КАМБОДЖА? ДА, НЕПРЕМЕННО ТРЯБВА ДА СЕ ВИДИ

ТУК, НА МЯСТОТО НА МИНАЛО ВЕЛИЧИЕ И СЛАВА ...

/Душевни пориви по време на коронавирус/

   Станах в една неделна утрин обяснимо тревожна, макар и без личен повод и реших да реализирам намерението си да пренеса читателите отново в прекрасната слънчева Португалия. Но някак си настроението ми ме отведе до един трагичен момент от историята на една макар и далечна държава, заслужаваща нашето внимание именно в тия времена на изпитания. Затова прескачам за сега от Европа в Югоизточна Азия и предлагам пример,че и след най-трудното животът продължава, с долните мои писмени и визуални изводи.

***Пристигаме късно вечерта на малкото летище в известния камбоджански град Сием Реап, в чиито околности се намират останките на четири кхмерски столици, най-големия храмов комплекс в света Ангкор Ват и онова странно място, наречено Та Пром, оставено в джунглата нарочно неразчистено от огромните дървета, чиято коренна система е прораснала над земята и обвила, надигнала или затиснала като зловещи дебели питони полуразрушените сгради от тази част на комплекса. Някога Кралство Камбоджа е била огромна и мощна империя. Но Виетнам "откъснал" за себе си от нея земя колкото да създаде своя Южен Виетнам, Тайланд и Лаос също заграбват територии. След много исторически превратности сега камбоджанците отдавна не са фактор в региона. В кратки импресии предавам впечатленията и спомените си от екзотичната, непозната далечна страна, която силно контрастира на вече много напредналите в развитието си останали азиатски държави.

*** Посреща ни симпатичен, малко свитичък, леко мургав млад мъж – нашият местен екскурзовод. По думите на българската екскурзоводка,с която бяхме обиколили няколко държави в Югоизточна Азия с други местни водачи, той е един от най-интелигентните. След две нощувки тръгваме към езерото Тонле сап на път за Пном Пен. Дават ни сух пакет за обяд: месо, салата, оризово „барче”, плодове, десерт някакъв, всяко отделно опаковано в палмово листо и поставено в красива кошничка от естествен материал, завързана с лентичка от лико. На обяд спираме и се разполагаме в крайпътно заведение, за да се нахраним. Няма течаща вода. В тоалетните има неголеми тухлени пълни с вода корита с някакви тасчета и кой както може се хигиенизира…

***Не съм гладна и част от обяда ми остава непокътнат. Искам да изпразня кошничката и да я взема за сувенир. Храним се на една маса с шофьора и екскурзовода. Прави ми впечатление, че нашите порции са доста по-големи от техните. /Това е странно. Туристическият пакет, по който пътуваме, е френски, купен от наш туроператор. Едва ли французите делят персонала си от туристите. Може би тия двамата са взели нещо по-малко за ядене, за да не им удържат голяма сума от дневното заплащане? Или вече са поизпразнили кошничките, за да прехвърлят част от храната на своите семейства?/

***Шофьорът е невисок, но строен, добре сложен мъж към 40-те, храни се енергично като наистина гладен човек и е очевидно, че храната ще му бъде недостатъчна. Давам му моите непипнати пакетчета. С такъв поглед ме поглежда, който не се забравя и кима за благодарност. Озъртам се и виждам, че и други от групата побутват настрана част от своите пакетчета. Споглеждаме се, събираме храната и я слагаме пред шофьора и екскурзовода. Изпитвам огромно задоволство да видя как лицата и на двамата грейват от неизречена признателност… Всичко се изяжда пред нас.

***По пътя екскурзоводът започва разказа си за Камбоджа. Разбираме как режимът на Пол Пот и червените кхмери години наред подлагат страната на яростен терор. Най-уязвима е интелигенцията. Затворени са средните и висшите училища. Учители, лекари, културни дейци, хора със средно и по-високо образование са изселени от градовете и пръснати по селските райони. Трябва да бъдат „превъзпитани” с тежък селскостопански труд. Който не се поддава на това превъзпитание, е пребиван в главата с мотика. А някои от интелигенцията направо са ликвидирани. Казват им, че трябва да си вземат всички пари и ценни предмети и да отидат на определени места в гората, уж за да бъдат скрити от жестокостите.Но там ги разстрелват безжалостно и им прибират ценностите…Така от лицето на земята изчезват без съд и присъда около 3 милиона камбоджанци. Когато кошмарът най-после свършва и Пол Пот е отстранен от властта, се оказва, че в страната няма жив лекар, зъболекар, учител…Икономиката е срината, народът е съсипан, няма работа, разруха, глад и мизерия затискат цяла Камбоджа.

***. Виетнамската армия влиза в Камбоджа, за да свали от власт  Пол Пот. Отстранява го, той се установява в един далечен от столицата град и повече никой за нищо не го търси. Няма съд, няма възмездие. Умира на 60 и няколко години  от естествена смърт.  Виетнамците обаче си харесват Камбоджа и тихомълком се настаняват тук. Какво точно са причинявали, не ни беше разказано. Обаче след няколко години Камбоджа се обръща към ООН за съдействие натрапниците да се разоръжат и да я напуснат. Световната организация излиза със съответния повелителен документ. Виетнамците се разоръжават, но…не напускат съседката си. Създават свои производства, като използват ресурсите на страната и  почти безплатно труда на едва съвземащото се местно население.

***И до момента, разказа местният екскурзовод, повсеместно управлението се осъществява с подставени на виетнамци лица и политици, които защитават техните интереси. В тогавашните последни избори се разбрало,че  започва да се заражда плаха камбоджанска опозиция. В изборния ден спират тока в цялата държава  за 1 час/то и без друго половината Камбоджа все още не е  електрифицирана. Имаха план това да стане до 2020 г, но се съмнявам, че  е изпълнен./. Когато отново пускат осветлението, обявяват: правителството печели изборите с 68 на сто…

 *** Уговарям се с младия екскурзовод да си разменим и-мейлите и по-късно да ми разкаже в писмо повече подробности за отминалия зловещ период и за днешното състояние на страната. Съгласява се веднага и без уговорки. Пиша му от България, но момчето не ми отговаря. Давам си сметка, че сигурно за него не е безопасно да говори истината за изстрадалата си родина.

***Сега всякакъв вид обучение в Камбоджа – от детската градина до висшето училище, е платено. Който може да плаща, учи… Учи толкова, доколкото може да плаща. Доста въобще не ходят на училище, а повечето завършват по някой и друг клас и се принуждават да започнат борба за хляба от най-ранна възраст. Малцина продължават по-нагоре, още по-малко влизат в университети. Нашият екскурзовод следва архитектура, но е прекъснал обучението си поради липса на средства. Когато го запитах в неформален разговор женен ли е, ми отговори :Не, но сега мисля дали да се оженя, или да продължа да следвам…

***Поглеждам го въпросително: Защо не и двете? Започва да обяснява но го спирам и му предлагам да вземе микрофона в автобуса и да разкаже на всички. Чуваме, че, за да се ожениш в Камбоджа, струва скъпо. Ако на сватбата си каниш само най-близките – трябват ти 4-5 хиляди долара, ако разшириш кръга с малко приятели – 7-8 хиляди, ако обаче поканиш цялото село, както обикновено става, ти трябват 12-13 хил. долара.

***Самата женитба започва със съвместен "консилиум" на родителите на младите хора, които са се харесали и искат да създадат семейство. Прави им се хороскоп и се преценява дали двамата си подхождат. Ако преценката е отрицателна, не им дават да се женят. /Попитах: има ли случаи влюбените да не се съобразят с това решение? Рядко, но при такъв развой новото семейство остава без ничия поддръжка…/. Ако са подходящи един за друг – сватбата се подготвя.

***Питам: с какви пари се правят сватбите, като народът масово няма доходи или изнемогва? Отговорът е, че тук семействата не купуват почти нищо. Отглеждат добитък за лични нужди, сеят зеленчуци, които връзват и зреят целогодишно сред влажната и гореща среда, отглеждат ориз на неголеми собствени площи, от който за храна се разходва възможно най-малко и се отделя част за продажба. Така години наред се събират долар по долар, за да се оженят децата. Традиция, какво да кажеш…На всичко отгоре гостите на сватбата не носят кой знае какви подаръци или пари, че поне да компенсират част от разходите.

***По шосе, по-разбито на места и от нашите кърпени десетилетия шосета, пристигаме до езерото Тонле сап. Това езеро е много важно и за Камбоджа, и за Виетнам. Наричат го Голямото езеро/най-голямо сладководно в Югоизгочна Азия/, защото е с размерите на малко море – има площ от около 3 хил. кв. км до 16 хил кв км/при наводненията/, а по време на дъждовния сезон нивото му се вдига с 6 м. По някакъв странен начин тогава водата му не изтича, за да залива земите надолу към Виетнам, а се връща назад и се задържа на уголемяващо се, но относително запазващо мястото си огромно корито. Така мощната река Меконг, която е свързана с Тонле сап чрез друга река и минава през град Хо Ши Мин /бившия Сайгон/, не предизвиква наводнения. Това предпазва икономиката на Южен Виетнам и той е по-развит икономически от Северен, където годишно се развихрят по десетина дъждовни тайфуни и докарват на виетнамците унищожителни вълни.

*** Движим се с малки моторни лодки през село, в което къщите, кметството, църквата, училището стърчат върху високи дървени колове, за да не ги залива водата, която сега не е много висока. Между нея и подовете на къщите има прикрепени „кочинки”, в които се отглеждат крокодили. Крокодилската кожа е легално продавана стока в Камбоджа. Понякога ,когато водата се вдигне рязко, тя издига малките крокодилчета и те се пръскат извън кочинката. Спадне ли нивото обаче, сами отново влизат в нея, защото са свикнали там да ги хранят. Децата се връщат от училище и по 2-3 чакат на някое островче. Малки лодки тип каяк минават и ги обират,за да ги откарат до домовете им

***В близката гора дърветата са във вода до средата на короните им. Хората седят пред къщите долу, на лодките си и обират едни миниатюрни рибки, наловили се върху ситни рибарски мрежи. Мрежите са дълги, дълги, проснати във водата, а рибките – милиони. С видими усилия жени, мъже и деца ги издърпват периодично метър по метър, „пощят” ги ръчно, за да приберат улова и ги навиват на топове за хвърляне във водата на следващата вечер. Това е трудовото ежедневие. Някъде е въведена частична механизация: мрежите не се издърпват ръчно, а се навиват на задвижван от електричество ”чекрък”, закрепен на палубата. Тук работната ръка е по-малко и е нужна само, за да обира рибките. Те са особен деликатес, който се изнася предимно в Китай.

*** Качваме се на средно голяма моторна лодка, открита отстрани, но с покрив. Капитанът е карикатурно слаб, висок и кокалест мургав мустаклия с голяма мексиканска капела и червен шал на врата. Да освободи и навие въжетата от кея и да оттласне лодката от плиткото, му помагат две момченца на по десетина години, за които явно училището днес не е приоритет/дали само днес?/. Когато лодката потегля, двете деца слизат при нас и предлагат да ни масажират за по 1 долар. Който се възползва, каза, че го правят вещо и ефикасно.

***Стигаме доста навътре в езерото, което наистина е безбрежно голямо, като море. Лодката спира и се клатушка опасно. Пищим и от удоволствието, че се люлеем, и от опасения да не се обърнем. Приближава ни жена на кану с плаващ магазин. Продава екзотични плодове, зеленчуци, безалкохолни напитки, заровени в кофи с ледени късчета. Разходката свършва и капитанът се подготвя да ни върне обратно. Но…Моторът ни „киха” и не иска да запали. Става ни страшно с това несигурно корито насред огромното водно огледало, на което бреговете не се виждат от никъде. Чудим се как нашият опушен „мексиканец” ще излезе от положение. Той обаче спокойно се изправя на носа на лодката, сваля червения шал от врата си и го размахва над главата си. Въобще не разбрахме откъде се взимат няколко други моторни лодки, които бързо ни приближават, ровят с нашия човек в нашия двигател и скоро се понасяме обратно.

***Потегляме към Пном Пен по единствения що-годе сносен път. На места се доближава до нивото на нашите междуселски пътища, на други е още по лош. Пътуваме край познатите ни вече дървени наколни жилища. Сухо е и откритото пространство между пода и земята служи на стопаните им за дневна стая и спалня. Там е винаги сенчесто и по-хладно. Спираме до две малки къщи с дворове без огради. За тоалетна. Има две външни такива, но течаща вода няма. Безплатни са. Полуголо момченце е шокирано от нашата неочаквана инвазия. Подаваме му дребни парички, но то не се впечатлява и не ги взима. Натикваме му ги в ръцете, а то объркано ги носи на майка си така, като че за пръв път държи стотинки и явно съвсем не знае за какво се използват.

***Неугледни крайпътни навеси служат за магазини, в които очевидно се продава всичко – храни, напитки, плодове, зеленчуци…и бензин. Бензинът е на земята в малки и големи туби, но и в стъклени бутилки по 1 литър. Може би по литър гориво си купуват собствениците на мотори и скутери, каквито щъкат насам-натам по ненатовареното шосе? В едно от селищата се забелязва недълъг тротоар, който може да се приеме за такъв само с огромно въображение. Немалко са обаче и новите, много красиви къщи на по 2-3 етажа, които обикновено отдолу са бензиностанции. Тук думата „бензиностанция” вече е белег на просперитет. Периодично, сред изпосталелите дървени наколни жилища край пътя се появяват някакви странни, красиви портали в източен стил, цветни и екзотични, но често зад тях няма нищо по-цивилизовано и така се досещаме, че това са запазили се останки от миналото, силно контрастиращи с настоящето.

*** Край пътя виждаме да пасат странни крави. Те нямат вимета, макар че не всички са мъжки. По-точно, имат много малки, едва различими, закърнели външни млечни жлези. Екскурзоводът обяснява: в Камбоджа мляко се дава само на децата до 10 години. Възрастните не ядат такова. Традиция? Азиатска непоносимост към лактоза? Недостиг на мляко? Или здравословен начин на живот? Кой знае…Тези крави се отглеждат за месо. Разбира се, не може да няма и млечни, но сигурно ги държат в обори, такива не срещаме по пасищата.

***Този беден младеж – екскурзоводът, който се чуди дали може само да се ожени, или само да стане архитект, се оказва по-човечен и по-щедър от виетнамците, на които бедността вече въобще не им личи. По време на пътуването ни се полагаше ежедневно безплатно по бутилка от половин литър вода. Това е ценна придобивка предвид че сме постоянно на път и не винаги можем да намерим откъде сами да си я купим. Виетнамците ни раздаваха бутилките под брой и никога на никого не отпуснаха дори една допълнително. А веднъж – били се объркали, вместо малки, купили бутилки по литър и половина. Раздадоха ни ги по една на двама. Е, как двама души, които не са роднини, да пият от една бутилка? Който си имаше своя празна половинлитрова от предния ден, трябваше да прелива своя дял и бързо да го изпие, за да остави половината голяма бутилка на другия…Пък как камбоджанчето разпределяше бюджета за водата не зная, но почти всеки ден ни подканяше да си вземаме толкова бутилки, колкото вода ни се пие.

***Споменах пред него ,че в Китай съм яла пушен ориз, приготвен в бамбуково стебло.Той ми каза, че и в Камбоджа приготвят някакво ястие в бамбук. Веднъж видяхме някакъв крайпътен търговец. Екскурзоводът накара шофьора да спре автобуса, слезе и със свои пари купи две пълни с нещо стебла от бамбук. Разтвори ги и даде на всички да опитаме камбоджанското блюдо, аналог на моето китайско. Оказа се десерт с ориз, нещо като нашия сутляш.

***Бях събрала четките за зъби, пастичките, чехлите, сапунчетата и шампоанчетата, пакетчетата чай и кафе, които ни дадоха в самолета и ни оставяха в хотелските стаи във Виетнам, за да ги дам в България на някой, на когото ще свършат работа. И му ги дадох на него…

***Камбоджа никога не е била френска колония, както Виетнам и Лаос, например, а френски протекторат. Пном Пен пази следи от миналата си хубост. Преди десетилетия е бил "перлата" на Югоизточна Азия. Някакъв губернатор от Сингапур тогава го посетил и казал: Ех,защо и ние нямаме град като тоя! Сега обаче: къде е Сингапур, къде Камбоджа... Разхождах се сама късно в непознатия град през нощта без признаци за опасност. Видях млади хора да се веселят край много озеленен площад и красиво осветен фонтан. На невисока музика те танцуваха в две редици някакъв колективен танц – нещо като едновремешното хали-гали.

***На земята до стената на кралския дворец спяха бездомници. Самият дворец е почти идентичен и отстъпва малко по хубост на тайландския дворец, който бе кандидат за Осмото чудо на света. Камбоджанският крал е учил в Париж и там танцувал балет. Живее с майка си в двореца почти в уединение. Не се събира с жени, което камбоджанците намират за скромност. А то май че е обратна сексуална ориентация…

   Макар че често казвам: „Ходила съм в  60 държави, но само Камбоджа е след нас!”, пак искам да отида там, да се подрусам по камбоджанските пътища/като че ли тук не са ми омръзнали такива/, да повторя това особено и незабравимо за мен преживяване сред този изстрадал, скромен, беден народ, запазил чистотата на духа, нравите и човешкото си лице всред простия си и непретенциозен начин на живот в трудната схватка за своето оцеляване.

Хотел в Сием Реап. Хиляди туристи нощуват в този град, за да посетят най-големия храмов комплекс в света Ангкор Ват в близост до него

Минаваме през селище край езерото Тонле сап

Къщите стърчат над водата, която, по време на дъждовните периоди, се вдига с 6 метра

Кметството

Училището

Църквата

Капитанът с функционалния си червен шал, който ни отведе насред Тонле сап

Тръгваме към столицата Пном Пен по единственото  прилично шосе

Типичен междуселищен път, който води към Пном Пен

Това е единственото крайпътно място, което що-годе прилича на тротоар

Минаваме край магазини, в които се продава всичко. Тубите и шишетата в дясно на входа са пълни с бенбензин - има за всеки джоб..

.

И от тук може да си купиш всичко- стига да изгазиш локвата отпред

Камбоджански крави без вимета/не всички са мъжки/...

Типични къщи, в които се живее и вътре, и отвън, под тях

Красиви портали, които рязко контрастират с околната действителност

 Колко живописно е залепен този до покрива с ръждясалата ламарина на съседния навес

Попадаме на стародавен мост

Това е челото на парапета на моста. Представлява главата на змията Нага, която има важно място в камбоджанските народни вярвания

Змията Нага като скулптура се среща доста често в Камбоджа. Вярва се, че е свещена и затова пред нея се оставят разни предмети за освещаване. Колко ли време престоява това печено прасенце под камбоджанското жарко слънце до моста, за да се освети и дали след това е годно за ядене?

Макар и труден, животът в страната върви напред и вече има определени белези за икономически растеж. Но в чии ли ръце са парите?

Бензиностанцията сама по себе си тук е път към замогване

Има и такива нови, модерни сгради, макар и редки. Тази тук я срещахме в същия вид на няколко места и очевидно е офис на някоя чуждестранна компания с много разклонения в страната

Вече и жилищното строителство се въззема

Спираме на една отбивка , за да се освежим и, разбира се, попадаме на  сготвени бубулечки. Никой от групата не ги опита

.

През първата нощ излязох в центъра на Пном Пен и попаднах на красиво осветения паметник на най-

важния човек за съвременна Камбоджа - Народом Сианук

Това е принц Народом Сианук - бивш крал, отказал се от престола, за да стане министър председател, след това отново се върнал на трона, но вече не като крал, а като принц...Дълга история...

Дворецът на камбоджанския крал. Кусур й на едва преживяващата държава кралска институция, ама на, пазят си я че и я осигуряват финансово

Това е националният музей на Камбоджа в Пном Пен

Музеят е създаден  от французите, когато са били гуверньор на Камбоджа.  Те са открили  останките от четирите западнали империи и Ангкор Ват, реставрирали ги и ги оставили подарък на Камбоджа след оттеглянето си от Югоизточна Азия. Това се казва чуждо присъствие!  Сега Франция / и САЩ/ подпомага държавата с проекти и финансови средства, както ЕС подпомага нас. Познайте кой ги харчи и дали парите се контролират ...

Пном Пен е чист и подреден град

Това е ступата-паметник на някоя си мадам Пен, на чието име е кръстена камбоджанската столица

Хората си имат и антикорупционна комисия, колко ли е ефикасна?