ИНДИЯ- Част 1

Първото ми пътуване сама за по-дълго време. Приготвила съм една 30-литрова раница със стари дрехи, които да хвърлям по пътя и една рокля в случай че ме поканят на индийска сватба. След филма Queen, който гледах благодарение на @Здравко Ангел решавам, че спешно трябва да замина за Индия и от днес за другата седмица си купувам билет за Дели. 

Отивам до летището с 3 превозни средства- своеобразна подготовка за това, което ме чака в Индия и в стил бедняка-милионер се отърквам в кожените диванчета на ВИП-а. Да живее Дайнърс! Явно доста съм се развълнувала, защото спането не ми се получава, особено след като случайно попадам на Lion в самолета. Тръгнала съм без особен план и очаквания, знам само, че ще се движа от север на юг и че първите 2-3 дни ще прекарам с приятеля ми Моин от Мумбай. В Доха самолетът се пълни масово с индийци, рЕзко замирисва на подправки, а аз се радвам като циганче пред фургон за сладолед. 

DELHI

Още с кацането в Дели ме удря жегата от 40+ и като зомби се понасям като изхода, където съм се разбрала да се чакам с Моин. Щеше да е чудно ако поне си бяхме разменили телефоните, но аз съм над тия неща и се оставям на интуицията си. Всички са ми едни еднакви и... черни. Тръгвам да го търся в тълпата, мислейки бек ъп план за загубеняци и изведнъж като благословия чувам името си. Голяма радост, голямо чудо- не можел да повярва, че съм в Индия! То пък аз защото мога, нали... Наел е кола под наем и хотел, което директно контрастира с идеята ми за бюджетно пътуване, но нали е важното да се видим, а и ще ме въведе в дебрите на тази чудновата страна. Умората от неспането и жегата си казва думата и без много мислене се отправям в стаята си за сиеста. Имам цял месец за гледане все пак. След кратката почивка се отправяме към основните забележителности... Посещаваме Gate of India, Humayun tomb и Qutb Minar. Трудно ми е да обясня на Моин как винаги като пътувам проверявам кои са забележителностите в даденото място, за да НЕ ходя там. А и той с такъв ентусиазъм ги обикаля сякаш той е туриста. Като цяло всичко е много хубаво, но душицата ми трепне да се сблъска с истинския живот. Не знам защо, но забележителностите винаги много са ме отегчавали. Може би защото докато бях студентка в Белгия много ги обикалях, че дори си и купувах книги от всеки музей. Искам да видя кравите, за които само съм слушала, уличните заведения и дори пикаещите по улиците хора. Моин разбира накъде бия и ме вкарва в центъра на Дели, където изобилства от всичко това. Адски е горещо и шумно, мирише на подправки и ушина, рикши навсякъде, всеки нещо се надвиква, продава... Оставяме колата и се мятаме на една рикша.Дали за да ме впечатли или просто се прави на гамен, но кара като луд по и без друго пренаселените улици. Имал 10 годинишен опит като рикша шофьор- значи няма грижи. Щом в Тайланд оцелях и тук ще оцелея. Сядаме на култувото улично заведение Karim, където изяждам привидно най-зле изглеждата, а в послествие най-безобразно вкусната пилешка супа, заедно с кебап, чапати и десерт от гриз. Явно в тази страна ще се яде много. Като истински гастроном си изяждам всичко, мучайки като крава от кеф, и за да затапим огъня в устите пием по чай на крак в компанията на рикша шофьора ни. Отначало го гледам скептично (чаят с мляко никога, ама никога не ме е привличал), но при мисълта че го варят с подправки просто се предавам без дори да осъзнавам как оттук нататък това ще е неотменна част от ежедневието ми.

В следващите два дена се отдаваме предимно на забележителности, редуващи се с базари и кулинарни извращения. Много се радвам като ходим по базарите, които са шок и ужас дори за самия Моин. Толкова много народ на едно място никога не съм виждала и Бога ми няма никой друг бял освен мен. Нещо като мега-версия на Филиповци. Килим от боклуци, мирише на всичко и всеки вика. Колкото повече викаш толкова повече показваш търговския си дух. Млади жени с бебета до себе си са разпънали едни платове, гащи, шалове и каквото още се сетиш, а бебетата освен че са мръсни, са и с бръснати глави и черен молив по очите против уроки. Снимам ги, а те ми ги подават в ръцете да им донеса късмет. 

Хората са стресиращи само на пръв поглед, иначе са доста дружелюбни. Радват ти се и позират за снимки.

Изяждаме или по скоро изпиваме по едно pani puri на улицата, на което откровено не знам как да реагирам. Студен бульон в хрупкава коричка, който се изяжда/ изпива на екс. Може би не знам как да реагирам на самия студен бульон затова решавам да не му давам повече шанс, докато Моин си поръчва още няколко. 
Докато се моткаме на единия от базардите всичко спира насред суматохата и както и предполагам е заради минаващ полицай. Всички чаршафи със стока моментално се прибират, прибират се и пазарлъците замлъкват и все едно нищо не е било. Е почти все едно. Междувременно чичкото полицай си е намерил жертва и подпрян на една кола вече пише акт. За разнообразието шофьорът ни ни закарва до известен магазин за подправки, а оттам и към триетажна фабрика за кашмир и памук. Казала съм да не ме занимават с пазар, но за гледането нали не се плаща, та се докосвам до всевъзможни кашмирени, копринени, вълнени и памучни изделия. По всички личи майсторлъшката изработка. Продавачът настоява да ме намъкне в saree, но само това ми липсва в момента. 
В Индия всичко се мени на всеки 100 км- от храната, през храната, езика, традициите та чак до дрехите. Типичното за Делхи облекло е saree и shalvar kurta. След като става ясно че аз в сари няма да вляза, колкото и да е красиво, се отправям към шаловете и след упорито пазарене си вземам шал с вълна и памук на половин цена. Шалът е задължителен аксесоар за всяко себеуважаващо се момиче, тръгнало да броди само из Индия, и доволна от инвестицията моментално се покривам с новата си придобивка. Моин е повече от горд от таланта ми за пазарене. Шофьорът, от своя страна, имал едно сари в багажника, което на драго сърце ми подарява, в случай, че искам да се правя на индийка. Доволен позира за снимка.

След трите прекарани дни в Делхи решавам, че няма какво повече да правя в този катун и че е време за Агра или Варанаси. Моин решава, че има още 2 дена за пилеене и ще ме джоийнне и там, и тръгваме да търсим билети. Най-сигурния начин е да отидеш до гарата и да си вземеш билет на място, но ако ти е далеч или не ти се занимава винаги можеш да си купиш от сергия за каквото и да е (буквално). Въпросните псевдо-брокери с радост ще ти продадат билет за влак или автобус срещу скромна комисионна. Питаме за билет за влака за Варанаси- нямало влак, било off season. Чак повярвах как милиони индийци спират да пътуват до най-свещения си град, защото видиш ли сме извън сезона. За Моин обаче така или иначе е по-добре да дойде до Агра, за да му е по-кратко пътуването и да се прибере в Делхи навреме. Взема билети за най-луксозния вагон без да ме остави да се намеся в сметките, понеже ми е първото пътуване с влак в Индия. 

AGRA

Отиваме до гарата с час по-рано. И ето го и мига на културния ми шок, породен от всички натръшкани на земята мъже, жени и цели семейства,  деца, просещи за храна, купища боклук по релсите и уриниращи индивиди. Искаше автентичност- те ти. Щях да снимам гарата, докато сме заедно и е Ок да си вадя апарата, но не- мерси. И пак никакви бели. Направо нещо ми е застанало под лъжичката и нито ми се снима, нито ми се говори особено. При мисълта, че ще се движа с влакове следващия месец направо ми потъват гимиите.

Решавам, че ще чакам вътре във влака. Първа класа seater Express- колко да е зле- чистичко с климатик, всички са потънали в таблетите и лаптопите си. Настроението ми рязко се приповдига след закуската и обяда в има няма трите часа път и бързо забравям за всичките си тревоги. Събрала съм всички неизядени десерти и сокчета и още със слизането в Агра съм подготвена за атаката от гладни деца. Раздавам ги, давам си и водата и доволна отивам да се пазаря за тук тук. Моин ако има начин въобще няма да пита колко е, но аз не се ли спазаря все едно нищо не съм направила.  Запазила съм някаква къща за гости и тук-тука ни мята за 200 рупии. Градът изглежда също толкова мръсен и горещ, колкото и Делхи, но поне е по-малък. Рано сутринта си наемаме друг тук тук от къщата за гости и отиваме за изгрева на Taj Mahal. Станали сме в 4 и половина и всичко ми е като на скрита камера- чисти улици и миризма на пролетни цветя. Все едно някой ме е телепортирал в друга страна докато спя. Виждам натръшканите крави по улицата- значи все пак е истина, в Индия съм си. Оказва се, че хората все пак чистят, при това усърдно, но рано сутрин и след няколко часа всичко си е по старому. Taj Mahal от своя страна наистина си заслужава ранното ставане и колкото и да ми е неприятно да платя 1000 рупии на фона на 35 за чужденци оставам очарована от гледката. Бъзикам се с Моин, че можеше да си сложа една точка и пак да пробвам, но уви- проверявали им личните карти.

Сядаме на едно заведение да закусим с Puree Bhaji и Chole Bhature върху велурена покривка с анимационни герои. Няма значение, че рано, от сутрин се яде нахут, грах, картофи, домати и всичко, което не си представяш за закуска. Самите пурита са като мекички и изключително много ми се харесват. Пръстите ми пожълтяват като венчелистчета в знак на блаженство.

Пием и по едно lassi- еквивалента на българския айрян, който по default си идва сладък и трябва да кажеш предварително ако възнамеряваш да си го правиш солен. Шофьорът ни междувременно за n-ти път си лъска тук-тука. Казва, че му бил като жена, че му е много благодарен за всичко и трябва винаги да е изряден. Оттам решавам да видим Agra Fort само отвън, че да не ми дойдат в повечко забележителностите, а следобяда изпращам Моин на гарата да си ходи към Делхи, а оттам към Мумбай. Гарата тоя път не ми носи почти никаква емоция. Освен всичко вече се и чувствам някакси в свои води като съм сама. Прибирам се с тук-тука от сутринта, който само ме мадамосва и изпълнява като златна рибка всичките ми желания. Минаваме през базарите, а следобяда го карам да ме заведе до Mehtab Bagh да гледам залеза над Taj Mahal. Докато го чакам си поръчвам thali в квартирата и с грандиозното „Enjoy madam!“ ми сервират някаква експлозия от вкусове, подредена шаренко в огромно плато. Това се превръща в любимото ми ястие до края на отчасти кулинарния ми туризъм. 

По пътя за парка времето рязко се влошава, извива се почти ураганен вятър и всичко потъмнява. Тук-тука обаче е бесен шофьор, който не се повлиява от климатичните условия и пристигаме на входа на парка в най-голямата буря, обрулени като круши. Има един навес и една барака с хората, които охраняват парка и без да се колебая отивам директно при тях. Всички са зачулени с шалове и им се виждат само очите. Докато се вайкам ми нагласят и моя шал в стил нинджа и ми правят място да седна. Бараката е с размер малко по-голям от подвижна тоалетна и си седим сплотени, без особена гледка заради прахоляка, който се носи. Правим си няколко снимки за спомен и тръгвам да си търся шофьора, който се грижи за зацапаната си принцеса. Хубавците си свалят шаловете за снимката  

Мъжете от бараката ме спират и ми казват, че трябва да платя 200 рупии вход за парк. „Е какъв вход като не съм влизала?“ ги питам. „Ами тогава няма да плащаш“.  Е друго си е да пробваш  Само си мисля, че бурята е отшумяла и едва се докопвам под навеса където две момченца с найлови торбички на главите ме приютяват. Дори ми дават стол да седна, докато изчислявам вероятността за падане на навеса върху главата ми, а те изтичват в дъжда и морки като мишки се връщат с няколко магнита, които да ми продадат. Дървета падат, покриви летят, а те решили да ми продават магнити. След окончателното избистряне на небето се мятаме с тук-тука да се прибираме към квартирата.

По случай изпускането на залеза шофьорът решава да ме заведе до негово любимо място с гледка. Много обичам лошото време заради контраста, който създава, и гледката към Taj Mahal, и отдругата страна Agra Fort, е направо изумителна. Не знам за какви паркове се бяхме запътили при наличието на такава красота.  Докато си снимам някакво момче си търкаля гума от колело, истинска идилия.  

Тръгваме отново към квартирата и по пътя идилията продължава. Момчетата по моторите (както винаги по 2-3 на един мотор) са си разперили ръцете като птици, голи и боси дечица тичат в локвите, жените перат с насъбралата се дъждовна вода. Питам тук-тука дали е излизал от Индия. Не е. Дори от Агра не е. Питам го къде иска да отиде един ден- в Русия. А, в Русия, защо пък там? Защото хората изглеждали много щастливи. Те ли бре, гледай какво става тука по улиците. Не знам за хората в Русия, но аз съм в някакъв душевен катарзис и за мен щастието е да видя всичко това, което се случва. Колко е просто всичко и как хората са с малки джобове, но с големи души. Как се радват на живота след един простичък дъжд (абе буря си беше... ) . Карам го да ми изпее някоя песен. Пее ми не една, а две. Пея и аз. Може нашата принцеса да си няма тонколонки като някои други, но ние пак си правим веселото. Питам шофьора защо всички коли и мотори са с прибрани странични огледала и отговора е „Ааа, не всички! Някои карат със странични огледала, но други са умни и си ги прибират“. Хехе. 
Прибирам си се в къщата за гости и докато се катеря по стълбите към верандата гледам как една маймуна трескаво клати варела с вода на отсрещния покрив. „Жадна е“, казва индийката от къщата. Явно е и умна, мисля си аз.

Поръчвам си една бира да полея хубавия ден. По това време нямало, но видиш ли, едното момче щяло да изтича и да купи един Кингфишър на мадам от близкия магазин. Интересно как и предния ден пак беше свършила по същото време, а не виждам никой да пие нито през деня, нито вечерта. Щом има желание пък нека да отиде да ми купи. След 20 мин момчето се връща и както на всички места, където се сервира бира, ми я подава да видя дали температурата ме устройва. Сервиз от класа, нищо че е топла. Правя се, че е идеална и си я изпивам с кеф. В 23:30 ми е автобуса за Варанаси, който съм си букнала по рано с помощта на шефчето на guest house-a с единственото условие да спя сама или с друго момиче. Купила съм си и индийска карта и направо се чувствам като наполовина индийка. Трябва да отида до някаква спирка, която е недалеч от къщата, а тук-тука решава най-мило да ме метне дотам, защото съм му на път. Отивам и гледам в мрака 4 индеца седнали на едни щайги. Пак съм подранила с почти час и половина, а спирката е на скандалните 5 минути. Не знам защо ми даваха зор да изляза толкова рано като още няма никой освен мен. Питам ги кога ще дойде автобуса- в 11:15 да съм там. Решавам да се прибера и пак да дойда. Тук-тука ме връща до къщата където шефчето пие шотчета уиски с нещо като салата. Кани ме да се присъединя, но в тая жега кусур ми е уиски. Докато уплътняваме времето ми показва всичките си снимки от Европа, като не пропуска да ми покаже и тия със снега. Намерил с какво да ме впечатли  След отегчителната виртуална разходка до Европа решавам пак да ходя към спирката. Настоява да ме метне до там. Съгласявам се защото в тоя мрак по-добре шофьор на няколко шота отколкото в най-лошия сценарий убита или изнасилена. Тоя път освен индийците има и доста бекпакъри. Приветсвам всички, доволна от вида на всички тия чужденци и сядам на един стол, който моментално ми се донася онтякъде. Индийците питат защо така съм избягала и набързо тръгва приказката как единия е чичо на другия, третия братовчед, а четвъртия без роднинска връзка- прясно оженено 16 годишно хлапе- семеен приятел. Уреден брак, разбира се. Питам го защо толкова млад се е оженил, щастлив ли е. Киска се и нищо не разбира. Другите ми обясняват, че е беден и глупав, затова тия работи от по-рано са се случили (докато има будали още). Питам другото момче, привидно на същата възраст защо още не е оженен- защото бил умен и искал да учи, и мислел да се ожени като стане на 28. Пита ме дали аз съм омъжена и отговарям, че и аз съм от умните.
Докато чакам автобуса питам дали е сигурно, че ще спя с момиче или сама и абсолютно ме убеждават в това. Явно хората имат общо с автобусната компания, но така и не ми става ясно кой по какъв начин е въвлечен в тоя бизнес. Запознавам се и с част от другите чужденци и преспокойна се мятам на автобуса, който както всичко в Индия закъснява. Махаме си през прозореца с индийците, изпращат ме както нашите навремето са ме изпращали на гарата. Става ми много мило. Отивам към легло номер последно на горния етаж и гледам спящ индиец в леглото, при това някакъв нетипичен за тукашните размери дангалак. Питам момчето от рейса какво става, гледа моя билет, гледа неговия, пак ги гледа и накрая го издърпа и го прати някъде на друго място. Интересно къде като автобуса се пръска по шевовете. Лягам си леко угрижена за човека, но решавам, че моят душевен комфорт е по-важен и спирам да го мисля. След малко си се връща в леглото, извинява ми се и прави опити за диалог. Откъде съм, накъде съм тръгнала, разказва ми за себе си и бизнеса си. Изглежда напълно нормален и интелигентен и все пак е в леглото ми. Не след дълго другото момче отново идва и го издърпва. След третия път спирам да го виждам и заспивам. Автобусът е доста комфортен, единственото кофти е, че шофьорът е някакъв последовател на Шумахер, но бързо заспивам. 

VARANASI

Събуждам се от излитането на тялото си във въздуха и приземяването му в изходна позиция обратно в леглото. Дупките са като кратери просто, а шофьорът въобще не им цепи басмата. Правя си едно нес кафе със студена вода и сгъната на две, с глава опряна в тавана, сядам да гледам какво се случва по пътя. Всичко се случва, както винаги. Пристигаме на някаква спирка, която дори не е гара и питам двамата мексиканци- братовчед и братовчедка- в кой хостел са. В Superblox. Какво съвпадение, точно там съм си запазила и аз. Оказва се, че и те като мен са си запазили за 3 дни и след това възнамеряват да ходят към Jaipur, точно както и аз. Питам ги дали заедно сме си правили плановете за Индия, но не сме. При всички положения са много свежи и солидна част от по-нататъшните ми преживявания във Варанаси. Още със слизането ни ображдат десетки тук-туковци  с оферти. Правим контраоферта за по 40 на човек, на което леко се сърдят, как било нагоре, па било по завои, но накрая единия се съгласява. Както го гледахме, че е близо на картата си пътуваме поне половин час. Пристигаме в хостела, където ни посреща шефчето с омагьосан поглед на име Вишал и ни настанява в общ дорм. Колко хубаво, че освен всичко сме си и съквартиранти. Мръсничко е, но вече ми е все тая. Оставям ги за задължителната им сиеста, а аз отивам да се съветвам с Вишал кое накъде е. Вече не съм мадам, а мис Милена, храната става от месна вегетарианска, а хората- духовни (голяма част и напушени). За 130-те си рупии мястото е просто прекрасно- на няма и 5 минути от Assi Ghat, където сутринта можеш да ходиш за йога и медатация. Още с излизането фокусирам едно заведение, което не изглежда туристическо и изяждам една парата с ласи за отскок. Хората тук са още по-мили. Отправям се към Assi Ghat и сядам отпред под едно дърво да забърша потта и  да погледам Ганга. По едно време фокусирам как една крава пасе даровете за боговете до мен, а някакъв човечец с една кутия с инструменти пощи друг човек. Първата ми мисъл е, че му чисти въшките, което е нормално явление за Индия, но по-късно разбирам, че всъщност му чисти ушите. Заливам се от смях колко съм недосотетлива. Предлагат ми да ми изчистят и моите уши за 5 рупии, но и пари да ми дават няма шанс да се подложа на тази интервенция. Човекът бързо си намира нов клиент, а аз продължавам тур дьо Ганга.  

Кравите стават все повече и повече. Някои са в реката, други около нея. Хора перат на реката, къпят се в нея, плуват и се жабурят. Трябва наистина да имаш силна вяра за да излезеш от реката без инфекции. Някакъв човек в лодка пък се бръсне на част от огледало, въобще много сериозна хигиена кипи в тази свещена вода. Срещам се  с приятелите си мексиканци и тръгваме по главната улица да хванем залеза и вечерната церемония от 18 на Dasaswamedh Ghat. Главната улица е изключително прашна, което надделява над мръсотията. Единствено мога да я сравня с Катманду. Докато вървим една испанка чува мексиканците да си говорят на испански и се присъединява към нас. Питам я от колко време е в Индия- мисли, че са 3 месеца вече. Отиваме на гатa, където камбаните вече звънят, всичко е едно пищно, украсено с оранжеви венци от цветя, а басов глас реди мантри по тонколоните. Садута със съдове за дарения прииждат от всякъде.
Изключително сa ми интересни индийските гурута, последователи на Шива, или така наречените baba/sadhu. Има всякакви разновидности на баба, като aghuri baba е най-екстремната и на мене лично ми стана най-интересната. Хранят се с останки от човешки същества, пият в гърнета, направени от черепи и мажат телата си с пепел от кремирани тела. Обикалят по гатовете за кремация и пушат опиум и марихуана. Поради техните практики, противоречащи на ортодоксалния хиндуизъм, те обикновено се противопоставят на други хиндуисти. Част от тях са канибализъм и жертвоприношения със животни. Говори се, че дори са сбособни да „се оженят“ за труп, след което и да правят секс с него.

Въпросната церемония на регата- Ganga Aarti пък е ритуал, при който огъня се поднася като дар на бога. Ритуалът е съпроводен с изпълнението на мантри и песни от брахмините и всеки елемент от рутуала има своето значение. Използват се цветя, маслени лампи, ветрила от паунови крила, вода, звънци и тамян. Посредством Аарти всичко материално и духовно се поднася като дар на богинята на светлината. Истинска магия е да се гледа, всичко се прави толкова прецизно и колкото и да ти е далечно те запленява.

След края на церемонията се отправяме към Manikarnika ghat или гата за кремация. Вече е тъмно- перфектно време за нещо толкова мистично. Гата се намира до Vishwanath temple и е на около 20-тина минути от централния гат. Минаваме по малките улички и по натрупените дървета личи че сме наблизо.  

Докато вървим посока реката се чува мантра и минават с труп точно покрай нас. Мантрата е винаги е Ram Nam Satya Hai, а трупът е върху носилка, обвит в оранжев плат. Кладите са 10-тина и горят денонощно. Вярва се, че ако тялото или пепелта се изхвърлят от това място тялото се освобождава от цикъла на прераждания и стига директно до нирвана. Така примерно не можеш да се преродиш в крава. Единият от индийците ми обяснава, че на ден се горят по около 200 тела. Ако причината на смъртта е натурална тялото се потапя в Ганга , след което се полага върху купчина дърва и се изгаря, а ако не е- трябва да бъде кремирано на друг гат и душата ще продължи да се преражда. Тези, които категорично не могат да бъдат кремирани, са бременни, деца, садута, ухапани от кобра и прокажени. Смята се, че първите четири са чисти души, които нямат нужда от пречистване, а прокажените не се кремират, за да не мърсят въздуха. Много хора, усетили, че наближава последния им час, идват до Варанаси за да бъдат кремирани.
Сядаме на темпъла и замлъкнали гледаме как изгарят тялото, което носиха до нас, пред очите ни и как носят още и още тела. Чувството колко преходно е всичко и как хората тук по своеобразен начин отпразнуват смъртта леко те вцепенява.

Прибираме се към полунощ, като по пътя покрай реката хората вече спят кой където намери. Тук таме някой ти нашепне, че продава трева или друг наркотик. Изпращаме испанката Естер до единия от гатовете и се прибираме.
Идеята за ставане рано за изгрев и йога на другия ден се изпарява бързо пред желанието за спане след дългата вечер. Наспивам се и отивам отново на Ганга да видя какво ще ми се предложи. Този път няма оферти за чистене на уши или нещо друго. Заприказвам се с няколко местни и се прибирам за обяд. С мексиканците решаваме да отидем до Nepali (Kathwala) temple, известен също като Sex temple. По пътя отново се натъкване на Естер и отново продължаваме заедно. Голямо лутане е да го намерим из малките улички. Упътват ни и въпреки всичко се въртим в кръг. Намираме го най-накрая. Посветен на Лорд Шива, темпълът е изграден с дърворезба от Непал, от самия крал на Непал, и е реплика на най-големия Sex temple в Катманду. Изваяни камасутра пози се наблюдават по целия темпъл. Запознавам се с непалски монах, който се е настанил удобно на стълбите като рекламно лице. Целият е изписан и блика от спокойствие. Ако всички хора в Непал ще са такива нямам търпение да отида.

Сядаме под едно дърво до темпъла с гледка към Ганга, изтощени от жегата. Оттам отново тръгваме към реката по уличките надолу с идеята да намерим нещо за ядене. По пътя се чуват музика и барабани и ето я и първата сватба. Малки момчета свирят на барабани и изрисувани жени кършат тела под гръмката музика. Тръгваме след сватбата и след няколко минути вече сме част от танца и се носим към реката в 40 градусовия пек. Хората ни се радват, ние на тях още повече и кръвта направо закипява къде от ритмите, къде от жегата. Не знам колко време сме танцували, струва ми се около час. Аха да си тръгнем и ни връщат. А хората едни колоритни, свирят и танцуват с душите си.

Не издържаме на темпото и ги оставяме, умрели от жажда. Паркираме се под една сянка при няколко садута и ставаме свидетели как единия от тях реже петите на другия с бръснарско ножче. Ами да, защо да ги пилиш като можеш да ги отрежеш, възкликвам и чак ми става смешно как откакто съм в Индия търся пемза и може би това е причината, че все не намират. Смеят се с мен и разбира се ми предлагат да ми изрежат и моите пети- съвсем безплатно.

Отиваме да ядем на Market street-a, където повечето заведения са с по 3-4 маси. Храната тук, макар и изцяло вегетарианска е изключително вкусна и изпитвам поредната метафизична криза. 
Следобяда сме решили да отидем до гарата с новите ми приятели за да си купим билети за Джайпур и по този начин да си спестим комисионните. Хващаме си тук тук от хостела и бавно, но славно пристигаме на гарата. Хората лежащи по земята вече не правят впечатление и се отправяме към гишето за туристи. Вземаме си билети за по 400 рупии за Non AC туристическа квота. 3 АС е с около 600 рупии повече, които решаваме да спестим. Питам колко часа ще пътуваме- 17. One seven? Да, one seven. 
Вагоните в Индия се делят на няколко категории- 1 AC, 2 AC, 3 AC, non AC sleeper и AC seater (CC) и Non AC seater (SS), като цената естествено е най-скъпа за първите три, а 1 АС е почти два пъти по-скъпа от 2 АС, но затова пък пътуваш в истински лукс с почти персонално обслужване. Най-удачния вариант за комфортно дълго пътуване е 3 АС, където получаваш чаршафи и си с климатик, а в повечето случаи има дори контакти, където да си зареждаш телефона. Ние обаче решаваме да се слеем с простолюдието. 
Излизаме от гарата и решаваме, че ще повървим, пък току виж намерим къде да изпием по една бира. Така се залутваме по улиците, че се оказваме в квартал, който трудно бихме намерили другояче. Малки къщички с още по-малки магазинчета, всички ни поздравяват, а децата, въпреки че е късно, още се моткат по улиците и тичат радостни след нас. Много приятно загубване.

Питаме хората дали продават някъде бира и отнова се почва с насоките, които не водят наникъде. Вървим около час докато най-после намерим Мястото. На една стена те приветства надпис Chilled beer, което си изглежда като обикновена реклама на Kingfisher. Да, ама не. Минаваш през една паянтова врата, оттам през една завеса и си в нещо, което трудно може да се определи като бар, но продават бира и от оня дъвчащия тютюн, от който бузите им се надуват като на хамстери. Хората отново са насядали кой върхи каквото намери.

От едното помещение влизаш във второто, което завършва с трето- нещо като мини-бунище, където явно си хвърлят празните кенчета. Светлината е слаба, стените се люпят, а прозорци няма. Питам ги ще ни продадат ли бира- че как. 130 рупии за голям Kingfisher. Тръпна от желание да пием бира с местните и ги питам дали може да поседим малко с тях. На момента ни се нареждат щайги, столове, покрити с картони, махат се всякакви боклуци около нас и като видни гости сме настанени в помещение №2 с пряка гледка към местните, с които не можем да си кажем и една дума, но явно всеки се радва на всеки. Момчето, което явно работи в импровизирания бар идва при нас, опитва се да стартира разговор, но  не му се получава, и накрая измива и ни нарязва две краставици със сол за мезе. Никога не съм мезила бира с краставица, но го прави толкова сърдечно, че никой не смее да откаже почерпката. Предлагат ни и цигари. Много е задушевна обстановката, но и много задушна поради липсата на прозорци и се потим като прасета. Индийчето хваща шапката на мексиканеца и започва да ни прави вятър. Оставя я за да нареже още краставица и после пак почва да ни прави вятър.

С тази ол инклузив програма трудно може да си тръгне човек, но жегата наистина ни убива и след бирата и няколко снимки си тръгваме с обещанието да дойдем пак като се върнем във Варанаси един ден.    
Въобще не знаем къде сме, затова пускаме картата и тръмбоваме няколко килиметра до хостела. Като наближаваме попадаме на друга индийска сватба- този път Reception. Познава се по украсеното със завеси и цветя предверие. 
Първият ден от традиционната индийска сватба се състои в Ganesh Pooja- церемония, изпълняваща се вкъщи в тесен семеен кръг, вторият- Mehndi през деня (рисуване с хена и запознаване на семейството с останалите) и Sangeet вечерта (танци по улиците и почерпка). Третият ден е въпросният Reception, тиха и помпозна коктейлна обстановка в оргормна шатра с много хора, насядали на столчета като на кино, а младоженците са насядали на обикновено велурени диванчета пред тях. Освен че има много храна и вода нищо особено не се случва. Обикновено сватбите са по седмица, но това е стандартното тридневно празненство. 
Решавам, че няма как да не видя и reception-a, след вече видяното джумбаре предния ден, и плахо плахо влизам вътре за да питам дали може да направя снимка. Хората ме посрещат като знатен гости и ме канят да се почерпя. Казвам, че съм с приятели, които ме чакат и настояват да ги извикам и тях.  Туристът в Индия е не по малко свещено животно от кравата и за индиеца е истинска чест да го има на сватбата си. Не спират да ни обгрижват и да ни предлагат храна. Изяждаме по един сладолед от уважение, слагат ни и няколко сладки за по-късно да сме си имали. Започва се с атаката от селфита и решаваме, че младоженците заслужават повече внимание от нас и си тръгваме.

На другия ден основно се мотаем по Ганга и улиците. Решаваме да си направим boat trip, който да комбинираме с Ganga Aarti вечерта. От хостела ни предлагат boat trip за 150 рупии, но решаваме да го пазарим за по-малко на място. Разбираме се и с Естер за да сме повече хора. Тя пък от своя страна е намерила друга испанка по пътя, заедно с момиченце- индийче, които също са решили да се присъединят. Колкото повече, толкова по-добре. Тръгваме да се пазарим с един лодкар да ни закара за по 100 рупии от Assi Ghat до Burning Ghat, което много го афектира и ни предлага да ни закара само до основния гат- малко повече от половината път. Цената обаче е за един час и ако съответно му отнеме повече време да ни закара и върне, трябва да му доплащаме. Решаваме че е Ок, няма как да е повече от час и се нареждаме в лодката.

Лодкарят още с тръгването се измива в реката и изпива две шепи с вода от нея, което сериозно ме притеснява. Ако ще се гътва не е сега момента. Просто не знам как тия хора оцеляват с това непрекъснато пиене от реката, пълна с всичко. Другото ми притеснение е, че нашият човек почти заспива докато гребе. Всички около нас препускат, а нас сякаш котва ни държи на едно място. Караме индийчето да му даде малко зор. Говори му и с типичните за Индия движения на ръцете го стимулира да гребе по-бързо, но ината си е инат. За 100 рупии явно ще е така. Изключително бавно стигаме до основния гат, където церемонията тъкмо е започнала и му казваме да не ни чака, ще вървим на връщане. Момиченцето междувременно си е направило 200 селфита и е провело още толкова скайп разговора с майка си и ни съобщава, че семейството и ни кани на вечеря. Новата испанка години наред е отсядала в тях като е идвала в Индия и реално от там ги познава. Питаме я дали е Ок да се стоварим петимата в тях- било напълно Ок, само трябвало да вземем някакви безалхолни по пътя. Не изчакваме края на церемонията за да отидем по-навреме и добре че, защото сме крайно дезорганизирани, всеки се губи по пътя и ни отнема поне час докато си хванем тук тук. Говори се силно, по инспански, и се спира на всеки ъгъл за нещо. Пием по едно бангаласи, което ни замотава главите и съвсем забавя обстановката, купуваме една торба със самоси и кока кола и към 9 и половина, когато хората вече трябва да спят ние тръгваме към тях. Четирима се сгъчкват отзад на тук-тука, а петия прегръща шофьора на неговата седалка- общо взето това е тетрис стратегията за придвижване на много хора в такова малко возило, освен ако не си с азиатски размери и да се съберете два пъти повече хора.  Посрещат ни много ентусиазирани и ни настаняват в една спалня, която по всичко личи е единствената обитаема стая в къщата. Има едно голямо легло и една секцийка пред него. Жената ни пита дали да приготви чапати или ориз. Тя милата седяла и ни чакала да дойдем, за да си кажем какво ни се вечеря. Нямаме абсолютно никакви претенции, междувременно ни слага една чиния със сладки и се завира в кухнята, където не допуска никой от нас да и помага. Питаме дали не може да седнем на плочата отвън, че в спалнята малко сконфузно и след одобрението сглабяме каквото видим под формата на пейки и столове. Вечерята е повече от вкусна. За съжаление освен малкото момиче никой не говори английски, а на него явно не му се занимава да превежда. Тръгваме си чак към 11:30. Бащата настоява да ни викне тук тук, но ние толкова сме вървяли- ще вървим и сега и отказваме. Идва с нас да ни свети по тъмните засукани стъпала надолу и ни изпраща по живо по здраво на следващата пряка. Вървим в посока реката и се оказва, че излизаме точно на burning ghat. Всички клади са в разгара си, този път е още по-мистериозно и тягостно от предния път, може би заради късния час. Кучетата обикалят наоколо, чакайки да се хвърли някоя останка в реката. Не се задържаме, продължаваме със забързана крачка по пътя си. Отново спящи и бродещи хора наоколо. Минаваме и през по-малкия burning ghat, който също работи с пълна сила, изпращаме Естер и тръгваме по главната улица към нашия квартал. Токът в квартала ни е спрял, тъмно е гато в рог и тук таме се разминеш с някоя крава или коза. Обстановката е доста creepy, за първи път се чувствам леко притеснена вървяйки към хостела.

На другия ден е време да тръгваме към Jaipur. Обядвам в кварталната кръчма, където не знам с какъв акъл решавам да си взема тали за влака, обакован в множество пликчета, гледам "Индия търси талант" с персонала, а малко по-късно с мексиканците си хващаме тук тук за по 50 рупии на човек. Шофьорът бие всички рекорди за ненормално каране до момента. Влиза се във всяка дупка, блъска още 3 тук-тука по пътя и само се молим да стигнем невредими до гарата. Стигаме някакси. Намираме си влака с ясната нагласа, че ще пътуваме поне 17 часа до целта. В купето сме аз, мексиканците, един индиец и двама германци. Доста интернационална обстановка. Запознаваме се и бързо тръгва приказката.

Германците са доброволци на по 20 години, тръгнали да обикалят Индия за 2 години, а индиеца е прилично интелигентен човек на около 50, който още със сядането във влака тръгва да ни черпи с всичко, което има. Бели ни портокали, а ние отвръщаме на жеста с джънка, който ние сме купили. Питам къде се хвърлят боклуците и ми сочи прозореца. Дори не са си направили труда да сложат кошчета в купетата. А навън е просто като сметище. Протестирам спрямо замърсяването и вадя една торба, в която да слагаме боклуците. Вярно, другите няколко милиарда няма да го направят, но аз тях не мога да ги мисля. Още на първата пълна торба индиеца се съгласява с мен и започва да съдейства при събирането на боклука. Горда съм с него. Може да е един, но пак е напредък. Като става тъмно и сме се изчерпали от приказки си лягаме по леглата. Не е толкова лошо, че няма климатик, вентилатора бичи с всичка сила и някакси се понася жегата. Живот и здраве на другата сутрин ще сме в Джайпур.