Изтече и ден втори от конференцията, крайно време беше да се запознаем с местната култура. Колкото е голяма и шарена страната, толкова разнообразни традициите, обичаите и вярванията й. Поради огромната площ и големия брой острови всяка част от Индонезия има коренно различни танци, песни, езици и религия. Много от вярванията са останали от многобройните племена, населяващи страната, като в днешно време са примесени с модерните религии като ислям и християнство, за да се получи главозамайващ микс. Именно тази пъстра смесица се бяхме запътили да изследваме. Мястото носеше звучното име ,,Саунг Ангклунг Уджо". Това е известна местна школа за традиционно изкуство, която понякога изнася представления. Настанихме се около кръглата сцена в една голяма шатра, награбихме по един сладолед и шоуто започна.
Част от представлението
Игра се комедия с кукли на сундански език (един от племенните езици на о.Ява; тук предвидливо бях седнал до една местна девойка с цел да получавам превод в ефир), имаше детски хор, както и танци от всички провинции на страната, от ефирните танцьорки от Бали до страховито изглеждащите туземци само по набедрени препаски от Папуа. Коронният номер беше изпълнение на ангклунг, местен инструмент, а изпълнителите бяха факири в работата си. Движеха пръстите си толкова бързо, че беше невъзможно да се следи. Накрая всеки от нас получи по един малък ангклунг, за да се включи в представлението.
С това обаче плановете за вечерта далеч не се изчерпваха. Набързо сформирала се група реши, че трябва да бъдем заведени в Сангкан Хурип. Въпросната чудесия е всъщност нещо като ресторант в традиционен стил, кацнал на един от хълмовете с великолепен изглед към нощния град. На входа те чака огромен щанд с разнообразни познати и непознати продукти, посочваш си няколко и те ти ги готвят. В помещенията се влиза бос, яде се направо на земята и само с ръце. Интересно е да забележиш как нещо, което би се приело за нехигиенично навсякъде из западния свят, тук даже не прави впечатление.
Групата в ресторанта
Самият ресторант
На масата (пода) пред мен изведнъж се появяват моите поръчки - изглежда съм поръчал пържено пилешко бутче със соев сос, печени кръгчета от картофи и соя и най-главното ястие - задушени гъби с лук и чесън в бананови листа. Тъкмо се зарадвах, че един път няма да ям ориз, и пред мен изскочи купичка с най-азиатското от всички азиатски ястия. Комплимент от заведението. Няма отърване, ей! Яденето беше великолепно, омазахме се до ушите, смяхме се, пихме (чай, алкохол в Индонезия може да се намери само в специални барове на утроени цени), а по някое време трябваше вече да се отправяме обратно към леглата, да събираме сили за следващия ден.
От нашия килим за вашия
Следващият ден премина бързо, имахме лекции, бърз курс по Бахаса Индонезия (националния език) и след това дойде време за едно много специално преживяване. С група местни студенти имахме запланувано посещение на един огромен открит пазар за традиционни ястия. Стигането дотам обаче се очертаваше да бъде крайно интересно - Карлос, студент от местния университет, щеше да ме закара...на мотор. Против всички принципи на здравия разум се навих да се возя на мотор в страната, прочута с може би най-лошия трафик в света, където правила на пътя не съществуват, мигачите са хабене на ток, а предимството си го взимаш сам. Е, Карлос запали мотора и връщане назад нямаше. Летяхме между коли, автобуси, хиляди други мотори, бусчета, камиони, промушвахме се между чакащи коли на светофарите. Истинска феерия от вятър, клаксони и изгорели газове. Някак пристигнахме цели и беше време за поредната порция непознати манджи из индонезийските потайности. Този път в чинията ми се мъдреха телешки ребърца и специален сорт сладки картофи. Тези картофи са толкова сладки, че сякаш са захарни, а в действителност не се добавят никакви подправки. Хапнахме обилно, поговорихме за нещата от живота и отново се метнахме по моторите, за да види Негово Величество туриста мола на Бандунг и да купи специални сувенири от магазина за местни платове.
Фууд Корт Паскал
Мол ,,Парис ван Джава"
Молът би могъл да бъде във всяка една страна по света, ако не бяха фенерите. Многоцветни, разнообразни, на всеки ъгъл. Но не за тях бяхме дошли. А за градината с водопада на покрива. Не знам какво да мисля за факта, че за три дни на три различни места в две далечноазиатски страни срещам изкуствени водопади. Самата градина е готина, снимахме се, пръскахме се с вода от водопада, разгледахме папагалите.
Такъв мол искам в Пловдив, моля
На следващия ден предстоеше екстремно ранно ставане, защото щяхме да ставаме столичани. Ще ходим на срещи в офисите на двете най-проспериращи фирми в страната - Блибли и Годжек. По пътя към Джакарта, на една най-обикновена бензиностанция, правя откритие - бутилка с български айрян, според етикета. Въодушевен, го грабвам със себе си. Можете да си представите разочарованието ми, когато отпих и той се оказа...сладък. Нищо, поне се опитват хората...
България на три океана
Бизнес кварталът на Джакарта
Докато пъплиш със скоростта на мравка из улиците на Джакарта, наблюдаваш как хората са се приспособили към живота в условия на вечни задръствания. Хора вървят между колите, продават вода, храна, играчки, плодове. Има онлайн услуги за поръчка на всичко гореизброено плюс масажи, педикюр, маникюр... Въпросното приложение всъщност е Годжек, прословутият спасител на индонезийците. Буквално всеки го използва, за да поръча кола, мотор, храна, техник, маникюрист, домашна помощница, детегледач. Всичко това с едно кликане на екрана на телефона. Нищо чудно, че това е най-проспериращата компания в Югоизточна Азия. Именно нейния офис и посетихме. Е, беше впечатляващо. Мащабите бяха огромни, стотици служители, разпръснати из десетки бюра по върховете на джакартските небостъргачи. Офисите разполагаха с киносалон, джаги, кошове за баскетбол, дартс, билярдни маси и още куп игри. Ето къде била тайната на азиатското икономическо чудо - много хора и пълна дигитализация...
Гледка към нощна Джакарта
След сериозната част от пътуването до Джакарта имахме достатъчно време да се потопим в дебрите на индонезийската столица. Един от мегаградовете в света (населението на самия град е около 10 млн души, а с покрайнините наброява над 30 млн!). Цялата тази човешка маса е в непрестанно движение, поради което придвижването в самия град е изключително трудно. Нищо не може обаче да спре туриста и ето как се озовахме по средата на огромно шосе, проправяйки си път между камиони, коли, мотори, бусове. Тротоар отново липсва и не след дълго се оказахме в странната ситуация да гоним автобуса, който всъщност преследваше нас в същата лента. Е, някак оживяхме и се наместихме удобно в климатизирания и сравнително празен автобус, само за да открием, че не води където трябва... Нищо, слязохме, вървяхме още малко по булеварда и взехме друг. Там стана интересно - привлечен от приятната идея за свободна седалка, аз мигом се наместих на първата изпречила ми се такава. На секундата обаче по мой адрес започнаха викове, чудесии...; оказа се, че автобусите в Джакарта са полово сегрегирани, с отделения за мъже и жени. Аз се бях набутал в женското... Няма как, отидох при събратята си, за да открия, че там е препълнено. След няколко спирки не можеше да се диша вече, а в женското отделение спокойно си седяха 4-5 дами... Животът невинаги е справедлив.
Любопитен български турист в Джакарта
Някак доживяхме и слязохме на нашата спирка. Адско пътуване, но си струваше категорично. Целта беше Монас, националният монумент на страната, символ на независимостта от Холандия през 1945 година. Нащракахме се на небостъргачите и се качихме на самия монумент, откъдето се разкриват феноменални гледки към нощна Джакарта.
Ето го и самият Монас
След Монас и известно мотане по нощния пазар на Джакарта се върнахме в хотела, за да се приготвим за следващия ден. Самият той донесе много слънце (изгорях!) и още повече усмивки. Разделени на отбори, трябваше да изпълняваме различни задачи в парка Таман Мини Индонезия Инда, огромно съоръжение, замислено като музей на открито на цялата страна. Всяка област си има своя кът, което предвид мащабите на държавата, е огромна площ. Има езеро, островите в което формират 3D карта на Индонезия, безброй храмове и разнообразни чудесии.
Западна Ява
Къщи от Папуа
Там някъде ме заведоха да опитам CFC, местната версия на KFC, която беше далеч по-добра от оригинала. Хапнахме обилно и даже остана време за лифта, който минава над целия парк и от който се виждат всички красоти на мястото.
Поглед към о-в Суматра от лифта
Последва наглед безкраен преход обратно до Бандунг, където една малка група от прекрасни хора взе спонтанното решение да използва максимално идващия свободен ден и да отиде на...вулкан. Изборът е широк, в Индонезия вулкани - с лопата да ги ринеш. Спряхме се на Тангкубан Пераху (Обърнатата лодка). След ранно ставане и поради засиления апетит на част от членовете на групата не толкова ранно тръгване се оказахме на кратера точно когато мъглата се вдигаше. Усещането е наистина магично. Няма туристи, а от кратера се издига пара, долавя се силна миризма на сяра, а околните остри върхове се губят в облаците. Феноменално изживяване...
Вулканът Тангкубан Пераху
Стълбите към една от площадките за снимки
Прекарахме на вулкана много повече от предвиденото време. Снимахме се, пазарихме се с местните търговци на сувенири, които незнайно как говорят всеки език под слънцето. Качихме се на всяка панорамна площадка, попивахме с поглед красотата на мястото. По някоя време взе да се пълни с посетители и решихме, че е време да се връщаме. Хубаво, ама кое такси ще се качи до вулкан? Последва двукилометров преход през джунглата, за да стигнем до полянка със заведенийца. Тук гладът си каза думата и стана време за индоми - безумно вкусни индонезийски нудли с яйце. Вулканът явно се отразява добре на апетита и скоро порциите бяха в историята.
Джамия на върха на вулкана
Дивото зове
По джунглите на Ява
Епопеята продължи с хващане на нещо като открит автобус, който да ни остави на главния път за град Лембанг. Оттам се спазарихме с шофьор на раздрънкана маршрутка да ни закара до самия град, откъдето да хванем такси до хотела в Бандунг. Покрай пътя кипи живот - хора продават, купуват, карат се, гледат деца, гледат ориз, ядат джакфрути... В крайна сметка се добрахме благополучно до хотела и решихме да завършим подобаващо с топване в басейна. След целия този ден това си беше истински рай.
За съжаление, малко след това трябваше да хващам бусче за летището в Джакарта, защото рано на следващата сутрин ме чакаше полет за Сингапур. Сбогуването беше наистина тежко, не е за вярване колко силно може човек да се привърже към други хора само за седмица. Познати и непознати ми носеха подаръци, за пореден път бях смаян от топлотата и сърдечното отношение на тези хора към един чужденец, дошъл от другия край на света. Нямаше как, бусчето дойде и след дежурното задръстване на магистралата ме остави на Терминал 3, където щях да пренощувам в друга чудесия - Капсула Хотел, където спиш в малка капсула, усещането е като в космически кораб.
Хотелът с капсулите в Джакарта
Излитам към Сингапур, Града на бъдещето, благодарен за невероятното посрещане и незабравимите емоции. Оставям в Индонезия приятели, от онази рядка порода, които само с присъствието си те карат да се усмихнеш до уши. Повече от щастлив съм, че имах уникалния шанс да се докосна до тази изумителна култура и великолепна страна. Напускам Индонезия замислен дали ние в Европа, имайки всъщност всичко, не изпускаме това, което ни прави наистина живи. Онзи непринуден оптимизъм, който се чете в погледите на повечето индонезийци, с които общувах. Благодаря ти, Индонезия, за това велико преживяване! Това пътуване за пореден път ми доказа, че най-хубавите неща в живота не са неща...
Terima kasih, Indonesia!
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега