ПРЕДГОВОР.
Като читател мразя предговорите като излишна и досадна работа. Бързам да стигна до същината на четивото. Малко ли има писано нататък, че и предговор на всичко отгоре. Но в случая е добре да вмъкна един кратък такъв за пояснение и евентуално да спестя времето на четящите, които търсят друг тип пътеписи. Тук няма да намерите пътеводител за атракциите в посетените от мен места. Няма да ви омайвам как съм плувал с делфините в Андаманско море, как съм хранел слонове със захарна тръстика в Тайланд, как за 5 минути с благи думи съм обърнал в християнството цял храм с молещи се будисти, как съм посетил острова на Джеймс Бонд
Остров Джеймс Бонд, близо до Пукет, Тайланд.
или поне острова от филма "Плажът" с Лео ди Каприо.
Остров Ко Пи Пи Ле, където е сниман филма "Плажът", близо до Пукет, Тайланд.
Не са ми правили тайландски масаж
Тайландски масаж в Патонг бийч, Пукет, Тайланд. Не бих си поверил телесата на тези лелки.
и не съм се возил на tuc-tuc.
Tuc-tuc пред Патонг бийч, Пукет, Тайланд.
Не съм се качвал на върха на Marina Bay Sands хотел в Сингапур и не съм плувал в инфинити басейна там.
Прочутият инфинити басейн. За да го ползвате трябва да сте гост на хотела.
Даже не съм посетил Чайна таун,
Чайнатаун, Сингапур.
Малката Индия,
Малката Индия, Сингапур.
Кларк Кей
Кларк Кей, Сингапур.
и остров Сентоза.
Кабинковия лифт към о. Сентоза, Сингапур.
И Ботаническите градини не ги посетих, макар че бях на път да го сторя.
Ботаническите градини, Сингапур.
Посипвам си главата с пепел и си го признавам - беше мързеливо и лежерно, неамбициозно откъм лов на забележителности пътешествие. Това от една страна. От друга обаче си беше супер амбициозно да съвместя само в 11 дни 22 000 км път, 6 полета с около 30 часа във въздуха, 6 дни на круизен кораб и 4 нощувки в Сингапур. Лежерното пътешествие си има и своите добри страни: спокойно да се потопите в атмосферата на заобикалящото ви ново място и така да се насладите на нещата. Без препускане от атракция на атракция, без често поглеждане на часовника. То това си зависи и от темперамента на човека. Припрян ловец на забележителности и атракции би се поболял и би побелял в моята компания на подобно пътешествие. И сигурно ще го сметне за огромна и греховна загуба и на пари и на време. Да отидете в Рим и да не видите Папата. Е, на мен така ми харесва и не съжалявам ни най малко. При това не съм затворил книгата Югоизточна Азия и мисля отново да повторя такова пътуване. Живот и здраве, скоро може би.
Този пътепис го започнах малко след като се върнах от пътуването и го публикувах във ФБ. Но се спрях до кацането в Сингапур и там зациклих именно заради липсата на посетени знакови забележителности. А знам, че хората очакват да прочетат именно такива неща, придружни от купища селфита на фона на атракциите. Все пак продължавам нататък, а който каквото иска да си мисли.
На последвалите ме - приятно четене. Само изчакайте и следващите глави, които ще дописвам междувременно.
Част 1.
ПОДГОТОВКАТА ЗА ПЪТУВАНЕТО.
Сингапур е на над 10 000 км от нас, на 6 часови зони и е само на 137 км на север от екватора, или точно на 1 градус северна географска ширина. Далечко си е. Започнах с голямото четене на всякаква информация за този забележителен град-държава, който е уникален пример за мирно, градивно и много успешно съжителство на различни етноси и култури. Нещата които трябваше да уточня за себе си бяха: кога да отида, кога да се върна, колко дни, как са цените на хотелите там, полет с една авиокомпания или с няколко, от Варна или от София. Какво ще правя там, какво искам да разгледам, колко дни ще ми стигнат за това. Бързо стигнах и до откритието, че Сингапур е важна начална точка за круизи във всякакви посоки, с отворени маршрути или връщащи се отново там. Градът има даже два круизни центъра, в две различни пристанища. Почти веднага си харесах и круиза на който впоследствие и бях: от 6-ти до 11-ти март, с посещаване на Пукет в Тайланд, Пенанг в Малайзия и връщане в Сингапур. Корабната компания e Royal Caribbean, една от най големите и известните в този бранш, обслужваща предимно американците на техните круизи до Карибите. Затова и ел контактите в кораба бяха по американския стандарт, а напрежението 110V/60Hz, както е и в Щатите. Нищо че корабът е построен в Германия.
Датите на круиза ме улесниха да избера и датите на цялото пътуване. Към полета до Сингапур си имах и още едно желание. Да летя с най-големия пътнически самолет в света, Еърбъс А-380. Тази машина я използват само по свръх дългите полети, така че сега ми беше шансът да се кача. А използването на една авиокомпания за всичките полети си има своите големи предимства при многократна смяна на полетите с близки времена един от друг, както в последствие се убедих. Тези две условия можа да изпълни Луфтханза с предложение за полети Варна - Виена - Франкфурт - Сингапур и обратно в обратния ред. С тръгване на 2-ри март и пристигане там на 3-ти, връщане на 12-ти март и пристигане тук на 13-ти. Фатално число, но какво да се прави. Стиснах зъби, три пъти си напомних че не съм от суеверните и се спрях окончателно на този вариант. Оставаше да избера и хотела в Сингапур, което се оказа от нелеките задачи за един пушач.
В Сингапур законите са изключително строги. Там смъртното наказание се изпълнява чрез обесване и бесят и за не толкова тежки престъпления. За нищожно количество намерен наркотик виновникът може и да се размине само с доживотен затвор. Ако има луд късмет. Но за повечко количество, очевидно предназначено за продажба - бесилка. Молбите за помилване не помагат. Ако със спрей изрисувате нещо си на обществено място, примерно стена или по нечия кола, наказанието включва години затвор, здрава глоба и бой с ратанова пръчка. От 3 до 6 удара за такова престъпление, тип вандализъм. Ратановата пръчка е с точни спецификации за дебелина и дължина, накисва се предварително в саламура, за да бъде по еластична и да не се цепи, но също така и за да тежи и да боли повечко. Наказваният се връзва на специална стойка, така че заема формата на буквата Г. Ударите са по дупето, на голо. За да бъдат предпазени бъбреците му от сгрешил целта си удар, на кръста му слагат нещо като предпазител. Пък хуманни иначе! Ударите се изпълняват от здравеняк, майстор по бойни изкуства, който влага във всеки добре преценен и премерен удар не само цялата сила на ръката си, но и тежестта на тялото си. Това е високо ценен професионализъм при биячите. В резултат ударите са със скорост от 160 км/ч и сила от 90 кг. След всеки от тях шурва кръв, а белезите остават за цял живот. Лекар присъства и преценява дали битият е с достатъчно ясно съзнание за да може да оценява подобаващо боя, или процедурата да се прекъсне и да продължи когато е повече с акъла си. Друго си е да те бият с медицинска помощ. Любопитно е, че този бой е бил наложен от Британската империя в нейните владения. Някъде вече е отпаднал, но в Сингапур още си е на почит.
Няма значение дали сте чужденец, незнаещ законите или сте местен. Пушите на непозволено място? Първата глоба е 200 техни долара, втори път е 1000 (x 1,3 = лв). За трети път не знам какво се предвижда, но съм убеден че четвърти път няма да има. Влизате в страната с 1 - 2 дъвки? Ако имате медицинска рецепта за тези дъвки и те имат някакви лечебни свойства - да, позволено е, може. Иначе дъвките са посочени като стоката номер едно забранена за внасяне там, наред с наркотиците. Ако ви хванат че продавате някому една дъвка, полага се затвор и внимание - глоба от 100 000 (сто хиляди) техни долара. За сметка на това в магазините им видях изобилие от желирани и дъвчащи бонбони. Важното е, че бонбонът или желето се топят в устата и няма с какво да цапате после. Дъвките са били голям проблем в миналото, затова и абсолютната им забрана. Престъпление е да се разхождате у дома си гол, ако през прозорците някой си може да ви види така. Влизането в нечие чуждо wi-fi се смята за сериозно криминално престъпление. Непускането на водата в обществена тоалетна води до сериозна глоба. Имало е цивилни полицаи, чиято задача е била да влизат в тоалетната веднага след случаен посетител и да проверяват дали е пуснал водата. Всъщност не ми се случи да видя там тоалетна без автоматични фотоклетки. Всички и навсякъде са оборудвани с такива и те автоматично пускат водата при отдалечаване. Явно по този показател глобите напоследък трябва да са малко. Ако решите да уринирате в асансьора, кабините са оборудвани със специални сензори, които улавят мириса. Кабината спира и се заключва в изчакване на автоматично повиканите полицаи. Забранено е храненето на птиците и гълъбите, има си глоба за това. Има още и още странни закони там, но стига толкова. Преди да тръгна внимателно изчетох тези неща и бях подготвен. С моите хора у дома се шегувахме, че тайно от мен ще ми напъхат в багажите дъвки и подозрително изглеждащи пакетчета с пудра захар.
Проблемът беше да намеря такъв хотел, където няма да се крия като хитлерист през пролетта на 1945-та за да си пална една цигара. На стари години не ми се ядеше бой с ратанова пръчка. Тук му е мястото да посоча една основна разлика между Сингапур и Европа от една страна и милата ни родина от друга. Там това което си е забранено е строго забранено и е немислимо да се нарушава. Но е помислено за хората за всичко и пушачите не са низвергнати както е у нас. Показано е истинско уважение към тях. Пушачите там са хора с право на техните си навици. Затова на летището в Сингапур има няколко остъклени големи пушални (колкото наше кафене всяка) с удобни високи масички с пепелници и с бучаща аспирация над главите, която бързо изсмуква дима. Места само за пушене,без никаква търговска дейност в тях. Имаше и хубава открита тераса за пушачи, с кресла и масички. На летището във Виена също имаше остъклена пушалня, а освен това там имаше и едно много шикозно кафене в смесица от старинен и модерен стил с разкошни кожени кресла, където се пуши на воля. Мислите си, че това кафене трябва да е било сбутано някъде си навътре из аерогарата, скрито, а пушещите да треперят да не би да влязат проверяващи? Не! Беше красиво, изцяло остъклено помещение още на един от входовете на аерогарата. А в чудовищно голямото летище във Франкфурт многобройните остъклени пушални бяха кръстени Camel lounge, с реклами на цигарите Кемъл, с високи и ниски маси, кресла, бар-столчета и сигурно бяха с обща площ повече от всичките кафенета в Добрич взети заедно. Отново без търговска дейност в тях, чисти пушални.
Как е у нас? На летище София разбрах, че пушалня изобщо няма. Всеки който вече се е чекирал забравя за цигарите. А на летището във Варна е отделена една пролука на открито с размери 1 x 5 метра между чакалнята и съседна сграда, където двама трудно могат да се разминат. Нещастните пушещи там под ръмящия дъждец ми заприличаха на осъдени, пушещи последната си цигара преди да застанат пред взвода за разстрел. На думи ние сме по светци и от папата. Със закон у нас е забранено всякакво пушене в затворени обществени места. Без изключение. Никакви пушални на закрито! Ами пушачите? Ааа, в европейска България пушачи вече няма. Не останаха такива. Ние сме дръпнали напред към Европата и вече сме изкоренили този архаичен недъг, останал ни в наследство от комунизма. Ето я разликата между нас и другите. Много е показателна. Виена и Франкфурт са в Европа. А София къде е? По всичко си личи, че е някъде още по в Европа от тях. Даже в Азия уважават хората повече. Случи ми се в Сингапур да видя специално направени красиви градинки - кътчета с пейки в зоните за пушене. Вложено е такова старание да стане красиво, сякаш там пушачите са на особена почит и уважение. Държа да поясня, че тези красиви кътчета - градинки са заобиколени от буйна растителност и отстрани не се вижда красотата в тях. Тоест не са нещо си направено за показ отстрани, а само за този който влезе там.
А у нас отношението е като към мутанти. Развих темата за отношението към пушачите, но ако се замислите, у нас всичката ни работа е такава. В софийското метро например тоалетни няма. В сингапурското има на всеки вход или изход в станциите. Където има по няколко входа и изхода - има и по няколко тоалетни. Явно българинът е свръх човек, той нужди няма и спокойно може да бъде третиран като говедо във всяко едно отношение.
Извинявам се за отклонението.
В крайна сметка след многодневно разглеждане и сравняване на различните хотели, спрях се на Иннотел Хотел. Намира се до оживената търговска улица Орчард роуд, известна с моловете си. Както и до възловата станция на метрото Доби Гат, където се пресичат три линии. Само на около 150 метра от нея. Това беше важно решение, тъй като не само че метрото беше основното средство с което щях да се придвижвам из Сингапур, но и ме чакаха няколко разходки с всичките багажи между станцията и хотела. Веднъж при идване от летището и настаняване, на 3-ти. Втори път при тръгване за круиза, на 6-ти. Трети път при връщане от круиза, на 11-ти. И четвърти път при отпътуване към летището, на 12-ти.
Всичко бе почти готово, мислено, обмислено и премислено много пъти, в детайли които естествено ще спестя на читателите. Но започнах и да се колебая. Дали да го направя всичко това? Не е никак малък разход едно такова пътуване. При това сам и много, много надалеч.
Атаката дойде от две места, почти едновременно. Сайтът на круиза и сайтът на Луфтханза. На кораба бяха свършили по евтините вътрешни каюти, оставаха само по скъпите с прозорец и още по скъпите с балкони. И виждах онлайн как и те се заемаха една след друга. До отплаването оставаха няколко дни само. Луфтханза не само че беше вдигнала цените на билетите, но и имаше една евтина категория “спестовна” при икономичната класа, която изведнъж се оказа изчерпана. При тази спестовна категория цените бяха по ниски, но пътуващият нямаше никакви възможности да пререзервира за други дати ако се наложи. Вече бе останала само категорията “основна”, която и без това си беше по скъпа, а сега и на нея цената още се вдигна. Скъпа каюта на кораба, но с прозорец, скъпи самолетни билети, но с възможност за пререзервация. Пререзервацията не е безплатна, струва 130 Евро и се доплаща и разликата в тарифите ако има такава. Но все пак е възможна в тази категория. Това беше новото положение на нещата, което ме накара вече да действам и то бързо. Направих поръчките в следният ред - круиз, самолетни билети, две отделни резервации за хотела. Заваляха имейлите с потвърждения и автоматично изпращаните благодарности за направените поръчки, за извършените плащания. Рукна поток от допълнителна информация и документация и за круиза и за полетите.
Това е, щях да пътувам.
Част 2.
ТРЪГВАМ!
На 2-ри март на аерогара Варна любезната служителка която ми прие багажа ми подари мартеница. Заминавах с полет LH6391 за Виена от 13:30ч, изпълняван от Austrian Airlines. Точно 24 часа преди това се намирах в почетното консулство на кралство Тайланд в София и друга също така любезна служителка слагаше виза в паспорта ми. Без да ми задава излишни въпроси. Визата струваше 50 лв. И 500 км до там, 500 км и обратно до Добрич в един ден. Ей такова екстремно шофиране до столицата и обратно в един ден, с тръгване в 3 сутринта в гъста мъгла и прибиране в 9 вечерта не ми се беше случвало. Няма да се впускам в подробности да разказвам защо в последният момент ходих за виза. Въпросът беше от спорните и по принцип можех да получа виза и на място в Тайланд, което е нормално. Но съществуваше и известен риск изобщо да не ме качат на кораба без тази виза, което го разбрах в последния момент. Затова и ходенето до София. Нямаше никакво време.
На 2-ри сутринта станах към 9 часа и се чувствах по скоро като пиян, леко залитайки. Изобщо не се бях наспал. Беше нереална мисълта че тръгвам към другия край на Земята така изморен и недоспал. В такова състояние и боклука не слизам да изхвърлям. Попрегледах багажите, затворих двата куфара и ги претеглих на кантара. Бяха малко под максимума, значи трябваше да внимавам какво ще купувам и нося обратно от там. Нямаше как, носех си дрехи за цели 12 дни. Без предвиждано пране.
Всяка авиокомпания си има изисквания към размерите и теглото на основния и на ръчния багаж, който се взима в кабината. В икономична класа Луфтханза позволява основен багаж до 23 кг и ръчен багаж до 8 кг, като за втория има конкретни изисквания за размерите до сантиметър. За първа класа позволяват два огромни куфара x 32 кг всеки и ръчен багаж без ограничения. Но по същия маршрут билетът първа класа е малко над 19 000 лв и е с храна, приготвена от световно известни готвачи и сервирана в незнам какъв си порцелан. Първокласният пътник е съпровождан до дизайнерското си кресло в самолета, достатъчно широко за 3-ма юнаци от няколко също така първокласни асистентки от авиокомпанията или работещи във фирма за VIP пътници, които се грижат за подробностите като паспортът, документите, чекирането, багажите му, качеството на шампанското му и доброто му настроение. Това преди излитане, а в самолета вече го поема друга плеяда от стюардеси. След първа класа надолу следват бизнес класата, икономичната премиум и най накрая икономичната. Пътувах в последната, съответно и с най малко позволен багаж. Все едно в 3-та класа на Титаник. За всеки надхвърлил лимата килограм - плоска тарифа от по 100 евро. За това пътуване си купих малка карета на колелца за ръчния багаж, която щеше да бъде с мен през цялото време, а през рамо преметнах чантата с фотоапарата с поставен по-тежкия от двата обектива които щях да взимам. Съжалявах, че не тръгвах с цялата си фотографска раница с 4 обектива и необходимите принадлежности, но нямаше как. Впоследствие разбрах, че и това което съм взел даже е много за толкова динамично пътуване, в което нямах времето да обръщам внимание на настройките на апарата и с какъв обектив снимам.
Двата куфара с които пътувах. Това след слизането от круиза, отзад се вижда част от круизния център в Марина бей, Сингапур.
На аерогара Варна бях само около час и нещо преди полета, но времето си беше достатъчно. Приеха големия ми куфар, както ми се стори без да го теглят даже. Дадоха ми една бележка, която ми заръчаха да я пазя и при загуба с нея щяха да го търсят къде по света е отишъл без мен. (Година по късно все още държа в портфейла си тази бележка и някак си не ми се ще да я изхвърлям.) Стреснато попитах служителката случва ли се това докато внимателно прибирах бележката в портфейла си. Разбира се, знаех че се случва, но все пак... Тя лаконично потвърди - случва се. Куфарът ми щял да ме следва на всичките полети до Сингапур и чак там съм щял да си го получа. Докато го гледах как изчезва от погледа ми зад висящите гумени ленти по транспортната лента зад нея си помислих че може би го виждах за последен път. В малката карета си имах опакован един пълен комплект дрехи. За всеки случай. Нея изобщо не я удостоиха с внимание, не я претеглиха даже. Следваше проверката за безопасност, където беше първото от многобройните последвали вадения на всичко от джобовете, скоростно сваляне на колана, плика с паспорта ми и бордните карти, чантата с апарата ми - в един пластмасов леген. Бутнаха ми втори леген за зимното яке преметнато на ръката ми. Нося ли лаптоп? Не, имам таблет. Извадете го да го видим. Извадих го от каретата и го пуснах в легена, а тя също бе сложена на лентата за минаване през рентгена. Метал детекторът не писна, а от другата му страна на лентата вече ме чакаха легените с нещата ми. Бързо оправяне на разпръснатите ми вещи, защото идваха легените с нещата на следващия пътник. Внимателно с портфейла, бордните карти и паспорта! Гранична проверка, сканиране на паспорта ми. Служителят бе любезен. След като погледна не само първата ми бордна карта за този полет, но и останалите две в плика, усмихна се и каза че доста път ме чака. Съгласих се. Чакаше ме и принудителното преминаване през безмитните магазини, където от двете страни продавачите ме канеха, точно както лятно време на Златни пясъци канят преминаващите туристи в заведенията. Да-да, оставаше и още нещо да помъкна в багажите си и да го разнасям чак до там и обратно. И безплатно да раздаваха стоките си, пак нищо не бих взел - каретата ми едва се затваряше.
В чакалнята имаше няколко павилиона за закуски, откъдето втренчваха хищни погледи към всеки появил се пътник. Все пак това е аерогара Варна в началото на март, с няколко полета в денонощието и всеки пътник явно е ценен клиент. И изненада - Макдоналдс! Не предполагах че и тук има. Веднага се сетих, че последно хапнах нещо си снощи на бензиностанция OMV в Бургас на връщане от София. Погледнах часовника си - все още имаше време. Но преди това - цигара, ако може. Напрежението никак не бе малко. Попитах на информацията къде се пуши - посочиха ми към единия край на чакалнята. Там се излизаше навън в тясното коридорче на открито, за което вече споменах в предната глава. Тук за първи път видях начинът на пушене, който щях да виждам от тук нататък и по летищата, но и не само. У нас никой не пуши така бързо, дълбоко и нервно, ценейки всяко дръпване от цигарата като глътка водица от бързо свършващата съдържанието си бутилка насред пустинята.
Пред Макдоналдс нямаше никой, а масите бяха празни. Даже и не миришеше на пържените им “картофки” и останалите им типични аромати. Странно!
- Един биг мак, средни картофи и средна кола, моля.
Бях заровил пръсти в портфейла си, приготвяйки петолевка и три метални левчета - трябваше да стигнат че и да останат даже, когато чух:
- Седемнайсет лева и четиридесет стотинки.
Напрежението ми в миг се изпари. Ей, браво! Ето как със шеги и закачки тук успокояват нервно чакащите полета си пътници. Вдигнах поглед. Продавачът бе сериозен и бе заел отбранителна поза. Явно очакваше не само да откажа поръчката, но и да му вдигна хубав скандал. Нямаше да му е за сефте. Без и дума да съм казал, той кимна с глава някъде встрани и извинително каза:
- Ей там са цените.
Не си направих труда да ги търся къде са. Вероятно съществуваха, но бях убеден, че е било мислено и немалко време как да бъдат оптимално скрити без да са в нарушение по този параграф. Чакаше ме дълъг път и не се знаеше кога и къде пак ще мога да се храня. Платих, с което пък аз го изненадах.
- Седнете и изчакайте десетина минути.
И чак тогава започнаха да включват скари и фритюрници, чак тогава се размириса на “картофките” им. Кой знае защо сложиха поръчката ми в хартиен плик, както за дома. Явно се предполагаше, че ще си я ръфам в по домашната обстановка на самолета. Насилих се да се храня, но не можех. Стомахът ми бе свит на топка.
Изоставих едва наченатия си обяд на евро-сингапурски цени и отидох отново в пушалнята. Трябваше няколко пъти да си повторя, че пътувам за мое удоволствие и че ме очаква голямо приключение. Да де, то си е така, но неизвестността тревожи. Ами ако нещо стане, изгубя паспорт, портфейл, изпусна полет? Раздвижването сред пътниците в чакалнята подсказа, че са отворили изходът за моя полет. За всеки случай на опашката попитах един от тях - за Виена, нали? Да. Че то за къде другаде. Отново проверка на бордните карти и излязох на пистата.
Първият автобус до самолета тъкмо се беше напълнил и тръгна. Влязох във втория, извадих апарата и през прозореца направих снимка на очакващия ни самолет. Първата снимка от това пътуване. Автобусът направи един голям, тържествен и според мен напълно ненужен кръг по пистата и чак тогава се насочи към самолета, който си бе само на 20 - 30 метра от аерогарата. Ако беше тръгнал в права линия, докато тръгнеше и трябваше вече да спира, затова и в кръг че да ни повози малко. Пеша щеше да се стигне по бързо.
Първата снимка от това пътуване.
Еърбъс А-319 на Austrian Airlines бе най малкия самолет от поредицата самолети на които ми предстоеше да пътувам. На летището се виждаха и по големи машини от него, но под схлупеното облачно небе той изпъкваше със свежата си окраска в бяло и червено. Изкачих стълбата и бях посрещнат на немски от очакващите ни стюардеси. Предварително си бях избрал място в опашката на самолета и седалка до пътеката. И за всички останали полети същото. В опашката за безопасност (макар и илюзорна), а до пътеката за лесен достъп до багажа над главите без при това да вдигам седящ между мен и пътеката пътник. Оказа се добро решение, но при влизане трябваше да изчаквам всички на пътеката пред мен да се настанят, да си наместват багажите и най после да седнат, за да мога да продължа към дъното на самолета. Същото е и при слизането, в обратен ред. Оказах се сам на трите седалки и веднага се преместих до прозореца. Самолетът бързо излезе на пистата, набра скорост, стръмно вдигна носа и след минута - две вече бяхме над гъстата облачна пелена, бързо потъваща надолу. Ярко слънце и синьо небе. След всичкото напрежение, умора, тревожни мисли, недоспиване от последните дни тази гледка ми се стори изключително приятна и успокояваща.
Част 3.
ВИЕНА - ИНФАРКТНА СМЯНА НА ИЗХОДИТЕ.
На аерогарата във Виена изведнъж бях заобиколен от многолюдни и разностранни тълпи от цял свят, което шокира когато човек идва от тихата и безлюдна аерогара Варна. Все едно от малка и скромна църква директно да попаднете на шумен рок концерт.
До полета за Франкфурт имах още 2,5 часа, последвах табелите за изход към града.
Недалеч от входа на аерогарата имаше едно разкошно кафене, за което вече писах, където се пушеше на воля и се усещаше мирис на ароматно кафе и скъпи пури. Там за първи път забелязах нещо, което отново щях да го виждам. Пътуващите австрийски и немски бизнесмени и корпоративни служители в командировка, удобно разположили се в кожените кресла четяха вестници и книги. От хартия. Не се ровят в таблети и телефони. Явно държат на класата и традицията и оставят ровенето в тези модерни електронни джаджи за простолюдието. За съжаление в това кафене нямаше места, затова след като се поразходих още малко, отново минах граничен контрол, процедурата по безопасност с ваденето на всичко от джобовете и слагането на вещите в легените, а каретата на лентата. Минути преди това си бях купил малка бутилка безалкохолно, която тук я извадиха от каретата ми и безцеремонно я изхвърлиха в една голяма кофа за боклук. Изобщо в транзитните зони на тези огромни летища във Виена, Франкфурт и Сингапур, където забързано се извървяват километри и километри разстояния, нуждите на човек могат да се опишат само с една дума. Жажда! Течности над 100 ml там не могат да се внасят, а местата където продават безалкохолни напитки, само в чашки и то на безумни цени са или изключително малко или с големи опашки пред тях. Или изобщо няма такива. Всякакви други стоки си има в изобилие, всякакви други магазини, можете да се облечете от глава до пети, но не и възможности за елементарно утоляване на жаждата.
Тепърва ми предстоеше да разбера и колко е голямо това летище. Още нищичко не подозирах и какво ми се пишеше на главата. Знаех си номерът на изхода, има го в бордната карта, видях го и на мониторите с информациите за полетите още когато пристигнах. И тръгнах да го намеря къде е. След безкрайно дълго вървене, теглейки каретата зад мен, най после се добрах до чакалнята на изхода с тази буква и номер. Там имаше малко хора, повечето от тях излегнали се на дългите пейки и повечето спяха. Имаше от всякакви раси и националности, зимно и лятно облечени, забрадени, обути и по чорапи. Имаше още доста време, исках само да видя къде трябва да бъда за полета и щях да отида в пушалнята, която разбрах че се намира още по нататък. Попитах един от малкото будни дали това е изходът за полета за Франкфурт. Той ми заобяснява нещо неразбираемо на лош английски, от което нищо не ми стана ясно. Но поне разбрах, че той лично няма да лети за Франкфурт. Реших да не будя други спящи и да ги разпитвам и тях. В края на краищата това е изходът, това е номерът, отивам да пуша. За момент в чакалнята влезе униформена служителка на летището, отиде до вратата на изхода, нещо си свърши там и пак бързо се върна и излезе. Мислех да я спра и да я попитам, но като я видях как бърза реших да не и преча с глупав въпрос за очевиден отговор. Само ако знаех какво щях да си спестя с това! Имаше още доста вървене до остъклената пушалня, която отвън изглеждаше като голям аквариум. Ей това вече си бе истинско раково отделение, защото въпреки очевидно мощната и бучаща аспирация, димът бе в повечко. Не, изобщо не се оплаквам, бях доволен за осигурения комфорт и на пушачите.
Дойде времето за качване на борда и аз се отправих към споменатата чакалня с изхода. Вече ми бе писнало от толкова много вървене, но скоро щях да си почивам в самолета. Междувременно погледнах един монитор с полетите и моят вече го нямаше там. Това леко ме притесни, но си казах, че това сигурно е така, защото вече бе времето за качване. Отивам в чакалнатя и ужас - същите спящи още по спокойно си спяха, един буден или седящ нямаше, да не говорим за прави. Вратата към изхода затворена, а пред нея между две колони висеше червена плюшена лента - да не се преминава. Няма ни служителка, ни служител, ни дявол. Обзе ме дива паника. Или съм изпуснал полета, или нещо друго е станало. В тази част на летището бюра за информация нямаше. Последните такива бяха далеееч, далеч назад, сигурно поне на километър и половина, или и повече даже. Беше логично, тази част на летището беше вече за хора, които не са се озовали тук случайно, а са изминали немалко път, знаейки накъде са се запътили. Който не е бил наясно е питал в бюрата преди да стигне до тук. Наоколо само магазини и тълпи от забързани пътници. С много бърза крачка тръгнах в обратната посока към началото на летището, където бяха тези бюра. Мисълта че се отдалечавам от изходите в момент когато би трябвало да се качвам в самолета беше убийствена. Така действаше и идеята какво разстояние за хубава джогинг тренировка трябваше да измина, само за да мога въпрос да задам. Вглеждах се във всеки един от многобройните монитори с полетите по стените - не, няма го полетът за Франкфурт. Даже вече бе излязъл следващият до там, с по късен час, с друг номер и май на друга авиокомпания. Бях в абсолютно отчаяние. Всичко отиваше по дяволите, изпусках и полета за Сингапур.
Най после останал без дъх се добрах до офис на Луфтханза, който бе само за обслужване на пътници бизнес класа. Нахълтах там все едно че пожар гори, плеснах бордната си карта пред служителката, която ме изгледа високомерно и я попитах какво става с моя полет. Тук му е мястото да поясня, че Австрийските авиолинии са част от Луфтханза, а билетът ми бе купен от Луфтханза. Служителката без да бърза затрака по клавиатурата на компютъра. Правеше ми безплатна услуга, която можеше и да ми откаже. Не бях пътник бизнес класа и работа тук нямах. Спокойно ми съобщи, че изходът е сменен и качването е пред приключване. Каза ми кой е новият номер на изхода, посочи ми в посоката от която тъкмо бях дошъл и още по студено ме посъветва да побързам. Вече когато бях в Сингапур, имах нормална интернет връзка и спокойно можех да проверявам имейлите си, видях очакващ ме любезен имейл от Австрийските авиолинии с който ме уведомяваха за промяната на изхода и че се извиняват за евентуално причиненото неудобство.
Това е все едно да предупредиш вече удавен, че водата е мокра. Имейлът е бил изпратен в 16:11 часа, полетът бе от 17:10 часа. Не предполагах, че изход може да бъде променян, щом го има написан и в бордната карта. А то се оказа че било съвсем нормална практика. Вече на връщане полетите и до Франкфурт и до Варна бяха със сменени изходи. Но тогава бях вече гърмян, много гърмян заек и нещата минаха гладко. Не ме питайте как с изплезен език и излязла душица се добрах до изхода, който беше още по нататък даже и от онази далечна пушалня - аквариум. Тълпите ме гледаха любопитно. И те бързаха, и те не бяха тръгнали на разходка, ама моето беше някак си попрекалено. Имаше подвижни пътеки в средата на този коридор, всяка с дължина около 50 метра. Все едно ескалатор в мол, но преди да се оформят стълбите по него. И хоризонтален. Когато свърши, следват 20-30 крачки пеша и идва следващата пътека. В началото те бяха със стоящи на тях пътници с багажите си, което не ме устройваше, затова пеш. Движех се по бързо от тях, а всяка секунда имаше значение. Вече по нататък пътеките бяха празни и аз продължавах да вървя по тях без да забавям ход, но с добавена и тяхната скорост, така че вятър задуха. Не е лесна работа човек да си докара насрещен вятър в затворено пространство, но е постижимо. Наложих си преди края на всяка пътека да позабавям крачка за да не изхвърча нанякъде.
Успях, стигнах, качих се и малко след това затвориха вратата на самолета. Приглушено звучащият над главите виенски валс бе прекъснат от мелодичен гонг и съобщението “boarding complete” - качването завършено. След което валсът невъзмутимо продължи. Бе толкова в унисон със състоянието ми, колкото навярно е бил и валсът, свирен за пътниците по наклонените палуби на потъващия Титаник. Бях последният качил се пътник в огромния широкофюзелажен Боинг 777, пълен със стотици костюмирани, спретнати и четящи през целия полет бизнесмени и корпоративни служители. Обичайните пътници между Виена и Франкфурт. Нещо, което и на връщане щях да го видя отново.
Свлякох се на седалката си, останал без сили. Опитах се да си възвърна присъствието на духа от преживяното премеждие. Всичко вече бе наред, макар и на косъм от провал. Любезно се поздравихме със седящия през една седалка, до прозореца вероятно корпоративен служител в командировка. Той само тогава вдигна за кратко поглед от книгата си и повече не го направи. Не спря да чете ни при излитането, ни при гледката на ярко окъпаният в светлини вечерен Франкфурт, ни при кацането. Така правеха и другите. Вестници и книги, без таблети и телефони. Четене при излитане, четене и при кацане. За тези хора пътуването със самолет явно бе нещо като седенето на пейка до езерото в парка. Или така се опитваха да преодолеят стреса от полета? Или само тогава им оставаше време да си почетат на спокойствие? Не знам. Но съжалявах че не бях седнал до прозореца. Нямаше да откъсна поглед от впечатляващата гледка на вечерния Франкфурт преди кацането. Още здрач, небето наситено тъмно синьо, почти виолетово и пищно осветените и очертани улици и булеварди на този мегаполис.
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега