ИНДИЯ- Част 3

MUMBAI

След поредното многочасово пътуване пристигам на последната спирка в Мумбай, където съм се разбрала да се чакам със зетя на Ахмед за да му дам подаръците. Слизам на гарата, където като за добре дошла се сблъсквам с няколко травестита. Няма и следа от момчето, което трябва да дойде и не ми двига телефона. Ахмед ме увещава, че ще ме чака точно на тази гара, но уви. Запазила съм си хостел в Южен Мумбай по съвет на Моин, но нито имам пари за такси, нито мога да си активирам картата за Grab или Ola. Той пък е на работа и не може да ме посрещне. Гарата е в ремонт, всичко е като след война и след почти час чакане тръгвам да търся банкомат. Оказва се, че и той е в ремонт и си хващам такси с уговорката, че ще плащам после. Междувременно момчето от Мумбай най-после се обажда, оказва се, че е разбрал за друг час, но пък живее на 10 минути от хостела ми, което си е цяло чудо за размерите на този град с население 3 пъти по-голямо от населението на България. По пътя е истински хаос- наплив от всякакви бараки и палаткоподобни накъдето и да погледнеш. По всичко личи, че съм си запазила нощувки в колоритен квартал.

В хостела ми развалят настроението с 100те рупии такса въпреки 1000та, договорени през Booking. Настаняват ме в огромен дорм с 20 легла, където съм съвсем сама. „Самостоятелните“ стаи са в същия този дорм, отделени с гипс картон с оставено малко разстояние от тавана, за влиза възуха от климатика, когато е включен. Въобще пълна пародия. Оставям си багажа, тегля си един душ и тръгвам в незнайна посока. Минавам през един голям парк. Както по улиците, така и в парка катуните са налице. Не след дълго осъзнавам защо хората вървят само по улиците, а именно защото по тротоарите се живее. Интересното е, че при всеки импровизиран дом има огледало, часовник и календар, създаващи някакъв уют в тоя неподправен хаос. Хората са по-скоро любопитни, отколкото враждебни, но въпреки това се въздържам от снимките с камера.

Стигам до Haji Ali Dargah- джамия насред Арабско море. Сядам на парапета да я гледам, опитвайки се да преброя десетките плъхове по камъните на брега на морето. Стрелкат се от боклук на боклук, а мине ли куче или човек, като на бърз кадър се покриват между камъните и все едно никога не ги е имало.

Моин междувременно е приключил работа и е "само" на час и половина път от мен. Тръгвам към джамията и по пътя се заприказвам с няколко момченца, които ми обясняват, че е специален ден- long day, и затова джамията е пълна с хора. Правим си селфи с лошо качество за спомен  

Разглеждам я отвътре и отвън и тук, както и на другите места, забелязвам промяната в облеклото на хората. Мъжете са облечени с патани, което наподобява женската курта. По този начин придобиват доста елегантен вид спрямо обикновените дрехи, с които съм свикнала да ги виждам в сравнение с жените. Моин и жена му пристигат ухилени до ушите и правим нощна обиколка на Мумбай, включваща Marine Drive, Band strand и Боливуд. Вечеряме в Bade Muyaan, известно мумбайско заведение, където изпадам в поредния емоционален катарзис от seekh paratha-та, която изяждаме- кебапчета с дупка посредата, полегнали в компанията на индийски хляб, лук и яхнийка.

Следващият ден е повече от горещ и го прекарвам в пране на дрехи и разучаване на квартала, започвайки от кулинарната му част. След като става ясно, че хората от хостела не са от най-дружелюбните, пращайки ме в Макдоналдс, тръгвам сама да търся нещо интересно, както мишка души за сирене. Не след дълго намирам една улична будка, където правят единствено масала доса. Питам местните, които набиват на крак дали е вкусно и след като ме убеждават си поръчвам и аз от тази невероятна смесица от масала и тънка хрупкава палачинка.

Зетят на Ахмед настоява да се видим, но Моин също е направил планове за вечерта, затова се разбирам със семейството на Ахмед за следващия ден, а вечерта прекарвам с Моин и жена му в поредната разходка, съчетана с вечеря. Междувременно успвам и да стигна до гарата, откъдето си купувам билет за влака до Hyderabaad след упоритата дилема дали да ходя там или директно към Гоа. Гарата е ОГРОМНА. Отвън е просто голяма и хубава, но вътре е като цял град.

Такава гара не съм виждала никъде и ми трябва около час да стигна до гишето за tourist quota. След дълго мислене и премисляне, и няколко разговора с приятеля ми Ашок от Хайдрабад, разбирам, че това е градът в който можело да ядеш най-вкусното биряни в цяла Индия! Може да е пиле с ориз, но индийско ли е, камо ли пък най-вкусно, е достатъчен довод да скъся дните в Гоа. Вземам билет за 400 рупии, без опция за AC. Ще е поредното вълнуващо пътуване. Ашок е на седмото небе от щастие, обещава да ме чака, а аз отпрашвам пеша към Моин и жена му, които ме чакат в Cafe Mondegar, откъдето ме водят на най-вкусното биряни в Мумбай, конкуренция на това в Хайдерабад.

Явно че Мумбай за мен е нищо друго освен град за хранене и решавам да се запиша на тур до гетото Dharavi на следващата сутрин, преди да потегля. Избирам опцията за обиколка и обяд с местните, но набързо ми отговарят, че обяд вече не предлагат и затова се примирявам само с тура. За целта трябва да стана рано и да отида до незнайната за мен  гара Mahim Station откъдето да си хвана влака за другата част на града. Ставам призори и с изненада установявам, че климатика, който трябваше да работи от 22 до 9 е напълно изключен, a aз умирам от жега, и отивам да се разправям с мениджъра на хостела, който най-любезно ми обяснява, че в лятно време не го пускат толкова до късно, въпреки разлепените навсякъде хартии, увещаващи в противното. Докато си мисля в колко сайта ще ги нахраня по въпроса, питам дали може да си оставя багажа поне, докато се върна от гетото, но цената е солена- 400 рупии. Леко сърдита си тръгвам и звъня на семейството на Ахмед, които и без друго са ми длъжници да попитам дали е възможно да си го оставя в тях, така и така сме си квартални. Не само, че може, но и настояват да се присъединя за семеен обяд. Първо обаче трябва да оставя багажа. След неуспешните опити да си  взема такси до апартамента им, запердашвам пеша и вир вода се натрисам на хората, които ме посрещат със сутрешен чай. Там са жената на Ахмед, брат й, снахата им както и голяма част от родата им от Гуджрат. Питам дали е удобно да идвам за обяд при наличието на толкова много хора, но домакините настояват да се върна. Оказва се, че закъснявам за уговорката и снахата ме закарва с мотора си до гарата, откъдето трябва да си взема влака за тура. Сутринта е повече от динамична и решавам да не поемам повече рискове, затова карам един индиец от влака да се обади на екскурзовода и да го увери, че идвам. Явно е било добра идея, защото набързо са ме отписали.

Dharavi е най-голямото гето в Индия, разположено на 2000 декара площ, и третото най-голямо в света, и е крайно препоръчително да не се стъпва в него без екскурзовод. Населението му наброява повече от един милион души, което прави гетото 10 пъти по-населено от самият Мумбай, и го наричат град в града. Хората идват тук за да се трудят в окайващи условия, за сметка на което плащат малък наем от около 200 рупии месечно и вземат сравнително добра надница. Мръсотията е почти невъзможна, но колкото и да е мизерно жените постоянно перат, готвят и някакси поддържат домакинството. Трудно е да се върви без да се гази от локви с незнаен произход. Въпреки заплахите обаче да не снимам, хората са доста дружелюбни, а децата най-искрено ни се радват. Запознаваме се отблизо с масовото производство на машини, кожени изделия, храни и облекла, както и сериозното рециклиране на пластмаса, метал и стъкло. Почти всички индустрии се обхващат от неспиращите работници, приличащи на голям мравуняк на фона на небостъргачите извън гетото. Прикачвам малко снимки от Reality Tours & Travel поради забраната да снимам.

След няколко часовата разходка се насочвам със смесени чувства към влака, за да стигна до гарата, от която първоначално съм тръгнала, и откъдето трябва да си взема такси за обяда в семейството на Ахмед. Гарата е  колоритна и въпреки че виждам претъпкани влакове така и не виждам хората по таваните им, за които изгледах толкова видеа в България 

Ориентирът ми до семейството е някакъв магазин, но по някаква причина нито едно такси не желае да ме вземе. Един мотоциклетист спира до мен и ме пита дали имам нужда от помощ. Обяснявам му къде трябва да отида и той на драго сърце решава да ме метне до там. След няколко стотин метра обаче спира и ми казва, че това е мястото. Въпреки че се славя като пространствен идиот съм убедена, че е доста по-далеч и след няколко разговора между мотоциклетиста и семейството, разбираме че въпросният магазин е част от верига и съм за съвсем друг квартал. Моля момчето да спре такси и да му обясни накъде съм се запътила, той обаче настоява, че ще ме закара. По пътя джапанката ми се къса от жегата. Би било лошо да се тупна боса на празничния обяд, но както и да го гледам джапанката е необратимо скъсана, затова хвърлям и другата и потна и боса, докарана от момче, което не познавам, отивам в семейството на Ахмед, което също бегло познавам и което е така добро да ми съхрани раницата в знак на признателност, че съм им донесла подаръците от Джайпур. Сещам се за думите на Раджу, че ако се чувстваш нормално, значи не си в Индия, и се настанявам почти като у дома си в добродушното семейство. Предлагат ми банята си и ме гощават с приказно биряни, да ми покажат че тяхното е по-добро от това в Хайдрабад. Втори пореден ден съм на биряни, а именно заради него съм тръгнала към Хайдрабад. Със снахата изключително си допадаме, по стара индийска традиция тя е единствената, която готви в семейството и ми споделя любими индийски рецепти. Говорим си надълго и нашироко, показва ми се семейни албуми, дори ми предлага обувки, които да задържа. Решавам обаче, че преди да хвана нощния влак ще изляза да потърся джапанки и докато ги търся пристигам на пренаселения мумбайски плаж, където само мен ме няма. Изяждам два сладоледа в жегата и си тръгвам.

Някакси ми е нетърпеливо да напусна този град. В Делхи има също толкова хора, но средата там ми допада повече. Прибирам се два часа преди влака и след снимки с всички членове на семейството заедно и поотделно ме качват на такси до гарата. Отново съм в изцяло индийска компания във влака- голямо семейство, тръгнало да открива семеен темпъл в Hyderabаad- очевидно заможни хора, въпреки ниската класа на вагона. Говорим си малко и си лягам бързо, уморена от шума и хората от последните дни.

На сутринта се събуждам от детски крясъци, и още със ставането ме приветстват с пластмасови чинийки с пападум (чипс с гигантски размер) и чили, и ми предлагат всякакви други гозби от ранни зори. Хората са супер приветливи и се чувствам почти като осиновена в компанията им. Правя си поредното студено нескафе в обичайните полеви условия, наблюдавайки как семейството не спира да яде. Децата ядат самоси, но минава сладолед, родителите го купуват и нетърпеливо го натикват в устите на децата, които още преживят самосите. Отварят се и се затварят купи с биряни, хвърчат чайове, пападум и какво ли още не. Истински панаир на храната е пътуването с влак из Индия...

HYDERABAАD

Вече спряла да броя часовете, пристигам в Hyderabad, където ме чака мъничкият ми приятел Ашок с още по-малката си количка. Писклив и ухилен до ушите не спира да ми се радва и да ме разпитва за преживяванията ми в Индия. Кара ме към дома си, като по пътя спираме да купя от всички възможни южно-индийски сладки за семейството му. Жена му е чула че от два дни съм на биряни и е приготвила други разни благинки. Ашок от своя страна вади Карлсберг след Карлсберг, доволен, че най-после има с кого да пие от обяд. Съседката им пък е приготвила домашно кулфи- традиционен сладолед с индийски подправки, отварящ всичките ти сетива. Обясняват ми, че в Индия е истински комплимент да питаш за още храна, както и да се оригваш след хранене.

Приготвили са ми самостоятелна стая, истински лукс след безбройните хостели. Решавам, че ще прекарам два дена в този пореден мегаполис на Индия.

Вечерта прекарвам с Ашок в един от местните handcraft базари, търсейки джапанки там, където явно не им е мястото. За сметка на това спазарявам няколко стъклени гривни, типични за града, и случайно попадаме на индийски танци. Изключително е интересно и живописно и Ашок трябва да ме подканва неколкократно да тръгнем към ресторанта, където ни чака жена му с децата.

Ресторантът е супер лъскав и още с влизането се натъквам на всевъзможни риби, от които можеш да си избереш и да ти сготвят. С жена му поръчват всякакви европейски  неща, в случай, че са ми залипсвали, дори предлагат да поръчат телешко, но аз бързо приключвам с вечерята. Леко притеснени ме питат на няколко пъти дали не искам нещо друго, и накрая скланям да поръчваме индийска леща, която пресушавам набързо с няколко пароти, и с това им става ясно, че в Индия не желая друго освен индийска храна.

На следващия ден ми правят списък с няколко забележителности, които трябва да видя преди да тръгна, от които успявам да видя точно две. Започвам деня с Golkonda Fort, до която пътувам близо час и половина за „скромните“ 400 рупии. Крепостта е огромна и в миналото там са се съхранявали единствените по рода си необработеени диаманти от клас 2а.

Жегата е нетърпима и трябва да спирам на всеки ъгъл да се освестя. В крайна сметка я изкачвам и бивам нападната от купища индийски туристи, които искат да се снимат с мен. Накрая правим бартер- снимка за снимка.

Полека лека слизам долу и си хващам такси за Charminar- джамията с 4 минарета, станала символ на града. Отново пътувам около час с таксито и още по пътя към джамията виждам инвазия от хора. Като манифестация е просто. Правя една снимка на джамията от далеч и бързо се махам от това място.

Тръгвам към глваната улица с пазарчета, където всеки се надвиква да ми продава нещо, но скоро излизам от суматохата. Спирам се на една барака, от която най-после си купувам джапанки за 100 рупии и питам продавача къде мога да ям прословутото биряни преди да напусна града след няколко часа. Той ме праща на няколко светофара разстояние, като ме уверява, че там е едно от най-добрите, а аз сляпо се доверявам. Заведението е на 4 етажа, а бирянито наистина си струва- порцията е поне за трима по мое разбиране, но не предлагат кутии за вкъщи.

Мумбайското въпреки всичко ми се услажда повече, предполагам заради ситно нарязания паниран лук  Хапвам колкото мога и бързам да тръгна понеже разстоянията очевидно са огромни, а Ашок вече ми е купил билет за нощния автобус към Гоа. Викам си Убер, който така и не идва, и неусетно въвличам целия персонал от етажа, на който съм, да ми намерят такси, а те са предоволни че помагат на турист и до последно стоят на прозореца да ми махат докато не се кача. Всичко се случва много на юруш с прибирането ми и събирането на багаж. Ашок звъни на шофьора от автобуса да ме изчакат и почти го изпускам, но все пак пристигам в последния момент. Автобусът е изключително луксозен спрямо всичко, с което съм се возила до момента- големи легла, изгладени бели чаршафи, снакс и бонус телевизия с индийски филми, на които не можеш да им намалиш звука.

По-късно разбирам, че Ашок е платил 1500 рупии за комфорта ми, които така и не приема да му дам. Набързо се запознавам със съседите- млади индийци, излезли за пръв път от Хайдрабад- и се унасям в продължителен сън. Нямам търпение да пристигна в Гоа.

GOA

След има няма 13 часа посрещам утрото на изпадналата автогара в Panjim. Тръгнала съм към Anjuna, по съвет на мой много добър приятел, прекарал доста време в Индия, като дори съм си букнала същите бунгала, в които е спал той близо месец. На автогарата питам как да стигна до Anjuna, но след 500те рупии, които ми искат за такси решавам да хвана автобус. Оказва се, че не е един, а два, и първо трябва да хвана този за Mapusa, тъй като директен няма. Веднага ми се набиват току що пристигналите в Индия туристи по абсолютния страх и дезориентираност, които излъчват. Сигурно и аз съм изглеждала така  Автобусите са много, но много лесно се ориентираш, защото винаги има един викач със силен глас. Явно и че са на често, защото го хващам веднага. Хората се качват в движение, а вратите се затварят едва когато рейсът е препълнен. За половин час и нищо и никаквите 30 рупии съм в Mapusa, където упражнението се повтаря- чувам от къде викат за Anjuna, скачам в движение, претъпкан автобус, 30 рупии, 20 минути и стоварена на пътя в Anjuna тръгвам да търся бунгалата на Wonderland hostel. Заобиколена от горички, приказни къщи и пищна зеленина, и тръпнеща да се цамбурна в морето, намирам бунгалата сравнително бързо.

Посрещна ме управителя Сандип- изтъкнат наркос по думите на приятеля ми, и безбройните му кучета, чудещи се кое на коя маса да се охлади от жегата. Казвам му че съм приятелка на Руско от България, а Сандип грейва като слънце и моментално ми дава самостоятелно бунгало с топла вода в знак на добри чувства. Питам за вкусна храна, която така и не успявам да намеря и в крайна сметка ям на едно капанче на плажа, леко унила, че за първи път в Индия не ми е вкусно. Бяха ме предупредили, че храната в Гоа няма нищо общо с традиционната индийска кухня, понеже продуктите не били същите, а и готвели като за туристи, но чак пък такава разлика не съм очаквала. Още докато обядвам наблюдавам всичките индийци, къпещи се с дрехи във водата и забелязвам липсата на чужденци. Когато свърши туристическия сезон за чужденците, започва ваканционния за индийците, и ей ме на опъната като пържола по баснки насред цялото индийско съсловие, облечено в дрехи отгоре до долу и втренчено в мен.

Снимат ме, правят си селфита, а стане ли малко по-късно похотливите индийски туристи се събират по заведенията и започват да танцуват под ритмите на индийска музика като обхванати от бяс. На връщане от първия си плаж тръгвам да търся магазин за бира и по пътя ме спира един индиец с мотор, който още от плажа се опита да ме заговори. Пита ме накъде съм тръгнала, защо не съм искала да си говорим на плажа, и ми обяснява, че всяка година идвал тука и би се радвал да си станем приятели. Толкова съм слънчасала, че извъртам темата към това дали не иска да ми даде мотора си за да отида за бира, хем да си припомня дали още мога да карам, хем те ти приятели, и след няколко минути вече дрънкам с бутилките на мотора, с индиеца зад мен.

Отказвам да ме закара до хостела, но се разбираме да ме води на вечеря на много вкусно място, като след вечерята решавам, че е твърде обсебен от идеяата да си намери компания, а аз нямам нужда от лепка по време на престоя си в Индия, и повече не се виждаме.

Сандип ми обяснява, че тука е така- това е място за партита и запознанства, нещо като мини версия на Слънчев бряг, но слава Богу без хотелите. За сметка на това пък всички обитаващи бунгалата на Wonderland са пичове и бързо се сприятеляваме. Наемаме си мотори и всеки ден ходим на различни безлюдни плажове, а вечерите прекарваме идилично в хостела, готвейки си и бъркайки лимонади, далеч от шума и партитата. Сандип ме ъпгрейдва в стая с климатик и неусетно минава една седмица, в която съм отдадена на безбрежна леност.

По време на една от разходките си се запознавам с една продавачка на сергия, с която всеки ден си говорим. Харесвам си още едни джапанки и и разказвам историята с моите, като сериозно се чудя дали да не взема и тия. Като компромисен вариант и предлагам да и дам моите, които са почти като нови и да и долпатя 100 рупии за новите, но жената ме разубеждава, казвайки ми че отива в темпъл за няколко месеца, където не и трябва нищо за обуване, и ме съветва да не трупам вещи, след като вече имам какво да нося. Поразена съм от това, че не ми иска парите и се вслушвам в безценния съвет. Живеем в твърде консуматорски свят, където си харчим парите просто защото ги имаме. Затова решавам да си ги харча за кулфита и бързо си възвръщам стопените в първата седмица килограми  Кулфито разбира се няма нищо общо с онова на съседката на Ашок, но при факта, че цели две седмици не съм посмяла да го опитам се чувствам длъжна да си наваксам изпуснатото.

След седмица в Гоа в крайна сметка се мотивирам да тръгна за Керела по същия сложен начин, по който съм дошла, от където ми е и полета за Мианмар.

Тоя път обаче маршрутът е още по-удължен- Anjuna-> Mapusa-> Panjim-> Madgaom, където е и гарата. Купила съм си билет за нощния влак онлайн, или поне така си мисля. Всичките автобусчета са що годе еднакви- малки, претъпкани и без климатик, където се качваш и слизаш в движение, а викача го пълни докато няма място и за него самия. В последния от автобусите ме карат да седна до шофьора, за да не сме жени (то освен мен други няма) и мъже на едно място. Отдавам го на факта, че вече е тъмно и удобно се намествам до шофьора, откъдето наблюдавам пътя от първа линия. Не след дълго до мен се настанява едно момче, което ми казва че е дилър, имал много успешен ден и ми предлага да ми подари една шепа трева да си имам. Казвам му, че няма смисъл, тъй като след 2 дена летя, но той свива един коз за мен и един за шофьора. Шофьорът си го тика в предния джоб и доволно засуква мустак. Слизам в Мадгао, където бързо намирам гарата и сядам да ям в най-хигиенично изглеждащото заведение пред нея. Този път е вкусно, може би защото е на улицата. Във влака си намирам мястото до двама мъже и за първи път се чувствам некомфортно от толкова много време. Може би защото винаги ме приветсват някакви хора с широки усмивки, а тия двамата не обелват и дума. Минава контролата, гледа ми резервацията на телефона и ми съобщава, че всъщност не съм си купила билет, а само съм го резервирала и ме праща в waiting list-a, който така и не ми става ясно къде да търся. При мисълта, че може да остана на гарата в Мадгао посред нощ нещо ми трепва под лъжичката и искрено се надявам да не ме терминират от влака. Отивам при две млади момчета и ги питам дали знаят къде да чакам. Влакът потегля, те ми гледат резервацията, обсъждат я, като леко се скарват, но в крайна сметка ми казват че всичко е наред, билета бил вече със статус Confirmed и можело да отида на мястото си в другия край на вагона. Идват с мен да се убедят, че ще го намеря. Отново съм в компанията на шумно семейство с много деца и спокойна, че няма да нощувам на някоя гара, заспивам.

COCHIN

Във влака отново е вълнуващо. Събуждам се в компанията на един индиец и една белгийка, тръгнала да търси хората, при които е живяла със семейството си преди 15 години. Много е сладка и бъбрива и набързо превключваме на холандски, сподейляки си преживяванията от изминалите седмици. Питам я дали има къде да спи и ми казва някакъв хостел, който решавам да запомня, ако не си харесам нищо като пристигна, и почти веднага забравям. Пиша и на двама couchsurfer-a, които ми отказват. Имам прител от Кочин, с който се запознах по време на един круиз и упорито се уговаряме да се видим, за съжаление обаче още го няма в града, така че трябва да си намеря място, където да пренощувам. Отказвам крупните суми на всички таксита, които ме окупират на гарата и си хващам местен автобус към Fort Cocхin- старата част на града. След петте превозни средства, които съм сменила през последното денонощие, още един автбус няма да ми дойде в повече. По пътя към спирката се сещам, че Южна Индия е рая на сладките и се забивам в една сладкарница, където купувам няколко вида от това безценно лакомство. Автобусът е гранде- по-шарен от обикновено, с едни изписани красиви индийки със зелени и кехлибарени очи, и силна индийска музика. Мъжете тук са облечени с лунги- голям плат, който се увива като памперс. Прозорците са широко отворени, така хубаво да те обрули жегата, и в най-добро настроение се понасям към форта, където възнамерявам да си намеря хостел.

Белгийката съм я оставила на гарата, но по едно време я виждам от автобуса да се обяснява за посоките с няколко идиеца. Аха да и викна и се оказва, че не сме си разменили имената. В автобуса пък се запознавам с един италиец, на който му е последен ден и е тръгнал с хоста си от Couchsurfing за подаръци и сувенири. Някакси без уговорки слизаме заедно още преди да съм стигнала крайната точка и унесени в приказки сядаме да ядем в едно скътано улично заведение на бюфет- thali, колкото ти душа иска, за 50 рупии. Индиецът ми предлага да остана в тях на couchsurfing, което би било истински знак от съдбата, ако тепърва не им предстоеше разходка, а аз нямах спешна нужда от душ. Изпращат ме до един хостел в стария град и се разбираме да пием по бира, ако пътищата ни се срещнат отново по-късно през деня. Оставям си багажа и тръгвам да се разхождам из този приказен крайбрежен град. Пълно е с рибари, малки сергийки и усмихнати хора. Градът сам по себе си е цветен и спокоен и ти създава едно такова приятно усещане за безвремие..

 Запознавам с няколко момичета индийки, с които прекарваме дълго време на брега на Арабско море, а малко по-късно се натъквам отново на Наги- белгийката от влака. Разхождаме се, а вечерта решаваме да си купим прясна риба, която да ни приготвят в едно от капанчетата- традиция за Кочин, от която се възползват местни и чужденци. Две големи риби и калмари с все приготвянето им ни излизат по около 400 рупии, което както и да го смятам е отлична цена за целия този кулинарен оргазъм.

Навивам я да се запише с мен на Backwaters trip на другия ден, където ще се запознаем с местни традиции, плавайки по водата в автентична бамбукова лодка. Казват, че хората от цяла Индия прииждат към Кочин само заради този трип, а аз, имайки само 2 дена, избирам да правя именно това преди да си тръгна. Наги се съгласява и на другия ден ни вземат от хостела ми с една маршрутка и ни карат към брега с лодката. Kerela Backwaters e верига от лагуни и езера, разположени успоредно на крайбрежието на Арабско море. Мрежата включва пет големи езера, свързани с канали, подхранвани от множество реки. На лодката сме аз, Наги и един куп шумни индийски туристи, които моментално след тръгването се пренасят масово в предната част на лодката при човека, който гребе, или по-скоро избутва лодката, с бамбуков прът. Като на панаир е- вика се, яде се и се хвърлят отпадъци през лодката, което изключително ме натъжава, тъй като водата за момента изглежда много чиста, но явно не задълго. В крайна сметка страстите се успокояват и по някое време хората започват да се наслаждават на гледките.

Спираме на няколко места, където ни показват как се преде коноп и други дребни занаяти, а последната ни спирка е за индийски обяд върху палмово листо. Казват ни, че можем да ядем колкото поискаме и през няколко човека минават с различни тенджерки да ни досипват от благоухранното тали. Истински рай.

Към нас се присъеднияват и още двама чужденци, а след обяда питат дали има някой, навит за малка лодка, с която да се върне обратно, тъй като изведнъж сме станали много. Наги и двамата чужденци решават да се върнат с нея, а аз оставам в компанията на едно приветливо семейство, с което прекарваме целия път на обратно в сладки приказки. По-късно Наги ми разказва как в единия от каналите са спрели заради банята на огромен слон и е трябвало да чакат да го изкъпят за да продължат, за което леко им завиждам. Прибираме се във Fort Cochin, a Наги решава да смени хостела си с моя. Прекарваме последната ми нощ в Индия, седнали на един изоставен хладилник на брега на морето, а по-късно си купуваме отново риби, с още повече калмари да отпразнуваме епичната и за двете ни Индия.

DELHI

Месец по-късно, след пътуванията ми до Мианмар, Лаос и Непал, се връщам за няколко дни в Делхи . Толкова съм щастлива да се върна в Индия, все едно се връщам във втория си дом. Запазвам си нощувки в новооткрит хостел без нито едно ревю на пъпа на Main Bazaаr, известен още като Paharganj. Два месеца по-рано бих си запазила нощувка на всяко друго място, но не и тук, но сега вече виждам мястото с други очи и искам да се потопя за последно в тази бъркотия. Още със слизането от самолета се насочвам към метрото и за 30 рупии стигам до метростанцията на New Delhi. Виждам на картата, че мястото не е далеч, но рикшите ми искат доста повече от това, което бих дала. Питам едно момче на улицата кой е най-прекия път и ми обяснява, че трябва да пресека гарата и да си купя билетче за 10 рупии, за да не ме глоби полиция ако ме хване, че пресичам ей така. Гарата сама по себе си е пренаселена и огромна, почти колкото в Мумбай. Момчето в крайна сметка решава да ме изпрати до хостела вместо да ми обяснява, та дори и купува въпросните билетчета. Предлагам да го черпя чай или да му дам пари, но категорично отказва и си тръгва. По всичко личи, че хостела е чисто нов- недовършен и с леко неориентиран персонал. Настаняват ме в дорм, където съм с още четирима индиеца. От всички хостели до момента за първи път се натъквам на индиец, при това повече от един. Прекарвам двата дни преди полета за София в шляене по уличките и хубава храна.

Харесвам си едно кафе пред хостела, където закусвам сутрин и там се запознавам с един англичанин на име Пол от индийски произход, върл хипар, който се оказва основателя на Varanasi Candle festival. Още със запознанствато ни решава, че съм била индийка в предишния си живот. Самият той е прекарал много години в Индия и дори е проговорил хинду. Тъй като и той напуска Делхи същия ден е решил да отиде на разходка до хотел Империал- един от най-скъпите хотели в града и ме кани да се присъединя. Далеч не си падам по скъпи и помпозни места, да не говорим колко рядко отсядам в хотел, но при мисълта, че мога да видя такъв лукс на фона на Grand bazaar road и всичко, което до момента съм видяла в Индия, отивам без никакви колебания. Преди това само трябва да намеря аптека и да си направя импровизирана шина за глезена, който унищожих в Непал и който така и не излекувах. Междувременно купувам една торба с подаръци за има няма 5 лева. Пол ме чака на кафето и с идването ми спира една рикша и на чист индийски урежда да ни закарат до хотела за 20тина рупии. По пътя виждам няколко пазара, на които решавам да остана на връщане. Хотелът е впечатляващ и още с влизането ни ни отварят вратите и ни посреща аромат на свежи цветя. Разхождаме се по коридорите, баните и градините, и в крайна сметка сядаме да пием кафе, най-евтиното което е на цена от 500 рупии. Пол категорично ми казва да не гледам цените, а да си поръчам каквото пожелая. Искал да ме черпи, за да може един ден когато дойде в България да го водя по циганските махали. Правим сделка и сърбаме айс кафе и малко по-късно го изпращам до рикшата, а аз оставам на базара.

Прибирам се вечерта в хостела, като по пътя съм успяла да си изхарча всичките рупии за индийска паста за зъби и всякакви глупости, и съм си оставила 40 за рикша до метрото. Продавачът на пастата за зъби ми гаранрира, че не трябва да ми вземат повече от 30-40 пък да видим. 

С едното момче от стаята ми се заговаряме за подправки и се сещам, че не съм купила никакви, но и пари вече нямам, а той ми предлага да ме заведе до базара и да ми купи. Отказва да ходим да тегля пари за такава малка сума. Може да са по 10 рупии, но жестът да стане и да тръгне е голям и ме докосва. Искам да си купя хиляди неща, но успявам да се спра на подправка са масала чай, чикън къри и подправка за ориз (на чист ким си мирише).

На връщане решавам, че още малко ми се остава на базара и се разделяме. Докато се сливам с тълпите от хора се заглеждам как правят khana на едно момиче и докато се усетя вече съм на банкомата за да изтегля 200 рупии- точно толкова, за колкото съм се спазарила. Прибирам се нашарена като индийка, а по пътя индийците ми подвикват колко ми била хубава каната  Съквартирантът ми също много се кефи и ме снима.

Имам обаче проблем със ставането сутринта, а именно че алармата на новия ми китайски телефон не звъни, и в старанието си да се събудя за полета изпивам едно шише вода преди да си легна белким физиологията ме събуди. Събуждам се от шумното настаняване на нови гости в хостела и с ужас установявам, че е половин час след предполагаемата ми аларма. Излизам на главната улица- цяла нощ е валяло и по улицата се носят локви като реки. Или трябва да газя през тях, или да навия рикша за 40 рупии, което в нормални климатични условия би било трудно, но възможно, докато сега шансовете ми са почти нулеви. Естесвено ми искат много повече, докато накрая  не се примирявам и смело погазвам в локвите, тъй като нямам време за пазарлъци. Един рикша доброволно спира и след като отсичам, че имам само 40 рупии ме качва без пазарене. След малко качва и един индиец и се отправяме към метрото, някакси навреме. Индиецът не говори английски и само викаме "Bye bye India" по пътя и се смеем. Спираме пред метростанцията, давам си аз 40те рупии на шофьора, а той в шок- как за такова разстояние толкова малко. Излишно е да го убеждавам в сделката, която малко по-рано сме направили, затова приканвам спътника си да си плати също сега. Той прави знак, че всичко е наред, като аз междувременно съм извадила 100те непалски рупии, които никой не се нави да ми обмени в Делхи. Шофьорът е видимо доволен (все пак ако успее да ги обмени ще е напред с 50 рупии) и по живо по здраво се изпращаме с добри чувства.  

Тръгвам си повече от тъжна с намерението не само да се върна, но и да прекарам повече време в тази невероятна страна, изпълнена с приказна храна, прекрасни хора, музика и танци. Страна, в която трябва да излезеш от зоната на комфорт и културния вакуум, в който несъзнателно си влязъл и да гребеш с пълни шепи от всичко, което може да ти предложи ♥