трафика и ни прекарва по непопулярен маршрут, и така да ни спестява време от дългия път до Ел Нидо - 260км.  Докато се усетим и сме извън града. Браво на шофьора!

Наслаждаваме се на прохладния ван, унесени в приятни приказки, а Весито - и на хладна бира. Преминаваме през пейзаж от редуващи се буйна тропическа растителност и още по-буйна такава. Населени места почти няма. Тук-там по някоя къщурка. Пътят е супер, буквално от бетон, няма и трафик. Виждаме на няколко места как го правят - на ръка, без машини – работници, клекнали и разстилат бетона. Нашият шофьор-гид се опитва да ни научи на тагалог /филипински език/. Констатираме, че е лесен.

Всичко е много добре, но започва да ни се струва, че нещо не е наред с микробуса. Рязко ускорява и после още по-рязко намаля, главите ни се замайват от това поклащане. Питаме нашия усмихнат и приказлив гид дали всичко е наред, на което той ни обяснява, че по този начин се пести гориво... ?!?

Правим кратка пауза на едно от малкото крайпътни заведения - да похапнем и починем. Храната не е запомняща се, но фрешът от манго с кокосово мляко и кокосова захар е с незабравим вкус.  Заредени и доволни, потегляме отново с надеждата, че скоро ще пристигнем в Ел Нидо.  И отново палми, оризови поля и недостъпни тропически гори. И това поклащане… Изпадаме в унес, движещи се сред целия този зелен простор. Даже  и сладкодумният филипински шофьор замлъква.

След точно 6 часа сме пред рецепцията на Stunning Republic Beach Resort. Още поклащащи се и леко замаяни се разделяме с нашия водач, който поема  обратно към Пуерто Принцеса.  

Оказа се, че за нашия времеви престой  в Ел Нидо почти няма свободни места и Юлиян е късметлия, щом е успял да резервира. Алтернативата беше бунгало без вода на плажа. Самият хотел е на два етажа, разположен сред палми на самия бряг и гледащ към красивия архипелаг Бакуит. В съседство има частни дворове, някои празни, други с интересни бамбукови къщи или бараки. И всичко това сред много зеленина.  А над нас започват стръмни девствени скали, обрасли  с буйна растителност.  

На около 2 км  от центъра, далеч от шумния нощен живот, ти остава единствено да се наслаждаваш на прекрасните панорами сред тишина и спокойствие.  Така и правим. Виждайки гледката от стаята, захвърляме куфарите, обличаме банските и бум! на плажа.

Наближава 17 часа, слънцето бавно започва да отпуска горещата си прегръдка и ни оставя да се наслаждаваме на лек прохладен бриз и невероятни пейзажи.  На плажната ивица около нас в почти няма хора, само едно самотно местно момиче стои и съзерцава залеза… и нас. Явно излъчваме впечатляваща енергия и плажен ентусиазъм. Но само си представете - след цял ден в микробуса да попаднеш в тази приказка.

Водата със своите 28℃ приятно гали босите ни крака, а ние снимаме ли, снимаме, разхождайки се по плажа и неспиращи да  запечатваме цялата тази хипнотизираща сцена. 

Залезът тук е  във 18 часа.  Рязко настъпва нощта, но преходът към нея, колкото и да е кратък, предлага възхитителен спектакъл със своите отражения и нюанси по гладката морска вода. Гледки, които се опитваме да запечатаме както в съзнанието, така и с фотоапарата.  Живописният залез на Ел Нидо е истински тропически шедьовър и ние пожелаваме на всеки да го види със собствените си очи.

Добре, че настъпва мрака и с това ни подканя да се ориентираме към центъра за разходка и вечеря. Придвижването става с триколки, това са местните таксита. Представляват мотор с три гуми и  закрита кабина. Не знам дали имат ограничение за броя пътници, но сме виждали доста претъпкани. Изобщо, моторът е основното превозно средство по филипинските острови. Пред хотела винаги има някой, който срещу 100 песо (PHP) да те закара до центъра или някъде другаде.  Докато се усетим и вече се носим  в мрака към сърцето на Ел Нидо, брулени от прохладния вятър. И колкото повече се приближаваме към центъра, започваме да се разминаваме на косъм с други триколки и мотори. Отвсякъде се чуват клаксони, шум и се вижда една цветна вълна от хора, сергии, светещи магазини и заведения. Клаксонът е основното средство за комуникация между шофьорите. Когато се разминаваш, изпреварваш или виждаш някого, натискаш клаксон. За 17 дни на Филипините, не видяхме нито една катастрофа или гневни хора да си подвикват, а имат трафик невъобразим, особено в големите градове.

Ел Нидо е популярна дестинация сред туристите. Любопитно е как едно малко островно градче се опитва да овладее целия този интерес. Тук водата от чешмите е жълта и не се ползва за нищо, освен за душ, след който се чудиш дали си по- чист. В нашия хотел нещата са наред, но той е извън града. Навсякъде се продава бутилирана вода, която се ползва за всичко. В момента работят по водната канализация, надяваме се да се оправят нещата.

Различни аромати се носят във въздуха и те подканят да опиташ, но знаем, че не е добра идея да купуваме храна от улицата. Нощният живот е обхванал целия  град, а уличната търговия е стеснила и без това тесните и прашни улици.  Неусетно се озоваваме на плажната алея, по която са концентрирани повечето заведения за хранене и барове. Навсякъде е пълно с  хора , но успяваме да си намерим маса за шестима души.  Тук изборът на морска храна е преголям и всичко е прясно. Избираш от витрината и ти го приготвят. Кухнята е доста пикантна, но много вкусна и бързо се адаптираш към местните ястия.  А плодовете са с неповторим вкус: сочното манго, ароматния кокос и тези малки, но уникални банани – експлозия от аромати и вкусове.  

Прибираме се в нашия тих оазис, където сред палми и приятен морски бриз чуваме само звуците на птица или друг горски обитател – истинско блаженство.

4 април 2019 г.

Утрото настъпва, а с него и вълнението около поредния ден, изпълнен с предизвикателства и неизвестни . Отливът е прибрал през нощта морето и е оставил едни малки локвички на мястото на вчерашната гладка и кристална вода.

Рано заемаме позиция на вече любимия бар и отпиваме сутрешното кафе, докато очите не спират да обхождат неземната красота на целия архипелаг, разгърнал се пред нас. Сутрин всичко е така различно с тези меки окраски и пастелни цветове. Не можем да откъснем поглед, сякаш сме на друго място. Докато чакаме закуската и снимаме, слънцето започва да огрява островните върхове пред нас. Това придава нов цветен оттенък и променя отново всичко, сякаш природата пуска нов декор, специално за нас.

Събираме групата и яхваме скутерите. Днес Юлиян е планирал няколко места за посещаване, основно по суша, но с неповторими гледки към морето.

Тежкото на фотографа е раницата. Хем голяма, хем тежи... И как да се съберем с Марина на малкия мотор? Поучаваме се от местните, те успяват да поберат цялото многочленно семейство на такъв мотор. Раницата пред мен, Марина отзад и… газ! Нали имам клаксон.

Първата ни спирка е  Canopy Walk Via Ferrata  и е съвсем наблизо, скрита сред магазини  и офиси на туристически агенции. Само свиваш от търговската уличка и попадаш в друг свят. Паркираме скутерите до едно игрище за баскетбол, на което няколко момчета играят и са страшно щастливи. Следва кратък инструктаж, слагаме каски и поемаме сред дърветата по тясна пътека към върха. Изкачването става с водач и трябва да се събере група, но ние сме шестима и не се налага да чакаме. Едно момиче изкарва късмет като се прикрепя към нас.

Вече е около 10 часа, а температура се покачва. Добре, че през по-голямата част от маршрута сме в сянката на гората и изкачването не е дълго.  Движим се сред варовикови скали, които режат като бръснач, а се налага да преминаваме през теснини. Сега разбрах защо са каските. През целия път има изградени основи от дъски и стъпала, които те предпазват да не стъпваш върху острите скали, има и  парапети с въжета.

Стигаме до пропаст, над която има въжен мост и там ни обезопасяват с въжета за всеки случай. Самото преминаване по него е доста забавно. От движението се получава нещо като вълна, която, ако не се държиш те изтласква назад, а мостът е под наклон. Преминаваме и това препятствие, за да стигнем на отсрещната скала, зад която се открива приказна гледка. Пред нас се разгръща целият залив на Ел Нидо, обграден от остри отвесни и недостъпни върхове. Тюркоазената вода, по която са накацали безброй лодки и белите плажни ивици, както и пухкавите облаци, сякаш закачени за близките острови, те оставят без дъх. Кацнали на върха като орли, жадно попиваме с поглед всичко това и наистина ни се иска да полетим. Настава масово фотографиране - всеки снима другия, а всички заедно ни снима водача, който има заучени места с най-добрите гледки. От такова място не ти се тръгва, но трябва да слизаме, че ни чакат още много приятни емоции в покрайнините на магнетичния Ел Нидо.

Следващата спирка е  Las Cabanas Beach , откъдето ще се спускаме със зип лайн към съседния Depeldet Island – фантастично. Сваляме едните каски, но слагаме другите за моторите. Доста често днес ще имаме нещо на главите. Местните почти не ползват такива средства.  Носим се по главния път, който свързва Ел Нидо с Тайтай и криволичи през диви горски масиви. За кратко ни се открива гледка към морето на едно крайпътно възвишение и решаваме да спрем да погледнем. Оказва се, че е неработещ обект „Paradise view”,  от който наистина има райска гледка.  

Спираме пред паркинга на Marimegmeg Beach, който се слива Las Cabanas Beach в една дълга плажна ивица с прекрасен бял пясък, а зад гърба ни са залепени палми, предлагащи така жадуваната прохлада в горещия април. За хора, търсещи релакс и спокойствие,  мястото е идеално. Можеш да си изкараш цялата почивка тук, но нас ни пари под краката – буквално.

Оставяме две от момичетата тук, за да ни снимат как летим над тях и се отправяме към мястото, откъдето ще полетим към съседния остров. Трябва да повървим малко пеш, за да се изкачим на височината, от която ще се спускаме. Минаваме покрай палми, под които са нападали кокоси и така си стоят. Вече сме наясно с правилата за спускане, само дето този път няма да сме с главите напред, а ще сме седнали. От височината се открива прекрасна гледка към Ел Нидо и близките острови, част от които следва да посетим в следващите дни. Наистина е фантастичен пейзаж. Любуваме му се, докато ни закопчават и ни слагат каски. Разликата със спускането в Бохол е,  че тук сме закачени с едно въже за алпийската седалка и трябва да държим краката изпънати напред, иначе се завърташ на 360 градуса, което пък ти предлага възможност да разгледаш всичко. Политаме и всичко около нас се задвижва, и колкото по-напред се носим, скоростта расте, а с нея и адреналина. Под нас остава изумруденото море с белите пясъци и палми, под чиято сянка трябва да са Марина и Таня. Времето на спускането е кратко - точно 1 минута, но с гледките, които разкрива към красивия Pinagbuyutan Island и залива около него, както и извисяващия се 640 м.  връх  /най-висок  в региона/  на Cadlao Island, се запечатват завинаги в съзнанието.  И ето, вече сме на съседния остров. Доста бързо се оказа.

Връщането трябваше да е отново по въжената линия , но силният насрещен вятър не позволява това. Тясната ивица, която свързва острова с Las Cabanas Beach  се губи по време на прилив, но сега той не е настъпил все още и ни дава възможност да се приберем, „ходейки“ по вода до глезените на краката.  Така отдалеч набелязваме The’Shed Beach Bar, където да се скрием на сянка, да пийнем по един разхлаждащ коктейл и да си споделим емоциите от преживяването. 

Този плаж е един от най-добрите в Ел Нидо, предлагащ бели пясъци, равно дъно и липса на корали. И докато стоим и му се любуваме от бара, решаваме да се понамокрим.  Наистина може много време да си изкара тук човек. Но на нас отново ни пари под краката, време е за Mangrove Ecopark.

Разходката в мангровата гора ни действа освежаващо в жаркия следобед . Скрити под сянката на дърветата се движим по обособена пътека, издигната около метър над глинестата почвата, от която във всевъзможни форми излизат корените и стеблата на мангровите храсти и дървета. Преплетени едно в друго, те покриват всичко в ниската част на гората и създават един сюрреалистичен феномен, подсилен от дупките в меката кал, вероятно от някакви животни. Във въздуха нещо жужи и допълнително засилва усещането за нереалност. Времето за преминаване на екопарка в едната посока е около 20 минути, а накрая има голяма площадка, откъдето се продължава с кану по реката. Не пропускаме възможността  да погребем малко сред тази неземна картина и да се насладим на истинската, чиста природа. 

Отново сме на скутерите, този път се носим без посока, но с ясна цел  - да посрещнем залеза на някой самотен плаж. Колко е хубаво да се рееш в пространството без идея къде отиваш! Невероятна тропическа гора с някоя самотна бамбукова къщурка, мотори, носещи се нанякъде и уникалните Jeepneys /джип, преправен на автобус/, които са станали символ на Филипините.

Вече сме доста далеч от Ел Нидо и все по-често се виждат обработваеми площи земя. Виждаме табела, сочеща към черен път в ляво за Nacpan Beach. Поемаме към него с надеждата, че е близо. Но не е точно така… Пътят навлиза в нещо като махала и там се разклонява, но няма табела и ние поемаме в посока, която ни отвежда насред къщите и дворовете на местни жители. Лутаме се за кратко по тесен лабиринт между тях, но намираме изход към плажа. Тази махала е буквално на него. Скромните им къщурки от бамбук лежат на пясъка. Щастливци!

Попаднали сме на Twin Beach, който се слива с огромния Nacpan Beach и стигаме точно навреме. Залезното представление започва. Късметлии!   Мястото наистина е идеално за завършек на деня, изпълнен с емоции и неповторими преживявания. Стигаме до нещо като скалист нос и пред нас остава само морето, което прегръща слънцето и обагря всичко в огнени цветове. Сами на това чудесно място – щастливи късметлии!

Следва продължение...

Целият фотопис за Ел Нидо може да разгледате на:  https://photo-toto.com/fotopisi/elnido.html

Кратко видео на Филипинските ни приключения тук: