ИДЖЕН - ВУЛКАНЪТ С ОТРОВНОТО ЗЕЛЕНО ОКО

1. НАГОРЕ

 Новия ми водач се казва Иван. Ама можете ли да си представите?!!  Иван бе! Името носи образа на.... не, не тоя, изтъркания с големия българин с голямата ракия и шопската салата! Ами.. де да знам - един такъв "... мустакат, и космат..." Обаче и това не става, че имам бая познати Ивановци (да не ги обидя нещо), и ни един няма мустаки. За ракията не знам, ама то кой ли българин ще го засегнеш, като кажеш, че порка като донски казак?!
Точно обратното -  чак го виждам как се удря в гърдите , па с мощно гърло изревава:

       - Ааа, т'ва нищо не е бря - можем и ощеее !!!
 А да видите тоя Иван какъв е! С доста тъмна кожа, дръпнати очи и черна дълга коса, подаваща се изпод дебела шапка. На всичкото отгоре Иван е голям шегаджия и веселяк, както щях да разбера по-късно. Пуши много, ама много, и то едни местни цигари, дето са силни като опиум - съдържанието на никотин е достатъчно да тръшне и слон!
Бях (в някаква степен) подготвен за първия вулкан. За този да си призная, нищо не знаех! Даже и не бях чел кой знае колко внимателно програмата за тази част от тура. Вече на сбогуване Херри (помните кой е той, нали?) ми каза, че Иджен бил "... мноооого по- труден. Много!!! “ Което ме хвърли в дълбок размисъл, а достопочитаемата мисис Минчева директно отсече:
       - Ннне! Аз няма да идвам! Оставам тук!
       - Що бре джанъм?! Я виж колко яко беше снощи, като облече дъждобрана (дето беше всичко друго, но не и дъждобран) , и седна да те брули вятъра и да чакаш изгрева, а и кога пак...
Изобщо не ме доизчака да довърша.
       - Абсолютно и категорично "НЕ"!!!
Брейиии, опака жена! Почесох се по кратуната, после и по носа, и свих рамене. Мен ако питате - хотела в който ни заведоха след Бромо я отказа. Седем часа път с кола оттам дотук, и накрая, когато задника ми вече бе приел формата на седалката, се насочихме към едно местенце дето отначало си помислих, че шофьора ни нещо е в грешка. Оказа се точно мястото в което ще нощуваме (хммм...), и като отивахме към стаята ни, придружавани от едно момче, което дърпаше куфара на Мисис (и на което дадох бакшиш моля Ви се - нали съм "сър"), търках и без това недоспалите си, прашлясали и зачервени очи, мислейки, че нещо са дали фира. Очаквах всеки момент Свети Петър (или местния пазител на Райските порти, който и да е той) да се покаже с ключовете. Та хотела, със своя "чар и неподправеност" и с вид на Едемските градини оказа своето въздействие, и Госпожата се наложи да я отпишем.
И добре, че стана така.

 *******

Намираме се на източния бряг на остров Ява, близо до пристанището Кетапанг, което пък е близо (на 11 км) до Баниуванги - столицата на най- източната му (на Ява) провинция. Оттук до вулкана Иджен (висок около 2600 м) е час път с кола (че с какво друго - за скутер не си и помисляме). Самият вулкан е забележителен с това, че в кратера му се намира Кава(х) Иджен - дали е най- голямото не знам, но със сигурност най дълбокото (200 м!) киселинно езеро в света. Друга изключителност е факта, че там се намира естествено находище на сяра, която обаче се добива по ужасен и нечовешки начин!

 *******

  Ванката (с дръпнатите очи и тъй нататък) и Ъруин (за него после) ме чакат пред рецепцията. Ъруин е постоянният ни шофьор, който ни посреща, изпраща, води до хотелите, до обектите и т. н., а там вече ни предава в ръцете на местни водачи - в нашия случай Херри и Иван.
И значи Ъруин и Иван (който естествено виждам за първи път) ме чакат на една маса. Запознаваме се с Ванката, и той ме с матира с първия си въпрос:
       - Жена ти няма да дойде, защото я боли крака, така ли?
Аз съответно не мога в първия момент да захапя за какво говори тоя, обаче по едно време ми светва. Нали кака (опс, Мисис) се отказа да идва, та се наложи да измисля нещо, и го казах на Ъруин малко по рано (а то всъщност си беше самата истина - крака й я болеше здравата! ). Почвам да обяснявам, че тя няма как да ми е жена, понеже "братовчедката ..., родата..., майка ми..." Двамата се споглеждат, и изведнъж , като по команда:
       - Ааааааааа...!
И клатят разбиращо с глави, все едно, че цяла нощ са си блъскали главата над някакъв супер сложен, и екзистенциален въпрос, и сега ненадейно са получили просветление! Аз съответно съм недоспал още от предния вулкан, пък и малко ме е... абе шубе си ме беше, и изобщо не ми беше смешно (сега вече ми е) След като изяснихме този толкова важен за общото благо въпрос, скочихме в колата (те ухилени, аз - не съвсем), и потеглихме.

*******

  С Иван тръгваме нагоре. Часът е 01.10 след полунощ, паркът вече е отворил (работното му време стартира сега, да) и аз усещам в себе си прилив на адреналин. Приключенията отново започват, и дано са толкова запомнящи се като предната вечер. Освен това се чувствам и като голям тарикат - един вид "вече съм печен, оцелях в студ, прах и мизерия, и вече няма какво да ме уплаши" Облякъл съм се със снощните дрехи (ей тъй както си бяха мръснички), и си взех лилавата тениска, която на Бромо го игра маска за уста. Дадоха ми и едно фенерче, както и една маска с филтър за дишане - по нататък ще стане ясно защо. И тъй, след всички тия приготовления моя милост изправи гръбнака, запаса гащите... с две думи - пич отвсЕкъде!
Поооо- полека пиле, по- полека!!!
Пътят - както и досега - е с чудовищен наклон. С тая разлика (и това ама изобщо не ми беше минало през ума), че сега тоя наклон ще трябва да го вървя пеш! След двеста метра тарикатлъка ми взе да се поизпарява, след още толкова бях свалил абичката и ризата, плувнал в пот (поне няма да мръзна). Питам Иван:
       - Я пак ми кажи какъв ни е маршрута?
Те са ми го обяснявали хората, ама с тоя полузаспал мозък кой да ги чуе!?
       - Ами първо имаме около три километра...
Само като чух началото, и ми призля!
       - Три километра ли??!!! И все тъй ли е стръмен?!
       - Ами да. Но има около 600 м по- равно, там е лесно.
Ейиии, ама е готин бе! Направо ме успокои. Махнах с ръка.
Продължихме да вървим нагоре. Времето беше хладничко и имаше доста гъста мъгла. Вече здраво се бях изпотил - даже се наложи да се подсушавам с кърпички. При всяко мое спиране Ванката се обръщаше, и ако видеше, че ще се бавя повече от две минути, запалваше цигара. Ей тъй - както си е задъхан - спира, вади една от ония убийствени цигари и пали. Как е жив тоя човек, не знам?! Пропуснах да спомена, че имаше (е как иначе) и доста хора ("будали" бяха, нали?) Вървях с мъка, навел глава надолу. Изобщо не исках да гледам нагоре, защото последния път (преди цели пет минути) мернах светлините на фенерчетата на такава височина, която със същия успех можеше да бъдат и светлините на някое съзвездие, а това не ме обнадеждаваше ни най-малко. Ванката напротив - спокоен, пушещ като комин, даже се шегуваше с преминаващите хора, особено с мадамите. Чуеше ги да говорят на френски, и почва;
        - "Aux Champs - Élysées, Аux Champs - Elysees..."
... и тъй нататък. И го правеше така , щото Жо Дасен би искал на всяка цена да запише дует с него.
За италианските девойки намираше някой куплет я от Адриано Челентано, я от някой друг. Даже и по някой израз измъкваше от някъде, подвикваше им го, и те се заливаха от смях.
И жестовете му да видите само! Чаррррровник!
А аз горкият пуфтях като парен локомотив зад него.

Вече исках да се връщам.

2. НАДОЛУ

Ами не се върнах.
С Иван вече сме до ръба на кратера. Мъглата изчезна, но е тъмно като в рог. Часът е 02.30., и разбира се, понеже и надморската височина се е повишила, температурата е паднала (ама че изречение!) Това означаваше само едно - студ!!! Сега, когато вече бяхме спрели, той започна да ме тормози много сериозно. И ризата, и тениската ми бяха мокри от пот, и дори и наметнал суичъра (или за кратко - абичката) пак дзиндзиках яко. Бях се навел, бях хванал бедрата си, и дишах тежко като астматик. По принцип съм в много добра форма, поне що се отнася до ходене пеш, но тук нанагорнището беше зверско - представете си както си вървите, и със леко навеждане да можете без особенно усилие да докоснете земята с ръка. По тоя начин трите километра ми се видяха като тридесет. .
       - Абе човек, това трасе тука е идеално за тренировка на спецчастите бе!!!
Ванката естествено пуши. Поглежда ме с физиономия обгърната в облаци дим;
       - Е, че те си правят най- редовно.
       - А стига бе! И сигурно носят пълно бойно снаряжение, нали?
       - Естествено! Ейиии такава раница! — и показва големината й, описвайки във въздуха формата с двете си ръце, като цигарата следва движението на дясната, и свети като точка на лазерна показалка - по този начин придобиваш някаква представа колко точно е голяма въображаемата раница. И добавя:
       - Освен това те носят и автомат също, а той тежи мнооого... .
Горките момчета!

                                                                                                                                                         ********

Не знам защо, но мразя (или айде - не обичам) твърде уредените работи. И твърде очакваемите също. Мечтаеш си например да посетиш града Х, или държавата У. Гледаш, подготвяш се, знаеш наизуст историята, мерките, че чак и градусите на наклона на стената на тоалетната на цар Еди кой си. И като идеш там (или влезеш във въпросната тоалетна) , изпълнен с благоговение (че на тоалетната е седял не какъв да е задник, ами царски), и опссс... Изведнъж се оказва, че града Х е шумен и мръсен, държавата У е с кофти пътища, под път и над път искат да те пре...цакат, или пък влаковете закъсняват, а за тоалетната к'во да кажа... — ами... мирише си!
И тъй, аз нищо не знаех за Иджен. Абсолютно нищо (вероятно се повтарям, а може и да се потретвам, ама ще ми простите, нали?!)! Дали улисан в уреждане на билети, хотели или нещо друго от голямо значение, но пропуснах (неволно, или нарочно) да се осведомя за това каво трябва да очаквам (а всъщност защо непременно ТРЯБВА ДА ОЧАКВАМ нещо?!) В резултат - дори не знаех как изглежда този вулкан, тоест дори и на снимка не го бях виждал! И тръгнах без никакви предварителни очаквания. Може би затова бях съвсем искрено изненадван от всяка следваща новост, която се откриваше пред очите ми, от всяко следващо предизвикателство. И... не знам, може би и в голяма степен точно на това се дължи и изключителното въздействие, което това чудо на Природата оказа върху мен. Но ако дори и едно от бъдещите ми пътувания (живот и здраве) ми донесат и една трета от този спомен, който Иджен ми остави, то тогава никога и за нищо няма да се подготвям! Ей тъй - просто мятам раницата на гръб, и тръгвам! Само ще си намеря някое местенце за спане, че все още (а и по принцип) не ми се спи на гарата (те и там вече не дават май).

                                                                                                                                                               ********

Междувременно миризмата на серни газове, която беше започнала да се усеща 300 - 400 м по- надолу, сега стана осезаема. Понечих да си сложа маската, обаче Иван поклати глава:
       - Не, не! Все още няма нужда от нея. Ще ги сложим като се спуснем долу
А такаааа..., пак се почва!
       - Къде долу бе, приятелю ?!
Ванката изглеждаше искрено учуден:
       - Ами долу в кратера! Нали трябва да видим как става сярата, сините огньове и разбира се - езерото?!
И езеро има значи...! Спомних си, или по точно някакъв проблясък - като светкавица -мина през съзнанието ми за някакво зелено ли, синьо ли беше - не знам - езеро. Въздъхвам примирено. Иван хвърля поредната цигара, и ми кима: потегляме!
Минаваме между два огромни камъка, заедно с още няколко човека, и изведнъж пред погледа ми се открива невероятна гледка: дългата редица от светлинки от фенерчетата - десетки светулки - която преди ми изглеждаше като съзвездия в небето, сега се вие надолу в мрака. Направо съм потресен! Иван ми кима отново:
       - Хайде! И Тихомир, бъди много, ама много внимателен! (всъщност всичките водачи, перонал на хотели и всякакви други местни произнасяха името ми,пропускайки Х- то. И ставаше едно забавно и смешно "ТиОмиииир")
Почнахме да се спускаме. Още щом минахме камъните, пътят свърши. Насочих фенера, и доста силната му светлина освети... скали!!! Някаква импровизирана пътечка се виеше надолу, но дори и тя беше осеяна с малки и големи камънаци. Самата пътека беше покрита с пясък, сгурия и ситни камъчета, които правеха всяка стъпка изключително несигурна, и всеки момент рискувах или да настъпя някой малък или по - голям камънак и да загубя равновесие, или да се подхлъзна на песъкливата повърхност. Още повече, че бях тръгнал с едни нещастни обувчици за 40 лева (и то тънички), с тънка плоска подметка, която изобщо не беше пригодена за такива преходи и за такъв терен, а Иван беше обул много хубави планинарски кубинки - откъдето и да го погледнеш, бяхме съвсем неравностойни.
А миризмата на сяра постепенно се превръщаше в смрад.
От време на време водачът ми рязко ме хващаше за лакътя, като веднъж така ме стресна, че ми изкара акъла!:
       - Тиомииир, нали ти казах да внимаваш?!!!
Осветих с фенера, и какво да видя: намирам се на ръба на поне 10 метрова пропаст — едно подхлъзване, една грешна стъпка, и... Потръпнах от ужас!!! Истината бе, че опасността беше изключително висока и съвсем реална, още повече, че дори и да оцелееш при евентуално падане, нямаш никакъв шанс да получиш медицинска помощ. И въобще - даже и да те изкарат горе няма да могат, освен ако не повикат хеликоптер, а и лично аз изобщо не видях нещо, дори и малко приличащо на медицински пункт.
Обаче като гледах десетките "будали" които подскачаха от камък на камък, на никой не му пукаше особено, а и освен това си мисля, че бях един от тримата най- възрастни тази нощ (видях семейство на около 50 години). Всички други бяха между 20 и 30 годишни. Сиреч - изживяваха се като безсмъртни!
Бях целият Внимание и Напрежение. Изчислявах всяка своя стъпка, като първо проверявах дали се хлъзга, и опипвах с пръстите на краката си дали поредния скален къс е достатъчно стабилен. На няколко пъти се случи Иван да ме дръпне за ръката и да ме смъмри да внимавам, като осветяваше вместо мен дъното, което понякога лъчът на фенерчето изобщо не достигаше. Затова (напълно вглъбен в танца си върху камъните и тотално изключил действителността, почти подскочих когато изведнъж водачът ми изкрещя:
       - Внимание! Миньор, миньор, миньор, миньор!!!
Всички, които бяха около нас замръзнаха. Иван кресна отново:
       - Направете път! Внимавайте!!!
Отдолу, като някакво привидение излизащо изпод недрата на планината се зададе чоеек, облечен с мръсни, посипани с жълт прах дрехи. Даже и на миглите имаше от него. Осветяваше си пътя с фенер, закрепен на главата, а зад врата си, на една кобилица бяха закачени два много големи плетени коша, пълни с огромни жълти буци, които в първия момент не можах да разбера какви са. Личеше си обаче, че са ужасно тежки. Всички туристи се бяха прилепили плътно до камъните за да направят път на призрака. Той не каза нищо, дори не пухтеше, и след като ловко въртеше кобилицата за да не удари или бутне някой (и той или тя да залитне и да се пребие), премина през множеството и изчезна нагоре в тъмното (всъщност не беше толкова тъмно, защото и зад нас се стрелкаха лъчите на десетки и десетки фенерчета)
Намерих с поглед водача ми:
       - Какъв беше този?!
       - Това са миньорите, които копаят сяра.
Ето значи какво представляваха буците в кошовете. Веднага си спомних, че бях чел за тия хора. Иван продължи:
       - Чувал съм понякога да ги наричат... е, не всички де, но им казват "жълтите хора". Може би защото постоянно са изцапани със серен прах. Има още около 20 минути докато се спуснем, и там ще ти разкажа за тях.
Дадено!

 3. ДИХАНИЕТО НА ЗЕМЯТА

03.20 след полунощ. Вече сме почти долу. Около нас шарят множество лъчи от фенерчета, които превръщат тъмното небе в арена на лазерно шоу. Духаше жесток вятър, подобно на този, когато чакахме изгрева над Бромо. Което е странно, защото се намирахме вътре в кратер, а това (поне според моята логика) би трябвало да означава, че сме изолирани от бурята и сме на завет. Нищо подобно - духаше си здраво, и зъбите ми започнаха да тракат (отново). За момент завидях на Мисис, задето си спи на топличко под палмите, а аз - ужасно уморен, гладен, недоспал и зъзнещ, се гърча тук - на това забравено от Бога място. Но адреналина ми бе скочил до небесата, бе ме ударил директно в мозъка, и мисълта за пухена завивка изчезна само след няколко секунди.
Свирещият вятър, освен сибирски студ (или индонезийски, ама има ли такова понятие? ) разнасяше навсякъде и гъстия бял дим от серни изпарения, в резултат на което въздухът стана твърде задушлив. Време беше да сложим маските. Не знам защо, но бях решил, че ще се диша доста трудно през нея, и подхождах към смисъла от цялата работа с голямо недоверие. Всъщност никога преди не бях използвал подобно чудо, освен противогаз в казармата, но това беше "преди много години, в една далечна галактика", а противогаза беше гаден - вместо да дишаш (все пак нали това е идеята), имаш чувството, че всеки момент ще умреш от задушаване. Особенно ако някакъв изчанчен старши лейтенант те е сгърчил (затова, задето си казал две думи на съседа си) да бягаш до хоризонта и обратно.
Само че маската се оказа добра - удобна и през нея се дишаше свободно.
От време на време Иван, или някой от другите гидове извикваше "Миньор, миньор...!", и по пътечката се задаваше някой от тези нещастници, заедно с тежкия си товар. Веднъж се опитах да вдигна телефона за да направя снимка, но Иван тутакси се появи до мен, и ме спря:
       - No Tihomir! No pfoto, no photo!!!
Веднага свалих телефона.
       - Съжалявам!
       - Няма проблем. Те не обичат да ги снимат, но аз ще го уредя по- късно, ако искаш.
Хем исках, хем не. Няколко дни по- късно, на остров Бали, ходихме до една от най- емблематичните атракции там - известните оризови плантации, присъстващи на всички снимки, картички и т. н. Тая чудесия, заради която се юрваш от другия край на света, се оказа тотална измама, направена само и единствено за туристите. Но.. всъщност не за това ми беше думата, ами за един много възрастен човек там - приличаше поне на 80 годишен, който беше облечен уж като селянин, пренасящ ориз в кошове. Разни превзети млади американци с каквито Бали е пълен (но за това по- нататък... може би в някой друг пътепис), се скъсваха да се снимат с горкия човек, а той се хилеше глупаво... и тъжно едновременно. Та и тук мерака ми да имам фотос на "жълтите хора" веднага се изпари. Нямах ни най- малко намерение да използвам ужасния живот на тези мъже за собствено забавление.

                                                                                                                                                                 ********

 Долу сме!
Пред мен е източника на жълтите буци в кошовете на миньорите - огромна дупка в подножието на кратера - там където е част от стената му (и същевременно е брегът на езерото, но това видях чак после) , от която на талази излизаха гъсти кълбета бял дим. Ясно се виждаше отложената сяра около отвора, а и доста по- нагоре от него. Всъщност целият склон беше пожълтял. Осмелих се да отида на 15 - 20 м от извора на отровния пушек Беше невероятно, как стоя до сила, древна и могъща колкото Вселената! Можех да почувствам сякаш диханието на Земята, нашият дом, който е подложен на нечуван геноцид от уж най- великото си творение. Просто съм на няколко крачки от тази сила, мога са я съзерцавам, а мога дори да я докосна!!!
Не знам до кога съм бил извън действителността, но след един по силен порив на вятъра гъст кисел дим беше в проникнал през уплътнението на маската и ме върна в настоящето. До мен стоеше моят пазител, с поредната цигара в ръка (Цигара?! Махнал е маската на тая отровна смрад??!) :
       - Тиомир, недей да стоиш толкова близо, тоя пушек е много вреден за очите!
       - И за дробовете ти... - бих добавил, но всъщност само си го помислих. Отдалечихме се от дупката. Моментално усетих, че вятъра се е усилил неимоверно, и че ми трябва поне едно дебело зимно яке за да се стопля. За предпочитане две. Иван ми посочи по посока на хълма:
       - Виждаш ли сините пламъци ей там?!
Проследих пръста му, и след половин минута взиране ги видях - неземно сини кълбета огън, които се процеждаха през отвори във възвишението.
       - Днес обаче са много слаби. Понякога достигат до няколко метра височина, но днес едвам се виждат. Просто такъв ти е късмета!
Замълчах. Изведнъж гидът вдигна пръст, и започна да шари с фенера по земята. По едно време се наведе, взе нещо, което в първия момент реших, че е камъче. Повика ме със жест, и ме отведе на няколко метра по навътре от дупката. После клекна зад един голям камък, сложи парчето на земята, и след кратко тършуване извади запалката си. Клекнах и аз, и установих, че камъчето всъщност е парченце сяра. Водачът ми посочи вдясно от изригващият дим отвор:
       - Онова го прави Природата, а същото ще го направя аз. Гледай сега!
И започна да щрака със запалката. След няколко безуспешни опита (защото макар и зад голям камък вятъра достигаше и там), той най- сетне успя да подпали жълтата бучка, и тя започна да гори с нежно син пламък - същият, като онзи зад нас, който гореше сигурно от милиони години.
       - И Тиомир, въобще и не си помисляй дори да си доближаваш ръката си, или нещо друго до огъня - температурата е много, много висока!
След като пламъчето най сетне изгасна, двамата се изправихме, и местният се обърна надясно от дима.:
       - А ей там можеш да видиш брега на езерото. Ама по- добре не ходи, щото пушека ще ти влезе в очите. Като изчакаме изгрева, ще се качим обратно, и ще можеш да му се насладиш изцяло от горе.
Някакво ужасно подозрение започна да ме яде отвътре. Изрев?!! Нагоре?! Не отново!!!
       - Ще чакаме изгрева ли? А той кога е? - аз разбира се знаех много добре. След около час и половина - два. На няколко пъти се отървавам, но сега наистина ще умра от измръзване! В тропиците!!! След време туристите, които слизат тук ще си правят снимки, държейки в ръка някоя от белите ми кости (а може и да са жълти - покрити със сяра). Наред с кратера, езерото и сините пламъци, и аз ще се наредя измежду местните атракции.
Ще чакам ами, имам ли избор...

4. ЖЪЛТИТЕ ХОРА

Вече е около 4 и 15 сутринта. Поривите на вятъра се превърнаха в буря, и за мен вече е невъзможно да контролирам тялото си. Дори не успявам да наместя маската, защото треперещите ми пръсти с триста зора успяват да хванат каишката, която ми минава зад ушите. Целият се друсам неудържимо от студ. Мечтаех си за горещ душ и легло, но те ми се струваха отчайващо недостъпен лукс! Седях на един камък, а моят пазител бе изчезнал нанякъде. Чудех се каква занимавка да си намеря, ама каквато и да беше, трудно щеше да запълни един час, че и повече.
Тъкмо бях изпаднал в някакво полувцепенено състояние, и Иван се появи, с вечната цигара - поне стотната за вечерта. Повика ме а жест, и аз покорно тръгнах след него
След около минута се оказахме пред един доста голям навес, с размери като на стандартен гараж. Стана ми адски чудно как тъй не го бях забелязал досега, защото дори и в тъмното би трябвало да различа поне силуета му. Стори ми се, че е направен от брезент и найлон, но вече не вярвах на очите си. Врата нямаше, а само един правоъгълен отвор. Гида хвърли цигарата, обърна се и ме повика вътре.
Поколебах се, но все пак влязох. Трябваха ми минута - две за да свикна със съвършенния мрак (не че навън не беше тъмно, но не забравяйте фенерчетата). След като очите ми привикнаха, първото, което успях да забележа беше едно легло колкото малка спалня. Върху него спеше мъж, завит с някаква тънка мръсна завивка, и аз потръпнах от студ и заради него. До леглото имаше малък дизелов генератор, и нещо, приличащо на част от дебела метална тръба, и както по- късно стана ясно, подобни тръби (само че изправени) миньорите изполваха за да поставят кошовете за сяра.
       - Не се притеснявай Тиомир, аз ги познавам, не се притеснявай. Те няма да имат нищо против.
Не смеех дори да дишам, за да на събудя спящия. Не можех да си представя колко е уморен, за да спи в подобни условия. Иван седна на ръба на леглото, а аз сложих тениската си (оная, лилавата) на тръбата долу, и също седнах. Даже и през сгънатата на няколко ката дреха се усещаше студа на метала, но поне не бях навън, изложен на шибащият ужасен вятър.
       - Тиомир, нали искаше да ти разкажа за “ жълтите хора" - Иван шепнеше, и аз едвам го разбирах.
       - Техният труд е много тежък, - продължи той - но ти и сам можеш да го разбереш. Къртят с кирки парчета от наслоената сяра, които видя около онзи отвор. На всичко отгоре получват и смешни пари за това, което вършат. Вече знаеш, че пътя до горе, до ръба на кратера е опасен и стръмен, обаче им плащат на количество - 1, 2,,3 долара... И затова всеки от тях се стреми да вземе колкото се може повече товар.
       - И колко е той? - без да искам повиших тон, но веднага се сепнах.
       - Ами различно - между 60, 70, и дори 90 килограма. Но разбира се само по- младите могат да носят по- голям товар.
Бях потресен. Един долар!
       - А после?! Какво става със сярата?
       - Долу, откъдето тръгнахме, има една мина. Носят я там, там я стопяват, и я карат на някъде. Там плащат на миньорите, и те се връщат пак за следващ курс.
Това просто не можеше да е истина! Трите ужасни километра нагоре, последвано от смъртоносно опасното спускане долу, незнайно колко време за да откърти "стоката си"....И тогава, когато би трябвало да залита, или дори да е полумъртъв от умора, нарамва 80 килограмовите кошове и тръгва да се катери по камъните! Един, два, три пъти; седмица, месец, година, цял живот....!!! Абсолютно робски труд, а дори и робът често има поне осигурена храна.
И всичко това за един пробит долар...
       - Но не може ли да се направи нещо?! Не може ли някак да се олекоти труда им - например някаква система с въжета, или вагонетки...? Не вярвам да е невъзможно! А и така хем на тях ще им е по- леко, хем и ще се повиши добива? И всъщност, ако това което казвам е нереално, защо те просто не си потърсят някаква друга работа? Може и пак за долар, но поне няма да е толкова опасна?!!
       - Не знам Тиомир. За някои от тях това е наследствена професия - бащите им са работили това, и те правят същото. Въпрос на чест.
Въпрос на чест... За един долар!!!
Спящата на леглото фигура се размърда, От другата му страна се надигна още една. Оказа се, че били двама. Скоро те поведоха разговор с Иван, докато си слагаха маските (поне някои са с достатъчно ум в главата) и обуваха ботушите. Той ме посочи, а единият от миньорите му каза нещо. Иван ми преведе:
       - Каза, че те стават, и ако искаш, можеш да легнеш.
Миньорът ми се усмихна, и ми направи знак за одобрение с вдигнат нагоре палец. После взе инструментите си, и излезе навън.
Искаше ми се да заплача.

                                                                                                                                                        *******

Вече сме горе, на наблюдателната площадка - едно равно място, на което се бяха събрали трийсетина човека. Слънцето вече беше пробило мрака, и контурите на взерото запълнило кратера, започнаха да изплуват. Малко встрани зад нас от скалите се процеждаше някаква течност, и образуваше локвичка. Водачът ме хвана за лакътя, и ме заведе там.
       - Ейии с това е пълно езерото, приятелю. Вода! Ама е киселинна - не се пие и не можеш да се къпеш в нея. Обаче за нашата цел е идеална!
И той клекна, и потопи ръцете си в езерцето. Последвах го и аз. Водата беше чудно топла, което беше мехлем за вкочанените ми длани.
След около петнайсетина минути, слънцето прескочи ръба на кратера, и освети водната повърхност. Гледката беше величествена: огромен бял стълб изригваше от недрата на земята, и се издигаше нагоре, а зад него се беше ширнала водната повърхност! Езерото беше много голямо. Тук таме се виждаше някоя вълничка, причинена от духащия вятър. Но най- интересното беше цветът му - изумруденозелен. Приличаше на зелено око.
Отровно зелено око!!!

                                                                                                                                                         *******

        - Мистър Тиомир, мистър Тиомир, събуди се! Пристигнахме!
Бавно отворих очи. Някой леко ме раздрусваше за рамото. Главата ужасно ме болеше, и единственото което исках, бе да се обърна на другата страна, и да заспя мъртвешки сън.
Ново раздрусване.
С мъка успях да фиксирам човека, който ме буташе - беше Ъруин. Само че всичко друго ми се губеше: не знаех ни кой ден е, нито къде се намирам. Дори не си спомнях какво се е случило!
Успях някак да се измъкна от колата. Взех си довиждане с шофьора, които ми говореше някакви небивалици за това, че ще се видим след около два часа. Какви са тия глупости бе, искам да спя! Затътрих се полека към стаята си - номер 216... май че беше този. Нещо обаче ме глождеше... човъркаше мозъка ми... А да, спомних си. Спомних си, че в колата сънувах някакъв сън - нещо за изкачване на вулкан, за пътеки надолу... някакви странни хора, копаещи сяра в планината...
Ускорих крачка - бързах да разкажа на кака за всичко това...
... Кака?!
Защо тя е в стаята, а аз съм тук - сам? И защо времето е толкова топло, а аз съм облечен така - с дебели дрехи? И стискам шапка.
И миризмата..., каква е тази странна миризма, на която ми мирише?
Вдигнах ръката си нагоре, и я подуших.
Сяра?

                                                                                                                                                                   КРАЙ

  Кратко допълнение:
Като за начало - този тур до двата вулкана е туристически продукт. В смисъл - свързваш се с фирма, плащаш си, и отиваш. Можеш да го направиш и сам, но е далеч по- трудно . Въпреки, че за мен организираният туризъм е тема табу, тук просто нямах избор. Фирмата ми беше препоръчана от няколко човека, а аз пък бих я препоръчал на няколко хиляди!!! Платихме около 650 лв за двамата, като това включваше абсолютно всичко, без обяди и вечери, но храната в Индонезия тъй или инак е неприлично евтина. Мисля, че,за пръв път получавам продукт, стократно превишаващ цената, която съм платил за него - за някакви си 330 лв имам такива спомени и емоции, които ще помня цял живот!!!
Процеса пък, който аз наблюдавах - това са т. нар. "солфатари" Те са кръстени на италианския вулкан Солфатара, близо до Неапол. Солфатарите са смес от въглероден диоксид, серен диоксид, сероводород и водни пари, като при изхвърлянето под голямо налягане от земните недра, сероводорода се окислява, и образува вода и естествена самородна сяра, понякога и с промишлено значение, какъвто е случаят с Иджен.
Щ се отнася до "жълтите хора", тяхната професия е една от най- опасните в света, защото едно, че е много тежка чисто физически, и второ - работата се извършва в изключително токсична среда, а те често дори не използват маски. Може би са около стотина или малко повече човека. По пътя надолу към кратера видяхме оставени кошове, пълни с жълти буци. Като се връщахме, моят верен водач ми каза, че понякога те изкопавали три - четири товара, маркирали ги, и ги оставяли на различни места. После само ги пренасяли. За да няма стълпотворение няколко от тях работели и през нощта. Освен това информацията , че миньорите получават за труда си по 1 до 3 долара на доставка (в зависимост от теглото), получих от моят водач - предавам неговите думи. Но в Интернет може да срещнете различни версии - за 5,10 или 13 долара. Това всъщност е без никакво значение, защото и 30 да са - пак са твърде, твърде малко !!! Единият от двамата миньори, които спяха под навеса, по късно го видях да изработва сувенири за туристите, дялкайки от бучки сяра фигурки на костенурки, зайчета и други подобни.

Не видях никой да си купи.