ИНДИЯ- Част 2

Събуждам се през нощта от ръка, която се опитва да измъкне телефона от панталона ми. Бях решила да не го слагам в джоба на шалварите си, а някакси да си го загащя, но за радост е паднал вътре в панталона. Докато се усетя, виждам забързания гръб и след това всичко затихва. Така или иначе съм на третия етаж и няма как да се скоча да гоня мошеника. Рисковете на евтината класа  Междувременно хората от още по-ефтината класа вече са се примъкнали кой къде намери в края на вече заетите легла и са се сглобили като пъзел. Не е истина колко са толерантни хората в това отношение. Ако вместо индийци бяха французи или германци отдавна щеше да е станала трета световна война не само във влака, а и в цялата държава. Обръщам се и заспивам отново.

Сутринта е ведра. Индиеца цъка от лошата постъпка, но бързо я загърбваме след като изпиваме по едно студено нес кафе и един чай. От ранни зори продавачи на чай тръмбоват по пътеката, надвиквайки се с „Чааааай, чааай, чай, чай!“. Продажбата на вода е също много мелодична, но вместо това се вика „Пааааани, пани, пани, пани! Пааааани уотър, пааани!“ Продават се и сладоледи, манджи, чипсове, сокчета, какво ти душа иска... Освен всичко хората си носят и техни си манджи в купи, кастрони и се яде почти през цялото време. Целият вагон замирисва на масала.

Влакът се движи с порядъчно закъснение и вместо 17 часа се очаква да пътуваме 23. Говорим си за какво ли не, пием чай след чай, торбите с боклук растат и ни вентилатор може да те спаси от жегата, ни ниищо. Германците слизат по някое време и оставаме с индиеца. Той, от своя страна, ни показва снимки на цялото си многобройно семейство, говорим си за Индия, за живота. Споделя мнението, че Индия е наистина прекрасна страна, нпо много мръсна. Ако обаче се пазело чисто милиони индийци ще останат през работа. Има резон. Всяко обяснение е съпроводено от типичното за индийците поклащане на главата наляво- надясно, тип махало, и леко дирирентско движение на ръцете. А това с главата впрочем много бързо се прихваща 

С мексиканците се сещаме, че няма къде да спим в Джайпур и си запазваме най-евтиния хостел, който е в момента- Crashpad. Оказва се, че има и пикъп с тук тук.

JAIPUR

Пристигаме към 14 и след няколко разговора между тук-тука и индиеца от влака вече сме при ухиления ни едноок шофьор с безупречно подредени зъби- Раджу. Раджу е образ от класа и трябва да му се плаща само заради съществуването му на този свят. Приветства ни с “You like India? Crazy India! In India everything possible. You want marijuana? Marijuana also possible. Тhe biggest problem of India is that there is no problem!”. Казва ни, че е най-добрият шофьор на тук тук в Джайпур, а чистосърдечният му смях безкомпромисно ни убеждава това. Докато кара стряска другите шофьори, прави се на креслива птица, лае, а аз се заливам от смях. Изключително е трудолюбив, казва ни как човек трябва да върши работата си с удоволствие, за да може след време тя да му служи без да се налага да работи. Научил е английски съвсем сам, но му е трудно да пише. Дори си е направил визитки, които гордо ни раздава, като ни оставя в хостела. Харесва ми пламъкът в единственото му око, тази вечна ведрост и хедонистичният му поглед върху живота.

Вземаме си душ след безкрайното пътуване и тръгваме по улиците да търсим храна. Забиваме се в някакъв индустриален квартал, където освен една впрегната камила няма нищо интересно. Умрели от глад сядаме на първото що годе читаво улично заведение и поемаме поредната масала доза. Мексиканците са не по-малко чревоугодници от мен и се почва с едно топене в чиниите. Оттам се прибираме в хостела, където шефчето ни доверява, че продава много хубава трева с кодовото име „кориандър“ за 200 рупии.

На другия ден ме събужда една българка, дошла в хостела през нощта, която е нямала търпение да се запознаем. И тя обикаляла сама, но само за 2 седмици. При вида на късите ѝ бели дантелени панталонки изпадам в тих ужас и ѝ подарявам едни от панталоните си със заръката да не ги сваля, докато е в Индия. Обува си ги без да възрази и звъним на Раджу да дойде. Междувременно съквартирантите ни от Бразилия решават да се присъединят и всички заедно се срещаме с Раджу. Той обаче е леко притеснен, че сме четирима и полицията може да ни спре, но измисляме бек ъп план за прикриване, ако фокусира куки.

Купуваме си билет за 1500 рупии за 10 забележителности още на първата, за което Раджу много се ядосва. За много по-малко пари щял да ни покаже много по-интересни неща. Малко по-късно се оказва прав. В най-големия пек обикаляме половината от списъка (Amer Fort, City Palace, Jantar Mantar и Albert hall Museum).

Следобяда обаче вече губим интерес и отиваме до Мonkey temple преди окончателно да се тушираме в хостела. По пътя за темпъла е пълно с маймуни, глигани и крави. Като цяла зоологическа е. Тръгваме нагоре към темпъла, а българката остава при Раджу, понеже била слънчасала. По средата на пътя гледам как маймуните са седнали до едни масивни колони и всяка нещо си чопли. По едно време се присъединява един англичанин с шамфъстък и спечелва вниманието на всички маймуни. С престорена срамежливост му искам няколко фъстъка и маймуните моментално скачат отгоре ми.

Почва се едно снимане докато тотално забравя, че съм тръгнала към темпъла и се връщам при Раджу, където пием кока кола, докато чакаме бразилците да се върнат. Разказва ни за предстоящата сватба на дъщеря си за 200 хиляди рупии, на която е поканил 2500 човека от съседни села. Кани ни и нас, но датата не ни пасва. Друг негов лаф  е “No wife, no life”. Лъже ни, че си има няколко гаджета освен жена си, но после бързо си признава, че не би я заменил с друга. Разказва ни за сватбите, как на бъдещите съпрузи не им е позволено да се виждат преди сватбата и го правели тайно по горичките.

Прието е за пищното тържество да се погрижи семейството от страна на булката, но на места, ако жените в града са по-малко от мъжете, сватбата се поема изцяло от страна на младоженеца. Условие номер едно за уреждане на брак е хороскопът, направен от астролог, който да гарантира, че бракът им ще е успешен. Оттам младите трябвало да бъдат благословени от родителите си. Не по-малко внимание се обръщата обаче и на статуса и кастата. От дълбока древнист е прието кастите да не се смесват помежду си, като кастовата система за съжаление още се прилага и в големи части на Индия.

Най-нисшата класа, която дори не се брои за каста, е тази на Далитите, които са изцяло отлъчени от обществото, живеят в гета и в най-общия случай са чистачи. На тях дори не им е позволено да носят обувки.

Най-ниската каста е тази на Щудрите, които чието единствено задължение е да случат на трите по-горни касти. Това е кастата на работниците.

Счита се, че да бъдеш роден Шудра или Далити е наказание за грехове в предишни животи.

Третата каста е Вайшии- тази на занаятчиите.

Следващата е тази на управляващите- Кшатрии. Наричат я още военна каста.

Най-високо на стълбата е кастата на Брамините. Това са духовните водачи- учители и наставници на всички останали касти.

В сладки приказки откарваме доста време с Раджу на барчето, докато не виждаме, че няколко маймуни са ни влезли в тук-тука. Разгневен ги гони набързо и си тръгваме.

Води ни на магазин с евтина бира и цигари, и по всичко личи, че хората в Джайпур го познават. Интересно ми е да чуя къде би пътувал и той ако има възможност. Казва, че всяка нощ като сънува обикаля света и не му е нужно. Не съм и очаквала по-колоритен отговор от този дребен, вечно засмян, едноок персонаж.

Малко преди хостела с българката купуваме една диня и епично я разрязваме на стълбите на хостела върху един вестник.

На другия ден обикалям по улиците сама. Отивам пеша до Розовия град и откарвам деня по сергиите на сянка. Попадам на едно магазинче със сарита и шалове и откровено казвам на продавача, че много ме е напекло и мисля да поседя на сянка. Черпи ме чай и почва да ми вади сари след сари, настоявайки да пробвам едно, въпреки нежеланието ми да пазарувам. Накрая, за да му угодя, се вкарвам в едно от саритата да се снимаме и мирясва. Прави ми намек за belly-то ми, заформено от всичките пурита, самоси и чапати. А до преди седмица се чудех защо коремите на индийките все излизат между всичките платове по тях.

Накрая, след упорито пазарене, все пак си купувам един шал от памук и кашмир за крупните 800 рупии. Според индиеца ако раят съществува то той е в кашмира. Питам го каква ми е гаранцията, че в шала има кашмир и обяснява за цветовете му, как трябва да минава безпроблемно през халка и като се запали да мирише на коза. Естествено го прокарваме през пръстена му и подпалваме крайчеца на единия пискюл. Констатирам, че в действителност мирише и правим сделката. Дори да не е съвсен истински си струва заради красивата изработка. Решила съм, че ще си купувам нещо ново само когато изхвърля или подаря нещо старо, и с подарените гащи сутринта печеля една точка. Така в малката раница има цикличност и винаги е около заветните 8 кг на летището.

По пътя за хостела си купувам ананас, с който попадам на поредната улична сватба и го разхождам едно хубаво докато успея да се прибера. Много ми се приповдига настроението с тия сватби с барабани по улиците. Хората ти предават от заразното си веселие.

Вечерта прекарвам за последно с мексиканците, които са си намерили доброволническа работа и са решили да останат в Джайпур. Поливаме го с бира като верни partners in crime.  След още ден пилеене решавам да потегля към Pushkar. Оказва се, че до там има автобуси два пъти на ден и хвашам сутрешния заедно с двама французи и един швед от хостела. Голямо мотане пада докато си оправим сметките с отвеяното шефче на хостела малко преди автобуса. Всичкото в Индия се случва едно бавно и с приятната си разсеяност перфектно се вписвам в средата. Накрая дори не ни дава билетите за автобуса, които по-рано сме му платили. Казва ни да го чакаме на автобуса, който потегля след 15 минути и след препускане по оргомното кръгово, на което са и хостела, и спирката, но в противоположни посоки, го срещаме отново и ни дава един билет за четиримата без цена и места. Сядаме на предните седалки, a шофьорът, видимо недоволен, идва да ни се кара да се изместим по-назад, за да седнат други хора. Отказваме с предтекста, че никъде няма места, което го прави кълбо от нерви, но накрая се предава. Интересно е да видиш ядосан индиец след всичките нахилени човечета до момента. Общо взето само развалява създаденото до момента добро впечатление за добродушните индийци и носения на ръце турист.

Автобусът е съвсем прост, с отворени прозорци, от които бълва жега. Както във влака, така и в автобуса минават момчета, продаващи чай и вода. Купувам си една „пани уотър“, купувам си и две самоси през прозореца на автобуса, които едно хлапе ми овива във вестник. Самосите са пържени триъгълни банички с пълнеж, който може да е от картофи, леща, месо и всякакви неща, които казахме, че не ядем за закуска, и почти винаги са пикантни. Средно са по десетина рупии, и откакто реших, че уличната храна не ме притеснява си ги ям най-редовно. Междувременно се сещам, че нямаше цена на билета и за да видя колко пари са ни хлъзнали за комисионна питам индийците около мене колко са дали те. Оказва се, че са дали с по 20 рупии повече, което доста ме изненадва и решавам да не ги напрагям с истинската цена на нашите, а да си ям самосите.

PUSHKAR

Пристигаме в Пушкар, където след дълго обикаляне из града автобусът излиза от него ни стоварва до пустинята под жаркото слънце. Посрещат ни две камили, едно теле, и няколко тук-тука, които ни нападат с оферти.

Като изпечени туристи решаваме, че нито една оферта не ни устройва и тръгваме да пердашим пеша към града и хостела. По пътя минаваме през маркета, където продават от сребро, през коприна, дрехи, до всякакви дрънкулки на изключително ниски цени. Шарените дюкянчета и наличието на DHL, леко ме притесняват относно стратегията ми за багажа.

Оказва се, че и аз и шведа сме си запазили дорм в Madpackers. Другите двама са решили да стоят за малко повече пари в Zostel заради басейна му. Двата хостела са точно един срещу друг, на края на градчето. Оставям си нещата и излизам да се разходя. Градчето ме грабва моментално не само с цените си, но и с хората и атмосферата си. Прилича на мини версия на Варанаси. Езерото в Пушкар е считано за лековито и е едно от най-свещените в Индия. Заобиколено от над 400 темпъла и 52 гата. През октомври и ноември, по време на свещения месец, градът се изпълва с хиляди богомолци, идващи да се потопят във водите му.  

Жените в Пушкар са още по-изрисувани и усмихнити. Вече не са само цветните дрехи, но и огромни пиърсинги, тръгващи от носа към ухото. Индийките като цяло доста се кичат с всякакви бижута, но в Раджастан е някакси по-наситено. Освен безбройните гривни и пръстени, и задължителната обеца на носа, имат гривни със звънчета и пръстени на краката. В някои части на Индия тези пръстени се слагат когато жената се омъжи, а в други за плодовидост и стимулиране на притока на енергия към сърцето. На единия крак изобразява съюза с мъжа, а на другия- това, че ако нещо се случи с него брат му поема отговорност да се грижи за жената. Винаги са от сребро, защото се смята, че златото не бива да се носи по краката. 

Още първия ден се запознавам с няколко продавача, няколко деца, които много обичат да ходят след мен, и една гиздава циганка, която все ме кара да си правя khana, а аз все го отлагам. Винаги завършваме приказката с “Maybe tomorrow? Promise?”.

Хостелът ми е като приказка на Шехерезада. Чудно изрисувани слонове, камили и какво ли не още красят всяко едно помещение на трите му етажа.

На закуска супер случайно се натъквам на едната ми съквартирантка от Варанаси- австралийка, която заедно с една тумба англичани са поканени на сватба (покана, wow). Директно ги питам дали може да се присъединя. Естествено, колкото повече- толкова повече и в деня на сватбата се понасяме задружно, с плик в ръка с „подаръци“, към дома на единия от музикантите, където искат да ни пременят с индийски дрехи. Жената на музиканта е млада и красива, с воал, който винаги е на лицето ѝ и може да махне само ако е пред жени, мъжа си или семейството си. Не говори английски, но с ключови думи и жестикулиране се разбираме добре. Вади по едно сари за всяка, но за съжаление само аз успявам да се намъкна в бюстието си, което се носи отдолу, и момичето без много да го мисли, със зъби и нокти разкроява всички други бюстиета за австралийката и останалите девойки. 

Сарито е всъщност един огромен плат, който се надипля и завързва около тялото като рокля и далеч не е най-удобното облекло макар и да докарва вид на такова. 

Слагат ни и обеци, колиета и точки между веждите, начервисваме се и като същи индийки и индийци се понасяме към сватбата. Момчета са не по малко колоритни от нас, а за местните по пътя сме истинска атракция. По едно време се сливаме с някаква сватба на улицата, но се появява и втора и става леко хаотично. Познаваме нашата по младоженеца на белия кон и момичетата, носещи лампите, свързани с генератора- поредното недоразумение на сватбите, което изключително ме впечатлява.

За късмет тока спира и откарваме около час под навесите на дюкянчетата. Влизаме в шатрата късно, гладни и мокри като мишки, и тоя път уважаваме доволно всички перфектно приготвени блюда. Даваме си подаръка на подиума с диванчетата и всички са във възторг. Вече е почти полунощ и като пепеляшки и пепеляшковци тръгваме да си ходим, като трябва някакси да стигнем до къщата, където са ни дрехите. Случайно по пътя виждаме музиканта на един мотор и със все саритата се мятаме 3 момичета на мотора за да ни закара до тях. После се връща и за момчетата. Прибираме се по никое време. По пътя към хостела локви, та цели езера и на няколко пъти се налага да влизаме в изоставени тук-тукчета за да пресечем улиците с лъвски скок.

На другия ден съм много изморена и решавам да спра сватбите за известно време. Срещам още една бивша съквартирантка, тоя път африканка, с която два дена задружно си пилеем времето в разходки и залези.

Много ми харесва на езерото, затова решавам последните два дена да се преместя в хостел с гледка към него. Още по пътя към новия дом, катерейки стълбите покрай гатовете ми правят забележка да не ходя обута, защото е много свещено. Почнали са някакви вечерни бури, покрай които постоянно оставаме без ток и бързо свиквам да лягам рано и да ставам още по-рано да гледам изгревите и къпането от хостела.

Както и предлопагах от накита,с който ме нагиздиха на сватбата, ми се е появил обрив на врата и много ме мъчи в комбинация с жегата. Отивам да търся аптека, но един продавач от дюканчетата ме съветва да отида в Governmental hospital, където щели да ме изцерят безплатно. По пътя все пак виждам аптека, където за моя изненада продават и цигари и тютюн. В тоя ред на мисли, цигарите винаги са на бройка, а все отнякъде виси запалка на едно конопено въженце, за да не се налага да си купуваш и това. Решавам, че нямам особено доверие на тази аптека и продължавам към болницата, както са ме посъветвали.

Пристигам, а там една възрастна индийка ме приветства заедно със сина си, който помага в превода. Обяснявам какво ми се е случило, а тя отваря една книга с размерите на библия и ме пита дали искам лекарства или хомеопатия. Не е ясно, колко сме се разбрали, затова залагам на хомеопатията. Дават ми една пудра и някакви малки хапченца съвсем безплатно и след няколко дена вече няма и следа от обрива. На връщане виждам как теглят едно облечена в шарени платове крава, която имала трети крак на врата си и носела късмет, и затова който я види остава някакви пари. Crazy India, както казва Раджу.

Междувременно  един приятел, индиец от Джайпур, с който не помня точно как се запознах една вечер в Бар Петък, е разбрал, че скитам из Индия и ме кани в дома си на гости, но понеже вече съм била в Джайпур, му предлагам той да дойде до Пушкар. Не му трябва много и пристига още на другия ден с някаква лъскава кола. Животът бил химера, а обядът- два пъти по-голяма, затова  прекарваме почти цялото си виждане в едно крайпътно заведение до пустинята, мажейки пръсти в thali. Времето се разваля и отдавна невиждали сянка решаваме да се качим на камила. Нали е off season, разбираме се само за 300 рупии, което е повече от добра цена. Някакво 6-7 годишно момченце ни е гид и повежда камилата ни към палатковия лагер в пустинята.

Предлагат ни бангаласи, но тоя път съм пас. Продават се и всякакви други джунджурии, които можеш да намериш и в града. На връщане, като същински оазис в пустиня, виждаме някакъв фургон за бира и без излишни дискусии пращаме детето да ни купи по една, която моментално изпиваме върху камилата, а то търпеливо чака и връща бутилките като сме готови. Отблагодаряваме му се със заслужен бакшиш за хубавата работа.

Чудим се какво да правим, аз съм решила да заминавам нанякъде, най-вероятно за Удайпур, а вече е почти вечер. Приятелят ми продължава да ме кани в Джайпур, после се чуди дали пък да не ходим заедно до Удайпур, но накрая се сеща, че е на сватба на другия ден и ме оставя в съседния град, където на място си намирам билет за някакъв нощен автобус и потеглям към Удайпур. Автобусът е от най-евтините, но съм намерила единично легло, което вече ми е единствения критерий. Тоя път виждам само индийци, може би заради твърде ниската цена на билета.  Готиното е, че тоя път не е със завески, а с цели плъзгащи врати. Няма климатик, но пък можеш си отвориш прозорците с надеждата да не изпаднеш на някой завой. Би трябвало да пристигнем към 5-6, като за по-сигурно си запазвам хостел и заспивам.

UDAIPUR

Пристигаме в 4 и 30. Хубавото е, че хостела явно е наблизо, лошото- че още е тъмно и няма как да вървя. По-лошото е, че всички тук-туковци ми се циганят и се налага да платя 100 рупии за нищо и никакъв път, защото пак било завъртяно и по баири. Оказва се, че наистина доста си караме при все че трафик няма. Абсолютно мъртвило е по улиците. Шофьорът ме оставя пред хостела, където освен 2 кучета няма никой. Карам го да ме изчака, докато видя дали е отключено. Заключено е, но за моя радост е оставен телефон, на който звъня и полузаспал индиец идва да ми отвори. Всички стаи с климатик били пълни, но можело да ме настани в такава с вентилатор, а после да ме премести. Отиваме до стаята с вентилатор, а тя- истинска сауна. Температурата сигурно е 40, а влажността- 100%. Оказва се, че спящия там индивид е затворил всички прозорци, а така ставало като се затворят. Отваряме ги бързо като спасителен отряд, а аз решавам да се кача на балкона и да гледам изгрева. Прекарвам няколко часа там и след последвалата кратка сиеста тръгвам да обикалям този чудноват град, известен като City of lakes, които езера са цели 6. Оказва се че съм на Pichola, недалеч от City Palace. За да видя дали ми харесва даден град винаги първо проверявам храната му, затова бързо се отправям към първото препоръчано заведение, откъдето започвам най-безцелно да обикалям уличките на Удайпур. Градът е изключително хубав, не само заради наличието на езерата, но и заради безбройните изрисувани къщички. Всички ми се усмихват. Дори и кравите ми се виждат някакси по-ведри в тоя Раджастан.

Докато вървя попадам на седнали в кръг много жени, които пеят песни и свирят на малки инструменти. Със едно голямо „Eха!“ги приближавам, и питам със знаци дали мога да ги щракна, а те ме настаняват до тях. Музиката е изключилено красива и блажена усмивка се разтегля по лицето ми. Пляскам им след всяка песен. Не знам колко време съм стояла там, но на тръгване жените правят знак да остана още, при което ми наливат една чаша фанта и ми опаковат сладки с кокос във вестник. Няма смисъл да споменавам, че това са най-вкусните сладки, които съм яла и въпреки желанието ми да си ги пазя за после, почти моментално си ги изяждам. Жегата е толкова голяма, че почти на всеки ъгъл спирам за да поседя под някоя сянка.

Следобяда в хостела се запознавам с един египтянин на име Ахмед. Бил отседнал в друг хостел, но идвал в нашия да се види с едно от момчетата, скоито преди били съквартиранти. Женен е за индийка от Гуджрат и живеят в Мумбай, и е решил да най-после да обиколи Индия след двугодишен брак. Отиваме заедно да гледаме изгрева на езерото, от върха на един темпъл, а на другия ден се разхождаме до City Palace и околностите, а следобяда си вземаме един тук тук до Fateh Sagar lake, където продавали най-вкусното ice coffee. Ахмед говори малко хинду, което помага за бързото пазарене на тук тук.

На Fateh Sagar освен че е много красиво има и безброй улични ресторантчета, където си поръчаваме изобилие от раджастанска храна, а накрая пием и по едно ледено кафе с топка сладолед, което уж не изглежда чак толкова специално, но наистина ти отваря всички сетива.

Докато вървим към паркинга за предплатени тук-тук срещаме мочетата, които работят в неговия хотел и прекарваме към час с тях пред една барака за фъстъци и тютюн, люпейки фъстъци. Въпреки че можеш да си купиш цигари около е езерото е напълно забранено да се пуши там, затова всички залагат на мазния им дъвчащ тютюн, който изпълва бузите им и с добре премерена слюнка, като някакъв фонтан, изплюват след като поемат всичките му изобилстващи от вкусове сокове. Усмивките им след това са толкова червени, че устата им е като някаква червена яма. Мислех да го пробвам от чисто любопитство, но манията ми по бели зъби така и не ми го позволи.

От приказка на приказва става ясно, че всяка нощ пред хостела на момчетата се събирали много крави, било нещо като паркинг на кравите видиш ли, и аз предлагам да ходим натам, за да видя и аз този интересен феномен. Хващаме си тук-тук с Ахмед, а те се качват на моторите си и се срещаме пред хостела. Почти 11 е, а има само 6 крави, наредени в мистичен кръг. Казаха ми, че колкото по-късно става, толкова повече крави се събирали, но към 12 ми доспива и се прибирам към моя хостел, който е само на 10тина минути разстояние от техния.

На другия ден отново се срещам с Ахмед, който е купил 2 чанти са жена си, която има рожден ден. Моли ме да и ги дам като отида в Мумбай, много щяла да се изненада, на което аз няма как да откажа просто. Решаваме да отидем до гарата, където аз да си купя билет до Мумбай, а той- до Джайпур. Качваме се на тук-тук за скромните 30 рупии, но не след дълго ни стоварва на нещо като спирка за тук-туци, където трябвало да хванем друг до гарата. След общо 3 превозни средства най-накрая се озоваваме на гарата. Голяма е и е хубава, почти няма спящи по земята. Отивам към tourist quote, но бързо ме отсвирват заради това, че не си нося паспорта. Съвсем бях забравила за това, че билет за туристическата квота винаги си купуваш с паспорт и виза. Твърде е горещо и твърде далеч, за да се връщаме до хостела, затова питаме къде най-близко можем да изпринтираме снимка на паспорта и визата ми. Имало хотел, където можело да отидем, на няколко стотин метра. Оказва се, че далеч не е толкова близо и вървим едно половин час като грешници в пустиня, спираме, пием чай и пак вървим. Стигаме, но по някаква причина момчето от хотела ни отказва и ни праща в друг хотел. Не помня каква точно е била реакцията ни, но след малко човека си беше оставил работата, а ние бяхме в колата му на път към някакъв Copy print център. Говорим си много, оказва се, че и той е от Гуджрат и с Ахмед бързо се сприятеляват. След свършената работа с паспорта решава, че ще ни закара и обратно до гарата. Впечатлена съм как си остави всичко и тръгна да ни помага. Предлагам му някакви пари за услугата, но категорично отказва.

Купувам си билет за Мумбай за нощния влак и разполагаме с няколко часа, в които дилемата е между индийски танци или мястото със сладоледите. Без да го мислим особено решаваме пак да пием кафе със сладолед, защото наистина е много вкусно, а танци да гледам по натам ако ми е писано. Тоя път отиваме на друг фургон за кафе, където продавачът просто се престарава с какви ли не топинги, пурички и прочие, то става като цяла мелба с кафе, която шумно изпиваме на брега на езерото, гледайки залеза.

Вечерта отиваме заедно към гарата, където Ахмед си взема влака до Джайпур, а аз- до Мумбай. Взела съм си билет за 3 AC, a в купето този път само с индийци, които по всичко личи че са си семейство. Лягаме си рано-рано, а на сутринта вече няма следа от тях...