Индия по магелански /кратката програма/ - част II - от Джодхпур до Делхи

Вече сме преполовили нашето пътуване. След преживелиците в Агра, Рантамбор, Джайпур и Пушкар, за които разказах в част първа, приключението в Раждастан продължава и става още по-весело. 

Снощи сме пристигнали в Джодхпур и сме се настанили в автентична хавела в стария град. Основното й предимство е терасата на покрива с директна гледка към форта - чуден декор за питие. Оказва се, че и храната, която предлагат не е никак лоша и е на съвсем прилични цени.

*****

Ден шести – Джодхпур

Част от групата става рано, за да посрещнат изгрева в „синия град“, аз обаче съм толкова каталясала от емоции, че предпочитам да се наспя. После всички дружно се снимаме със знамето и поемаме към форта.

Mehrangarh Fort and Palace е поредното впечатляващо място. И тук дворецът, който се намира зад стените му вече не се обитава от махараджата и е превърнат в музей. Отново прекрасна архитектура, изящна резба в камъка и чудна гледка към града долу. Фортът се управлява от специално създаден тръст под опеката на махараджата и грижливото поддържане определено си личи.

Има музей на носилки, използвани от махараджите и съпругите им. Покритите са за съпругите, като прави впечаление колко малки са - обяснението е, че са ги женели още като деца. "Малката булка" не е мит 😃.  В женската секция на двореца пък могат да се видят бебешки люлки. Изложена е и личната колекция от миниатюри на махараджата, а в магазина за сувенири могат да се купят различни миниатюри и други сувенири.

Следващата ни цел е Jaswant thada - гробница на махараджа Jaswant Singhjill, построена от сина му, завършена през 1906. Отново бял мрамор и изящна украса. В градините около централната сграда са разположени по-малки гробници, предназначени за членовете на семейството.

Отбиваме се за малко в настоящата резиденция на махараджата, част от която функционира като хотел.

Продължаваме към Mansagar Park и Mahamandir Temple. Всъщност аз почти през цялото време съм в блажено неведение къде, кога отиваме – програмата са я правили Красен и Мая, Мая комуникира с гидовете, а аз така съм се вживяла в ролята си на куфар в това пътуване, че даже не питам къде отиваме. Оказва се чудесен парк, в който са ситуирани различни храмове и гробници. Всъщност до преди построяването на Jaswant thada, това е било мястото, където са строени гробниците на махараджите и членовете на семействата им. Паркът е безплатен за посещение и пълен с местни, които масово напират за снимки с нас. Е тук вече се чувствам като звезда.

За финал слизаме в центъра на града, където е часовниковата кула и местният пазар. Пълна лудница!

Част от групата остават тук, за да се качат на кулата, останалите хукваме на шопинг за подправки. Гидът ни завежда в малко семейно магазинче, където усмихнато момиче ни черпи със страхотен масала чай и прави презентация на подправките и чайовете, които продават. Нарамваме по една торба с кой, каквото си е харесал, а девойката ни взема мейлите, за да ни изпрати рецепти на индийски ястия. /Спази си обещанието – след няколко дни получавам книжка с рецепти и линкове към статии за историята на магазинчето./

Следва посещение на магазин за текстил и яростен пазарлък за цената на шаловете, които сме си харесали. На Красен му призлява като ни вижда всички ровещи в купчината шалове, която са стоварили пред нас, но добре че беше той да респектира продавачите.

Прекарваме последната си вечер в Джохдпур в ресторанта на покрива на хотела ни /гледката към форта вече споменах/. Непалският персонал се обърква тотално в поръчката и сметките, ние пък ги шашкаме с изискванията към храната - на едната част от масата им е люто, на другата не достатъчно люто, въобще голяма забава, но си изкарваме чудесно.

*****

Ден седми – Джайсалмер

Днес поемаме към Джайсалмер. Ставаме рано, та и аз успявам да посрещна един изгрев на руфтопа на изпроводяк.

Джайсалмер е разположен в пустинята Тар, съвсем близо до границата с Пакистан. По-голямата част от района е военна зона. Основна забележителност тук е форта, който, за разлика от другите фортове, които сме видели е населен и обитаем и до днес. Интересни са и красивите хавели, които предстои да посетим. Пустинята също е атракция сама по себе си, но за нея нямаме време.

Пред форта ни посреща местния ни гид – нахакан плейбой с пригладена назад коса, барнат в шарени ризка, шалче и сако. Не му се занимава с нас особено, правим бърза обиколка на уличките на форта и след като обявяваме, че не ни интересува работилница за сребърни бижута, ни оставя на брат си да ни заведе до хавелите.
Самият форт е построен за защита на търговците, които са живеели вътре и след като те си тръгват, местните измолват от махараджата да засели тях. Право да се заселят е давано на определени хора от по-високите касти и от поколения наследниците им живеят там. В момента правителството се опитва да ги изсели оттам, като им предлага безвъзмездно настаняване в нови жилища, построени специално за тях, желаещи обаче няма много. С две думи, да живееш във форта, означава че си гъзар и нашият човек не пропуска да спомене, че той живее там.

Хавелите затварят скоро, така че след форта с бърза крачка се пускаме по тесните улички на града. Понамирисва, явно няма канализация в тази част, една кравичка се облекчава на сантиметри пред мен, движението е напрегнато и трябва да внимаваш не само за трафика и посоката, в която търчи гида, но и да си гледаш в краката, за да не настъпиш нещо неприятно. Доста ме напряга тази част от разходката, но пък хавелите, в които ни водят са УАУ!

Nathmal Ji Ki Haveli е била резиденцията на местния първи министър /човекът, който е отговарял за налагането и събирането на данъците/ и до днес част от нея се обитава от наследниците му, а друга е отворена за посещение от туристи. Сградата е проектирана и построена от двама братя-архитекти, които са си обявили състезание чия декорация ще е по-добра. Всеки от тях е изработил орнаментиката на една половина от сградата, като са работили едновременно. Като резултат двете половини са различни, но хармонично допълващи се. Входът е безплатен, но дарения или покупка на сувенир от магазина са добре дошли за собствениците, за да поддържат сградата.

Има и други красиви сгради по пътя. На една врата е застанал възрастен индиец и многократно ни поздравява с Namaskar - израз на голямо уважение.

Patwon ki Haveli вече си е с вход. Счита се за най-красивата хавели в Индия и наистина е впечатляваща. Прилепи прелитат в тъмните празни стаи на втория етаж.

За финал посрещаме залеза с гледка към форта. Местни дечица се надпреварват да ги снимаме и много се забавляват на снимките, които им показваме. Едно момиченце упорито се опитва да ни продаде гривнички, харесва си Красен и не спира да му ги предлага за подарък на семейството. Иска му пет долара, той пък я закача като той й иска пет долара. Не се отказва докато не се качваме обратно в буса, даже я научихме да каже „Дай пет долара“ на български 😊

Настаняването в хотела след това предизвиква известен хаос – името е сменено и шофьорът ни Сунил едва го намира; не може да се плати с карта - викат човек, който да донесе пос терминал – човекът идва, но пос терминала - не. Когато масово ги караме да ни дадат нови чаршафи, настъпва суматоха, но все пак носят. Оказва се, че сме им първите туристи от пандемията насам и не са много подготвени за нас. Обаче пък тук си направихме най-веселата вечер от цялото пътуване. Качваме се на руфтопа и поръчваме бира – тичат да я купуват отнякъде, след поръчката на два омлета донасят отнякъде и една кора яйца. Обаче не казват, че няма – като попиташ казват „possible” и някой тича да пазарува. Докато си пием биричката и си пускаме музика на телефоните, собственикът Йоги периодично ни посещава, разказва истории и ни поздравява с някакви песни на телефона си. Бил е женен за германка, пътувал е из Европа и очевидно много иска да си общува с нас. Накрая го каним да се присъедини и той го прави с удоволствие, включва и колона, към която да се вържем и музиката гръмва. Междувременно ритъм на песничка ни напомня за „Елено моме“ и като рипваме да танцуваме едни хора, събираме им очите на индийците. Купонът се отприщва с пълна сила, индийците също се включват. Научихме шофьорчето и собственика на хотела на право хоро, а той пък се разнежи и не спря да повтаря как тази вечер ще остане в сърцето му завинаги. Танци – манци, голяма веселба. Каквото можахме, направихме за българо – индийската дружба. Красен се е прибрал междувременно, а Марти стоически остава да пази палавите си каки - танцьорки. Тръгваме си чак когато става притеснително, че Йоги не спира да настоява да ми показва звездите в пустинята. Понеже междувременно е споменал, че е „пустинна мафия“, бързаме и да приберем паспортите на всички от рецепцията преди да си легнем /на сутринта ще съжалявам за този ход, но още не го знам/.

*****

Ден осми – Луни

Сутринта започвам с инцидент. Снощи съм оставила паспорта си на конзолната масичка, там оставям и пластмасовата чашка с кафето, което току – що съм си направила и докато се обърна да си взема чантата, чашката се обръща и кафето залива паспорт, телефон и потича към багажа отдолу. Полудявам! Спешните спасителни мерки донякъде помагат, но паспортът си остава мокър и омазан, а ние вече трябва да тръгваме. Междувременно съм успяла да запуша и тоалетната със салфетките, с които съм попивала кафето. 

При тези обстоятелства разходката до езерото Гадисар ми е малко нервна, но решавам да не оставям инцидента да ми развали деня.

Тръгваме си от Джайсалмер, а Йоги е дошъл да ни изпрати.

Следващата ни спирка е Луни - малко селце, което сме избрали за междинна спирка между Джайсалмер и Удайпур.

Със слизането от буса ни заобикалят местните деца. Питат за имената, дивят се на маникюра ми /мислят, че са изкуствени нокти/, позират за снимка и се забавляват със снимките.

\

Единствената забележителност тук е хотелът в който ще отседнем - Fort Chanwa - укрепен замък/хавели от 18-ти век, построен от приближен до махараджата на Джодхпур и понастоящем превърнат в хотел. Мястото е впечатляващо, а по времето когато сме там започва музикален фестивал.

Мястото е красиво и масово го използват като декор на фото-сесии.

Настаняваме се и тръгваме на разходка из селцето. Настига ни служител от хотела, който ни придружава в разходката и ни кара да купим бонбони на децата. Докато се приберем всяко дете от селото е почерпено с поне два бонбона.

Вечерта започва фестивала. Докато гледаме изпълнение на традиционен танц, Марти идва и казва, че това тук е за пенсионери, а истинския купон е отвън. Децата са надули една колона и танцуват на улицата. Родителите им обаче също са там и не искат да ги снимаме. Дечурлигата ни накачулват /вече ми знаят името/ и искат бонбони, налага се да се върна до хотела за остатъка от пакета, който купих по-рано през деня. След като всички бонбони са раздадени, тримата с Вера и Марти се включваме в уличните танци. Забавни сме им, но възрастните изглеждат резервирани, така че решаваме да се приберем.

Довършваме с питиета на терасата пред стаите ни. Това е последната ни вечер заедно – утре след посещението на Chaturmukha Jain Temple of Ranakpur групата се разделя на две – четири човека тръгваме към Делхи, останалите продължават към Mount Abu, Удайпур и оттам – към южна Индия.

*****

Ден девети – храмът Ранакпур

Chaturmukha Jain Temple of Ranakpur е най-големият джайниски храм. Строителството му е започнало през 15 век и е отнело повече от 50 години, а в периода 1990 - 2001г. е реновиран. Храмът поразява с мащабите и изяществото на резбите в камъка. Има 1444 изящно гравирани мраморни колони, като една от тях е наклонена, защото само Бог е съвършен. В центъра на храма е основният олтар, в който са разположени четири статуи на Bhagvan Adinath, гледащи в четирите посоки на света, а очите им са впечатляващи – направени са от някакъв специален камък и светят когато светлина достигне до тях. Изключително творение на човешкият дух и ръка!

Тук са разположени и два по-малки храма – успяваме да видим само единият от тях, тъй като четворката вече бързаме за летището в Удайпур за полета си към Делхи. Малък, малък, но и той вълшебен с детайлната си орнаментика!

Разделяме се с групата с неохота, толкова пълноценни и весели бяха дните, прекарани заедно, че не ни се тръгва. Настроението в колата леко пада заради раздялата, оправят го няколко маймунки наскачали на пътя пред колата. Втурваме се да сваляме прозорците, за да ги снимаме, а шофьорът опулва очи и казва, че като нищо ще влязат вътре. Оказва се, че пътят ни минава през национален парк, който е резерват на леопарди и понякога животните пресичат пътя. Маймунки има по целия път, но леопард не срещаме.

Попадаме и на друга атракция по пътя - воденица, задвижвана с волски впряг.

Отказваме първата предложена спирка за обяд – ресторант подходящ за бели туристи и спираме след около час в крайпътно местно заведение. Тук атракцията сме ние - при влизането ни няма друг в заведението, а персоналът ни оглежда като бели врани. И тук се готвят за сватба - украсяват градината, а нас ни канят да седнем вътре. Чисто е, а цените са драстично по-ниски от тези в туристическите ресторанти. Успяваме да поръчаме и да си хапнем вкусно преди заведението да се напълни с местни, които ни оглеждат любопитно. Вера даже успява да документира приготвянето на храната ни.

Навреме сме за полета и вечерта благополучно се настаняваме в хотела в Делхи. Подарената от Красен водка също безпроблемно е минала летищните проверки и тъй като единственото място, където се пуши е терасата на етажа на рецепцията, излизаме там на по питие. Така и така няма къде да седнем, решаваме да си пуснем и музика и отново настава купон. Ние си танцуваме, персоналът от рецепцията и ресторанта точат врат да ни гледат и да ни се радват, минувачите по улицата също - минават по  един и поглеждат нагоре, след малко, уж случайно се връщат с още двама - трима. И тук влязохме в местните новини. Обаче на нас ни е весело и чудесно се забавляваме.

*****

Ден десети – Делхи

Сутринта от хотела ни взима новият ни гид – Правин. Този е много готин – спретнат, спокоен, днаещ и готов да изпълнява желанията ни. За пръв път ми стана неудобно от ролята ми на куфар в това пътуване – човекът пита къде искаме да идем, а аз си давам сметка, че съм тотално неподготвена за този въпрос - нищо не помня от бързото проучване на забележителностите на Делхи, направено преди месеци. Сещам се за няколко места, но нямам спомен кое какво беше. Снощи сме си говорили със Зори обаче, че вечер има светлинно шоу в храма Akshardham и иска да го видим. Правим бърз разбор на нещата, които да включим, споменавам му и за светлинното шоу, като предлагам Akshardham да е последният обект, за да може да останем там за шоуто ако той не може да остане /платено му е за тур до 17ч., а шоуто започва след залез слънце/. Човекът приема нещата присърце и се съгласява да остане с нас за шоуто и да ни върне в хотела, а аз оставям на него да прецени поредността на другите обекти. 

Делхи е огромен град с безумен трафик и огромни задръствания. Шофирането в него си е майсторлък, направо се удивлявам на търпението и смирението на шофьорите – у нас в такова движение биха се избили. Возим се като махарани в излъскан и нов автомобил, шофьорът ни е приготвил и вода.

Започваме с Lotus Temple - храмът на най-новата религия – бахайската, която е само на около 150 години. Бахайците вярват, че Бог е един и всички сме негови деца, независимо как го наричаме. Затова в храма няма никакви религиозни символи, а последователите на всички религии са добре дошли в него да се молят на Бог по своя си начин. Това, което ме впечатли най-много е, че имат брошури на всички езици. На български нямаше при охраната, но гидът ме увери, че със сигурност има в библиотеката на храма.

Оттук се отправяме към Qutub Minar – най – високото минаре в света с  височина 72,5 метра, включено в списъка на Юнеско.  Построено е в чест на победата на афганистанския владетел Qutb Ud-Din-Aibak над подследният хинду владетел на Делхи, която поставя началото на могулското владичество и е надстроявано от следващите двама могулски владетели. Правин се оказва и чудесен фотограф и увековечава присъствието ни в многобройни фото сесии.

Около кулата е изграден огромен комплекс - тук се намира и гробницата на Adham Khan – генерал на император Акбар, както и Quwwat-ul-Islam Mosque – първата джамия в Индия. В двора на комплекса се издига и колоната на чудесата – желязна колона, която не ръждясва /защото всички примеси са извлечени и премахнати от желязото/ и за която се вярва, че сбъдва всички желания.  

Следващ владетел е искал да построи по- голяма кула от Qutub Minar, но проектът таса и си останал недовършен.

Бърз и не много успешен шопинг в търговски център и продължаваме към друг Юнеско обект - Humayun's Tomb – гробницата на мугулският император Хумаюн. Оприличават я на Тажд Махал, но за разлика от него, тази гробница е поръчана от жената на императора за мъжа й и е построена от червен пясъчник. Всъщност Humayun's Tomb е по-старата от двете и е послужила като модел за построяването на Тадж Махал.

Встрани от гробницата Хумаюн е тази на фризьора му. Престижна работа си е било да си фризьор на императора, явно.

Гидът пита за обяд, но за сега отказваме. Чак вечерта си давам сметка, че не само сме накарали човека да работи 12 часа за нас, ами сме го и държали гладен, тъй като и той не успя да обядва.

Кратка спирка за снимки пред India Gate - триумфална арка, построена в чест на индийските войници, загинали в Първата световна война.

Продължаваме към Jama Masjid Delhi – най -голямата джамия в Индия, построена от император Shah Jahan. 25 хиляди души могат да се молят едновременно в огромния й двор. Намира се в сърцето на стария Делхи, а в подножието й има огромен местен пазар.

Оттук продължаваме към Червения форт пеша. Минаваме по малка тясна уличка в стария Делхи, после по оживен булевард. Хора, рикши, автомобили, автобуси - пълна лудница. Пресичането е с вдигане на ръка и силно повишено внимание. Мисля си, че тези хора всеки ден рискуват живота си само докато пресичат.

Пропускаме влизането във форта, тъй като няма време, а и вече сме видели много фортове, пешеходството из стария Делхи обаче е интересно преживяване, пресичането на булеварда към форта, също.

Последната спирка за деня е Akshardham Temple Delhi – огромен, комплекс, посветен на бог Swaminarayan. Вписан е в книгата на Гинес като най-големият хиндуистки храм в света. Построен е наскоро – около 2000 год., строителството е отнело само 5 години, но преди това са били необходими повече от 50 години за изкупуване на земята, върху която е изграден.

Мерките за сигурност са драконовски – забранено е снимането, внасянето на запалки, цигари, телефони, камери и каквито и да е мобилни устройства. Списъкът на забранените предмети има около 100 позиции и проверките са на две места по трасето – при паркинга и после отново – при влизане в обекта. Уж съм си претарашила чантата щателно, минала съм проверката на паркинга, но на последната права откриват в чантата ми слушалки – и те били забранени - връщат ме да ги оставя в колата. Не можело да ги оставя при тях и да си ги взема на излизане, а след като на летището ми взеха айкоса, не съм готова да се простя и със слушалките и да ги изхвърля. Да де, ама на паркинга има хиляди коли, нямам никакъв шанс да открия нашата, а и изобщо не съм видяла номерът й. Опитвам да оставя слушалките на охраната при паркинга, тя обаче ме праща на гардероб. За него се редят купища индийци, по пътя един пич им раздава формуляри за попълване, но като вижда какво нося аз ми казва, че мога да продължа без формуляр. Още 10-15 минути висене на опашка с бутащи се хора докато стигна до гишето, а чичето там ме връща за формуляр. Е тук вече изтрещявам, идва ми изобщо да се откажа от влизане в храма, обаче другите вече са вътре и аз няма как да се обадя, за да им кажа да не ме чакат – нито те, нито аз имаме телефони. Решавам да дам втори шанс на паркинга и като по чудо в този момент шофьорът ни излиза оттам и ме вижда. Хвърлям слушалките в ръката му и с мръсна газ отново преминавам по трасето и през всички опашки и проверки за вход. Останалите ме чакат и вече са се притеснили.

При вида на храма обаче забравяме всичко – изумителен е! Бял и розов мрамор, изящна резба, позлата в централния олтар и много, много красота. Трудно е да си представиш, че е сътворено от човешка ръка. Снимането е забранено, пък и няма с какво да снимаме, качвам малко снимки от нета.

Накрая минаваме в градините отзад за водно – светлинното шоу, което се оказва грандиозен и великолепен спектакъл, пресъздаващ историята на божеството – патрон на храма. Божеството е представено като дете, което си играе /пресъздадено от истински деца, които си играят пред нас/, а главните хиндуистки божества /прожектирани като анимация на стената на една от сградите/ се опитват да го унищожат, използвайки всички природни стихии. В езерото отпред водните струи на фонтаните и светлината от прожекторите рисуват лотоси, водопади, вулкани, огньове, виелица, земетресение… Изключително шоу, не може да се опише, никога не съм виждала нещо подобно!

Това е! Усещам, че вече съм препълнена с впечатления и емоции от Индия и съм достигнала предела си - не мога да поема нищо повече. Шоуто слага точката на нашето пътуване с възможно най- бляскавият и ефектен финал. На излизане правим последни покупки в магазина за сувенири в комплекса и се отправяме към хотела да събираме багажа, а след няколко часа летим обратно за София.

*****

Страхотно пътуване се получи, още не мога да си събера усмивката ! Прекрасни места и хора, в прекрасна компания и много смях. Дадохме, каквото можахме за българо - индийската дружба.  Пък и импровизирано танцово ансамбълче спретнахме - индийското участие е повече от успешно, мисля, че ще ни търсят за гастроли и по други земи 😃

Благодаря на всички замесени в това приключение за прекрасната компания и незабравимите моменти. Вече ми липсвате!

Предавам щафетата на @krasen_denev , @MayaS, @Madonna и @Граф Вронски да разкажат как и къде продължиха приключението Индия.

PS: Оставям тук контакти на шофьора и гида в Делхи, ако на някой му трябват - и двамата бяха перфектни: +91 8178400869 - Сунил- шофьор /малко му е слаб английския, но с чат през уатсап ще се оправите/; +91 9311109240 - Правин - гид в Делхи /прави и Златния триъгълник/.