СЛЕД ЕКВАТОРА И МАЛКО ПРЕДИ ТОВА

Пак е месеца май и ние отново чакаме традиционната промоция на Търкиш еърлайнз. И някъде в средата на месеца в интернет пространството започна да гъмжи. Пуснали са десетки дестинации от София на доста прилични цени. Естествено започва едно лудо търсене…….. до тук, до там, пък с такъв престой, пък с еди колко си прекачвания. Времето минава, но не мога да намеря нещо подходящо. Търся билети за някъде в Югоизточна Азия или Африка, където да си продължим лятото и да придадем цвят и свежест на мрачните ноемврийски дни. Липсва промоция до Тайланд, Бали и Виетнам. Гледам по-подробно Джакарта, но не ме удовлетворяват датите и големия престой на истанбулското летище. Вътрешно се убеждавам, че все с нещо трябва да се направи компромис и достигам до два варианта: Номер 1 е за седмица в Занзибар със сравнително добър 4 часов престой в Истанбул. Номер 2 е полет до Куала Лумпур и връщане след 13 дни. Спираме се на втория вариант, поради две причини. Не ми се чака половин година, за да отида някъде само за седмица и Югоизточна Азия ми е по на сърце. И така малко след това се сдобиваме с два билета София – Истанбул – Куала Лумпур на 08.11 и Куала Лумпур – Истанбул – София на 21.11 с два 4-5 часови престой на Истанбулското летище за скромната сума от 1 830 лв. за двама.

И тук вече изникна въпроса, а сега накъде? Естествено 12 нощувки в Ки Ел са си направо загуба на време. Искахме да посетим ново място и държава, така че Тайланд и Виетнам отпаднаха. В съзнанието ми изкочи веднага малайзийската част на остров Борнео, за да се полюбуваме на екваториалната природа и орангутаните, но пак ми идваше много разделянето на нощувките между Борнео и Ки Ел. Естествено винаги може да се включи Лангкави, но тогава се увеличаваха доста полетите и висенето по летищата. Ки Ел – Кота Кинабалу, Кота Кинабалу – Ки Ел, Ки Ел – Лангкави, Лангкави – Ки Ел и като прибавим полетите на Търкиш ставаха точно 8 полета само за две седмици. Започнах да мисля в посока Филипините. Да направим 8 нощувки някъде по островите и 4 нощувки в Куала Лумпур, ама нещо не ми се струваше ОК. Според мен Филипините трябва да са си 2 седмици само Филипини. Така, че и този вариант отпадна. Ангкор ват за 4 нощувки, Сингапур за 4 нощувки и Ки Ел за 4 нощувки също отпадна като основна причина беше отново полетите. И тогава ми просветна……ееее Бали де. Мислех го през Джакарта, но то и през Куала Лумпур си става. В следващите 1-2 месеца следях билетите на почти всички местни авиокомпании и накрая се спрях на еднопосочен билет в деня на пристигане в Ки Ел – влизане и излизане в Малайзия, без да правим паразитна нощувка да изкараме 8 нощувки в Бали и отново с еднопосочен билет да прекараме последните 4 дни столицата на Малайзия.

Избрах билетите да са еднопосочни, защото ако изпуснем връзката в Истанбул или пък Търкиш направят голямо закъснение да изгорим с билетите само в едната посока. Второто подсигуряване е, че оставих 9 часа толеранс на летището в Куала Лумпур, което се оказа ненужно, но „страх лозе пази“. Без никакъв проблем в нашия случай 4-5 часа щяха да са оптималния вариант. Билетите Ки Ел – Денпасар ги купихме директно от Батик еър за 280 лева за двама с включен 20 кг. Багаж. Спряхме се на Батик заради цената, багажа и факта, че летят от същия терминал KLIA 1. Въпреки, че няма много добра репутация авиокомпанията ние останахме доволни с изключение на факта, че на съпругата и беше студено в самолета и като помоли да увеличат затоплянето те и предложиха да си закупи одеяло. Иначе към обслужването нямаме никакви забележки. Даже щяха безплатно да ни заменят полета с по-ранен, но нямаше места. Чудно, защото полетът, който ползвахме ние беше полупразен, въпреки че след спирката в Денпасар продължаваше за Сидни. За на връщане купихме билети от Малайзиън еърлайнс за 410 лв. за двама и лично аз останах очарован от авиокомпанията откъм обслужване, храна и т.н. с изключение на факта, че самолета излетя с час и половина закъснение.

И така дългоочаквания ден дойде. Разстоянието от вкъщи до летище София е точно 110 км. и се взима за малко над час. Бързо преминахме проверките и се оказахме в транзитната зала в очакване на първата отсечка. Държа да подчертая, че излязохме от вкъщи в 06 часа на 08.11 и се настанихме в първия хотел в 21.30 часа на 09.11. Т.е. като махнем часовата разлика сметките показват, че сме прекарали над 36 часа в път, по самолети и по летища. Но всичко това си заслужаваше.

Полетът до Истанбул премина бързо и спокойно. Петте часа на истанбулското летище също преминаха неусетно. Всъщност като се замисля отсечките за на отиване винаги са ми били по-леки и приятни. Все пак тръгвам зареден с енергия, планове и в очакване на неизвестното. Това, което ми направи впечатление докато чакахме на летището е, че имаше много мъже на средна възраст със странни глави. Обръснати и с множество червеникави точици по тях. Първоначално се чудех дали не са някакви татуировки, или пък да е рисувано с кана или нещо друго. Изглеждаха доста необичайно и все бяха сами. Като и казах на съпругата и тя започна да ги заглежда и заедно с нея стигнахме до заключението, че са от някаква секта или терористична паравоенна организация и започнахме да ги избягваме и да стоим по-далече от тях та като гръмнат бомбите да не ни засегнат много. Чак навръщане като отново започнахме да ги виждаме се досетих, че тези мъже са всъщност едни доста суетни хора отишли до Турция, за да се възползват от напредъка на медицината и дъмпинга на истанбулските болници, за да засеят нивата /т.е главата/ си с буйна растителност и да станат далеч по-привлекателни за нежния пол. Факт, който ме накара и аз да се замисля дали да не отделя една малка сума пари и да се превърна в неустоим блондин или пък брюнет. А, ако не ми стигнат за друго поне да си засадя чомбера на Данчо Лечков от по-младите му години. Само ме е яд, че на успях да снимам някой от тези, за да го публикувам към пътеписа си, но някакси не ми беше удобно. Можеше някой да ме види и да се разсърди, а аз трябваше да обяснявам, че съм фотограф от световно известно мъжко модно списание и съм впечатлен от чара на току-що поникналата бебешка косичка.

Полетът между Истанбул и Куала Лумпур беше дълъг и тягостен, но аз бях предварително подготвен. Премина между гледане на леки сериали тип ситком и четене на книгата на Ивайло Петров „Преди да се родя и след смъртта ми“, от която взаимствах и заглавието на моето произведение.

Кацнахме по разписание в КЛ, минахме през граничните и си взехме багажа, след което се качихме на нивото на заминаващите. Имахме точно 7 часа до следващия полет, така че се опънахме на по няколко седалки и си подпряхме раниците за възглавници. Аз съм се пренесъл в царството на Морфей бързо-бързо и само шумния и динамичен диалог на двама китайци на 3 метра от главата ми ме върна в реалността. Като си погледнах часовника съм спал може би час и половина. Събуди се и съпругата и както си му е реда започнахме със сутрешния тоалет в една от многото тоалетни на летището. После пихме по едно кафе за повдигане на тонуса в Costa Coffee, което много ми заприлича на италианско и се ориентирахме в едно от многото заведения за хранене, за да се подкрепим.

Така неусетно мина времето до полета, чекирахме се успешно и след 3 часа се озовахме на летището в Денпасар. А междувременно пак се беше стъмнило. Минахме много бързо през имигрантските служби с предварително издадената eVOA и после през митнически контрол с предварително издаден документ с QR код и излязохме от летището, където чакаха няколкостотин шофьори с няколкостотин табели в ръцете си, измежду които намерихме учудващо бързо нашия, който изглеждаше досущ като на снимката, която ни беше пратил предварително. Настанихме се в удобния климатизиран ван и напред към Убуд. След краткотрайното вълнение, което ме обзе от факта, че се намирам в Бали започнах плавно да се отпускам на седалката и даже сладичко да си похърквам. След около час и половина шофьора ни стовари в хотела ни в Убуд, който горещо препоръчвам Merhundani Boutique Hotel, намиращ се на една пряка от главната улица.

На рецепцията ни чакаше младо и усмихнато момиче, което ни регистрира и аз не толкова усмихнато се лиших от 2 100 000 индонизийски рупии за 4 дни престой. Предварително бях обменил само 2 500 000 рупии в Тавекс, защото курса беше дървен. Едно друго също усмихнато момиче ни поднесе на една табла в две малки чашки питие за уелкъм, което ми се услади и изгълтах на екс. На моя въпрос какво е това питие ми отговориха, че е приготвено от бътерфлай. След като се уверих дали съм чул правилно изразих учудването си, че за първи път пия сок от пеперуди, но хората ме поправиха, че това е растение бътерфлай. Малко след това две дребнички и също усмихнати момчета поеха огромните ни куфари и ни поведоха към стаята ни, която се оказа на приземния етаж с излаз точно до басейна и към която се влиза през верандата, на която в последствие прекарахме няколко незабравими вечери. В хотела по почистването на стаите и общите помещения работеха окол 5-6 млади момчета, които буквално не се спираха. Отделно всеки ден в стаята ни имаше изненада – или фигурка от хавлия, или написано пожелание на малко тефтерче и беше безупречно чисто и подредено. Това събуди в мен иначе вродената ми щедрост и преди напускане им оставих бакшиш от 50 000 рупии.

На другата сутрин се събудихме сравнително рано за часовата разлика и след кратко кафе поехме в посока двореца на Убуд. Първото ми впечатление от дневен Бали е аромата, който се носеше от всякъде. Обикновено в тези географски ширини миризмата, която се носи не е от най-приятните, поради високите температури, на които по-бързо се разлагат органичните отпадъци и високата влажност на въздуха, но в Убуд въобще не беше така. Навсякъде по улиците миришеше на ароматни пръчици, защото пред всеки магазин, всяко заведение, фризьорски салон, хотел, чейндж бюро, хотел, мотел и изобщо пред всяко капанче имаше малки панички, направени от бананови листа с цветя в тях, някоя дребна сладка или бонбон и задължително по 2-3 запалени ароматни пръчици. И така в целия град. Просто всички местни сутрин си правеха техните си ритуали за късмет, сполука и омилостивяване на боговете. Включително и на таблата на колите си имаха същите неща.

Дворецът на Убуд беше на около 400 метра от нашия хотел и всъщност се върви само по една улица, на която имаше буквално през 20-30 метра храмове в един, от които се подготвяше някаква пищна церемония. След като разгледахме красотите на двореца се насочихме към гората на маймуните. Там живеят свободно няколкостотин макака, които не са много дружелюбни към хората. Особено се дразнят от пластмасовите бутилки за вода, защото се опитваха да ги отмъкват буквално от ръцете на хората. Явно са ревностни защитници на природата и искат да изчистят планетата от пластмасовите отпадъци. Маймуните си живеят добре там, хранят се редовно, излежават се без да им пука, пощят се, бият се и си правят всякакви други маймунски работи. Опитах се да погаля една и за малко да усетя зъбите в ръката си. Добре, че имам бърз рефлекс иначе трябваше да търся медицински център, за да ми слагат ваксини за бяс и тетанус. На всичкото отгоре се оказа и злопаметна маймуна, защото макар че се скрих бързо в тълпата се качи на един клон и започна да се оглежда къде е онзи нахалник, дръзнал да я пипа /т.е. Аз/.

Беше вече станало обяд, когато тръгнахме наобратно, защото бяхме решили преди да обядваме да разгледаме и пазара на Убуд, който в интерес на истината не беше нищо особено. Местните търговци бързо ме отблъснаха със сериозно завишените си цени и реших от там нищо да не купувам. Толкова високи цени искаха, че даже нямах дерман и да се пазаря, а аз по принцип обичам да се пазаря.

Взехме си доволно количество бира от един хранителен магазин и приготвена храна от един варунг и седнахме на верандата на нашата стая. След кратка почивка надвечер се разходихме по Campuhan Ridge Walk – много приятна пътека през оризищата в покрайнините на града.

Вече беше станало тъмно, когато се прибрахме в хотела и вече порядъчно огладнели си избрахме да седнем в един японски ресторант, точно до нашия хотел, за когото имахме талонче за 10% отстъпка. Имахме годишнина от сватбата, та решихме да си я отпразнуваме. Съпругата си поръча голяма порция суши, а аз хрупкаво пиле с порция ориз и някакви сосчета. Отделно изпихме и по два малки Бинтанга. Сметката ни излезе за около 40 наши лева, което ми се стори доста приемливо като цена.

Порядъчно изморени си легнахме не много късно, защото на следващия ден и очакваше първата екскурзия из острова.

На сутринта точно в 9.00 часа пред хотела ни чакаше Буда, с когото предварително бяхме спазарили два дни да ни разкарва по острова по предварително зададени от нас маршрути. За двата дни ни взе точно 105 $.

Първия трип беше по маршрута  Ubud – Taman Titra Gangga – Pura Besakih – Pura Tirta Empul – Ubud. Отне ни точно 9 часа да разгледаме и трите храма, защото макар и да не е много като разстояние си изисква време, тъй като трафика е голям, а и пътищата са тесни. Не се оплакваме защото времето в автомобила с Буда се оказа доста приятно. Доста си говорихме с него за икономическата, политическата, образователната и социалната системи на Индонезия. Освен това за религия, спорт и култура. Въобще приятно е да общуваш с интелигентен и внимателен човек при това с доста добър английски и през цялото време се стараеше да не вкарва онзи азиатски акцент.

Taman Tirta Gangga – водните градини са едно страхотно място с много зеленина, цветя и шарени рибки. Наснимахме се доволно, разходихме се по стълбчетата в езерата, по алеите отстрани и даже се люляхме на една люлка.

Pura Besakih – храмът майка, или главния храм на Бали беше втората ни спирка. Качихме се по едни стълби, в края на които се снимат всички посетители. После малко по-нагоре се намира самия храм, в който не може да се влиза и да се снима от не хиндуисти. Затова пък има „добри“ хора, които за 10-20 хил. рупии могат да ти вземат телефона или фотоапарата и да направят няколко снимки за колекцията.

Беше станало време за обяд и Буда ни предложи ди заведе на нещо като бюфет. Плаща се по 150 000 рупии на човек и си слагаш каквото искаш в чинията. Не одобрихме идеята му и поискахме да ни заведе в традиционен балинезийски ресторант или варунг, за да опитаме колкото се може повече от балинезийската кухня. Малко преди следващия храм Буда спря пред един ресторант с хубава градина и гледка към оризово поле. Атмосферата беше страхотна. Предложиха ни обикновена маса, но ние предпочетохме да седнем на ниска азиатска маса с ниски столове. Поръчахме си Nasi Goreng и Mi Goreng. Това са традиционни индонизийски ястия, едното с ориз, а другото с нудъли. Приготвят ги по-най-различен начин с най-различно месо или морски дарове. Веднага ми станаха любими и до края на екскурзията не пропусках възможността да си хапвам от тях.

Pura Tirta Empul – храма със свещената изворна вода посветен на бог Вишну. Въпреки, че заваля дъжд успяхме да го разгледаме. Аз също така влязох в езерото и се пречистих под чучурите. Между другото имаше доста хора та се наложи да чакам на опашка. Нямаше опашка само на два от чучурите, защото те са за мъртвите и на живите им е забранено да де пречистват под тях.

На следващия ден започнахме с дегустация на кафе в една ферма за Копи Лувак. Малко туристически капан ми се стори и изобщо не останах очарован от кафето. Прилича на нашето турско кафе, сварено в джезве. За сметка на това пък ми харесаха някои от чайовете. След приключване на дегустацията те вкарват в един магазин да си купиш от дегостираните продукти. Купихме една кутия чай от мангустин и една кутия чай не помня от какво В къщи като ги отворих като консистенция много ми заприличаха на нашите плодови чайове, които ги продават в кутии. Вкусът им обаче е добър.

След фермата отидохме до храма Tanah Lot  или както се казва храма на морето. Намира се на една скала близо до брега, до която може да се стигне ходейки в зависимост от прилива. Храмовия комплекс започва още от брега и е много красив и подреден. Има страхотни гледки към морето и станаха доста добри снимки. Единственият недостатък беше, че денят беше много топъл, а аз си бях забравил шапката.

Последната точка на нашата екскурзия беше Ulun Danu Baretan – храма на брега на езерото, построен в чест на богинята Devi Danu. За разлика от слънцето при посещението на предходния храм тук започна да вали и даже имаше мъгла. Все пак успяхме да го разгледаме и да поснимаме. И този, както и предишните храмове беше много подреден, много зелен и много цветен.

И така неусетно наближи края на нашия престой в Убуд. Бяхме решили последния ден преди трансфера до Санур да се разходим до Sweet Orange Warung, или варунга от филма „Яж, моли се и обичай“ с Джулия Робъртс и Хавиер Бардем. До него се стига по един силно казано път или улица до края на града, от където започва една живописна пътека. Единственото, което мога да кажа за варунга е, че онемях от удоволствие. Придава страхотна атмосфера далече от шума на града. И по нищо не може да се познае, че тук е сниман един от хитовите филми на Холивуд. Аз очаквах да има снимки на Джулия Робъртс навсякъде, но изобщо нямаше. Духът на това място си беше чисто индонезийски бализийски и дано завинаги да си остане такъв. Изпихме по едно смути, насладихме се на обстановката и тръгнахме обратно към хотела да стегне багажа. Остана малко време, което запълнихме с басейна, тъй като до момента не го бяхме и пробвали даже – толко натоварена ни беше програмата.

В 12.15 ч. пристигна Граб-а, който трябваше да ни закара до хотела в Санур. Трансферът ни струваше точно 25 лева. Там си бяхме запазили Linda Villa 2 на една пресечка от главната улица. Хотелът беше сносен, чист и със закуската струваше 210 лв. за 4 нощувки. Цената ни устройваше идеално. Имаше си басейн и нещо средно между кухня и ресторант. Или по-точно до 10 часа беше ресторант, където ни сервираха закуска, а след това ставаше кухня със столова на самообслужване. Имаше си котлони, фурна, микровълнова печка, хладилник и всичко необходимо за едно домакинство.

Избрахме Санур като втора точка на нашата екскурзия, защото се славеше като по-спокоен курорт. След ежедневната динамика в България и доста натоварената програма в Убуд искахме малко релакс и почивка на брега на морето преди да се потопим в забързания живот на Куала Лумпур.

Тези 4 дни в Санур ги изкарахме до обяд на плажа, после вкусен обяд, следобедите ги прекарвахме на басейна, а вечерите или в някой варунг или си взимахме храна за вкъщи и си сядахме на една маса в общите части на етажа близо до стаята ни, за да ни е под ръка хладилника, който предварително бяхме напълнили със Сингарая. Между другото Сингараята е нова марка бира, която промотираха в супермаркетите и беше на по-добра цена от Бинтанга, а и на всеки 3 бири даваха за подарък халба. Така се сдобихме с 4 халби, от които 3 донесохме невредими в България. Четвъртата се оказа твърде крехка за товарачите на багаж по летищата, които между другото ни съсипаха и двата куфара.

В Санур бяха най-хубавите папая и манго, които съм ял през живота си. Там се натъкнахме и на един варунг с размерите на гараж с точно 3 маси вътре и една на тротоара, за който един клиент като ни видя, че се загледахме в менюто ни каза, че тук е най-вкусната храна. На другия ден минавайки отново покрай него видяхме, че вътре са почти същите клиенти като миналия ден и решихме да рискуваме с храната. Направо си облизахме с пръстите. Аз хапнах някакви свински късчета с ориз, зеленчуци и сосове, а съпругата най-хубавото Mi Goreng в цяло Бали. И понеже бяхме седнали на една маса за двама близо до хладилната витрина вътре в гаража, който беше преграден и едната половина служеше за кухня, а другата за салон, беше много топло. Спасението беше в ледената бира, която сервитьорката ни показа как да я отваряме на дръжката на бравата, която освен дръжка беше и отварачка, на която имаше и кухина, където да падат капачките.

Така неусетно минаха 4-те дни и ние се озовахме отново на летището в Денпасар. Полетът на Малайзиън закъсня, така че си повисяхме. Въпреки това съм възхитен от обслужването и от храната в самолета. Пристигнахме в КЛ в късния следобед и доста си повисяхме и при имиграционните. После си търсихме багажа, че вече беше свален от лентите. После си търсихме шофьора, че беше изгубил търпение и си беше тръгнал, та го върнахме човека и вече по тъмно се отправихме към града.

КЛИА 1 е на около 60 км от центъра на града, но пътищата са хубави, широки с по няколко платна и беше минала най-натоварения час. Нашият шофьор обаче караше доста бавно, което ни учуди. Затова пък беше доста разговорлив. Разпита ни от къде сме, за първи път ли сме тук, имаме ли познати в града, пък какво ще правим и т.н, а нас в същото време ни задмина даже един боклукчийски камион. После човека започна да си предлага услугите да ни вози насам-натам срещу 10 $ на час. Чак тогава ни просветна защо кара толкова бавно, та човека си търсеше миштурия /да изкара някой долар/. Като разбра, че няма да му се вържем вдигна малко оборотите и сполучливо ни докара в Parkview KLCC Servised Suites. Бяхме запазили студио в тази сграда за 4 нощувки за 250 лв. обща цена. Сградата се намира в непосредствена близост до кулите Петронас, но без гледка към тях. На 36 етажа е, но има далеч по-високи сгради, които закриват гледката, дори и от басейна, който беше на 33-тия етаж. За студиото не мога да кажа нищо хубаво освен големите прозорци, от които все пак се откриваше част от мегаполиса, тъй като беше на 27-мия етаж. Иначе обзавеждането беше вехто и похабено, леглото беше много късо, направо ми висяха краката от него, а съм само 185 см. Отделно нямаше гардероб и дивана беше счупен. Но пък имаше два хладилника, от които единия не работеше и някаква дупка в кухненското, в която някога е имало навярно пералня или миялна машина. Имаше си и хлебарки.

За сметка на това пък локацията беше страхотна. Излизайки от сградата след един завой се откриваха кулите срещу нас от страна на централния им вход. От другата страна на улицата пък имаше малко импровизирано пазарче, на което от сутрин до вечер готвеха храна.

Първият ден в КЛ се оказа най-натоварения от цялата ни програма. В края на деня телефона ми беше отчел 34 000 крачки. И това при 34 градуса и сериозна влажност на въздуха. Започнахме с разходка до площад Мердека и Меджит Ямек.

После се насочихме към пеперудения парк и го разгледахме за около 40-50 минути. Спокойно може да се пропусне при липса на време.

По пътя трябваше да обменим някъде пари и се омъкнахме в един търговски център Sogo, в който имаше голям супермаркет и накупихме доста щръволини за децата. След това се насочихме към китайския квартал и по-точно Petaling street. Там обядвахме на улицата в едно китайско капанче, естествено нудъли и ориз с месо. Пихме по една освежаваща напитка, току-що изстискана и направихме малко шопинг. Сдобих с две тениски за по 4 лева парчето, а съпругата с чанта. Намерихме и калъф за куфар XXL, защото, както по-горе казах товарачите по летищата не са от най-нежните хора. После в най-голямата жега се насочихме към хотела за малка почивка на басейна на покрива, душ и почивка преди вечерната разходка. Вечерта прекарахме изцяло в района на кулите, които по тъмно изглеждат страхотно. Наснимахме се на техния фон и поседяхме поне час при фонтаните. На два пъти станахме свидетели на тяхното цветно, музикално и танцувално шоу, което беше запленяващо. После си взехме храна за около 5-6 лева от нашата улица и вечеряхме доволно в студиото с по един-два големи Tiger-а.

На следващия ден сутринта си повикахме Граб и за около 8 лева ни закара до пещерите Бату. Беше почивен ден и имаше някаква пищна хиндуистка церемония. Буквално имаше хиляди хора и сцена, от която гърмеше музика. Въпреки това по стълбите не беше такава навалица. Обиколихме и разгледахме пещерите, храмовете вътре и се полюбувахме на церемониите. На връщане се сблъскахме със света на индийците. На една полева кухня има раздаваха храна, всеки ядеше с ръцете седнал около боклука. Една маймуна открадна един пакет и се покатери на едно дърво, отвори го горе и почти по същия начин излапа лакомо съдържанието. Сосовете обаче ги изсипа най-безцеремонно върху земята, което ме навя на мисълта, че има чувствителен стомах.

На връщане си хванахме влака до центъра на града и след кратка разходка се прибрахме в хотела. Следобеда го прекарахме на басейна, а вечерта ни очакваха кулите. Имахме закупени билети със запазен час за 19,15 ч. В точното време се присъединихме към групата и ни лепнаха по един червен стикер с рисунка на кулите и надпис Visitor. Качихме се на асансьора и след малко се озовахме на 41-вия етаж, където се намира моста между двете кули. Имахме на разположение 10 минути, за да се полюбуваме на гледката и да си направим снимки.

След това се натоварихме отново на асансьора и слязохме на 86-тия етаж на 370 метра височина. Навън вече се беше стъмнило и беше доста красиво. Пред мен се откри гледка на почти целия град. Един от най-хубавите хотели в близост до кулите Four Season светеше в цялата си прелест. В един момент ми се прииска да бяхме се настанили там. Не съм поглеждал какви са цените, но навярно всеки рингит си заслужава. Намислил съм си един ден като отидем до Сингапур да си запазим стая в Марина Бей Сандс. Дет се вика „Като е гарга да е рошава“.

Последният ни пълен ден в КЛ започна с посещение на аквариума. Прекарахме се едни страхотни 2 часа там измежду акули, скатове, водни костенурки, пирани и много други знайни и незнайни морски обитатели. Определено си заслужава посещението.

После направихме обиколка на молове и търговски центрове, от които може би най-голям е Павилион. Упорито търсехме комплект алкохолни флумастери за малката дъщеря по нейна заръка. Миналата година и купихме такива от Ханой и много си ги харесва, но взеха да се изчерпват. Половин ден ни отне да обикаляме по търговски центрове да търсим книжарници, но нямаше. Тъкмо се бяхме примирили и на последния етаж на един китайски мол съвсем случайно зърнах през витрината нещо подобно в един магазин, в който продават всякакви неща. Влезнахме вътре и изненада – имаше такива флумастери с 24, 36 и 48 цвята. Естествено, че купихме на детето най-големия комплект, защото топлината, която дават детските усмивки няма аналог. На голямата щерка пък доста се озорихме докато и намерим мочи. Тя е голям фен на източна Азия и много обича мочи. Интересното е, че в магазините като питахме за мочи, изобщо не ни разбираха какво търсим. Същото беше и в Индонезия. Изобщо не знаеха какво е мочи. Все пак намерихме в един 7/11 и в супермаркета на приземния етаж на мол Сурия.

Отидохме да обядваме на Jalan Alor Street и се разходихме из Bukit Bintang. Показах на картата на телефона на един сириец къде се намира България и, че Сирия е много по-близо до България, отколкото до Малайзия, но ми отне доста време, защото оспорваше, че това което му показвам не е Сирия, а Сърбия. Все пак достигнахме до географски консенсус, след което го похвалих за вкусната шаварма.  

Вечерта отново прекарахме в любимия ни парк с фонтаните зад кулите, след като си бяхме приготвили багажа.

На другия ден ни чакаше обратния път. Летище, самолет, пак летище, където отново имаше мъже с много странни глави, отново самолет и познатата София, която ни посрещна с 3 градуса.

Няколко извода и малко лични впечатления:

Бали, особено Убуд, е най-хубавото място, където някога съм бил. Въпреки, че се строи и презастроява много все още е добре. Всички храмове, които посетихме са уникални. Хората са дружелюбни и изобщо не са досадни като на други подобни дестинации.

Има доста бездомни кучета в Бали, които са много грозни. С моята съпруга си измислихме лафа „Грозен на балийско куче“.

Плажа на Санур хич не е лош. Това, че Бали не е плажна дестинации не отговаря съвсем на истината.

В Бали са се появили измамници и трябва доста да се внимава при обмяна на валута. Трябва да се търсят лицензирани обменни бюра и човек да не се подлъгва по курса.

Храната е уникално вкусна, особено Nasi Goreng и Mi Goreng, всякаквите видове шишчета и разбира се плодовете.

Балинезийските масажи също са уникални. За 10-15 лева ти правят 60 минутен цялостен масаж.

 Хотелите, в които отседнахме в Бали бяха с големи стаи с двойни легла, големи хубави бани, климатици, телевизори, хладилници и сейфове. Т.е. разполагахме с всичко, което ни беше необходимо за кратък престой без да тънем в излишен лукс. И двата бяха с басейни с чиста и топла вода. Поддържа се много чисто. За двата хотела за 8 нощувки платихме 450 лв.

Според мен съвсем безопасно е да се разхождаш вечер из острова. Нито за миг не сме усетили някаква заплаха или дискомфорт.

И не на последно място искам да отбележа Буда. Страхотен човек, шофьор и водач, който през 2 пълни дни беше изцяло на наше разположение. Представи ни острова по много добър начин.

Куала Лумпур е град, който наистина ме впечатли със своята зеленина, чистота и подреденост. Пълно е с градинки и паркове с цветя и зеленина. Тротоари има навсякъде и са добре поддържани. По тях не карат моторчета.

Хората са също толкова мили и добри. Единствено неприятно впечатление ми направи един от охранителите в сградата, в която отседнахме, ама си мисля, че беше индиец.

Кулите Петронас са величествени. Гледката от тях е невероятна. Нарочно избрахме да се качим в 18.15, за да можем да видим града и по светло и по тъмно.

Другото, което много ни много ни хареса е аквариума. Площад Мердека е внушителен. Цените на повечето места са като в България или по-евтини.

В Малайзия не използват числото 4. Никъде няма 4-ти етаж, нито 14-ти, нито 24-ти и т.н. има 3а, ,13а, 23а. На малайзийски 4 се произнася като китайската дума за смърт и от там никой не иска да живее на етаж смърт например.

   Въпреки, че беше сложна организацията всичко мина като по конец. Не сме имали проблеми нито с полети, нито с хотели, нито с трансфери. През повечето време използвахме Граб или поръчвахме коли през букинг. Цените са сходни. Обслужването и на трите авиокомпании, които използвахме беше повече от добро.

В Бали със сигурност някой ден ще се върнем. Сега обаче си мисля за едни Филипини, Панама с Коста Рика или Панама с Колумбия. В Малайзия също ще се върнем някой ден, като освен КЛ в плановете ми са Малайзийско Борнео, Лангкави и Пенанг.

Искам да изкажа специални благодарности на @DaBo, която ми помогна с плановете за КЛ и на @Дани Магелани, която ми помогна за Бали, както и на всички магеланци, които придават нагледен вид на своя опит по чуждите земи.