Малдиви – Мисията възможна

Чувствам се длъжен да напиша няколко реда за Малдивите. Преди да отида, винаги съм бил на мнение, че това са острови за разглезени западняци, които отиват там само заради един лъскав плаж. Учуден останах, че много от моите познати са също на това мнение. „Малдиви?! Та какво ще правиш там, освен да лежиш на плажа и евентуално да се гмуркаш?! Това може и на много други места по света да го правиш!“. Това е обикновено мнението на хората, за които по една или друга причина Малдиви са се превърнали в банално клише за екзотични плажове. Дълги години островите имаха имиджа на недостъпна, скъпа дестинация, която е само за богоизбраните. Времената обаче се менят! Сядам да пиша следващите редове като един вид извинение към Малдивите, че толкова години съм ги подценявал като дестинация и не съм им отдавал заслуженото внимание.   

Когато преди години съм разглеждал предложения за почивки на Малдивите в немските сайтове, цените за 10-15 дни винаги са били над най-горната граница на поносимостта ми на болка (метафорично казано), като съвсем откровено съм бил в съгласие със себе си, че за мен тази дестинация остава невъзможна най-вече по финансови причини. Цените на почивките и оттам имиджът на Малдивите като недостъпна дестинация обаче се дължат на една много важна подробност – туристите можеха в миналото да посещават само ресортите, но не и местните острови. Какво означава това? Нека обясня нещо още в самото начало. Малдиви, както се знае, е държава, чиято територия е разположена на множество коралови острови. Кораловите острови пък са групирани в няколко атола. Тъй като се касае за коралови острови, а не за такива с вулканичен произход, за разлика от много други острови в същия океан Малдивите са плоски като релеф, тоест нямат планини, а средната надморска височина рядко надхвърля 1-2 метра. Според Уикипедия най-високата точка на островите е едва 2,3 метра. От друга страна, на Малдивите островите съвсем условно биха могли да се разделят на 4 вида:

-        местни острови – островите, обитавани от местното население;

-        ресорти – острови, които са заети изцяло от един и по-рядко от няколко хотела или верига известни хотели;

-        частни острови – острови, закупени от частни лица;

-        необитаеми острови.  

Местните острови, както посочих по-горе, са населявани от местното население, чийто общ брой е малко повече от половин милион. Основно там се изповядва исляма, което води до някои културни различия от това, с което сме свикнали като европейци, като най-важното е, че не навсякъде може да се придвижваме и плажуваме по бански. Културните различия следва да се уважават и след като сме в чужда държава, трябва да ги имаме предвид и спазваме. Местното население е свикнало с туристите и никой няма да ви направи забележка например за късите панталони на жените, но никога не бива да се държим неуважително към местните и тяхната култура, защото това показва най-малкото лошо възпитание. При положение, че сте на местен остров, попитайте или предварително се поинтересувайте къде се намира плажът за туристи (или т.н. бикини бийч), което би могло да е от значение например при избора на хотел.  

Друго важно различие е принципната забрана на алкохола, като на местните острови не се продава алкохол. С оглед обаче туристите да бъдат доволни, има решение и на този въпрос – по-големи яхти или корабчета предлагат алкохол като организират партита и излизат в открити води.

В миналото е било принципно забранено местните острови да бъдат посещавани от туристи. Вероятно това е и причината цените на почивките да са били високи и оттам изграждането на имиджа на Малдивите като недостъпна дестинация. Тази забрана е продължила до 2009-2010 година, когато е взето решение населението от местните острови да може да предлага настаняване на туристи. Това решение без съмнение е от огромно значение за страната. Не мога да твърдя, но бих могъл да предположа, че решението оказва огромно влияние на населението на местните острови, променя тяхното ежедневие, създава поминък, дава допълнителни алтернативи на туризма. Както и на други места обаче, туризмът не носи само позитиви със себе си, а носи и някои негативни последици. Така например, загледан в множеството започнати строежи на хотели на местните острови, се запитах какво би било положението на местното население, ако например голяма хотелска верига реши директно или чрез местно лице да откупи един или няколко имота от местните и да построи на това място свой хотел. Какво би се случило в бъдеще, ако подобен случай се мултиплицира? Къде ще живеят местните?! Островите си имат обаче хора, които би трябвало да мислят по тези въпроси, а на нас туристите ни остава да се наслаждаваме на този рай.

И като споменах за рая, се сетих и за островите, заети от ресортите. Всъщност тези острови са представата на западното общество за рая, която представа ресортите в една или друга степен се опитват да постигнат, като някои успяват, а други - по-малко. Като цяло обаче трябва да се признае, че ресортите не са типичните Малдиви, а са тропическият островен рай, както западняка си го представя. И веднага бързам да подчертая, че това никак не го споменавам с отрицателен оттенък. Дори напротив – ресортите са „излъскали“ островите и са им предали луксозния вид, който кара милиони хора да въздишат по тях. 

Често съм чувал мнения, че ако ще се ходи на Малдивите, то по-добре е да се отиде на ресорт, а не на местен остров. Всеки човек има свое мнение и свой мотив да пътува. Дали да се посети местен остров или ресорт, по мое мнение е въпрос, който с лека промяна човек може да си зададе за всяка една дестинация. Дали например да се посетят красотите на Юкатан и някогашните градове на майте, или просто да си останем в ресорта на Коста Мая и да не излезем от него 2 седмици. Дали да пътуваме до Френска Полинезия, да прелетим над света и да се затворим в ресорта, без желание да пообиколим наоколо, да опознаем хората, културата, обичаите им. Дали да отидем до България и да останем две седмици на басейна в хотела, където да пием питиета и да си пишем с приятели в социалните мрежи. Правилно и грешно няма! Има хора, които обичат пътуването и опознаването на света, има и хора, които не обичат да пътуват и им е все едно какви красоти и чудеса им представя съответната дестинация. Не е необходимо всеки човек да обича да пътува! Важното е обаче да има нещо, което да обича. Дали ще спортува, или ще готви, или ще чете книги, или ще се увлича по автомобили, важното е да има нещо, което да движи човека, да го вдъхновява, нещо, което той просто да обича да прави. Човек трябва да си даде сметка за своите хобита, за своите увлечения, за нещата от живота, които го карат да се усмихва, и да се насочи към тях. Само тогава животът има смисъл.  

И тъй като отдавна съм наясно с моите интереси и хобита, именно едно от хобитата ми стана повод да посетя Малдивите. Преди години открих един разказ на група риболовци от Пловдив, които разказваха за риболовните им приключения на Малдивите. Разказът беше много добре структуриран и разкриваше подробности относно видовете риби, рибарските способи и такъми, заедно с много снимки и редица практически съвети. Прочетох толкова много пъти разказа, че вече го знаех наизуст. Мечтаех да направя един такъв риболов, но пък риболов на Малдивите ми звучеше някак извратено, сякаш да отида до Токио, само за да си купя ръкавици. И така минаха няколко години, през които реализирах други пътувания. През 2021 г., когато светът се скова от пандемията, възможните за посещение дестинации се брояха на пръстите на невнимателен стругар, като в началото на годината почти всички държави бяха затворили границите си за туристи, а други поставяха всеки преминал границата им под карантина за 10-15 дни. Прегледах възможните дестинации, изключих тези, които вече съм посетил, и така Малдивите излязоха на първа позиция. Седях и се борех със себе си, с предразсъдъците си, с тези на другите хора, с нежеланието ми да ходя на места, където ходят много хора, които са били там, само за да могат да кажат, че са били там. После отново прочетох разказа на пловдивските риболовци. И в един момент си казах: „А защо пък да не отида на риболов на Малдивите?“.

И тук искам да поясня каква беше причината Малдивите вече да са достъпна дестинация за мен и за много други хора. Както посочих по-горе, след 2010 г. на местните жители вече е разрешено да посрещат туристи. Това отвори множество алтернативи за туризма и направи така, че много хора да могат да се докоснат до този рай. Накратко – цените на нощувка в хотел на местните острови е много сходна с цените на хотелите в България например. Цените на самолетните билети в последните години пък се въртят около 500 евро, като нерядко могат да се открият и предложения под тази цена. Основно до Малдивите от България летят Катар Еъруейс, Емирейтс и Търкиш Еърлайнс, като разбира се има и други опции. Тези важни факти бяха от съществено значение за мен, когато изобщо допуснах да си задам въпроса: „А защо не на Малдивите?“.

А щом на Малдивите, защо не и за риба там? Толкова много бях чел разказа и разглеждал снимките на пловдивската група за риболова на Малдивите, че цялата история и картинките към нея бяха се превърнали в любим мой филм. И когато имаме любим филм, имаме и любим герой в него. Така и аз имам моя любим герой в този разказ – нито го познавах, нито знаех как се казва, но знаех само, че искам да се запозная с него и да получа лично от него някои указания за риболова там. И така, реших да пиша писмо до фирмата, където работеха риболовците – фирма за риболовно оборудване. Разказах им цялата история, моето възхищение към тях, благодарността ми, че са си направили труда да напишат такъв невероятно увлекателен разказ. Помолих за кратка среща, която целеше по-скоро да се запозная лично с тези хора. Оказа се, че те са заети бизнесмени и нямаха време за подобни срещи. Е, не можех да скрия разочарованието си, сякаш се сблъсках със засилка в бетонна стена. Просто не исках да повярвам, че моите герои нямат време за мен, та дори и за няколко минути. А дали моят любим герой бе сред тях?!

И така, в разочарованието си започнах да проучвам информация в интернет за океанския риболов. Изчетох много страници, изгледах много клипове в Youtube и в един момент започнах да усещам увереност в знанията си. И понеже бях решил да се подготвя за риболова, като си закупя необходимите въдици, макари и пособия, започнах смело да поръчам онлайн. И какво се случи един ден!!!? Обади ми се човек, за да ми каже, че съм поръчал от онлайн магазина му едно нещо, което той в момента нямал. И от приказка на приказка, какъвто съм разказвач и както обичам все отдалече да започвам, отворих дума за пловдивските риболовци, за техния риболов на Малдивите и т.н. И какво се оказа!?!? Не можах да повярвам и дори днес все още настръхвам при това чудо. Човекът, който ми се обади, беше моят любим герой от любимият ми филм, тоест – от разказа за риболова на Малдивите. Изпрати ми негова снимка с огромна риба и аз останах втрещен. Това беше той! Аз толкова се надявах да се запозная с него, писах писма, търсех го, после се отчаях, че няма как да го намеря, защото нямаше вече други възможности за контакт, а изведнъж той ми се обажда. Самият той!  Това не беше за вярване!

А защо именно той ми стана любимия герой? От години наблюдавам хората и истински се интересувам от тях. Когато погледна един човек в очите и мога да му прочета душата. Очите са нещо, което няма как да скрият истината за човека – те са огледало на човешката душа. Не мога да се сетя да съм се лъгал за някой. Възможно е понякога да нямам ясна представа какво „казват“ очите, но пък тогава сякаш интуитивно усещам човека. И така, когато гледах снимките на риболовците с техните трофеи, моите симпатии ги спечели именно този човек. Сякаш подсъзнателно знаех, че ако успея да го намеря, за мен няма да има повече тайни в този риболов. И се оказах много прав. Запознах се с него, той ме покани дори в дома си (в тези пандемични времена), говорихме, насочи ме, получих от него всичко необходимо, което ми липсваше. Дори и днес се чудя на това съвпадение. Не съм набожен, но при това чудо вдигнах глава към небето и казах с цялата си искреност: „Благодаря ти!“.

Едва ли човекът напълно разбираше какво означава тази среща за мен, въпреки, че на няколко пъти му разказах, че се чувствам така, сякаш срещам любимия герой от любимия ми филм и се запознавам с него лично, та дори му гостувам. Едва ли?! Вероятно си е мислел: „Откъде ли се взе този странник?“. Веднага обаче след като се запознахме, неговото отношение, моето очакване, всичко си дойде на мястото и аз вече бях спокоен за всичко.

Когато купих неговата въдица, с която той беше уловил рибите от снимките, толкова се радвах, че я получавам именно от него, че дори нямах желание да се пазаря за цената, както обикновено не пропускам да направя. И му казах: „Искам да знаеш, че приемам с вълнение твоята въдица, приемам я като самурайския ти меч. За мен ще бъде чест и с достойнство ще нося това оръжие“. Вероятно сега това звучи леко пресилено и излишно драматично, но в онзи момент аз точно така чувствах нещата и това бяха думите, които исках да кажа. Той отговори на всичките ми въпроси и не остави никакви съмнения в мен, че съм готов за този риболов. Аз наистина бях готов!

На път

Купих билети за полети с Емирейтс. Полетът беше с престой от 5-6 часа в Дубай и тъй като все още не бях ходил там, потривах доволно ръце. След като кацнахме в Дубай обаче се оказа, че не отчитам едно много важно обстоятелство – ако една работа в Европа се върши за едно време, то в арабския свят това може да отнеме доста повече. С други думи, имах големи планове какво ще видя в Дубай за 5 часа, а се оказа, че докато бъде обработено всичко, тоест – да получа потвърждение от емигрантските служби на емирството, че мога да вляза на територията му, бяха останали само около 2 часа. И така – с метрото до Дубай Мол и през него на бегом излязохме до невероятно високата Бурж Халифа и фонтаните до нея. Сградата е наистина невероятна! Направихме си снимки, поогледахме се насам-натам и вече беше станало време да се връщаме. „Сър, искате ли лимузина?“ „Та разбира се, че искам лимузина, аз съм в Дубай!“ 🙂     

Полетът до Мале премина много добре и само можем да потвърдим добрите впечатления на пасажерите от тази авиокомпания. Рано сутринта беше и слънцето вече се показваше от хоризонта, когато под нас започнаха да се виждат първите атоли.

Пристигнахме, ръчният багаж си е с нас, получихме големия куфар, който беше повече от половината пълен с риболовни примамки и такъми, получих си и твърдия черен пластмасов тубус с въдиците, който нося от България. Всеки луд с номера си, аз с такъмите си.

Чакаше ни момче, което щеше да ни качи на лодка до местния остров Маафуши. Защо Маафуши? Основно по две причини. Едната причина е близостта до Мале, тъй като трансферът до по-далечните острови означаваше сериозен разход. Втората причина е българско момиче, с което се запознах във форума, и което живее там с мъжа си – малдивец.  

И така, местоположението на острова и сънародничката ни определиха избора на острова, като и за миг не съм съжалявал впоследствие за този избор. Идеята ми беше да пристигнем на местния остров, да отида за риба 3, 4 или 5 дни, след което да отидем на ресорт за още толкова дни. Не исках да бързам с избора на ресорт за втората част от почивката ни, защото виждах тенденцията за ежедневно падане на цените и реших да изчакам. Та за къде да бързам?! Ние вече бяхме в рая!

Лодката ни докара до пристанището на Маафуши и там ни посрещна българското момиче. Усмихната и приветлива.

Настанихме се в хотел, който впоследствие още веднъж потвърди изключителния ми усет при избора на места за настаняване. Хотелът е с директен достъп до плажа за туристи, където човек спокойно може да се излежава по бански. Още на вратата ни посрещна момче, което се представи и посочи, че по всякакви въпроси може да се обръщаме към него. Ето това е професионализъм! Посрещаш хората добронамерено и с усмивка, представяш им се и им даваш да разберат, че са в сигурни ръце и могат да се отдадат на почивка, без да се притесняват за нищо. Бях избрал стая с гледка към океана и когато ни настаниха, вече ликувах и ми се искаше да подскачам от радост.

Настанихме се, освежихме се и хайде навън. Имаше остров за опознаване, имаше страхотен плаж, оставането в хубавата стая не беше опция. Разходихме се в пресечките около хотела и още веднъж разбрах, че с него съм направил правилен избор. Вероятно заради полетите или по-скоро заради факта, че идвахме от зимна Европа, но първият ден на Малдивите ми се видя изключително горещ. Беше тежко да се диша, да се обикаля наоколо, слънцето пареше. Седнахме на заведение на дълбока сянка, заровихме боси пръсти в пясъка и си поръчахме студени питиета (безалкохолни, разбира се). Там се срещнахме още веднъж с българското момиче. Запознахме се, говорихме си, тя ни разказа много неща за островите, за хората, за културата, говорихме за пътуване, говорихме за риболов, говорихме за България. Толкова е хубаво да отидеш някъде далеч по света и да те посрещне добронамерен твой сънародник. Благодаря ти още веднъж, @Ametist! 🙂 

И тъй като жегата ставаше непоносима и тежка, сякаш всичко водеше към водата. Плажът точно пред хотела е супер – от едната страна белият фин пясък е полегнал в нозете на няколко високи кокосови палми, а от другата страна е прегърнат от красива сина вода в плитката лагуна. Красиво!

Риболовът

И тъй като намерението ми за риболов беше съвсем сериозно, което доказвах съвсем очевидно от пръв поглед с големия тубус с въдици, аз още от България бях установил контакт с капитан на лодка, който провежда всякакви риболовни турове. Бяхме се уговорили да започнем с риболова още от следващия ден, без никакво забавяне. Трябва да подчертая, че още при зараждането на идеята за риболова, получих „зелена светлина“ от жена ми, т.к. исках тя да е наясно какво планирам и да не я изненадам неприятно чак на острова. Тя нямаше нищо против моя риболов, дори тя винаги ме е подкрепяла в това, защото вероятно разбира, че това е едно от нещата, които ме правят щастлив. А какво е да обичаш някой? Много е просто – да правиш всичко възможно той да се чувства добре, да е усмихнат, да е щастлив…

На сутринта в уречения час аз бях вече на кея. Островът се събуждаше, а аз чаках. Минаха повече от 30 минути, а никой не идваше. Позвъних на капитана от телефона на местен човек, който без проблем откликна на молбата ми. Капитанът потвърди, че е на път и ще дойде до десетина минути. Минутите не бяха 10, а повече, но той все пак дойде. Запознахме се, простих му подсъзнателно за закъснението. Все пак той дойде и риболовът можеше да започне.

Лодката изглеждаше добре и беше оборудвана с един двигател от 250 конски сили.

Поехме на юг от атола и започнахме да замятаме през ръбовете на лагуните, където трябваше да се намират главните ни цели – големите каранкси (Giant trevally), които представляват сериозен риболовен интерес по тези ширини, наред разбира се с риба тон, уаху, групер, снапер, марлин, акули и т.н. Моят интерес обаче беше насочен именно към каранксите, като основно и примамките ми (попери и слайдери) бяха предназначени за тези риби. Техниката във воденето на такива примамки (т.нар. попинг) е много важна, но клипчетата от Youtube, събраната информация и указанията на капитана, си казаха думата и първите резултати не закъсняха.

Риболовната техника със замятането и прибирането на примамките е доста трудоемка, т.к. такъмите не са леки - като се започне от въдицата, която е около 300-400 грама, макарата с влакното - около 700-800 грама, и примамката - около 150-200 грама. Постоянното замятане и енергично прибиране изисква сериозна физическа подготовка и бързо може да измори риболовеца, който наред с това трябва и да намира равновесие и да балансира на лодката. Тръгнах на риболова, като взех час преди това таблетка против морска болест. След като един-два пъти получих морска болест при риболов, вече не желая да си правя експерименти и да рискувам. Морската болест е като тежък махмурлук, без да си пиян, целият свят ти се върти, ушите шумят. Накратко – морската болест не е шега работа!

И тъй като риболовът беше натоварващ, сменяхме способите през известно време. Понякога закотвяхме лодката в близост до лагуната на някой остров и спускахме вертикално въдици надолу, след което прибирахме ритмично със специфични движения 200-грамовата примамка (т.нар. джигинг).

Когато пък се изморяхме, капитанът предлагаше да си починем и да пуснем примамки зад лодката, влачейки ги свободно на 50-100 метра зад нас (т.нар. тролинг). При тролинга пускахме големи воблери (около 20 см.), които позволяваха влачене с по-висока скорост. Пръчките са закрепени в държачи за лодката, авансът на макарата (разбирай спирачката на макарата, която й позволява да спира развиването на влакното) е оставен така, че при сериозен удар, какъвто по принцип се очаква, да не се скъса влакното или да се счупи въдицата, риболовецът си почива и очаква удар. В ранния следобед на същия ден бяхме оставили на тролинг въдиците и пиехме освежителни напитки, когато изведнъж чух онази музика от аванса на макарата, която кара адреналина да заблъска в ушите на всеки рибар. „Д-з-з-з-з-з-з-з-з-з“ и въдицата сериозно се огъна от напора в другия край. Рибата стремително развиваше аванса, пръчката все така оставаше огъната, аз бързо поставих риболовния колан, който помага на рибаря да позиционира удобно въдицата при вадене на рибата. Изчаквах, докато рибата развиваше стремително влакното. Явно беше голяма риба, защото дърпаше сериозно и развиваше много влакно, а авансът беше нагласен така, че при дърпане с ръка развиването не беше никак лесно. Въпреки това авансът пищеше, а рибата развиваше смело. Взех пръта, позиционирах го в колана и когато рибата започна да забавя ход, засякох, както обикновено се прави. Капитанът ме предупреди да не засичам повече, защото е възможно куката да се е закачила някъде по рибата, като при рязкото дърпане кожата или месото може да се скъса и така рибата да се освободи. След засичането ми рибата отново побягна и разви още десетки метри от влакното. Усещах напъна й, усещах, че е сериозна риба, защото едва ми се отдаваше да я приближавам към лодката. Тръгнеше ли в друга посока, не можех да я задържа. Все пак упоритостта ми, умората у рибата, надеждността на такъмите ми спомогнаха да усещам лека полека надмощието ми над нея. Бавно я доближавах към лодката, като от време на време тя развиваше гневно по няколко метра. И пак така. Пръчката все така се огъваше в ръцете ми и оказваше сериозно въздействие над рибата. В един момент, когато вече рибата беше някъде на около 10-15 метра от лодката, усетих силен удар в другия край на линията и онова разочароващо за рибаря отпускане на влакното. Рибата вероятно беше решила да си тръгне, беше се освободила и избягала. Разочарованието в подобни моменти е огромно. Имаше борба със сериозна риба, която енергично бягаше и се дърпаше, дори не успях обаче да видя какво бях закачил, колко беше голяма. Тюх! Какво да се прави обаче - и това го има в риболова. 😩      

Бяхме се разбрали с капитана за целодневен трип и риболовът ни за този ден приключи към 16:30 – 17 часа. Принципно, нямах право да съм недоволен от първия ми риболовен ден, т.к. хванах много различни риби, а и основно преследваната риба – каранкс.

Платих си, разделихме се и се разбрахме на другия ден да е точно в 6:30 часа на кея и то без закъснение.

Въпреки договорката ни, на която аз много разчитах, капитанът не беше в уречения час там. Не беше там и час по-късно. Успях да му се обадя и той предложи просто да отменим днешния трип, т.к. времето в Мале било лошо. Опитах се да му обясня, че аз съм дошъл тук за риболов от хиляди километри и ще го чакам на кея, докато дойде. Упорството ми доведе до това, че след около час той ме взе от пристана и тръгнахме. Докато го чаках да дойде, отидох до хотела, за да седна там и да пия едно ободряващо питие. Жена ми ме видя, разказах й разочарованието си, а тя ми каза: „Ако отидеш с това изражение при капитана, вероятно той веднага ще се уплаши и ще избяга. Ти изглеждаш бесен, така сякаш ще убиваш с поглед. Опитай се да промениш това, ако искаш риболов.“ Вслушах се в думите й, но знаех, че това няма да е никак лесно, защото трудно скривам емоциите си. Реших обаче как да накажа капитана за това му провинение и така успях донякъде да изглеждам и да звуча поне малко по-правдоподобно.  

Капитанът обаче сякаш съвсем не си правеше усилията да изкупи вината си, а дори напротив – разглеждаше си снимки на телефона, не беше подготвен със стръв, не си направи труда да помогне в постигането на целената риба за деня – акула. Вътрешно се ядосвах, но се опитвах все пак да игнорирам това и да се радвам на времето ми в океана, защото съзнавах, че подобни моменти са кратки и не се случват често в живота ми. А дали ще има други такива моменти?!

Постоянно сменяхме местата за риболов, а като за втори ден уловът вече беше станал по-сериозен.

При ловенето със замятане на попери (попинг) в близост до една лагуна удари по-сериозна риба и успях да я изкарам – 8 килограмов червен снапер (red snapper). Рибата беше голяма и борбена. Запазихме я, защото месото на тази риба е много вкусно и вероятно е най-предпочитаното от това на останалите видове в района. Обикновено пускам уловените от мен риби, но този снапер исках да го занеса като подарък на българското момиче.

Риболовът продължаваше, но без каквато и да е заинтересованост от страна на капитана, което беше започнало сериозно да ме дразни. Освен всичко друго, вероятно и неуспеха в преследването на акула спомагаше за това ми раздразнение. Мислех да му платя по-малко от договореното възнаграждение като наказание, но пък не желаех да стават драми и реших да го накажа за закъсненията му по друг начин. За да ме вземе за риболов, капитанът всеки ден пътуваше от Мале до Маафуши, което си отнемаше време за подготовка на лодката, време за път и разноски за гориво. Беше ми писнало безотговорното му отношение, което нямаше нищо общо с моя ентусиазъм към риболова. И реших да го накажа. Уговорихме се за следващия ден, но подчертах, че искам да е точен и да няма вече закъснения. Знаех, че неговите закъснения повече няма да са проблем за мен, защото изобщо нямах намерение да ходя с него за риба следващия ден.    

Вечерта още изключих алармата, която ме будеше за риболов, изключих всички звуци на телефона и се отдадох на лежерно доспиване и излежаване. Погледнах телефона си на следващия ден едва към 9:30 – 10 часа – имах около 17 обаждания от капитана, а наред с това и съобщения. Е, бяхме квит!  

Впоследствие, едва когато се върнах в България му отговорих. Обясних му, че неговите закъснения бяха обидни за мен. Неговото отношение по никакъв начин не съответстваше на сериозността ми да се нарамя с толкова такъми (имах всичко необходимо за риболова там) и да искам да изживея риболова на моя живот в неговата страна. Едва ли той разбра нещо от това. Той просто съжаляваше, че не съм останал доволен от риболова, но съжалението му не можеше да върне времето назад. Аз бях тогава на риболов там, дали ще има друг път, един господ знае. След това съм мислил доста над това и дори съм намирал основания да го оправдая. Хората там са просто такива. Не са лоши, но и не са особено внимателни към уговорките. По моите разбирания на европеец, когато се разберем в 7 часа, това означава, че един съвестен капитан ще е там в 6:50 часа или най-късно в 7 часа. Да, но този човек не е европеец, като неспазването на точния час на уговорката не го прави непременно лош. Добре де, не е лош човекът, но все пак можеше да прояви малко повече уважение поне към моя ентусиазъм, към това, че съм прелетял хиляди километри и съм избрал точно него, за да осъществя риболова на живота ми. Каквото е било – такова! Следващият път ще бъде по-добре. 🙂 

Маафуши

Маафуши е остров, обитаван от местно население, който е сравнително близо до столицата Мале и летището, като и придвижването до него е сравнително лесно. В нормални времена (извънпандемични времена) транспортът до всички местни острови е удобен и изгоден, т.к. оперират множество корабчета - малки местни фериботи. През пандемията обаче фериботите бяха спрени и се разчиташе основно на трансфери, организирани от корабчета на по-големите хотели на острова.

Още при пристигането на острова неприятно впечатление прави изоставена срещу пристанището висока сграда в строеж, от която се развяват найлони. Бързо отмятам поглед от тази гледка и се опитвам да я забравя. Потапяме се в живота на острова и тръгваме на разходка по уличките на градчето – наред с къщите на местните има магазинчета, малки хотели, училище, та дори и затвор. Гледам хората, опитвам се да разбера отношението им към туристите. Усещам спокойствието им. Не обръщат особено внимание на туристите, тяхното облекло или нрави. Хората излъчват спокойствие и успяват веднага да предадат това спокойствие на посетителите. При контактите ми с местните спазвам винаги едни правила, като тук особено ги спазвах – уважение, внимание към личността им, проява на интерес към културата им, към бита им. И както навсякъде – искрената добронамереност е ключът към човека.

Харесах много хората на острова. Внимателни са, не са натрапчиви, като на много други места с туристи по света, не гледат на теб като на доларов знак, няма напрежение.  

Все още не бях избрал продължението на нашата почивка, когато нашият приятел, който още в началото ни се представи и ни предложи услугите си, ми каза: „Знаеш ли, за мен е изгодно да останете през цялата ви ваканция в нашия хотел, защото така директно печелим от вас, но ти си добър човек и аз ти препоръчвам да отидете и на ресорт, защото така ще видите и другото лице на Малдивите“. Това вече конкретизира плановете ми и след няколко часа вече бях решил, избрал и резервирал ресорта. Спрях се на Embudu Village Resort по няколко причини. Най-важното за мен беше самият остров да е възможно с по-малко човешка намеса, да има повече растителност и да изглежда естествен, а не „лъснат“ и модерен, сякаш е излязъл току що от дизайнерско ателие. Внимание отделих и на проучването на мненията на посетителите. При почти всички мнения в Агода се повтаряше все едно и също – супер плаж, отлична храна, много приятни бунгала. Е, казах си, какво мога да сбъркам при тези факти. Указа се, че наистина не беше грешка. Каква ти грешка!? То си беше направо попадение!!!

Embudu Village Resort

Embudu Village Resort е разположен на остров условно казано някъде между Мале и Маафуши, което означаваше кратък и не толкова скъп трансфер. Обикновено всеки ресорт организира трансфер за гостите си, като принципно не се допускат частни трансфери до ресортите. В нашия случай обаче говорихме с ресорта и помолихме да разрешат да пристигнем с частен трансфер директно от Маафуши. Съгласиха се и така ни спестиха около 80-100 долара.

На това място бих желал да отворя скоба за трансферите на Малдивите. Цените им всъщност са един сериозен разход. Винаги трябва да се проучва подробно хотела и да се чете информацията за транспорта до него, защото иначе може да има неприятни изненади, като например да се плати сума от порядъка на 200-300-400, та дори и повече долара (на човек)само за транспорта до хотела.

Още от пристигането на острова започнахме с възклицанията и продължихме с разтворени усмивки така през цялото време. Островчето не е голямо и най-ориентировъчно може да се посочи, че е с приблизителни размери от 500 на 200 метра. Всичко е много приятно оформено, като самите бунгала са сгушени под палмите и другите дървета. Белият плаж обгръща острова почти от всички страни, като най-красива е плитката лагуна в северната част. Настаняването не отне много време и както обикновено имахме късмет със стаята. Тя беше на най-добрия плаж на острова (съвсем условно - в северозападната му част). Разходката из острова не отнема много време, поради размерите му. Рецепцията и ресторантът са разположени горе-долу в средата на острова. Това прави пътя за всяко хранене приятно къс.

Понеже изследвах цените и знаех как се развиват в последните дни, успях да намеря много добро предложение за 6 дни с включени нощувки и всички хранения за под 1000 долара (за двамата). Не твърдя, че цената е феноменална, но според мен все пак си я биваше. В тази цена не са включени напитки, но цената им не беше такава, че да ми направи впечатление. Тоест – не беше висока.

Храната

Храната в ресторанта се оказа наистина феноменална – точно както я описваха в мненията за ресорта. Всеки ден имаше нещо различно и интересно. Аз се ориентирах, разбира се, към местната храна, която силно е повлияна от кухнята на Индия, Бангладеш и по-малко от арабския свят. Интензивните подправки са силно застъпени, като няма да е погрешно да се каже, че кухнята е пикантна. Това обаче е валидно за кухнята в цяла Южна – Югоизточна Азия, та и за арабската кухня, така че, нищо ново. Слава богу, обичам люто, а и многото подправки, тоест – наслаждавах се изцяло на храната.

Особено внимание бих желал да обърна на едно местно ястие, което обикновено се предлагаше на закуска – кокосови стърготини, риба тон натрошена на ситно, лук и люта чушка на ситно. Колкото и простичко да се правеше, това беше ястието, което по мое мнение съвсем точно пасваше на продуктите, с които природата беше дарила островите. Една лека и освежаваща храна с вкуса на Малдивите.

Наред с изключително приятния ресторант (храната е на бюфет) в близост е и бара, лежерно разположен сред дървета и палми до морето. Тук алкохолът е разрешен и човек може да си поръча всичко. Цените са поносими и са на нивото на тези в Западна Европа.

Ежедневието на ресорта преминава основно на плажа. Пясъкът е бял, водата е приятно топла с красив син цвят в плитката лагуна. Има и други хора на плажа, но те са по-скоро единици и за всеки има достатъчно място така, че да се чувства дори като Робинзон Крузо на своя остров.

Не е вярно и не мога да се съглася с твърдението, че на ресортите няма много какво да се прави, освен да се лежи на плажа. Не е така! В нашия ресорт имаше множество организирани турове, които се предлагаха. Например – разходка до столицата Мале, посещение на местен остров, дневен трип из близките острови от атола с посещение на необитаем пясъчен остров без растителност (т.нар. sandbank), тур до интересни за гмуркане места и т.н. Имаше и риболовни трипове, от които се възползвах на два пъти. На острова има и център за гмуркане с цялата необходима екипировка. Изобщо – ако човек иска да направи активна почивка тук – това е напълно възможно. Ако ли пък просто иска да помързелува и да се изтяга на плажа – тук е правилното място. Изобщо – Малдиви предлага много различни опции, които ще направят всяка една почивка незабравима.

Върнахме се от там и оттогава ми се иска сякаш да кажа на всички, които подценяват Малдивите като дестинация, че се лъжат. Кой как възприема островите не е от значение. Малдивите са безспорно един островен рай, създаден от най-големия творец – Природата. Това е раят така, както си го представяме. За едни раят е само в ресортите. За мен обаче раят Малдиви нямаше да е същият, ако не бях видял един от местните острови, ако не бях се докоснал до хората, до ежедневието им, до културата им. Пътуването би било просто преместване в географското пространство, ако се ограничим и останем само в рамките на един ресорт. Истинското пътуване е извън хотела, извън утъпканите пътища, т.к. пътуването всъщност е откриване на света. Без да опознаваме обаче хората по пътя си по света, ние пропускаме най-важното, защото няма по-хубаво нещо от това да се докоснеш до хората, да поговориш с тях, да обмениш мисли. Това ни обогатява и ни дава отговори на много въпроси. Отговори за човека и човешките отношения, за различията ни, но и за нещата, които ни свързват. Именно тези отговори ни помагат да разберем кои сме, кое е важно за нас и какво е мястото ни в света.