филипни

Четири дни на Филипините

Вече бях прекарал на архипелага почти седмица, потапяйки се в съвършенният климат и екзотична култура, когато дойде време да се кача на вътрешният полет на Cebu Pacific, за да погостувам и разгледам забележителностите, с които можеха да се похвалят някои от по-южните острови. Полета закъсня с час и половина, но на летището в Себу за щастие ме чакаха, и след кратко пътуване се озовах в малък квартал с контролиран достъп, пред малка, но уютна двуетажна къща със статуя на светец над вратата - домът на моят домакин и семейството му. Жестоко съм изморен, затова се представям и без много увъртане се настаняеам в спалнята си, където работи климатик, заспивайки почти веднага (след като проверявам и отговарям на всички съобщения (приоритети!)).

Детската стая, в която бях настанен. Това е дом на хора от горната средна класа.

Ден 1: Диви приключения на остров Бохол

05:20 - внимателно почукване на вратата на стаята; "добро утро" - казва притеснено Стефан, някога мой моторист на борда на MS "Deutschland" (т.е. аз му бях прекия началник), а сега - само приятелят, на когото гостувам за няколко дни. Преди две години ръцете му често трепереха докато работим, но днес той плува в свои води - у дома си е, и е наистина ентусиазиран да ми покаже възможно най-много за малкото време, което имаме. Този ентусиазъм малко ме притеснява, и обърква - какво се крие зад него? И какво се очаква от мен?

От друга страна ако някой ми дойде на гости го посрещам по абсолютно същия начин - старая се да му е максимално комфортно и да си прекара добре, така че в крайна сметка приемам всичко за естествено.

05:30 - слизам за закуска. Стефан ми предлага да използвам банята за да се изкъпя - не виждам смисъл, но тук сутрешният душ е нещо нормално и приемам...

Намираме се в предградие на вторият по големина град на Филипините - Себу. В кухнята вече слагат масата за закуска: ориз, кремвирши, бекон, яйца, хляб и масло. Предлагат ми пакетче 3 в 1 (тук познатата ни кафе-култура просто не съществува, така и не видях някой да пие сварено кафе), което с радост приемам, и започват въпросите - каква валута използваме в България, колко често ядем ориз, ама наистина ли нямаме rice cooker?! След това се качваме на колата и оставяме съпругата в близкият съд, а синът в съседната болница (работи като санитар) и се насочваме към ферибота за Бохол.

07:30 - 09:45: дълго пътуване до о. Бохол, родното място на Стефан. Говорим си. Наваксваме за пропуснатото време - не сме се виждали от лятото на 2017-та. Как е работата в новите ни компании, какво знаем за общите ни познати, припомняме си стари истории...

10:10 - една триколка ни оставя пред дворна врата, зад която ни гледа красиво Митсубиши Adventure, настръхнало от нетърпение за предстоящото приключение:) Това е домът на сестра му, от която взимаме ключовете за колата, и потегляме!

Изглед от вътрешността на триколка.

11:00 - вече сме на входа към наблюдателницата на един от Шоколадовите хълмове - наречени така заради кафеникавият цвят на изсъхналата трева, с която са покрити. Намираме се в голяма равнина, покрита с дузини симпатични хълмчета, които наистина приличат на купчинки насипно какао! Изкачваме се до върха на наблюдателницата - гледката си струва.

Интересно е, но в същото време - не чак толкова впечатляващо.

12:20 - Стефан споменава, че наблизо има някакво колело, което караш по въже. Питам го да не е предозирал антибиотиците (натровил се е наскоро с миди и сега е на лекарства), но той ме завежда до таен (беше доста трудно откриваем) екшън парк, предлагащ богат набор от екстремни изживявания на завишени цени. Едно от тях наистина е каране на колело по въже! Взимаме си билети, минаваме инструктаж и се изкачваме до една висока кула, свързана с няколко метални въжета към друга такава, на около стотина метра. Между тях далеч долу се поклащат върховете на дърветата, а в страни се разпростира долината на Шоколадовите хълмове. Качват ме на велосипед с мофифицирани капли, закачват ме горе-долу към металните въжета, и ме пращат да стигна до другата кула, полека, но и без да се спирам да балансирам.

Правил съм странни неща през живота си, но да карам колело в небето се нарежда на едно от челните места. Не знам колко добре беше обезопасено, не исках и да разбирам, затова карах внимателно, стараейки се едновременно да балансирам, и да гледам във всички посоки, защото гледката около мен беше страхотна, и то в повече посоки, от колкото съм свикнал:) От другата кула ме пратиха на обратно по друго въже, тук духаше вятър и стана малко страшно, но мина много бързо. Накрая ни засне фотограф, принтира ни по една снимка и качи останалите на телефона (срещу допълнително заплащане).

Стефан предложи да обядваме в малко местно ресторантче пред входа на парка, където надигнах всички похлупаци и най-малко гадното нещо беше ориз и пилешка супа (пилето вътре сякаш беше накъсано на парчета както им падне, повечето - с костите), и понеже нямаха студена малка бира, си взех еднолитрова, при това силна. Затова и следващите ми спомени са малко разпокъсани:)

Снимките може и да са много сполучливи, ако пред камерата не е застанал някой с фотогеничността на размазан гол охлюф.

14:10 - Пристигаме в малък резерват за... спящи лорита!  Поне така си мислех тогава - после едно проучване показа, че всъщност сме се срещнали с филипински дългопети. Тези мънички хищници с големи очи са нощни животни - вечер се активизират, сканират околността с отличния си слух и въртящата им се на 180 градуса в двете посоки глава, и почват да похапват каквито насекоми им попаднат. Но през деня хващат по една клонка и лентяйстват. Сигурно можеше да видим някое случайно в джунглата, но тук срещу 2 лева минахме по една пътека, край която мързелуваха цели 5-6 лорита (пазени от същият брой служители). Купих лорита-магнити от сувенирния магазин, и продължихме нататък.

14:45 - спряхме за фото пауза в една фотогенична гора - високи дървета се прегръщаха високо горе, образувайки арки от зеленина;

Толкова часове в тази кола, че наскоро като си вадех снимки от това пътуване - добавих и тази, за спомен:)

15:10 - фото пауза край една разрушена от земетресение 500 годишна испанска църква, в процес на възстановяване. Там имаше и лодки на които можеш да обядваш докато плават по реката, но бяхме твърде късно за тях (а и вече яли);

До колкото разбрах има вариант за обяд в тези плаващи ресторанти, под съпровода на традиционна музика.

16:00 - спирка при паметника на кръвният договор между местен вожд и испански колониалисти; купувам си и една тениска с лори - ами че как?

16:30 - стигаме до входа на пещера - слиза се по стълби, потъващи в земята. Не очаквам нищо особено, но вътре е уникално яко - стига се до малко подземно езерце, над което са надвиснали сталактити, от два отвора в горната част, подобно на едно умалено копие на нашата "Божиите очи" прониква светлина, а аз преглъщам всякакъв срам, хвърлям шортите си и се хвърлям с памучните си слипове в топлата вода. Усещането е невероятно, най-вече плуването по гръб, докато срещу теб се зъбят надвисналите сталактити, а малки птички прелитат между тях...

Де да можеше.. или поне аз да можех да предам усещането за мястото с тази снимка...!

17:10 - вече сме на плаж. Бяла, чиста плажна ивица, граничеща с пояс палмови дървета. Мек пясък по дъното, рибарски лодки със стабилизатори близо до брега. Топла вода, солена. Аз си развявам големите задни части, едва прикрити от мокрите ми слипове, и пълня очите си с гледката (и част от солената вода).

...

Неусетно минава час, докато аз се плацикам, Стефан седи на брега и ме чака. Колкото и да ми е трудно да го повярвам напълно, изглежда че се радва, че на мен ми е добре, и прави всичко за да ми е удобно и да се забавлявам. Освен това ми е личен фотограф - макар и неумел. Настоява да ме снима до всеки надпис, който срещнем:) Лошото е, че после качва всичко във фейсбук, и трябва по най-бързият начин тайно да махам отбелязванията си от по-ужасните снимки, в стил "голям шкембак се подава от гащите";

Почти нямам снимки от плажа, така че ще трябва да ми се доверите, като казвам, че беше много хубав:)

20:30 - караме два часа и нещо, слушайки по радиото на Митсубишито американски хитове от 70-те. Говорим си. Аз едва гледам от умора. Пристигаме в къщата на сестра му, оставяме колата. Две деца в двора като ме виждат - с истинска уплаха се притискат до портата и се изнизват по най-бързия начин. Скоро си тръгваме и ние, хващаме една триколка и сме обратно на пристанището. Вечеряме в местно ресторанче, като след решително отказване на всякакви ужасно изглеждащи животински части на клечка (една супа почти ме спечели, преди да разбера, че това в нея не са листа, а телешка кожа... хм), накарая си взех ориз и нуудълс супа.

Хмм... не, благодаря.

Оказа се че пътуваме на най-големият и съвсем нов ферибот на Филипините, където в икономичната класа даваха концерт на Дуа Липа, последван от предпоследният Джурасик Парк, който така и не бях гледал - времето мина неусетно. Всъщност, в по-скучните моменти от филма написах всичко това:)

Ден 2: Неприятности в Рая

Станах късно-късно и слязох да видя домакините си - нямаше никой, но закуската си ме чакаше на масата - този път изядох и едно манго, което хвърли сетивата ми е екстаз - едва се сдържах да не хапна и останалите! През това време се връща Стефан, видимо притеснен: съседът му - много възрастен англичанин - имал проблеми със запалването на колата си, затова Стефан отишъл и купил нов акумулатор, а после решил да го смени, като свързал клемите така, както ги е свалил. Без да погледне, че батерията има в означението си едно "R", значещо обърната полярност. С други думи - прецакал колата доста лошо, а англичанина като видял - побелял още повече (по неговите думи). Така че разходката за този ден се отложи за късният следобед, докато се уверим че колата е прибрана от техници, а дядото-англичанин все още диша.

Старата кучка Чика пази всекидневната и се прави, че не ме гледа, но всъщност стои нащрек.

Този ден бяхме заедно със съпругата му, все така любопитна да узнае повече подробности за мен, за България и за всичко останало:)

Посетихме местният еквивалент на Тадж Махал - отгромен мемориал, посветен на починалата съпруга на несметно богат милиардер, после пихме "хало-хало" - местна напитка, която обожавам - в един от безбройните молове, вечеряхме и се прибрахме рано, защото на следващият ден ставането беше отново в 4:30!

Знаменитото хало-хало. Буквално означава "разбъркай-разбъркай" и рецептата му варира доста от мястото, на което си го поръчваш. Така че не спирах да опитвам, в името на науката:)

Ден 3: Неизяден от акули

Стефан кара 4 часа и половина, за да стигнем до южното градче Ослоб, където на предприемчиви местни някога им е хрумнала невероятната идея да почнат да хранят с планктон безобидните китови акули, разхождащи се наоколо, и да правят страшно печеливш бизнес от това. Резултатът - малкото заградено пространство в непосредствена близост до плажа беше изпълнено с гъсто наредени лодки, накичени с туристи като телеграфни жици с лястовици през есента. Билети нямаше, но Стефан направи някаква магия и някак прередих всички, озовавайки се на една от заминаващите лодки, закопчаващ излишната спасителна жилетка, и регулиращ ластиците на маската на шнорхела си. Имахме 30 минути. Гмуркаме се и към мен се задава огромна риба. Дъхът ми секва за момент - маската я прави да изглежда по-голяма, но тигровите акули приличат на безобидни сомове, които съвсем не се интересуват от човешко месо, а се концентрират в изяждането на максимално много вкусни хапки планктон, които подхранващи лодкари й подхвърлят. След първоначалното стъписване всичко наподобява посещение на аквариум, за мен лично не беше нищо феноменално, предвид че нямаш право да се отдалечаваш от лодката, където си в компанията на още 5-6 размахващи ръце и крака себеподобни.

Нямам снимки от водатя, но тази горе-долу илюстрира какво се виждаше под водата. Това е между маневрирането между махащи ръце и крака - чудя се кой точно беше рибата в случая...

Половин час мина неусетно и малко по-късно пътувахме обратно към Себу, пропускайки близките водопади, за да се приберем преди процесиите по случай Великден (действието се развива през католическият Велики Четвъртък). Връщането беше много по-бързо, и отидохме право в Лапу-Лапу, за да видим мястото, където Магелан е акостирал през 1521-ва, за да бъде убит от с местното население и никога да не завърши околосветското пътешествие, което му се приписва! На мястото са направили малък парк с впечатляваща статуя, монумент и един ресторант за морска храна, където хапнахме за последно с добрият Стефан - калмар, кокосов орех и т.н. После той ме изпрати до летището, сбогувахме се сърдечно и направих първият си полет с Air Asia..! Пристигнахме по часовник, скочих в едно такси от летището - вече знам адреса си наизуст - Макати, Дон Карлос Паланка 112 (но да не минава по sky way-а, в момента няма толкова движение), пристигам, и след кратък разговор с Момчил си лягам да поспя.

Ден 4: Натресен на проститутки

Както и очаквах този ден беше зле, но не чак толкова - можеше да е и по-лошо! Събудиха ме в 4:30 сутринта (сефте), и скоро бяхме във фоайето на небостъргача, където вече ни чакаше Саймън - наближаващ 70-те милионер, началник на Момчил - моят приятел още от университетските години, на когото гостувам. Предната вечер те двамата си пийвали в любимото си кафене "Хавана", заедно с 3 от любимите си момичета (от тези дето се навъртат наоколо и чакат да ги извикаш за по-специфични и много добре платени дейности), и последните ги навили да отидат неизвестно къде за една вечер. Това неизвестното се оказа съседният остров ..., а аз бях представен пред свършен факт. Аз, Момчил, шефът му и 3 проститутки, в 3 двойни стаи, за баснословната сума от 3500 песос на стая! Цялото ми същество беше против, но нямаше как да откажа на домакина си, особено предвид, че той изобщо не ме попита.

И така, тръгнахме в 5:30. Такси до автогарата. Среща с момичетата - надеждите ми че можеше да се окажат свестни и готини (професията си е професия, не ми е работа да ги съдя) се изпратиха след като ги видях и разменихме няколко думи - бяха грозни и глупави, до такава степен, че чак ме отвращаваха...:/ Освен това цялата им организация ни доведе до мястото на настаняването вместо след час с ферибот, както беше планирано, след - това съвсем сериозно - 9 часа. Девет часа път. Такси, автобус, кораб, триколка, джийпни, още едно джийпни и вървене, порядъчно подплътени с чакане - или как си пропилях един от малкото оставащи дни в този малък рай.

В мястото за настаняване ме чакаше една типична азиатска стая от най-мизерен тип, където казанчето не работи, водата тече плесенясала от някой бидон на покрива, нямаш четка за тоалетната нито тоалетна хартия, а обзавеждането се състои от едно легло с повече от съмнителни чаршафи. За този лукс Момчил плати 4000 песо, които си разделихме, т.е. по $40 на човек, което поставя тази нощувка като най-скъпата в живота ми, биеща миналогодишният рекорд в Цюрих!

Въздишка и 1 минута мълчание...

...

Излязохме да обядваме, пребити от път, в някакво мизерно капанче край плажа, където ни обслужваше "бакалан" (гей) - нищо чудно, предвид че мястото се оказа нещо като гей-столицата на Филипините. Йей... Иначе крайбрежната улица е красиво обградена с палми, плажът е голям и претъпкан с хора, а залезът беше фантастичен!

Плажната ивица по светло.

Докато обядвахме, трябваше спорадично да влизам в контакт с онези същества, които бяха дошли с нас, и мисля че сравнително успешно прикрих погнусата си. Те и трите са майки, по-възрастни от нас с Момчил (май че набор 86) и в един момент доста се смях, когато най старата ни показа сина си, с когото водеха видео разговор, и го представи:

• This is my son - Hitler. Say Hi, Hitler!
• Хай, Хитлер! - казах аз през смях.

Вечер крайбрежната улица на популярният курорт Пуерто Галера, където се бяхме озовали, беше препълнена с хора, голям процент от които - травестити. Разходихме се, но към 23:30 аз се измъкнах от компанията и отидох да спя - чудесно решение - останалите взели участие в бурните партита по плажа, за каквито просто нямах сили...

Плажната ивица на Пуерто Галера в тъмната част на деня.

Вече е събота преди Великден, а аз още пътувам обратно към вкъщи, но това пътуване вече излиза от времевата рамка на заглавието, и спирам точно тук:)