Варанаси, Бенарес или Каши – град с много имена и лица – духовната столица на Индия за безчет поколения индуси. Тук всеки миг събужда душата, всеки ъгъл е обвит в история, а божествеността е ежедневие. Ганг – течащото въплъщение на вечния живот захранва града с духовна святост и привлича поклонниците в прегръдката си. Във водите ѝ се преплитат спиритуализъм, мистика и древна мъдрост. Слизайки по стъпалата на древните гхати към реката на изкуплението, за да се освободят от греховете, те вярват, че смъртта дарява мокша и освобождава душите им от безкрайния цикъл на прераждане. Особено ако се случи тук, в неугасващите от хилядолетия огньове на погребалните клади. Накратко – това е свещеният Варанаси – портал към божественото.
Гъсто населеният град ежедневно приема в обятията си тълпи от вярващи и туристи, а по време на фестивали и големи празници вълна от хора залива централните и крайбрежните улици.
Така и не разбрахме как попаднахме тук точно в навечерието на един от най-свещените за индусите празник – Маха Шиваратри – божествената нощ на Шива, в която се жени за Деви Парвати.
Автомобилът, който ни взе от летището, се опитва да стигне до хотела, разположен в централната част, само на 500 метра от гхатите. Колоната от коли се движи едва-едва, а наоколо се стрелкат мотори, велосипеди, рикши. Дори пешеходците се движат по-бързо от нас. Изглежда като да е пълен хаос, но не е – това е нормалният ритъм на града. Свалям прозореца, за да снимам и канонада от клаксони във всевъзможни тоналности провокира слуховата ни толерантност. А това е само прелюдията. Приближавайки центъра на града плътността на трафика ескалира до нови, по-високи нива. Тук нашият гид ни съобщава, че единственият начин да продължим е пеш, тъй като напред е затворено за превозни средства. Какво да се прави – с куфар в ръката поглъща ни тълпата. Навлизаме в истински дебри от колорит, суматоха от хора и шум, сякаш сме си пуснали филм на бързи обороти. Усещам някакво вътрешно напрежение и започвам да се чудя какво правим тук. Досега си мислех, че Марина се облича цветно, но на фона на пъстрата палитра от ярки тонове и разнообразие от орнаменти, нейният стил леко ми бледнее. От двете страни на улицата търговци са наредили стоката си пред магазините – отново изобилие от цветове. Първоначалният шок отминава и докато стигнем до хотела започвам да се адаптирам. Все пак е петият ни ден в Индия. Но това, което е Варанаси по време на фестивал, според мен не може да се види никъде другаде. Истински късмет е, че успяхме да намерим хотел, и то в последния момент, преди да потеглим. Оставяме багажа и нашият гид ни повежда към сърцето на града – Дашашвамед Гхат. Стараем се да не го изпускаме от поглед, докато се провираме сред потока от хора. За краткото разстояние до там срещаме няколко двойки младоженци, облечени в красиви традиционни носии и успяваме да научим новия ни индийски приятел да казва „булка“. Предимство е да сме с местен водач – това ни спестява настойчивостта на предлагащите различни стоки, сувенири и услуги. Виждам как ни фокусират и тръгват към нас, но когато разберат, че сме с него се отдръпват. А индийците са царе на идеите как да спечелят някоя рупия от туристите. Имах интересна случка в крайпътно заведение – докато си мия ръцете в тоалетната един мъж ми подаде хартия да ги подсуша и после си поиска бакшиш.
Близо до реката е доста по-тихо и спокойно. Дълга редица от просещи – основно жени и деца – са насядали по земята и протягат с надежда ръце към нас. Пред всички има метални купи, в които получават ориз. Недалеч от тях, полугол садху, намазан (вероятно) със свещена пепел от кремация полира до блясък голям Шива лингам. Странно, но този последовател на мистериозни древни традиции, отхвърлящ общоприети норми и живеещ в свой собствен свят, следвайки пътя на духовно просветление, на мен ми действа успокояващо. Може би под този привиден пласт се крие истинското лице на божествената аура, към която се стремят тези, неразбрани от много хора, последователи на бог Шива. Сядам до него, за да нанесе на челото ми три хоризонтални линии (трипундра). Според вярванията това е защитен знак и трябва да ме предпази и да ми помогне да надделея своето его, карма и илюзия. След това ритуално рисуване, символизиращо духовното ни пречистване, вече сме истинска част от празника Маха Шиваратри.
Шмугваме се по тесните и оживени улички (галиян), където най-добре се усеща атмосферата на града. Ако няма кой да ни води в този безкраен лабиринт, задължително ще се изгубим в него. Красиво изрисувани къщи се редуват с олющени и мръсни.Над главите ни, на фона на малкото открито към небето пространство, мрежа от кабели е вплела къщите в своята паяжина. Малък оранжев храм на богинята на знанието Сарасвати се слива с уличната архитектура. Ако не са надписите на санскрит над ниския вход, по нищо не се разбира, че е място за поклонение. Не че ние разбрахме нещо от тях... Гъстотата на къщите е имала за цел да прикрие храмовете от погледите на монголските нашественици по времето на Аурангзеб, разрушил най- известния днес храм на Варанаси – Каши Вишванатх. Следва друго малко светилище – около един квадратен метър, в което има статуя на Ганеша и няколко фигури с червени дрехи. В средата, върху лингама е поставено цвете невен, с което се засвидетелства уважение и се отправя молитва. За повечето от малките храмове се грижат собствениците на къщата, към която са прикрепени.
Следваме нашия гид, а той не спира да говори. Но как да запомним всичко? Минаваме покрай жилища, които вместо входна врата имат само покривало от плат. В тясното пространство на улицата заобикаляме простори с дрехи, цветя, паркирани мотоциклети и велосипеди. Има и движещи се, които ни разминават с ловки маневри. Разбира се, не може и без крави, подбутващи разсеяните туристи, за да им направят път. Излизаме на една от най-старите улици – Вишванатх Гали. Тук цари истинско оживление. Превърната в базар, на който се предлагат от лъскави сарита, сувенири и украшения, до сладкиши с канабис. Успяваме да се проврем сред хората, без да се изгубим и се оказваме до Портал 1 на храма Каши Вишванатх, където тече трескава подготовка за празника. Дълги ленти, с нанизани оранжеви и жълти цветове от невен са закачени по фасадите на сградите. Палава маймунка саботира процеса, като ги дърпа и разкачва в другия край.
Слизаме към реката по широк и открит коридор, носещ името на храма. Доскоро тук е имало обитаеми къщи. Поради постоянното струпване на хора около най-свещеното място във Варанаси и невъзможността тесните улици да поемат големия човекопоток, те са съборени. На тяхно място е изграден този площад, свързващ гхатите с храма. В единия край на новия коридор е издигната статуята на Ахилябай Холкар, по чиято инициатива е възстановен Каши Вишванатх. В другия е тази на Бхарат Мата – богинята майка на Индия. Минаваме през главния вход/изход, представляващ висока арка с купол, покрита със сложна каменна резба и излизаме на стръмните стълби между Лалита гхат и Маникарника гхат. Тук няма толкова много хора и е доста по-тихо. Гледката към Ганг и лодките, носещи се по гладката ѝ вода ми действа успокояващо.
Спускаме се към нея и вляво от нас виждаме пламъците на открития крематориум Маникарника гхат – домът на вечния огън. Смята се, че дори след хиляди цикли на прераждане, спасението на душата далеч не е сигурно. Но само след едно раждане във Варанаси и огнено погребение тук, мокша е постижима. Вярва се, че самият бог Шива насочва душите на мъртвите, шепнейки в ушите им Тарака мантра. Не всеки обаче може да си позволи да бъде кремиран тук, където дневно се извършват до 400 изгаряния. Преброявам около 12 клади и всичките горят с различна сила. Близки на починал потапят няколко пъти в реката носилка, покрита със златен плат, отрупан с оранжеви цветя. Става ми тягостно и не искам да гледам повече, въпреки че тук дори и смъртта се празнува.
Продължаваме покрай реката, а вдясно от нас са стъпалата на Лалита гхат, свършващи в красива двуетажна пагода. След нея се вие Вишванатх Гали, през която минахме по-рано днес.
Крайбрежната ивица се стеснява и тук виждаме възрастен йогин, застанал в падмасана и изпаднал в дълбока медитация. Слабото му тяло е покрито само с препаска на кръста. Косата му е сплетена в расти, вдигнати на кок над главата и стегнати с красив оранжев венец от невен. Дългата повече от метър плитка на брадата му е увита на земята, като изправила се кобра. На стената зад него има цяла инсталация от цветя, портрети на бог Шива и на философа Шри Днянешвар. На голям винил е изписан призив да не се замърсява Ганг. Крива бамбукова тояга, вероятно на неговата възраст е подпряна до него. Нашето присъствие, както и това на другите преминаващи не го разсейва и за миг.
Оставяме го с предизвикателството да е сам със себе си сред толкова много хора и следваме нашия гид, който ни е осигурил лодка за обиколка на гхатите по залез.
Плавно се полюшваме и слушаме звука от греблата, надделяващ над далечния фонов шум от брега. Чувствам дълбоко успокоение. Панорамните гледки към гхатите, с куполите на безброй храмове засилват това усещане. Слънцето, залязващо зад тях, оставя дълга следа върху свещената Ганг. Спускайки се от Хималаите, реката на изкуплението тече с мистична сила покрай Варанаси, за да пречисти греховете на тези, които се потопят в нея. Ще станем свидетели на този ритуал утре по изгрев. Според легенда реката извира от кичурите коса на бог Шива и това ѝ придава небесна сила. А според нашия гид чистата ѝ вода не губи свойствата си дори и след половин година, така че спокойно можем да си вземем с нас. Категорично не се възползваме от тази възможност, но пускаме вплетени цветя със запалена свещ (дии) като молитвен дар към реката.
Залезното време е предпочитано за разходка с лодка и постепенно пространството около гхатите се запълва с различни по размер лодки. Силуетът на града плавно се изгубва в далечината, сред смог и златни слънчеви лъчи. Напълно отговаря на името Каши – блестящ от божествена светлина.
Лодката ни оставя на оживения Дашашвамед Гхат. Всички са дошли да наблюдават молитвената церемония Ганга Аарти. Тя се провежда всяка вечер по залез слънце и с нея се отдава почит към Ганг. Освен на самия гхат, пъстрата палитра от хора е и върху лодките, закотвени пред него. Нашият водач ни намира седящи места на голяма тераса, от която виждаме всичко. Седем правоъгълни платформи, покрити с оранжеви цветове на невен, са разположени на тържествената сцена. На средната, трима пуджари (индуистки свещеници) продължават подготовката, с прецизност, която подчертава голямото духовно значение на този ритуал. Камбанен звън изпълва пространството около гхата, последван от глас, произнасящ свещени мантри. Всичките седем пуджари се събират пред централната платформа за обща молитва. Енергията им се прехвърля и върху зрителите и те започват да пляскат в техния ритъм. Седмината заемат своите места върху платформите и аромат на тамян прониква във въздуха, докато те извършват различни движения с ръце, оставяйки диря от белия дим. Денят отстъпва място на нощта. На тъмния ѝ фон пламъците от маслените лампи в ръцете на свещениците рисуват поредния си магичен танц, следвайки този вековен ритуал. Докато наблюдавам техните движения и слушам ритмичните звуци на камбаните, в синхрон с песните, усещам необяснимо спокойствие. Или може би това е щастие, че сме част от този духовен празник.
Време е и за друг празник – рождения ден на Марина. Къде по-подходящо място от Варанаси? Мисля, че ще запомни този ден завинаги.
„На гарата, нашият приятел Юлиян решава да погледне таблото с разписанието на влаковете. То, естествено, е на официалната писменост деванагари. Нищо не разбираме, но той твърди, че ще запомни как се изписва и така ще намерим правилния влак. Забавен човек!“
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега