Kelimutu, Inodnesia

Енде, остров Флорес , Индонезия - Красивата гледка на островърхи островчета сред безкрайното море е нарушена от остите виражи на самолетчето, което захожда за кацане. Самолетната писта започва от самия плаж и се притеснявам дали колесника няма да заоере в пясъка. Леко ръми и пред стъпалата е застанал местен който раздава чадъри за да не се намокрим докато повървим към единствената масивна постройка наоколо, служеща за аерогара. В очакване на раниците пред дългата 3-4 метра лента в малката заличка се заприказваме с единствените двама бели. По акцента се разбира че са славяни. Украйнци - Артьом и Костя. Идеално! Дотоваряме се да си споделим колата до Мони и започваме оживено да се разпитваме кой, откъде, закъде...

Пътят следва дълбокото и стръмно ждрело изкачвайки се в планината. Релефа е хималайски- пропаст от едната страна и високи скали от другата. С една съществена разлика - Зелено... Много зелено... Всички нюанси на зеленото... Толкова зелено че си мислиш че нещо ти е станало на очите и виждаш само в зелено. Малкото открити площи са терасирани и превърнати в оризища. На няколко места булдозери избутват падналите от скорошния дъжд големи камъни и тонове пръст. Шофьорът, дали от икономии или може би Тойотата е чужда и я пази, се опитва да кара под 2000 оборота по стръмните завои, което неминуемо довежда до загряване на двигателя.

Докато пушим цигари и чакаме колата да изстине, провеждаме кратък инструктаж за начин на управление на МПС при постоянен наклон съчетан с многобройни завои. След десетина завоя пак се влачим, задминавани от всякакви превозни средства, за да спрем след половин час пак "да пушим". 2 часа по-късно най-после преодолели разстоянието от 50 км стигаме Moni - "базов лагер" за вулканичните езерата Kelimutu... Къщи, сковани от различни по размер, дебелина и произход дъски разположени покрай виещия се път. Селцето, 30-40 бараки, е не повече от три завоя. Няколко прасенца ровят съсредоточено край пътя. Заобикалят ни две дузини хлапета и ни се радват на техния език. Местните ни се усмихват, накацали по тераски и прозорци.

След кратки огледи и пазарлъци в няколко бараки с надпис "Guesthouse" поддаваме на любезно и много добре говорещо английски хлапе, което ни отвежда в неговия " евтин и чист хотел" в заден двор на циганската махала на селото. Бунгалата са сносни на пръв поглед но пейзажа е леко смущаващ. Изкушени от ниската цена се настаняваме. Maria inn е кръстен на възрастна жена, която не спира да предлага всевъзможни трекове и екскурзии на учудващо сносен английски само и само за да ни задържи по-дълго. Тук сме извън активния сезон и сме им много ценни. "Ооооо, мистър! Ама как само две нощувки. Има толкова неща за гледане". Чудя се откъде ми дойде идеята да стигнем чак до тук, на около 12 000 км, на майната си! Докато си говорим с бабката пред нас с тихо гухтене преминава дребно малко черно прасенце, с бутчета по- малки от нашенските пуйки и бузеста глава по-голяма от него. Артьом се изправя, с игрива усмивка вади телефона и ни пуска..... "Буба Мара" на Брегович!... Много точно и подходящо - направо сме си във филм на Костурица.

При огромните количества дъжд който се изсипва годишно и пълноводните реки наоколо повече от странна е липсата на вода. Трябва да се включи помпа за да има дори и за санитарни нужди. Дали защото са християни в най-голямата мюсюлманска държава и правителството е отписало този планински остров. Или си ги мързи да направят нещо повече от най-елементарното и достатъчно необходимото!

Още по тъмна доба ни събуждат петленцата из селцето. Нямат ни умора, ни спиране тия дребни гадчета. Снощи трябваше да не отказвам пилешкото! - "Мистър, чикен?" - "По колко бройки са в порция?" питам 'Иван гледайки живото пиленце в ръката му. (Остров Флорес е християнски и повечето са с имена на апостоли. Има и един 13 годишен Стефа'н, сираче което са приютили и се грижат за него, а той помага в "бизнеса" докато не е на училище.) След петленцата идва ред и на баба Марийка да доразбуди къщата и на висок глас да разпредели задачите, преди да тръгне за сутрешната молитва в селската църква. А ние да се стягаме за каквото сме се домъкнали чак тук,най-далечната точка до която сме стигали досега - вулканичните езера Kelimutu.

15км догоре ги преодоляваме с автомобил защото денивелацията е сериозна. За да не се повтори разочарованието от Brоmo, днес тръгваме около 10ч. след като мъглата се е разнесла и слънцето напича. Най-после! След два неуспешни опита най-после виждаме отблизо как изглежда вулкан. Красиво е! Приказно красиво! Наоколо няма жива дъша - само ние, запленение от магията на природата!

След като е преминало първоначалното вълнение и се е поуспокоил адреналина и четиримата седим всеки сам със себе си, вперил поглед в езерата и планините в далечината, усамотен с мислите си. Не ми се тръгва. Спокойствието, тишината и уникалността на това място те държат прикован към скалата и те приканват да останеш още малко...още малко...още малко.

- Красиво е.

- Уникално е. Ние имаме по-красиви планини - шепнем си с Жени.......

- Костя! Пахож на нашие Татрьий, но не одинакого... – се включва някъде от ниското и Артем.

Минералното съдържание в комбинация с отделениете газове кара водите на езерата да променят цветовете си. Не така мислят местните. Според легендите в зеленото езеро отиват душите на мъдрите хора, в синьото – на младите, в червено-черното - на грешните души. Само не разбрах къде отиват женските души

Слизането по пустия криволичещ път в началото е приятно и весело и минава в снимки и анекдоти, докато не се задават следобедните облаци и замислят компанията. Стопираме някакъв товарен камион и част от нас се качват отзад, в празната каросерия, да послушам индонезийски рап на свеж въздух от супер голяма тонколона ! "Давай, брат'чед, че дъжда иде!"

Пребити от ходене молим да пуснат помпата и след хладкия душ се трупясваме за следобеден сън. Нещо не ни се излиза на разходка и се доверяваме на Артем и Коля да намерят транспорт за завръщането. Те са решили да наемат кола за няколко дни за да доразгледат острова и пътьом да ни оставят на летището в Енде откъдето ние ще започнем нашето завръщане към дома през Labuan Bajo - отправна точка за еднодневна екскурзия до един от двата острова на Комодските варани.

На сутринта бавно и спокойно си взимаме довиждане със семейството. Докато минавам край боботещата помпа обръщам глава и виждам маркуча й излизащ от рекичката която се спуска по байра....

( "Ка-лаш-ни-ков" , "Ка-лаш-ни-ков"... Артем, а тая имаш ли я ?!?!?)

Снимки ето тук - https://picasaweb.go...loresIndonesia#