"КАКВОТО И ДА СЕ СЛУЧВА В ИНДИЯ, НЕ СЕ ЯДОСВАЙ!" - част II

Един постоянен въпрос занимаваше съзнанието ми преди да тръгнем за Индия - Ясно е, че там има невероятни дворци, крепости, палати, градини, но има и огромна цигания. Кое ще надделее и какво ще е сборното впечатление от там? Контрастите са главоломни, разликите - потресаващи. Големите контрасти в едно общество всъщност са показател, че нещо в това общество не върви, нещо е объркано, крайностите винаги са грешни. В добре развитите общества балансът доминира. Балансът е мъдрост. Големите неравенства в обществото водят до напрежение, а напрежението разваля баланса.

Още когато обикаляхме из Индия през главата ми минаваха мисли за културата на тази страна. Какво е културата изобщо? Какво ние хората имаме предвид, когато говорим за „култура“? Ето каква е дефиницията на ЮНЕСКО относно понятието „култура“:

„Kултура е множеството от отличителни духовни, материални, интелектуални и емоционални черти на дадено общество или обществена група, тя обхваща освен изкуството и литературата, начина на живот, формите на съжителство, ценностните системи, традициите и вярванията“.

А ето какво посочва във връзка с културата Зигмунд Фройд в книгата си „Ерос и Kултура“:

„...думата култура характеризира цялата сума от успехи и начинания, с които човешкия род се е отдалечил от животинските ни предшественици, и която служи на две цели: за защита на хората от природата и за регулиране на човешките взаимоотношения.“

От тези определения аз разбирам, че култура са онези типични черти на едно общество, един народ, които го отличават и го обособяват като общество, онези проявни форми на неговото развитие и израстване, които отразяват живота му, ценностите му, традициите, трудностите, през които е преминало и опита, който е натрупало през историческия процес на формирането и съществуването му. Тоест – културата не включва само изкуството и интелектуалните достижения на едно общество, но и белезите на неговото минало и настояще, на неговото ежедневие и бит. Културата е онзи опит на обществото, който му позволява да прави стъпки напред в посока откъсване от трудностите на ежедневието и сблъсъка с природата, пред който всяко общество е изправено, за да направи живота си по-лесен, да осигури прехраната си и да продължи съществуванието си, но и да вдигне глава, за да премине на друго ниво, когато потърси красотата в природата и необятността на вътрешния си мир и ги отрази в творчеството си.

От всичко посочено по-горе не е трудно да достигнем до извода, че хората са истинските носители на културата. Ето защо, когато искаме да се потопим в културата на едно общество, е необходимо просто да общуваме с хората. Аз точно това правя при моите пътувания. Докато един музей показва една експозиция и отразява определен период от времето (обикновено за историческите и археологическите музеи), то живите хора, които обикновено подминаваме по улиците на града – наша дестинация, са живите носители на културата. Един разговор с тях би могъл да ни разкрие цялата вселена на това общество, тоест – културата на това общество. Е, добре де, ако не цялата вселена, то отделни плочки от пъзела на тази култура, която ние сами ще сглобим. Точно поради тази причина винаги се опитвам да комуникирам с хората. За мен винаги хората са били основната забележителност, където и да пътувам. 

А какво да кажем за културата на Индия. Индия е самобитна. Тя върви и се развива по свой път и със своя скорост. Тази култура е с хилядолетна история. Когато от една страна гледаме невероятно красивите дворци, крепости, градини, но от друга страна виждаме и хора, които живеят така сякаш все още се намират в началната фаза на човешкото развитие, то нашата европейска престава трудно може да формира мнение. Трудно е да си обясним много неща. Трудно е, защото разликите с Европа за огромни.

Определено в Индия има редица проблеми – те са очевидни при посещението на страната. Едва ли да се живее в собствените си отпадъци е комфортно и здравословно, едва ли гладните и просещи голи деца са радостна гледка за родителите им, едва ли невъзможността да се осигури образование и здравеопазване на хората е повод за гордост на който и да било политик. Тук обаче е така и това общество не дължи обяснение на никой защо се намира именно на тази фаза на развитие. Ако хората не са доволни от живота си – техен проблем, който може да се дължи на тяхното ниво на развитие, на ценностната им система, на мързела им или на климата им, или ……. Както обаче проблемът е техен, така и ключът за разрешаването на този проблем е отново у същите хора. Именно поради тази причина всяко общество, което осъзнава, че има проблеми, вместо да търси „спасител“, трябва да запретне ръкави и да постигне мечтите си. Промяната идва, когато ние самите се променяме.

След ранното ставане за Тадж Махал денят някак вървеше тегаво. Все така жега. Все така над 40 градуса. И в това непредразполагащо време в същия ден трябваше да имаме още едно посещение на забележителност, преди да пристигнем в Джайпур.  

Fatehpur Sikri е малко градче между Агра и Джайпур. На високото над града има крепост, която е строена от т.н. "могули" (вече споменах за тях в първата част) преди около 400-500 години.

Понеже никак не харесахме гайда от Агра, който трябваше да бъде с нас и във Fatehpur Sikri, казах му, че няма смисъл да бие път с нас, а после и да се връща с обществения бус в ужасната жега. Дадох си му бакшиша и той беше повече от щастлив от това развитие.

Като стана въпрос за бакшишите, нека отворя една скоба в тази връзка. Още при пристигането от фирмата ни дадоха папка с тяхното лого, която съдържаше всички информации и документи във връзка с пътуването. Много професионално. На един инфо лист беше посочено, че поради постоянните въпроси от туристите, следва да се има предвид, че бакшишите не са задължителни, изцяло са по преценка на туристите, но обикновено се очаква на шофьора да се даде бакшиш в размер от 300 до 500 рупии, а на гайда - 500 до 700 рупии. Не пропуснах ден и съм давал бакшиш все в посочените рамки. 

Когато пристигнахме във Фатехпур Сикри  разбрах, че съм направил грешка, като освободих гайда. Ако не за друго, гайдовете ни пазеха от натрапници. Освен това тези хора не бяха просто такива, които те водят по забележителности и разказват, а нещо повече. Те бяха „нашите хора“ в съответния град, които вземаха присърце нашите молби, желания, нужди... Като се лишихме по наша воля от гайда, разбрахме, че той всъщност можеше да ни пази от натрапниците, които бяха в изобилие във Фатехпур Сикри. На моменти дори се наложи да ги гоня и да повишавам тон, защото те си мислеха, че като кажат, че услугите им са безплатни, аз ще се съглася да ми казват кога, къде и как да ходя, гледам, снимам. 

А ето и няколко снимки от самата крепост

Както се вижда от снимките, при изграждането на крепостта са вплетени хинду и мюсюлмански елементи, като вторите обяснимо доминираха, т.к. все пак тези дворци и крепости са строени от могулите.

Добрахме се някакси до хладната кола. Ранно ставане, ходене по слънцето, жегаааа.... Тръгнахме към Джайпур. Пред нас беше Раджастан. Зад нас оставихме Утар Прадеш, където е Агра. Замислих се - Каквото наименованието на областта, такъв и града. 😄

Пътуването преминаваше все в онази безкрайна равнина, както беше и от Делхи до Агра. Заводите за тухли също бяха налични, като обаче се появи и друга "индустрия", която се развиваше покрай пътя - пресовани кравешки аки в кръгла форма се продаваха много често. Ползвали ги за горене и отопление. Днес всички говорим за зелена енергия, но и кафявата енергия не е за подценяване. 😄

С наближаването на Джайпур се забелязаха вече първите хълмисти местности. При влизане в града веднага забелязах разликата с Делхи и Агра. По инфо от шофьора Джайпур е строен по план и затова е така добре уреден. Изглеждаше някак по-приветливо, по-чисто, имаше тротоари, сякаш нямаше така боклуци навсякъде, като в Агра.

Настанихме се в страхотен хотел. Първоначално ми беше препоръчан много добър бизнес хотел, но вече посочих мнението ми в тази връзка – считам ги по-скоро за бездушни. Затова попитах за историческа сграда хотел, които тук наричат „хавели“ или „Heritage hotel“. Шефът на фирмата много се беше зарадвал, че се интересувам от хавелите и ми препоръча ето това бижу

Ето това предпочитам аз, когато пътувам - типичното, а не апатичното. Този хотел има в себе си история, култура, сам е едно произведение на изкуството. Хотелът сам като дестинация!

След тежкия ден започнал с Тадж Махал установихме, че в красивия исторически хотел, в който бяхме отседнали, има бар/ресторант на покрива с изглед към града. Ах каква гледка! Ах как обичам гледките! Оказа се, че ресторантът се слави в града с добрата си кухня. Всичко съвпадна - точно от това имахме нужда. Да, но навън все още беше към 38-40 градуса в 19 часа, когато вече беше почти тъмно. Жегата ни преследваше всеки ден, по цял ден. Ресторантът имаше и вътрешна част, добре климатизирана. Ето я

Безспорно е красиво, но пък навън е въздухът и гледката. Седнахме навън, взехме си коктейли, отпуснахме изтерзаните души.

Нов ден - нов късмет или нов град за опознаване. След закуска шофьорът вече ни чакаше, а климатикът работеше от поне 10-тина минути. Като е сутрин, та си мислете, че ще е приятно хладно!? Не познахте – „хладни“ 35 градуса. Запознахме се с гайда и тръгнахме да опознаваме Джайпур.

Хава Махал

Амбър Форт

След Амбър форт спряхме за няколко снимки до езерцето в Джайпур

Наричат Джайпур „Розовият град“. Розов, защото при посещението си на града английска особа забелязала, че всички тези крепостни стени на града, дворци и крепости са от розов пясъчник (или както там се казва). И понеже бил мъж го назовал "розов". Направо не ми се мисли, ако особата беше жена, какъв щеше да бъде цветът - корал, сьомга, пудра, пепел от рози, ягодов шейк..... Ние мъжете виждаме в този цвят розово и това е. Толкова е лесно да си мъж. 🙂

Следващата точка от нашата програма за деня беше Градският палат (City Palace)

Всичко това е изящно и красиво. Това е безспорно. Когато гледах всичко това обаче в главата ми започна да се върти идеята, че аз вече този филм съм го гледал. Всичко сякаш се повтаряше. Всеки дворец, форт, една и съща архитектура, един стил, една смесица от могулска и традиционно раджастанска архитектура. А дали се наситих на архитектурата, или просто ежедневната жега беше започнала безмилостно да оказва влияние върху възприятията и мислите ми. Човек трябва да се съмнява дори и в собствените си мисли.

След Градският палат помолих гайда да ни заведе на пазара, за да видим истинския живот. Да видиш пазара е най-важното в опознаването на една култура.

Всичко беше толкова пъстро, истинско, миризливо, живо, завладяващо..... Желанието ми беше задоволено. Пазарът в Джайпур беше нещо различно от това, което видяхме в Делхи и Агра. Тук сякаш имаше някакъв ред, някак всичко беше по-поносимо. Нищо, че често ни предлагаха да купуваме какви ли не щуротии. Гайдът ни пазеше. 🙂

Вечерта направихме още една 3-4 часова вечеря в ресторанта на покрива с готината гледка. Имаше градско дерби по крикет и при отбелязване на точки (или каквото там се брои) над града се стрелваха фойерверки. Аз приемах, че тези фойерверки са за нас. За завършек на нашето посещение в този красив град. Розовият град.

Започнахме Раджастан с много добри впечатления. Джайпур беше сякаш доста различен от Делхи и Агра като излъчване. Винаги съм мислел, че при едно пътуване в Индия трябва да включа задължително и Джайпур. Дори Джайпур имаше в съзнанието ми един митичен образ на това, което искам да видя в Индия. Така е, но това, което предстоеше след Джайпур, надмина самия Джайпур и моите очаквания.

Разстоянието между Джайпур и Джодхпур в нашата програма беше посочено като 285 км и продължителност на пътуването - 6 часа. По моята навигация (maps.me) показваше продължителност от около 4 часа, та се чудех от къде идва разликата. Ами разликата идва от там, че понякога навигацията не отчита лудницата в трафика, пресичащите крави и т.н. Тук всъщност пътят беше с по 2 ленти в посока и можеше да се кара по-бързо, но пък нашият шофьор караше с около 80 км/ч. и не надхръляше много тази скорост. На няколко пъти му подхвърлях, че пътят разрешава и по-висока скорост, но Сунил (така му е името на шофьора) си поддържаше една постоянна скорост, като същевременно беше много внимателен.

Когато четох ревю на една англичанка, която разказваше за пътуването и за шофьора си, ми направи впечатление, че тя беше посочила следното: „шофьорът четеше много добре ситуацията на пътя“. Пък си казах: „Абе вие англичаните едно кафе ще си поръчате по такъв начин, че никой в света няма да ви разбере какво точно искате. Какво е сега това „чете ситуациите на пътя“?! Какво има да се чете толкова - въртиш волана, сменяш скоростите, пътуваш си по пътя“. Е, този въпрос си го задавах обаче още в България. Когато отидох там и попътувахме, осъзнах и дори си го повторих многократно, че англичанката не само има право, но и по най-добрия начин е описала какво точно трябва да умее един шофьор в Индия. Впоследствие дори стигнах до заключението, че ако можеш да шофираш в Индия, ще можеш да шофираш и навсякъде по света. Аз обаче не можех да си представя да шофирам тук. Първо - карат отляво. Второ - лудница е трафикът в големите градове, включващ всички възможни превозни средства + крави и сие. Трето - сега и трето ли очаквате?! Е, добре де - може и с изключително много усилия да се справя с шофирането и тук, както съм се справял например в Неапол, но нека не забравяме, че съм дошъл на екскурзия, а не на изпитание на душевната ми устойчивост, като в края на деня би било сигурно, че ще бъда развалина от умора. Е, няма смисъл от подобни „екстри“, при положение, че наемането на шофьор тук е съвсем достъпно.

Общо взето пътувахме целия ден до Джодхпур. По програма за този ден нямаше предвидени активности, а само придвижване и настаняване в Джодхпур. Пътувахме в хладната кола, навън картините се сменяха и все повече личеше, че се доближаваме към пустинята Тар. „Джодхпур е вратата към пустинята, сър“ - вметна по някое време нашият шофьор. Всъщност, Джодхпур щеше да бъде в нашето пътуване градът, който е най-близо до пустинята, т.к. нямахме намерение да пътуваме до Джайсалмер и Биканер, които се намират дълбоко в пустинята Тар и наблизо до границата с „приятелски“ Пакистан, и които често биват включвани в Раджастанските турове.

Пътуването минаваше бавно, като на няколко пъти спирахме по различни поводи. Жегата навън сякаш беше още по-силна. Усещаше се близостта на пустинята.

След като цял ден пътувахме, накрая пристигнахме в Джодхпур. Посрещат ни в хотела, чек-ин и хайде в стаята. В стаята горещо. Пускаме климатика на макс, но след 10-тина минути няма особена промяна. Влизам в банята за освежаване (нали не забравихте, че пътувахме цял ден в жегата?!) и с ужас установявам, че от кранчето на студената вода тече доста топла вода, а от другото кранче - гореща вода. „Сигурно ще се изтече"“ – мисля си. Изчаквам, като се опитвам да се свържа с wifi. Безуспешно. Отивам на рецепция – „Проблем - не се свързвам с интернет, моля за помощ!“ Е, трудно стана, но ме свързаха. Отивам да видя в банята какво става, а там е вече над 50 градуса от изтеклата гореща вода и едва се диша. Освежаването – невъзможно! Не може и тоалетна да ползваме - не се диша от жега. Е, полудЕх! 😡 Тичам пак до рецепция, но този път едва сдържам яростта си: „Опитвам се да се освежа, но от 10-15 минути от чешмата тече само гореща вода и това е невъзможно. Елате моля да видите и да оправите проблема, защото аз нямам време да си играя с различни проблеми и при още един проблем се махам и отивам в друг хотел". Явно съм бил вече под пара.

Дойде едно момче, което се оказа впоследствие, че е управител на хотела. Аз му обяснявам, а той не спира да пита: „Какъв е проблемът? Какъв е проблемът, сър?“ Светна ми червената лампа, падна ми пердето, ядосаха ме, търпението се разби като язовирна стена и яроста ми се изля върху момчето, пък му викам: „Ела, влез в банята!“ Влезе той, а аз затворих и заключих след него. „След 5 минути ще разбереш какъв е проблемът, сър!“ Сега, като го разказвам, съзнавам, че това е било крайно грубо от моя страна. Не споря - така е! Дори не си го спестявам сега в този разказ, за да се самонакажа за тази моя постъпка, но тогава такава беше ситуацията - стигаш до оазиса, а се оказва, че не било вода, а лава. Не се оправдавам....

И все пак, дожаля ми за момчето, па на третата минута му отворих. Излезе, беше целият изпотен, не ми каза нищо, не повиши тон. Предложи ми друга стая, където може би ще се чувстваме по-добре. Видяхме стаята - беше далеч по-хладна, климатикът работеше добре, имаше хладна вода. Освежихме се, охладихме се, пихме вода, пооправи ми се настроението.

А хотелчето беше едно бижу

Вечерта нямахме желание да излизаме и търсим ресторант някъде навън и останахме в ресторанта на хотела. Много добро решение. Приятна атмосфера, много добра кухня и напитки. Ето снимка от менюто за ориентация в храни и цени.

И като след 1-2 хладни питиета душата ми се отпусна и заработи на други обороти и отново станах добър, отидох при момчето, което по-рано през деня заключих в банята. „Днес не започнахме никак добре. Ако можех да върна нещата назад, бих го направил. Извинявам Ви се, защото не бях прав. Вие обаче показахте какво е истинският професионалист. Благодаря Ви за всичко това и още веднъж моля за извинение!“

Човек може и да сгреши някога, но е важно да мисли за случката, да я анализира, да не изхожда от там, че е безпогрешен. Когато осъзнаеш, че си сгрешил, то е редно да се извиниш. Много пъти съм грешал, но винаги се връщам и търся прошка от човека. Не бих желал да нараня някой умишлено. Ако въпреки това съм го наранил, то не мога да върна времето назад, но мога да помоля да ми се прости. Момчето ми прости: „Вие бяхте очевидно изморен, сър. Пътят, жегата, умората, това са все фактори, които могат да обяснят вашите действия. Няма проблем!“ С няколко прости думи това момче ми даде урок, научи ме на мъдрост. Показа ми, че човек може да бъде добър и с търпение да разреши проблемите. Пак поглеждам към заглавието на този пътепис и отново се удивявам колко мъдрост има в тази препоръка, която един познат ми даде преди да дойда в Индия.

Сутрин е. Закусвали сме и съвсем навреме гайдът и шофьорът ни чакт пред хотела. Очакваш да има забавяне, но НЕ. Те са там и те чакат.

Докато пътуваме към Mehrangarh Fort инструктирам гайда да си знае, че не очаквам да ме засипва с инфо, защото в тази жега едва ли нещо ще запомня. Сигурно е доста демотивиращо турист-идиот да ти каже, че не се интересува от всички подробности, които имаш да му кажеш. Но и на идиота не му е лесно в жегата. А и не му се слушат небивалици.

Ето какво пишеше накратко в програмата ни за нашата следваща цел: „Кацнал на висок хълм, отнема пет километра по криволичещ път, за да се стигне до Мехрангарх – считан от мнозина за най-впечатляващата крепост в обсипания с крепости Раджастан. Първоначално построена от махараджа Джодха Рао, крепостта е достроявана от следващите владетели на Марвар. Седемте масивни порти към крепостта, сред които Jayapol и Fatehpol, са възпоменателни структури, построени, за да отпразнуват победите на владетелите на Марвар над различни врагове. Във вътрешността на крепостта има поредица от дворове и дворци. Ако преминете през Surajpol (явно става дума за порта), ще се окажете в музея Jodhpur, който съхранява отлична колекция от артефакти от Раджастан.“

Фортът е на единственото възвишение в града, та и около него. Всичко друго е равно. Къде да построиш крепост, ако не тук?!

Преди да влезем в крепостта, свиваме вляво и разглеждаме един дворец, който всъщност е създаден като мавзолей на създателя на града (ако не се лъжа).

Всичко това е красиво, но всъщност поводът за създаването му е тъжен. Няма нищо по-красиво от живота. Предпочетох да се отправим към крепостта. 

Вероятно сте чували, че Джодхпур е наричан също „Синият град“. Сякаш всеки град тук имаше свой цвят. Може би, за да се отличават един от друг. Или пък, за да имат своето лице и идентичност. Всеки от тях обаче имаше своята идентичност и без да е необходимо да има свой цвят. Когато гледах отгоре сините къщи, гайдът разказваше, че там живеели хора от уважавана каста. Махараджата пък бил „романтик“ и имал намсиколко жени и още толкова деца. Освен това бил пристрастен към опиума. Ами при толкова готина къща, толкова жени, разкош и т.н., то как да живееш?! Прииска ми се поне и аз за малко да съм махараджа. При такъв живот моят опиум щяха да са страхотните гледки към града, десетките жени, огласяният от музиканти страхотен дом..... Това не е за теб?! Хайде нека бъдем честни! Какво като сме грешници! 😜

На излизане от крепостта се спряхме в книжарницата с различни книги и туристически сувенири. Направих си майтап с гайда и с продавача, че смятам да купя една книжка на сина ми. На нея случайно пишеше „Кама Сутра“. Това просто ми грабна окото. „Сър, едва ли това е подходящо за Вашия 7-годишен син. Това е книга за нощна йога“. Всички се смяхме много. 🤣

След като видяхме „къщата“ на романтичния махараджа (Mehrangarh Fort), насочихме се към центъра на града и по-скоро към стария град. Около часовниковата кула е разположен може би най-хубавият пазар, който аз видях в Индия.

Когато видя такива пазари, сякаш сърцето ми запява. „Дали пък не съм пристрастен към пазаруването?!“ - запитах се и веднага побързах да се успокоя – „Дори и да съм пристрастен към пазаруването, то това със сигурност е по-добре, отколкото да съм пристрастен като махараджата към опиума“.

Наблизо до пазара и часовниковата кула се намира едно много интересно съоръжение. Вероятно е създадено и е ползвано като водохранилище, т.к. тук в Раджастан не падат много дъждове, а и няма много реки. Все пак около половината от територията на Раджастан е пустинята Тар. Водата тук се цени и се събира.

След като пообиколихме из центъра на Джодхпур, отправихме се към новия палат на махараджата - Umaid Bhawan Palace. Това е един сравнително нов дворец, който е завършен през 40-те години на 20-ти век. Освен величествената външност на двореца, друго сякаш нямаше значимо. Вътре има музей, който не си заслужава разглеждането, освен ако не искате да пропуснете една колекцията от часовници (не ръчни, ами от онези другите). Може би по-интересната колекция обаче се намира в двора - колекцията от ретро автомобили на махараджата, която включва Ролс Ройс, Кадилак, Мерцедес и т.н. Иначе една голяма част от двореца днес е предоставена на хотел, където нощувката е около 500 евро. Не, благодаря!

През следващия ден по програма беше предвидено само пътуване до малък град, където щяхме да се настаним в дворец за чудо и приказ. Е, не точно за чудо и приказ, но така се казва в приказките. 🙂  

Деогарх е малко градче, изгубено някъде в Раджастан помежду Джодхпур и Удайпур. Много настоявах да го вмъкнем в програмата, т.к. тук се отсяда в двореца на едновремешен местен феодал. Още преди няколко години мои приятели бяха по тези места и ми изпращаха всеки ден снимки, така сякаш аз бях с тях тук. Когато обаче ми изпратиха снимки от Деогарх Махал (дворецът), аз просто реших, че трябва да дойда тук. Типично Раджастански дворец като такива сгради/ дворци тук ги наричат „хавели“. Хавели са всъщност исторически постройки на по-заможни хора, който са с много богата архитектура и украса, като са наистина като един музей на Раджастанската архитектура и изкуство. При пътуване в Раджастан бих препоръчал задължително да си отделите поне няколко вечери и да отседнете в подобен хотел. Няма да съжалявате - ще се потопите директно в историята и културата на този регион.

Моите приятели ми бяха изпратили и видео от индийски танци, които се провеждали всяка вечер тук в хотела, когато имало гости. Това ми беше потвърдено и от шефа на фирмата, която организира пътуването ми. Още когато реших, че ще направя пътуването бях сигурен, че ще дойда тук, ще купим сари за жената, аз си се представях в бял ленен костюм със сламена шапка, лъснат чипик и може би мустак (мустака прави юнака), ще гледаме танците, а после и ние ще танцуваме като във филм от Боливуд, където винаги всички започват да танцуват по някое време. Е, картините и филмите, които си измислям и представям всеки ден, едва ли могат да се случат наистина, но пък се случват поне в моята бурна фантазия.

Разстоянието от Джодхпур до Деогарх не е голямо, но пък пристигнахме едва по обед, като оживлението по уличките на градчето беше голямо, та едва стигнахме до нашия дворец-хотел. При пристигането ни всички бяха по търговската улица, която водеше до Деогарх Махал. Без съмнение се бяха събрали, за да направят почти невъзможно преминаването на нашата кола. 😄 На места трябваше да се правят супер сложни маневри и премествания на всичко и всички от улицата, за да мине колата. На места минавахме на една боя разстояние. Бавно се провирахме към двореца, като всичко това ни отне около час-час и половина. Лудницата беше отвсякъде. Добре, че не шофирах аз! Слава богу!

Пристигнахме и бързо ни настаниха. Всяка стая тук е различна, всяка е свидетел на различни истории, всяка е сама за себе си красива. Ето я нашата стая

Уредихме стаята, а аз с цялото ми нетърпение питам за танците довечера. Ех, какво огромно разочарование ме чакаше – „Ами, сър, сега няма гости и довечера няма да има индийски танци“. Как така без танци!?! Та аз дойдох тук с тази мечта. Носех мечтата си месеци наред и я донесох от хиляди километри. Когато пристигнах обаче се оказа, че трябва да я забравя. „Изключително и много дълбоко съм разочарован! Дойдох за това тук“. И това обаче не помогна. Не помогна дори жалването ми до шефа на фирмата, който беше обещал, че танци тук ще има. Чувствах се като дете без подарък за рождения ден. Ограбен! Излъган! Горкият аз! 😪 Шефът на фирмата не можеше да направи нищо, но пък ми обеща да ми осигури посещение на традиционни индийски танци в Удайпур за негова сметка. ОК, но аз си представях танците тук, сред китните градини с пауни и танцьорки от Боливуд, участвали поне на 2-3 конкурса Мис Свят. 😄 

Добре, де, няма танци! Жалко! Нека тогава да похапнем. Оказа се, че сме единствени гости в хотела и поради тази причина ни бяха подготвили обяд предварително и само за нас. То много хубаво всичко, но като започнаха да изнасят яденето, направо щях да припадна колко храна се донесе. В общи линии покриха цялата маса с храна. Повече от половината храна, естествено, остана. Вкусно беше, а искахме да опитаме от това и онова. За вечеря бяха подготвили същата история, но аз решително ги спрях. От обилния обяд, подправките и т.н. бяхме се издули като преяли с люцерна крави. „Какво ти ядене - червата ми ще гръмнат! Разбирам, че сте приготвили за нас храна за вечеря, но ние няма как да я погълнем. Никакъв шанс! Дай ми троен джин!“ Там на място разбрах защо английските войници са си пийвали редовно джин в Индия. От опит установих, че при всички стомашни проблеми един силен алкохол оправяше нещата на следващия ден. Оказа се, че алкохолът решава проблеми, противно на това, което майка ми казваше, когато в 20-те ми години съм се връщал подпийнал вкъщи. Те май всички майки това казват. Сякаш пък млякото решава проблеми, но пък те така упорито ни го лансират в нашето начало като човеци. 😁

Въпреки моите разочарования, самото хавели беше красиво

Още от ранния следобед започнаха да се стичат. Мъже, мъже, мъже. Разглеждаха насам и натам. Обикаляха. „Какви са тези хора? Посетители? Гости на хотела?“ „Не, сър, тази вечер има сватба и това са гости на сватбата, които само ще се преоблекат тук, но няма да останат в хотела.“ В Индия по това време навсякъде имаше приготовления за сватби. При население от около 1,3 млрд. сватбите не бяха нещо, на което човек трябваше да се чуди. Голямата бройка на населението се случва с много любов. Както се казва: „Лозето не иска молитва, а иска мотика“. 😄

Навън притъмняваше, а музиката ставаше все по-шумна. Имаше сватба. Колко радостно! Какъв шанс да видиш нещо автентично, нещо истинско в Индия. Да, но по-рано ми бяха отменили полета от Делхи до Абу Даби, жегата беше навсякъде извън затворените стаи, охладени от климатик, червата вече споменах, че бяха като на преяла крава, бях разочарован от липсата на танци в хотела, както беше обещано, и т.н. Нямах желание за нищо. Всичко посочено ме беше изморило. Още там знаех, че ще пропусна, ако не отида на сватбата. Е, сватбата я пропуснах. 😞 Нямах желание за този калабалък, висока музика и бла-бла.

Сега, когато пиша, отдавна вече не съм в Индия на жегата и дребните неволи, които ме съпътстваха там, и сякаш много, много съжалявам, че не отидох на сватбата. Да отида и да залепя 20 долара на булката на челото и да взема микрофона и да съобщя по уредбата, която малко кънти и повтаря: „Пожелавам-лавам на булката-ката да е щастлива-слива!“ 🤣 След това да си направим снимки с всички роднини, за да увековечим най-щастливия момент на младите. Естествено на снимката ще се видят трите ми златни зъба и оригиналният ми златен Ролекс, купен от неизвестен пазар в Обединените Арабски Емирства за 14 долара. Е, този филм не се състоя. Дали отново ще отида в Индия, за да осъществя подобна лента? Кой знае, кой знае? Странното е, че днес все повече не изключвам подобна възможност. 🙂 

Борех се с умората си, с жегата, с неудоволствието да пренареждам полетите и да търся нови, с подутите си черва и ……… с любопитството си да опозная градчето. Борбата беше сериозна. И все пак, любопитството ми надделя, облякох се и излязох. Минах през портата на Деогарх Махал и тръгнах по търговската улица. Тя не беше вече така пълна, шарена, луда. Всичко сякаш сега се движеше на забавен кадър, действието се случваше на други обороти.

Навън животът си вървеше по своя нормален ред. Хората си избираха платове, шиеха си дрехи, бръснеха се и отиваха нанякъде. Какво толкова!? Ами, нищо кой знае колко специално, но сякаш именно тази простота и обикновеност на живота в това градче ме накараха да се замисля в онзи момент – „Какво съм се разлигавил?! Имам проблеми? Не, аз нямам проблеми! Щом мога да правя това, което обичам, щом мога да реша и да дойда чак дотук, аз нямам проблеми. Гледай хората колко простичко живеят, едва ли някога ще видят Айфеловата кула или Колизеума, но пък си избират платове, шият си дрехи, бръснат се, отиват нанякъде.“ Животът не е нужно да е сложен. Понякога сякаш трябва да се спрем и да се запитаме „Защо го усложняваме?!“.

Колко пъти сте гледали документални филми за Индия? Имало ли е в тях пътуване с влак? Защото аз съм гледал много пъти такива филми. В тях имаше влак, което ме накара да си мисля, че пътуване до Индия трябва да включва задължително пътуване с влак.

Закараха ни след закуска на гарата. В горещите месеци нямаше толкова хора, защото в жегата няма луди да пътуват. Ние обаче бяхме сега тук и трябваше да преживеем и това.

Това не беше ТЖВ-то на Франция (трен дьо гранд витес), а дори напротив - беше трен дьо петит витес. 🙂  Тук обаче никой за никъде не бърза. Защо и влакът да бърза. 🙂 

Влакът, както се вижда, е модерен и има релакс-зони 🙂 

Пътуването с влака ми донесе радост като на дете. Затова обичам да пътувам. Защото изпитвам учудването и удивлението от новото като децата. А на децата всичко им е ново. Колко е хубаво да се чувстваш като дете, да изпитваш тази радост от всичко, защото го виждаш за първи път. Да пътуваш е като да си дете. Затова е толкова хубаво. 🙂 

От пътуването с влак се бяхме нагряли доста, т.к. влакът имаше климатик, но той беше не инверторен, а прозоръчен. 😁 Скочихме в хладната кола и бяхме готови да поемем нататък. Следваше храм във високите части на региона. Всъщност това са възвишения, които не достигат вероятно повече от няколкостотин метра, но пък седяха някак като преграда между Джодхпур и Удайпур. Пътят виеше през различни селца и можехме да видим реалния живот тук. Неподправен, суров, истински. Наша цел беше храмът в Ранакпур.

Заради жегата и напредналото време на деня се постави въпросът дали да пътуваме дотам, т.к. пътят е планински, а храмът ще затвори в 16:30 ч. Все пак пристигнахме в 16:00 ч. и веднага се отправихме с бързи крачки към мястото за купуване на билети. На входа доста ме ядосаха, защото започнаха да ми обясняват, че това не можело, другото било забранено, а третото просто не било разрешено. „Кой е този бог, който ме е създал гол, а не иска да ме види по къси панталони?! Кой е този бог, който не позволява в храма си да се вкарва вода?! Сякаш водата е нещо лошо! Та кой живее без вода?! Кой е този бог, който поставя на хората цял ред от изисквания?!“ – мислех си аз, като пръхтях от яд и жега. Идеята за бог всъщност е гениална. Помага на хората да останат в баланс, да не полудеят, а да могат да изживеят един разумен и спокоен живот. Няма лошо! Многото изисквания обаче смятам за прекалени и ненужни. Може би е важно да е трудно, за да е по-загадъчно. Кой знае! 

Извън моето раздразнение, трябваше да си призная, че храмът е наистина забележителен. Изграден през 15 век от бял мрамор, той се издигаше някак величествено на това място в ниската планинска верига между Джодхпур и Удайпур.

На подобни места не ме интересува храмът на коя религия е. Всички религии са еднакви. Или поне идеята им е една - все нещо обещават, което хората нямат. Защото хората искат винаги това, което нямат. На такива места се възхищавам преди всичко на човешката дарба от един камък (в конкретния случай) да създадат подобно нещо. Цялата тази орнаментика, тази конструкция и архитектурно решение, богатство на детайла са празник на човешкия гений, на търсенето на човека да намери красивото в живота си и да го пресъздаде по своя представа и разбиране. Респект пред този огромен труд и талант!

Храмът Ранакпур беше вече зад нас. Пътят виеше по планински тесни пътища със завои. "Не са толкова някакви си 20-30 км. Все ще минат и ще се разкараме от този лабиринт" - си мислех, докато колата си проправяше път към крайната точка на пътуването ни - Удайпур. Разхлаждахме телата си на климатика в колата. Животът извън колата обаче беше безпощаден в картините си. Грубо, истинско, неподправено.... Малки селца, които не бяха обещали, че ще покажат лицеприятни картини на европейските туристи. Сякаш душата не намираше хладина, а се намираше в пустиня. Хлада от климатика не беше достатъчен.

В Удайпур бях избрал различен хотел от това, което фирмата ми препоръча. Идваше краят на пътуването в Индия, исках грандиозен завършек. Изборът ми беше страхотен!

Удайпур дойде тъкмо там в нашето пътуване, когато трябваше да се появи - в края. Като черешка на тортата. Като оазис след жегата на пустинята (условно казано). Градът е „прегърнал“ езерото. Водата на езерото сякаш заличи всички натрупани ежедневни несгоди, охлади душата ми от непоносимата жега. На терасата на един от най-хубавите ресторанти в Удайпур сме. Насреща е градът, неговите светлини, а това е езерото. Момент на вечност. Аз съм тук, красиво е, тази вечер е вълшебна…..

Последен цял ден в Индия. Удайпур толкова ми хареса!

Програмата ни включва и пътуване с лодка до Jagmandir. Това е островче в езерото, където се намира поредният  дворец с красиви сгради и градини.

Привечер е. Обещаните билети като компенсация от фирмата за традиционните танци са в ръцете ни. Тя облича сарито. Правим снимки. Изглежда много женствено с тези дрехи. Грандиозно е сарито. Снимката е нарочно на фона на тези охлузени стени. Това е Индия - одраните стени и лъскавото сари. Индия - страната на контрастите.

Танците са интересни и идва време за вечеря отново на „нашия“ ресторант с изглед. „Нашата“ маса е отново за нас. Музиканти свирят на живо нежна местна музика. Храната е традиционна. Джинът е Bombay Sapphire. Наслада за сетивата. Настроението е леко занижено, защото това е последната вечер. Уж искаме да тръгваме, но пък сме и малко тъжни, че си тръгваме.

Сякаш за финал на тази история ми се ще да кажа нещо грандиозно. Нещо силно, за да отговоря на силните чувства в душата ми, които Индия предизвика. Това би било типично за мен и моята неспокойна и буйна душевност. Думите трябва да са силни, за да може и те самите да създадат настроение, да е силно преживяването, да е силен моментът... Думите обаче сякаш минават на втори план, като чувствата надделяват. 

Индия е изключителна дестинация. Не е за всеки!!! Човек трябва да е готов за нея. Индия е жената в красивото сари, шумния и смърдящ пазар, тичащите голи дечица, грандиозните разточителни дворци, крепости, храмове, градини, кравата по пътя, която не бърза за никъде, милите хора с нула агресия, вкусната храна, която ще ви създаде проблеми на европейския стомах, семейството, качено на малкото моторче. Тези преживявания някак заместиха завинаги картинките от детската ми книжка със странните илюстрации на пауни в градини към дворците, която имах като дете. Не бях сигурен дали харесвам тези картини. Те бяха толкова различни и чужди. Сега обаче имам в съзнанието ми други картини. Тези картини не са ми чужди. Те дори са ми толкова мили. Преживяването е винаги за предпочитане пред разказа или прочетеното. Именно за това пътуваме - за да го усетим със своите сетива. Индия е невероятна!!! Индия е една дестинация, която ме развълнува. Ето това е дестинация - да те накара да се замислиш, да е различна от твоя свят, да излезеш от зоната си на комфорт, да е нещо, което не си преживявал. Индия е моят тип дестинация - неподправена, автентична, истинска.