На Югоизток

Подухваше лек вятър и вдигаше във въздуха власинки от цъфтящите чинари. Очите му бяха пълни от вдигнатия прах, когато влезе в Museo Naval в Мадрид. Първо попита къде може да си измие ръцете и очите, а възрастният мъж на касата му напомни, че всъщност това е музей.

- Да, сеньор, много добре знам, че това е музей! От цяла Испания съм си избрал точно този музей и много добре знам къде се намирам. По принцип не ходя по музеи, но бъдете сигурен, че знам що за музей е това, защото баща ми прави цял живот модели на платноходни кораби и аз съм израснал с тях. Освен това, ако Испания има какво да покаже, то това несъмнено е едно от най-важните неща. Кой друг е имал такава Армада, като вас испанците?!

След тези думи чичото коренно смени тона и интонацията си и с огромна гордост и благоразположение към него потвърди:

- Такава Армада никой не е имал!

Без да желае това, дяволчето в главата на Пантелей Пътник подхвърли: „А що не каже нещо за Трафалгар?!“. Слава богу обаче тези думи не излязоха от устата му и той се опита да ги заличи веднага от мислите си.

Но какво общо имаше това с планираното пътешествие на Пантелей Пътник?! Защо е необходимо да се започне отдалече? Защото всяка история има своите корени, които са някъде във времето назад. Защото всяка идея тръгва отнякъде и ако не се проследи нейният път, разказът за самото пътуване няма да е пълен.

Пантелей Пътник стоеше пред една огромна карта в музея (Museo Naval в Мадрид), загледан в начертаните пътища на испанските мореплаватели. „Какво време е било само!“ – си помисли, загледан вече в нищото. В следващия миг се озова на палубата на платноходен кораб от онези времена, гледаше към хоризонта през монокъл и даваше  заповеди. Екипажът събираше платна, разпъваше нови, корабът цепеше водите на Атлантика, а трюмовете бяха пълни със злато от Америка. Кадис беше на 2 дни от тук при постоянния вятър, който имаха в последните дни. Бързо се върна в днешни дни и като че ли малко съжали, че не е живял в онези времена, когато европейците са намирали пътища до нови земи, чертаели са линиите на картата пред него. Веднага му стана смешно при тези мисли, защото при ходенията му за риба в океана винаги трябваше да взема таблетка срещу морска болест, защото иначе ставаше доста неприятно. Морската болест не е шега работа и той знаеше какво го очаква, ако пропусне таблетката. Мечтите обаче не трябва да се пречупват през призмата на опасенията ни, защото ще изгубят от очарованието си. 

И така, проследявайки пътищата на испанските мореплаватели, той се отнесе в онези времена, когато се е откривал светът. Оттам мислите му се прехвърлиха към Фернандо Магелан, който тръгнал нанякъде, за да търси и открива, без да знае дали няма да достигне до края на света, където корабът с моряците му да падне в бездната или пък да бъде погълнат от огромно морско чудовище. Днес това звучи комично, но вижте картите от онези времена – на много от тях в непознатите ъгълчета и неизследваните територии има чудовища, които всъщност показват човешкия страх от неизвестното. Днес наистина звучи шеговито, но преди повече от 500 години реалностите са били други и тогава това никак не е било смешно. И именно Магелан е дръзнал да тръгне към неизвестното, за да търси и открива. „Каква смелост, какъв авантюрист!“ – дивеше се в себе си Пантелей.

В дните след посещението му на музея в Мадрид не спираше да мисли за великите географски открития, докато най-накрая идеята му се избистри и придоби следния вид: „Какъв пътешественик съм аз, ако поне веднъж в живота си не обиколя света!“. Магелан го мотивира.

Изготвяше планове, търсеше пътища, самолетни връзки, мислеше за различни дестинации около света, изчисляваше необходимите дни за подобно пътуване. Осъзна, че с периода, с който обикновено разполагаше – 2-3 седмици, подобно пътуване би могло да се осъществи, но програмата трябва да е доста стегната, като най-вероятно самото опознаване на целите ще бъде подчинено единствено и само на идеята да се направи обиколката на земното кълбо. Тъй като в откровената си обич към пътуването  желаеше да остане здраво стъпил на земята и да не се поддава на суетата и простото колекциониране на държавите като например картинките на коли от дъвки в детството му, даде си сметка, че може би подобно пътуване не биваше да се „претупва“ за 2-3 седмици. Реши да започне едно пътуване в посока на Югоизток, а къде щеше да достигне, това щеше да стане ясно по-късно. Идеята обаче да се „завърти“ около Земята не го беше напуснала изцяло. Тайно в себе си се надяваше, че когато стигне в крайната си предварително запланувана точка, ще помисли накъде да поеме оттам нататък.

Идеята му беше да тръгне на Югоизток, като Куала Лумпур или Сингапур ще бъдат точките, откъдето впоследствие да продължи към остров Бали. Преди години в София ненадейно в един бар се беше запознал с момче, което му разказа, че работи и живее в Пърт, Австралия. Иван му разказа разни интересни неща за Пърт и оттогава у Пантелей остана една идея, че когато е в онзи регион – Югоизточна Азия, вероятно може да „отскочи“ и до Австралия. Защо не?! Полетите в двете посоки по онова време от Бали до Пърт бяха в рамките на 100 -150 долара. Така едно „отскачане“ от Бали до Австралия беше станало вече неделима част от плановете му за онази част на света. Скрито в себе си пък се надяваше, че от Австралия може да продължи към Америките, като евентуално поеме към Ванкувър или Сантиаго, Чили. Дали ще поеме над Тихия океан щеше да се изясни в хода на самото пътуване. Готовност у него имаше, а също така често проверяваше в интернет за конкретна изгодна възможност.

Когато човек години наред се занимава с нещо определено, събира знания, придобива ноу хау и знае какво може да се намери, кога да го търси. Така Пантелей дочака поредната септемврийска оферта на Търкиш Еърлайнс и си купи билет от София до Куала Лумпур за под 500 евро в двете посоки. Избра да остане за ден в столицата на Малайзия и поради обстоятелството, че месеци преди това се запозна в един интернет форум с жена, която живееше с мъжа си там. Жената беше така мила да предложи да му бъде гид и да му покаже някои забележителности в града. Решението не беше трудно – изгоден самолетен билет и непознат човек, с когото щеше да се запознае.

Една ранна сутрин в началото на май Пантелей пристигна в Куала Лумпур. Беше се осведомил предварително за възможностите за превоз от летището, което е на около 60 км от центъра на града. Установи, че има удобна връзка с експресен влак, който за около 20 минути стига до централната гара на града. Купи си билет онлайн, като по този начин спести 10% от редовната цена.

Когато се качи във влака и потегли към града, започнаха изненадите. Пантелей гледаше на Куала Лумпур само като на транзитно летище. Не беше се осведомил много за Малайзия основно поради 2 причини. Беше убеден, че Малайзия не може да е много по-различна от посетените от него до момента страни в Югоизточна Азия – Тайланд и Камбоджа. Освен това очакваше, че жената от форума ще му разкаже разни неща за страната, където живееше вече от години. Малайзия обаче му беше приготвила първата изненада в това пътуване.

Новият чист експрес се движеше по релсите вероятно със скорост от около 150 км./час, като се чуваше само тихо равномерно свистене от релсите. Никакво потропване от свързването на железния път, каквото познаваше от родната си страна и като цяло в Европа. Пътят от летището преминаваше през добре обработени земи, а после започнаха първите квартали на мегаполиса. Нови жилищни блокове със съвременна архитектура „минаваха“ пред широко отворените очи на Пантелей. Навлизайки в града, той забеляза и множеството широки пътища и сложните пътни възли на няколко нива. „Брех, та това е съвсем друга Югоизточна Азия.“ – възкликна той.

По препоръка на неговата съфорумничка избра да се настани в близост до Централната гара на града, за да му е удобно на следващия ден, когато имаше ранен полет до остров Бали. Оказа се, че изборът на локация, а и самото хотелче са много удачни. Тъй като запомни добре картата с местонахождението на хотела, след като слезе от влака не беше трудно за него да стигне бързо дотам. Нощувка в тризвездния хотел струваше около 20 евро, но пък стаята беше чиста, а от прозореца й се откриваше хубава гледка към града. Повече от това не му беше нужно.

Още със слизането си на летището Пантелей се свърза с Жени (името на героите в разказа са измислени с цел защита на личните данни). Тя го чакаше да й пише и щеше да дойде с мъжа си да го вземат от хотела. Бързо взе душ, за да се освежи от дългия полет, облече си свежи дрехи и излезе от хотела. Въпреки, че беше едва 10:30 – 11:00 часа, температурата навън вероятно клонеше към 38 градуса. Пантелей пристъпваше бавно. Знаеше, че не бива да стресира тялото си с активни енергични действия, а да го остави да се адаптира на тази тежка жега.

Те дойдоха с хубавата си кола. Вътре беше хладно и приятно. Новите му познати обаче бяха още по-приятни. Бързо се запознаха. Лесно се говореше с тях. Всичко вървеше толкова плавно и леко, сякаш се познаваха отдавна и днес се срещат отново. Стефан (отново изменено име за целите на разказа) беше представител на европейска фирма за пазара в Югоизточна Азия. С Жени имаха брак вече 20 години, като все още си личеше „химията“ между тях.

- Искаш ли първо да те заведем до пещерите Бату (Batu Caves), което е една от основните забележителности тук? – попита Жени. Мислехме да започнем програмата с пещерите, защото е добре там да се отиде по-рано през деня, тъй като следобед ще е непоносима жега. Освен това придвижването дотам би ти отнело повече време, ако трябва да го организираш сам в последния ден преди да се връщаш към Европа, когато ние пък евентуално няма да сме тук, защото ще пътуваме. 

- Чудесно! – рече Пантелей, като веднага се замисли: „Мислили са си как да направят програмата така, че да ми покажат възможно повече и да ме улеснят максимално! Що за хора са тези! Запознахме се едва днес, а са готови да направят толкова много за мен, просто ей така! Като се има предвид, че никой в живота не ни е задължен, то хората, които ми помагат, заслужават винаги моето дълбоко уважение и благодарност. Рядко срещам такива хора, но именно такива като тях ми връщат вярата в човечността и добротата.“

- За пръв път си в Малайзия, така разбрах? – започна Стефан, като се обърна към Пантелей.

- Да, за първи път съм тук. Очаквах да е същото като в Тайланд, но по първи впечатления намирам доста разлики.

- Малайзия е доста по-различна от съседите си в Югоизточна Азия. Разликата e свързана основно с петрола. След като през миналия век откриват нефт в страната, се събират най-изявените им политици, като повечето от тях били завършили реномирани университети в Англия, и решават да обсъдят и начертаят концепция за бъдещото развитие на Малайзия. На първо място решават в страната да няма гладни хора. В тази връзка държавата дотира 4 хранителни продукта, които са основни за изхранването на населението: ориз, яйца, пилешко месо и палмово масло. Цените на тези продукти и до днес са ниски, за да може всеки да си ги купи и да няма гладни. На следващо място решават, че след като имат петрол, горивата ще бъдат с ниски цени. Днес литър бензин тук е към 85 стотинки, докато в България е например 2,65 лв. В тази връзка е логично, че хората ще имат по-голяма възможност да се придвижват с автомобили. Ще забележиш, че за разлика от много други страни в региона тук не се карат толкова много скутери, а хората карат повече коли. Днес Малайзия произвежда 2 марки собствени автомобили, които не са „УАУ“, но пък са сравнително добри, а и местните си ги харесват и ги купуват. Цените им са горе-долу наполовина от цените на същия клас автомобили от Европа и Япония. След като ще се карат автомобили е ясно, че трябва да се построят хубави пътища. Както ще видиш навсякъде има много добри пътища. Добрите пътища и инфраструктура предразполага пък хората да не се струпват в основните градове, а да се постигне по-плавно разпределение на населението по територията. В резултат на всички тези мерки страната се развива с огромни крачки през последните десетилетия. Множество големи фирми, предимно японски и корейски, отварят производствени мощности тук, заради добрата инфраструктура. Изобщо, както виждаш, Малайзия е нещо доста по-различно от останалите страни в региона, като това се дължи не само на петрола, но и на далновидността на управниците на страната. 

- Виждам, че има доста разнородно население – подхвана на свой ред Пантелей. На пръв поглед като че ли най-много ми се набиват на очи индийци и китайци. Какъв е броят на населението?

- Населението на Малайзия е около 35 милиона, като най-общо то се състои от 3 етноса – малайци, китайци и индийци. Има и доста хора от Бангладеш, дошли тук привлечени от възможностите за работа и по-добър живот. Китайците, очаквано, са заети преди всичко в търговията. Индийците и бангладешците са бачкаторите. Малайците са привилегировани и обикновено заемат по-добрите длъжности в страната.

- Да, нормално е те да са шефове в собствената им държава. – съгласи се Пантелей. Виждам, че множеството от жените носят кърпи на главата. Знам, че страната е основно мюсюлманска, но се виждат и храмове на други религии.

- По-голямата част от населението изповядва исляма, като има също будисти, християни, хиндуисти.

Пантелей Пътник беше възхитен от начина, по който Стефан му разказа с малко думи толкова много неща за страната. Мислеше си, че именно това трябваше и да знае за страната, за да може да я отличи от другите страни в региона и в съзнанието му тя вече да носи собствен образ.

Пътят минаваше през централните части на града.

- Ето това е централната джамия на Куала Лумпур – влезе в ролята на гид Жени. Това от другата страна на пътя пък е Сентрал маркет, където ще отидем по-късно днес. Виждаш и високия небостъргач, който всъщност е втората по височина сграда в света, но все още не е открита официално и не може да бъде посетена (през 2024 г.). Между сградите там ще видиш и Кулите Петронас. Разбира се и там ще отидем по-късно.

Пантелей Пътник се почувства сякаш е на персонален тур, като новите му познати му дадоха дори повече информация, отколкото дори професионален гид би могъл да му даде. Приятните приказки продължаваха, като сякаш неусетно пристигнаха до пещерите Бату. Сега обаче трябваше да излязат от приятния хлад на автомобила и да се сблъскат с безпощадната жега.  

Навън въздухът пареше. Слънцето печеше безпощадно. Огромна тълпа от хора се беше събрала в подножието на шарените стъпала, които водеха до пещерите.

- Ние ще те изчакаме на хладно в онзи ресторант там. – каза Стефан и го посочи. Вече сме се качвали няколко пъти, а и днес е много горещо, че пак да го правим. Ти се качи, защото си заслужава поне веднъж да го видиш.

Разделиха се за кратко, а Пантелей се запъти към множеството предимно индийско изглеждащи посетители, които се отправяха боси нагоре по многобройните стълби, като на места газеха във вода, кал и нечистотии. Той не се събу. Огледа се дали е необходим входен билет, като сякаш някой плащаха нещо на едно гише, но пък така и не видя някой да следи за билети на посетителите. Едва впоследствие от интернет разбра, че не е нужно да се плаща входна такса за основния храм, а такава имаше само за посещението на някои странични по-малки храмове в пещерите.

Тръгна бавно нагоре, очакваха го 272 стъпала, които вероятно имаха някакво религиозно значение, но това сега не го интересуваше. Влагата и жегата бързо направиха така, че новоизгладената в хотела риза вече беше залепнала по тялото му. Внимателно се качваше по стълбите и за да не настъпи някой от поклонниците, които вървяха боси, правеха си селфита или се снимаха с маймуните, насядали покрай стълбите. Не са безобидни тези маймуни и трябва да се внимава с тях, за което беше предупреден и от новите си познати.

Изкачването в жегата беше тежко, но пък Пантелей беше сигурен, че това вероятно няма да се случи друг път в живота му, което му даде мотивацията да го направи днес. Пещерите и храмовете в тях се оказаха интересни, но все пак не бяха нещо извънредно. Слизането по мокрите стълби беше далеч по-леко, но пак трябваше да се внимава да не се стигне до подхлъзване, настъпване на бос индиец или провокиране на някоя от многобройните маймуни.

Със залепнала по тялото си риза, предизвикано от неспирното си потене, Пантелей влезе в ресторанта. Те го чакаха.

- Ето, това е за теб. Пийни си водата на студения кокосов орех. Тя е може би най-подходящата напитка в жегата. – каза Стефан и посочи към масата. Поръчахме ти също и едно типично за тук индийско ястие с леща.

Пантелей беше се убедил в благоприятното действие на кокосовата вода в жегата, а индийското ястие познаваше добре от пътуването му в Индия. „Колко са мили! Поръчали ми хладен кокосов орех и храна, за да може, когато дойда да не чакам, а да се охладя и да се заситя!“ – си помисли с умиление за своите нови познати Пантелей.

В голямата жега той беше само жаден, а нямаше апетит, но пък не искаше да бъде неучтив и затова си изпи кокосовия орех и изяде индийската гозба.

- Тук храната е доста различна и следва в общи линии традициите на всеки етнос. – подхвана Жени. Това сега е индийската храна, а по-късно ще те водим в ресторант, където ще опитаме и друга. А сега ти препоръчвам да отидем отново към центъра на града и по-точно в Сентрал маркет, където ще можеш да си купиш някои сувенири от Малайзия и Куала Лумпур.

Пантелей пътуваше само с ръчен багаж, а повечето нискотарифни авиокомпании като AirAsia, които щеше да ползва в следващите дни, следяха да се спазва изискването ръчният багаж да не надхвърля 7 кг., поради което той реши да не купува този път магнитчета за хладилник, както обикновено правеше. Багажът му така или иначе клонеше към 10 кг. и това означаваше, че при покупка на сувенири сега, щеше да ги носи във всички оставащи дни от пътуването си. А това бе само първият ден от пътуването. Последният факт обаче го накара да се усмихне широко, тъй като винаги обожаваше първия ден от всяко свое пътуване – всичко тепърва предстоеше.

Разходиха се из Сентрал маркет, повървяха малко по уличките около него, но бързо потърсиха спасението от засилващата се жега в хладния автомобил. След кратко пътуване паркираха в близост на Кулите Петронас.

Кулите от изграждането си през 90-те години на миналия век се превърнаха в символа на Куала Лумпур, а и на Малайзия, също както Айфеловата кула е станала символ на Париж и Франция. Следва да се посочи, че Кулите Петронас са всъщност само една част от цял комплекс, който включва също така търговски център, различни заведения и ресторанти, парк с езеро, а и множество модерни сгради, повечето от които хотели на всеизвестните вериги. Именно тук – заобиколен от модерната архитектура, човек вижда нагледно и си дава сметка за извървените големи крачки по пътя, по който беше тръгнала Малайзия в последните десетилетия.

Тъй като беше ранния следобед и температурата вероятно беше стигнала своя връх, влязоха в търговския център под Кулите Петронас и поседнаха на хлад в едно от заведенията. Говореха за толкова различни неща – за живота тук, за живота в България и Европа, за работа, за хобита, за планираните в най-скоро и в по-далечно бъдеще туристически дестинации. Непознатите винаги имаше какво да си разкажат. Изобщо при срещата си с непознат, човек е като бяло платно – може сам да избере какви краски да положи с четката, може дори да реши какъв да бъде. Не се познаваха и я нямаше онази тежест, която носи дългото познанство с всички свои спомени, надежди, очаквания и предразсъдъци. Напротив – с непознатия можеш да бъдеш себе си или пък такъв, какъвто искаш да бъдеш. Това беше толкова освежаващо.

След като няколко часа в приятни приказки на хлад в заведението преминаха като за миг, беше време за следобедна почивка. Все пак Пантелей имаше дълъг полет зад гърба си, а новите му познати трябваше да приготвят багажа за следващото си пътуване. Те го закараха с хубавата си кола там, от където го бяха взели – пред самия хотел. Уговориха се да отидат по-късно на вечеря, а след вечеря на бар на върха на висок хотел в центъра на града. Малко след като се прибра в стаята небето стана тъмно и заваля. Пантелей се успокояваше, че дъждовете в тропиците са проливни, но пък краткотрайни. Поседя известно време и погледа небето, после мокрите улици и образувалите се вади по тях, но дъждът не спираше. Валеше силен дъжд, небето не се променяше и предвещаваше, че няма да отговори на очакванията на Пантелей дъждът да бъде кратък. През известно време той поглеждаше през прозореца си и с безпокойство си мислеше: „Защо да спира да вали, като може да продължи цяла вечер!? Един път ще дойда в този град, а то какво време ще ми се падне!“ Тогава обаче се включваше другият глас, който успокояваше: „Е, нищо де! Все пак сме в тропиците! Тук вали, нормално е. Все ще измислим нещо.“

Когато започна да се стъмнява, продължаваше да вали. Очевидно, че вечерната програма трябваше да се промени и да се адаптира към метеорологичните условия. Стефан и Жени отново го взеха с колата си от хотела и вече имаха решение за това. Стефан обясни, че ще отидат в едно съвсем обикновено заведение в по-краен квартал, което техен местен приятел им е издал. Тогава останали много приятно изненадани от мястото, от храната, от всичко. Пантелей сякаш забеляза известни опасения у тях, че ресторантът няма да е така лъскав като онзи, който предварително бяха планирали, но пък беше сигурен, че където и да отидат, все ще му хареса, доверяваше се на техния избор. Когато пристигнаха, продължаваше да вали, но пък малкото ресторантче беше пълно с местни семейства, който изпълваха кръглите маси. След кратък разговор със собственика на ресторанта, хора с дружески усмивки на лице поставиха нова маса за тях и ги настаниха. Тъй като нищо не можеше да разбере от менюто, Пантелей остави поръчките на своите познати. Те очевидно знаеха какво правят. След няколко минути масата беше запълнена с различни ястия и всичко изглеждаше толкова „азиатско“ и автентично. Взеха си студени бири и се захванаха с „работа“.

Храната беше толкова вкусна, бирите - толкова студени, компанията – толкова приятна. Умората у Пантелей и часовата разлика все повече си казваха думата, а алкохолът в бирата го „прегърна“ в обятията си. В следващия момент той сякаш се отдели от тялото си и погледна цялата картинка отстрани – всички маси бяха пълни с местни хора, които се усмихваха и често поглеждаха с интерес към тях, неговите нови познати сякаш също бяха завладени от вкусната храна и цялата обстановка, дъждът продължаваше да вали, но на кой му пукаше вече. Пантелей се намираше на хиляди километри от дома, насред една съвсем чужда култура, в компанията на хора, с които се запозна лично едва преди няколко часа. Но пък в този момент той се чувстваше толкова уютно и на мястото си, че не искаше дори да помисли да бъде в друг ресторант или с други хора. Беше го обзело онова приятно чувство да си желан и чакан гост.

Когато приключиха с храната, не беше останало вече празно място в стомаха на Пантелей. Дъждът, разбира се, продължаваше да вали, а перспективата за бар на покрива на висок хотел клонеше към нула. Те обаче сякаш не желаеха да се разделят, разговорите дотук не бяха достатъчни и трябваше да продължат. След кратко пътуване се озоваха на терасата на модерния им апартамент на висок етаж с красива гледка. Набързо си направиха питиета и се загледаха в светлините на града. След като валя няколко часа температурата беше поспаднала и вече беше станало приятно.

След 1-2 питиета и още сладки приказки беше станало време да се прибира, защото на другия ден всички щяха да стават за ранните си полети. Изпратиха го до колата, която дойде да го вземе. Пантелей ги прегърна на раздяла. Благодари им за всичко, но знаеше, че думите му не можеха да изразят благодарността и признателността му към тези до вчера непознати хора. Те не му дължаха нищо. Но защо направиха всичко това за него?! Това сега нямаше никакво значение. Часове след като се прибра в хотела си той още мислено ги прегръщаше.    

.............следва Втора част - Остров Бали