Тайланд и Камбоджа – през един не толкова изискан поглед. Част 1

Съдържание:

Част 1

Част 2

Част 3

Част 4

Част 5

Част първа - Банкок

Казват че Тайланд била супер евтина дестинация. Взимаш едни пет лева и си живееш като цар. Не се подлъгвайте. Евтини са единствено самолетните билетите до там, в зависимост от това, от чия промоция се възползвате. Системата функционира перфектно за да измъкне и жълтите петачета на голям бял глупак. Защото не сте отишли в Тайланд да лежите в хотела и да нагъвате супа за три лева, а да правите все неща, които ви изпразват методично портфейла и картата. Да започнем с цените за вход. Безплатни за всеки тайландец, всяка една къщурка, палас или темпъл си струват яко плащане за чужденеца. Тук-тук, тук-там и в края на деня сте олекнал здраво. `

Една важна отметка! Лично на мен ми иде да си счупя главата. Независимо дали пътувате за месец или седмица не взимайте много багаж. Вземете по-малко отколкото ви се струва, че ви трябва! Не влачете като мен блузки с дълъг ръкав, възможно по-елегантни, защото няма да ви канят в пет звезден ресторант, пуловерчета, защото вечерите в планината са хладни (чети го: ще бъда и в Чианг Май два дни). Аз лично не стигнах на повече от една трета от дълбочината на куфара. Да, правилно, човек се поти много там. Поти се, ама не може да се преоблича пет пъти на ден, защото не се прибира при багажа си по толкова. Поти се и изсъхва в движение. Спасението е в мокри кърпички или сухи, кой каквито иска. В 7/11 продават превъзходен прах за пране на ръка по 100 и 200 грама . Вечер когато се приберете и взимате душ, изплакнете дневните дрешки и се молете сутринта да са още леко влажни, за да държи прохладно първите три минути от излизането. В моят случай излизате с възможно най-тънките и ефирни блузки, които и мокри да облечете, след две минути върху тук-тук са изсъхнали J Три панталона, най-памучните, тънките, удобните, 5 блузки и сте готови. Не правете моята грешка, особено ако пътуванията са повече и всяко едно от тях е предшествано от събиране на багаж. Дори да забравите нещо, не е фатално. На място може да си го набавите за много по-малко пари.

Ден първи - Банкок

Та, да отпочнем сагата. ..Да влезеш в Тайланд е много по-лесно, отколкото да излезеш… Бъдете внимателни, защото в самолета ще ви раздадат едни картончета. Трябва да ги попълните стриктно и да ги стискате здраво. Ще ви трябват при паспортния контрол на влизане, част от тях при паспортния контрол на излизане. Също и едни тънки сини листчета. Не ги губете. Не разбрах за какво точно е листчето, но от хотела в Пукет бяха категорични, че им трябва. Въобще каквото ви дадат в самолета за попълване внимавайте къде го слагате, че инак са доста ядове.

Самолетът кацна в ранния следобед, минаваш по ръкава и започват безкрайните опашки…. за чужденци… след няма и час и нещо си навън. Докато се мотаехме, търсейки изхода попаднахме на скай трейна. Две по 45 бата и бяхме вътре. За 30 минути се доклатихме до последната спирка в центъра. Слизаш от скай трейна надолу с ескалатора. На улицата като се огледаш в ляво, виждаш стоянка за таксита. Даваш адреса на хотела и те качват в таксито като обясняват на тайландски на шофьора къде да те заведе. Ние се бяхме подготвили с адреса на хотела и на тайландски език. И така, срещу още 70 бата цъфваме в Тара плейс. Прелестен хотел с млади симпатяги на рецепцията, които ни очакваха. - Много се радваме да ви видим, явно сме популярни в България – усмихват се те. - Вие сте петата стая с българи в момента. В интерес на истината, хотелът абсолютно си заслужава високата оценка и хвалбите. На страхотно място е, стаите са изключително удобни и чисти. На рецепцията денонощно има безплатни малки гъдели като кафе, чай, кроасанчета, сладкишчета, малки бананчета, а карамелизираните фъстъци, овъргаляни в сусам са направо пристрастяващи.

И така, мятаме багажа, удряме по един душ и по план трябва да тичаме към Храма на зората. На рецепцията ни обясняват, че той в момента е в реставрация, целият е в скелета и вечер не го осветяват, тъй че частта с вечеря срещу Ват Арун и наслаждаване на гледката отпада. За сметка на това тук-тука на хотела към Као сан роуд тръгва след 15 минути и можем да се качим на него.

В това време синът ми вече се е запознал с приятна двойка от България – Емо и красивата му съпруга. Те в момента се връщат от тежък ден из Банкок. Интересно ви е дали са магеланци? Да! Успяваме да разменим няколко думи и впечатления, а рано сутринта те тръгват за Краби, затова повече няма да се видим. От Емо успявам да разбера, че си струва да посетим Ancient City (Mueang Boran)…. стария град, което сме планирали за следващият ден, но успява да попари идеята ни да вземем голф количка за обиколката , тъй като не носим документи за шофиране, препоръчва ни и фермата за крокодили. Взимаме си довиждане и потегляме към …. как я описа Емо? Улицата, на която се е изсипала сганта от цял свят…. J

Размотоваме се известно време, попиваме известно количество звуци, миризми, шумотевица, блъсканица, продавачи, които непрекъснато ти тикат нещо в лицето.

Преживяването не е особено впечатляващо, може би защото е още 19 часа. Решаваме, че е крайно време да вечеряме някъде и да залягаме по креватите.

От известен блог за тайландска храна си бях записала адреса на Jok Pochana, „ресторант“ близо до хотела. Оказа се цяла уличка, пълна със заведения за хранене, на две минути от хотела, просто е леко скрита… заведенията тъпкани с клиенти, повечето от Европа и от Америка.

Атрактивна група италианци, с вид на немлади рокери, шумно спореха насред улицата. Заприказвахме се с двойка американци, които идват да си правят зъбите в Тайланд. Твърдят, че месец в Тайланд, стоматологичните услуги, посещение в Камбоджа и Лаос им излиза по-евтино, отколкото да си платят за същите услуги в щатите. Оказа се, че мъжа не идва за първи път в Банкок и уличката със заведенията не му е непозната. Храната вкусна и тъй като редовно се хранехме, всеки път в различно заведение, установих, че на едно място правят вълшебна том ям, на друго място правят съвършената салата от зелена папая и така трябва да обиколиш повечето заведения.

Много хора се притесняват за хигиената. Ами да, не е на ниво. Странното е, че пострадахме един единствен път от хранително неразположение и то беше в доста скъп ресторант, класиран на високо място в трипадвизор в Пукет, но за там по-късно. Та да се върнем на уличката с ресторантчетата. Chef-ът приготвя яденето и го сипва в чинията. След това сваля от дувара един парцал, с който лъска тигана докато го държи на огъня, след това с отработено движение мята парцала обратно на дувара. Налива мазнина и започва да магьосничи. Сипва поредната порция в чинията. На две-три ястия отнася тигана до един варел, пълен с вода, с едната ръка държи дръжката на тигана, с другата мята две шепи вода в него, ловко го завърта и излива на улицата, сваля от дувара парцала, лъсва тигана и отново го мята обратно, а тигана отива върху огъня за приготвяне на поредната вкусна манджа. Мръсните чинии се събират в леген, предполагам просто се обливат с вода и отново в тях се сипва храна…. Храната вкусна и много, обилно полята с бира…Добре че хотелът е близо..

Ден втори - Банкок

Спи ни се, та две не виждаме, но няма начин. Ставаме, а аз пробвам как работи системата на граб такси. Отиваме в стария Сиам. Получавам на телефона си снимката на ухилен тайландец, който след три минути ще чака пред хотела и ще ни закара до стария град за сумата между 280 и 320 бата… така поне пише. Качваме се при въпросната ухилена мутра, който ни закарва до първата бензиностанция и започва някакви омотани дебати да ни води до крокодилска ферма, пита колко ще стоим в стария град (абе, пич, от де да знам колко ще стоя, като никога преди това не съм била там) за да ни чака и върне и някакви такива глупости, като офертата започва от 1500 бата. Как да му обясня, че крокодил възприемам само под формата на чанта или портфейл, може и колан. Всеки си има някаква животинска неприязън. Моята не са гризачите, а са влечугите. Дрън-дрън-дрън... не му се получава, на нас явно също…. Оставям сина си да се разправя с нахиления пич и тръгвам да спирам таксита. Малко време ти трябва за да схванеш, че за разлика от България, ако едно такси свети в червено е свободно, а ако не свети въобще е заето…. Та, фокусирам се аз над светещите в червено таксита, а те като на дефиле….. Имат някакъв нюх като видят голям бял глупак обърнат с лице към движението… Преговорите вървят бързо. Аз обявявам адреса от там нататък само пея: метър, метър. Третото такси поклаща одобрително глава и така граб-пича е зарязан насред бензиностанцията без никакво заплащане, а ние сме вече в друго такси. Много полезно е да си свалите предварително на телефона карта на града, в който пребивавате. Така имате възможност да следите маршрута и моментното си местоположение докато пътувате с таксито. А ако първоначално му покажете крайната дестинация на телефона си, поне е наясно, че вие сте наясно…. Така срещу 240 бата сме докарани до стария град, таман пред билетопродавачницата.

Ancient City (Mueang Boran), известен още като Ancient Siam се намира в провинция Самут Пракан, което е на 40 км от Банкок. Определян е като най-големият музей на открито (изключваме Рим, естествено J) в света. Представлява територия с формата на Тайланд, където географски точно са разположени 116 известни тайландски паметници и архитектурни забележителности. Някои са в мащаб 1:1, а други, като Аютая, примерно, в доста по-намален мащаб. В повечето сгради може да се влезе и да се разгледат и от вътре, защото са украсени като оригиналните сгради.

Тайландците влизат срещу 350 бата, но чужденците плащат двойно – демек 700 бата на калпак. Решавам все пак да се сборя за голф количка. Мацката на касата казва документ….. Оооо, да, няма проблеем – вадя от торбата ксерокопие на паспорта и го тикам пред нея. Нееее, риал, вика тя. Аз се изсмивам подигравателно. Един вид, ти луда ли си да си нося оригиналните документи в мен? В сейфа в хотела са, викам. А тя ми казва, дай ми ключа за стаята. Бах мамата…… тая в ред ли е? Ами взимай го (то една пластмасова карта). В коя стая сте? Аз послушно изпявам докато алчно протягам ръка за ключа от голф количката. Е, добре де, тая ми взе ключа от стаята, признах си в кой хотел сме и в коя стая. Какво пречи да го даде на съотборника си и като се прибера в хотела йок парици? Ще кажете, че кво толкова… всичко си е на сигурно в сейфа. Да, ама не… Докато си играехме да разгадаем сейфа, успяхме да го заключим така, че не можахме да го отключим повече…. Добре че тренировката беше на сухо…. т.е. на празен сейф. От друга страна пък, след като заварят заключен сейф едва ли ще търсят под възглавницата? J Така де, това беше разиграно в графа „представяш ли си“….

Яхнахме щастливи голф количката, разпънахме картата и пътешествието започна.

Шест часа……. Шест часа едно доволно щъкане, размотаване, богато хапване при плаващия пазар.

Честно казано, не ми се тръгваше.

Толкова приятно и прохладно беше.

Наоколо всякакви красоти.

Фантастично оформен ландшафт. Няма навалица, от време на време някое и друго стадо ученици на колелета изпърпори нанякъде, но общо взето пълен релакс.

Накрая на работното време на парка върнахме голф количката (да не си помислите, че благината е гратис…. ръсват те 150 бата на час) и затърсихме такси. Поради напредналото време осъзнахме, че музей Еруан, който се намира наблизо и бяхме планирали, трябва да отпадне. Взехме едно, което точно се освобождаваше. Малко след това стигнахме нещо като стоянка на таксита. Там си седят някакви симпатяги и се чудят как да те изпържат. Спряха нашето такси и след кратък разговор с шофьора той се върна и се опита да ни премести в едно от чакащите таксита. Естествено, беше му трудно да ме мръдне. Както и да е, нашият като видя че не мърдам отново подкара, стигнахме основния път и пак започнаха простотиите. Онзи спря, излезе и започна да ни търси такси……. През цялото време се опитваше да ни обясни нещо на тайландски. Рязко ми стана безинтересно. Излязох и аз и след малко хванахме ново такси. Този път с молба да ни закара до Чайна таун. Надеждата беше да посетим първо храма със златния буда, а след това да се помотаем и да вечеряме в китайския квартал. Оказа се, че колкото и да бързаме за 19 часа, голяма файда няма, защото храма го затваряли в 17 ч., но любезни монаси ни поканиха на служба в друго помещение на същата сграда. Послушахме, позяпахме за кратко време и отново тръгнахме.

Има някаква особена магия на Yaowarat road.

Движението, светлините, звуците, миризмите, хората. Действителността атакува всичките ти сетива едновременно. Толкова е пъстро, толкова живо и зареждащо. Таксито ни изсипа насред този шарен хаос.

Решаваме да вечеряме. Следваме тактиката огледай се за най-голямата навалица и……. о, Боже, това наистина е голяма навалица. Действието се развива на ъгъл. Заведение с масички навън. Сигурно има около 50 места, здраво натъпкани с народ.

Около заведението кордон от поне три пъти по толкова хора гледащи стръвно в чиниите на щастливците.

Пъргави момета в зелени униформи обаче нямат желание да те изтърват и ти тикат менюто, а един момък ти подава номерче в ръката…….. моят щастлив номер е 45 и опаааааа, в момента викат 22. Естествено номер 22 може да е номера на 8-членна компания. От прегладняване, слухът ми се е изострил. С периферията виждам млада тайландска двойка, която заговаря сервитьорката, а тя ги повежда по уличката зад ъгъла на ресторанта. Правя няколко крачки след тях и виждам, че сядат в едно малко заведенийце на гърба на претъпканото, но не на такава показ, на самата улица. Отивам там и съзирам две празни места до две французойки, които са на привършване. Оказва се, че това е част от същото заведение, демек същите хора приготвят същата храна, само дето не се храниш под погледите на освирепяла от глад тълпа с номерче в едната ръка и меню в другата…

Заготовките се приготвят на самата улица, точно пред въпросната допълнителна част от заведението. Върху метални кофи пълни с огън (а сега де) са поставени метални мрежи и върху тях скариди, охлюви, миди, риби, които след като достигнат известна готовност се внасят вътре и придобиват крайния си вид. Голяма вкусотия, отново доволно полята с бира.

Мисля, че когато излизахме доволни и блажени чух някой да вика номер 45 J Метнахме се на първото такси и айде в хотела. После потърсих в интернет. Оказа се, че заведението е T & K Seafood.

Ден трети - Банкок

Днес е ден за храмове. Още от вечерта сме се записали за първия тук-тук в 8 часа, който води до кралския дворец. Ставането е мъчително, но трябва да се гони програма. От предната вечер се уговаряме с Дани Магелан да се видим по обяд в търговската зона. На кафенцето на рецепцията, където чакаме да дойде време за тук-тука попадаме на млада, свенлива българска двойка, с изключително приятно излъчване, с която се заговаряме. Чувствам се съвсем в свои води, като член на тайно общество. Девойката пита: Магеланци? А аз поклащам утвърдително глава: - Естествено! Качваме се на тук-тука, пътуваме известно кратко време и пича ни изтръсква на една пуста улица, посочва в безкрайността и казва – натам. Потегляме натам, но то край няма. Настъпва пълно объркване. Навлизаме в част с храмове, които обаче не са това, към което сме тръгнали. Аз вече се потя и се опитвам да се тътря, защото ми става все по-горещо и въобще не знам в каква посока го даваме. Младите сладури също са тръгнали към храмовете и паласите, но темпото при тях е друго, което не пречи да са свежи като краставички.

Пожелаваме си хубав ден и се разделяме за да нападаме самостоятелно забележителностите (до вчера им помнех имената, които не са Лора и Мартин, както ми се е забило в главата, но всеки път като се сетя за тях ми става приятно и нещо ме кара да се усмихвам).

Накрая намерихме двореца, сигурно вече беше станало 9.30 ч. Е, който е бил там знае за какво става дума, на когото предстои да отиде ще разбере.

Хубаво си е, популярно си е.

Аз само ще споделя моите усещания. Мисля, че този ден определено слънчасах или поне получих топлинен удар. Дори да мъкнете пет литра вода, не помага. Тълпата е толкова гъста, че нямате собствена воля, просто ходите натам, накъдето тя ви носи. Събувате си обувките и внимавате след време да се отзовете на същия вход-изход за да може да си ги обуете отново. Шаренията е толкова изобилна, че е на косъм от кича.

Вероятно има голям чар и излъчване мястото, но когато слънцето безжалостно прежуря, а няма къде да се скриеш, около теб квичат китайци, испанци шумно спорят кой е загубил детето, оказваш се насред море от японци, които тичат след стърчаща пръчка от която виси плюшена панда, двама тайландци опъват въже пред теб, за да може напряко да пресече безкрайна процесия от хора, облечени в черни дрехи, тръгнали на поклонение в двореца, а тълпата отзад напира върху гърба ти, миризмите на талази те настигат……

мдааааааа…. Чарът някъде се изпарява и разбираш, че на снимка е много по-красиво, отколкото в действителност.

В това темпо и настроение продължи посещението при изумрудения Буда и полегналия Буда.

На излизане от полегналия Буда вече бях пред припадък (обувките ми май ме чакаха точно пред противоположната врата) и единствената ми мисъл беше за хладната хотелска стая. Горката Дани Магелан, която ни чакаше в другия край на града. Обещавам да се реванширам с една почерпка J.

Тук ще отворя една скоба с разсъждения относно такситата в Банкок, която ще продължа в последния ден. Когато четох отзиви за Банкок бях подготвена, че да хванеш такси в Банкок, което вози с апарат е шестица от тотото. Представете си моята изненада, когато от самото пристигане в Банкок никой не е възразил да пуска апарата докато ни вози. Също така ако се обърнете към човек от сигурността на някой обект или към полицай за съдействие той веднага размахва палката, надува свирката и те товари в такси. Разстоянието от храма на полегналия Буда до хотела е около километър, но има заобикаляне и то в жесток трафик. Този път се оказа, че никой не иска да вози на апарат този километър. За сметка на това обаче такситата са като на дефиле. Явно там не е проблем да спреш движението докато водиш преговори с шофьор на такси. И така…. 10-15 броя, която те режат категорично и искат между 200 и 300 бата за този километър. Най-накрая ни качва един чичка и тръгваме. Аз в таксито бера душа, ни жива, ни умряла, ама поне на климатик. По едно време сина ми ме ръга и шепне: виж апарата. Поглеждам аз, апарата навъртял вече 100 бата, а ние до под крушата. Стоплих защо толкова охотно се съгласи да ни вози без преговори. Че като запалих моторетката. Извадих телефона и започнах да снимам разрешителното със снимката, след което гордо му обявих, че метъра му е брокен. Леле-мале, че като се притесни чичката. Изключи апарата. Да, вика, брокен е, ама може ли да се разберем за 80 бата. Карай! Ама докато стигнем се размислих. На слизане му дадох 60 бата. Благодари и отпраши. В хотела душ, полегване, давръндисване и айде дошло време за вкусната уличка. Две бири и нещата взеха леко да си идват по местата.