Част 4. Франкфурт - Сингапур.
И така, летях между две близки точки в центъра на Европа със самолет за презокеански и междуконтинентални полети. Австрийците пускаха този Boeing 777-2Z9 до няколко само, но все далечни и екзотични места. От Виена до Порт Луис (о. Мавриций), до Шанхай, до Хонг Конг и до Бангкок. И ни в клин, ни в ръкав и до Франкфурт. Всичко това го научих по късно. А на момента останах изненадан от размерите и комфорта в този самолет, но в същото време и го подцених.
Boeing 777-2Z9 на Австрийските авиолинии
Казах си, че щом за полет от час и половина пускат такава машина, то за 12-часовия полет до Сингапур двуетажният Airbus A-380 би трябвало да бъде нещо много повече. Тоест ще има още на какво да се дивя, това тук е нищо. Е, оказа се не съвсем така, но за това по късно. Стюардесите минават с две колички и както и на полета от Варна питат пътниците “sweet or salty”. Ако се спрете на сладкото, дават ви двухапково парче от нещо средно между кекс и реване. А соленото е микро пакетче бисквитки, едва ли повече от 20 грама. Такова сигурно дават и на децата в детските им ясли за следобедна закуска. По добре от без нищо, а и внася малко разнообразие в монотонността на полета.
Летище Франкфурт. Четвъртото по големина в Европа, с 4 писти, с годишно преминаващи през него пътници колкото 9 пъти населението на България. И ги разпраща до 293 точки по света. Когато гледате големите монитори с разписанието на полетите, виждате екзотични места по планетата, за някои от които с учудване разбирате че могат да бъдат достигнати и с един полет само. С един директен полет от тук. И мигновен копнеж да отидете там. Как например ви звучи Барбадос, на Карибите? Напълно постижимо е, на правилното място сте за полет до там. Остава и билета да си купите, малката подробност. Ако щях да летя от Франкфурт за София и бях видял на таблото полет до Сингапур, вероятно щях да остана учуден и да се запитам кой ли пък лети от тук чак до там? И дали в месеца могат да се съберат 20-30 пътуващи по този маршрут. Огромната опашка на изхода за качване и почти пълния A-380 с капацитет от 525 пътника обаче напълно обориха грешните ми представи за нещата. Започвам да си мисля и, че човек за да разбере истински колко голямо е едно летище, трябва да му се е наложило да сменя полети там и да е трябвало да го прекосява надлъж и на шир. Това да кацнете и простичко да последвате табелите към изхода към града, или таксито да ви остави на правилния терминал, на правилния вход на аерогарата и вие направо да тръгнете към изхода за вашия полет си е калпазанска работа. Буквичката Z в номера на изхода за полета ми до Сингапур ме изпълни с мрачни очаквания колко ли път имам до там.
Към сектор Z, летище Франкфурт.
Така и се оказа. Освен безкрайно дългото вървене на нивото на което слязох от самолета от Виена, в един момент табелата с посоката за сектор Z ме качи на един ескалатор, а на горното ниво трябваше да тръгна в почти обратна посока. Минаваше се през една мол зона, която изглеждаше по добре от моловете които съм виждал у нас. И без магазините да са сгъчкани един до друг за икономия на пространство. Тук беше простор, широки зали, широки коридори, пространства между магазините, които бяха от най популярните и известни световни брандове. Louis Vuitton, Kate Spade New York и така нататък. Истински град на закрито. Заведения, ресторанти всякакви - и луксозни и народни пицарии. Набляга се на италианската кухня, но тук за първи път видях и японски ресторант. Изискани ложи само за пътниците бизнес класа, очаквани от спретнати келнери с папийонки. По това време обаче хората в тази мол зона бяха малко. Бях се отклонил в нея заради пушалнята Camel Lounge, но така или иначе пътят си беше и от тук. Такива пушални имаше и на всеки стотина метра в безкрайния коридор на сектор Z, а за мой късмет такава имаше и точно срещу чакалнята за моя полет. Настаних се на едно кресло там и доволен зачаках полета. Очакваше ме чудото да изкарам 12 часа без цигара, а и неизвестно още колко след това на летището в строгият със забраните си Сингапур. Другите около мен явно също споделяха моите мисли и гледаха да компенсират очакващите ги дълги часове принудително въздържане от пороци. Всъщност почитателите на чашката в самолета можеха спокойно да се наслаждават на този си порок. Чак развеселени подпийнали не видях, но някои често викаха стюардесите с натискане на бутончето в подлакътниците на седалките и си искаха оше пиене. Други направо отиваха до кухнята при стюардесите и се връщаха с пълни чаши. Стюардесите не им отказваха, но бях чел, че на видимо напил се пътник му спират подаването на гориво, докато не си възвърне приличния вид. Аз - сода, кола, сода, портокалов сок и пак сода. Исках да се наслаждавам на всеки момент от това пътуване с ясна и трезва глава. На круиза ми предстоеше да видя още доста хора, които почти не изтрезняваха през цялото време. Ще разказвам и за това.
Докато бях в пушалнята обявиха качването в самолета. Образува се огромна опашка, която се изви под ъгъл в коридора. Петстотин човека и нагоре, не е шега работа. Аз изчаках опашката значително да намалее, провериха ми бордната карта и продължих към предверието на ръкава. Направо - бизнес класата, а по ескалатора надолу - икономичната. Тъй като самолетът е на два етажа, горният му етаж съвпадаше с нивото на изхода, затова и пътуващите в бизнес класата която е на втория етаж продължаваха направо. На всеки от двата етажа има по 4 салона. На втория етаж бяха салонът на първа класа най отпред, назад следва голям салон за бизнес класата, още един по малък също за нея и в дъното малък салон на икономичната класа.
Втори етаж на A380-800 на Lufthansa.
На първия етаж - премиум икономичната класа е в предния салон и следват 3 салона на икономичната класа, като последният салон в дъното е малък както и този над него.
Първи етаж на A380-800 на Lufthansa.
Откъде обаче се качваха пътуващите в първа класа? Бизнес пътниците бяха наредени с нас на опашката на изхода, ръкавът направо бе за тях, но за първа класа никаква табела, нищо. Впоследствие разбрах, че на летището във Франкфурт Луфтханза си има специална ложа в отделен терминал само за пътниците първа класа. Шофьори с луксозни коли ги взимат от адресите им в града и ги водят в този терминал. Там ги глезят с бани с хидромасажни вани, специални електронни кресла за релаксация на Panasonic, първокласна храна, селекция от първокласни пури и такива напитки. Това влиза в цената на билетите им. Качването им в самолета става отново от този терминал, след което самолетът отива да натовари и останалите простосмъртни от пътническия терминал. И всичко това се прави за 8 пътуващи в първа класа в А-380! Да, местата са 8 в този немалък салон. Креслата се превръщат в пълноразмерни легла с матраци от някаква първокласна немска марка, завивките са от друга прочута немска марка, само 100% памук. Отделни кабини няма, но ако някой си иска повече усамотеност, може да задейства вдигащи се донякъде паравани, които го скриват от останалите. Тези кресла-легла са в два реда един зад друг, с по едно в двата края до прозорците и две в средата. Всяка от двете тоалетни там е голяма колкото три в икономичната класа и е с дизайн като в скъп хотел.
Първа класа на A380-800 на Lufthansa.
В бизнес класата пътуват на кресла 2+2+2 на всеки ред. В премиум икономичната класа пътуват на 2+4+2 малко по широчки седалки и по големи разстояния между редовете спрямо икономичната, където седалките са 3+4+3 на ред. Има варианти на този самолет изцяло в икономична класа, тогава могат да пътуват до 820 пътника.
Преди да вляза в самолета, през прозореца на ръкава успях да видя съвсем малка част от него, както и името Johannesburg. Така бяха кръстили тази машина.
A380-800 Johannesburg на Lufthansa.
Тъй като самолетът е разделен на салони, човек не може да добие ясна представа за размерите му, без да го е видял отвън целия. Бях на последният ред седалки, 94-ти в най-задния салон на икономичната класа, състоящ се от само 6 реда седалки, точно за 60 пътника. Действително такъв малък салон дава усещането за комфорт и донякъде уединеност. Предполагам че щеше да бъде стряскащо човек да може да вижда морето от хора и седалки от единия до другия край на самолета. Между салоните имаше тоалетни, сервизни помещения, кухни и местата където стюардесите си почиваха.
Тази снимка я направих вече след обратния полет Сингапур - Франкфурт, на отиване нямах възможност да снимам.
През една седалка от моята, до прозореца вече бе седнала симпатична млада жена. По късно се запознахме, казваше се Агнешка. Въздържах се да и кажа как името и на български идеално се връзва с думите дроб сърма и плешка. Полякиня, която отиваше при мъжа си, моряк в Сингапур, от месеци не се били виждали. А за момента се чудех къде да си сложа багажите - каретата, якето и чантата с апарата. Багажното отделение над главите ни бе пълно с мегафони, някакви надуваеми неща с ярко оранжев цвят. Явно за в случай на аварийно приводняване. Мина една стюардеса и каза а, не не, не тук, и ми посочи към съседните багажни отделения. Временно ги сложих където ми каза, а после открих, че мястото на пода между моята седалка и стената зад нея е идеално място за багажи с много лесен достъп и ги преместих там. Обявиха качването за завършено и аз се зарадвах на останалата незаета седалка до мен - в това силно ограничено пространство човек нямаше къде да си поразхвърли малко лични вещи. Не кой знае какво - таблет, аудио плеър, слушалки. Още повече че на всяка седалка имаше предварително сложени малки одеала и възглавници за спането по късно, които допълнително объркваха човек къде да ги държи в останалото време. Сега започвах да разбирам защо някои хора бяха склонни да плащат луди пари за да летят в по висока класа, по на широчко. В икономичната класа сядаш, затягаш колана, замръзваш на седалката си без излишно въртене и суетене и смирено чакаш полетът да свърши.
В малкия салон на икономична класа, първи етаж, в дъното към опашката.
Преди това бях чел суперлативи за A-380 как бил по тих, по широк от останалите големи самолети. Спрямо боингът от Виена до Франкфурт даже и ако е имало разлика в широчината, едва ли е била повече от сантиметри. Докато още бе на земята отзад откъм опашката постоянно се чуваше някакъв силен звук от един или няколко мощни електромотора, които звучаха точно както сирените на 2-ри юни у нас. Постепенно вдигащ тона си вой, остава равен за половин-една минута и след това звучи като спираща сирена. Тъкмо спре и пак наново тръгне и това много пъти. Беше ми любопитно какво ли можеше да бъде това, а после по време на полета вече го нямаше. Най накрая потеглихме и започна половин часово подрусване по пистите докато стигнем до отредената за излитането ни писта. На всяка облекалка има малък екран за бордната мултимедия. Избор на всякакви филми, сериали, включително и телевизионни канали наживо. В мрежичката за багаж под екраните има опаковани слушалки, които се включват в подлакътника на седалката. На него също така има и дистанционно за екрана, бутони за осветлението над седалката и бутон за викане на стюардесата. На екрана има и полетна информация в два режима. В първият си избирате да гледате една от трите камери, които са отвън на самолета и наживо предават видео. Една горе в опашката, насочена напред и леко надолу, така че се вижда целия самолет, погледнат отгоре и отзад. Втората бе на носа на самолета, насочена напред и трета отново на носа, но насочена надолу. Качеството на тези камери бе разочароващо ниско. Все пак бе интересно да се гледа движението на самолета по пистите преди излитането, тоест как се движи по очертаната от вградените в пистите лампи осева линия и как пилотите правят леки корекции за да бъде самолета точно . Такива леки корекции се правеха и при излитането, когато този мастодонт изведнъж изрева с четирите си гигантски двигателя и бързо се понесе по пистата, а бягащите лампи в бетона започнаха да се сливат в линии. Тежко вдигна нос, отлепи се и планетата Земя олекна с 570 тона.
Свърши подрусването по бетона, но сега имаше вибрации и подрусвания във въздуха докато още бе на неголяма височина. Имаше едно особено силно странично клатене или вибрация по скоро, която се оказа характерна за A-380, имаше я и при полета на връщане от Сингапур с друг А-380, но не и при полетите с другите самолети. Беше толкова силно това клатене, че събори бутилка с вода на количката с напитките на стюардесата. Предполагам, че това е някакъв аеродинамичен дефект на този модел самолети, който може би се усещаше най силно в опашката. Но това го имаше само на по малки височини. Горе, на 10-11 км над Земята където бе основната част от полета все едно си седите на стола си у дома. Никакво поклащане, никакво подрусване, забравяте че това е полет.
Започнах да разказвам за мултимедията и се отплеснах. Вторият режим с полетната информация представлява анимация с изображение на самолета над земната повърхност, представена по интересен начин. Населените места над които летим изскачат с надписи с имената си, които след малко пак потъват надолу. Камерата, която все едно че снима самолета някъде си отстрани, периодично започва да го обикаля от всички посоки, което позволява да се видят още и още части от земята долу и нови изскачащи надписи с населените места, даже и такива които са по далечни, но големи и известни. Да, беше интересно и впечатляващо, но някак си твърде нереалистично. Неприятното беше и когато информацията от английски неочаквано се превключваше на китайски, после пак на английски, както и от километри в час и метри височина в мили и футове. Постоянно се виждаше оставащото време полет и оставащите километри до кацането. В началото спомням си разстоянието до Сингапур бе около 10 400 км и по времето на полета то намаляваше с по 1 километър като някакъв обратно отброяващ километраж в кола.
Точният маршрут на полет LH778 на 2/3 март 2017.
През цялото време екранът ми бе в този режим, беше ми по интересно да знам къде сме, отколкото да гледам филми и сапунки. Във Flightradar 24 бях гледал маршрута на този полет и си го знаех вече, че минава близо над Добрич малко над 2 часа след началото на полета. Така и стана. Беше нереално да виждам изскачащи надписи като Tervel, Silistra, Kardam, Dobrich, Kavarna след което навлязохме над Черно море. Преди 12 часа бях тръгнал от тук за Варна, всичките часове полети до Виена и Франкфурт, всичките перипетии по летищата и изминатите километри в голям стрес там, вече 2 часа полет с този самолет, който ми се искаше вече да е към края си. А ние летяхме над мястото от което бях тръгнал и ни чакаше ехей още колко път! Агнешка гледаше някакъв филм, показах и на моя екран надписа Dobrich, обясних и нещата и тя също се изсмя съчувстено за тази нелепост.
След 2 часа полет близо до Добрич.
Вече бяхме вечеряли. Преди това сервираха напитки и раздадоха горещи влажни кърпи. Храната бе сервирана красиво подредена в пласмасови кутии с прозрачен капак. Хлебче, пакетче масло, конфитюр, плодово кисело мляко и алуминиева затворена кутия с основното ястие. За мен - свинско в някакъв сос, задушени картофи и моркови. Тази кутия бе така гореща, че трябваше да изчакам известно време да изстине преди да мога да я отворя, а след това от там се вдигна ароматна пара. Храната изглеждаше много апетитно, но твърде малко като че ли. Грешах в преценката си, беше си съвсем достатъчно, беше и вкусно. Вече знаех, че в премиум икономичната класа сервират абсолютно същата храна, но в порцеланови съдове. Това с малко по голямото пространство там, но срещу 2 пъти по скъп билет. Последва времето за напитките, след което затъмниха салона и спуснаха щорите на прозорците. Заради пътуването на изток съвсем скоро ни чакаше дневна светлина навън, което щеше да бърка съня на спящите. Остана много приглушено осветление и светлината от екраните на облегалките. Малко по малко и те започнаха да изгасват. Всеки можеше да си включи малката, но мощна луничка над себе си, която светеше насочено към масичката пред него без да осветява друго и да пречи на околните спящи. Това става с бутонче от подлакътника на седалката. Опитах се да чета книги на таблета, но веднага се отказах. Бях твърде, твърде уморен, но не и достатъчно за несъзнателните импулси да стана и да си изпуша една цигара. Тези импулси бяха веднага погасявани като невъзможна работа, но дразнеха. Е, към средата на полета човек вече свиква с нещата, привиква с мисълта че пушене няма и това е положението. Чак тогава става някак си малко по лесно. Преди години си бях купил големи слушалки, с активно шумоподтискане, специално за качествено слушане на музика по време на полети. Без мисъл, че един ден ще ги ползвам наистина при полет. Отвън си имат микрофонче, което улавя външните шумове и веднага слушалките добавят звук със същата честота, но с обратна амплитуда, така че външният шум престава да се чува. Малко странно е това усещане, заглъхване все едно че сте под водата. В домашни условия напълно се заглушават звуците като от работещ наблизо климатик примерно. Но шумът в самолета не успяха да го заглушат, беше си в повечко. Така или иначе музиката от плеъра ме унесе и съм заспал. В салона бе прохладно, може би нарочно за по добър сън. Добре се завих с одеалцето, но пак си бе хладно. От време на време се събуждах, поглеждах екрана, виждах че летим над някакви жълти пустини с тотално неизвестни населени места и пак заспивах. Мънички пролуки в щорите на прозорците показваха че навън е ден, но в самолета режимът бе друг и го брояхме за дълбока нощ. Със задоволство виждах, че километрите до кацането са намалели, но и оставаха още толкова много. Проспал съм прелитането над Черно море, Грузия, Азербайджан, Каспийско море, Туркменистан, Афганистан, Пакистан и Индия. Предварително знаех, че в един момент щяхме да летим недалеч от Хималаите, които щяха да се падат от ляво, затова си бях избрал и седалка в лявата част на самолета. Но и това го проспах, а и при спуснатите щори и от моето място пак нямаше да има как да видя нещо.
Самолетът трябваше да кацне в 17:05 сингапурско време, или в 11:05 преди обяд наше време. Два часа преди това, в 8:00 немско време стюардесите решиха да обявят, че в самолета вече е ден, светнаха лампите, а събуждащите се пътници започнаха да вдигат щорите. Оставаха по малко от 2 000 км път. Започна голямото ходене до тоалетните, които в тази част на самолета бяха 4, точно зад стената зад моята седалка. Вакуумните тоалетни са шумно нещо и започна непрекъснатото им бучене при пускането на водата, шум от отварящи и затварящи се врати и поток от сънени пътници натам и обратно. Тоалетните бяха в едно помещение където от време на време отивах да се поразтъпча. Там освен тях имаше и едно кресло за персонала до аварийния изход, на който имаше прозорец. Тъй като никаква стюардеса не сядаше на него, използвах прозореца да поразглеждам навън. От това помещение започваше и виещото се стълбище към горния етаж. Качих се веднъж само, колкото да видя, че там също има такова помещение с тоалетни, а салонът след това е почти точно копие на нашия долу. Е, беше си интересна идеята да се ползва стълбище и да се сменят етажите в нещо, което лети във въздуха. През прозореца за първи път видях и края на крилото на самолета. Напред и далеч встрани от него. Поклащаше се нагоре и надолу някак си независимо от самолета. Не виждах цялото крило, затова ми беше трудно мислено да свържа тази далечна част с този самолет. За момент ми мина странната мисъл и си я запомних: като че ли това което виждах бе част от друга СГРАДА! А-380 има крила с обща дължина 80 метра, значи гледах част от него, изнесена на 30 - 40 метра встрани.
Сервираха кафе и след това и закуската. Отново в красиви кутии, отново комплектът от хлебче, масло, конфитюр, плодово кисело мляко и горещата кутия с изненадата вътре. Оказа се вдигащ ароматна пара пухкав огретен с някакво цяло парче пушено месо в него и в допълнение 3 малки печени картофа. Беше вкусно, а и още не знаех, че това щеше да бъде последната ми истински свястна храна в следващите десетина дни.
Когато оставаха по малко от 1 000 километра, на екрана се появи Пукет в Тайланд, падаше се в ляво, от моята страна на самолета. Агнешка залепи нос на прозореца и не мръдна оттам дълги минути. Много исках и аз да погледна, но нямаше какво да направя. Казах си - е, нека си гледа, аз пък ще бъда тук на място след няколко дни само. Оставаше ни около час полет, за разстояние за което на круизния кораб щеше да му трябва денонощие и половина. Беше странна идеята, че прелитам над място до което тепърва ще ми предстои да пътувам, както странно беше и прелитането над Добрич. Не по малко странно бе и човек да види на един и същ екран, в един и същ полет географски точки като Добрич и Пукет.
Прелитане над Пукет час преди пристигането в Сингапур.
Мелодичен гонг и съобщение от пилота оповести началото на снижаването. Почувства се наклоняването на самолета надолу, по късно започна и вече познатото подрусване и странично клатене на по малка височина. Затегнах колана и зачаках кацането. Трябва да кажа, че на място където човек е прекарал 12 часа, хранил се е два пъти, спал е с часове на възглавница и завит с одеало, разхождал се е, накрая започва да го приема почти като свой дом. Снижавахме се откъм моретоq виждаха се кораби, някакъв голям залив, свърши морето и започна все по приближаващата се земя.
Сингапур от въздуха.
Имаше нещо странно в гледката, което първоначално не можех да разбера какво по точно е. Усетих се - буйната зеленина, след като човек бе гледал с месеци голите клони на дърветата и преспите сняг у дома. Пилотите явно се стараеха да направят меко кацане, но това май не му се отдава на този мастодонт. Затова тупнахме тежко на пистата и веднага започна подрусването по бетона. Някои пътници продължаваха да си гледат филмите на екраните.
Добре дошли в Сингапур!
Следва продължение...
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега