"КАКВОТО И ДА СЕ СЛУЧВА В ИНДИЯ, НЕ СЕ ЯДОСВАЙ!" - част I

Че един ден щях да отида в Индия, нямаше съмнение. Кой е този пътешественик, който няма да отиде в Индия?! 

Историите на всеки човек са различни и започват отнякъде. Моята история свързана с Индия започна от книжка с индийски приказки, която имах като дете. Книжката имаше странни илюстрации на пауни в градините на дворци, жени с шарени рокли, странни мъже с бради и точка между очите. Не бях сигурен дали харесвам тези картинки. Те бяха толкова различни и чужди. Така Индия остана дълго време извън всякакъв мои интерес, а още по-малко интерес за пътуване. Хората обаче трупат опит в живота и понякога откриват някои истини. И така, с времето аз стигнах до истината, че Индия е една уникална дестинация.

В последните години постоянно проучвам интересни страни от цял свят и много добре знам, че Индия е нещо особено. Индия не е за начинаещи в пътуването. За да оцени човек тази страна, трябва да има известен опит в пътуването и изобщо от света. Моят момент за едно такова пътуване сякаш наближаваше в началото на 2022 г.

Преди няколко години мои приятели от Германия направиха двуседмичен тур из Индия (основно Раджастан) и останаха супер доволни. Всеки ден ми изпращаха снимки, а вечер ми разказваха за преживяванията си. Сякаш тогава преживях с тях в известна степен тръпката от тази страна. Започнах да се навивам лека-полека за Индия, но все още не бях се престрашил. Тъй като и аз самият не бях сигурен дали вече е дошло времето, чат-пат съм пробвал как седят нещата при спътника ми. „Абсурд! В Индия ще си ходиш сам!". Задачата да навия нея беше сложна. Аз обаче от сложни задачи не се плаша, реша ли - правя го. От годините ми в Германия научих много неща от тях, но едно от основните беше - "Geht nicht gibt's nicht!" или "Няма не може!" или „Няма невъзможни неща“. И така се започна с едни подбрани снимки от Индия, които пусках понякога да се сменят "просто така" на телевизора. Грабнаха вниманието. После през известни интервали от време споменавах за добри цени на самолетните билети и различни интересни неща за Индия. Къща се гради тухла по тухла.  Разказвах и за пътуването на моите приятели с индивидуално организирана за тях програма. И в един момент доживях да чуя "Ако пътуваме и ние така с индивидуална програма, навита съм. Но да се бутам с 300 души в 1 автобус - забрави!" Само това и чаках. Нейното съгласие сякаш ми даде импулс и се реших окончателно и аз да направя това, което така или иначе щеше да се случи един ден.

Организацията

Само в рамките на няколко дни „сглобих“ полетите в двете посоки до Индия. Някои от полетите впоследствие отпаднаха (бяха отменени от авиолиниите), но пък всичко нагласях в движение и се справих. На отиване в крайна сметка летяхме до Дубай с Уизеър за по 34 евро на човек с багажа.  От Дубай до Делхи – полет с Емирейтс. На връщане - от Делхи до Дубай с Еър Индия експрес, а след това от Абу Даби до София отново с Уизеър.

След като билетите бяха купени веднага се свързах с фирмата в Делхи и те ми отговориха същия ден. „Готови сме да Ви СЛУЖИМ, сър, и да ви помогнем да изживеете Индия по невероятен начин." Глаголът "служим" ми направи още тогава впечатление. Посочих им периода, посочих желаните градове, а те ми изпратиха готовата ми индивидуална програма.

Всъщност за първи път през последните години не изготвях аз програмата. Винаги съм проучвал и съм организирал пътуването си до последния детайл. Индия обаче е нещо доста различно и ако искаш да й се насладиш, а не да се "заровиш" в не дотам приятната "действителност", то е препоръчително да се оставиш в ръцете на местните професионалисти. Така направиха моите приятели, така ме посъветваха да направя, така направих и аз. Всички сме доволни, тоест – правилно сме постъпили.

Фирмата от Делхи ми предложи програма за посещение на градовете, които им посочих. Програмата беше за 10-11 дни с основен маршрут: Делхи, Агра, Джайпур, Джодхпур, Деогарх, Удайпур. Фирмата ми уреждаше почти всичко по пътуването – предложи ми хотели с включена закуска, автомобил с шофьор и всички пътни разходи, квалифицирани местни гайдове за всеки един град, трансфер от/ до летището и т.н. Като организатор на пътувания мога да кажа, че предложеното от фирмата беше професионално и включваше всичко необходимо. Освен това беше на разумна цена.

На път

Пристигаме в Делхи с удобния полет на Емирейтс. На летището ни посрещат, поставят ни гердани от оранжеви цветя и ни водят до хотела. На този ден няма програма, а спокойно настаняване в хотел с английски колониален чар. Избрах го, заради централното му местоположение с идеята да се разходим наоколо. Бяха ми предложили друг, но аз реших да бъде този. Грешка - хубав хотел със супер стая, но в баровски квартал с високи огради и бодлива тел. Нежелани посетители не се толерират! Няма обаче нищо за гледане наоколо. Друг път слушай местните!

Кой ще ти седи в комфортния хотел - освежихме се и веднага навън. Навън обаче е малко над 40 градуса! Тежко можеш веднага да свикнеш с такова нещо. Вървим бавно, дишаме тежко... Първи впечатления - може би ще "издържим". Да „издържим“, защото имаше и големи опасения, че културният шок ще е огромен и може да се „огънем“. Познати бяха резервирали за 3 седмици в Индия. Пристигат, полудяват и с първия полет - назад. Естествено, че и аз се притеснявах. „Дали ще издържим???"

На следващия ден точно в уговорения час пристигат шофьорът и гайдът. „Намасте!" със събрани една до друга ръце до гърдите, придружено с мека усмивка. 🙏

Първо отиваме на Jama Masjit - една от най-големите джамии в страната, която се намира в Стар Делхи.

Около нас е реалността. Не бягаме от нея. Оказва се, че сме се подготвили добре и знаем какво ни очаква. Дори имаме тур с рикша из Стар Делхи.

Самата идея да „впрегна човек“ да ме вози с рикша винаги е била против разбиранията ми. Идеята за свободата не е съвместима с впрягането на хора като животни. В Индия обаче животът е съвсем различен. Там разбиранията за свобода имат други измерения. Поради тази причина направих компромис с разбиранията си и се качих на рикшата. Разходката е първото изпитание за изтънчената ни европейска представа за света.

По-късно същия ден програмата продължава с посещението на една голяма поляна, където е кремиран Махатма Ганди. Напълно ненужно посещение, но пък не ми се иска да ги обидя, а и не отнема много време.

Когато гайдът каза, че Махатма Ганди е бащата на Индия, не се сдържах и отбелязах, че никой не може и не бива да бъде по-голям от Индия. В този смисъл за мен лично той трябва да бъде наречен просто "Синът на Индия".

Продължаваме с Гробницата на Хумаюн, която е всъщност обект на ЮНЕСКО. Красив и обширен парк и уникални сгради. За втори път този ден установявам, че красотите тук са направени от т.н. "могули" - мюсюлмани, дошли от Узбекистан (и вероятно потомци на Чингис Хан).

Продължаваме разходката с Qutub Minar - отново забележителност, отново строена от могулите.

Виждам, че гайдът има много какво да разказва, но го спирам и му обяснявам (доколкото ми е възможно най-мило), че принципно не сме свикнали с гайд и нека само каже основни неща. Забравям ги веднага. Главата ми пуши – ужасна жега е, над 44 градуса. Запомних само, че кулата/минарето е високо над 70 метра. Да построиш нещо такова преди почти 1000 години (грубо казано) си е направо постижение. Представете си само! А и още е там след толкова години...

Когато преди пътуването разглеждах в интернет забележителностите на Делхи, един храм ми направи силно впечатление - Akshardham. В тази връзка бях помолил гайда да ни заведе до храма. Така и не отидохме дотам, т.к. той ме разубеди, защото нямало да ни стигне времето, а той държал да ни заведе на един храм, тъй като нямало да видим подобен по пътя ни. Ами, добре. Нека го видим.

За да ми обясни на коя религия е този храм, гайдът ни разказа редица неща за различните религии в Индия, които почти забравих. Този храм е на сикхите. При тях вярващите се поставяли в полза на хората. И веднага другият близнак в мен се зачуди: „Ами то това е хубаво, но, ако всички станем сикхи, то кой ще обслужваме?!" Явно беше, че слънцето вече ме е напекло и съм започнал да изперквам. 😆 Събухме си обувките, вързахме си кърпи на главите и получихме указания от гайда какво да правим вътре в храма. Снимките вътре били забранени, та не снимах.

На влизане в храма ми направи впечатление, че всички пипаха прага, където всички стъпват и след това си докосваха лицето - устни, очи или нос. Замислих се. Хм, та те се ваксинират. Там, където е най-мръсно и е сбор на всякакви бацили, те си вземаха охотно и ги "пренасяха" в себе си по най-достъпния начин. Всеки ден по малко, докато един ден вече свикваш и нищо не ти вреди. Странна медицина!

Силна музика се чуваше в целия двор на храма. Свиреха на непознати за мен духови и ударни инструменти, като един припяваше. Хората със скръстени долу ръце вървяха бавно. Седнахме в храма с гайда и притихнаме. Припяващият по някое време повдигаше децибелите, а музикантите забиваха здраво. Цялата атмосфера беше духовна и доста различна от това, което бях виждал досега.

Видях, че някои хора оставят пари и веднага сякаш предубедено си казах: „То така с пари всеки може! Защо ли не се учудвам!?" Да, но прибързах с изводите. Гайдът обясни, че така обществото на сикхите събира средства, за да хранят хората в сграда до храма. Първо вътрешно ми стана неудобно от моите мисли, а после се запитах: „Как така да ги хранят?! Та няма ли тук да започне да идва целия град!". Оказа се, че тук хранят по 3 пъти на ден по няколко хиляди души. Просто така - безплатно.

Да нахраниш толкова гладни гърла, иска се голяма кухня. Ето как изглежда

Да нахраниш гладния е благородно. Дали обаче го правеха с чисто благородна кауза, или по-скоро това е начин да се докоснат и привлекат най-бедните хора, които, няма да се изненадам, може и да са множеството в тази държава. Ей такива мисли ми минаваха тогава през заврелия ми мозък. Все се съмнявам, все не им вярвам, не им давам шанс на тези хора. 😄

Вечерята у индийско семейство

Още когато видях, че в предложената ми програма е включена вечеря у индийско семейство, усмихнах се и започнах да си представям какво ли ще бъде преживяването. Бях сигурен, че това за мен ще е най-интересното нещо в програмата. Как бих уредил подобно нещо, ако аз изготвях програмата?!

Още когато стана въпрос за вечерята, попитах гайда какво се носи обикновено на вечеря у приятели в Индия. „Ние носим например бутилка вино, някакъв десерт, бонбони, та дори цветя... Вие какво носите? А и този човек има ли деца? Момчета, момичета?". Гайдът препоръча да вземем нещо сладичко, а за детето ми стана веднага ясно какво да взема, защото се оказа, че е момче на около 5-6 години. Знам на какво би се зарадвало, защото моят син е малко по-голям и това ми е вече познато. И така купихме кекс с бадеми, бонбони Фереро Роше (голямата златна кутия) и няколко шоколадови яйца. Отделно от това реших да му купя и футболна топка. „Тук в Индия ние не гледаме много футбол, сър. Тук се играе крикет. Може и да не му е интересна топката." "Знам, че футболът тук не е много популярен, но как тези хора ще разберат, че им идват гости от Европа - с европейски дарове. А топката ще му я подаря, защото ще е нещо различно за детето, а всяко момче трябва да има топка (всъщност те трябва да са 2, ама това е нещо друго 🤣). Може това да е само началото на една страхотна футболна кариера на най-добрия индийски национал, легенда на Манчестър Юнайтед." 🙂

Купихме топка за бъдещата легенда. Шофьорът ни закара до жилището на шефа на фирмата, която организира всичко за нас в Индия. Именно шефът на фирмата отвори дома и сърцето си за нас. „Какво е да бъдеш у непознати на гости?“, „Какво е да имаш непознати за гости?“ Сигурно това са били най-често задаваните въпроси този ден от нас и индийското семейство. Аз дори и за миг не съм се притеснявал. Познавам способностите си да общувам. 🙂 

Очаквах, че шефът на фирма, която е добре оценена в tripadvisor.com, ще живее в баровска къща или поне в лъскав квартал. Е, улиците, по които минахме и където се намираше жилището на нашия човек, не изглеждаха да са в баровски квартал. Това си беше една оживена улица с вибрираща атмосфера, отворени магазинчета, тясна, колкото да мине само нашата кола, с цялата атмосфера на един типично индийски град. На места преместваха паркирани моторчета, за да мине колата. Другаде изчаквахме с търпение да мине крава, която не бързаше за никъде.

Отвориха ни портите, посрещна ни шефът на фирмата, който вчера ни беше посрещнал на летището и ни заведе до хотела. Беше облечен с онези техни дълги дрехи, които приличат на ризи, дълги почти до над коляното и с няколко копчета на гърдите. Той ми каза, че ги наричали Курта Пиджама. Впоследствие във всички градове скрито поглеждах към тези пиджами, но така и не си купих. Все нещо не беше тамън.

Поканиха ни вътре. Жилището не беше лъскаво и беше съвсем различно от нашите разбирания. Някои стени може би имаха нужда от боя. Там ни посрещнаха жената и детето на шефа, както и неговия брат и жена му. Намасте! Ръцете свити към гърдите. 🙏 Всички усмихнати, всички ни гледат с интерес. Е, само малкият беше сякаш замръзнал, но пък това е нормално. Когато има непознати хора децата са малко резервирани, защото не знаят дали могат да се доверят на непознатите.

Като гостоприемни домакини първо ни разпитаха за България. Явно същия ден бяха попрочели някои неща, за да са подготвени. Е, какво е България. Ами, България е една малка страна с население от около една трета до една четвърт от това на Делхи. Имаме 4 сезона, като през зимата е студено и стига до -10, -20 градуса, а лятото понякога минава дори 40 градуса. Член сме на Европейския съюз и живеем все по-добре. Имаме планини и море, равнини. Всъщност ние сме една прекрасна страна и имаме всичко.

Явно, че темата за войната в Украйна нямаше да бъде избегната, като разбрах, че индийците (или поне моят домакин) определено е на страната на Русия във военната заигравка на Русия по Украинските земи. По принцип с непознати избягвам да говоря за политика и религия, защото всеки вярва в каквото иска. Освен това някои вземат твърде на сериозно това, в което вярват, като дори открито проявяват липса на сдържаност. Поради тази причина съм решил да не отварям приказка по тези теми. И в този случай просто отклоних въпроса, като посочих безспорното, че една война никога не е добра, защото предизвиква страдание, умират хора разделят се семейства и т.н. Това се прие от всички и така приключихме с темата. Само седмица-две обаче преди това в Индия бяха ходили делегации от САЩ, Обединеното кралство, а плакатите за посещението на Урсула Фон Дер Лайен все още се виждаха по стълбове и стени. Изведнъж интересът към Индия се беше засилил. А сега идвахме и ние. 😉     

На масата отначало бяха поставени ядки и бисквити. По-късно ни предложиха и чай-масала. Типично индийски – естествено с много подправки. Не ми се пиеше чай преди вечеря, но от учтивост приех. Чаят е с много подправки и мляко. Млякото едва ли е най-удачното начало на една вечеря, но хайде стига с правилата за хранене. 🙂 

Тъкмо си мислех, че така ще протече вечерята, когато отворихме приказка за храната. Явно, че сега трябваше да се приготви една част от вечерята и шефът предложи, ако искам да отида и да видя в кухнята приготвянето. Е, като всички жени и жена му се притесни, че вероятно кухнята й не е за гледане от други хора, но аз обясних, че всяка жена по света вероятно би се притеснила поради различни причини, но това не е необходимо, защото за мен наистина би било интересно да видя как готвят. Още повече, че и аз готвя вкъщи. Покани ме жената, извади замесено тесто и започна да разточва тънки питки, които поставяше в тиган за по 2-3 минути от страна, а после на открит огън за няколко секунди, докато те се подуеха. Предложи ми и аз да разточа една питка. Още в началото поръсих брашно на плота, положих малката топчица тесто и равномерно разточвах с точилката, докато получих тънка питка с почти идеална кръгла форма. Хвърлих я в тигана и обрах овациите на 3 жени. Защитих кулинарната ми диплома, издадена в семейството ми.

После жената на домакина ми показа подправките, които тя използва, както и други основни продукти в кухнята. Някои от подправките познавам. Други само бях чувал, но не знаех как да се ползват. Трети пък изобщо не познавах. Сякаш бях на първия урок в курс по индийско готвене.

Впоследствие ни сервираха индийския хляб (питките), който приготвихме, ястие с леща и вероятно шепи с подправки, както и отделно нарязани домати и краставици. Вкусно беше. Похвалих жената за сготвеното, както и индийската кухня. Мнението ми за индийската кухня се различаваше малко от това, което й казах, но пък исках да бъда мил и учтив, та затова…. 🙂 

Говорихме си много и беше много забавно. Направихме си много снимки за спомен. Изпратиха ни всички до вратата на дворчето. Сякаш не желаеха да си отиваме. Накараха ни да се чувстваме при добри приятели или дори роднини. Всъщност тези хора ни поканиха в дома си, отвориха сърцата си за нас, прегръщаха ни. Очите на хората никога не лъжат. Хареса им да бъдем заедно. И на нас ни хареса да бъдем с тях. Подобно преживяване нямаше как сам да организирам. 

Храната

Не съм особен фен на индийската кухня, въпреки, че обичам и мога да ям доста люто. Колко е „доста"?! Докато ми изтръпне ченето. 😵 Имам приятел, който много се прехласва по индийската кухня. Та той ми препоръчваше "опитай това", "опитай онова". „Абе, душо заблудена, виждал съм ги по телевизията как готвят индийско - сложи 1 чаша леща, 3 стръка спанак и 4 шепи с подправки. Хайде, моля ти се!“ 🤣 Ползването на подправки е изкуство, но нека бъде с мярка. При индийците няма мярка по мое мнение - 2 шепи подправки на купичка манджа и така всички манджи имат сходен, силно подправков вкус. Аз лично трудно мога да открия вкуса на продукта. В тази връзка се пошегувах с моя приятел, като му изпратих снимката по-долу и му писах следното - "продукти за един сладолед" 🤣

Ползването на подправки в индийската кухня вероятно не е самоцел или кулинарна прищявка, а е наложено поради храносмилателно-здравословни причини. Когато живееш на жега, всички бактерии се развиват бързо и правят бели в корема. Обикновено коремът се подува или пък се получава устройство. Моите наблюдения показват, че почти всички южни народи ядат люто. Явно лютото пази стомаха от кофти бактерии. Обикновено опитът на хората ги води до практични решения. Поради тази причина - Слушай съветите на местните!

От друга страна, да се говори за индийската кухня е като да се говори за европейската кухня. Ами, все пак Индия е голяма като континент, нека не забравяме това. Но пък подправките са вероятно навсякъде основният продукт. 😄

Че готвят по този начин, не мога да ги упрекна. Мен никой не ме е канил в Индия и не ме е питал за кулинарно мнение. Та кой съм аз?!  Само обаче едно не мога да разбера - защо ми носят сол и пипер на масата! Хора, вие съвсем полудЕхте бе ей! 🤣

Бих желал да уточня, че харесвам храната, която ядох там. Не мога обаче да си представя да се храня така за постоянно. Вкусно ми е, но за мен толкова подправки си е прекаляване с подправки. Освен това не толкова лютото за мен е проблемът, колкото коремните проблеми, които предизвиква тази храна в европейските стомаси. Огромните количества подправки и липсата на хигиена на повечето места в Индия са основните врагове на стомаха. Поради тази причина гайдовете препоръчват на „западните“ туристи по-добри ресторанти, в които хигиената е на малко по-високо ниво. А иначе подправките са си навсякъде. 🙂 За индийската храна ще става въпрос и по-надолу в този пътепис.

Агра

На третия ден от пристигането ни в Индия тръгнахме към Агра. Още при изготвянето на програмата шефът на фирмата настояваше самото пътуване да премине така, че Агра с Тадж Махал да е в последните дни. Противопоставих се решително и това беше променено. Казах му, че всъщност имам лични причини и затова държа посещението на Тадж Махал да е на втория или третия ден. Всъщност, моите причини бяха свързани изцяло с опасенията ми, че нашето пътуване може да бъде прекъснато или дори изцяло провалено от нещо като дезинтерия или други подобни екстри. За европейците това е нещо доста срещано или поне вероятността да се случи е голяма. И особено за тези от тях, които подхождат смело и похапват и улична храна. Всъщност, това дори не е смело, а по-точната дума е „безразсъдно“. Защо пък „безразсъдно“?! Ами защото хигиената на повечето места в Индия е на изключително ниско ниво и се изисква „много трениран стомах“, че да не паднеш жертва на „смелостта“ си. Хората тук са имунизирани от ежедневието си на тази липса на хигиена, но ние европейците не сме. И така – докато в Тайланд всеки ден в продължение на 21 дни ядохме на улицата, като на места бях сигурен, че няма как вече да ни се размине, но все пак ни се размина, то в Индия ние не ядохме на улицата. Не ме е срам да кажа, че ме беше гнус. За пръв път не ядох улична храна в държавата, която посещавам. Ако бях политик нямаше да го кажа, но аз затова не съм политик, за да мога да кажа това, което чувствам и мисля.

И така – моите основания да настоявам да посетим Агра в първите дни беше именно това, че се опасявах да не се случи нещо, което да възпрепятства посещението ни на Тадж Махал. Представяте ли си само – да посетиш Индия и да не видиш Тадж Махал. Не, че в Рим видях папата, но пък Тадж Махал ми беше по-важен. 😉  

Пътят към Агра минаваше изцяло в равнина. Равнина, в която имаше много обработваема земя, но не и големите масиви, познати ни от България и европейските държави. Парцелите бяха далеч по-малки, а в тях и помежду тях имаше доста дървета. Равнината обаче беше убийствена – гладко, равно, та дори и едно възвишение или неравност нямаше по целия път, а и до края на хоризонта. Равно като тепсия. По пътя ми направиха впечатление множеството заводи за производство на тухли. Когато използвам думата „завод“, всъщност съзнавам, че това не е подходящо, защото с тази дума описвам един комин и множество тухли, складирани около него. Това е „заводът“ за тухли.

Разстоянието от Делхи до Агра не е много - само 210 км, но в програмата беше посочено време за пътуване от 3 часа. Въпреки, че пътувахме по добра магистрала, на която няколко пъти спирахме, за да се заплати (ние не плащаме нищо – всичко е включено в цената), ние пристигнахме в действителност за около 3 часа. Настанихме се в добър 4-звезден бизнес хотел, който беше препоръчан от фирмата. На рецепцията ни чакаше местният представител на фирмата, като се оказа, че той няма да ни бъде гайда тук, а само ни посреща и урежда всичко по безпроблемното ни настаняване. Настаниха ни в много добра стая с изглед към Тадж Махал. Tочно това желаех – това получих. Европейският турист е доволен.

След като се освежихме и поразгледахме хотела колата със шофьора ни взе и ни отведе в препоръчан ресторант, където трябваше да „става“ за европейски стомаси. Ресторантът беше ОК. Прилагам снимка и от менюто, за да се придобие представа и за цените (същият ден смених долари при курс 1 долар за 75 рупии).

След като приключихме с обяда към нас се присъедини и местният гид. Не го харесахме много, но пък и не смятахме да встъпваме нито в граждански, нито в църковен брак с него. Той просто трябваше да ни покаже някои неща в Агра. Тъй като програмата беше направена така, че да гледаме Тадж Махал по залез слънце, гайдът предложи да уплътним времето, като ни разходи из града. Попитах го дали има пазар, защото обожавам пазари, и той ни доведе тук.

Някой би се запитал защо показвам тези снимки от Агра, а не някои други?! Защото именно това е самият град Агра. Агра не е само Тадж Махал, а всъщност само Тадж Махал не е това, което е Агра. Надявам се, че ме разбрахте. 😉

След като се потопихме в индийския еквивалент на Пловдивския квартал (по-скоро гето) Столипиново (за яснота на столичани – говорим за Филиповци), отправихме се към Крепостта в Агра. Гайдът се напъваше да ни обяснява надълго и нашироко за крепостта и за всичко свързано с нея, но беше „нежен“ ранен следобед, слънцето печеше безмилостно над нас, температурите бяха такива, че подметките ни почти се разтапяха и залепваха по праха и камъните по улиците, всички аромати на животински и човешки отпадъчни продукти се носеха в нажежения въздух, който пареше при допира си с кожата ни. Жега! Над 44 градуса беше този ден. А гайдът се опитваше да обяснява разни неща, които той трябваше да ни каже, но ние нямахме желание да слушаме.

След като почти се препекохме на безпощадното слънце на Крепостта в Агра, хайде в хладната кола и към мястото покрай реката, където са планирали да построят същия храм като Тадж Махал, но черен. Идеята е била да се създадат 2 еднакви храма с различни цветове (бял и черен) от двете страни на реката, но тази идея не е осъществена напълно, като е издигнат само Тадж, а оттатък реката има само положени основи на другия храм, но само толкова. Затова пък оттам се разкрива страхотна гледка към Тадж Махал. В програмата е предвидено да бъдем там по залез слънце, когато меката светлина прави сякаш загадъчни гледките. Освен това и това време е благоприятно за снимки.

По път за там преминаваме през доста лоши квартали, като дори на места има нещо като опънати платнища, натрупани ламарини и други боклуци, които служат за жилища на най-ниските касти, които съвсем изглеждат като нашите роми, римляни и румънци. Децата тичат чисто голи, някъде ще има сватба, бизнесът не спира. Тук цари невероятна цигания. Какво?! Не искам да обидя никого. Просто едва ли има по-подходяща дума за такава картина и такова усещане. 

Tака е в Индия! Ако искаш да видиш прекрасните дворци, невероятните замъци, градините в тях и разкошът на махараджите, то няма път дотам, без да видиш и последните снимки. Цената да видиш Тадж Махал се заплаща с тези картини.

На другия ден точно в 6:00 часа колата ни чакаше пред входа на хотела. Гайдът, който не харесахме още в началото, беше предложил да сме на Тадж Махал в 5:30 часа, но на мен това ми се видя като изтезание и предложих да е малко по-късно, по "човешко" време. Доколкото си спомням цената на входния билет беше около 1300 рупии (17-18 долара). 

Наистина е имало защо програмата ни да предвижда ранно посещение (при изгрев слънце) на Тадж Махал. Казват, че в съответствие със светлината и мраморът на храма мени цветовете си. Освен това по същото време почти нямаше групи от туристи. Много добро време за посещение, въпреки тежкото ранно ставане. За такъв храм обаче си заслужава. Колко пъти в живота си ще станете в 5:00 часа за Тадж Махал?! Сигурно отговорът на този въпрос беше съвсем различен за нашия гайд. 🙂 

Гайдът поразказа няколко интересни неща, но когато стигна дотам, че едни стълби били 24, защото за толкова дни ги били построили, го помолих да спре. Щуротии не ми се слушаха. Затова и почти никога не се обръщам към гайдове при пътуванията ми. Вярно, че може да кажат нещо интересно, защото това принципно са образовани хора с богати познания (тук вече говоря специално за гайдовете от нашата програма), но сякаш не съм свикнал някой да ми казва: „Ела сега и застани тук, после отиди там...“, „Не оттук, трябва да минем оттам“, „Първо ще видим това, а после онова". За храм като Тадж Махал няма какво толкова да се обяснява по мое мнение. Тадж Махал трябва просто да се види и да се преживее.

......следва.....