Седмица из филипинските Кордилери

След като прекарахме десетина дни близо до морето, решихме да се отдадем и на планината. Планът беше да вземем автобус от Манила до Багио и оттам да се придвижваме с каквото намерим до оризовите тераси в Банауе и Батад.

Бяхме си взели хотел близо до гарата Сампалог, откъдето тръгваха автобусите до Багио. Малко преди 11 часа бяхме на гарата, обаче се оказа, че има автобус чак в 15ч. Момичето на касата ни каза, че от гара Пасай автобусите тръгват на всеки час. Попитахме я дали има интернет някъде наоколо, за да си извикаме Grab до Пасай и касиерката с усмивка ни каза да се качим на някой от тръгващите автобуси, вътре има нет. Шофьорът даже ни помогна с местоположението, където да ни чака колата, за да не влиза вътре в гарата и така много скоро пътувахме към Пасай. Пътувахме е силно казано като се има предвид невероятното задръстване, обичайно за улиците на Манила. Но за около 40 минути минахме 10-те километра между гарите.

Автобусът за Багио тъкмо тръгваше, ама решихме да изчакаме този след час. Бяхме гладни, а на гарата имаше няколко сергии отрупани с разтворими супи. Седнахме на една пейка със супи в ръка и любопитно заоглеждахме обстановката на гарата.

Във Филипините ЛГБТ представителите са много колоритни и са навсякъде – префинени момчета с дълги коси и поли продават плодове и зеленчуци на мръсни сергии, дефилират с чипсове и други пакетирани снаксове от автобус на автобус, грижливо подреждат витрините на магазините, в които работят. Цялата тази атмосфера не те оставя да скучаеш, докато чакаш автобуса си.

Билетът ни струваше 450 песо (8 лева). По график трябваше да пътуваме 6 часа. Първите три часа бяха магистрални и се движехме доста бързо, даже се чудехме защо оставащите 70-80 км. ще ги взимаме за 3 часа, но като стигнахме до планинските участъци се започна едно катерене, едни завои, едно лашкане... Все пак след 5 часа, по тъмно, пристигнахме в Багио.

На гарата в Манила си резервирахме някакво B&B „Флорида” и според навигацията ни беше на малко повече от 2 км. Тръгнахме натам, ама като пристигнахме се оказа, че сме в някакъв търговски център и „Флорида” там няма. Все пак имаше някакъв ресторант, а ние цял ден се тъпчехме с боклуци, така че решихме да изядем по една от любимите ни филипински супи ломи – пилешко месо, пресечено яйце, спагети, зеле, моркови и чесън. Открихме я, докато бяхме в Сабанг, където струваше 60 песо, после ядохме в Пуерто Принцеса за 120 песо, тук струваше 180 песо.

Според навигацията хостелът ни се намираше на 2 км. от ресторанта, решихме да се доверим и да тръгнем в посоката, която ни предлагаше. Отдалечихме се доста от центъра, забихме се в някакъв квартал отвъд реката и накрая се оказа, че „Флорида”-та е на 300 метра от нас, но от другата страна на реката, а там, където трябваше да има мост, според навигацията, имаше една заключена порта на частен имот. Върнахме се обратно, вече минаваше 21 ч., изкачихме един последен баир и видяхме къде ще нощуваме. Тотална греда! В стаята имаше едно двуетажно легло с по един тънък чаршаф и нищо повече. Банята беше само за нашата стая, но не беше в самата стая, а извън нея. Отделно в банята нямаше чешма, зъбите се миеха в общото помещение, където имаше оформен кухненски бокс. През нощта умряхме от студ, на сутринта тъкмо заспахме и се започна едно тропане по вратата, че закуската е готова. Изобщо не искахме да закусваме, ама стана толкова шумно, че нямаше смисъл да лежим повече. Отиването до банята беше доста неудобно, защото се озоваваш в общото помещение, където останалите вече закусваха. Всички бяха местни и нагъваха пълни чинии с ориз. Изядохме по едно яйце набързо и се изнесохме с багажа към забележителностите, които бяхме планирали в Багио.

Първа стъпка беше The Bell Church, която се намираше на границата на Багио и Тринидад, около 4 км пеша. Беше доста неприятно да се върви покрай пътя, защото въздухът е много мръсен и няма тротоари, но решихме да не губим време в задръствания и да се придвижваме на собствен ход.

Църквата се оказа някакъв хибрид между китайски храм и църква, като беше оформен цял комплекс с езеро и градина, а поради ранния час нямаше никой, освен нас, та си починахме около половин час на спокойствие, след натоварения трафик.

Следващата ни спирка беше Цветната долина или Valley of Colors, която се намираше съвсем наблизо. Хълм изпълнен с разноцветни къщи, които наскоро бяха боядисани и цветовете искряха много красиво на слънцето. Целият проект беше вдъхновен от фавелите в Бразилия и придаваше свеж колорит на хаотичния строителен бум наоколо.

Последното нещо, което искахме да видим в Багио беше музеят на Бен Каб, който обаче беше в другия край на града, затова се качихме на такси и след около половин час пристигнахме.

Музеят беше истински арт оазис насред планинския хаос. Състоеше се от няколко галерии, приятен ресторант с огромна тераса, която гледаше към добре аранжиран парк. Входът беше 150 песо (около 5 лева).

Бенедикто Кабрера е филипински художник и пърформър, който живее предимно в Лондон, където е женен за британската журналистка Керълайн Кенеди. Музеят, който създава в Багио е по модел на най-добрите арт пространства в света, има зала с произведения на Бен Каб, друга зала със съвременни азиатски произведения, гостуваща изложба и едно специално кътче за арт еротика.

Насладихме се на приказната гледка от терасата в компанията на препечени филийки със сладко от гуава.

Тъй като музеят е доста отдалечен, решихме да попитаме на рецепцията дали могат да ни извикат такси, но ни отговориха, че не предлагат такава услуга и ни посъветваха да отидем до близкия площад, откъдето да си вземем джипни. Това е един симпатичен филипински продукт – джип с дълга каросерия, където се настаняват пътниците, който е сред най-разпространените начини за транспорт в страната. Обаче докато стигнем до площада едно такси ни настигна и се качихме. Трябваше да вземем автобус до Кабаян от Slaughter Terminal, който си беше доста далеч. Попаднахме в обедно задръстване и се замотахме около час в таксито. Като стигнахме до гарата се оказа, че е блокирана от полиция, питахме има ли автобус до Кабаян, отговориха ни, че гарата ще остане затворена до края на деня. Насочиха ни към друга гара – Dangwa, откъдето също имаше транспорт към Кабаян. За да стигнем до гарата се качихме на едно претъпкано джипни, ама наистина беше толкова пълно, че Ангел се качи отзад, но за мен нямаше място и се наместих отпред, където освен шофьора имаше още 2 човека, та станахме четирима, но като чужденци бяхме добре дошли да се смесим с местните, които много ни се радваха.

Имахме късмет на Dangwa и автобусът до Кабаян вече беше паркиран. Тръгваше след час. Питахме шофьора дали може да си метнем раниците на седалките и той каза, че няма проблем. Размотахме се из пазарчето около гарата и се запасихме с ябълки и рамбутан за из път.

Планинските завои бяха един от друг по остри и завъртяни, добре че в някакъв момент направихме 10-минутна пауза, за да си поемем малко въздух.

В Кабаян има едно място, където отсядат туристите Pine Cone Lodge. Като цяло градчето не е сред туристическите места в страната, защото е трудно да се стигне до него. В лоджа имаше само още една двойка французи. Настанихме се в двойна стая срещу 750 песо. Имаше ограничено, но все пак разнообразно меню, от което можеше да си избереш закуска, обяд или вечеря, като закуската беше по 100 песо, а останалите хранения по 150.

Поръчахме си рибена чорба с местната гордост – риба бангус (млечна риба) и печено пиле със зеленцуци. Навсякъде във Филипините хлябът беше подсладен, но все пак го предпочитахме пред безвкусния варен ориз. Попадахме в забавни ситуации, когато в менюто имаше хляб, но сервитьорите смутено отговаряха: “Bread is not available.”

Трите основни атракции, за които се тръгва от Кабаян са най-високият връх на Кордилерите Mount Pulag, пещерата Понгасан с мумиите, погребани вътре и Tinongchol Burial Rock с дървените ковчези в скалата. Ние нямахме време за върха, но решихме да обединим Пещерата и Скалата в един преход и си платихме 1500 песо за гид, с който на следващия ден да направим 8-часовия преход до двете забележителности.

На сутринта хапнахме бъркани яйца с пресен лук и бяхме готови за поход. Водачът ни Дейв дойде точно в 8 – симпатично момче с много добър английски, на 27 години. Попита ни дали искаме да минем по по-прекия планински маршрут или по заобиколния, но по-равен път. Надъхани решихме да се пробваме през планината. Първият половин час ни излезе душата, докато намерим темпото и се адаптираме към ситуацията, после със смешки и увлекателни разказа от страна на Дейв, разстоянието се топеше бързо-бързо. Минахме през затворените златни мини, в които и водачът ни беше работил, прекосихме няколко градини, откъснахме по някой и друг зазрял домат, стигнахме до върха и се започна едно стремглаво спускане надолу, което беше по-неприятно и от катеренето. В един момент се озовахме на пътя за Бангао, където теренът беше равнинен, но пък слънцето печеше безмилостно.

Като стигнахме до Бангао си платихме таксата от 50 песо и се започна катеренето към пещерата Понгасан. Има едни циментови плочи, по които се катериш нагоре. Взехме по една тояга и право напред. След около двайсетина минути бяхме пред пещерата. Дейв беше взел ключа от пункта, където си платихме таксата. Попита ни дали искаме да отвори някой ковчег, за да видим мумията вътре и ние кимнахме утвърдително. Мумицифирането е било обичаен процес в региона до началото на ХХ век, след което американците забраняват на местните този обичай. В ковчега, който Дейв отвори имаше женска мумия в ембрионална поза.

Когато умиращият издъхне, голямо количество сол се разтваря във вода и се излива в устата му, за да се предотврати първоначалният етап на разлагане на вътрешностите. Тялото се облива със студена вода. След това се сковава висок стол с дълги крака, който се поставя пред дома на мъртвия. Поставят тялото в седнало положение и го привързват към стола като използват бял плат, който минава през устата и гръдния кош, а ръцете и краката се оставят да висят свободно. Под стола се пали огън, който бавно да опушва тялото. Навити листа тютюн се пъхат в устата, а някой вдишва тютюнев дим през устата към стомашната кухина на мъртвия.

Цяла седмица тялото стои привързано към стола, а когато телесните течности започнат да капят, мъртвецът се поставя на земята и близките започват да белят епидермисния слой на кожата по цялото му тяло. Обелената кожа се оставя настрани, за да бъде обгорена и поставена по-късно до ковчега. След премахването на епидермиса, тялото отново се облива със студена вода и се привързва към стола. По два пъти на ден започва втриване в кожата на билков екстракт на основата на гуава и джинджифил заради антисептичното им действие. Това продължава до пълното изсушаване и вкочаняване на тялото. Ушите и ноздрите се пълнят с плат, за да не може мухите да снасят яйцата си в трупа. Когато тялото започне да се свива, позата му се променя, а ръцете и краката на мъртвия се привързват към гръдния кош, така че да приеме ембрионална форма. Денем тялото се суши на слънце, а нощем се опушва на огън. Този процес продължава от 2 месеца до 2 години в зависимост от социалния статус на починалия. Решението къде да се положи мумията се взима от близките.  Мястото е отдалечено и труднодостъпно, обикновено там са положени и други мумии на предците на починалия. Погребалната процесия до мястото се води от най-близкия роднина, който носи на гръб мумията до скалата. Там мумията се поставя в ковчег, издълбан от ствола на бор и се полага в предварително издълбана ниша в скалата. Входовете на всички скални ниши гледат към връх Пулаг, защото местните вярват, че душата на покойника отива там, при всички останали души на предците им.

Следващата точка от прехода беше Tinongchol Burial Rock с дървените ковчези в скалата. Пътят минаваше през различни махали, които тук се наричат барангай, в които задължително имаше начално училище. Децата, естествено, започваха да махат и силно се въодушевяваха като минехме покрай тях, започваше едно дружно „Hello!”, а по-смелите даже идваха до нас за поздрав.

В ранния следобед бяхме при Скалата, до която стигнахме по един авантюристичен въжено-метален мост. Оказа се, че братът на Дейв е на смяна – охранява обекта. Поседнахме при него, изядохме си ябълките, почерпихме го с домати, които си бяхме откъснали по пътя и отидохме до отворите в скалата, където бяха пъхнати ковчезите. Тези ковчези, за разлика от пещерните, никога не бяха отваряни. От местните заради суеверие, а от чужденците, защото беше забранено. Отворите в скалата бяха доста високо и трябва да е било изключително трудно да се качи ковчегът на такава височина. На повечето места имаше по няколко ковчега един върху друг.

Доста уморени от прехода и от силното слънце предприехме последната част от трипа към така очакваната почивка. По пътя минавахме през музия на Багио, където се съхраняваше добре запазена мумия и бяха описани ритуалите за мумифициране, но предпочетохме да дойдем на следващия ден сутринта, преди да заминем за Сагада.

Отморихме два часа и решихме да отидем до Opdas Mass Burial Cave - пещерата, която някога е служила за масов гроб. Намираше в един двор в началото на Кабаян. Открихме мястото и една баба извика сина си да ни отключи задната вратичка на дворчето към пещерата. По-скоро беше нещо като ниша, в която бяха наредени стотици черепи и кости. Има две версии за струпването на огромния брой човешки останки на това място – едната, че това са жертви на епидемия от вариола, която испанците са донесли по време на техните нашествия, а другата е, че това е бил масов гроб за бедни хора, които не са имали пари за погребения.

С това приключи един изключително интензивен ден във филипинските Кордилери. На следващия ден сутринта трябваше някак да стигнем до Сагада, пряк транспорт от Кабаян няма, затова с маршрутки по пътя от село до село.

На сутринта, след като хапнахме бъркани яйца с пресен лук, се отправихме към музея на Багио, който незнайно защо отваря в 8 сутринта, което ни устройваше чудесно. Бяхме първите, естествено, посрещнаха ни, снимаха ни като важни посетители и ни пуснаха из коридорите на къщата с няколко зали, приспособена за музей. Най-интересни бяха таблата с обяснения как са мумифицирали мъртъвците до началото на 20-и век и една добре съхранена мумия, по чиито ръце още личаха татуировките.

От лоджа ни казаха, че около 11 часа по пътя минава маршрутка до Абатан, най-близкият по-голям град, откъдето може да вземем автобус до Сагада. Изтипосахме се на шосето още в 10.30, за да не пропуснем маршрутката, че втората и последна за деня, беше в 14ч. Имаше и още един проблем, ако маршрутката е пълна, няма как да ни спре. Имахме късмет и към 11.30 микробусчето мина и ни натовари, сместихме се двамата на единственото свободно място. Раниците метнахме в препълнения багажник, по едно време товарът на Ангел падна върху един кашон и отвътре се чу диво кудкудякане. Оказа се, че е нарушил спокойствието на спътниците ни – две кокошки, та момчето до нас леко се притесни, ама Ангел бързо реагира и вдигна раницата, отворихме кашона – нямаше жертви.

След по-малко от час стигнахме до Абатан, където имахме невероятен късмет, защото докато си търсим маршрутка до Сагада, спря един голям автобус, който минаваше през Сагада и ни натовариха. Два часа лашкане из планинските завои и пристигнахме.

В Сагада основната забележителност са висящите ковчези, които за разлика от тези в Кабаян са празни. Бяхме си резервирали места в лоджа на хората, при които спахме в Кабаян, шефката се обади да им каже, че двама българи ще дойдат. Обаче паниката заради корона вируса, която незнайно защо беше обхванала Сагада точно днес, обърка цялостно плановете. В лоджа ни посрещна чистачката, която не говореше английски и нищо не можа да ни обясни. Появи се един водач, който ни каза, че кметът е наредил всички забележителности и маршрути да бъдат затворени и прекратени. Управителят на лоджа заминал нанякъде и трябвало да се върне, за да ни настани.

Решихме, че няма да си губим времето в чакане и обиколихме две-три места наоколо, и си намерихме една семпла стаичка с баня и нет. Обаче престоят в Сагада се обезсмисляше, защото всичко беше затворено. Все пак Джордж, при когото отседнахме, ни каза, че по пътя има висящи ковчези, които може да се видят от разстояние. Открихме ги - няколко дървени ковчега, един над друг, висящи на скалите. Погледахме ги, поснимахме ги и с това приключи разходката по забележителности за деня.

Кулинарното изкушение на Сагада е лимоновият пай, като навсякъде препоръчват Lemon Pie House като мястото, където може да опиташ оригиналния пай. Отидохме и пробвахме, нищо особено не беше, но все пак самата сладкарница беше доста симпатична.

Градчето беше доста празно, а туристите се брояха на пръсти. В туристическия център ни казаха, че всичко ще остане затворено до второ нареждане, така че никой не знае кога ще бъдат отворени обектите.

Не бяхме хапвали нормално този ден, затова към 17.30 решихме да се отдадем на ранна вечеря. Влязохме в една пицария, в която нямаше никой. Седнахме и дойде сервитьорът, за да ни съобщи, че кухнята работи след 18.30. Направо се възхитихме от самочувствието на тези хора, в града няма никой, ресторантът е празен, идват някакви хора, но те си спазват принципите да сервират храна след определен час.

Седнахме в близкото капанче, където едно хлапе веднага се завтече с меню. Пак нямаше никой друг, освен нас. Хапнахме, докато хлапето ни пееше Джон Леджънд. Филипинците все си тананикат нещо, ама това директно си извиваше и се вживяваше все едно е на сцена.

На сутринта станахме рано и се пробвахме да стигнем до висящите ковчези, но имаше охрана, която ни отпрати. Имаше автобус до следващата ни дестинация – Банауе, в 10.30. Обаче ние бездействахме, а часът още беше 7. Оказа се, че може да стигнем до Банауе с разни маршрутки, вместо да чакаме автобуса. Изтичахме бързо до хостела за багажа, за да вземем джипни до Бонток, което потегляше в 8. Обаче шофьорът ни изненада, че няма никой друг, затова ще трябва да изчакаме до 8.30. Едва издържах из завоите в това джипни, добре, че пътят беше 40 минути.

От Бонток имаше маршрутка до Банауе, но и тя тръгва, когато се напълни. Освен нас имаше само още двама човека. След час и половина чакане в един прашасал гараж, пълен с комари, потеглихме. През това време ходих да пикая в двора на близкия магазин, защото на въпроса за тоалетна, шофьорът отговори с въпрос “Urinating?”, и продължи: „Няма проблем, влизаш в оня магазин и оттам ще те насочат.”

След по-малко от два часа пристигнахме в Банауе. Маршрутката спря точно пред туристическия център, където всеки посетител се регистрира и плаща такса от 50 песо. Там веднага ни уредиха транспорт до Батад – една раздрънката триколка (tricycle) – мотор с каросерия, където двамата едва се побрахме. Цената на транспорта е фиксирана - 1000 песо до Батад и обратно. Тъй като нямахме къде да отседнем, шофьорът предложи да спре на няколко места и да си изберем.

Uyami’s Greenview Lodge ни се стори идеално място, стаята ни беше на третия етаж с много хубава гледка към оризовите тераси. А на първия етаж имаше ресторант с WiFi, което си е лукс по тези места. Само метнахме раниците и се качихме пак на триколката. Бяхме доста тежки за баирите, които катерехме и в един момент шофьорът спря негов колега с мотор и ни помоли единият да отиде на мотора. Движехме се бавно, което беше чудно, защото около нас се редуваха оризови тераси, с цветни градини и паянтови колиби. Пътуването продължи около 45 минути, след което спряхме на паркинга, от който стартираше пътеката към Батад. До селото нямаше шосе и достъпът с коли е невъзможен.

Не улучихме времето, защото беше ранен следобед и жегата едва се търпеше, но все пак пътеката се виеше из гора, та имаше сянка. На входа на Батад плащаш 50 песо входна такса.

Самото село е разположено терасовидно, като входящата пътека е в горната част на баира, така че гледката е магична. Казаха ни да минем покрай училището и оттам надолу по пътечката до водопада. Ние до водапада не искахме да ходим, защото беше много горещо, а пък и водопадът беше едно слабо пръскало, та изобщо не ни привличаше. Объркахме нещо маршрута и се озовахме в училището. Различните класове учеха в едни малки барачки. Децата нямаха чинове, а седяха на столчета и следяха госпожата, която пишеше на дъската. Веднага предизвикахме любопитството им и нарушихме дисциплината в час. Една от учителките излезе и ни попита какво търсим, показа ни къде е пътят и си помахахме за сбогом.

Слязохме по пътеката и се разположихме на някакво оформено пространство, откъдето се разкриваше чудна гледка към оризовите тераси. Някои вече бяха искрящо зелени, други току-що засяти с ниски стръкчета, а трети изрядно подравнени. На места дами със сламени шапки боцкаха насажденията, други поливаха, а трети ходехе по ръба на терасите. Въобще кипеше един „терасен” живот, който можеше да си наблюдаваш часове наред.

Шофьорът ни чакаше на паркинга. Този път Ангел седна зад него на мотора, а аз в каросерията. Като пристигнахме в Банауе отидохме до офиса на Coda Lines, за да си вземем билети за Манила. Една възрастна двойка холандци чакаше пред вратата, но незнайно защо беше затворена. Те си бяха резервирали билети преди 3 дни и сега само идваха, за да си ги вземат. Пък ние направо искахме да си ги купим. Малко се притеснихме, че може да няма билети. Седнахме заедно с холандците в близкото заведение, така че да виждаме когато отворят Coda Lines.

Скоро се появи едно момиче, даде билетите на бабата и дядото, а на нас ни каза, че трябва да изчакаме да потвърдят дали има свободни места, защото автобусът тръгваше от Сагада. Извадихме късмет, имаше две места на най-задния ред. Момичето ни попита дали ги искаме, колкото и да бяха непривлекателни, друг избор нямахме. Платихме по 650 песо и се сдобихме с билети до Манила.

Последната сутрин в Банауе решихме да се подстрижем в съседната сграда, където на втория етаж имаше салон. Жената си подстригваше вкъщи, беше опънала един чаршаф като параван и зад него се виждаше семейната спалня, на която мъжът й си играеше с малкото им хлапе. За по 70 песо ни удари по една машинка с бръснач за разкош и бяхме готови за път.

Преди да се качим на автобуса се покатерихме на най-високото кафене в района, откъдето се разкриваше приказна гледка към оризовите тераси и целия град. Съзерцавахме красотите около час, след което се отдадохме на автобусния живот за 10 часа. Преборихме арктическия студ от климатика, като натъпкахме кърпички в отворите над нас.

Около 23 часа пристигнахме на гарата в Кубао, Манила. Вечерта завърши в приятната компания на евъргрийни от 60-те, които слушаше възрастният таксиметров шофьор на път към хотела ни в Пасай.