Тайланд и Камбоджа – през един не толкова изискан поглед. Част 2.

Съдържание:

Част 1
Част 2
Част 3
Част 4
Част 5
 

Част втора - Чианг Рай, Чианг Май

Ден четвърти – Банкок отчасти

Днес трябва да напуснем готиния хотел. Около 1 часа по обяд трябва да тръгнем за летището, че в 4 летим за Чианг Рай с Тай лайън. Супер евтини билети, от 9 места бяха останали 7. С месеци се нагласям как ще летим с 9-местно фърчило, което ще засилим тичайки по пистата. Както и да е, събираме багажа, освобождаваме стаята, сваляме багажа в определената за целта стая и решаваме да отпрашим до Ват Арун.
Слънцето се е скрило, но температурата едва ли е под 32 градуса.

Отиваме до кея на реката и скачаме в някакъв сал, който след 2 минути прекосява реката и се оказваме пред въпросния ват.

Красота голяма, признавам.

Друг стил, не толкова натрапчива шарения.

Определено много ми хареса, ако да беше опасан от скелета.

Предполагам, че тези, които го посетят, когато завърши реставрацията, наистина ще се насладят на прекрасно преживяване.

Добре де, ама тази прехвалена река... Само с едно напряко минаване ли ще я запомним? Гледам аз, пред вата спирка на лодки, включително тази с оранжев цвят, която, както е известно на всички пътешественици, е масовата, градската, евтината линия. Купуваме си билети до последната спирка и се мятаме.

Твърде претъпкано, няма къде да седнеш, по едно време взе да се поизпразва и се наместих хубавичко за да снимам.

Последната спирка дойде, гледам има си още хора и си викам, дай сега, както удобно съм си седнала да се повозим така и по обратния път и да слезем близо до хотела. Хубаво ама тази лодка не обръща и не обръща.

Накрая се метнахме на някаква спирка, която няма нито име, нито номер, в някаква затънтена част на града, наоколо никой, който да може да отговори на въпрос на друг език, освен на тайски, часовникът неумолимо се набира и Евгения започва да изпада леко в паника.
Най-накрая разбираме, че лодка минава, но примерно на 30 минути веднъж.

Е, метнахме се най-накрая на лодка, по някое време слязохме, взехме такси, с което минахме през хотела за багажа и от там до второстепенния аеропорт.
Чекирахме куфарите и решихме да се огледаме за хапване. Нелош ресторант има на втория етаж. Четох някъде до форумите, някой хвалеше масаман къри. Реших да го пробвам. Прекрасен говежди кебап с картофки. И не, за моя изненада, самолетът си се оказа съвсем истински, стюардесите съвсем красиви, а полетът безупречен.
Грозно стана на летището в Чианг Рай. Внимавате и следвате табелите на които пише такси МЕТЪР. Стигате до там, подавате адреса на хотела си и получавате светкавична оферта 220 бати. Ама, чакай сега, нали уж метър, ама то я го виж на картата, съвсем не е далеч и прочее глупости не влияят на отговора. Той е категоричен и ако не ти харесва - напускай зоната. И се започва едно обикаляне, едно махане на таксита, ама всичките ти сочат оная дупка. Докато тътриме багажа и се заблуждаваме, че можем да си хванем някакво нормално такси се спираме до самотен таксиметраджия, който блее в нищото. Подхващаме разговор, а той вика – ми така е, това е положението. - Ма ти не можеш ли да ни откараш с метъра? - Ми не мога, защото чакам. Е кво толкова пък да чака… В това време от една врата изскачат двама младежи и се мятат в таксито. Добре де, ама европейци, пък нали сме братя, двете германчета ни поканиха да ни извозят с тяхното таксито до града. Е, не се колебахме дълго. Оказа се, че от предния ден са в Чианг Рай, но им затрили багажа. С шофьора на таксито се разбрали да ги докара за багажа отново следващия ден и да ги върне в града за пакетна цена от 350 бати. Закараха ни до хотела, пардон, къщата за гости, а ние им дадохме 100 бати.
Така се оказахме в Баан жару, къща за гости, която се поддържа от едно приятно тайско семейство. Бащата бъкел не разбира езици, момчето Тоди говори прекрасен английски, а майката се усмихва мило и готви вкусно. Стаята просторна, чиста, с огромна баня, насред приказна градина. Записахме се на тур за следващата сутрин срещу 1000 бати – бял храм, син храм, черна къща, чаена плантация, маймунска пещера, племената карен и ака, златния триъгълник, пътя на опиума, и още един милион неща, тръгване в 8 сутринта.
Решихме, че е време за похапване и нощен пазар в Чианг Рай. А след малко ще сме тъкмо навреме за последната за деня атракция на часовниковата кула. И тъй като в Чианг Рай таксита НЯМА, да, не се шегувам, тук таме тук-тук, това е максимума, Тоди се качи на мотора и отиде да търси тук-тук…..

Стигнахме тъкмо навреме за представлението на часовниковата кула, което всъщност е малко префърцунен часовник, който на кръгъл час в тъмните часове, мисля да беше три пъти, му пускат музика и шарени светлини, които се сменят.
Тъй като е на кръстовище, група неразумни хора застават на опасни места на платното за да снимат атракцията. От там на пазара в Чианг Рай, където нищо не харесахме, по две шишчета в торбичка и малко чери доматчета и айде обратно напълно каталясали в къщичката ни за гости. Душ, креват, поне забравихме какво е безсъние. Заспиваш преди да си докоснал възглавницата.

Ден пети – Чианг Рай

Закуската. Прекрасната част на деня. Събрахме куфара (отново ми иде да си счупя главата заради камарите багаж, които мъкна. Всичко, което съм облякла за тези две седмици може да се побере в дамската ми чанта). Казах ли, че цената на стаята за двама е 40 лева на нощ? А казах ли, че има и безплатна закуска? Закуската е семпла и вкусна. Питат те как искаш яйцата, с бекон или не……… препечен хляб, прясно изстискан сок, кафе, конфитюр, масло, пресни плодове. Всичко това на масички под сянката на дърветата, птички пеят, прохладно е… засега.
Тъкмо преживяме последните плодове, когато на пътя спира ван. Това е нашият ван за екскурзията. Тоди ни изпраща и се заговаряме, че същата вечер трябва да пътуваме за Чианг Май. Тоди се притеснява, че може и да не успеем да се върнем до 17.30, когато е последният автобус за Чианг Май. Предлага да уговори индивидуален транспорт за нас , който да тръгва в 19 ч. срещу 600 бата за двамата. Разбираме се, че това е добър вариант ако не се върнем навреме или поне аз си мисля, че се разбираме така.
Потегляме, във вана сме общо 9 човека. Две белгийски двойки , 2 французойки, 1 атрактивен, приказлив мароканец и ние. Общо взето френскоговорящата компания се сдуши светкавично и ни обяви пълен игнор.

Първа спирка – Белия храм. Белият храм (Wat Rong Khun) е нов, съвременен, 20-годишен храм. Авторът му е художник със сложно име. Когато замисля проекта и решава да започне строежа се оказва, че няма инвеститори, които да са съгласни да вложат средства в това абсурдно начинание. Лека полека обаче, хората започват да даряват пари и проекта започва да се реализира. Към финала започват да се стичат инвеститори от всякъде и да предлагат парите си. Но авторът отказва и днес е собственик на тази прелестна красота. Убедена съм, че Белият храм е причината по тези места да се стичат хиляди туристи от цял свят. Храмът е изящно бял, инкрустиран с парченца огледало. Твърдят, че на лунна светлина гледката е незабравима  

Юнакът, който ни придружава има комедиен талант и разказва увлекателно. Името му е някакво сложно, но там всеки, който си има работа с чужденци си е измислил някакво популярно американско име и си джитка с него, та този да беше Джон или нещо подобно. Та след като се измотахме яко при Белия храм

със златните тоалетни,

този Джон дойде и доведе брат си Том, като ни обясни, че с темпото с което движи групата шанса да се приберем до 17.30 часа е нищожен, та да вземем да се преместим в джипа на Том и да караме по индивидуална програма. И да, цената не се променя. Е, кой да откаже на такова примамливо предложение. Само дето английския на Том никакъв го няма и е пълно дърво откъм обясненията, ама пълно щастие няма.
Обясняваме на Том, че трябва да се приберем в Чианг Рай до 17 ч. и се хукваме по обектите.

Следва син темпъл….

Всъщност доста странни са тези съвременни темпъли.

Едни такива като увеселителни паркове, ама си имат някаква символика. Том успява да ни обясни, че тъй като традиционните цветове за храмове са златно и червено, някой си решил да разчупи статуквото. Доста постно обяснение, но сме загубени в превода. Пред храма бяха стоварили нов персонаж на ансамбъла – нещо като триметров тотем и точно го боядисваха в тон с останалата част в синьо-зеленикаво-лилавикаво. Всъщност на мен ми хареса.
Следва черната къща, която аз категорично отказах да обиколя и кротко отмарях на една пейка, докато детето обикаляше с фотоапарат.

От обърканите обяснения на Том стана ясно, че това е построено от някакви анархисти?!

Не, знам. Твърде сатанинска е за моя вкус.

Всъщност си мисля, че това са проекти, построени по програма за примамване туристите по тези места. След като с изкореняването на опиумния мак местното население е било лишено от основния поминък по тия места, все пак е редно да им намерят някаква занимавка.
От там бегом към селото на карените и ака. Ами то си е като театрална постановка само дето сцената е по-голяма и ти се качваш на нея. Съответно на входа си има и каса за билети. Перфектно разположени сергии, пред всяка една от тях стои девойка на възраст от 12 до 60 години, която е нагласена като за фотография.

Застанала пред стан или бродира, или мотае някакви хурки, изобразява някаква традиционна (вероятно) дейност. Тук-таме пълзят деца на различна възраст.

Мъже никъде не се виждат. Теорията е, че денем докато жените тъкат и търгуват те работят на полето. Твърде нагласено и неестествено. Като ги гледаш така осакатени от тези железа опитваш да помогнеш като оставиш пари я за сувенир, я за шал.

Единственото разнообразие беше когато едно момченце на около 3 години се търкулна от платформата на земята и мощно зарева, та успя да събуди майка си, която се беше унесла да позира. Успокои се едва когато майка му (или сестра му, кой знае) нахлузи на краката му огромни златни дамски сандали с 10-сантиметров ток.

Не знам, но чувството, че не съм се докоснала до автентични представители на племената Карен и Ака е натрапчиво. Карен и Ака са две от най-колоритните племена, преселили се от Мианмар, Южен Китай и околностите от общо шест племена. Най-атрактивни и "продаваеми" за пред туристите, явно са Карените - жените-жирафи. Година след година те прибавят тежки метални обръчи около врата си, докато ключиците им падат надолу и илюзията, че врата им се удължава е потресаваща.

От там бегом на чаената плантация….. Чаени насаждения, много, засадени в красиви форми на хълм, прекрасни гледки.

Вероятно мястото има голямо очарование, но безмилостните тълпи просто премазват всякакъв чар.
Подозирах, че имаше някакви неработни празнични дни, защото стълпотворението беше впечатляващо, На върха има заведение, което предлага да си купите чай (доста скъп, естествено), да пиете чай, да хапнете два вида торта с чаени листа и два вида торта с кокос, три вида студен чай и да се насладите на гледката от върха, което ние направихме, като се опитахме да се абстрахираме от тълпите.

Ама тези китайци верно са извънредно шумни и кресливи.
От чаената плантация се отправихме към обилен обяд на корем кой колкото може да погълне. Можеш да ставаш и да си досипваш колкото пъти искаш, но ако оставиш неизядена храна има глоба J
От там посетихме Маймунската пещера, където маймунките си правеха техните си маймунски работи. Е, както и до сега, не получихме някаква смислена информация.

За да се отправим след това към Златния триъгълник. Златен, защото това е бил район на опиумния мак, където дрогата е била със стойността на злато, а триъгълник, защото тук се събират Тайланд, Мианмар и Лаос. Забележително, красиво място, където се срещат три държави, а пред очите ви се разстила величествената река Меконг.

Река Руак се влива във величествената Меконг

Цялата гледка навява спокойствие и удовлетвореност.

Времето беше напреднало достатъчно и се наложи да посъкратим програмата и да поемем обратно. Том натискаше яко педала и успяхме да стигнем навреме.
Да, но с плановете и тяхното изпълнение до тук. Когато минахме през къщата за гости за да си вземем багажа и да потеглим към автогарата, където Том щеше да ни закара, се появи таткото на Тоди и заяви, че Тоди вече е платил ?! на някого 600 бата за транспорт, който ще тръгне след 2 часа да ни закара до Чианг Май. Онемях. Нали това беше резервен вариант? Не помогна разговора с младия Тоди, който потвърди тази информация. Таткото на Тоди гледаше строго, а един дълъг косъм, който висеше от бузата му, застрашително се развяваше при всяко движение на тялото му. Добре, направих бързо изчисление. Ако, както си спомням, рейса струва 48 бата, а пристигнем до почивката 2 часа по-рано в този така дълъг ден, значи ……. Дадохме на бащата на Тоди 600 бата и потеглихме към автогарата. Много добре, обаче се оказа, че два билета за автобуса струват 360 бата. И след поредното изчисление решихме, че близо 1000 бата са доста пари за това начинание. Подвихме опашка и обратно към къщата за гости. Таткото на Тоди изненадано ни посрещна, а Том с явна наслада, сериозно вбесен от това излишно разкарване, разказа как пестеливостта е надделяла (предполагам, защото нищо не разбрах).
Слава Богу, ванът дойде по-рано. На въпросът дали ще ни закара до хотела в Чианг Май, Тоди, който се беше прибрал вече каза: - Ми, да, ще му дадете 100 бата отгоре и ще ви закара до хотела. Абе хубави хора, ама това да те гледат като ходещ портфейл наистина е гадно.
В 18.30 вече бяхме тръгнали. Двама души в огромен ван. Е, поне не пътувахме празни. Шофьорът спря извън Чианг Рай за да натовари десетина чувала с тайски ябълки и продължихме. На пристигане в Чианг Май джи пи есът на телефона показваше, че в града се движим в правилната посока към хотела. Когато останаха 700 метра от хотела, ванаджията закова спирачките и рече: До тук! – Ама то съвсем близо, много Ви молим! – Не, слизайте, спи ми се! - Ама как ще ни изхвърлите насред път с багажа, цяла камара пари дадохме! - Не ме интересува! Спи ми се!
И така, отзовахме се насред път без тротоар, с куфари под ръка в десет вечерта в непознат град. Давай, ще вървим пеша, казва сина ми. Ще вървим, ама то тротоар няма. От всички страни хвърчат всякакви превози. Започваме да се оглеждаме за такси….. Ако положението е като в Чианг Рай, сме закъсали от всякъде. Ама не, слава Богу. Надушиха ни и започнаха да ни подканят. Гледам това е нов вид такси, на такова попадаме за първи път. Умалено подобие на пожарна кола с пейки. Входът е отзад. Успяваме да натоварим багажа и срещу 40 бата акостираме пред хотела.
А хотелът е на най-оживеното място – и от към движение, и от към тълпи туристи. Всъщност това е къща за гости, отново Тук цената е още по-ниска, някъде около 32 лв на нощ. Посреща ни симпатичен млад мъж. Казва се Бен и говори приказен английски, въпреки че е унгарец J Бен ни посочва да минем през ресторанта, който се помещава на нивото на улицата и ни насочва към табелата за тоалетните. Там има врата, зад която са стълбите за горните етажи. Стълбите са като на Чичен Итца – тесни и високи и да ги преодолееш с куфар в ръка си е едно изпитание, но се справяме. Стаята е доста очукана и мизерна. Хвърляме багажа и решаваме да хапнем някъде, а също така и да посетим неделния пазар на Чианг Май. Бен ни подканя да побързаме, защото скоро ще започнат да разтурват сергиите. Тръгваме и добре че целият панаир е съвсем наблизо. Лудницата е пълна, алъш вериша тече с пълна сила. Реките от туристи са пълноводни и текат в двете посоки. Оставяме се на едната река (то и друг избор нямаш) да ни изведе на мизерно площадче, където сварваме остатъци от храна, но все пак доволно успяваме да похапнем с нудъли и бири. Довличаме се до хотела, последно усилие по стъпалата, душ и …… олеле… ужасно дълъг ден беше.

Ден шести – Чианг Май

Днес се отдаваме на атракции.. зарязваме културните обекти (до някъде) и започваме да изучаваме животинското царство. Още предната вечер Бен ни каза, че ако искаме да се включим в някоя екскурзия трябва да станем в 7. За слоновете, които са далече е късно да се организираме. Другият вариант е срещу 900-1000 бата да си ангажираме транспорт за целия ден и да определяме маршрута.
Естествено, не ставаме в 7, а в 9. Действаме на бавни обороти и слизаме в ресторанта. Там срещу 60 бата на тротоара, наблюдавайки сутрешната тълпа, пием кафе, но не какво да е, а истинско ароматно еспресо. Бен не се вижда никъде. Взела съм една карта, опънала съм я без да знам какво гледам и отпивам с наслада. Пред масата на платното спира поредната умалена яркочервена пожарна кола и започват преговори.

Чичката започва от 800 бата, затова си позволяваме да свалим до 450. И така, на 550 имаме сделка. Ферма за слонове, къщата на тигрите и храма Wat Phra That Doi Suthep. Можем да се бавим където колкото пожелаем. Връщането е отново до хотела. Чичката почва отново преговори. Предлага ни змийски посещения, ферма за цветя, племена и какво ли още не, но ние сме решили да не претоварваме деня.
Започва едно безкрайно пътуване, изкачване по планински завои. Времето е прохладно, а природата до където стига окото - тучно зелена. Накрая стигаме явно до слонският лагер. Чичката скача пъргаво от седалката, идва и ни казва да не ставаме от местата си, защото отива да провери дали има билети. След минута се връща и обяснява, че няма билети, но ще ни закара до слонове. Докато се усетим вече продължаваме по пътя нагоре. Споглеждаме се със сина ми, чудейки се как точно ще бъдем прецакани. Стигаме поредната спирка. Чичката обявява, че това е слонският лагер. Оглеждаме се и в далечината виждаме самотен слон под едно дърво. Цената е 1500 бата на слон за един час. До нас спира друга кола и продавачът на билети ни приканва: „Решавайте бързо, защото идват други хора, а слонът е един“. – Е, защо го бихме този път. Явно друг избор няма. Разделяме се с 1500 бата.

Отиваме до една платформа и се мятаме на гърба на омърлушен слон. На главата му пъргаво се покатерва екземпляр от вида сапиенс, категорично потвърждаващ теорията на Дарвин и нашето пътешествие започва.


В началото доста дървено и притеснено от необичайното люшкане, но след малко започвам да се чувствам все едно цял живот само на слон съм се придвижвала. След като се отървете от притеснението започвате да забелязвате природата около вас, да усещате тишината и чувате само звуците на птиците и ромона на потока.

Същински релакс за сетивата. Наоколо няма други туристи. Само в далечината се виждат два слона, превозващи две двойки, които се прибират в лагера.

Пътят се вие по тясна пътека, рязко спускаща се, навлизайки в поток, последвано от екстремно изкачване. Неочаквано водачът на слона запява изключително мелодично. В тишината се носи приятния му глас. Но, в кацата с мед има и катран. Това, че махута непрекъснато ръга слона със закривен прът ту зад ушите, ту по челото докарва горчив вкус в устата. Оставам с раздвоени чувства към тази атракция, като доволството като че ли преобладава. (Или просто не искам да видя очевидните признаци на тормоз над животното?). След един час се връщаме отново на платформата, където оставяме слончето за заслужен отдих и потегляме със смешната червена колица отново. Този път към дома на тигрите.
Тази атракция си я избрах още докато планирах пътуването. Реших, че това е нещо, което ще хареса на моят син, на когото по принцип трудно нещо се харесва или по-скоро трудно показва, че нещо му харесва. Не знам дали ще ме разберете. Тук определено чувствата са противоречиви. От една страна справедливият гняв към положението на красивото животно, от друга страна желанието да му отдадеш любовта и нежността си.

Когато синът ми беше малък пътувах служебно из Родопите и го бях взела с мен. Когато видя стадо овце възторжено започна да ме дърпа: "Мамо, мамо, виж - сърнички!" Не знам дали си представяте вълнението на едно изцяло градско чедо при среща с гордия див звяр. (Имам предвид себе си.)
Цената за пакет голям и малък тигър е 1000 бата на човек плюс 500 бата за това да те придружава фотограф в клетката на животните през цялото време и да увековечава преживяването. И тъй като аз не пожелах да влизам при тигрите наблюдавах отстрани. Срещу 250 бата може да влезете и да разгледате животните. Имаше хора, които си направиха цели фотосесии с пълния набор животинки. В допълнение имаше и две малки лъвчета-бебенца, към които имаше особен интерес и при които сина ми категорично отказа да влезе. На моят въпрос отговори: „Те изглеждаха толкова нещастни, че не знаеха на кой свят се намират. Не исках и аз да им го причинявам.“.

Моят син не обича да пътува. Между тигрите беше единственото място, на което в очите му видях неприкрита обич и нежност.
Не вярвах, че има хора, които не обичат да пътуват, но явно съществуват. Сигурно, защото могат да си го позволят по всяко време. Може би ние, на които в най-хубавата част от живота ни беше забранено да пътуваме, имаме изострен апетит към пътешествията.
На излизане може да си купите грозни плюшени тигри във всякакъв размер.
Насочваме се към последната спирка за деня – Wat Phra That Doi Suthep. Ако сте в района на Чианг Май и имате време само за едно посещение на обект - това е той - Wat Phra That Doi Suthep. Легендата разказва, че част от раменната кост на Гуатама Буда била завързана за гърба на бял слон, който бил пуснат в джунглата. Слонът се изкачил на планината Doi Suthep протръбил през хобота си три пъти, паднал и умрял на място. Та там през 1383 г. построили храма. Божествеността на храма в Чианг Май се равнява на този с Изумрудения Буда.

Ако сте кифла като мен и не ви се набира в жегата по 300 стъпала, има асансьор. А до асансьора също може да се качите с асансьор. J Струва само 30 бата. Въоръжете се с търпение, защото тарапаната за този вид изкачване е голяма.

Който е ходил, знае, че храмът е много красив и интересен, богато украсен с всякакви екзотични дървета и цветя.

За колорита особено допринася местоположението му, както и фантастичните гледки, които се откриват от терасите.

След като доволно сме се налюбували на храма се мятаме на нашето очукано „такси“ и вихрено се понасяме към Чианг Май. Молбата ни е да ни остави на улица, където можем да намерим добри ресторанти. Чичката ни оставя на централна улица. Предварително съм си приготвила парите, защото нещо ме човърка отвърте. И се отпочват едни кандърми за стотарка отгоре защото ни бил водил при слонове, които са далеч. „- А ти пита ли ни дали искаме? Не, може! Уговорката си е уговорка“ – отрязвам го аз и му благодаря.
Часът е близо шест. Душата е пресъхнала за бира. Оглеждаме се наоколо.

Заведенията са лъскави, по европейски накипрени и елегантни. Мушваме се в едно, пълно с немци и испанци и доволно похапваме.
Чианг Май, по-скоро местният нощен пазар е мястото, което сме си нарочили за пазаруване на сувенири. Мятаме се на следващото такси и бегом към пазара. Шарения, музика, светлини, тълпи, аромати – всичко е налично. Мястото е идеално за олекване на портфейла. Според мен, най-доброто място за пазаруване по целия маршрут, който сме си определили. И тъй като аз съм полудяла по ярките тъканите на племената Ака и Карен, забождам три чанти в различни размери и два комплекта подправки, които се оказват въобще не евтини. Синът ми по отделна програма обикаля пазара за набавяне на нужните му артикули. Като цяло се опитваме да сме пестеливи, защото стоките въобще не са толкова евтини, колкото сме мислили.
Отбелязваме си, че на другата сутрин, преди тръгването за Пукет трябва да сменим пари, доста пари защото в Пукет ни чакат яки харчове и се отправяме към хотела за отдих.