СИНГАПУР

Няколко минути след като закупи билетите Пантелей Пътник написа мейл до Стефан: „Надявам се да си там и да се видим, дори за малко.“ Познаваха се вече над 20 години, а това е един сериозен период от живота на човек. Запознаха се случайно на една вечеря, която Стефан беше организирал за приятелите си. Той беше в Пловдив за няколко дни и не можеше да пропусне да се види с бившите си съученици от Езиковата гимназия.

- Ела, Стефан е много готин. – го покани от свое име Христо.

- ОК, но той е поканил вас, защото сте му приятели и съученици. Иска да ви види. А, аз?! Аз съм един непознат за него. Как така сам да се поканя и да дойда?! – опасяваше се Пантелей.

- Стефан е много широко скроен. Той няма да има нищо против. Каня те от негово име и съм сигурен, че и той ще го одобри. Ела! Не се чуди! – настояваше Христо, който в последната година-две чувстваше, че приятелството му с Пантелей е нещо много истинско и хубаво. Стефан ще има много какво да разказва, защото преди седмица се е върнал от Тайланд.

Компанията, която се оформяше, възможността да се запознае с нови хора, а и да послуша разказите за далечния Тайланд, не оставиха много възможности за отказ на Пантелей и той бързо се съгласи. „Но аз ще си платя сметката. Няма да натоварвам непознатия.“ – намери сам за себе си извинение Пантелей и двамата поеха към ресторант „Адвенчър“ в Пловдив.

Стефан наистина беше особен човек. Той беше от онези, който правят разликата. От онези, които са нарисувани с цветни бой сред милионите вървящи по земята. От Христо научи, че след Гимназията заминал за САЩ. Известно време работил там в ресторант като келнер, но шефът на ресторанта се държал много лошо с подчинените си, които работели „на черно“. Един ден Стефан се ядосал, прибрал парите от касата на ресторанта и заминал. От Америка през Истанбул, та до Пукет в Тайланд.

- Слизам от самолета, а красивите тайландки ми кимат и ми се усмихват. Почувствах се в свои води. – разказваше живописно Стефан, а Пантелей попиваше всяка негова дума. Настаних се в хотел на първа линия. Отивам на плажа, а там една здрава кака ми вика: „Мистър, искаш ли масаж?“, а аз и викам: „Това е всичко, за което съм мечтал.“ – продължаваше Стефан, а усмивката вече се беше появила на лицата на десетимата му приятели около масата, а и на лицето на непознатия му дотогава Пантелей. Лягам аз на масата за масажи, а каката ми намазва нещо покрай носа – със силен аромат на евкалипт, лимонова трева, джинджифил, което сякаш отвори всичките ми чакри, а каката ме хваща и ме размазва с ръцете си. После си вземам коктейл на плажа – 2 долара. На това му викам аз рай. Вечерта съм в бар и идва една красива и усмихната тайландка. Питам я колко ще ми струва да съм с нея за час-два, а тя ми казва, че няма часове и ограничения – ако искам да бъда с нея, тя ще е с мен. Ето на това му казвам аз туризъм, момчета. В Щатите, в Европа, в България дори е един пазарлък – та колко часа, та това, та онова, та колко пари. Там няма часове, няма ограничения. Като се замисля сега, дори проститутките ни не са като хората в България. На другата сутрин се качваме на мотора й, а тя иска да ме води да ме запознава с родителите си. Виж ти отношение! Ето така се прави туризъм!“

Пантелей запомни всяка дума от целия разказ. Дори след повече от 7-8 години, когато ненадейно се срещнаха среднощ отново със Стефан в Пловдив в известния тогава ресторант за изтрезвяване „Скорпио“, Пантелей беше в настроение и върна Стефан в онази вечер, когато се запознаха и той разказваше за Тайланд. Пантелей така възпроизведе целия разказ, че Стефан не можеше да скрие своето искрено учудване:

- Никога не съм предполагал дори, че разказът ми може да остави такива впечатления у хората, че някой може да говори сякаш с моите думи.

- Това не е просто един разказ, Стефан! Това е твоята интригуваща история, която ме грабна тогава и ме запали веднъж завинаги за Тайланд. А аз разбрах, че през тези години ти си завършил в Шефилд и си започнал работа за BBC.

- Да, завърших в Шефилд, получих предложение за работа в BBC и не можех да им откажа, а и работата е в Париж. Сега живея в центъра на Париж и се чувствам страхотно.

Стефан не спомена, а и не беше нужно, но Пантелей знаеше, че именно откраднатите пари от ресторанта в Ню Йорк са финансирали следването на Стефан в Шефилд. „Поне са отишли за нещо смислено“ – си рече Пантелей, като това допълнително придаде някаква привлекателност у него към приключенския образ на Стефан.

- Аз съм в Париж. Ако имаш път насам, ела. Ще се радвам да се видим.

Може би тогава Стефан не знаеше, че поканите имат специално значение за Пантелей, който обичаше да пътува, като понякога отиваше дори неканен на вечери. Поканата не остана неоползотворена и един ден Пантелей се обади на Стефан от Париж.

- Имаме хотел до Плаз Пигал и ще се радвам да те видим.

Видяха се, направиха хубав пикник в градините на Версай, празнуваха юбилея на Пантелей в дома на Стефан. Стефан дори ги покани за 2-3 дни у тях. Нещо повече – наложи му се да замине спешно за Саудитска Арабия и настоя те да останат в дома му, въпреки отсъствието му.

- Само като тръгвате ще те помоля да пуснеш ключа в пощенската кутия.

Толкова лесно беше всичко около Стефан. Всичко при него се получаваше по един вълшебен и необяснимо лесен начин. Пантелей обаче не се заблуждаваше и знаеше, че за да се постигат подобни резултати е необходимо да го искаш, да вземаш правилните решения, да полагаш здрави усилия и да не се отказваш.

През годините се виждаха няколко пъти случайно в Пловдив, когато Стефан се връщаше. „Непознатият“ Пантелей през годините дори получи покана за сватбата на Стефан, който се ожени за азиатка в родния си град. Познанството им продължаваше, а мечтата на Пантелей за дълбоко докосване до Югоизточна Азия вече се свързваше с посещение на Сингапур, където Стефан живееше и работеше в последните десетина години.

Писа му още същия ден, когато резервира билетите. Нищо, че имаше много време дотогава. Получи отговор едва след няколко дни, който леко го озадачи: „Засега нямам конкретни планове за май и вероятно ще съм в Синги (Сингапур). Може да се видим.“ Имаше някаква хладина сякаш в тези думи или пък така му се струваше на Пантелей.

Седмица преди да пристигне в Сингапур, Пантелей отново напомни на Стефан, че се радва, че скоро отново ще се видят. „Обади се.“ – беше краткият отговор, който получи и това на свой ред отново постави облаци над светлото му небе.

Когато пристигна на летището в Сидни преди полета за Сингапур, Пантелей вече се вълнуваше. Отдели поне час в избора на австралийско вино, като в крайна сметка купи 2 бутилки, като плати за тях сума, която не бе похарчил досега за вино за себе си. Направи го, защото много добре познаваше увлечението на Стефан по хубавите вина. Знаеше, че ще ги оцени, че ще го зарадва.

Още преди полета за Сингапур му изпрати съобщение: „Стефан, тази вечер летя за Сингапур. Кога ще е удобно да се видим утре?“ Съобщението имаше отбелязване, че е прочетено, но отговор не следваше. Поради тази причина Пантелей го потърси на следващия ден, когато вече беше в Сингапур. Никой не отговори. Едва в края на деня Пантелей получи кратко съобщение от Стефан: „Сори. Изпуснах. С шефа ми съм тези дни и е трудно. До кога си тук?“ Пантелей бързо му върна отговор, изпълнен с надежда: „Тук съм до 17 май.“ Получи отговор едва след часове: „Как си в събота?“ Това учуди доста Пантелей, който гледаше календара и недоумяваше каква възможност има да се видят в събота на 18 май, след като ден преди това ще напусне Сингапур. Отговорите на този чат от страна на Стефан не идваха веднага, а следваха през няколко часа. „Това очевидно не са отговори на човек, който държи да те види“ - се опитваше да си обясни ситуацията Пантелей. Той обаче беше вече тук, градът изглеждаше интересен и нямаше да остави скапаната комуникация с неговия познат да скапе деня му.

Настани се в изгоден и приятен хотел в Китайския квартал в града. Избра го, защото очевидно той даваше близък достъп до по-важните забележителности. Взе си стая с балкон, но впоследствие се изсмя на този си избор, защото при температури над 30-35 градуса балконът изглеждаше като наказание. Стаята обаче беше много приятна, чиста и хладна.

Тръгна към високите сгради на града, като се оглеждаше за място, където да закусва. Не беше лесно да намери закуска, както той си я представяше. Въпреки това след известно време все пак намери кроасан и капучино, които задоволиха европейския му вкус. Въпреки нощния полет, което означаваше, че не е спал, след закуската усети, че беше „заредил батерията“ напълно и беше готов за красотите на този град.

Докато минаваше помежду високите сгради в централната част на път към Marina Bay Sands Пантелей Пътник се замисли за всичко, което беше пред него: „Бивша колония на Великобритания. Още едно място, което цъфти след британците. Явно, че това място, този остров е имал много важно значение. Не само стратегическо място в сърцето на Азия, а и възможност за идеологическо противопоставяне на засилилите се тенденции към насочването на азиатските общества към комунизма след средата на 20-ти век. Изградили са витрина, за да видят всички как живеят тези, които не са комунисти. Та това си е било точно като витрина, като шут отзад за „увлеченията“ на Китай, Камбоджа, Виетнам и т.н. към някакъв нов обществен строй, който обещава на хората да бъдат равни. А защо хората искат все да бъдат равни?! Ами, те никога не са били равни, никога няма и да бъдат равни. Сигурен съм дори, че не всички искат да бъдат равни с другите. Дори напротив – наблюдаваме един вечен стремеж у хората към разделение помежду им. Този стремеж не винаги е лишен от смисъл, защото в крайна сметка тези, които полагат усилия, рискуват, потят се, просто не са еднакви и равни с тези, които се скатават, хитруват и не си дават зор. Вероятно именно в това е главната заблуда и утопията на комунизма. Да, точно така, Сингапур е витрината, която да покаже на онези другите как би могло да бъде.“ Пантелей Пътник се радваше на прозорливостта си, докато контурите на Marina Bay Sands с трите огромни пилона, който държаха нещо като градина, която изглеждаше и като сърф, се появиха някъде помежду високите сгради в центъра на ситито.  

Ако дотук градът се струваше на Пантелей като торта, то Marina Bay Sands и оформлението на района наоколо безспорно бяха черешката. Насам се насочваха и всички туристи в града, но пък с основание.

„Този град, наред с Монако и Дубай, със сигурност ще се хареса на българите. Моите сънародници обичат лъскавото, чистото, богатството на показ.“ – мислеше си Пантелей, като същевременно си даваше сметка, че и на него този град му допада. Вероятно не толкова заради високите лъскави сгради, хубавите подредени и поддържани паркове, а заради това, че всичко, което обичаше от Азия тук беше предложено в един по приемлив за европейците вид, като и сигурността в града беше на най-високо ниво. „Някак този град успява да съчетае ангажираността и усърдието на Запада с културата и архитектурата на Азия и преди всичко на хегемона в тази част на света - Китай. Сингапур е по-скоро космополитен и цветен, отколкото „чисто азиатски“.

Такива мисли минаваха през главата на Пантелей, като му се струваше, че се разминава с повече европейци в бизнес ситито на града, в сравнение с тези с азиатски лица.

Когато най-после излезе покрай водата на Marina Bay Sands видя туристите, които се редуваха за снимки до статуята/фонтан – символ на града, която представлява нещо като риба с лъвска глава. Статуята сякаш свързва миналото и настоящето на града, който е възникнал като рибарско селище, а днес е своеобразен „лъв“ сред световните бизнес центрове.

- Извинете, сър! Може ли да ми направите снимка? – обърна се към Пантелей млада азиатка, като му подаде телефона си.

- Разбира се. – потвърди той като се постара да направи хубави снимки.

Лицето й отначало изглеждаше някак сериозно, а когато той започна да снима, тя „извади“ едни големи усмивки с вдигнати пръстчета, които показват „V” (като victory – победа). „Тази пък, уж дотук сериозна и замислена, а изведнъж такива усмивки, които ще убедят всички приятели, че тя се забавлява тук. Сигурен съм, че са за Инстаграм. Май китайците яко ги тресе суетата на социалните мрежи. А, то пък да бяха само китайците…“ – забавляваше се в мислите си Пантелей. Направи й снимките, тя много ги хареса и си взе телефона. След 2-3 минути тя все беше наоколо и отново помоли Пантелей за снимки. Той все така нямаше нищо против и отново направи снимки, които бяха одобрени от нея. Когато обаче тя след още няколко минути отново се обърна към него със същата молба за снимки, той вече я погледна в лицето с усмивка. Очевидно, че тя се суетеше и въртеше в близост до него. По някакъв начин го усети. Усети го с инстинкта си на мъж. Не можеше да определи възрастта й, но пък беше сигурен, че е вероятно в 30-те си години. Не беше някаква красавица, но пък имаше някакво свое небрежно и наивно излъчване. Пантелей се замисли, че небрежният й маниер някак прилича на човек, ангажиран в изкуството.  

- От къде си? – попита я.

- От Китай.

- От кой град? – се позаинтересува Пантелей, сякаш щеше да разбере нещо, когато тя му каже града си.

Тя посочи някакъв град, който му прозвуча точно като град в Китай, и все така не му беше известен.

- Това е в Южен Китай. – поясни тя, като вероятно видя объркването му.

- Някъде до Гуангджоу ли?

- Точно така. Близо до Гуангджоу. – рече тя, като се усмихна, вероятно осъзнавайки, че срещу нея стой човек, който не просто поддържа разговор, а е наясно в общи линии с географията на страната й.

- От кога си тук в Сингапур? Сама ли пътуваш? – попита той, като това бяха от онези няколко въпроса, които обикновено непознатите в чужбина си задават.

- С приятели съм тук и пристигнах днес. Оставих ги в хотела, защото са изморени от полета.

- А ти не си изморена и си любопитна да разгледаш града. – усмихна й се Пантелей.

Тя се усмихна също.

- Пожелавам ти приятен ден и наслаждавай се на Сингапур! – беше любезен той на тръгване.

Продължи покрай водата в посока към търговския комплекс в подножието на Marina Bay, от където да се придвижи към градините (Gardens by the Bay). След десетина минути поспря на сянка, защото вече беше станало доста горещо. С учудване забеляза, че новата му позната минава точно до него. Следваше ли го?! Носеше малко бяло чадърче и това й придаваше още по-автентично излъчване тук в Азия.

- Хей, китайско момиче! – се обърна към нея по този начин, т.к. не се бяха запознали. Накъде отиваш?

- Отивам към Gardens by the Bay. А ти накъде си? – попита тя.

- И аз съм в тази посока. Да вървим заедно?

Тръгнаха заедно. Комуникацията им не беше безпроблемна, защото нейният английски не беше лош, но го говореше някак накъсано, насечено, като на срички, което много затрудняваше самото разбиране на това, което казва. „Съвсем по китайски го говори английския“ – се усмихна в себе си Пантелей и си спомни как руснаците говорят немски.

- А ти сам ли си тук. – позаинтересува се тя.

- Сам съм, да. Пътувам вече над 2 седмици и бях в Куала Лумпур, на остров Бали, в Австралия – Мелбърн и Сидни, и сега съм тук. След 2-3 дни се връщам в Куала Лумпур, а ден след това летя за Европа. А ти колко дни ще бъдеш в Сингапур?

- В събота си тръгваме. И аз съм тук за 2-3 дни. 

- За пръв път ли си тук? Аз съм за пръв път.

- Идвала съм още веднъж преди това.

- Явно ти харесва. А обичаш ли да пътуваш, къде другаде си ходила?

- Обичам, да. Ходих в Тайланд и Виетнам. Догодина искам да отида и в Куала Лумпур.

- Сигурно има много полети от Гуангджоу за целия свят. Има ли някакви изисквания за китайците да пътуват в чужбина?

- Няма пречка. Вече не. А ти къде си пътувал? – се позаинтересува тя.

Той не искаше да се изтъква надълго и нашироко и затова посочи само континентите, които е посетил. Едва ли тя имаше толкова задълбочен интерес към десетките посетени от него страни по света.

- Какво планираш да разгледаш днес? – попита я той, като вероятно вече се надяваше да си правят компания в опознаването на града.

- Ами, сега искам да видя Gardens by the Bay, а след това искам да се кача горе на върха на Marina Bay.

- И аз съм в тази посока. Ако нямаш нищо против, ще се разходим заедно.

- Тъкмо ще ми правиш снимки. – рече тя и леко се усмихна.

Вървяха заедно и си говореха за различни неща. С непознати хора винаги има какво да си говориш. Разходиха се из красивите градини при Marina Bay. По някое време седнаха в кафенето в градините, за да се охладят от жегата навън. Тя беше гладна и си взе сандвичи и разни сладки неща. Ядеше ги с апетит, а той я гледаше и се върна в спомените си назад във времето, когато в студентските си години беше студент в Берлин и се издържаше, като работеше като келнер в няколко големи хотела. Тогава имаха веднъж една група от китайски бизнесмени, които след като влязоха в залата с бюфета, опразниха всички чинии и подноси за минути, като при всяко внасяне на нови подноси, ги опразваха още преди да са стигнали до бюфета. Пантелей беше толкова удивен тогава. „Виж ги колко са гладни! Щом са гладни и имат апетит – бъдещето е тяхно. Гладният е мотивиран. Ситият е ленив. Китай има бъдеще – хората са дисциплинирани, гладни са и искат да се докажат.“ – убеден беше Пантелей.

През призмата на спомените си той я гледаше и виждаше същото, което видя и преди при китайците – апетит, тоест – бъдеще. Тя се хранеше някак нескопосано, но пък без опасения. Изяде си храната, изпи набързо напитката си и беше готова за тръгване. „Няма време за губене – храната и напитките са за набавяне на енергия.“ Така беше за нея, а очевидно и за сънародниците й. Пантелей пък приемаше храната повече като наслада за сетивата, отколкото като хранителни вещества. Културни различия или просто персонални разлики?! Това беше от онези въпроси, върху които щеше да си разсъждава, докато опознава града.

След като разгледаха градините пътищата им се разделяха. Тя щеше да се качи на върха на платформата за наблюдение на върха на Marina Bay, а Пантелей беше запланувал да направи това в някоя от следващите привечери, когато слънцето ще залязва, светлините на града ще изгряват, а въздухът няма да пари, както сега. Разходката им заедно му беше станала приятна. Обичаше комуникацията, обичаше от малък да е заедно с някой. И все пак комуникацията все така не беше станала по-гладка, като тя понякога не разбираше шегите му и го гледаше дори някак учудено. Сякаш искаше да продължи разходката си с нея, но пък тя все така си оставаше „странник“ от един друг свят. По всяка вероятност и той беше за нея същият такъв странник. Пожела й приятен престой в Сингапур, като преди да се разделят й подхвърли, че може да му се обади, ако в някоя от следващите вечери се намира в Китайския квартал, където има множество барове и нощни заведения. Последното го каза по-скоро от учтивост, но съзнаваше, че тя няма как да се обади, след като той не й беше дал номера си или други координати за контакт.

В ранният следобед навън вече беше станало доста тежко и задушно. Пантелей се прибра в хладната си стая, където остана докато слънцето се скри зад високите сгради. Излезе с идеята да си намери хубаво местенце за вечеря, по възможност с хубава гледка. Имаше множество заведения и ресторанти по улиците, но Пантелей сякаш не се решаваше къде да „акостира“. Явно, че не беше достатъчно гладен, а и нямаше за къде да бърза. Кръстоса много от уличките в централната част на града и по някое време стигна до бреговете на канала, който впоследствие установи, че наричат Singapore River (река Сингапур). Тук в рамките на 200-300 метра е оформено едно ъгълче, което осезаемо напомня за връзката на града с Великобритания. На гърба на сградата на Парламента има приятна градина, в която се намират няколко красиви сгради, като Victoria Concert Hall се отличава сред тях. Когато продължи оттам по металния мост над канала (Anderson Bridge), отдясно е впечатляващата сграда на The Fullerton Hotel, а напред насреща видя отново съвременния символ на града Marina Bay Sands. Точно тази композиция и разположение на сградите и гледките накара Пантелей отново да се замисли колко осезаема е връзката с Обединеното Кралство. Минава се по историческия английски мост над водата, покрай сградата на хотела, която не може да остави никого равнодушен, а насреща е бъдещето – размаха на архитектурата на Marina Bay Sands. Дали и другите туристи виждаха тази символиката – пътят към „бъдещето“ по основите, съградени от Великобритания?!

При завоя на канала в близост до грандиозния The Fullerton Hotel има множество ресторанти с различна международна кухня. Пантелей ги обиколи на няколко пъти, докато накрая се настани в един от тях с най-хубавата гледка към красавицата на Сингапур - Marina Bay Sands. Вечерята можеше да продължи колкото беше необходимо, за да се порадва на светлините на залива и сградите наоколо.

По някое време получи ново съобщение от Стефан: „Да се видим на ранен обяд преди полета ти?“ Пантелей веднага му отговори, че ще се радва да се видят дори и за малко. „Добре, ще ти пиша пак утре.“ - писа Стефан. На следващия ден Стефан не се свърза с Пантелей. Това отново не попречи на пътешественика да се разходи из града. Както беше запланувал, привечер – около час преди залеза, Пантелей се качи на „лодката“ или „сърфа“, който се поддържаше от трите колони на Marina Bay Sands. Гледката от високо, както очакваше, беше впечатляваща.

На последния ден в Сингапур няколко часа преди полета си за Куала Лумпур Пантелей направи последен опит да се свърже със Стефан. „След няколко часа тръгвам. Ако случайно имаш път към Чайна таун, аз съм тук до 11:30.“ Отговор не последва същия ден. Едва на другия ден Стефан нескопосано се извиняваше, че не е видял съобщението. Макар и чувствата му да бушуваха дълбоко в него, Пантелей му отговори: „Оставям на рецепцията на хотел Butternut tree в Чайна таун нещо, което донесох за теб от Австралия. Можеш да го получиш, когато ти е удобно.“ След време стана ясно, че Стефан не е взел двете бутилки вино, който бяха специално подбрани за него, като 3 месеца по-късно от хотела информираха Пантелей, че „приятелят“ му не идвал да вземе подаръка си.

По пътя към летището Пантелей потъна в тежки мисли. „През цялото пътуване с мен се срещнаха само тези, които не ме познаваха. Явно съм станал много лош човек, след като тези, които ме познават, не желаят да се виждат с мен!“ – с немалка доза самоирония се замисли той. „Какво е всъщност приятелството? То е една от любимите човешки илюзии. Имаме нужда да вярваме, че не сме сами, че на някой му пука за нас, че означаваме нещо за някого. Това е обаче заради страха ни да бъдем сами. Самотата е вероятно един от най-страшните сценарии. Затова и обичаме да сме в общество, така поделяме страховете си, опасността става по-малко опасна. Същото е при всички стадни животни.

Имаш ли приятели? Не знам. Какво е приятел?! Вероятно идва от „приятно“. Двама човека, които са прекарали известно време заедно и им е било приятно? Това ли е? Да, но всеки има своите усещания и критерии. Ако си подбрал няколко души в живота си и си ги „поставил“ в списъка си с приятели, то дали присъстваш в такъв един списък на всеки един от тези хора? Често се заблуждаваме, че след като сме имали определен приятен период с някого, изпитвали сме истинска радост да разговаряме, да се смеем с него, то той ни е на всяка цена приятел. Разочарованието идва, когато разберем, че на него също може да му е била приятна компанията ни, но да не отдава голямо значение на това отново да се види с нас. Или да го направи, но след ред други свои приоритети. Ако има изобщо приятелство, то не трябва ли да бъде първи приоритет или поне сред първите?! Тежко е да разбереш, че си в дъното на реда от приоритети на „твой приятел“. Тежко е да разбереш, че „твоят приятел“ няма нищо против да е в твоя „приятелски лист“, но пък по никакъв начин не може да гарантира, че ти попадаш в неговия такъв лист. Тежко ли е това?! Не, това е реалността.

Има и приятелства, в които хората изпитват взаимно тази привързаност и топли чувства. Да, но да не забравяме, че никой от нас не е константа, всеки се променя и никога вече не е същият. Често с горчивина установяваме, че нашият приятел всъщност толкова се е променил, че не можем да го познаем. Разбира се, собствената ни промяна не виждаме. Именно промяната в нас и у другите променя и усещанията ни към хората. Тоест – ако изобщо има нещо такова като „приятелство“, то е заради нашите нужди, то е временно като нуждите ни, трае докато трае интересът ни или приятното усещане. Накратко казано, приятелството е едно временно чувство, породено от нуждите ни, идва и си отива с тях.“