Тайланд и Камбоджа – през един не толкова изискан поглед. Част 4.

Съдържание:

Част 1

Част 2

Част 3

Част 4

Част 5

Част четвърта - Камбоджа

Ден единадесети – Сием Реап, Камбоджа

Този път съм платила на Air Asia за два куфара и чекираме и този за ръчния багаж.

Визата ре ентри пермит в Пукет се вади точно на излизане от паспортния контрол. Де факто след като минете паспортния контрол, свивате рязко в ляво за да се отзовете на най-крайното гише, на което се чекират летателните екипи (пилоти, стюардеси). Там са се излегнали двама лентяи, които гледат през теб. Две визи – всяка по 1500 бата – общо 3000 бата. Какво? Какви 1500 бата? Визата струва 1000 бата. Ами, това е положението. Леко вдигам оборотите и децибелите, като все още се владея. Обяснявам им – аз на тях – че визата, която трябва да ми дадат струва по 1000 бата на човек, че си нося снимки. Соча визата в паспорта си и обяснявам, че е безплатна, че това е решение на тяхното министерство на туризма, че така ще бъде до края на февруари. Оня лентяй върти паспорта в ръцете си и мънка глупости. Да съм си извадела визата в Камбоджа, да се върна в Пукет таун… Ама тия идиоти подиграват ли се? Този наистина ли ме праща в посолството на Тайланд в Камбоджа, което предполагам е в Пном Пен? Или да се върна отново в града, през нощта за да вадя виза? Обяснявам, че на влизане в Пукет на летището са ми обяснили, че тяхната служба работи 24 часа. (обяснявам е силно казано. Просто аз крещя, а сина ми се опитва да преведе нещо цензурно) Рязко набирам оборотите и децибелите…. Вече и втория лентяй започва да гледа сконфузено. Намесвам министъра на транспорта, министъра на туризма, министър-председателя на Тайланд, след кратко замисляне решавам да пропусна краля…., но от главата ми видимо изскачат пламъци и трудно се удържам…. Е, накрая байчото мънка добре де, дайте снимките… 1000 бата на човек, ще ви дадем и касова бележка за парите…. Така вече става. Оръшквам цялата чанта, снимки няма, а и не си спомням да съм видяла откакто съм тръгнала. Няма снимки, отрязвам с гневен тон, все едно той е забравил да ги сложи в чантата ми. Оня смотава глава между раменете си и почва да гняви паспортите. Пет минути, десет минути… започвам да си мисля, че рисува образите ни на ръка. На 20 минута, установявам, че светкавично трябва да отводня и няма да мога да удържа повече. Заебавам паспортите и детето и се хуквам към митническата проверка. Минавам светкавично, женките (всичките забулени, явно мюсюлманки) ме гледат съчувствено и ръкомахат дружно в ляво докато блея тоалет, тоалет. След пет минути се връщам. Оня чичка продължава да рисува… вероятно. След още десет минути сме горди притежатели на ре-ентри. Ей такива ми ти пукетски глупости.

Отново внимавайте в самолета към Камбоджа. Раздават картончета за попълване. Вече сте свикнали, така че няма проблем. Попълвате чинно и стискате в ръка или прибирате на явно място. Ох, бай Кольо, защо не те послушах. Отново започнаха да разнасят храната.

Системата за получаване на камбоджанска виза е разработена конвейрно. С влизането в залата за пристигащи – мда, няма автобусче, от самолета припкате пеша до залата – се втурвате да си завоювате място за писане на големите маси. Грабвате от пръснатите купчинки или от закачени на стената поставки формуляри и започвате да попълвате. С периферията на едното око държите под контрол набъбващата опашка пред гишетата за виза, защото вашият самолет не е единственият, който бълва тълпи туристи. Писал, недописал се нареждате на опашката. Там системата е перфектна. Приготвяте си парите – по 30 долара на глава, паспорта, снимката и формуляра, не забравяйте също и картончето от самолета. Подавате на тезгяха. Наконтена мацка прибира парите в картонена кутия и ако се налага ви връща ресто. Разписка? Ма, моля ви. Нямате снимка като мен? Кой го е грижа. Давате два долара допълнително и въпросът повече не се повдига. От там бягате към края на другата опашка, където трябва да си получите паспорта. Те пристигат на порции от около 5-6, плъзнати със засилка от другия край на тезгяха. Поредният член на конвейра ги обръща и почва да ги шиба с печата. Последно плъзване и стигат до крайната точка. Друг пич ги обръща и започва да крещи някой разпознава ли се, размятайки страницата със снимката на паспорта. Докато чакате, зяпате какво се случва около вас. Служителят се загледа в един паспорт, взе да брои почти на ум, отмятайки с пръсти…нямам идея какъв може да е бил проблема…. извика притежателя на паспорта в края на редицата и една банкнота, свита на четири и паспорта дискретно смениха местата си. Докато се забавлявате по подобен начин виждате, че вече размахват вашата физиономия.

От там директно тичате към паспортния контрол. О, да... Тук не върви особено бързо, защото ще ви направят една хубава снимка, а после ще ви снемат отпечатаци и от двете ръце – първо на четирите пръста на лявата ръка, след това на левия палец, следва другата ръка в същата последователност. Ако всичко е наред и огледа е минал задоволително, можете да отидете и да си приберете багажа, на когото му се е завило свят от въртене на лентата.

Умните хора ще са си купили маски за лице преди да тръгнат за Тайланд, но Камбоджа е мястото, където трябва да ги сложат задължително и то с излизане от летището. Вариантът за друг транспорт до града, освен тук-тук е силно изключение, още повече че като екстра едва ли има хотел, който да не предлага безплатен трансфер от аерогарата до хотела. За целта в залата за пристигащи има редица от петдесетина камбоджанци, които държат табела. Изхождате ги, докато намерите своята.

Да, пътят е асфалтиран, но и засипан допълнително с дебел слой прахоляк. В нашият случай работа свършиха мокри кърпички "Бочко". Разстилаш върху физиономията и гледаш да не дишаш J

Пристигнахме в Reaksmey Chanreas Hotel. Поредната индийска находка – три нощи за сумата от 74 долара. Хотелът е толкова в центъра, че по-център няма. Разкошни мраморни подове, идеални за травми от всякакъв характер.

Посрещат ни със сокче и студена кърпа. Доста находчиво, предвид прахоляка, с който сме покрити. Любезно ни прибрат багажа и ни канят към 13 часа да се настаним. Ама деня тъкмо започва и няма как да го губим. Набързо се спазаряваме с неугледния тук-тукаджия, който ни доведе до хотела да започва да ни разхожда….. като за начало малък кръг по храмовете. Подучена от форума компетентно го питам дали предлага студена вода, при което той се облещва. - Ами да, казвам аз, повечето предлагат. - Ама вие и вода ли искате да ви купувам? - пита той. - Ми, питам дали предлагаш, продължавам да настоявам аз. - Е, добре, утре ще ви купя.

Мятаме се на тук-тука и отиваме да си оставим лептата на касите на Археологическия парк. Цената е 62 американски долара на глава, което ти дава право на 3-дневен допуск, от които, няма да повярвате, цели 2 долара отиват за благотворителност. Правят ти снимка на момента и потната ти луда физиономия се отпечатва на пропуска. От там бегом към Ангкор ват. Мечтаният от детството Ангкор Ват е пред очите ми.

Жегата ме блъсва безмилостно. Часът вече е 10.30, а слънцето не се шегува. Сянка – йок! Оглеждам се безпомощно и към мен се втурват лели с всякакъв набор от шапки. Започват да мятат на главата ми шапки с диаметър на чадър, да ме лъжат как елегантно ми стоят. А аз искам само сянка и въобще не ми дреме, че изглеждам с шапка като пълен идиот (всъщност май не само с шапка). Накрая спазарявам една за два долара, като съм съгласна да й дам и 20. И започва пълзенето към Ангкор Ват.

Два часа по жегата и сте отметнали обекта.

Тълпата е сериозна като количество и шарена като състав. Възрастта варира от неродени бебета (булки в напреднала бременност) до старци, въоръжени с бастуни. Нито една линейка в полезрението. Явно мястото е магично и защитено от инциденти J

Като цяло – Ангкор е едно от задължителните места, които трябва да видите в тоя живот с очите си.

Слънцето е в най-жарката си фаза и мечтата за студена бира е непреодолима. Мятаме се на тук-тука и молбата е да ни заведе на място с евтина и вкусна камбоджанска храна. И тъй като любезният момък обясни, че такова животно като хубав евтин ресторант не съществува, ни отведе там, където водят чужденците… супата 7 долара, бирата 5. Салата с две бири – 16 долара. Бирата поне беше студена и голяма. От там директно в хотела, защото двата часа сън предишната нощ и изтощителното ходене под парещото слънце ни омаломощиха крайно. Любезният тук-тукаджия ще ни чака следващата сутрин в 9 за да продължим приключението.

В хотела ни очаква прекрасна голяма, прохладна стая с гледка към басейна и огромни легла. Голяма баня с вана, електрическата кана, чай, кафе. Душ и не отлепихме от възглавниците до сутринта.

Ден дванадесети – Сием Реап

Наспани сме, доколкото това е възможно. Вече подредени за закуска. Съдържанието е доста семпло, но като за безплатна закуска си става. Разтворимо кафе, вода, сок от прахче, варен ориз, задушени зеленчуци, любимите ми рохки яйца на очи, малки наденички, пържени картофи и пържени филии. Можеш да си препечеш хляб, има масло и малки конфитюрчета, плодове. Натъпкваме се ентусиазирано и потегляме. Има изненада. На седалката на тук-тука се кипри хладилна чанта. Пълна с вода. Нямате представа това как променя ситуацията на към то лукс……..

Накъде? – пита момъка-водач. Ами, продължаваме от там, където свършихме вчера. Ама то, такова…. То не може в един ден и малък кръг, и голям. - Е, че що да не може. Дори спестяваш време за прибиране до града и отново отиване до там. - Еми, то струва повече…. 35 долара за двата дни….. В един момент се умаряш дори да се пазариш.

Пътуваме и изведнъж, без предупреждене, пред очите ми се открива гледка, която грабва сърцето ми. Вярно е, че съм се клела на Ангкор Ват от малка, още докато четях за това архитектурно творение на поредната изчезнала цивилизация. Но сърцето ми грабна Байон.

Не можах да си затворя устата. Едно от най-великите преживявания.

Трудно може да се опише, просто трябва да се почувства. И това мистично лице, повторено повече от 170 пъти, абсолютно идентични, правени сякаш с матрица. И прекрасните барелефи, от преди повече от 9 века. Едва се откъснах от там.

За да попадна в Та Пром. Другото място, което ми зейна устата….

Съвсем различна красота.

Тук симбиозата, която се е създала между човешко творение и природа е забележителна. Тъй като тази част не подлежи на описание, а всеки сам си я преживява, минавам нататък. Има нещо странно при тези храмове. Като че ли камбоджанците са разрешили на големи страни от Азия да си „осиновят“ по един храм, където да наливат пари за реставрация. Байон е „осиновен“ от Япония, а Та Пром – от Индия, чудя се китайците какво ще си заплюят.

Навсякъде, независимо малки или големи храмове, има надписи на английски, които призовават да не купувате сувенири и плодове от малки деца, тъй като това ги стимулира да не ходят на училище.

Минахме през всички храмове от малкия и големия кръг и ми се искаше този ден да не свършва.

Не много горещото време – около 30 градуса – гористите местности, през които минава пътя, пътуването с тук-тук, което до известна степен е романтично и не на последно място студената вода J направиха този ден незабравим.

Прибрахме се в хотела, ударихме по един душ и излязохме по Пъб стрийт. Разделихме се със сина ми. Аз поспрях да послушам жива музика и да изпия две бири. Когато се срещнахме отново, той сподели, че на него са му предлагали какво ли не. Мойта разходка мина доста по-обуздано, макар да се чудех какви точно коктейли пият младежите, които бяха превъзбудено весели J Докато се натуткаме се оказа, че всички заведения затвориха и така и не успяхме да вечеряме.

Ден тринадесети – Сием Реап

Днес програмата е групата Roluos и езерото Тонле Сап.

Нашият тук-тукаджия днес е зает. Ще предвожда група велосипедисти из храмовете. Уговорил се е преди доста време. Затова ни е прехвърлил на негов приятел. Колегата бъкел, ама бъкел не отлепва на друг език, освен тайски. Дори жестомимичния не върши добра работа. Днес фурната е засилила поне с 5 градуса отгоре от вчера. Потенето започва още от тротоара. Извадихме картата и криво-ляво се разбрахме. Храмовете от групата Roluos са леко скучни, след като сте видели асовете в колодата, но ако имате време е редно да ги посетите.

За накрая оставят най-атрактивния от цялата група Bakong и това горе-долу оправдава посещението.

От тук нататък поемате по един път, където ако нямате маски за лице или в краен случай мокри кърпички "Бочко", сериозно сте закъсали, защото периодично, по-скоро често влизате в прашни бури без никаква видимост. Пътят е засипан с червеникава пепел, която е превзела и зеленината.

Пътувате с тук-тук, а израза „Да ми дишаш прахта“ придобива болезнена реалност.

Пленена от разкази за езерото Тонле Сап, от романтични снимки на атлетични рибари с островърхи шапки, които вадят мрежи на фона на залязващото слънце или гребат по слънчевата пътека, не на последно място завладяна от очарованието на мангровите гори се запътваме към мястото, където се продават билети за лодка по езерото.

Трябва да се отбележи, че това място е три километра преди мястото, където се качвате на лодка (всъщност лодка е доста смело название на конструкцията, която плава по водата). Ако бяха на едно и също място, мисля че щях да си спестя доста емоции.

До онзи ден бих казала, че няма ужасни места, които да съм посетила, някой град или място, които да са ме отвратили. Това до онзи ден. Но не мога да кажа същото след като посетих езерото Тонле Сап. По пътя към езерото гледах прашния път, мизерните колиби около пътя, полуголите деца, които се въргаляха в мръсотията, заобиколени от пилета, кокошки и мършави кучета. Пътувах и си мислех: „Господи, каква мизерия.“.

И така, плащате по 20 долара за да се разходите из плаващото село, да видите мангровите гори и да се насладите на езерото Тонле Сап.

Качвате се на разбита лодка, където сополив капитан с боси крака се опитва да управлява нещо, кърпено с канап и гвоздеи.

Весело пори калните води, които миришат на отходен канал и всъщност са точно това. Слънцето огрява човешки глави, които се подават от вонящата вода.

Хора, които седят неподвижно, потопени до врата си и нямам друго обяснение, освен че вършат естествените си нужди директно във водата. Това се потвърждава и от фекалиите, които се носят във водата. Гледката е като декор от „Беднякът-милионер“. Вследствие на горещините, водата се е отдръпнала и е оставила гола земя. Постройки, които стърчат над земята сякаш се държат на магия.

Земята е покрита с отпадъци. Никаква следа от канализация. Толкова нереална мизерия, че не вярваш, че наистина там може да живеят хора. В същото време водата ври от живот. Не са малко тези, които ловят риба в тези води.

Самата риба има доста странен вид. Усещам как потреса и депресията ме завладяват.

Все по-рядко вдигам фотоапарата, защото не съм сигурна, че искам да имам спомен от това място. Пътуването финализира в ресторант, който се намира насред езерото.

Отказвам категорично. Гърлото ми се е свило и не виждам как ще седна и ще се натъпча след тези гледки, а и не на последно място е чувството за гнусливост. Представям си, че рибата, която се поднася е ловена в този отходен канал (всъщност друга вероятност е твърде нищожна). В главата ми нахлуват мисли за затваряне на биологични цикли, за тези пари, които туристите изсипват и отиват кой знае къде, но не и за хората наоколо. На връщане „капитана“ предлага да спре за да се разходим из селището. Категорично отказваме. Но при едно намаляване на скоростта помощник-капитана пъргаво се прехвърля на една спряна лодка, от там на брега и поема към една от къщите край канала. Слава Богу, свърши. По обратния път никой не отрони и дума.

На връщане мизерните колиби покрай пътя ми се виждаха като богатските къщи в кв. Симеоново. Забелязах боята върху ламарините, проскубаното цвете, което беше цъфнало в двора и прокъсания хамак, вързан на сянка.

Прибрахме се оцветени в червено. Такъв беше цветът на прахоляка по пътя.

Да, в хотела перат дрехи – 2 долара за килограм. Бързо свалихме дрехите, прибавихме още няколко блузи и панталони и ги засилихме към рецепцията за да може утре по обяд, преди тръгване за летището да си ги вземем.

В банята водата, която се стичаше беше червена. Най-сетне в хладната стая се почувствахме хигиенизирани и добре миришещи. И все пак, откакто сме дошли караме на закуска. Време е да променим нещата и този път да вземем мерки докато не е станало късно.

Избираме си едно заведение, което е на около 600 метра от хотела с добри оценки в трипадвизор. Тук-тука пред хотела казва 2 долара. - Айде стига де, за един не може ли? - Не може, отрязва ни той. Показваме му адреса от сайта на ресторанта, но той не може да се ориентира и звъни по телефона в заведението. От там отговарят, че имат много клиенти и опашка от чакащи да влязат пред заведението. Младежът предлага да ни заведе на друг ресторант. Обаче не, смигвам на сина ми и тръгваме пеша. Чак пък толкова клиенти, как пък не. Явно просто иска да ни заведе другаде, където да получи комисионна, разсъждавам аз. И така стигаме до Khmer Grill Restaurant. Да му се не види… Истина е, отпред се извива опашка от десетина души. Чакаме търпеливо и накрая четвъртата маса е нашата. Мога да препоръчам с две ръце ресторанта. Менюто е разнообразно, готвят много вкусно, цените са повече от прилични, персоналът е млад и изключително готин. Че като се заредиха едни пролетни ролца, едни ребърца, едни мръвки, едни салати, едни ледени бири……… Красота срещу 17 долара. Единствената изненада е, че в 22 часа затварят. Така че ако сте в Сием Реап непременно отидете по-раничко и се насладете на местната кухня.

На връщане прежалих два долара за тук-тук J