Остров Бали

Той беше хипи, а тя – дете на деветдесетте години на 20-ти век. Обичаха Югоизточна Азия и биеха целия този път от Европа до Тайланд или Бали всяка година. Тази година беше по-различно. Бяха взели със себе си и другите от семейството. Един ден облякоха лежерни бели дрехи и боси на самотен плаж на Бали се ожениха. Нямаше официалности и клишета. Обичат се – женят се. Толкова е човешко, естествено, и романтично. Божидара и Камен бяха просто романтици. Те не се поддаваха на опасенията си и хорското мнение. Като много малко от познатите на Пантелей Пътник те имаха силата да са свободни и да живеят по своите правила. Освен всичко друго обичаха да пътуват. Често Пантелей изразяваше възхищението си към авантюристичния им дух.

- Но защо отново Бали? Защо сто пъти на едно и също място? Светът е толкова голям, а времето е толкова малко! Какво толкова има там?! – дивеше се Пантелей, като във въпросите му дори сам откриваше известен укор към тях.

- Бали е много специално място. Остров е но не плажовете са това, което е най-важното там. Влюбена съм в Убуд. Това място е специално и толкова одухотворено. Чакай да ти покажа снимките от миналата година. – подхващаше Божидара и мислено веднага се пренасяше от заскрежения коледен Франкфурт в задушния Убуд.

Двамата се потапяха сред спомените и снимките на Божидара от Бали, а у Пантелей Пътник се беше оформило убеждението, че въпреки свръхтуристическите потоци към индонезийския остров, един ден той сам щеше да отиде и да проучи кое е това, което толкова често води приятелите му там.

Пристигна съвсем навреме на летището в Куала Лумпур. Обичаше да му е лежерно и пристигането в последния момент никак не пасваше на това. От опит знаеше, че в пътуването се случват и непредвидими препятствия, като понякога да имаш малко повече време на разположение беше решаващо. Имаше предварително информация, че на летището в Куала Лумпур не пропускат да проверят багажа на пътниците с ръчен багаж да не би да надхвърля позволените 7 кг. Знаеше, че куфарът му тежи около 10 кг. и имаше известни опасения в тази връзка. Приближи се до проверяващия агент на AirAsia, зад който се намираше онова „ужасно“ устройство, което се нарича кантар. Агентът с поглед преценяваше сякаш тежестта на всеки багаж и не пропускаше да изтегли по-обемните куфари с кабинен багаж. Когато му дойде реда, Пантелей беше приготвил бордната си карта и паспорта на страницата със снимката. В момента, в който агентът тъкмо погледна към бордната му карта и паспорта, Пантелей веднага изстреля:

- Извинете господине, бих желал да Ви попитам нещо. Ако реша да си купя нещо от безмитния магазин, дали тези стоки ще се отразят на общата тежест на целия ми ръчен багаж? – Пантелей отдавна знаеше, че закупените стоки от безмитните магазини не се вземаха предвид, когато се преценяваше теглото на ръчния багаж, но целта на въпроса му сега беше съвсем друга. Целеше с няколко въпроса да ангажира вниманието на агента и да го разсее от това той да реши да му тегли багажа. След като човекът потвърди, че стоките няма да се отразят на теглото, Пантелей вече беше подготвил следващия въпрос.

- А имам ли право да внеса алкохол в Индонезия и евентуално колко литра? – този пък въпрос съвсем не го интересуваше, но пък се придържаше все така към тактиката си.

Опашката зад Пантелей нарастваше и агентът се постара по-бързо да му отговори и да го разкара, защото, ако всички бяха толкова словоохотливи като този тук, то щеше да има хора, които да си изпуснат полетите. И тъй като твърде много време вече изгубиха в приказки, агентът му върна документите и му пожела приятен полет. Така малката мисия беше осъществена – багажът не беше претеглен и Пантелей нямаше да плаща допълнителни такси за няколкото килограма в повече.

Полетът не му се стори дълъг. През цялото време гледаше контурите на бреговете, които се виждаха долу. Вече добре ги познаваше от дългите му взирания в картата на региона през годините. Когато кацна и се придвижи към емиграционните власти, знаеше, че трябва да си плати визата, която издаваха при пристигане. Раздели се с около 35 щатски долара за нея, тегли им една майна, за да преглътне безсмислената такса, и продължи към изхода, където трябваше да го чака ангажирания от него шофьор.

Тъй като прочете доста информация във връзка с транспорта на Бали, знаеше, че на острова туристите се придвижват основно с такси, като има хиляди шофьори, които чакаха да закарат туристите, където поискат. Затова в последно време беше започнал дори да се чуди на акъла на хората, които месеци преди пристигане искаха да ангажират шофьор. Отдаде го просто на желанието на европейците да се чувстват в сигурност - всичко да бъде предварително ангажирано и уредено. Когато излезе от летището и видя огромната тълпа от шофьори, веднага разбра, че резервирането на шофьор месеци преди това би било като да си носиш шепа пясък, за да си сигурен, че ще имаш пясък на плажа тук. Не само, че имаше предостатъчно шофьори, а те бяха дори толкова много, че проблемът тук беше с обратен знак – как да намериш „твоя“ шофьор сред хилядите, които пък чакат „техния“ турист. Беше ангажирал шофьор за трансфера от летището до хотела си в Нуса Дуа, заради съвсем изгодната оферта в booking.com, където му предложиха услугата за около 5-6 евро. Освен това искаше да си спести пазаренето с огромната тълпа от шофьори. Не на последно място беше сигурен, че ако този шофьор е свестен и надежден, можеше да го ползва и през целия му престой на острова.

Шофьорът трябваше да го чака с табелка с името му. Пред изхода на летището обаче имаше „гора“ от табелки с имена на туристи и хотели и беше почти невъзможно да откриеш своето сред тях. След като няколко пъти обиколи хилядите табелки бяха изминали поне 10 минути без резултат и се наложи да се обади по телефона и да се уточнят как да се намерят. Това помогна и след малко те вече пътуваха по новия директен платен път от летището към Нуса Дуа.

Густи беше приятен млад мъж, живееше със семейството си в Денпасар и караше нова кола, с която возеше туристи по забележителностите на острова. Днес той имаше ангажимент да закара туриста от България до хотела му в Нуса Дуа. За Пантелей не беше необходимо много време да осъзнае, че вече има шофьор за през следващите си дни на острова.

Настани се в приятната си стая, освежи се и веднага излезе, за да опознае наоколо. Хотелът беше потънал сякаш във ваканционна лежерност – всичко беше толкова спокойно, тихо и подредено. Вниманието към детайла се усещаше навсякъде.

Пантелей Пътник имаше нужда от някои неща, като слънцезащитен крем и джапанки, и поради тази причина се насочи към търговския център (Bali Collection), който се намира на пешеходно разстояние от хотела. Навън беше доста топло и задушно. „Така е по тропиците!“ – сякаш за успокоение си рече той.

Плажната ивица на Нуса Дуа се заема от множество луксозни хотели, като тази част е някак „излъскана“, за да отговори на ваканционните очаквания на туристите дошли тук от цял свят. След като се разходи из търговския център и намери това, което му беше необходимо, наближи време за вечеря и Пантелей потърси в офлайн мобилното си приложение къде наблизо може да се намери бистро с местна храна (т.нар. warung). По пътя си дотам Пантелей видя съвсем други картини от Нуса Дуа. Тук го нямаше вече този гланц, къщите и улиците не бяха така подредени и чисти, но пък това беше истинският живот, така живееха местните. По улиците минаваха през цялото време малки моторчета (скутери), които изпълваха почти изцяло звуковия фон.

Пантелей пристигна до бистрото и разгледа сготвените храни, огледа се за напитки. Установи, че тук не се предлага бира и веднага се досети, че Индонезия е всъщност най-многобройната мюсюлманска държава в света. Въпреки всичко обаче алкохол се продаваше на острова. Тъй като беше много задушно, вечерята нямаше да мине без студена напитка и преди да си вземе храна той се отби в близкото магазинче и си купи няколко ледено студени бири. Когато се нареди за храна от бистрото, местните хора му направиха място и той се оказа първи на опашката. Хората тук не разбираха добре английски, но пък не беше трудно да се поръча, като направо посочваше с ръка – „Дай ми от това, от онова, още малко от това, е така е вече ОК“. Седна на една дървена пейка настрани от останалите. Тук миришеше някак странно – някакъв екзотичен смесен аромат с връхни нотки на джинджифил и лимонена трева, които преминават през уханието на прясно сготвени азиатски манджи, за да се усети на финала повея на стари джапанки, пот и урина. Това обаче ни най-малко не наруши апетита на Пантелей, който си отвори една бира и я изпи почти цялата на големи глътки. Слънцето отдавна не грееше, небето вече беше тъмно, но въпреки това си оставаше топло и задушно, като той не спираше да се поти. Храната беше вкусна, а бирата студена като айсберг.  

Събуди се със странно чувство в гърлото. „Уф, вероятно е от ледената бира!“ – веднага си помисли. „Ще потърся аптека по-късно, за да си купя таблетки за смучене.“

Бюфетът в хотела беше добре зареден, но как да закусва с азиатски кърита и ориз?! „Не е ли твърде рано за това?!“ – си помисли той. Малко по-късно обаче се поуспокои, когато все пак намери няколко кроасана, които сякаш бяха от друг свят и скучаеха самотни на бюфета.  

Не бързаше, но и не губеше твърде много време. Облече си банските и се запъти към плажа. Премина по тясна пътека между дворовете на големите ризорти и след няколко минути се озова на плажа. Той беше оформен на множество малки заливчета с формата на полукръгове. Пясъкът беше груб, а водата в залива нямаше познатия по тропиците красив цвят. Пантелей много добре знаеше, че Бали по-скоро не е плажна дестинация (въпреки, че милиони туристи идваха предимно за това тук) и нито за момент не се почувства разочарован. Дори искрено се учудваше на свои сънародници, които къде разбрали, къде не разбрали, тръгнали към Бали, преминали през половината свят, за да отидат на екзотичен плаж. Е, учудването им е голямо, когато установят, че дори в България има по-добри плажове от тези на Бали. Учудването обаче беше само за тези, които не са се информирали къде отиват. За много от тях, подозираше Пантелей, беше все едно къде са попаднали. Пантелей не беше тук заради морето. Той много добре знаеше къде се намира и че Бали е преди всичко едно духовно място, което е като остров на индуизма и будизма в иначе ислямска Индонезия. Не плажовете, а оризовите полета, храмовете, божествата, традициите, масажите, храната и изобщо културата на този остров е това, което прави мястото специално. Именно за това си заслужава да преминеш през половината свят и да дойдеш тук, за да видиш и усетиш всичко това със своите сетива. Пантелей беше наясно с всичко това. Въпреки че знаеше, че не плажовете са най-важното на Бали, той като вечен любител на морето резервира три нощувки в Нуса Дуа, а останалите 4 нощувки щяха да са в Убуд, където да се установи и да предприеме някои турове из острова.  

Месеци преди да дойде се запозна в интернет със забележителностите тук. Не си правеше илюзията, че ще изследва подробно острова за своите 7 дни на него. За подхода му към дестинациите бяха по-удачни думите „съзерцание“ и „наслада“, отколкото „бързина“ и „отмятане“. А да се бърза на духовно място като Бали, според Пантелей беше напълно погрешно. Освен всичко друго, в рамките на това пътуване той трябваше да си осигури и няколко дни, в които да намери релакс за душата и тялото си. А когато става дума за релакс, то остров Бали е едно много подходящо място. Именно поради тази причина той редуваше през ден заплануваните турове. С това целеше да се постигне балансирана програма, която да му позволи да се запознае с острова, но и да си почине от ежедневието.  

На втория ден се свърза отново с шофьора, който го беше взел от летището, и се уговориха на следващия ден да отидат до храм, който се намираше на брега на морето – Tanah Lot. Остана доста учуден, че въпреки близкото разстояние (около 30-35 км.), шофьорът очакваше пътуването в посока да отнеме около час и половина. Това означаваше, че само за посещението на този близък храм Пантелей ще трябва да отдели цял един следобед. Беше чувал, че в Бали задръстванията и натоварения трафик са ужасни, но пък и не можеше да повярва, че средната им скорост ще клони към 20 км/час. „Колкото и да е натоварено, все пак няма да караме през цялото време през населени места!“ – мислеше си той, като не предполагаше, че всъщност на острова трудно може да се каже кога се намираш извън селото или града, тъй като почти навсякъде има постройки около пътя.

Следобеда се отби в СПА-салона на хотела и се отдаде на релакс. Все пак Бали се слави с масажите си, които целят да релаксират тялото, а не се опитват да го сгънат и счупят, докато ти изкарат всички дяволи, както правеха в Тайланд. Пантелей Пътник обичаше много масажите и не пропускаше при възможност да си достави това удоволствие. Избра си, разбира се, балинезийски традиционен масаж и се потопи в безвремие за следващия един час. Единственото неудобство, което му разваляше пълната нирвана беше нагласеният на ниска температура климатик, който безмилостно духаше и охлаждаше стъпалата му. Когато по-късно си тръгна, краката му бяха замръзнали и дори усещаше, че студената тръпка се плъзва по гърба му. Познаваше тялото си от толкова години и усещаше, че цялата поредица, която започна с ледената бира на големи глътки, продължи с освежаващата лимонада с много кубчета лед на плажа и завърши с безпощадния към краката му климатик по време на масажа, го водеха към настинка. Само няколко часа по-късно убеждението му се потвърди, когато усети, че носът му потича.

Вечерта се почувства леко неразположен и реши да остане и да вечеря в ресторанта на хотела, в който е отседнал. Установи, че цените в ресторанта не са кой знае колко по-високи от тези в бистрото, където вечеря ден по-рано. Всъщност те бяха няколко пъти по-високи, но при положение, че в бистрото беше похарчил около 2-3 лева за храната, то 8-10 лева в ресторанта все някак щеше да ги преживее. Освен това в ресторанта храната се предлагаше в далеч по-представителен вид за разлика от тази в бистрото. Вярно, че с вечерята в бистрото целеше да се докосне до местните и до тяхната истинска кухня, но пък тази цел вече беше постигната и нямаше нужда от повторение на същия епизод. Особено пък когато се сещаше за онзи екзотичен аромат, който изпълваше ефира в бистрото.

На сутринта на третия ден от пристигането си на острова нещата с гърлото на Пантелей изглеждаха вече сериозни. Само ден преди това той усети неприятна сухота, а сега вече се чувстваше онова неприятно „драскане“, като наред с това преглъщането и говоренето се оказаха болезнени. Гласът му беше пресипнал като след мач на Локомотив Пловдив в Шампионска лига. „Сякаш подцених нещата!? Проблемите с гърлото ми винаги ги оправям с малко парче джинджифил, което сдъвквам и изсмуквам бавно. Действа ми бързо и безотказно. Сега обаче нямам под ръка джинджифил, вчера не си купих и таблетки за гърло и днес вече ми се полага да страдам! Сега ще трябва в тази жега да започна да пия чай като арабин и в следващите дни да забравя за ледената бира. Жалко!“ – се жалваше в себе си Пантелей, докато избърсваше носа си със салфетка.

И този ден отиде до плажа, но не седя дълго там, защото се чувстваше отпаднал. В ранния следобед дойде шофьорът и тръгнаха към храма Tanah Lot. По пътя спряха Пантелей да обмени долари за местни рупии. Шофьорът му го спря на „обменното бюро с най-добрия курс на острова“. Впоследствие Пантелей се убеди, че обменните бюра на острова продават местната валута на един и същ курс, който се сменяше едновременно от всички в определени часове от деня. Как бюрата успяваха да координират запазването на еднакъв курс по целия остров, остана пълна загадка за българския турист.

Въпреки надеждите за по-бързо пристигане до храма, краткото разстояние отне близо час и половина, както предполагаше шофьорът. Пантелей не се отегчи от самия път. Возеше се в хладната кола, очите му не спираха да „сканират“ околността, през известно време покашляше, а още по-често му се налагаше да си бърше носа. Обясни на Густи (шофьора), че студената бира е причината за дрезгавия му глас и хремата. Когато пристигнаха шофьорът остана до колата и се разбраха да се срещнат по-късно пак там. Пантелей заплати входната такса и се впусна да разглежда първия си храм на Бали.

Тази забележителност не се състои само от познатия от снимките храм, кацнал на скалата в морето, а е цял комплекс от храмове, разположени в поддържан парк по брега. И тук можеха да се видят туристи от цял свят. Всъщност, навсякъде беше пълно с тях.

Лежерната разходка на Пантелей не продължи повече от час и той се върна при паркинга, където го чакаше шофьорът. Докато пътуваха назад към Нуса Дуа се уговориха на следващия ден сутринта Густи да вземе Пантелей и да го закара до хотела му в Убуд.

Хотелът в Убуд беше избиран дълго и търпеливо от Пантелей. Той знаеше, че именно заради това градче и околността му си заслужаваше да се дойде дотук. Очакваше дори престоят в Убуд да бъде най-вълнуващата част от цялото му пътуване. Тъй като вероятно всяка къща тук беше предназначена да посреща туристи, пресяването на опциите и изборът на място за настаняване се оказа доста труден. След много дни и нощи на подбор и сравнения Пантелей Пътник намери това, което беше достойно да защити големите очаквания на пътешественика от одухотворения Убуд. Избра място за настаняване, което представляваше комплекс от няколко малки традиционни къщи, разположени сред тучна красива градина, включително и басейн, от който пък се разкриваха красиви гледки към граничещата с ризорта Свещена гора на маймуните (Sacred monkey forest). Цялото съоръжение е създадено от местен художник, като навсякъде се усеща творческия подход на артиста и вниманието към детайла. Самият Пантелей Пътник обръщаше внимание на детайлите и в тази връзка беше убеден, че вниманието към малките подробности показват отношението на собствениците на хотела към гостите. Хотелиерството е бизнес, но не бива да се забравя, че бизнесът е и отношение между хората. Без отношение остава само печалбарството.

Настаниха го в красива къща в традиционен стил, която имаше и разточителна веранда с масичка, широко канапе с множество възглавнички за излежаване и съзерцаване на божествената градина наоколо. В красив панер в стаята му собствениците бяха оставили за него няколко непознати местни плодове. Въпреки че беше някак отпаднал, нямаше търпение да се разходи из целия двор. Очакваше това от дълги месеци. Искаше да е сигурен, че всичко е така, както го видя на снимките. Всяко едно кътче в това райско място сякаш беше перфектно. „Ето за това дойдох тук. Това трябва да се види и усети тук. Ако не видиш това, не си бил на Бали!“ – удивяваше се мислено Пантелей.

Тесни пътечки свързват къщите, които сякаш са сгушени сред зеленината. Тук има каменни фигурки, вероятно на божества. Там има малко езерце с лилии или лотоси, в което плуват пъстри рибки. По дърветата и палмите са привързани папрати, орхидеи и други цъфнали цветя. Любимите му плумерии (франджипани) го поздравяваха с красивите си цветове. До басейна се слиза по каменни стълби, потъмнели от времето. Оттам пък се открива опияняваща панорамна гледка към зеления простор на Маймунската гора. По малко мостче отсреща в гората през известно време преминават обитателите й – макаците. Пантелей Пътник не търсеше, но пък и не откри нещо, което да не е на мястото си тук. Всеки елемент от картината, създадена от художника-собственик и от природата, споделяше пространството с останалите детайли в артистичен баланс.   

Пантелей си избра усамотено дървено легло край басейна, постла си кърпата и полегна. Тропическата топлина го прегърна. „Ако има рай, то днес съм в него! Нужно ли е човек да чака рай след живота си, след като раят е тук - на тази земя! Как е възможно да е толкова хубаво!? И за да не е всичко перфектно, точно днес и на това място аз съм сам и съм болен! Защо ме наказваш, господи?! Толкова дълго чаках този момент! Доведе ме в рая, за да ми покажеш още веднъж, че той съществува, но пък допусна да се разболея и да чувствам днес тялото ми като премазано от валяк! Но кой съм всъщност аз, че да оспорвам решенията ти?! Не е ли достатъчно, че в този кратък живот ти толкова много пъти вече ми показа рая. Дали не трябва да се чувствам привилегирован за това, че ми даваш възможност да се докосна до тази благодат още преди да е дошло времето да бъда оценен дали я заслужавам?! Всъщност, все пак по-добре с хрема в рая, отколкото никога в рая, нали!“ – не спираше да се излива водопадът от мисли в главата на Пантелей, въпреки, че настинката (или каквото е там), вече беше обладала тялото му и го караше да се чувства смазан.

Полежа покрай басейна известно време, загледан в гората насреща. По-късно се потопи в приятната вода и поседя там. Стана му студено на краката и реши да се прибере и да полегне на широкото канапе на верандата. Полегна, нагласи си възглавничките така, че да може да гледа по-добре красотата насреща, зави се и след малко се затопли и отпусна. Колко часа изкара така, не можеше да се каже. Дали спеше или само дремеше, също не беше ясно. Навън вече беше тъмно, когато усети тихи стъпки да приближават към верандата му. През дългите мигли на полупретворените си очи видя служител на хотела в традиционни дрехи, който тихо и внимателно остави подложка с ароматна димяща пръчица наблизо до него. Заради хремата не можа добре да определи аромата й, както всъщност не можеше да усети и любимия му аромат на плумерията и останалите красиви цветя наоколо. „Е, явно, че няма да мога да се потопя изцяло в това място и да го усетя с всички сетива!“ – не спираше да се жалва пред себе си Пантелей.

Беше вече доста късно, всичко притихна, а Пантелей все така оставаше завит на канапето отвън и се бореше с една мисъл от известно време: „Имам вътре хубава голяма спалня, но защо трябва да ставам и да лягам там, като и тук съм легнал, удобно ми е, хубаво е, въздухът е толкова приятен, а аз съм уморен и ми се спи и …“

Събуди се и веднага почувства тялото си някак сковано. Всички мускули и стави го боляха. Понеже предния ден беше пропуснал обяда и вечерята, защото му липсваше апетит, днес беше още по-отпаднал. По предварителен план имаше намерение днес да се отдаде на разходки из града и наоколо, но вече се съмняваше, че това е осъществимо. Въпреки това събра всички сили, освежи се, закусва в хотела и излезе на разходка. Отначало ходенето беше почти болезнено, но пък любопитството у него взе превес и разсея дребните телесни несгоди. Мина покрай Маймунската гора и тръгна към центъра на градчето. По улиците ръмжаха скутери, а по тротоарите едва се разминаваше с множеството туристи. Една голямата част от магазините носеха имената на познати световни марки като Ralph Lauren, Tommy Hilfiger, Rip Curl и т.н. В други пък продаваха италианско джелато (в превод - сладолед), френски кроасани, американски понички. „Защо да си пазят културата и традициите, с което всъщност са уникални, а и привличат всички тези туристи, като могат да вземат по-високи наеми от световните марки?!“ – язвително си помисли Пантелей.

Пообиколи из центъра на Убуд, видя няколко интересни храма, но по някое време му писна от потоците туристи, от италианските сладолед и пица и реши да се връща. „В тази лудница ли е влюбена Божидара?! Няма начин! Най-вероятно в последните години мястото толкова се е променило, че дори тотално се е обезличило!“ – недоволстваше той. „Може пък и да съм толкова негативно настроен, заради големите очаквания от толкова години, или пък от настинката и свързаното с нея неразположение?! От настинката ще е! Ако бях здрав, вероятно щях да виждам света с други очи!“ – бореше се със себе си Пантелей и търсеше истината, но пък „типичните“ италиански пица и сладолед на Бали бяха факт и не му даваха покой. Още по-малко пък американските понички и Tommy Hilfiger.

Тъй като чувстваше тялото си като разглобено, беше логично Пантелей да потърси някой, който отново да го „сглоби“. В близост до хотелчето му имаше студио за масажи и това му се стори като най-разумното продължение на деня. Докато лежеше на леглото за масажи с лицето надолу, носът му неспирно течеше. По едно време неочаквано кихна, като вероятно изпръска краката на масажистката. Нескопосано й се извини, но всъщност му се искаше да се скрие под земята от срам. Обясни на жената за студената бира и гърлото му, за настинката. Когато масажът приключи, той вече се чувстваше по-добре и я помоли да му даде малко парче джинджифил, ако й се намира. Жената беше много мила и намери джинджифил, а той й благодари, остави бакшиш и си тръгна.

За следващия ден договори със шофьора дневен трип, който щеше да му струва 700 000 рупии (около 40-50 евро). Планът беше да тръгнат от Убуд, да видят оризовите тераси на Тегалаланг, да се отбият в храма със свещената вода Pura Tirta Empul, след което да стигнат до Besakih Great Temple и оттам да се върнат обратно в Убуд.

Тръгнаха рано, за да имат достатъчно време. Малко след Убуд спряха на известните тераси на Тегалаланг, където още със слизането от колата поискаха от Пантелей входна такса за оризовите полета. Имаше доста туристи, които обикаляха навсякъде по тесните кални пътечки на терасите. „Какво очакват да видят тези хора по калните пътечки?! – чудеше се Пантелей, докато ги гледаше. „Нещо различно ли ще видят оттам?! Съмнявам се! По-скоро ще се окалят до ушите!“.

Гледката към оризовите тераси е вълнуваща, но човек някак остава със смесени чувства, когато наред с природната красота се нарежда и човешката глупост. На много места, включително и сред самите полета, има различни „съоръжения“, които бяха „извикани от необходимостта“ да се правят снимки за социалните мрежи. „Снимай ме тук на люлката, защото не оризовите полета са важни, а моята снимка на люлката за Instagram, с която ще очаквам хиляди харесвания.” – ядосваше се в себе си Пантелей. „За какво ни са тези виртуални харесвания от хора, които в повечето случаи едва ни познават!? Явно социалните мрежи са „хванали“ точно това, от което човек има нужда и никога не му е достатъчно, и са го превърнали в бизнес. Да бъдеш харесван и одобряван е хубаво. Не можем да го отречем, защото то е заложено изначало в нас. Дали обаче едно натискане на бутона за харесване е именно това, от което човек има нужда?! Аз понеже не се намирам от известно време в моите 20 години, някак твърде консервативно вярвам, че една усмивка на живо е всъщност това, от което човекът има нужда. Дори подозирам, че тези мрежи поддържат заблудата ни, че уж сме заедно, но всъщност май ни правят по-големи самотници!“ – такива мисли относно актуалните през последните години социални мрежи минаваха през главата на Пантелей Пътник, докато пътуваха към следващата им цел от днешния тур - Pura Tirta Empul.

И тук трябваше да се плаща някаква входна такса в размер на 5-6 лева. И тук навсякъде имаше много туристи. Бързаха, отиваха преобличаха се и се нареждаха на опашката да си полеят главата от чучурите със „свещената“ вода от храма и така да се пречистят духовно. Пантелей Пътник не разбираше цялата тази суета. „Същите тези хора се редят на опашки да палят свещи в католически и православни църкви, скръстват ръце в примирена поза в индуистки и будистки храмове, ходят при ходжа да им бае срещу уроки, мият си главите и лицата с разни „свещени“ води! Явно, че ние хората сме майстори на лицемерието. Едва ли има в природата по-големи лицемери от нас! Но пък, какво като тези хора правят какви ли не ритуали, изхождащи от всякакви религии?! Явно е, че имат нужда да се почувстват пречистени, и ако това ще ги накара да се почувстват по-добре, то нека го правят, не пречат на никой. Освен на другите, които просто искат да си направят една снимка тук.“

Пътуваха по живописен път към Besakih Great Temple. На много места се разкриваха красиви панорамни гледки към планините на острова, а по някое време видяха и голямо езеро. В тази част островът изглеждаше различен, някак по-естествен, неподправен. Липсваха и огромните потоци от туристи, които присъстваха на всяка забележителност.

Входната такса за Besakih Great Temple беше около десетина долара и включваше местен гид и необходимия за посещението соронг (местна дреха). Пантелей Пътник почти никога не ползваше услугите на гидове, защото в повечето случаи, когато се спираше да послуша някой гид, установяваше, че ако сам си наеме такъв, едва ли щеше да изтърпи цялото това словесно изтезание с преобладаващо измислени истории и съмнителни факти. От друга страна пък, ползваните от него гидове в Индия му дадоха много интересна информация и той беше много доволен, че ги ангажира. Местният гид сякаш усети, че приказките надълго и нашироко не са много желани от Пантелей и беше кратък. Така Пантелей научи, че балинезийците почитат много този храм, като считат, че самият бог го пази, тъй като при изригването преди години на вулкана Агунг реките от лава минавали покрай самия храм, но не го засегнали. Гидът беше полезен и за нещо друго – направи някои снимки на Пантелей.

Когато се говореше за храм, обикновено в представите ни изниква една постройка. Така поне го знаем от Европа. Besakih Great Temple обаче никак не се състои от една постройка, а от цял комплекс от постройки. Вероятно това се дължи на множеството божества, които почитат хората тук.

На връщане към Убуд Пантелей помоли шофьора да минат по възможност по друг път, а не по този, по който бяха дошли. Така щяха да преминат през друга част от острова и туристът да види други негови кътчета. На няколко места спираха, за да се порадват на автентични оризови полета. Тук вече нямаше люлки, басейни, шампанско и ягоди. Нито пък американски понички и италиански сладолед. Очите на Пантелей Пътник засияха. Дойде на Бали за тези автентични картини и ги получи.

По пътищата на острова едно нещо беше направило силно впечатление на Пантелей – много често се виждаха складове или борси, където се продаваше декорация за дома и градината. Това бяха например различни каменни и дървени фигури на цветя, животни, божества, резбовани декорации, картини, красиво оформени части от стари дървета и изобщо всякакви детайли, които могат да предадат специален (дори дизайнерски) елемент във всеки дом. Хората явно имаха усет за красивото и това се виждаше на много места на острова. Стремежът на хората към красивото е вътрешна нагласа. Тя не зависи от финансовите им възможности, а по-скоро показва развитото творческо начало у човека. Когато в едно общество множеството от хората притежават артистичен порив, то явно това общество е стигнало далеч в развитието си. В противен случаи хората щяха да са погълнати изцяло от несгодите на ежедневието си и така да загърбят културата и изкуството. Пищността на храмовете на острова, богатството на детайлите в тях и в къщите на местните, разнообразните декорации, статуи, картини, музиката и различните традиционни танци, всичко това говори много за балинезийците. Очевидно, че те в голямата си част са природно надарени творци.

Тъй като избраният от него божествен хотел в Убуд беше свободен само за 2 вечери, Пантелей Пътник трябваше да го напусне и да си намери друго място за настаняване. След известно търсене той намери изгоден 4-звезден ризорт с отлично поддържана обширна градина. Наред с това хотелът имаше и свои оризови полета, които го отделяха от останалите къщи и хотели в градчето. Това от своя страна осигуряваше едно „бягство“ от шума на града, въпреки, че се намираше на пешеходно разстояние от централните му части. Когато се настани, Пантелей още веднъж се убеди в усета си при избора на места за настаняване. Разходи се из градините, изпи един коктейл без лед на бара и пое към оризовите площи към хотела. Точно в началото им беше издигната дървена беседка в местен стил. Пантелей се настани удобно и впери поглед в зеленината пред него. Слънцето насреща слизаше ниско и срамежливо скриваше лъчите си сред листата на палмите, които ограждаха оризовите поля. Наблизо до беседката имаше разцъфтяла плумерия, като множество цветове имаше и на земята. Пантелей взе няколко цвята вдъхна аромата им, като притвори очи. Вече усещаше аромата им.

Ден преди да напусне Бали Пантелей реши да се порадва на удобствата, които му предлагаше ризорта. Полежа край басейна, потопи се в приятната му вода, разходи се из градините, съзерцава известно време зелените оризови стъбла, предаде се в ръцете на масажистка, вечеря няколко часа навън на маса с хубава гледка. Това беше последният му цял ден на Бали, като полетът му беше едва вечерта на следващия ден.

Тъй като трябваше по някое време да напусне хотела, реши по препоръка на шофьора Густи да отидат до храмът Taman Ayun. Когато пристигнаха там, беше следобед и почти нямаше други хора. Така Пантелей успя поне на една забележителност на острова да не се намира сред поток от туристи. Тук беше тихо, спокойно, красиво.

Часовете преди полета си Пантелей Пътник прекара в близък до летището търговски център. Когато дойде време да се придвижи към терминала, шофорът Густи беше на разположение и изпълни и тази последна задача. По време на краткото пътуване на няколко пъти той покашляше и съвестта веднага проговори у Пантелей: „Беше убеден, че това е просто настинка, но вероятно е вирус и май си заразил човека!“ Едва впоследствие, когато Пантелей се завърна от пътуването си и описа на личния си лекар всички симптоми, докторът беше непоколебим, че това е било Ковид-19. Това заключение натъжи пътешественика. „Вярвах, че всичко е започнало от студената бира, която „отряза“ гърлото ми, а явно още по време на полета от Европа съм се заразил! Колко ли хора съм заразил по пътя си!? Дано бързо да са оздравели! И нека ми простят, защото нямах представа, а и намерение да бъда опасен за здравето на други хора!“

Самолетът излетя, а Пантелей Пътник се запита дали отново би дошъл тук. Преди години, когато още проучваше остров Бали, той допускаше, че един ден, когато се пенсионира може да идва тук за няколко месеца през европейската зима. В този период на годината вероятно на острова щеше да е по-спокойно, тъй като е слабият туристически сезон, когато по-често вали. Вероятно с европейската си пенсия ще може да си позволи евтино, но спретнато хотелче, където да остане за известно време, през което да изследва и опознае в подробности острова, да намери малки селца, храмове и оризови полета, които все още са съхранили оня екзотичен чар на Бали, дал повод на туристите от цял свят да се стичат тук. Същият онзи чар, който е накарал неговите приятели Божидара и Камен да идват толкова години тук и да се влюбят в острова. „Хубаво е тук, толкова е одухотворено! Пленен съм от стремежа на тези хора към красотата, от вниманието им към всеки детайл. Въпреки всичко, това сякаш не е моето! Магазинчетата за италиански сладолед и пица, американските понички и френските кроасани, люлките за Instagram снимки в оризовите полета, огромните групи от туристи….никак не ми допадат. Вероятно те не допадат и на много от местните. Какво да се направи обаче, туризмът носи позитиви, но и негативи. Ако желаем да елиминираме негативите, то трябва да сме готови да спрем и да пътуваме. А това е трудно! За мен дори би било болезнено. Толкова болезнено, колкото да затвориш волна птица в желязна клетка.“