Камбоджа - как изглежда надеждата?

Камбоджа е чудно място. Между ниските колониални сгради и обраслите тесни улички и в унисон с хъркането на задрямалите шофьори на тук-тук, изтегнали се в закачения в каросерията на триколесните си таксита хамак, човек може лесно да изгуби представа за времето и пространството. Но това спокойствие е измамно - току зад ъгъла може да се крие зашеметяващ будистки манастир, оживен пазар или пък древни руини на изчезнали цивилизации. Лицата, които се усмихват на объркания чуждестранен минувач, несвикнал на тукашния начин на живот, се разтягат в искрена усмивка, докато му предлагат да си купи нещо от тяхната сергия. Отказът му, продиктуван от рационално недоверие в хигиеничността на стоялите с часове сурови късове месо под палещите лъчи на тропическото слънце, не ги ядосва или дразни, и чужденецът е изпратен с още по-широка усмивка. Истина ли е това или преструвка в името на доброто настроение на туриста? Чужденецът, в мое лице, смята, че хората в Камбоджа наистина са мили и се радват, когато виждат, че посетители от близо и далеч се стичат при тях да видят именно техните чудеса. А може би това е естествената реакция на онези, преживели неописуеми ужаси и изградили животите и държавата си от нулата, при това неведнъж.

Блажена дрямка на работното място

Напомняне, че и кулинарните експерименти трябва да имат своите граници

Камбоджа е страната, чието посещение съм си поставил като абсолютен приоритет по време на своя азиатски обменен семестър. Интересува ме нейната история с всевъзможните й краски, от великата Кхмерска империя до уродливата реалност на режима на жестоките ,,Червени кхмери" от 70-те години на миналия век. Любопитно ми е да видя как живеят наследниците на тази легендарна цивилизация, как едни и същи хора са способни да построят несравними по размерите си храмове насред джунглата и да изтребят близо четвърт от собственото си население не чак толкова назад във времето. В тази експедиция в неизвестното компания ми прави Сесар, съмишленик и авантюрист от Галисия, Северна Испания, който също като мен прекарва обменния си семестър в Тайпе. Ето как в един октомврийски следобед кацаме в слънчев Пном Пен, столицата на Камбоджа. Приятна изненада от самия старт. Уж отиваме в края на дъждовния сезон, а през петте ни дни в страната вали само два пъти - веднъж през нощта и после по време на дълго пътуване с автобус. Все пак в последствие изкупвам тази кармична несправедливост с два тридневни тайфуна в Тайван... А на паспортния контрол на летището ни посреща надпис - ,,В никакъв случай не се съгласявайте да дадете подкуп на служителите!". Добре дошли в Югоизточна Азия!

От самолета Пном Пен изглежда безкраен - ниски постройки, разпрострени до хоризонта, а трите реки - Меконг, Тонле Сап и Басак, разсичат камбоджанската столица и я разделят на няколко практически отделни селища. Първите ни сухоземни впечатления потвърждават, че това е град на контрасти - луксозни коли минават шумно покрай порутени сгради и спящи на улицата бездомници, будистки монаси в отличителните оранжеви роби се движат самостоятелно или на малки групи по улиците, на тротоарите играят деца, до тях улични продавачи разпъват сергии. Между колониалните здания, издигнати по време на френското управление на Камбоджа, се издигат внушителни манастири. С кратки прекъсвания столица на страната от 15-ти век насам, при французите Пном Пен е проектиран наново, с широки булеварди и западна инфраструктура. Днес той е дом на над 2,5 милиона души, а докато тук-тукът ни прекарва майсторски през задръстванията, имам чувството, че всички жители на главния камбоджански град са решили да се придвижват едновременно през неописуемия хаос. Мотористи и велосипедисти се показват като особено хитри и избягват трафика, качвайки се на тротоара, но когато и нашият водач рязко завърта волана и се понасяме с мръсна газ между пешеходците, косите ни се изправят и се хващаме здраво за облегалките.

Първи стъпки из Пном Пен

По пътищата на Камбоджа правилата за движение за пожелателни

Тук-тукът ни оставя до високата ограда на кралския дворец. Над нея надничат златни покриви с остри върхове, типични за архитектурата на региона. Искаме да влезем, но пазачите ни пресрещат с лоша новина - днес е някакъв официален празник и дворецът е затворен. Да дойдем утре. За следващия ден обаче имаме съвсем други планове, затова се любуваме на внушителния комплекс от сгради само отвън. На най-представителното здание виси голям портрет на монарха - Нородом Сиамони. На други места забелязваме и изображения на родителите на настоящия държавен глава, на които майка му подозрително напомня на покойната британска кралица Елизабет. Въпреки че Камбоджа е монархия, кралят изпълнява по-скоро церемониална и представителна функция, а за настоящия владетел, който наследява баща си през 2004-та, изглежда политиката е по-скоро хоби - изучавал балет и музика в Париж и Прага, той се определя като артист, а не политик. За камбоджанците обаче от векове насам кралят е почти божествена фигура, чието културно и обществено влияние далеч надминава това на която и да политическа институция.

За съжаление, гледаме кралския дворец само отвън

Пространството около палата е пълно с хора денонощно

Кралят, заедно със своите родители

Паметникът на Нородом Сианук - първият крал на независима Камбоджа

Пресичаме оживения булевард и излизаме на брега на Тонле Сап, една от великите реки на Югоизточна Азия. Ширнала се като море пред нас, тя е същински воден булевард, по който, успоредно на главното асфалтово шосе, се движат лодки и кораби със стоки, пътници, че даже и автомобили. Напомняме си да погледнем отново накъде тече реката, преди в последния ден да се отправим към летището. Два пъти годишно капризната Тонле Сап сменя посоката на течението си, уникално явление в световен мащаб. През сухия сезон, от ноември до май, водата се движи както природата и гравитацията са отредили - от езерото Тонле Сап недалеч от Сием Риап, към Пном Пен, където се слива с могъщата Меконг. Започнат ли дъждовете през юни, Меконг приижда и прелива до такава степен, че обръща течението на Тонле Сап обратно към езерото, което пък увеличава площта си многократно. Това движение е ключово за живота в страната - то подхранва най-голямата сладководна екосистема в Югоизточна Азия, а десетки села в Камбоджа, разположени директно върху водата, разчитат на течението на реката за своето оцеляване.

На брега на безкрайната Тонле Сап

На крайбрежната алея в късния следобед кипи живот. На открито позлатено светилище се молят десетки местни. Хлапета профучават на велосипеди, продавачи предлагат студени напитки и шарени балони с хелий от пъстрите си триколки. Забелязват се и органи на реда - полицаи патрулират наоколо със строги изражения. Хаосът тук е приветлив, а в Камбоджа се чувстваме в пълна безопасност, независимо къде в страната се намираме и по кое време от денонощието сме навън. Може би някаква част от причината за това се крие в будизма, в който вярва почти 100% от населението. Религията намира своето отражение навсякъде - в малките олтари пред магазините и домовете, в отношението на хората един към друг, в почитта към кармата, вярата, че всяко действие има своите последици. Тхеравада будизмът, изповядван тук, повелява всеки мъж да прекара известно време в манастир - от няколко седмици до дълги години. Това се счита за път към духовна зрялост и изпълнение на своеобразен дълг към обществото. Монасите спазват строга дисциплина, хранят се два пъти на ден и се трудят усилено. Тъй като храмовете са разпръснати из градовете, не е необичайно да видим групи монаси с оранжеви роби и бръснати глави в магазините, в автобуси и на други обществени места, понякога дори с мобилен телефон в ръка. Често хората ги спират, за да им отдадат почит и да ги помолят за благословия. Интересно е, че голяма част от монасите са съвсем млади, включително още невръстни деца, изпратени от своите семейства в храмовете. Много от камбоджанците живеят изключително бедно и за редица родители това е най-добрият начин да осигурят редовна прехрана и някакво образование на синовете си. Пристъпваме и ние в наслуки избран будистки манастир в самия център на града, за да се насладим на изящно изрисуваните тавани и богато декорираните стени.

Монасите в Камбоджа могат да бъдат видяни навсякъде 

В един от многото будистки манастири в самия център на града

В близък ресторант пък осъществяваме първи контакт с местната кухня и сме очаровани. Спираме се на амок - местна сладководна риба, маринована и задушена с кокосово мляко, всичко това омесено с лимонова трева, лайм, куркума и чесън, а гарнитурата, разбира се, е от ориз. Поръчваме също традиционна разядка от телешка кайма с чесън и разни люти подправки, гарнирана с прясна зелена салата. Пръстите да си оближеш. Тогава не можем да знаем, но се намираме в началото на знаменит кулинарен маратон. А още по-вкусно е, като знаеш, че плащаш само няколко долара за цялата маса...

Амок - традиционно местно ястие

Що се отнася до съотношението между цена и качество, трудно е да се бие Камбоджа, особено ако преобразуваш цените в долари или друга западна валута. За под 10 долара на вечер на човек може да се наеме просторна стая в луксозна вила с басейн и всякакви удобства и глезотии. Храната е повече от достъпна, а свежи местни плодове и прясно изцедени сокове се продават за жълти стотинки. Страната е популярна туристическа дестинация, но масовият туризъм все още не е успял да промени необратимо облика на това уникално място, както се е случвало неведнъж в други държави от региона. Докато отмаряме в басейна, гледайки превърнатата в хотел красива колониална вила, се поздравяваме за доброто решение да дойдем именно тук. Поливаме старта на нашето камбоджанско приключение с местна бира Ангкор, а скоро пак огладняваме и си позволяваме глезотията да си поръчаме доставка на местни деликатеси буквално до ръба на басейна. Може да си представите израженията ни, когато плащаме и разбираме, че този ,,лукс" излиза по-малко от 2 долара на човек...

Нашият дом в Пном Пен

Обилна закуска за под 5 долара

Храната пристига и установяваме, че в торбичката има само един чифт прибори. Няма проблем, излизам от басейна и, наметнат с хавлия, отивам към рецепцията, за да помоля за вилица и нож от кухнята. Там заварвам компания в изключително странен състав. Възрастна европейка пуши достолепно, излегнала се на диван току на входа. Представя се като сестрата на собственика на хотела, който сега е у дома си, в Англия. До нея бутилка бира надига видимо развеселена камбоджанка на средна възраст, която мези с малки пържени жабки. Жената на въпросния соственик. Компания им правят две тукашни девойки, една чернокоса и друга - с кестенява коса, на около двадесетина години, които ме гледат с широка усмивка. Дъщерите й от предишен брак, както бърза да ми поясни почерпената майка. Кръгът се затваря от мълчалив британец, чиято връзка с останалите остава неизяснена, но който с половин уста се оплаква от безалкохолното си битие някъде на Арабския залив. Докато си чакам приборите, компанията живо се интересува от мен. Откъде съм? Искам ли бира? А жаби? Много вървят с бира. Хрупвам едно малко жабче, изпържено цялото от главата до краката. Протеинов чипс. Като цаца, ако не го гледаш. Сесар идва да ме търси. Англичанката присвива очи. Ние със Сесар гей двойка ли сме? Не сме. Слава Богу, въздъхват всички с облекчение, най-вече веселата камбоджанка. Тъкмо може да се запознаем с дъщерите й. Със Сесар се споглеждаме смутено при това очевидно свеждане. Майката започва открита маркетингова кампания - вижте колко са хубави, особено едната, ама и двете готвят много вкусно, прибрани са, слушат... Момичетата потвърждават всичко казано с енергично кимване. Когато си мислим, че ситуацията не може да стане по-неловка (а да не би умишлено да не ми носят прибори?), камбоджанката кара девойките да се представят със заучено изречение на английски. Слушаме от куртоазия, докато чернокосата дъщеря, невероятна красавица, не взима думата... с доста дебел глас. Мда, в Азия нищо не е такова, каквото изглежда. А на кого въобще му трябват прибори, за да яде, мисля си, докато със Сесар се изнизваме по чорапи от своеобразното тържище на невести на рецепцията? Иначе лейдибойс в Камбоджа са нормална гледка, както и в съседен Тайланд. Както и е обичайно да видиш местно момиче с белокож мъж на далеч над зрялата възраст да се разхождат заедно и да демонстрират близост - на следващата сутрин в басейна заварваме млада камбоджанка (видима възраст около 18 години) и белокос англичанин, които си подхвърлят топка, а след това се милват гальовно на шезлонга...

Камбоджа никога не спи

Въпреки ранния час слънцето вече прежуря, затова със Сесар въздъхваме с облекчение, когато се качваме в малкото бусче, с което ще обикаляме наоколо през първата половина от деня. Градът кипи от живот, но постепенно оставяме суетата на столицата след себе си и навлизаме в спокойствието на оризищата, обграждащи Пном Пен. Пасторалният пейзаж и играта на ярките цветове, които наблюдавам през прозореца, не могат да са в по-голям контраст с мрака, с чиито тягостни последствия сме се запътили да се запознаем днес. Никой разказ за Камбоджа няма да е пълен без споменаването на кръвожадните Червени кхмери, управлявали страната от 1975 до 1979 година и успели за под една петилетка да превърнат една просперираща нация в разбито общество, измъчвано от глад, репресии и болести. Скоро след изтеглянето на французите от Камбоджа, в страната на власт идва проамериканско правителство, начело с Лон Нол. Кралят бяга в Китай, а страната е обявена за република. САЩ преследва своите интереси, тъй като по онова време Виетнамската война не се развива добре за тях, и се стараят да прекъснат доставките на оръжия за Виетконг от съседните страни. Комунистите партизани, предвождани от Салот Сар (по-известен като Пол Пот), се възползват от слабостта на крехката централна власт и страха, причинен от американските бомбардировки в съседен Виетнам, и след победа в гражданската война превземат столицата и обявяват страната за ,,Демократична Кампучия", установявайки тоталитарен комунистически режим, стремящ се към аграрна утопия.

,,Червените кхмери" започват невиждана реорганизация на държавата и обществото. Всички жители на градовете са изселени в провинцията. Пном Пен, Сием Риап и т.н. за часове се превръщат в призрачни селища. Семействата са разделени, а членовете им - изпратени в различни краища на страната и заставени да се трудят в ужасяващи условия. Всички се хранят, спят и дори ходят до тоалетна заедно, по едно и също време. Целта - превъзпитаване на ,,буржоата" и втълпяване на населението, че няма друга принадлежност освен тази към партията, а единствената привързаност може да е към идеята на всеобщото равенство. Режимът въвежда ,,революционни бракове" - избрани от управляващите мъже и жени се задължават да се женят помежду си и да имат деца. Забранени са парите, частната собственост, религията и образованието. Елиминирана е интелигенцията - хора с образование и професии - учители, лекари, адвокати. Убивани са дори тези, които владеят какъвто и да е чужд език, носят очила или, според партийните функционери, имат ,,интелигентен външен вид". Умението да четеш и пишеш, дори малко, е достатъчно да бъдеш подведен под отговорност като враг на народа. А от този циничен съд, ясно е, надали някой някога е бил оправдан...

Не след дълго бусчето ни спира на прашен паркинг. За да научим повече за този страшен период от историята на тази изстрадала страна, идваме в Чонг Ек, най-голямото от десетките открити в страната ,,Полета на смъртта". Нашият гид, Сум Чет, е истинско светило по историята на Камбоджа, и не ни спестява детайли за това, което ни предстои да видим. Плахо пристъпваме през портите на комплекса, който отвън някой би могъл да сбърка с поредното будистко светилище, каквито се срещат под път и над път в страната. По време на сравнително краткото управление на ,,Червените кхмери" (3 години и 8 месеца) умират близо три милиона души - жертви на масови убийства, глад, болести и изтощение от нечовешките усилия, при които са принудени да се трудят заточените по селата хора. Това представлява над четвърт от тогавашното население на Камбоджа, което дава основание този режим да бъде посочен за може би най-жестокия на 20-ти век. Макар че претенденти за това звание - с лопата да ги ринеш...

На входа на Чонг Ек

Чонг Ек е злокобно място, а красотата на пейзажа идва някак си не на място. Докато се разхождаме по специално скованите дървени пътеки, около нас пеят птички, а сянка хвърлят вековни дървета. Десетки хиляди камбоджанци са брутално убити на това място, а телата им са заровени в масови гробове, много от които още не са открити. За да се пестят куршуми, много от жертвите са убивани с тъпи предмети, а от дърветата около нас се е носела звучна пропагандна музика, прославяща режима. Всеки, който дори малко се стори съмнителен или инакомислещ, се озовава на подобно ,,поле", с предизвестена съдба. Освен хората с професии и образование, за чуждестранни шпиони са били набеждавани представителите на етническите малцинства в Камбоджа, както и будистките монаси. След края на това безумие през 1979-та година страната е изправена пред наглед невъзможната задача да състави отново някаква форма на държавност и икономика, но без почти нито един специалист в повечето сфери... А Чонг Ек все пак има функция на светилище. Просто огромната ступа, която се извисява в центъра на комплекса, е пълна с черепи. Над 5000 на брой, печалното наследство на лунатици, забранили религията, а мислещи се за богове...

Най-известното поле на смъртта на ,,Червените кхмери"

Печалното наследство на режима на Пол Пот

Умислени и притихнали, се насочваме обратно към паркинга. Сякаш появило се с магическа пръчка, в ъгъла на двора на комплекса забелязваме малко ателие, където младо момиче продава каменни изделия, изработени от нейния баща. Преходът от неописуемия ужас до искреното възхищение от красивите произведения на изкуството е по-кратък, отколкото човешкият мозък може да понесе, и със сигурност притъпява уменията ми за пазарлък, които иначе прилагам съвсем безскрупулно в други страни от континента. Каменното слонче и ръчно гравираната кутия за пръчици с природни мотиви обаче си заслужават.

Историята за ,,Червените кхмери" обаче не свършва дотук. В центъра на Пном Пен се издига друго злокобно здание - затворът Туол Сленг. Помещаващ се в сградата на бивше училище, той е главният символ на злото през тези мрачни четири години. През печално известния комплекс за това време минават над 21 000 души, обвинени в измислени престъпления и задържани без съд и присъда. Тук те са ,,обработвани", докато не се признаят за виновни в каквото пазачите кажат. А самите гардове често били деца, на възраст между 12 и 15 години, взимани от бедни села във вътрешността на страната и възпитавани в духа на партийната пропаганда. Според режима децата принадлежат на държавата, а не на семействата. Що се отнася до войниците в армията на комунистите, огромна част от тях са необразовани и изключително бедни хора, на които изведнъж са дадени оръжия и е гарантирана практическа безнаказаност, а в такива моменти от човек излиза най-лошото, на което той е способен. Документирани са редица случаи, в които партизани започват да стрелят по камиони, карани от членове на групировката, тъй като никога не са виждали подобно ,,същество" и смятат, че то ги напада...

В затвора ,,Туол Сленг"

Всичко е запазено в оригиналния си вид

Снимки на част от ,,пазачите" - често още деца

Днес затворът е музей, а килиите и стаите за разпит са запазени почти непокътнати. Кутийките, в които клетниците са държани, са с размери по 0,8 на 2 метра, което е достатъчно да подлуди заключените в тях. Въпреки парещите слънчеви лъчи, усещам как ме побиват студени тръпки, докато се изкачвам по стълбите към бившите класни стаи. Няма да описвам в детайли експозицията в музея, достатъчно е да се каже, че това не е място за хора със слаби сърца. А защо аз си причинявам всичко това? Искрено вярвам, че истинското пътуване изисква човек да се запознае с всяко лице на посетената страна, както хубавото, така и грозното. Разказвайки за ужасите на режима, се надявам вие, моите читатели, да придобиете представа какво се е случило в тази малка страна на полуостров Индокитай преди само 50 години. Защото единствено познавайки историята, може да извлечем нужните изводи и да не я повторим.

Коридорът, водещ към килиите

Тъжното място се помещава в бивше училище

От чудовищния затвор оцеляват само седем души. Разпечатаната във вид на грамадно платно снимка, направена от свалилите режима на Пол Пот виетнамски войници, които нахлуват в Камбоджа през 1979-та година, показва седем измъчени лица и слаби като скелети фигури, застанали на входа на комплекса. От тях живи днес са само двама. Срещаме ги на двора на Туол Сленг, където, седнали на сянка и обградени от своите синове и внуци, продават своите сборници с разкази и с помощта на преводачи отново и отново повтарят своите спомени от жестоките години на терор. Това са Бу Менг, художник, цанен за личен портретист на Пол Пот, и Чум Мей, пощаден заради познанията си като механик и способността да поправя всякакви джаджи. Не е ли твърде тежко всеки ден в продължение на десетилетия тези вече доста възрастни мъже да стоят в двора на мястото, причинило им неописуеми страдания, мисля си аз? Да трябва да преживяват тези истории отново и отново, всеки ден? Нашият гид, Сум Чет, с крива усмивка ми обяснява, че за тях най-добрият избор е бил да превърнат личната си трагедия в източник на поне някакви доходи. В следвоенна Камбоджа, а и досега, държавата няма особена възможност да се грижи за жителите си, камо ли да изплаща достойни обезщетения на жертвите на режима. А двамата мъже, съответно на 95 и 84 години, ще продължават да стоят и разказват своята история, докато могат. Единствените, които пазят спомен от първо лице за случилото се в един от най-печално известните затвори в световната история...

Единствените оцелели затворници

Последните двама оцелели прекарват дните си в двора на бившия затвор

Със Сесар не проронваме и дума на излизане от комплекса. След видяното и чутото външният свят с неговите цветове, глъч и хаос ни се струва нереален. И все пак животът продължава, а Камбоджа се възстановява с бавни стъпки. Туристическият бум в страната е манна небесна за икономиката й и кажи-речи всеки втори се стреми да бъде я екскурзовод, я шофьор, я да потърси работа в хотел или агенция. Ние имаме късмет с всички гидове, с които се срещаме през петте ни дни в страната, до един с дълбоки познания за историята и културата й, като благодарение на тях успяваме да видим места, за чието съществуване дори не подозираме. Като будисткия манастир, в който монах е бил самият Пол Пот - оказва се, че храмът се намира точно срещу хотела, в който сме отседнали ние. Вътре заговаряме няколко монаси, но никой не е особено словоохотлив по темата. Заминалият да учи във Франция бъдещ лидер на ,,Червените кхмери" нарежда особено целенасочено да бъдат елиминирани именно свещенослужителите, въпреки че той самият е прекарал част от живота си там. Противно на очакванията за толкова радикален комунист, Пол Пот всъщност произлиза от богато семейство, а детството му преминава в кралския двор, където семейството му работи. В Европа той се ,,заразява" с идеите, които после доразвива като държавен глава на страната, и не крие, че негов идол е Тито, който тогава строи социализъм в Югославия. Не е чудно и мълчанието в обществото по темите за геноцида, тъй като много от членовете на ,,Червените кхмери" просто сменят окраската и влизат в следващите правителства, а самият Пол Пот доживява до дълбока старост в своята ,,крепост" близо до тайландската граница, необезпокояван от съвест или правосъдие. Твърде малко членове на партията са осъдени на трибунала, състоял се три десетилетия след ужасяващите събития. Говори се, че зад това стоят големи играчи като Китай, безрезервно подкрепил режима, и САЩ, които, изправени пред фиаско в съседен Виетнам, са готови на всичко, за да си осигурят дори и минимално предимство (Пол Пот вижда в Хо Ши Мин кръвен враг). Злите езици дори говорят за американска помощ в размер на над 100 млн щатски долара, стигнала до ръцете на ,,Червените кхмери" през Тайланд...

Манастирът, в който монах е бил самият Пол Пот

Благодарение на хора като Сум Чет днес може да научим за ужасите, които се случват в Камбоджа до не съвсем отдавна

Следобедът на същия този ден ни намира на горната палуба на ръждясал ферибот, докато прекосяваме река Тонле Сап. С нас е Тин Тин - местен гид, наш нов приятел и запален велосипедист, с когото се понасяме на двуколесна обиколка из околностите на камбоджанската столица. Целта ни е да разгледаме селата по крайбрежието на двете реки - Меконг и Тонле Сап, както и острова, разположен по средата. Минаваме покрай дървени лодки със завеси, закотвени на брега, точно до кея, на който слизаме ние. Тук живее народът чам, наследници на древната цивилизация Чампа, които днес в Камбоджа наброяват близо 300 000 души. Много от тях живеят в наколни жилища по реката или директно в лодките, които виждаме, а основният им поминък е риболовът. Отбелязвам пропуск в общата си култура, когато зад един ъгъл съзираме внушителна джамия. Тин Тин отговаря през рамо на моя въпрос, докато се носим по черния път покрай реката - оказва се, че народът чам са мюсюлмани. И тъй като сме в Камбоджа, съвсем недалеч от джамията се намира изцяло позлатен будистки манастир, наследник на древно светилище от 11-ти век. Поредният изумително красив храм, включващ в себе си интересен микс от будизъм и хиндуизъм, типичен за Камбоджа, където религията се е променяла в зависимост от това към коя вяра принадлежи кралят. Според Тин Тин на скромната по размер територия на Камбоджа се намират над 4400 манастира. Съдейки по нашите досегашни впечатления, склонни сме да му повярваме.

Със Сесар и нашия гид - Тин Тин

Прекосяваме река Тонле Сап

Неочаквана гледка - джамия в покрайнините на Пном Пен

,,Златният" храм - един от хилядите в страната

Навлизаме все по-дълбоко в камбоджанската провинция, а около пътя се появяват редици ниски къщи. Около нас тичат дечица, които ни махат и ни поздравяват със звучно ,,Хелоууууу". Всички са приветливи и ни се радват, даже кучетата, излегнали се мързеливо под дебелите сенки, само ни поглеждат, без дори и веднъж да излаят. Не след дълго отново сме на ферибот - този път прекосяваме великата река Меконг. Четвърта по дължина на континента, тя извира далеч на север, в Тибет, за да се влее в Южнокитайско море на територията на Виетнам, а по биоразнообразие отстъпва единствено на Амазонка. Меконг е от изключителна важност за живота в тази част на света - около нея са се издигали и рухвали империи, а в страните по нейното течение и до ден днешен прехраната на милиони зависи от нейната милост. И ако Тонле Сап край Пном Пен изглежда като море, то Меконг е цял океан - безкрайна кафява шир с десетки малки островчета. Реката е изключително мътна, отчасти заради края на дъждовния сезон, отчасти заради замърсяването от човешката дейност, но това не пречи на десетки хлапета от близкото село да ни устроят истинско шоу с геройски скокове от полусрутен кей директно в тинестите води на големия водоем.

Нашите посрещачи на брега на Меконг

Скоро слизаме на Копринения остров и се понасяме по кафеникавите пътища между палми и оризища. Тук е диво - единствените други обитатели, които срещаме, са любопитни крави, които ми се виждат в пъти по-кльощави от европейските, и весел продавач на наденички, цвърчащи на скара със съмнителна хигиена. Загрижен за бледоликия си стомах, отказвам офертата на Тин Тин за почерпка, особено като виждам жаркото слънце, под което кой знае колко време са стояли месцата. Авантюристичният Сесар приема, ухилен до уши. Ама той предната вечер се подстригва в още по-съмнителен фризьорски салон до Руския пазар на Пном Пен, без да може да си размени и дума със собственика, пък аз чакам за предварително запазения си час другата седмица в Тайпе. Виж, следващата покана - за свежо разрязан кокосов орех в изникнал сякаш от нищото павилион за напитки насред близката гора, приемам начаса.

Следващата цел от нашата обиколка е фабрика за тофу в малко село с къщи, наредени от двете страни на кална улица, рояци деца и още повече кучета. Които са още по-мързеливи от предишните. Пустия му островен живот. Няколко крави ни гледат любопитно, докато се опитваме да не затънем с велосипедите в дълбоко изровените коловози. Понятието фабрика, с което Тин Тин описва мястото, се оказва твърде оптимистично - намираме се в нечий заден двор под дълъг навес, където в горещи казани ври сместа, получена от соеви зърна. Суровината се вари няколко пъти, след което се оформя като листове и се изсушава. От нея се прави не само тофу за ядене, но и храна за животни, както и козметични продукти, използвани в грижата за кожата. Отрудените местни мъже, които сноват между казаните, не проронват и дума, докато Тин Тин ни обяснява процеса. Много от тях работят при нечовешката жега в задушния навес по над 10 часа на ден. Изнурителният труд в силните периоди от годината им носи по около шест долара дневно, с които хранят многодетните си семейства. Тръгваме си от фабриката замислени, а слънцето бавно започва да се скрива зад хоризонта.

Фабриката за тофу

Гонитбата със залеза приключва в двора на просторна къща в съседното село. Посрещат ни по камбоджански топло - с цели снопове малки бананчета, резени пресен драконов плод и пъпеш, както и десетки малки лонган - кафяви топчести плодове с мека сочна вътрешност, типични за страната. В красив чайник запарват чай, който изпиваме с удоволствие след изморителната обиколка. Нашата домакиня не е случайна личност и е известна в страната като един от най-умелите производители на копринени изделия, занаят, който дава името на острова. Тя ни кани да я последваме вътре, където, прилепена за дома й, се намира работилницата. Тук се случва всичко - от отглеждането на копринените буби до създаването на готовите за продажба шалове, покривки и халати. През златния век на Кхмерската империя (от 9-ти до 15-ти век) т.нар. ,,златна коприна", произвеждана в страната, е един от главните източници на доходи за държавната хазна. Тъкането и всички други дейности се извършват само ръчно, а семейството, на което сме на гости, днес е сред последните в Камбоджа, запазили този древен занаят, практикуван вече шесто поколение. А крайният резултат спира дъха - изкусно изработени нежни платове с камбоджански мотиви. След кратък пазарлък купувам няколко изящни сувенира за дамите от моето семейство, които след няколко месеца, при прибирането ми в България, се радват на страхотна популярност.

Посрещането в дома на производителите на коприна

Няколко поколения продължават древната традиция

Крайният резултат е зашеметяващ

Малко по-късно вече се носим с мръсна газ по шосето, за да хванем последния ферибот за деня, който да ни върне в центъра на Пном Пен. В непрогледния мрак се ориентирам единствено по яркозелената тениска на Тин Тин, който хвърчи напред, прилегнал над колелото си. Корабчето се подготвя да отпътува, когато ние с бясна скорост се втурваме на долната палуба. Победа! Докато гледаме светлините на построените от китайците скъпи казина, издигащи се съвсем не на място на брега на Тонле Сап, Тин Тин прави равносметка за деня - 25 км по черните пътища на камбоджанската провинция. Фамозното в нашите представи постижение поливаме със студени бири ,,Ангкор" в офиса на малката агенция, в която работи нашият нов приятел.

Другата сутрин ни хваща в модерен климатизиран автобус, борещ се геройски с агресивния пномпенски трафик. Докато разните тук-туци и мотори могат да си позволят волности като спорадични тротоарни експанзии, нашето високогабаритно возило е принудено да спазва ограниченията на пътното платно. Похапваме кроасани и ядки, купени по-рано в лъскав нов супермаркет в центъра на града. Във въпросния магазин даже виждам плодов йогурт с надпис ,,България". За пореден път се убеждавам, че японската фирма ,,Мейджи" прави много повече за популяризирането на нашата страна в Далечния изток, отколкото което и да е наше правителство в последните години. Що е то ,,Мейджи" и какво общо има това с родното кисело мляко, може да прочетете подробно в моите предишни пътеписи за Япония. Иначе сутринта ни стига и за бързо отскачане до красивата сграда на построената от французите поща, откъдето пращам картички. Нещо бъркам входа и изхода, та се налага цяла сюрия полицаи, които охраняват непонятно какво в пустото здание, групово да ме насочва в правилната посока. Какво да направя, като не мога да разчета и буква от изпълнената със завъртулки кхмерска писменост?

Интересна находка в камбоджански супермаркет

Пътьом със Сесар се поздравяме за решението да вземем 300-те километра от Пном Пен до разположения в северната част на страната Сием Риап с автобус, вместо да харчим грешни пари за вътрешен полет. Опасенията ни, че шосето, свързващо двата най-важни града на Камбоджа, ще е непроходимо по време на дъждовния сезон, се оказват безпочвени, въпреки десетките такива мнения, които съм прочел в разни форуми преди пътуването. Новият асфалтиран път, завършен съвсем неотдавна, се показва съвсем приличен, а сякаш за да го тества, по време на по-голямата част от пътуването ни вали като из ведро. Оризищата, покрай които минаваме, заприличват на езера, само тук-там някое стръкче се подава плахо над водата. Пороят почти не спира в продължение на петте часа, които продължава пътуването, но дъждът спира като отрязан с нож секунди след като влизаме в града, криещ най-ценните тайни на древната империя на кхмерите. А докато стигнем до малката автогара, навън вече пече силно слънце.

Въпреки близостта си до древните градове наоколо, самият Сием Риап се развива като истинско селище едва през колониалната епоха, при французите. Това веднага си проличава, когато се мятаме на поредния тук-тук и се понасяме през широките и прави булеварди на града. Постройките са ниски, много от тях са в колониален стил, и почти всички са хотели, ресторанти, или и двете. В наши дни Сием Риап е туристическото сърце на Камбоджа и това съвсем не е случайно. Точно до него се намират някои от най-великите археологически паметници на планетата. И ние сме се насочили натам, но всяко нещо с времето си - първо е ред на поредната порция свежи местни плодове, с които ни посрещат на рецепцията на хотелчето, което сме запазили. Отново за умопомрачително ниска цена получаваме стая в невероятно място за настаняване, изцяло в традиционен стил и, разбира се, басейн. Даже два. Да живее Камбоджа!

Сием Риап - туристическата столица на Камбоджа

Забравили скрупулите от първите дни, утоляваме вълчия си глад на сергия с ,,гъвкави" хигиенни стандарти, където получаваме три ястия за общо пет долара - пържен ориз със зеленчуци и ананас, бял ориз с пържено пиле и бамбук и порция амок с кокосово мляко. Стомасите ни, калени от досегашните ни азиатски преживявания, и този път се представят на ниво. Следва кратка разходка, по време на която се опитват да ни продадат всичко от сок от захарна тръстика през среднотежки наркотици та чак до еротичен масаж. Току до греховните салони съзираме богато украсен манастир и се шмугваме вътре. Хващаме часа за молитва, установявам аз, когато виждаме десетки монаси, насядали по пода и слушащи с внимание напевите на старшите свещеници. Наблюдаваме с интерес, но не искаме да смущаваме службата, и скоро излизаме навън. Междувременно вече се е стъмнило, а централният площад на града кипи от живот. Десетки местни се поклащат в ритъма на камбоджански мелодии, играят се федербал и футбол, сякаш попадаме в специално организирана физзарядка за края на работния ден. Ние се въздържаме от подобни изстъпления и предпочитаме хладката вода на басейна на покрива на хотела, в компанията на поредните ни нови познати - смесена каталунско-перуанска двойка. Тъкмо съм свикнал с галисийския испански на Сесар, а изведнъж се появяват съвсем непознати за мен тонове и словосъчетания...

На третия ден вече нямаме скрупули към уличната храна

Поредният красив храм в центъра на града

Масова физзарядка на градския площад

Най-добрият завършек на деня

На другия ден ставаме толкова рано, че ни се иска въобще да не сме лягали. Не след дълго следваме нашия нов гид с гръмкото прозвище Индиана Джоунс през непрогледния мрак на горска пътека недалеч от града. С мъка държим очите си отворени, докато зад един завой не виждаме силует, който не можем да сбъркаме. На фона на розовеещия по крайчетата си хоризонт се издигат пет каменни върха, които в разсейващата се тъмнина са просто сенчести контури. Ангкор Ват! Месеци по-късно, докато пиша това, пак изпитвам същото вълнение, както тогава в онова хладно камбоджанско утро, когато за пръв път виждам това велико място. От малък съм запален по историята и древните цивилизации, а прочутият храмов комплекс на кхмерите е отколешна моя детска мечта, която успявам да сбъдна по време на това пътуване. Невярващи, заставаме на брега на малкото езеро, разположено пред входа на главното светилище, и гледаме в захлас как в светлината на настъпващия ден пред нас се материализират кулите на Ангкор Ват, оформени във форма на разцъфващ лотос. Небето се обагря във всички нюанси на розовото и жълтото, а величественият храм се отразява огледално в спокойната водна повърхност. Всички, и туристи, и водачи, затаяваме дъх при неописуемата красота на това, което наблюдаваме. Нито думи, нито снимки могат да предадат докрай усещането да посрещнеш изгрева пред портите на свещения древен град.

Кажете ми по-легендарно място за посрещане на изгрева

Един от тези моменти, които ще помня цял живот

С моя верен спътник - Сесар от Испания

Малко по-късно множеството се разпръсва и всеки гид поема своите подопечни. Нашият дребничък и мургав Индиана Джоунс ни нарежда прилежно на каменни стълби и започва своята лекция. Ангкор Ват е най-големият храм в света, с площ от над 1.6 квадратни километра, и е изграден през далечния 12-ти век. Първоначално е създаден като индуистко светилище, посветено на бог Вишну, но през 13-ти и 14-ти век, в тон с религиозните гимнастики в Кхмерската империя, постепенно се превръща в будистко такова. Разделен е на три нива - външни галерии (предвидени за обикновените граждани), средни тераси (тук са допускани жреци, монаси и висши членове на обществото) и централното светилище, най-вътре и най-високо (специално за царя, главните жреци и избрани монаси). Разглеждаме част от дългите над 2 км барелефи, изсечени в пясъчника, покриващ галериите. На тях са изобразени сцени от индуистки епоси като Рамаяна и Махабхарата, както и епизоди от исторически битки. Навсякъде забелязваме апсари - образи на небесни танцьорки. Не е за вярване колко добре са запазени всички детайли, дори и най-дребните, макар и да са изсечени преди близо девет века. Пристъпваме през каменните порти и се озоваваме в средните тераси, където ни очакват четири каменни басейна - по един, насочен на север, юг, запад и изток, според нашия гид те символизиращи четирите природни стихии. Оригиналните цветове на комплекса са червено, оранжево и бяло, но пред времето и високата тропическа влажност са безсилни и най-умелите строители на древната империя - днес кулите на Ангкор Ват са със сиво-кафеникав оттенък.

На входа на легендарното светилище

Барелефите са запазени до последната подробност

Един от четирите басейна във вътрешността на комплекса

Не след дълго проклинам любопитството си, което ме кара да се катеря по стръмните стълби към главното светилище под парещото слънце, което въпреки ранния час прежуря безмилостно. Чудя се как Техни височества и високопоставените жреци са идвали тук почти всеки ден. Над нас се извисява върхът на централната кула, който символизира митичната планина Неру. Забелязваме олтар, пред който коленичат местни поклонници. Вековният храм все още е действащо място за молитва, въпреки опитите на ,,Червените кхмери" да унищожат будистките символи из цялата страна. Забелязваме десетки внушителни статуи на Буда, разхвърляни и изпочупени, повечето от тях ритуално обезглавени. Трудно обаче война срещу вярата ще е успешна в Югоизточна Азия, където хората са дълбоко религиозни, а системите от вярвания - пространни и многопластови.

Централната кула на Ангкор Ват

В Ангкор Ват се чувстваш като Индиана Джоунс

Обезглавена статуя на Буда - дело на режима на ,,Червените кхмери"

От върха на храма придобиваме представа за мащабите на Ангкор, които напълно подхождат на ролята му на главен град на кхмерската столица, по онова време един от най-големите градове в света с население от близо милион души. В разцвета си Кхмерската империя контролира големи части от Индокитай, като включва в състава си много от земите на днешните Камбоджа, Тайланд, Лаос, Мианмар и Виетнам. Самото селище е обградено от сложна мрежа от изкуствени напоителни канали, които са били грандиозна иновация за времето си. В комбинация с резервоарите, те осигурявали достатъчно вода и през сухия сезон, което помагало да се изхранват жителите на града.

Учените още не са на сто процента единодушни какво е довело до упадъка на империята и загубата на политическо значение на Ангкор. Вероятно става въпрос за външни фактори, като множеството атаки от съседен Тайланд, както и поредица от суши и наводнения, които водят до спад в селскостопанското производство. Факт е обаче, че през 15-ти век функциите на главен град постепенно преминават към Пном Пен. Макар че политическият център се премества, будистки монаси продължават да се грижат за главното светилище на Ангкор, а потокът от вярващи никога не секва напълно. Останалите храмове от комплекса обаче тънат в забрава и постепенно са превзети от джунглата, докато през 1860 г. един смел френски изследовател - Анри Муо, публикува описания и рисунки, които правят това място известно в западния свят. Те предизвикват истински фурор и водят до първите опити за реставрация в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Именно французите са в основата и на пълното възстановяване на Ангкор Ват и прилежащите храмове. Дори и след опустошителния режим на ,,Червените кхмери", оставил страната без специалисти по история и археология, френски екипи, с подкрепата на експерти от Индия, Япония, Китай, Германия и Япония, участват активно в превръщането на великия комплекс в световното чудо, което той е днес. Един добър пример как може да изглежда истинското международно сътрудничество.

Ангкор Ват обаче далеч не е единственото съкровище, скрито в джунглата недалеч от Сием Риап. Тук се намира и Та Пром - място, което те кара да се почувстваш като истински откривател. Руините на построения през 12-ти век будитски манастир днес са превзети от вековни тропически дървета, растящи измежду каменните блокове, които изграждат комплекса. В ранния час сме почти единствени посетители, а гледките, които се разкриват пред нас на всяка крачка, спират дъха. В разцвета си в комплекса са живеели над 12 000 монаси, но след залеза на Кхмерската империя Та Пром е изоставен. Тъй като храмът е построен без хоросан или друг вид спойваща мазилка, дърветата ,,спунг" и тропическите смокини бързо пускат пипаловидни корени между плочите и придават на манастира сюрреалистичен вид. А някои от дърветата са на повече от 400 години! Едно напомняне как природата винаги си връща своето, неподвластна на мимолетните човешки архитектурни стремежи. Френските археолози, открили светилището, решават, че огромните дървета, издигащи се директно от древните руини, представляват твърде ефектна гледка, за да бъдат премахнати, затова и днес храмът се намира в състоянието, в което е намерен. Световна популярност на Та Пром обаче донася филмът ,,Tomb Raider" от 2001 г., където именно на това място Анжелина Джоли се превъплъщава в храбрата Лара Крофт. И ние се чувстваме като герои от холивудска продукция, докато гледаме невярващо във всички посоки, разхождайки се из останките от манастира.

Та Пром - където природата завзема създаденото от човека

Светилищата в околността са далеч повече, отколкото можем да посетим за времето, с което разполагаме, а техният брой определено надхвърля и когнитивните ни способности - смятам, че ако има някакъв праг на възприятие на красота, ние го достигаме в този октомврийски ден. Преди да си тръгнем от комплекса, посещаваме още две страхотни места - и до днес действащия будистки храм Бантай Кдей и невероятния Байон, покрит с над 200 каменни лица, символизиращи един от бодхисатвите, търсещи просветление. Според някои археолози лицата са божествено представяне на образа на самия крал Джаяварман Седми. Каквато и да е истината, имам чувството, че стотици очи ме следят при всяка крачка. Байон е смесица от будистки и индуистки елементи и е достоен завършек на нашия престой в древната кхмерска столица. А като се замисля, че цялата еднодневна екскурзия - с малка група, изключително добър гид, транспорт и безкрайно количество хладни напитки, струва около 17 долара...

Храмът ,,Бантай Кдей"

Светилището ,,Байон"

Светилището ,,Байон"

С тукашния Индиана Джоунс

Остатъка от деня прекарваме в хладния басейн на хотела, преди привечер да се отправим към покрайнините на града за поредното вълнуващо изживяване. Тръгваме натам пеш, но всяка крачка се изпълваме с все повече съмнение дали сме тръгнали в правилна посока. Пътят става от все по-прашен, къщите - по-ниски, а по улиците забелязваме повече и повече безпризорни кучета, които, за разлика от пномпенските си събратя, ни следят с особен интерес. Тъкмо да се откажем от начинанието, когато голяма табела ни известява, че сме пристигнали на нужното място. Най-добрият бюфет на света, както по-рано днес заявява Индиана Джоунс. Кои сме ние, че да спорим с камбоджанския адаш на най-великия изследовател? Новият ни познат не ни е излъгал - за 18 долара получаваме неограничен достъп до наглед безкрайна редица от шведски маси, отрупани с местни и чужди деликатеси, пресни плодове, чай, сокове и какво ли още не. Докато се чудим с каква вкусотия да напълним поредната чиния, помещението, популярно сред гостите на града, започва да се пълни. Залата, в която се намираме, е огромна, а в дъното й е разположена повдигната сцена. Едва успяваме да седнем и да вдигнем наздравици за невероятния ден, когато на сцената започват да излизат танцьори, облечени в традиционни за времената на Кхмерската империя костюми. Нагиздени със златни корони, шарени поли сампот, колани и лъскави накити, умелите изпълнители ни въвеждат в богатия камбоджански фолклор, докато ние похапваме сладко-сладко. Представени са петте главни кхмерски танца, векове наред част от ежедневната програма на кралския двор и вдъхновени от будистки и индуистки митове. Най-добрите изпълнители са били високо ценени артисти, стоящи високо в сложната социална пирамида на империята. Гледаме в захлас бавните и елегантни движения на Богинята на водата, която побеждава злия демон, следват балетът на апсарите - полубогини, полухора, както и рибарският и кокосовият танц. Ключови са изразителните движения на очите и ръцете, а при някои от сцените дори и ние се напрягаме, наблюдавайки как момичетата сгъват китки и глезени под наглед невъзможни ъгли. Какъв край на този невероятен ден! С всеки изминал час се изумявам все повече от тази чудна страна, а все още имаме цял един ден, преди да се отправим обратно към Тайван...

Уверявам ви, че не съм танцувал

На следващата сутрин отчаяно се браним от агресивни комари кръвопийци, докато търсим поредната локация от нашия план. Дошли сме да видим плъховете. Не какви да е, а герои, спасители на човешки животи. В преживялата редица военни катаклизми Камбоджа един от основните проблеми са сухопътните мини, разпръснати навсякъде из страната. По различни оценки, над 6 милиона все още невзривени боеприпаси се спотайват из гори и полета, което прави голяма част от площта на страната негодна за земеделие. Ежегодно хиляди загиват или са тежко ранени при случайно стъпване върху неизбухнала противопехотна или противотанкова мина, а на много места из шубраците са скрити импровизирани взривни устройства, оставени от бунтовнически групировки. Разчистването на замърсени с боеприпаси територии е изключително бавен и труден процес, който може да бъде ускорен многократно с помощта на плъховете герои от центъра АПОПО, който сме дошли да видим ние. Основаната в Белгия едноименна организация днес оперира в десетки страни по целия свят, а нейните малки спасители - африкански гигантски торбести плъхове, минават специално обучение, което ги подготвя да откриват експлозиви.

В центъра ,,Апопо"

На място получаваме демонстрация на обучителния процес на тези изключително умни животинки. Служител изнася внимателно плъха, който на дължина надминава 60 см. Завързан на каишка, героят минотърсач започва да обхожда периметъра, в който е заровена целта. В случая това е пясъчник в двора на центъра. Обходът се извършва на прави тегели, а привикналият към миризмата на взривното вещество плъх започва да разравя пръстта, когато усеща познатия аромат. Заради лекото си тегло (под 1.5 кг) животните не активират мината, предназначена за хора или тежка техника. При успешно откриване на неизбухнало устройство мишокът получава лакомство, за да продължи да върши работата си със същия мерак. Плъховете претърсват площ от 200 квадратни метра за около 20 минути, а на човек с металотърсач това би отнело над 4 дни, тъй като хората трябва да проверят всяка метална частица, а добре развитото обоняние на животинките е нащрек специално за експлозива TNT. Героите се радват на спокоен работен режим - активно се използват не повече от 2 часа на ден, трудят се само сутрин по хладно, също така се хранят с почти по човешки разнообразна диета, живеят в специални клетки и получават време за почивка и забавления на приспособени площадки за игра. На възраст от 7-8 години напълно заслужено се пенсионират и прекарват остатъка от живота си на луксозен миши курорт, под постоянно и щателно наблюдение. Въпреки техните усилия обаче е малко вероятно крайната цел - свободна от мини Камбоджа, да бъде достигната до края на 2025-та, както е предвидено. Затова и до ден днешен се препоръчва да се избягват пътувания до крайните и по-малко населени райони на страната, особено без местен водач и извън маркираните пътища и пътеки.

Демонстрация на процеса по откриване на неизбухнали мини

Нашата мисия в Сием Риап обаче все още не е приключила. В късния следобед сме в поредното бусче, което подскача по червеникави пътища, докато излизаме от града и се насочваме към езерото Тонле Сап. Който е чел внимателно началото на този пътепис, знае, че оттук извира едноименната река, която по време на дъждовния сезон обръща посоката на своето течение и започва да пълни самото езеро. Природният феномен преобразява изцяло пейзажа - ако от ноември до май водоемът заема около 3000 кв км, то от юни до октомври, в периода на валежите, то достига до внушителните 16000 кв км, а дълбочината му надминава 13-14 метра. Тоест площта му се увеличава над 5 пъти. Тонле Сап е дом на стотици видове риби, птици и влечуги, много от които са застрашени от изчезване, а над 1.5 милиона домакинства живеят по бреговете на водоема. Точно към едно от селата, Кампонг Пфлук, сме се отправили и ние, разположени на горната палуба на малко корабче. Подобно на много от хората в населените места около Тонле Сап, жителите на селището също водят двойствен живот - по време на сухия сезон се занимават със земеделие на сушата, а дойдат ли дъждовете, се връщат в домовете си в плаващите села и се препитават с риболов. Скоро виждаме първите къщи - кацнали на високи дървени колове, с шарени цветове и кипящи от живот. Моторни лодки се стрелкат във всички посоки, а от много балкони, надвесени директно над водата, се издига пушек от газови котлони. Подобно на много други общности, живеещи в наколни жилища, и тук рискът от пожар е огромен, тъй като домовете са изцяло от дърво.

Къщи от селото Кампонг Пфлук на езерото Тонле Сап

Корабчето ни оставя на тясна ивица твърда земя, която, бидейки своеобразен остров, представлява постоянната част от селцето. Слизаме на сушата и се отправяме на експедиция между дървените къщи. Усещането за безвремие, така типично за Югоизточна Азия, много бързо ни завладява. Ритаме топка с няколко боси хлапета, поздравяваме се с усмихнати многодетни семейства, седнали на земята директно пред къщите си. В селото живеят около 4000 души, като населението му варира според сезона. Електричеството е ограничено, доставя се чрез генератори и слънчеви панели, които приоритетно захранват местния здравен пункт. Докато със Сесар кръстосваме напосоки калните улици, от една къща ни вика мъж на средна възраст, при това на много добър английски. Оказва се, че господинът е преподавател, и точно в момента води урок на трийсетина деца от селото. Дребосъците, всички до последния облечени в яркосини тениски с якички, ни поздравяват ентусиазирано и всеки бърза да разкаже за себе си, според натрупаните познания по граматика и речников запас. Разбираме, че едно дете обича ориз, на друго любимият цвят е зелен, а трето обича да играе футбол, но не яде ябълки. Дечицата са изключително мили, а учителят много отдаден, за да може да им даде надежда, по думите му, за по-добър живот. Над една пета от населението на Камбоджа, предимно в селските райони като Кампонг Пфлук, живее под линията на бедност, и при постоянно растящата туристическа индустрия знанието на английски език е инвестиция, която може да се окаже златна. В страната обаче все още трудно се намират квалифицирани преподаватели, и нашият нов познат ни агитира да дойдем като доброволци в селото. Обещаваме да си помислим и се разделяме с дребосъците, които ни изпращат с викове и пожелание ,,Come back to Kampong Phluk!"

На гости в час по английски

Дори и описанието на спокойното и автентично водно село да звучи романтично, не бива да оставате с впечатлението, че животът тук е розов. До позлатения нов храм на селото има планини от боклук, а водата около и под домовете на местните е зарината от пластмаса и битови отпадъци. Децата си играят в тъмнокафявите локви, а жени перат дрехите на домакинствата си директно в езерото. Заради дъждовния сезон много от улиците на островчето, където се намираме, са изцяло или частично заляти и превърнати в тъмни, лепкави потоци, около които кръжат рояци насекоми. Тези условия благоприятстват разпространието на редица заразни болести, с които малкият здравен участък невинаги може да се справи. Дори и малките ученици, които посетихме, карат занятията си в класна стая, една трета от която е покрита с влажна тиня, която придошлите води вкарват през десетките дупки в простата дъсчена стена. Насред всичко това обаче, всеки човек, с когото се разминаваме, ни поздравява с усмивка и дружелюбно кимване, и нито за секунда не чувстваме опасност или зла помисъл спрямо нас.

Контрастите на Камбоджа 

Из селцето

Разходка в ,,сухоземната" част

Следващата спирка от нашия малък круиз е класически туристически капан, в който се хващаме с удоволствие. Слизаме от корабчето и сядаме в малки дървени лодки, които ни отвеждат в сюрреалистичен пейзаж. Стотици дървета, под чиито ниско надвесени клони се плъзга нашето возило, умело управлявано от местна жена от близкото село. Потопената гора, през която се носим, се намира на границата между езерото Тонле Сап и сушата, и по време на дъждовния сезон се наводнява, правейки придвижването из нея възможно само с лодка. Дърветата, главно мангрови и други водоустойчиви видове, оцеляват, частично потопени във вода. Пейзажът, който се образува при отражението на дърветата във водата, е приказен. Езиковата бариера не позволява задълбочено общуване с нашата лодкарка, но забелязваме, че греблата тук въртят само жени, подобно на много места в съседен Виетнам. Мъжете, ще ни обясни по-късно нашият гид, са излезли на риболов.

Гребането тук е задача за дамите

Из потопената гора

По залез сме в средата на езерото Тонле Сап, а бреговете му се губят в далечината. Все едно сме насред изключително спокойно море и се носим из него, без нито една вълна да се разбие в кърмата на кораба. Докато слънцето обагря хоризонта в познатото жълто-розово, а над нас кръжат чапли и корморани, си даваме сметка, че нашето камбоджанско приключение е към своя край. От оживения Пном Пен през селата по Меконг, от скритите в джунглата тайни на древния Ангкор до дружелюбните деца в селското училище в Кампонг Пфлук, тази страна успява да засвири на някаква по-особена струна у мен, да предизвика емоции, които не съм очаквал, че ще изпитам. Въпреки ужасите, разигравали се тук само преди десетилетия, и тежкия живот, който милиони кхмери водят и сега, всички, с които нашето пътешествие ни среща по пътя, имат необикновен блясък в очите си, криещ особена гордост и силна жажда за по-добър живот.

По залез на езерото Тонле Сап

Докато се носим обратно към Сием Риап, а пред очите ни силуетите на дървените къщи на плаващото село потъват в сумрака, си давам сметка защо цялото пътуване из тази чудна страна ми действа така. Заради надеждата, която се чувства навсякъде около нас - че каквото и да се е случило днес, утре непременно ще е по-добре. Пример, който си обещавам да се опитам да възприема, докато запечатвам в съзнанието си всеки нюанс на гаснещия пламък на отиващия си ден. Ето какво ще отговоря, ако някой ме попита как изглежда надеждата - тя е с цвета на залез в Камбоджа. Който е бил тук, ще разбере. А който още не е идвал, задължително да стяга куфарите. Струва си, и още как.

Благодаря ти, Камбоджа!