Лаос: храмове, традиции и спокойствие

След няколко дни в Камбоджа беше време да се отправим към последната дестинация от индокитайското ни пътешествие – Лаос.

Пътят от Сием Реап до границата беше ужасен, през по-голямата част без асфалт, вдигаше се такъв прах, че местните се бяха подготвили и си слагаха маски. А трябваше да се движим по план, защото границата затваряше в 18 часа и никой не искаше да прекарва нощта в автобуса.

Стигнахме съвсем навреме, в 16ч. бяхме на границата с попълнени бланки за виза. Шофьорът разпредели таксите за визите така: България и Франция по 37 долара, Великобритания и Дания по 42 долара, САЩ и Канада по 50 долара, такива националности бяхме туристите.

Щяхме да нощуваме на остров Дон Дет, част от архипелага Си Пхан Дон. Лодкарят се произнесе, че взима по 5 долара, ако му платиш обаче в местни, сумата се равняваше на 4 долара, та част от групата реши да тегли от банкомата на импровизираното пристанище. Докато се размотаваме се стъмни. Беше много вълнуващо да плаваме по Меконг без никаква светлина, освен естествената идваща от луната.

Взехме си едно бунгало срещу 10 долара и отидохме да вечеряме в единственото отворено място наоколо. На ниски масички, седнали върху меки постелки хапнахме поредната супа в компанията на ориз с пиле, голямата новост тук беше салатата, която ни се стори божествено вкусна – явно пресните домати и краставици много ни липсваха в тези горещи дни.

Толкова е безгрижно да си на малък остров, ставаш по някое време, навън само цветя и птици, по Меконг разни биволи се къпят, няма жив човек наоколо. Решихме да отидем до капанчето, където вчера хапнахме. Лелята веднага ни изпържи филийки с яйца и стабилно ги поръси със захар.

Планове за деня – никакви. Тръгнахме да се разходим до съседния остров Дон Хон, който беше на около 5 километра. По едни тесни пътеки се разминавахме с местните хлапета, които отиваха на училище. Тези, които не учеха бяха на реката и се плацикаха шумно.

Двата острова са свързани с мост, по който минаваш, след като платиш таксата от 25 000 кипа (около 3 долара). Голямата атракция на Дон Хон са водопадите, които са чудесен мотив за една прилична разходка в този рай на бездействието.

Два дни пълен релакс ни дойдоха точно навреме. На следващата сутрин една лодка щеше да ни чака, за да отплаваме до автобуса към Виентян.

Оказа се, че автобусът тръгва от Паксе, а дотам щяхме да стигнем с маршрутка. Пристигнахме в Паксе в ранния следобед, а до Виентян щяхме да се движим с нощен, спален автобус, който тръгваше чак в 20.30 ч.

Нещо не можахме да оценим Паксе, има доста неща наоколо, но в самия град ни беше скучно. Хапнахме в един от малкото ресторанти, които видяхме, като Ангел си поръча супа, пък му донесоха пиле с ориз, ама с това разполагаше кухнята – това предлагаше. После решихме да хапнем нещо сладко и видяхме пред една сладкарница как жена пържеше някакви хапки, които изглеждаха предизвикателно. Поръчахме си 5, тя пък ни се зарадва и даде 6. Оказа се, че това са картофени кюфтета с малко кайма в центъра, та си останахме без сладко.

Автобусът потегли в 20.30 и в 7.30 бяхме на гарата във Виентян. Натовариха ни в каросерията на едно камионче и ни закараха до центъра на столицата. Намерихме си съвсем приличен хотел срещу 10 долара и се отправихме към храма Wat Si Saket. На рецепцията имаше „скандален” надпис: “No ladyboys in the rooms!”

Храмът е най-старият във Виентян и е забележителен с манастира край него, където се съхраняват над 2000 сребърни и керамични статуи на Буда. Целият комплекс е много приятен и спокойно може да загубиш около час.

След това отидохме до местната Триумфална арка - Patuxai, построена в чест на загиналите за независимостта на страната от Франция. Арката е декорирана с интересни орнаменти като любимите на местните кинари – същества, които са наполовина птици, наполовина жени. Самата арка има 5 кули, а около паметникът има красиво аранжиран парк.

Голяма част от местните жени ходеха облечени с традиционни прави поли, които бяха много красиво бродирани. Повечето едноцветни с тънка златиста бродерия. Често по улиците можеха да се видят дами на скутери, които придържаха елегантни чадърчета против парещите слънчеви лъчи.

Следобедът прекарахме изцяло на крайбрежната улица, където се събира целият град, както местните, така и туристите. Най-впечатляващото нещо, на фона на десетките сергии с храна и сувенири, бяха две високи платформи, на които момче и момиче показваха разни танцови стъпки и упражнения, а безброй техни последователи на всякаква възраст всячески се опитваха да изпълняват показаното. Естествено музиката гърмеше на макс, а момичето отброяваше на микрофон.

Последната дестинация в цялото пътуване беше Луан Прабан, откъдето ни деляха около 320 км., но пътят беше планински и разстоянието се взимаше за 9-10 часа. Оказа се, че желаещите да пътуваме сме само 6 човека и затова вместо с автобус щяха да ни превозят с маршрутка. Билетите струваха 170 000 кипа (около 20 долара).

В Луан Прабан си намерихме страхотна къща за гости – Phanh Tha Sone, където плащахме по 100 000 кипа на вечер.

Бяхме близо до главната улица, която вечерно време се превръщаше в един безкраен пазар. Имахме достатъчно време в града – 4 дни, за това не бързахме да правим планове.

Изкачихме се на хълма Фу Си, който се издига над града и до върха му водят 300 стъпала, а горе е разположен малък храм, където един дядо предлагаше птици в клетки, които срещу определена сума може да пуснеш на свобода.

Отидохме и до местния музей, който всъщност не е нищо особено, но в двора му се помещава много красив храм. Ангел не го пуснаха в музея, защото дънките му бяха скъсани и му дадоха един панталон, с който да се премени прилично. В комплекса имаше и музей на кралските автомобили.

После цял следобед обикаляхме из храмове, като беше изключително приятно да влизаме вътре, да се крием от жегата и да си почиваме сред красотите, които ни заобикаляха. А горещините борехме и с неизброимо количество фрешове, които се предлагаха навсякъде по улиците.

Вечерта потънахме в уличния пазар, където заменихме вечерята с вкусни хрупкави франзелки, които едно усмихнати жени пълнеха с всякакви плънки, а други акомпанираха с прясно изцедени сокове.

На следващия ден решихме да си вземем екскурзия до някакъв водопад, но нас ни привлече най-вече възможността да пояздим слонове. Бяхме само двамата. Закараха ни до едно езеро, където се качихме на лодка и много скоро бяхме при слоновете. Първо си имахме водач, но той много бързо прецени, че може и сами да се справим и извика Ангел да седне върху главата на слона. Пообиколихме наоколо и после водачът реши да изкъпе слона. Това животно под какъв наклон влиза във водата, за сантиметър не се катурнахме и ние във водата. Преживяването беше много запомнящо се, после нахранихме слона и се разделихме с усмивка.

Вечерта пак бяхме на пазара, като си купихме две хартиени лампи със сухи цветя в тях. Струваха 40 000  кипа общо, което е към 5 долара. Решихме, че след като за две лампи даваме само толкова, това ще ни е ориентирът. И се започна, всеки път ни предлагат нещо, ние казваме 40 000. И местните ни се усмихваха: „Oh, this is your lucky number! OK!” И така си накупихме доста неща, които не превишаваха 5 долара.

Последната сутрин станахме рано, за да отидем на сутрешната процесия, по време на която монасите минаваха по улиците и получаваха храна от събралото се множество. Имаше много туристи, които бяха платили на местни, за да им осигурят постелка, на която да седят и храна, която да дарят, но изглеждаха нелепо и изкуствено, сред местните, които го правеха, защото вярваха, че правят нещо добро. В нишка по един монасите минаваха и хората пълнеха съдовете им с дарове.

Процесията беше много хубав завършек на това 5-седмично пътуване из Индокитай, което стартирахме в хаоса на Ханой, продължихме из красивите планински райони на Сапа, слязохме до романтичния Хой Ан и гъмжащия от живот Сайгон, плавахме по мръсните води на Меконг до Пном Пен, след това потънахме из древните храмове на Ангкор Ват и финализирахме сред пищната архитектура на Луан Прабан.