Непал - от близо и далеч

I. Първи срещи с Непал

В самото сърце на Азия, затворени между граници, спускащи се по снежните склонове на непристъпните Хималаи, и прорязващи гъстите джунгли на Индо-Гангската равнина, притиснати от Китай на север, и Индия на юг, живеят около 27 милиона, съвсем необикновенни хора. Всъщност – на пръв поглед като всички нас, жителите на Непал сякаш все още носят в себе си малко от онази загадъчност с която са били обвити, преди никога-непокорояваното планинско кралство да отвори границите си за света. В последните години страната е била разтърсвана от кървава гражданска война; управляващото кралско семейство е избито; вековната монархия се разпада; съвременни технологии и нови идеологии се просмукват с бързи темпове във всекидневието, докато в много райони храната недостига. Въпреки всичко средният непалец някак си успява да се приспособи към всичко това, да се наслаждава на живота си и в повечето случаи дори.. да е щастлив...!

Неподозиращият за всичко това пет годишен Аз, веднъж успя да се покачи на един стол, и сега разглеждаше книгите, подредени в библиотеката в стаята на баба и дядо. Из между тях се подаде нещо интересно.. разгъваше се, и беше нарисувано и от двете страни - от едната бяха подредени всички знамена на държавите по света, а от другата - карта къде точно се намираха! Откритието ми беше толкова увлекателно, че скоро знаех имената, столиците и знамената на всички държави по света (по-късно установих, че картата е стара и вече няма държави като Южна Родезия и Бряг на слоновата кост, а Намибия вече не е окупирана от ЮАР). Тогава беше и първата ми среща с държавата Непал и екзотично звучащата й столица Катманду. Като малко по-голям, сред изрезките от вестници на бойна техника, които колекционирах, ми попадна снимка на група непалски полицаи с бронежилетки и пушки-помпи, които според текста отдолу бяха изправени пред бунт... Но зъбните колела на живота се завъртаха все по-бързо - завърших училище, дипломирах се в университета и започнах работа; сега от мен се очакваше да си купя кола, да вдигна сватба и да отглеждам две деца, докато изплащам кредит за семеен апартамент. С други думи – да заема мястото си в системата. Само че моите планове бяха малко по-различни, и под неодобрителните погледи на семейството ми, напуснах работа, стегнах един куфар (в последният момент както винаги!),и се заех да изпълнявам  отдавнашната, още от както намерих онази прашна стара карта, мечта - ...да пътувам!

Спомням си как в една декемврийска вечер, реших преди лягане да нахвърля на един лист местата, които искам да посетя през идната, 2014-та година, и след като привърших с всички реално постижими дестинации, прибавих отдолу: "Непал и Бутан" – ей така, за цвят. На следващият ден, докато се рових в интернет, изморените ми от 60-херцовият монитор на лаптопа очи се спряха на обява: "Vacancy for EVS volunteer in Nepal" - проектът беше за цели 2 месеца, но пък спонсорираха 90% от пътните + някакви джобни - чудесни условия! Тази възможност не съвпадаше съвсем точно с намеренията ми да започвам да си търся работа, но след кратък размисъл си дадох сметка, че ща, не ща - ще работя цял живот, а на 25 години ще съм само една единствена година, която после няма да има как да си върна обратно! А и съм наблюдавал достатъчно хора около мен, за да съм съвсем наясно колко по-трудно - до невъзможно - става едно такова начинание с напредването на възрастта и появата на семейство, деца, както и онзи най-страшен враг, който дебне от сенките – самата Уседналост... брр! Така че нямаше място за колебания и кратката вътрешна битка в мен бе набързо спечелена в полза на заминаването ми.

Почти месец по-късно едно недоспало, изморено от дългият престой между полетите и неудобните седалки в самолетите същество долетя в небето над Катманду. Долу, през разпръснатите облаци се виждаше огромен град, разстлан между проблясващи от слънчевите лъчи реки, и високи, обрасли със зелени дървета хълмове, по билото на някои от които се виждаха каменни стъпала, водещи незнайно къде. Пистата ни явно беше заета, така че самолетът направи няколко кръга, сякаш специално за нас, и един поглед НАД килима от пухкави, сиви облаци разкри в далечината - но в същото време сякаш толкова близо - назъбена редица от чудовищно високи черни върхове, които напук на гравитацията бяха порастнали неимоверно високо, и изглеждаха толкова нереални, че сякаш бяха от друга планета...! Хималаите! Това чувство - че сякаш съм на друга планета - щеше да се появява в мен периодично през целият ми престой в Непал.

Кацнахме благополучно (отделих си един миг на тържественост при първата ми стъпка в страна Но. 20) и се насочихме към летищния автобус, на който се мъдреше логото на Nepal Airlines. Изумлението, че всичко това се случва наистина нарастна, когато съвсем близо до нас, с бръмчене по пистата потегли двумоторен витлов самолет, носещ оранжево-червеното с бял дракон знаме на Бутан на опашката си! Къде бях попаднал само! ...Скоро обаче искриците на възхищение бяха брутално погасени от нарастващата умора, която почти ме потопи в апатия, изключвайки една по една спомагателните функции на организма с идеята да запази малкото останала енергия за по-важни неща, като например - да ме запази в съзнание. Вероятно поради голямото закъснение на полета човекът който ме посрещна дори не се усмихна и изглеждаше сякаш ме мрази (по-късно установих, че той просто си има такава по-особена физиономия тип филмов злодей), вкара ме в една кола (воланът беше от грешната страна, както не пропуснах да се пошегувам) и потеглихме към моят бъдещ основен дом, голямата къща в квартал Ная Базар, от която щях да тръгвам към всяко приключение, и към която да се връщам, прашен от път, в края на работната седмица.

Там  ми показаха стая с две големи двойни легла – ендото от които ме чакаше – и започнаха с въведението ми в местната реалност. „Културният шок“, за който някой ме беше предупредил, при мен не се състоя, тъй като всичко наоколо беше страхотно вълнуващо, а и доста ми напомняше за България, неясно защо! В противен случай вероятно би започнал при срещата с режима на тока, който заварих - електричеството прекъсва за определено време, което е различно за всеки ден от седмицата, и се следи по график (трябваше ми около месец да посвикна с местната писменост, където дори числата са различни, за да мога да го разшифровам). Режимът на тока всъщност добавяше в ежедневието два много вълнуващи момента: единият - когато токът спре през нощта, обгръщайки оживеният разговор в тъмнина и тишина; вторият - приятното чувство, когато изведнъж мрачната стая се освети, малкият компресор на хладилника се включи и забоботи плавно давайки знак, че електричестовото се е завърнало и десетките ни презареждаеми устройства - които са станали неотделна част от ежедневието ни там, в страните от първия свят - могат да бъдат върнати към живот. Следващото стряскащо откритие беше топлата вода... по-точно това откритие явно тепърва предстоеше, защото такава през зимата просто нямаше! Бидейки страна, която не може да разчита на постоянно електричество, в Непал стандартните за нас електрически бойлери просто не съществуваха. В най-добрият случай (по-добрите хотели и по-заможни домакинства) разчитат на газова бутилка, като при отваряне на кранчето на топлата вода се запалва пламък, който нагрява водата в малко бойлерче. Но стандартното оборудване е обикновен, гигантски черен бидон някъде на покрива, който в хубави слънчеви дни осигурява приятно гореща вода... стига да си сред първите, които се решат да опитат. За мен – като израснал в малко село, където като малки се къпехме само в неделя, и и до сега си честитим банята - изправен пред избора: душ с ледено студена вода или няколко дни без баня - без колебание се спирах на второто! Друго любопитно откритие - в тоалетната не можеш да намериш тоалетна хартия! Затова пък на всякъде има ако не удобна, подвижна "слушалка", то поне ниско разположено кранче за вода + кофа и/или канче в близост, които оставяха ясно послание..(: Верен на поговорката "Когато си в Рим, прави като римляните" - след кратка съпротива в крайна сметка на драго сърце опитвах и от това, и от всичко останало, което ме очакваше при пътуването. Но с местните привички се свиква толкова неусетно, че в един момент просто осъзнаваш, че вече правиш всичко съвсем естествено, и то допринася да се потопиш напълно в уникалната среда, в която си попаднал.

Хората. Хората в Непал са чудесни. На външен вид са това, което можеш да очакваш от населението на страна, заключена между Индия и Китай. Има доста различни етноси, като някои от тях са с монголоидни черти, а други - с типично индийски. Като правило са сравнително по-дребни от нас (което не е изненадващо, предвид какво и колко ядат), обличат се в голямо разнообразие от дрехи, вариращо от модерни костюми или суитчъри с дънки, до традиционното сари, курта или торбести шалвари за жените. Мъжете от кастата Невари почти задължително носеха традиционна шарена шапка с характерна окраска. Но както и да са облечени, към която и каста да принадлежат, (почти) всички те са весели и усмихнати хора, пълни с енергия и топлота, гостоприемни и готови да помогнат, предлагащи безразервното си приятелство и подкрепа. Веднага илюстрирам това с един ярък пример: когато пристигна Блага – следващият и последен български доброволец след мен – един ден била излязла на разходка, когато напълно непознат човек на улицата я заговорил, и когато научил повече за нея я завел до необходимият магазин и й купил СИМ-карта (като отказал да приеме пари за това!), след което я завел в дома си, представил я на семейството си  и приготвил тържествена вечеря, като специално заклали кокошка! Когато тя ми разказа всичко това се зарадвах за нея, но вече като опитен жител на страната, съвсем не се изненадвах.

Болшинството от непалците имат доста интересни, но не съвсем хигиенни навици като редовното храчене по улицата, начинът им на секнене на носа - запушват си едната ноздра и мощно издишват (след което повтарят с другата), оригване и изпускане на стомашни газове, без това да прави впечатление на някого - все неща, които дълбоко потрисаха някои от по-нежните представители на чуждестранните доброволци, но за мен не само че си бяха съвсем естествени и нормални, ами отново ми напомняха за милата България! Вече странна в началото дори и за мен беше обществено приетата интимност между мъжете - двама приятели е нормално да ходят хванати за ръце, а когато разглеждахме снимки от телефона ми с едно от момчетата в сиропиталището, където бях разпределен, и той плъзна гальовно ръка по моята, ми трябваше известно усилие на волята да възпра дясното си кроше..! Ноо.. когато си в Рим... да...

II. Из дебрите на Непал: Част 1

Едно от основните задължения на човек, попаднал в тази изумителна страна, е да пътува през нея и да я опознава. Тъй като от 50-те години на миналия век до наши дни е минало известно време, нямаше как да се надявам да съм първият чужденец крачещ където и да е, и действително - от пренаселените улици на Тамел в Катманду, до високопланинските пътеки около Анапурна - навсякъде срещах хора с отличителни, европеидни черти, към които принадлежах и аз. За моите 68 дни в страната на никога несвърващите мир и любов (както плакати на някои места твърдяха: „NEPAL: Never Ending Peace And Love“, но нещо ме кара да се съмнявам в автентичността на това тълкувание на името, успях да осъществя три големи.. да кажем експедиции (повече - следващият път, като дойда специално на екскурзия!).

Още на втория ден след пристигането си, няколко от доброволците, които заварих там ми предложиха да се присъединя с тях на кратка, 4 дневна екскурзия до Лумбини и Читуан. Да си призная, нямах никаква представа за какво става въпрос, още бях леко замаян от дългите полети и мисълта да поставя дупето си на седалка за продължително време малко ме плашеше, но офертата съдържаше тази толкова изкушаваща думичка "пътуване", че реално не се поколебах и за секунда. И така, в ранната сутрин на Първият ден от пътуването аз, Наско - другото момче от България, което заварих там, Макхил - висок холандец току-що завършил училище и дошъл в Непал като първа спирка от 6 месечното му пътуване през далечния изток, Катя - симпатична и инелигентна германка, която беше напуснала високо платената си работа в Google в Дъблин, и Франси - друга германка, инструктор по каяк у дома, вегетарианка с халка през носа (все още ми е мистерия какво красиво намират момичетата в това – ужасно е!), напуснахме "базовият лагер" и поехме към автогарата на Катманду. Сещам се, че докато другите - изпечени ветерани с по няколко седмици престой зад гърба си - вървяха целеустремено, защитени със своите маски за уста, и безпощадно разпръсваха кафевия прах дръзнал да попадне под подметките им, аз зяпах с отворена уста, опитвайки се да попия наведнъж цялата картина - вероятно така би се чувствало малко момче, което след като е прочело някой типичен соц. роман от сорта на "Как се каляваше стоманата", започне коя да е фентъзи книга, от рода на "Игра на тронове" (от поредицата "Песен за огън и лед" на Джордж Р. Р. Мартин, б.а.).

Качихме се на местен автобус (според мен мнозинството от местните автобуси бяха правени в Индия, целите изрисувани и покрити с кичозни детайли, като евтини наглед тенекиени апликации. "Циганска работа" - бих казал, ако ги срещах където и да е другаде, но тук си бяха съвсем на място и бях очарован!). Без да подозирам, че някъде напред в бъдещето моят съквартирант - 18 годишният Дан от Лондон, едро момче за което ще спомена по-късно - ще стене от болка след едно такова пътуване заради смазаните си колене, аз си се настаних удобно, някак си си наместих краката в тясното пространство, и поех на това, което се оказа 10 часово подскачане по на места далеч не толкова добрите пътища от столицата до Лумбини. Родното място на Буда.

Автобусът ни остави пред портата на гигантския комплекс където се намираха свещенният храм, местната Пагода на мира, и десетки манастири основани от различните будистки държави по света между тях. Но понеже вече беше привечер, се насочихме към близката улица обградена от двете страни от ресторанти, магазинчета и евтини хотели. Настанихме се в един от последните, където след яко пазарене за всяка стотинка успяхме да свалим цената до 125 рупии на човек или по-малко от 10 лева общо за 1 тройна и 1 двойна стая. Мъжката спалня беше обзаведена семпло само и единствено с 3 легла и малка масичка, но със собствена баня. Съответно топлата вода отсъстваше, въпреки уверенията на съдържателите, че тя ни чака, и Наско се опита да свали цената дори повече, само че удари на камък (собствениците бяха там от вчера, и много добре съзнавайки че няма да намерим по-добра оферта от сегашната, бяха непоклатими). Вечеряхме в отсрещния ресторант, носещ оригиналното име "Three vision restaurant", където изпих и първата си местна бира...

_______________________

Приложение 1: Бирата!

Като страстен любител на тази напитка, една от малките „мисии“ във всяка нова страна, в която попадна, е възможно най-усилена дегустация на различните видове бира. Първо впечатление прави местния стандарт: стъклените бутилки са по 650 мл., които могат да те заситят достатъчно за да си спестиш втората бира, а и са мн удобни, ако искаш да си я разделиш с приятел. Марките които опитах: Everest, Gorkha, Nepali Ice, Tiger, Kathmandu. Всички бяха светли бири, с не лош вкус (но далеч от качеството на родните), и алкохолно съдържание започващо от 5%, до това на Горка-та, където въпросното не е посочено на етикета - явно всяка партида се получава различно, но пък нали е Горка, трябва да покажеш известна смелост, за да заслужиш да я опиташ! В общия случай резултатът от една изпита бира беше забележително повишаване на настроението... и значително намаляване на финансовите средства - цените на бутилка, закупена в магазин започваха от 180 рупии (2.60 лв.) и достигаха до над 400 рупии в по-изисканите ресторанти (и то без задължителните за такива места 10% Service Charge и 13% ДДС, които доближаваха цените до западноевропйеските стандарти!)

___________________________

...но тогава, все още не напълно наясно със стандарта на живот и цените в Непал, аз на драго сърце допълвах всяко хранене с бутилка бира, и се наслаждавах на живота с една идея повече!

Вторият ден от пътуването ни посрещна с мрачно време и проливен дъжд. Проверих календара - все още си беше януари, в средата на предполагаемият сух сезон. Но изсипващото се от небето море навън някак противоречеше на това... След като закусихме и останалите отхвърлиха идеята ми да започнем строежа на 6 местна лодка Ял-6 (допълнителните 2 места бяха с идеята да завъртим бизнес с превоз на местни, и да си избием разходите за пътуването), просто се спряхме на закупуването на дъждобрани (Франси си направи дупки за ръцете и главата в един чувал, и се получи толкова нелепо, че не успях да спра да се смея неудържимо в следващите поне 5 минути, и поехме към храмовия комплекс. Спряхме пред един пищен храм, заобиколен от поклащащи се от вятъра молитвени флагчета, събухме се пред входа и обиколихме вътрешността в кръг (от ляво на дясно по часовниковата стрелка, точно както ни бяха учили), а малко момче-монах ми завърза тънко бяло въженце през врата, докато произнасяше някакви заклинания, и ми подаде малка кесийка със сладки бонбонки и един шамфъстък. Преди обаче да успеем да разгледаме каквото и да било друго, момичетата заявиха, че са твърде мокри (че са твърде раздразнени нямаше нужда да споменават) за да продължат, така че се върнахме обратно в хотела. Не щеш ли, дъждът премина така, както се появи, и на смяна дойде подканящо топло слънце, така че докато мокрите ни дрехи се сушаха (Макхил нямаше друг чифт панталони, така че препаса една хавлия през кръста, затегна я с колана си, и така реши да излиза, за удивление на всеки срещнат, ние поехме на втори опит да досигнем същинското родно място на Буда, или каквото там беше останало от него след няколко хиляди години. Бялата сграда издигната над камъка, където се вижда предполагаемата следа от кракът на Буда, и дворът зад нея, където все още се намира дървото, под което той е медитирал за 40 дни, обсипано с вездесъщите шарени молитвени флагчета, развяващи се от топлия бриз, и цялата тази спокойна и някак специална атмосфера наоколо бяха опияняващи! Определено се усещаше някаква енергия на това място. Съсухрен възрастен човек облечен от горе до долу с оранжево ме повика с ръка, и завърза за китката ми блестящо жълто въженце, което дори сега, когато пиша това - над 6 месеца по-късно (оцеля около година и половина, б.а.), си е все още тук на дясната ми ръка. Но тъй като времето ни притискаше, скоро трябваше да го напуснем, за да се отправим към Пагодата на мира, разположена на около 2 км., в самият край на 2 алеи разделени от дълъг канал пълен с вода, пресичан на няколко места от дъгообразни мостчета. Останалите се отказаха по пътя, затова до въпросната пагода се добрахме само аз и Макхил, и то след известно време тичане (за да пристигнем преди залез слънце) и бяхме възнаградени с великолепна гледка на потъмняващото небе, покрусено от раздялата си с меката слънчева светлина...

На следващият ден поехме на поредното, изнурително дълго, 5 часово пътуване, което ни отведе до хотел "Park Side" в Читуан. Там срещу $100 на човек (Наско и Франси ни изоставиха, понеже вече го бяха посетили, и то бяха платили по $70 за същия пакет - това му се вика инфлация, но това е друга тема; в крайна сметка, докато ни развеждаше собственика на хотела, на въпроса към коя религия принадлежи, той отвърна с лукав поглед: "Аз вярвам в 3 религии: хиндуизъм, будизъм и.. туризъм" ни предоставиха 2 нощувки с включена храна и туристическа програма. За това време, наред с вкусната кухня успяхме да посетим културна вечер (където ни демонстрираха народни танци, от които любим ми стана танцът на пауна - един човек облечен като паун, имитира неговите движения, и дали заради изпитата голяма бира малко по-рано, дали наистина беше много смешно, но се заливах от смях; в края на представлнието поканиха ако има желаещи да се присъединят на сцената, и след кратко колебание - никой от нашия хотел не помръдна - се присъединих към танцуващите за последните поне 5 минути танци); яздихме слонове през джунглата в една мъглива и хладна утрин; плавахме с кану по течението на плитка, но широка река, с крокодили, препичащи се на слънце по бреговете; проникнахме в джунглата пеша, в търсене на диви животни - освен многото сърни имахме късмета да срещнем двойка носорози, заобиколихме ги, и аз заедно с единия водач се покекнахме на 1 дърво да ги наблюдаваме; и рано на последната сутрин имахме възможност да наблюдаваме птици, алармата ми ме събуди в 6 сутринта, но съквартирантът ми недвусмислено се обърна на другата страна в топлото си легло, а виждайки това и аз се предадох на съня...

Преди обяд на третия ден се качихме в откритата задна част на една камионетка, и ни откараха към автогарата в близкият град, от където си хванахме автобуса за Катманду - оставяйки назад удобното меко легло с дебели юргани, и вечно топлият душ...

______________________

Приложение 2: Къпането!

Когато пристигнах и се настаних в стаята си, там ме чакаше едно неразположено момиче, което ме посъветва да се изкъпя веднага, докато водата е все още топла. Честно казано - нямах нужда от баня, къпал се бях предният ден - но понеже съм наясно, че за много хора (особено от женски произход!) всекидневния душ е нещо задължително и едва ли не свещенно - реших да се прежаля и влязох в банята. Ако това им беше топлата вода, то не искам и да знам каква е студената! Разбирайте – беше много студено. Поизплакнах се на две-на три и избягах. През целият си престой се мих само още 2 пъти с толкова студена вода - веднъж, когато с децата в сиропиталището играхме футбол, и толкова бях покрит с прах, че нямаше как да го избегна; и още веднъж, когато при мен дойде симпатична белгийка, и заради нея трябваше да симулирам някаква чистоплътност. Този втория път пробвах нова стратегия - напълних кофа с вода и си потопих главата в нея, нашампоанисах я, и я потопих отново (като този път беше болезнено студено). 24 часа по-късно - вече на следващия ден - главата ми пламна - буквално можеше да се усети как температурата в стаята се повишва, когато главата ми е в нея! Легнах си рано, само за да се събудя към полунощ, като този път цялото ми тяло гореше, и не можех да спра да ритам с крака, тъй като сънувах че изкачвам Еверест... Та след този случай обявих край на баните със студена вода. Рекордът ми беше близо десетина дни без баня (2 седмици в сиропиталището разделени от дъждовен и сив уикенд в главната квартира, т.е. без топла вода), но не мога да кажа че ми беше неприятно, дори имаше благотворен ефект върху косата ми - всеки ден заспивах и се събуждах с една и съща прическа! А и чувството да си вземеш истински горещ душ след няколко дни в мръсотията е нещо което никой от хората които се къпят по два пъти на ден не би могъл да изпита – неописуемо е!

III. Доброволството: Част 1

Веднага щом се завърнах от първата си екскурзия из страната, бях - така да се каже - разпределен в т. нар. К.А.Т. център (който въпреки сходното звучение с котка* [cat - англ., б.а.], всъщност беше приют с клиника за улични кучета + няколко котки, пострадали от насилие върху тях; името беше съкратено от Kathmandu Animal Treatment Centre). Реших, че ще е чудесно разнообразие да започна с нещо подобно, а ще ми даде време да се аклиматизирам и запозная по-обстойно с обичаите, навиците и културата на страната преди да премина към работата с деца - основното за което бях дошъл, като изключим пътуването. Не знам какво точно очаквах, но по-голямата част от делничните дни в следващите 3 седмици прекарах по следния график:

- събуждане в 6:30, сутрешна разгрявка;

- от 7 до 8 - бягане с Макс - зъболекар от корейски произход, живеещ в Австралия, с когото тичаме до Храмът на маймуните (или Суайамбунатх, ако предпочитате истинското му име), изкачваме всичките му - забравих колко, но май бяха около 444 - стъпала, и се връщаме обратно. В онези дни го мразех – сам никога не бих се хванал да правя това, - но месец по-късно, докато качвах стъпалата към първите си истински планински върхове, му бях признателен.

- солидна закуска - заслужавах си я, и в някои дни достигаше до неща от сорта на: две яйца, зърната на 1 нар, 2 банана, полвин диня, грозде, гъби, царевица, две препечени филийки с крема сирене, чай, сок от гуава и т.н.

- към 9:30 напускам Куест (името на организацията ми-домакин, пътувам към час, и пристигам в К.А.Т. към 10:30 - 10:45;

- до 5 следобед се мотая из въпросният център, пия чай, излежавам се на поляната и си играя с кучетата, а когато по-късно открих че имат бойлер с горелка - и редовно си взимам ГОРЕЩ душ!

- привечер се прибирам, вечерям и гледам някой епизод от сериала си, след което си лягам рано.

Често обядвахме с останалите довброволци от центъра - Ребека, червенокоса англичанка (първата англичанка която срещах в живота си, и бях много респектиран от перфектния й британски акцент), която работила като детска учителка в Германия (заплатата и за 2 месеца е колкото средната учителска заплата в България за година...); Ричи - сингапурка, женена за непалец, която имаше собствен бизнес, но доброволно отделяше голяма част от времето си за приюта; Андреа - възрастна ирландка с неутолимото желание да говори с някого, дори ако въпросният някой (да речем аз) не проявява признци на желание да й бъде събеседник; и Маделин (Мад) - французойка, някъде в късните си петдесет или ранните шестдесет, учен - посетила северния полюс, и доста странна личност. Но бях наистина учуден как е възможно за 2 часов обяд разговорите да се въртят само и единствено, ама съвсем единствено, около въпросният К.А.Т. център - и нищо, ама съвсем нищо друго! Ден след ден! За щастие, в края на втората седмица излязохме всички на петъчна вечеря, и почти не споменахме проклетия център, превръщайки вечерта в изключително приятна, с много смях, приятни разговори и добра храна. Докато се прибирах към къщи доволен от доброто прекарване, планирах да се похваля на другите, да си изгледам тазвечершната серия и да си легна, но нали казват "Кажи на Господ плановете си, че да се посмее" - там ме чакаха две девойки-англичанки (не отново този перфектен и леко неразбираем английски...!) и един от домакините ни с по чаша ром с кола – тъкмо се канеха да празнуват рожденния ден на едната. Веднага получих покана да се присъединя към партито и...

_____________________

Приложение 3: Нощният живот!

Непал е страна където в 9 часа вечерта всички вече са по къщите си, а някои дори спят, защото следващият ден започва призори, или дори по-рано. Въпреки това в туристическите градове като Катманду и Покара някои нощни клубове процъфтяват благодарение на жадните за алкохол и музика заможни туристи. При една, да речем, полицейска заплата от 400 рупии на ден, в такива заведения с лекота можеш да бъдеш таксуван с 500 рп. за шот текила или кенче бира! Повечето наистина затварят в 11, но специално в Тамел - туристическия квартал на Катманду - можеш да намериш няколко работещи и до по-късно, и после да се прибереш пробивайки си път през тежковъоръжените полицаи, патрулиращи по улиците на квартала. Как протече онази вечер с двете (луди!) англичанки - Хана, която тъкмо навършваше 22, и изглеждаше да е и индийски произход, и Нина (24), която пък беше родом от Франция: първо посетихме един "шиша бар" - настанихме се на широки дивани зад ниска маса, и си поръчахме т. нар. "шиша" - което се оказа най-обикновенно наргиле, и ром с кола, под съпровода на местна реге (?) музика; от там продължихме за "Purple Haze" - рок клуб, където на голяма сцена дългокос непалец редуваще сносно изпълнени западни рок хитове и местен рок, а пред сцената предимно местни младежи френетично подскачаха, като основно забавление беше танцът, в който реално се блъскаш с всички сили в съседите си, като резултатът е една голяма блъсканица; от там продължихме към ниско помещение с диско светлини, пулт и истински ди-джей зад него, и западна комерсиална музика! Тогава не си поръчах нищо, но когато го посетих 2 седмици по-късно на прощалното парти на момичетата, и реших да ги почерпя по чаша джин с тоник (в българска дискотека това би ми струвало по ок. 6 лв.) цената се оказа 1400 рупии!!! Цяло състояние! Така че моят съвет ако сте решили да посетите нощен клуб в Непал, и не сте празноглав тинейджър с богати родители, то - пийте предварително, в духа на старата българска традиция!

П.П. След подобна вечер моите спътници се прибираха задължително порядъчно подпийнали, но аз, с моят скромен опит в търговският флот, не бях дори леко замаян. Доста по нататък в друга подобна нощ, когато се прибирахме в 3 сутринта с Дан и Аня (симпатична австралийка, родена и живяла до 7 годишна в Полша, поради което я чувствах някак си по-близка от другите, едва ли не - наш човек... Ама то на това нямане...), въпреки че имахме ключ за входната врата не се намери кой да ни отвори резетата от вътре, не помогнаха и отчаяните ни викове, и камъчета от улицата, запратени по прозорците на къщата; та решихме да легнем и да се прегърнем на плочките пред вратата където да дочакаме утрото, аз смъкнах покривалото от паркираната в двора кола и се завихме; но добрият ни домакин Санджу станал да отиде до тоалетна, и ни чул да се смеем, че ни отвори.

П.П.П. Същата вечер, докато се прибирахме натам, по абсолютно безлюдните улици мина един моторист, Аня възкликна "Ах че готин мотор!", мотористът я чу и спря на средата на пътя, след което попита какво сме казали за мотора му (хаха). После заяви, че това било втората му жена - първата работела в Аляска, но тази била, която му коствала повече средства. След това ми предложи, ако се кача и успея да подкарам мотора, да ми даде 1000 рупии, но ако го счупя - аз да му платя 10 бона, и сто пъти се проклех че още не съм изкарал А категория. Въпреки това се качих на мотора и се засилих по лекия наклон надолу, като достигнах 10 км/ч... и се влюбих завинаги в моторите! Когато добутах мотора обратно, непознатият дори ми обясни как се пали, как се сменят скоростите, и като видя че напредвам твърде бързо - си замина съобразително.

______________________

В интерес на истината, работата ми в К.А.Т. не се състоеше само от излежаване на припек: при пристигането си помогнах за измазването на на няколко клетки-изолатори за кучета в двора, поставих вратите им, които излязоха перфектно нивелирани и се отваряха без проблем, заградих едно място за изхвърляне на токсичните котешки изпражнения и приготвих един сериозен по площ парцел за бетониране; като понаучих имената на кучетата започнаха да ми връчват по 5-6 спринцовки пълни с лекарства против кашлица, диария и т.н., които трябваше да накарам кученцата да поглъщат сутрин и вечер. Но като цяло бях против политиката на центъра в много отношения: например, когато кучка окучи да речем 5 кученца, те избират едното, което да запазят, и умъртвяват другите (убийството си прикриват със състрадателно звучащия термин PTS - Put To Sleep) - с др. думи - играеха си на Господ! Освен това огромните суми пари, които се наливаха в поддръжката на центъра  с неговата голяма и красива сграда, докато на няколко преки от там десетки деца преживяваха с по 2 чинии ориз на ден, за да могат да си платят наема от 20 000 рупии на месец за сградата, която ги приютява... кара те да се замислиш за много, много неща...

IV. Из дебрите на Непал. Част 2

Второто голямо пътуване в което се впуснах, както и няколко еднодневни такива, бяха в района на долината на Катманду. Една вечер дочух плановете на Елиза - австрийка на моята възраст, и Маронка - малко по-малка холандка (двете работеха заедно в едно изключително бедно сиропиталище в Патан) - за двудневна екскурзия до Бактапур и Нагаркот, и тъй като дестинацията вече беше в списъка ми "Must go there!", поисках да се присъединя и бях приет с отворени обятия. Така рано на следващият ден, разцепвайки вкочаняващия утринен студ, спазарих едно такси за 300 рупии (таксиджията много лесно се съгласи, трябваше още да свалям, но тогава бях все още доста неопитен) до автогарата, и от там срещу 50 рупии преместиха задните ни части в град Бактапур.

Минути за история: в долината навремето е имало 3 процъвтяващи градове-държави, всеки със своя пищен „Дърбар Скуеър“ (или кралски площад с дворец и храмове), защитни стени и армии - Катманду, Патан и Бактапур. Това беше

Там ни посрещнаха с внушителната такса от 1500 рупии, за да влезем да разгледаме дърбар скуеъра им, цена, която не падна дори и след като показахме специалните си карти на доброволци, които се предполагаше че ще ни гарантират безплатен пропуск или поне намаление от цената на туристическите обекти! Но нали сме заможни бели хора, платихме си, и се озовахме в това, което щеше да се превърне в моят любим дърбар скуеър! Слънцето тъкмо се показваше над керемидените покриви и очертаваше тъмните силуети на величествени пагоди, гигантски каменни храмове и високи колони с човешки фигури на отдавна забравени крале на върха им (добре де, това последното беше малко преувеличено в интерес на историята, всеки крал е добре известен).  След като се помотахме малко с пътеводителя Lonely Planet в ръка, отблъсквайки ожесточените атаки на тълпите гидове, видяхме че нищо няма да излезе така и се спазарихме с един за 300 рупии, които се оказаха изключително добре похарчени - момчето ни разведе навсякъде, обясни всичко детайлно - сред най-любопитните неща беше т.нар. "кама сутра" храм - където в основите на поддържащите греди на покрива бяха изобразени позиции от прословутата индийска книга. Обяснението на водача: на времето населението на града започнало да намалява - въпреки че много хора били женени двойки, те не знаели какво да правят един с друг, та се наложило някои от по-грамотните да направят този храм с образователна цел Нашия гид ни заведе и в художествено училище, където рисуваха "мандала" - бяхме посрещнати от благо изглеждащ дядо, който след дъъълга лекция на забележително правилен английски ни предложи да си купим картина, като цените започваха от „скромните“ 120 евро, хахаха

След като се наситихме на великолепната архитектура на сградите - кафеви тухли с богато резбована дървена дограма, пищните храмове и статуи на дракони, лъвове и слонове пазители, се качихме на следващия автобус, който ни изкачи по извит планински път до село Нагаркот. Въпросното туристическо селце се славеше с една от най-добрите гледки към билото на Хималаите от долината, така че в късния следобед се насочихме към близката наблюдателна точка - вишка, издигната на 2195 метровия връх наблизо - моят първи истински планински връх - какво шеметно начало на планинарската ми кариера! Към средата на пътя се оказа, че значително сме се надценили, и няма как да стигнем върха навреме за залеза, и точно тогава едно такси слезе от горе и ни взе - оказа се изпратено от двойката симпатични австралийци, които срещнахме по-рано в града, да ни откара за тяхна сметка! Така че се добрахме до върха навреме (да, имаше асфалтиран път до горе), и се насладихме на впечатляващия залез - времето беше ясно, а гледката на обагрящите се в червено планински склонове на Хималаите - толкова далеч, но толкова огромни, че се виждаха ясно – възхитителна. Аман от тези сложни изречения, не мога да се спра...

Съответно, благодарение на нулевия ми планинарски опит (въпреки желанието ми, не съм имал възможност да посетя нещо различно от Стара планина и веднъж Родопите, като малко дете на почивка с родителите си) аз настинах, нещо което не попречи на момичетата на следващия ден, когато поехме на няколко километров трекинг из околността, да ми връчат огромната си, изключително тежка раница, която взеха неясно защо (не сме ползвали нищо от нея, освен пакетче кашу!), и да ме мъчат да се катеря с нея. Любопитно е, че извадихме късмет и попаднахме на изключително любезен таксиджия, който се съгласи да ни закара за 300 рп. до Бактапур, а когато пристигнахме предложи за още толкова да продължи за Патан (момичетата се прибираха директно в сиропиталището си), а после, докато ги оставяхме, сам ми предложи да ме закара в Катманду само за 200 рупии (предложение което да си призная очаквах, и се надявах, защото ми спестяваше много вървене, чакане и натикване в тесните, препълнени микробусчета, които изпълняват ролята на градски транспорт). Закара ме почти до нас, и всичко това ми костваше 400 рупии - за междуградско пътуване, при цена на бензина 130 рп/л. - и то без дори да се пазаря!

__________________

Приложение 5: Пазаруване!

Пазаруването, освен ако не е в някой от малкото супермаркети, е задължително равно на пазарене. Аз лично не помня някога да съм се пазарил за нещо в България, но веднъж успях да сваля цената на една тениска от 55 на 50 песос в Мексико, и като че ли имах някакви успехи при първото си посещение на Истанбул... Но Непал е мястото, което ми предостави свободата да разгърна пълния си потенциал. Предупреден, че цените за туристи често пъти са дори двойни, и окуражен от тоталната липса на етикети с цени където и да е, започнах колебливо (мисля че някак си, вероятно подсъзнателно, свързвам пазаренето с циганене, и следователно едно малко гласче в главата ми замислено отбелязва, че не е достойно – гласче, на което постоянно казвах да млъкне!), но като понавлязох малко в нещата започнах да получавам неща на непалски цени (пазаренето често се водеше за суми, в размерите на стотинки, които понякога благородно отстъпвах). Така например първото си симпатично, гравирано слонче от кост на як, взех за 650 рп. при първоначална цена от 2000 (друг е въпроса, че дни по-късно ми предложиха същото за 550, и го взех за 500 без никаква съпротива. Стандартните похвати на търговците, когато се опиташ да свалиш цената е да ти кажат, че това е цента на която те го купуват, някои предлагат компромисното "Не, твоята цена, не моята цена, а средната", а други дори се засмиват престорено. В крайна сметка всеки склонява, освен ако наистина не си прекалил и не им искаш цена под минималната печалба на която се надяват. Добра стратегия е да се пазарува наистина рано сутринта, подобно на нашите търговци и те са суеверни и ще се опитат да продадат нещо на всяка цена, ако си им първият клиент за деня. На някои места е потресаващо с какви цени започват, когато видят бял човек: например при стандартна туристическа цена за тениска 450 рп., реална възможна след пазарене - 300 рп., в едно забутано магазинче се опитаха да ми вземат 600 рупии! Но някак си  ми е трудно да им се сърдя, предвид че има достатъчно много хора, които на драго сърце биха платили и 1000, защото сравняват всичко с цените у дома, а и разполагат със средствата които изкарват от професиите си в Австралия, САЩ или Западна Европа...

___________________

В един от първите си уикенди реших да наема планински бегач, въпреки баснословните 650 рупии на ден (след пазарене от 1000!) и да се впусна в обилка на по-отдалечените забележителности в околността. Стигнах до респектиращият Ring road (Околовръсното), спуснах се по него (на всякъде се ползва лявата лента, с което - изненадващо за самия мен - свикнах интуитивно), успях да направя десен завой, стигнах село Киртипур - запазило се традиционно неварско село, с къщите, хората и всичко - продължих към Чобар, но вместо в селото се озовах в съседно разположеният полигон за състезания с бегачи - изключително опасно място, на последното състезание някой си счупил врата(!); от там намерих начин да прекося реката и се озовах в Патан, изпих един чай и преминах в Катманду, но там се залутах из улиците и ми отне известно време да се прибера, капнал от умора. По-късно в сиропиталището си, намерих изоставено колело от предишен доброволец, със зверски изривен обтегач, закарахме го да го сменят, и срещу 450 рупии се сдобих със собствено колело до края на престоя си (всъщност не съвсем: в следствие на нечовешките изпитания, на които беше подложено в последствие, оста на задната гума се изкриви значително, карайки гумата да се притиска силно в едната челюст на спирачките, и колелото беше изоставено поради прекомерния риск и затруднено каране). С моят нов, made in India, бегач, освен да покривам разстоянието от сиропиталището до Куест за 25-30 мин., вместо задължителният час ако разчитам на бавните бусове (които сега изпреварвах с десетки по пътя с колелото), го използвах и за велосипедни разходки със Санджу, който беше ентусиаст за подобни неща, но не можеше да намери съмишленици... Скоро разбрах защо.

При първата такава разходка поехме на дъъъълго и изтощително изкачване нагоре, по полегат склон в севрозападната част на града. В края му нямах търпение да обърна, и да се наслаждавам на приятното спускане, без да се налага да докосвам педалите, но Санджу искаше да продължим, така че последва рязко, стръмно спускане по каменист път (т.е. съставен изцяло от камъни с размерите на малки скали!), толкова стръмен че се спусках с 2-те спирачки, стиснати максимално - нещо, което тогава не подозирах, но ме очакваше още много пъти със Санджу. В края на спускането ме чакаше... ново изкачване, и което преодолях обмисляйки различни, жестоки мъчения за моят усмихнат домакин!

Оказа се, че всичките баири, хълмове и изкачвания, които последваха на тази двучасова обиколка са били само за загрявка - за следващата ни експедиция се събудихме рано сутринта, и се върнахме 7,5 ч. (450 мин!) след потеглянето ни (като няма да забравя болката в задника ми!). Слязохме много на юг, почти до Годавари, минахме по висящ метален мост, с толкова здрава конструкция, че там спокойно си минаваха мотори; изкачихме се до огромна статуя на Буда; посетихме някакъв специален храм на Ганеш, по пътя спряхме на 3 места за кафе и хапване, като не успях да случа на свястно заведение да се нахраня като хората... В един момент заваля, а след тежкото изкачване на една планина последва стръмно спускане, с висока скорост въпреки натиснатите спирачки, което беше най-опасното за живота ми нещо, което съм правил в Непал, понеже реално се спусках по силно полегат планински сколон с висока скорост, без възможност да спра, на метър от ръба на стръмна пропаст, в дъждовно време, и каменисто-кално трасе. В интерес на истината за малко да изхвръкна в самия край, но овладях колелото в последния момент! След като цялото това "забавление" приключи, стигнахме до път, за който Санджу твърдеше, че нямало нужда да въртя педалите - разбира се, не му повярвах. Но сгреших, той беше прав! Следваше изключително дълъг добре направен път, по който след първоначалната засилка, за ЦЯЛОТО разстояние до Патан се наложи да въртя педалите май само веднъж, когато автомобилите пред мен ме принудиха да спра за нещо. В Патан Санджу ме заведе да хапнем в "Еверест момо" - където ни сервираха не-ве-ро-ят-ни момота - бяха огромни, вкусни, не-пиканти, и имаше един особен жълт сос, от който можеше да си сипваш колкото ди душа иска, при мисълта за който дори в момента ми потичат лигите (но аз преди малко станах и още не съм закусил, така че последното не е трудно.

V. Доброволство, Част 2

След като 3-те уговорени седмици в К.А.Т. изтекоха, дойде ред да заменя уличните кученца (към някои от които бях доста привързан!) с малки деца - сираци. Поне това очаквах...

Така един предиобед Девън - един от моите домакини с неясна за мен функция в организацията (същият онзи с лицето на филмов злодей!) - ме качи на мотора си и потеглихме на север, по същият път по който обичайно се добирах до приюта за кучета. Моторът спря на прашната улица пред кафява, четири етажна тухлена сграда, с нищо по-различна от останалите в квартала - поне външно. Вътре ме посрещнаха безброй усмихнати лица, които гледаха любопитно и смело идваха да се запознаем. Това за напред щеше да бъде моят дом, който очевидно вървеше и с нова самоличност - всички ме наричаха просто Брадър (brother - брат, англ. - б.а.). Заведоха ме първо до таванското помещение - спретната стая с 3 легла, маса и етажерка - цялата й мебелировка. Точно до вратата на стаята ми беше и входа към покрива - подобно на повечето непалски къщи покривът беше открит и се ползваше за отглеждане на растения (нашият в един момент - и на кокошки!), пране, простиране, достъп до бидона с вода или просто за препичане на слънце. Тогава още не подозирах колко важна ще се окаже близостта на покрива до стаята ми..

________________________

Приложение 6: Хигиената!

Едно от първите неща, за които ме предупредиха при пристигането ми беше, че не трябва да се пие вода от чешмата - съдържала микроорганизми, с които изтънчените ни европейски стомаси не били свикнали, и съответно можело да се вдигнат на бунт. Да, обаче аз исках да проверя дали наистина е така, и какво ще стане ако опитам, и се оказа че моят стомах няма възражения към чешмяната вода. По-късно когато видях че водата, ако не е филтрирана, тече пълна с черни парченца с неизвестен произход, все пак се отказах от експериментите си. Така и не опитах салата в заведение - не се знаело с каква вода ги миели (замрънкаха удивени от моето невежество спътниците ми). Смеех им се аз, напълно сигурен в моят стомах, и си ядях всичко каквото ми попадне за ужас и почуда на всички. Междувременно край мен хората страдаха - един по един всички прекараха тежки стомашни разстройства (чувствах се като войник, намиращ се в челната колона на напредваща срещу вражия огън войска в линейно сражение от XIX-ти век, а бойните ми другари падат ненадейно един след друг около мен.

И така един топъл и безгрижен ден с две от момичетата в сиропиталището - Алиша и Кабита - решихме да отидем да похапнем "панипури". Отдавна им бях хвърлил око на тези работи - кухи топки, които си мислех че се пълнят с нещо сладко. Докато търсехме уличен продавач - продават ги най-често от подвижни щандове край улицата - минахме покрай някакъв тип, който ги предлагаше, но момичетата махнаха с ръка с погнуса - "много бил черен". Това доста ме учуди, предвид че и те самите не му отстъпваха кой знае колко, но замълчах. В последствие не намерихме никого другиго, и се завърнахме при този тип, техният еквивалент на „ром“, изглежда

По-късно се замислих, че около този човек няма нито тоалетна, нито мивка, където да си измие ръцете, не го направи и когато поръчахме панипурите, но тогава си казах, че щом другите ядат така, значи и аз мога. Та взима значи, този въпросния чичко с мръсна ръка отрупана със също така мръсни, евтини пръстени, една куха топка, прави отвор с палец, и пъха вътре малко... картофена салата(!), след което топва цялото това нещо (с големината на яйце) в една съмнителна, застояла мътилка, така че да се напълни топката, и ти поднася всичко това в малка чинийка. Мътилката вътре има лимонов вкус, и всъщност вкуса беше толкова необичаен и неочакван, че ми хареса, та си похапнах доста. За вечеря бях купил 4.5 кг. пилешко месо за децата, и те взеха че го наготвиха всичкото и ме накараха да се натъпча с него... и дали от него или панипурите, или от комбинацията, но късно вечерта усетих някакво раздвижване в корема си, и следващите няколко часа прекарах сновейки между стаята си и един голям леген за пране на покрива, като се чудех как да заставам спрямо него - с лице или да се обръщам... По-близката тоалетна беше на етаж и полвина под мен, с изключително скърцаща врата (а действието се развива през нощта и всички спяха), така че не беше вариант. На другия ден, щом видяха каква съм я свършил, децата се опитаха да ме накарат да изчистя, но аз се престорих на болен (не ми беше трудно - бях отпаднал, и през целият ден не сложих и залък в устата си!), и те се погрижиха вместо мен Та така падна митът за непоклатимият ми стомах!

Отделно от това, избягвах да ям месо - предвид режимът на тока не беше ясно как точно е съхранявано (в някои месарници на главни улици изкарват месо на тезгяха си, и цял ден то се зарива с прахоляк от минаващите коли, и го кацат мухите), а и не се знае колко е престояло, затова...

__________________________

Сиропиталищено - "The helpless colony" (която незнайно защо постоянно бърках с "hopeless", и в началото доста се чудих що за „оптимистично“ име са избрали!) даваше подслон на 22 деца, една жена която помагаше с домакинството, и тяхната "Mommy" - голямогабаритна жена, която на практика въртеше всичко, притежаваше открита наглост и начални актьорски умения, и беше ОБОЖЕСТВЯВАНА от децата (по-късно намерих върху една от стените избелял лист хартия, посланието върху който гласеше "Our Mommy is our GOD!"...!!!). Въпросната Моми ежедневно пращаше при мен някое от малките деца (три от децата бяха нейни - най-добре гледаните, голямата й дъщеря имаше смартфон... а иначе нямат пари за домати), които ме молиха от нейно име да купя нещо за всички - започна се с малки неща като няколко килограма картофи или някакви солети, които добавяли в ориза - по около 300-400 рупии. Дори да исках, как бих могъл да откажа на малко дете, при положение, че мога да си го позволя? В резултат бюджета ми стремеглаво започна да намалява. Втората седмица дойде ред и на пилешкото месо - струва ми около 1400 рупии (при положение, че се бяхме разбрали да взема месо за 1000), а след като го платих се оказа, че нямало и домати – и тях да съм бил вземел! Аз обаче се бях изхитрил, и за въпросната седмица си бях взел само 2000 рупии, така че просто декларирах фалит и с чиста съвест отбивах атаките на Моми

Цялата работа не беше толкова в парите - а в начина по който безочливо и нагло се опитваха да изсмучат колкото може повече от мен. Веднъж се разхождахме с 2 от децата - имаха в училище нещо от сорта на ден за физкултура и танци, и просто не бяха отишли - и на връщане им предложих да ги заведа в ресторант - отказаха! Но по мое настояване все пак влязохме в едно заведение. Там с триста зора ги убедих да си вземат нещо за пиене, основно и десерт, без да гледат цените, и те все пак си избраха едни от възможно най-евтините неща, а единия десерт прибраха за останалите - такива деца си заслужават всяка рупия! При един друг случай се връщах от разходка до гората с 10-те най-малки деца (до 12 години) - беше точно седмицата, в която купих месото и нямах много пари в мен, но планирах да ги заведа на едно място където правеха големи порции спагети за по 50 рупии, щях да имам достатъчно за по 1 чиния на 2 деца. Но тогава се започна, първо отдалеч "Брадър, ядат ли ти се спагети? Колко пари имаш в себе си?" и т.н. по обичайната схема. Аз им предложих вместо това да им взема по 1 мандарина - не, предпочитали бисквити.. и не им взех нищо:/ ...това беше единственото лошо с което съм запомнил сиропиталището.

Моята основна роля всъщност беше просто да бъда там - да общувам с децата, да ги изслушвам, да им помагам с домашните или да си играем заедно... Денят ми всяка сутрин започваше с чаша ароматен чай към 7:30 сутринта (до толкова ми позволяваха да се излежавам!), закуската идваше в 9 - задължителния дал-бат (за храната - по-нататък), след което изпращахме децата на училище, и аз имах целият ден на разположение за себе си - в началото просто се препичах на слънце на покрива и четях, понякога се разхождахме с някой, или излизах с колелото; към 4 седобед започваха да се връщат децата от училище, пиехме чай, понякога помагах символично в готвенето на вечерята (да, правилно - няма обяд, храната беше 2 пъти на ден) и по някое време започваше голямото решаване на домашни - оказа се, че повечето им предмети са на английски, и така се принудих да стана експерт в различни, отдавна забравени науки като биология, социология, но преди всичко - алгебра и геометрия за 5-ти, 6-ти, 7-ми, 8-ми, и... о, ужас - 9-ти клас! Върнаха ме толкова назад, че в някои случаи преди да обясня даден урок първо го прочитах, за да го разбера самият аз. През повечето време бяхме на тъмно - на няколко пъти се случи да имаме ток, но в някой хубав момент електрическите крушки изведнъж помръкваха, а сръчни ръце безстрастно изваждаха от незнайни места свещи и ученето продължаваше... В стаята на момичетата винаги се шегувахме страшно много, понякога просто зарязвахме домашните и си говорихме за страните си, за живота, за различни думи в езиците си или за онези разни несвързани, незначителни неща, с които се запълват разговорите на тинейджърите, очевидно не само в България... а към 9 часа идваше време за сън, с домашните се приключваше, аз се връщах в самотната си тъмна таванска стая, отделях минута-две да погледам звездите (една от хубавите страни на липсата на ток е именно липсата на светлинно замърсяване, и в следствие - изключително ясното небе вечер), и като нямаше нищо друго за правене - си лягах (преди да замина в Непал режимът ми беше лягане между 4 и 6 сутринта и ставане в късния следобед; по времето на престоя ми в сиропиталището ако се застоях случайно до 10 вечерта се притеснявах колко късно е станало, и се наспивах перфектно, понеже разполагах с цели 9 часа сън.

Момчетата обожаваха да играят кеч (изобщо много популярно в училищните среди предаване, постоянно се разменяха картинки на кечисти и въобще - точно както когато аз бях на 12-13), и редовно трябваше да се изправям срещу 3-4 от тях наведнъж (размазвах ги!). Всички - по улици и къщи - задължително играеха една игра, чието име не запомних, но представляваше голяма квадратна дъска с отвори в четирите ъгъла, и пулове с диаметър, малко по-малък от този на отворите, които трябваше играчите (между 2-ма и 4-ма) да вкарат с помощта на специален, малко по-голям и бял пул, който изстрелваха с ръце. Всички играеха това ежедневно, и аз бях принуден (за да не разочаровам децата) да се включвам понякога, като веднъж дори победих, но като цяло играта ми беше скучна и еднообразна, та се стараех да се измъквам.

Възрастта на обитателите на сиропиталището (по-голямата част, както разбрах по-късно - съвсем не сираци, а просто идващи от много бедни или проблемни семейства, в които не могат да се грижат за тях) варираше между 5 и 20 години, и макар дори най-малките да знаеха по някоя и друга дума на английски, аз старателно се опитвах да уча техния език, и същевременно учех тях на български (и сега ако някой отиде да ги види, най-добрите ми ученици биха могли да го посрещнат с "добро утро", "благодаря" и "обичам те".

________________________

Приложение 7: Непалски език!

Непалският език е представител на индоарийските езици, които пък са част от семейството на индоевропейските езици. Преди малко проверих, и се оказа че са правени проучвания за сходни думи и изрази в българския и непалския език, и резултатът е над 1200! Но произхода на световните езици е една твърде интересна, дълбока и забулена в тайнственост тема, която не е за тук

Поразрових се за информация, защото веднъж децата ме извикаха да ги придружа да берем "лосън". Зачудих се какво ли пък ще е сега това, и когато ги придружих до нивата, какво да видя – то било чесън! Имаше и някои други подозрително близки думи (или направо идентични, но с други значения), които ме накраха да се замисля. Наскоро пък бях в Турция, и забелязах че техния словоред е сходен с непалския, но може би е чисто съвпадение (според уикипедиа турския език е тюркски език и съответно не би трябвало да има много общо): така например "Къде е тоалетната?" на турски е "Тойлет нереде?", и на непалски - "Тойлет касто ча?".

Денят след пристигането ми беше 2-рия ден от тридневен въведителен курс (на третия ден пък заминах на екскурзия, и също го пропуснах - така се случи!), и съответно имах притеснения, че съм изостанал с непалския си, но те бяха неоснователни - вероятно заради все по-разрастващата се туристическа индустрия, хората навсякъде говореха ако не сносен английски, то поне достатъчно добър, за да ти съобщят цената на дадена стока. Все пак всички навсякъде много се радваха, когато заговориш на езика им, и аз използвах всяка възможност, за да упражня целият си непалски речник. Основната дума, която всеки неизбежно научава е поздравът "Намасте!" (който означава "поздравявам духа в теб", и се използва и за здравей, и за довиждане). След това идва "Данниебад!/Суагатом." - благодаря/моля; заповядай, и т.н. (О, да не пропуснем "Кати парса?.. Оо, маханго! - Колко струва? Много е скъпо!. Въоръжен с крехките си познания по непалски често пъти започвах разговори, в които след решително изстреляните встъпителни слова просто предполагах какво ли би могъл да ме пита събеседника ми, и му отговарях с "Оо!" или "Ойна" (да/не) според случая. Така например при трекинга ни из Хималаите към края на престоя ми, след 2 часа прекосяване на същинска високопланинска джунгла, следвайки нещо, което трудно може да се нарече пътека (аз водех групата си - една испанка, англичанин и аржентинец - само по инстинкт и някакво съмнително чувство за ориентация, и те съответно много се притесняваха) срещнах група дървари, и като се приближих до тях извиках: "Намасте! Тадапани касто ча?" (къде се намира село Тадапани?), при което някой весело ми отговори "Рамро ча!", което аз взех за "на правилния път си", благодарих и продължихме, а после се оказа че "рамро ча" значи "много добре" Но така де - колкото и труден да е езика - свиква се, и познаването поне на основните изрази може да е само в плюс.

______________________

Колкото и приятно да беше сред децата ми, трябва да призная - през голяма част от времето умирах от скука, и нямах търпение да се прибера в базовия лагер, да се изкъпя, нахраня и побъбря с другите доброволци. Това се промени когато един ден (след дълго протакане) на прага на стаята ми застана Льо.

Льо беше моя връстница от Белгия, учеше нещо свързано с човешки ресурси, и беше дошла един вид да си изкара стажа тук; говореше страхотен френски (ама че красив език!), и английският й не беше майчин (най-накрая - при обичайните ни събирания с други доброволци компанията се състоеше от австралийци, американци, канадци и най-страшното - англичани! И мен. Чувствах се много не на място, защото поданниците на бившата Британска империя си говореха перфектен английски по всяко време, а горкият аз, особено сутрин преди кафето, нямаше как да се изразя точно по начина, по който исках, да не споменаваме че голяма част от казаното от Изи от Ню Касъл и Грейс от Манчестър, просто не им разбирах заради ужасния диалект(!)(но на тях дори двамата лондончани им се подиграваха, та най-накрая можех да си говоря с някого като с равен. С нея си разпределяхме домашните и изведнъж работата олекна значително, и дори един ден заедно се разходихме до отдалечения манастир Капан (интересно име, между другото; в същия този ден навръщане спешно трябваше да посетя тоалетната и естествено нямах в себе си тоалетна хартия, така че й писах един смс, и тя ми донесе моментално - изобщо - започвах да я харесвам! Но прекарахме заедно по-малко от седмица – за фестивалът Шиваратри беше пристигнала някаква нейна приятелка, аз пък бях канен на специална тържествена вечеря "в къщи", та заедно напуснахме сиропиталището, хванахме си автобуса, и когато слязох на "Нарантан" (името на спирката, където ме оставяше маршрутката ми) се сбогувахме, както се оказа - за винаги...

___________________________

Приложение 8: Фестивалите!

До колкото знам най-значимият фестивал за Непал е по време на дъждовния сезон през октомври, и трае около месец - но него ще видя при някое от бъдещите ми посещения. За тези неочаквано кратки два месеца и нещо успях да стана свидетел и участник точно в два важни празника:

Шиваратри. Според слуховете между полвин и един милион вярващи индуси се събират край храма на Шива в източната част на града, недалеч от летището, като в дните на празника, там хашишът е полу-легален, и всички изпушват астрономически количества. Двама от другите доброволци ме бяха поканили да отидем да погледаме, но точно този ден се връщах от „Безпомощната колония“, и докато се прибера и разбера за поканата – вече бе късно. Всъщност празникът има още едно, не толкова популярно лице – децата се събират на криминални групи и барикадират всички пътища с въжета, като пропускат преминаващите пътници само срещу данък, в брой Така по пътят към вкъщи на мен ми се наложи да се разделя с всичките си дребни банкноти, а когато те свършиха – да си проправям пътя през тесните улички с ръкопашни схватки (малките нямаха шанс!). Вечерта домакините ми пък направиха много специална вечеря на покрива – имаше барбекю, скъпи вина и местни деликатеси.

Холи!. Не, не означава свещен.. Всъщност това е все по-популярния по цял свят "Фестивал на цветовете". Преживяването беше... фантастично! Започнахме рано сутринта.. мм не, по-точно започнахме още на предния ден, когато излязохме на покупки - трябваше да се снаряжим и сдобием с боеприпаси - задаваше се истинска война, и това можеше да се долови в нагорещения, изпълнен с прах въздух на Катманду. През краткия път между квартирата ни, която ще наричам от тук - нататък Крепостта (за целите на разказа за фестивала) до Пазарът на подправките попаднахме на няколко засади, в които бяхме брутално нападани с водни бомби от разни сополиви хлапета, и понесохме леки поражения. Няколко стотин рупии по-късно в пояса ми бяха закътани два безпощадно точни водни револвера - жълт и червен, а арсенала ми се допълваше от килограм червена боя и 200 балона, които заредени с вода щяха да се превърнат в гранати. Да, не е точно описанието, което може да се очаква от някой на моята възраст. Но на следващият ден ни беше официално позволено да се забавляваме като деца, и всички ние го направихме на драго сърце (а не си ли оставаме завинаги само едни попораснали деца?). И ето сега имате шанса да се докоснете до летописите за случилото се по време на Фестивалът Холи в Непал, през 2070-та година; предупреждавам - следващите редове не са за хора със слаби сърца!:

„В началото на деня в нашата крепост се разрази тежка, водопроливна гражданска война. Цялото й население се надпреварваше да се пръска с разнокалибрени оръжия вариращи от делфинчета-пистолети до 10 литрови кофи. През цялото време рамазвахме едни върху други порядъчни количества боя на прах, и скоро всеки от нас - доброволци и домакини - спокойно можеше да мине за картина на нескопосан художник. Но след като се поизмориха, участниците сключиха примирие, и се обърнаха срещу общия враг - жителите на отсрещните крепости и случайните минувачи. От нашата наблюдателница - голяма открита тераса на 7-мия етаж - се откриваше епична, постапокалиптична гледка: по сухите сутринта улици, сега се стичаха реки от вода, а самите те бяха осеяни с безброй размазани найлонови пликчета, торбички и т.н. Из въздуха прехвърчаха във всички посоки водни бомби, които безпощадно намираха целта си (лично аз бях уцелен 2 пъти по главата, и то от други покриви!). Пострадаха много невинни преминаващи - тежката ни артилерия се състоеше от 2 големи кофи пълни до горе с вода, които по команда се изливаха пред вървящите пешеходци, така че водата стигаше земята точно навреме за да ги намокри до кости; но най-страшното беше новото оръжие измислено от инженерите ни (добре де, от мен - голяма найлонова торбичка пълна догоре с вода, която се пускаше умишлено много в страни от минувачите (да ги удари би било опасно), и при сблъсъка си с земята се разпръсваше с оглушително "ПРАС!!!"; не всички преминаващи бяха в празнично настроение - един от тях опита да ни замери с камък, съвсем не в духа на празника

Към обяд се натоварихме с мокрите дрехи в един микробус, и потеглихме към храм близо до Чобар - родното село на Санджу, където цапането с бои продължи с пълна сила (различни непознати се приближаваха към нас, извикваха "Хепи Холиии!", и ни мацаха лицата и косите с боя, в резултат на което в края на деня имахме поне няколко слоя по себе си; тук също имаше музиканти и всички танцувахме местни танци под акомпанимента на тъпани (даже на мен ми дадоха да побарабаня на един) и други инструменти. Когато се поизморихме се качихме на близкият хълм, хапнахме (няколко души се изредиха да ни изсипват по шепа различни храни на един вестник направо на земята) и се прибрахме. Преди да си тръгнем местните хлапета се опитваха съвсем не на шега да си присвоят револверите ми, но аз ги пазех като подаръци за сиропиталището си, и впечатлих всички, когато по едно време отхвърлих от себе си 5-6 от тях и извиках с достатъчно патос "Български офицер никога не предава оръжието си!". След прибирането ни, въпреки умората, аз, Санджу и една двойка негови приятели отидохме и до столичния Дърбар Скуеър, където на фона на няколкостотин годишните пагоди се вихреше концерт със съвременна комерсиална музика, и въздуха беше изпълнен с хвърляни във въздуха бои. А когато окончателно се прибрахме от там, адски изтощени и на ръба на силите си, останалите вече бяха изкъпани и чисти..!

VI. Из дебрите на Непал. Част 3

Шиваратри отпразнувахме в петък, а в началото на следващата седмица поехме на така очакваното, организирано от мен пътуване на запад. Бяхме аз, Дан (Даниел Аштън, от Лондон, на 18, беше разпределен да преподава английски в 1 манастир - учителстването му отнемаше "цели" 40-50 минути на ден), и едно момиче, с което се беше срещнал в манастира си  - Касилда - испанка от Мадрид, която в момента живееше и работеше за голяма козметична компания в Чили. И двамата идваха от заможни семейства и бяха свикнали да харчат пари с лека ръка, а Кас държеше и на удобства, така че надеждите ми за икономична екскурзия скоро се изпариха, но пък двамата бяха страхотна компания.

Пътуването ни започна много рано сутринта, когато с натежали от сън очи някак си се добрахме до автогарата, съпроводени от добрият ни домакин Санджу, и се качихме на предплатеният бус за Покара, който обаче трябваше да ни остави някъде по пътя, където ни очакваха нашите водачи за рафтинг. По пътя установих, че по време на бързото опаковане на скромния си багаж, съм забравил да си взема бански, но оптимистично реших че ще се снабдя някъде по пътя, или (още по-оптимистично) - ще бъда облечен с дънките си. Три часа по-късно, когато стигнахме уреченото място, бяхме посрещнати от усмихнат млад непалец, който ни посочи група малки къщички и павильончета край пътя, където можело да се преоблечем. Съвсем услоужливо, в едно малко магазинче висяха грозновати къси гащи със съмнително качество, с чифт от които се сдобих срещу баснонсловната сума от 300 рупии (дори не съм се пазарил, толкова бях в крайна нужда). При слагането на въпросните "бански" установих че:

1.са ми поне с 2 номера по-малки;

2.съответно ми стоят прилепнали;

3.при обуването им се разпраха!

Но няма как, преглътнал някак срама си, с гордо вдигната брадичка излязох при другите, понесох закачливите коментари, и заедно с останалите си вещи пъхнах и достойнството си във водоустойчивото чувалче, което щяхме да вземем със себе си.

Рафтингът се оказа изключително удоволствие! След кратък инструктаж внушителната ни група от 3-ма туристи и 4-ма водачи бутна сала във водата, упражнихме командите, и се понесохме по течението от разтопени хималайски снегове. Най-вълнуващата част бяха преминаванията на бързеите - нещо като мини водопадчета със свирепо завихрени води, където командите ставаха напрегнати и рязки, и адреналинът се качваше значително! Тук трябва да спомена, че като възпитаник на Висшето Военноморско Училище съм преминал задължителният след първи курс летен лагер, където освен плуване, медицинска помощ и морзовата азбука, ни учеха и на гребане и управление на лодка Ял-6. Та от там ми е останало, че командите на лодководача се спазват безпрекословно... и така, когато влязохме, мисля че във втория бързей, изпълнявайки командата "греби", въпреки логичното ми мислене и инстинкта за самосъхранение, които спокойно и аналитично ми казваха да спра да греба и да се хвана за въжето опасващо рафта, аз... продължих да греба! В резултат когато подскочихме повдигнати от мощна вълна, аз не се приземих обратно в лодката, а след впечатляващ, макар и кратък полет, се озовах в леденостудените води. След което ме блъсна дъното на рафта. Последва чернота и загубих съзнание...

Щегувам се - моментално бях издърпан обратно, и всичко беше наред (какъв късмет че си прибрах достойнството в торбата, иначе много щеше да страда... а не знаеше какво още го чака!). В продължителните спокойни почивки между бързеите, водачите ни предлагаха интересни игри, които задължително завършваха с озоваване във водата. В резултат освен че намръзнах доста, при качванията си на рафта невероятните ми гащи се разпраха значително повече, излагайки на показ пищните ми задни части! Поне да си бях сложил хубаво бельо, а то - бях с позахабени светлосини слипове... По-късно Касилда ми разказа, че когато съм се озовал във водата на онзи бързей, не знаела дали да се изплаши или да се засмее на подаващото ми се над водата светло синьо дупе..:Х За капак на всичко, малко преди края реших да опитам да ги докъсам, с надеждата да не е толкова смешно, но се получи нещо като шотландски килт отпред (те бяха даже с подходящо каре), и напълно неприкритият ми задник отзад. Когато видя тази гледка, нашият водач така се смя, че се притесних да не му стане нещо. Няколко минути по-късно, когато се поуспокои, каза че никога нямало да забрави тази гледка. А аз се споразумях с другите, че случилото се по време на този рафтинг никога не се е случило и се качих в каросерията на маршрутката-пикап, която ни взе от малкото село до което бяхме стигнали, за да ни закара до началото на лифта за...

...Манакамана. Въпросното селище е било издигната около световно известен (поне в индуските среди) едноименен храм, високо в планината, край който се принасят жертвени кози и други животни за плодородие и зачеване на мъжка рожба. Неотдавна група австрийски инженери издигнали до горе "cable car", което се оказа обикновен кабинков лифт, който съкращаваше с 23 часа и 50 минути иначе еднодневният преход до върха. Цената за чужденци обаче вместо споменатите в "Lonely Planet" поносими 750 рупии, беше променена на 2000 !!! Цяло състояние... Аз съвсем невинно подметнах, че ако за някой са твърде много, може направо да продължим към следващата дестинация, но уви, другите ги устройваше и десет минути по-късно се озовахме на върха. След кратко провиране между сергии отрупани с най-различни сувенири и играчки (аз на ум си пресмятах какви подаръци да направя на децата ми в сиропиталището), пихме по един чай с мляко и се озовахме на площада пред храма. Този ден явно нямаше жертвоприношения, но какво пък - като израстнал на село не е като да не съм виждал как се колят животни. Имахме вариант да останем да спим тук, но решихме да опитаме да хванем последният курс на лифта за на долу, и го сторихме! Някак си намерихме автобус, който ни остави на едно кръстовище по-нататък по пътя, а от там се прехвърлихме на друг автобус, който ни чакаше на перпендикулярният път, той веднага потегли и пренесе вече доста поизморените, но изпълнение с вълнение тела до следващата ни цел - град Горка.

Бившата столица на Непал може да се похвали със свой собствен Дърбар Скуеър, и то не какъв да е, а 3 в 1: дворец, храм и крепост, при това с бонус - спираща дъха гледка към заснежените Хималаи, изникващи в края на гигантска долина, гледка гарнирана с няколко изящни палмови дървета наблизо, за да допълнят екзотиката на мястото. До него се стигаше след дъъълго изкачване по каменни стъпала, които оставиха моите спътници без дъх и скапани от умора, докато аз все още бодро подтичвах край тях - сега си давах сметка, че сутрешното бягане с Макс и изкачването на 400-те стъпала на маймунския храм не са били напразни Но да се върнем на прохладната, но топла нощ, в която автобусът ни стовари в Горка - водени от Касилда намерихме хотел... "Горка" (о, колко оригинално!), и спазарихме стаи за по 300 рупии (прилична цена, но не е като да нямаше да намерим по-евтини наоколо). Поръчахме вечерята си в ресторанта, а аз набързо претършувах околностите и се върнах с бутилка местно вино и голям вкусен шоколад - денят беше 3-ти март, и така почетохме националният празник, разказвайки моменти от българската история на любопитните ми сътрапезници над чаша червено вино в тишината на приятната вечер в планината...

Та на следващият ден все пак се изкачихме до Двореца. По пътя видяхме една обезглавена коза. Горе не се застояхме много – дворцовият комплекс не беше голям (но пък от там се разкриваше страхотна гледка към долината отвъд и разбира се - Хималаите на хоризонта), а на връщане от една баба си купих връзка шарени връвчици за символичните 10 рупии (като прибавих към тях историята, че са благословени от самият Далай Лама, станаха идеалният подарък за приятелите ми вкъщи и симпатична дървена карта на Непал. Изпихме и задължителният си чай и забързахме към следващата ни спирка - т. нар. "Тосканата на Азия", която Касилда твърдо дъжеше да посетим - гр. Бандипур.

Планът ни беше в Бандипур да прекараме една нощ и да се приберем на следващият ден. Дан едва преживя пътуването в автобуса заради тясното разстояние между седалките – колената му бяха смазани и нямаше на къде да мръдне. За мен, единственото дразнещо нещо беше песента, която сякаш се въртеше безкрай, и представляваше еднотипен мотив с подчертано индийско звучене (до колкото мога да определя), без ударни инструменти и певицата питаше на висок глас някого дали е ял (толкова успях да си преведа)... Но не след дълго ни стовариха в малко крайпътно градче, от където взехме такси за самият Бандипур. Градът беше разположен високо в планината, състоеше се от една главна улица, обградена от къщи, повечето от които – ресторантчета и хотели – и наистина атмосферата в него беше някак различна и привличаща, а гледките – приятни. В последствие гъвкавият ни график позволи да останем още една, втора нощувка на това красиво място. Щом пристигнахме веднага бяхме поканени от усмихнат съдържател на страноприемница да видим евтините му стаи, и набързо спазарихме стая с едно двойно и едно единично легло за 600 рупии на вечер. Двете легла изчерпваха цялата мебелировка на стаята, а обещанта баня с топъл душ представляваше тясна тоалетна, чиято врата не се затваряше напълно по никакъв начин, а ролята на топъл душ се изпълняваше от едно бозаджийско кранче, идващо от неясен източник на хладка вода, при това толкова близко до стената и ниско разположено, че не можеше да се използва като класически душ. За Касилда това беше като самата преизподня - много й се искаше да отседне в изисканият и уютен хотел на центъра, където обаче леглото започваше от 4200 рупии на вечер, но как да е, след приятната разходка и хапване навън, се прибрахме, пихме по някоя и друга бира, и прекарахме спокойна нощ там.

Когато отворих очи на следващият ден, от Кас нямаше и следа, но нямаше нужда да ми изпраща съобщение по телефона, за да се досетим къде е - закусваше в любимият си хотел Присъединихме се към нея за по чаша „чиа“, и тогава решихме вместо да се бързаме с пътуването - да прекараме един хубав пълноценен ден в разглеждане, и бодри и весели поехме да търсим интересната пещера, която се намираше някъде в покрайнините. Ориентирахме се само по упътванията получени в една туристическа агенция, и не щеш ли – оказа се, че в един момент сме поели по грешно разклонение, защото след полвин час вървене се бяхме отдалечили прекалено много от предполагаемото местоположение, и... се върнахме обратно! Когато в крайна сметка се добрахме до въпросната пещера, срещу такса (която не можахме да избегнем) получихме в комплект по едно фенерче и едно момче за гид. Пещерата беше любопитна, влизаше се много на вътре и на едно място дори видяхме малка група прилепи, но това което наистина ме впечатли стоеше на входа/изхода й - гледката на огромна долина, прорязвана от извиваща се река под нас... беше величествено! След още много много слизане, намерихме и местенце където да хапнем, като освен всичко друго видях в менюто и нещо наречено „дедо“, и в скоби – „кодо“. Попитах сервотьора какво представлява това „дедо“, и той ми отговори "Ами че как какво - това е „кодо“!", при което разбрах че единственият начин да удовлетворя любопитството си е да го пробвам, и го поръчах. Пристигна една безвкусна кафява купчина, която залях с тонове затоплен от слънцето кетчуп, за да й придам някакъв вкус.. и при следващото появвяване на сервитьора все пак успях да разбера от него, че това всъщност е... кръв! Е, и без това вече се бях отказал да доизяждам, но пък кога иначе ще се престраша да поръчам нещо такова!?

След като се спуснахме до подножието на планината си взехме такси наобратно, имахме чудесна вечеря на уютна масичка право на центъра на Бандипур (така си представям аз провинциалните френски ресторантчета, която пооправи настроението ни. Последното беше развалено след като заявихме на съдържателя на хотела ни, че се местим на друго място, а той настоя да си платим и за тази нощувка, с неизменната си усмивка (имаше право човека, защото първоначално му бяхме заявили, че ще останем още 1 вечер, но можеше да прояви малко човещина!). На сутринта от добре платената агенция ни изпратиха (с междуградския автобус!) до главния път, удобният туристически автобус от Катманду мина и ни взе, и така малко по-късно вдишахме за първи път от опияняващият въздух на...

...Покара!

Вълшебният град съвсем заслужено се е превърнал в оживена туристическа атракция – разположен на брега на красиво езеро с кристално чисти води, сред които има дори и остров, със сгушен на него хиндуистки храм, заобиолен от високи хълмове от юг и ОГРОМНИТЕ заснежени склонове на Хималаите от Север, сред които емблематичният връх „Рибя опашка“ (или Machhapuchhare, ако предпочитате – и всичко това гарнирано с палмови дървета и топъл климат, плюс задължителните крави, обикалящи необезпокоявано по улиците, за да напомнят, че все пак си в Непал (в случай, че изобщо е възможно да го забравиш!).

По план трябваше да пренощуваме 2 дни, и на третия да поемем към Пуун хил (местното му име пак е твърде сложно)– една от основните цели на цялото начинание - но в крайна сметка дните нарастнаха първо на 3, а после и на 4, по взаимно съгласие. Най-приятният начин за пътуване – когато ограниченията ти във времето, финансите и дестинациите си ги поставяш сам! Но защо останахме толкова време? Още през първият ни ден там, другите предложиха да си наемем скутери, и да пообиколим с тях. Цената беше приемлива, само че – никога не бях карал нещо подобно, да не говорим, че по това време нямах дори и шофьорска книжка! Този проблем не стоеше пред Кас и Дан, но и така на двамата не им се наложи да ме убеждават, нито пък на мен се наложи да убеждавам собственика на скутерите, който не беше много ентусиазиран от идеята, но мисълта за банкнота с тигри на нея, или дори – слон (съответно 500 и 1000 рупии), явно му даде сили, и аз получих скромен, поочукан скутер, както и кратки инструкции как да го карам. И потеглих!

Макар че след 200 м. се наложи да спра – очевидно нямаше гориво, но изненаданият собственик, когото другите доведоха, допълни 1 бутилка в резервоара, и проблемът беше решен. Ах, от тук нататък просто се влюбих в моето малко моторче, и това някак разширено чувство за свобода, което имах сега!

Полвин час след като стартирахме,и посвикнахме със скутерите си, поехме към тукашната Пагода на Мира – голяма бяла сграда с купол, разположена на върха на възвишението, издигаща се от южната страна на езерото. По едно време ми се стори, че минавам край полицейски участък и чувам свирка от посока на застаналият униформен полицай край пътя, но подобни видения трябваше бързо да бъдат пропъждани, защото една евентуална полицейска проверка щеше да доведе до много проблеми, така че уверено продължих. Малко по-нататък обаче с Дан констатирахме липсата на Касилда, и след като тя така и не се появи, обърнахме за да я потърсим. Дан като по-опитен мотоциклетист, даде газ и набра преднина, и ми позволи да видя от безопасно разстояние, че видението от преди малко съвсем не е било халюцинация – един съвсем истински полицай излезе от съвсем истинска полицейска станция, и махна недвусмислено към Дан, който намали и спря пред него. По-късно той ми разказа, че полицаите направо му се изсмели в лицето, за това че въобще е спрял. Нещо, което на мен дори не ми мина на ум – директно направих тромав завой използвайки цялото платно, и изчезнах в обратна посока. Почаках няколко минути, но след като стана ясно, че съм напълно сам, реших да продължа към целта.

Пътят на горе се оказа изключително труден едновременно за маломощният двигател на скутера ми и за моите начинаещи шофьорски умения. По едно време се разминахме с мъж, спускащ се отгоре на голям мотор, който окуражително ми подвикна, че остава още малко... И действително – не след дълго бях там, и... гледката си струваше!

На връщане използвах картата си, за да подбера доста заобиколен път, и в крайна сметка безпрепятствено се върнах до стартовата точка, където ме чакаше изнервеният, арестуван и глобен от полицията Дан, а скоро към нас се присъедини и също така спряната по-рано Касилда Решихме да поохладим страстите като наемем гребна лодка, и поплуваме в езерото – водата беше ЛЕДЕНО студена, лодките нямаха уши за греблата, което направи самото гребане истински координационен кошмар, но си струваше!

Вечерта двамата ми приготвиха специална изненада – бяха намерили от някъде „Швепс“, джин и дори лед, които кротичко ни чакаха на донесената от някъде маса на покрива на хотела, та пийнахме, послушахме музика и потанцувахме (което ми изглеждаше доста странно, но в подобна обстановка мисля, че просто се научаваш да приемаш странностите като нещо естествено).

Следващият ден Касилда настоя да ни заведе до луксозен хотел, до който се стигаше със сал, задвижван от официален прислужник, който го издърпваше между двата бряга на канала като опъваше въже, изтръскваше го от водата, и ловко го навиваше на „пити“. Идеята беше тя да проучи цената за бъдещо посещение със семейството й (родителите й намерили някакви супер евтини самолетни билети от Мадрид, и сега предстоеше да дойдат за няколко седмици!), а и същевременно да поплуваме в уж безплатният (всъщност 500 рупии!) басейн (изключително студена вода отново). Но наистина всичко – от материалната база, през обслужването до цените си беше на качествено, бих казал европейско ниво.

Към обяд с Дан решихме че сме се препичали достатъчно, което не беше така за Касилда, така че я оставихме, а ние се върнахме до хотела, от където наехме 2 други скутера – този път за цял ден (по-точно до 5 следобед). Заредихме по 3 литра бензин и се започна – пътувахме до северната част на Покара (внимателно избягвайки пътните полицаи, което ни коства няколко изгубвания), където посетихме пещерата на прилепите (“Bat cave”). Спускаш се през някакви скали под земята, където попадаш в огромна пещера, потънала в непрогледен мрак, разкъсван от лъчите на фенерчета на туристите, а таванът беше осеян с доста големи прилепи – толкова хъсто един до друг, че сигурно бяха хиляди! Изходът беше следващата атракция – за да излезеш, трябра първо да се покатериш по отвесни скали, а после да се извиеш и пропълзиш до, и през тесен процеп, който водеше до повърхността. За мен не беше особено трудно, но Дан беше по-едър и – както се оказа - с клаустрофобия, трябваха му към 10 минути докато успее да се набере и изпълзи, през което време стана за смях на тълпа непалци, които го снимаха с мобилните си телефони (и аз с тях, и му даваха окуражителни съвети.

Следващата ни спирка бяха „Водопадите на Деви“ – на другият край на града – навярно впечатляващо място по време на дъждовният сезон, когато препълнената река се изсипва с грохот в издълбана в почвата дупка – но тогава те по-скоро разочароваха Дан.

Третият ден за мен беше най-приятният от всички – още сутринта успях да отклоня поканата на съквартирантите си за не-помня-какво, върнах се при моят скутер, заредих го с гориво, и прекарах следващите 6-7 часа почти без да слизам от седалката му – пътувах до съседни градчета, дори до отдалечените на 50-на километра не толкова популярни езера, като през цялото време избягвах оживените пътища, веднъж се изгубих – пътят ми просто свърши пред голяма река, и се наложи да се връщам, бях дори нападнат от група ученици, които се накачулиха по скутера (включително едно момиченце, което застана пред мен, ограничавайки видимостта ми, и което не разбра, че дръжката за подаване на газ не е най-подходящото място да се държи) и ги возих известно време. На връщане, тъй като нямах време за заобиколни маршрути се качих директно на главният път от Катманду, като на няколко пъти се разминавах с полицейски патрули, а в един момент дори видях полицейски пикап в задното си огледало, но всичко мина благополучно. Вече в Покара, спокойно насочил се по същият обиколен път, който използвах първия ден, ненадейно сърцето ми пропусна няколко удара – бях се озовал в капан! Трафикът се усили и сгъсти, а причината се оказа пътна проверка – 4-ма полицаи в светлоотразителни жилетки блокираха шосето, и проверяваха документи, дори бяха спрели един скутер като моя! Планът ми - ако опитат да ме спрат просто да избягам – в тази ситуация не беше осъществим, тъй като нямаше място за мърдане в никоя посока...! За щастие вероятно силният тен, който бях посъбрал, или недоглеждане от тяхна страна, или нещо друго, но успях да се промъкна без проблеми, заедно с незабравимите си (освен в случай на тежка амнезия де) спомени.

В може би най-известната дискотека в Покара, „Заетата пчеличка“(която обаче както всички останали затваряше в 11), срещнахме един аржентинец-пътешественик – в Непал идваше след като близо година беше работил в производството на вино в Австралия - който се настани в нашия хотел, и в последствие реши да се присъедини към нас, по време на предстоящият трекинг в Хималаите. Документите и разрешителните ни бяха изкарани, екипировката – попълнена, и така, четиримата поехме на…

VII.…трекинг в Хималаите.

Цел: Връх Пуун Хил;

Височина: 3210 м.;

Очаквано време на прехода: 3 дни;

За добиване на максимално пълно усещане за Непал влизането в планините е просто задължително. Казвам влизане, защото то е точно това – влизаш в планината като в морето, и то – само ако тя те допусне до себе си. Много исках да се изкача до базовият лагер на Еверест, но тъй като това би струвало около $1000 и поне 10 дни време, и то с качествена екипировка, каквато нямах, супер туристическия и комерсиален път до Пуун хил – отклонение от маршрута към базовият лагер на Анапурна – се оказа приемлива алтернатива.

Ден 1: Пристигаме с автобус до малко градче (на практика – голямо село), където ни проверяват разрешителните (струваха около 40 долара), записват ни и влизаме на територията на резервата; още след първия полвин час съм изморен и се питам какво точно правя тук? Първата полвина на деня минава в непрекъснато изкачване, по прашен път, който в началото вървеше срещу течението на широка и живописна река. Често се разминавахме с качващи се и слизащи джипове (явно за по-мързеливи алпинисти), на едно място бях нападнат от алчно момченце, което упорито се опитваше да открадне шареният хек, който си бях взел от града (но не успя>. Обядвахме някъде по средата на поставеният за цел маршрут за деня, и тук за първи път се сблъскахме с ценовата реалност на планината – цените бяха изключително високи, като нарастваха пропорционално на височината – действително сравнихме цените в едно заведение, и в следващото – 50 метра по-нагоре – вече всички бяха с поне 5 рупии по-високи! Цените нарастнаха от 3 до 6 пъти, като бутилка вода достигна 120 рупии (при 20 във всеки град), а бутилка бира – нещо от сорта на 450 рп.! По това време, вече бях привикнал към местните стандарти до толкова, че не пресмятах сумите в долари или лева, и сигурно затова всичко ми се виждаше космическо като цена...

По време на обяда ни небето се покри с облаци, от които бликна проливен дъжд – а аз се оказах единственият от екипа ни без дъждобран (поне раницата ни имаше такъв – за себе си). Втората част от деня премина именно така – изкачване на фона на мрачното сиво небе – проливен дъжд, към който се добави първо и студен планински вятър, а после и доста солидна градушка, което ме докара до истеричен смях и някакво мазохистично удоволствие от цялата сила на природата и жалката ми неподготвеност! Останалите ме съжалиха, и се отбихме край някаква крайпътна колиба, където се опитах да измоля от обитателите й – цяло семейство – един брезентов чувал (дори приготвих 100 рупии за да платя за него!), но те не говореха английски; все пак едно момченце ме настигна след като продължихме, и ми подаде края на такъв чувал, под който се крихме криво-ляво известно време (без особена полза) – но не пожела да ми го остави и се прибра. За капак дъждът стана дори по-силен, което принуди дори облечените в дъждобрани мои спътници да потърсят подслон, и някак се добрахме до една хижа, заедно с група други, мокри до кости туристи. Дъждът не даваше признаци към скорошно спиране, взе да се стъмва, до градчето където принципно трябваше да стигнем оставаха твърде много километри.. така че единодушно взехме решение да се подслоним тук, светкавично (преди да са ни изпреварили) наехме една от 2-те стаи (с 4 легла и сякаш сглобена от шперплат), вечеряхме и след като хубаво се посмяхме на цялата тази ситуация, поспахме под акомпанимента на барабящия по покрива и стените дъжд...

Ден 2:

Първата част на деня мина в изкачване. На стъпала. Много стъпала – всъщност, не точно стъпала, а плочи от естествен произход, подредени по извитите планински пътища за по-голямо удобство. За разлика от предишният ден, когато Касилда и Аржентинеца ни водеха през цялото време, днес те ни дишаха праха – с Дан се катерехме неуморно. Изобщо след трудният първи ден, свежият планински въздух и въздействието на уникалната природа наоколо сякаш отключиха някакъв неизчерпаем запас от енергия и направо нямах спиране!

След обяда теренът ни се промени значително – оказа се че сме отишли не съвсем където трябва, и пътят ни до следващата цел съвсем не беше утъпкана туристическа пътека – всъщност през повечето време нямаше пътека въобще. Навлязохме в много интересна хималайска гора (при липса на по-точно определение...), като на мен се наложи да вляза в ролята на водач, и да насърчавам останалите, убеждавайки ги, че сме на прав път (въпреки че аз самият нямаше как да съм сигурен – просто следвах логиката на пътя и интуицията си - на места се катерех по корените на терасовидно разположените гигантски дървета, по коритата на засъхнали рекички, и през места, които бяха много далеч от идеята ми за пътека). Но след около 2- 2 и ½ часа и една среща с горски дървари (които ме увериха, че съм на прав път, както разказах по-рано), най-накрая просто излязохме от гората, и насреща ни беше „градът“! Тук намерението ми да продължим и да направим един 3 часов преход до най-големият град, Горепани, вече в подножието на заветният връх, срещна твърда съпротива, и в крайна сметка останахме. Цените вече стигаха до такова ниво, че се плащаше по 100 рупии за баня със слънчева вода, таксуваше се дори зареждането на телефона (50 рупии!)! За щастие трапезарията на хотела ни представляваше стая с голяма топла печка, и за вечеря си хапнах царски вкусен дал-бат, който омахах с голи ръце, както си му е редът.

Ден 3.

Изкачването стана стръмно както никога до сега, пътеката, край която в началото се срещаше тук-там по малко неразтопен сняг, с нарастване на височината вече беше изцяло бяла. Виеше се край планинска рекичка, на места образуваща красиви водопади. Въпреки хладното време се потях, и на 2 пъти си сменях тениската, на фона на заобикалящият ме сняг! Изкачването сякаш беше безкрайно, но знаехме че стигнем ли до Горепани, ще ни чака само слизане, и това ни даваше сили. В крайна сметка се добрахме до града, който се състоеше от 2 части – горен и долен град, и подведени от 2-ма французи, с които се разминахме, ние с Дан (които бяхме нещо като авангард на групата) се озовахме в долната част, чакахме ужасяващо дълго – може би бяха 2 часа? – да приготвят обяда ни, и в крайна сметка изгубихме другите 2-ма от групата. Когато се намерихме по-късно, испаноговорящите вече бяха наели стаи в хотел. Изкачването на върха се отложи за следващата сутрин (каква изненада ßсарказъм).

Ден 4.

Рано ставане – по тъмно. Часът е 6.. може би дори 5:30? Придвижваме се като сенки по уличките на града, а към групата ни постоянно се присъединяват нови и нови малки групички от тъмни същества, между които блуждаеха лъчи жълта светлина. Започваме същинското изкачване – стъпалата бяха стръмни, твърде стръмни за толкова рано сутринта! И почти безкрайни. По-късно разбирам – били са 1500! Най-накрая се добираме до подножието, където не пропускат да ни таксуват 50 рупии. Слънцето постепенно се показва и пред нас се открива... в-е-л-и-ч-е-с-т-в-е-н-а гледка – Анапурна и няколко други покрити със сняг върха оформят хоризонта пред нас, по някои от тях се виждат облаци сняг, вдигнат във въздуха от невидими ветрове. Посреща ни знак, удостоверяващ височината на върха – 3210 м. (за която се бяхме хванали на бас с Касилда, и така си спечелих бира>, правим си много снимки; и започваме да слизаме. По план трябва да изминем цялото разстояние за ден, но следобеда си даваме сметка, че сме твърде изморени, обувките на Дан и Аржентинеца се разпадат, слизането – май по-трудно от изкачването, и се принуждаваме да си поръчаме джип до Покара, който ни струва космическите 5000 рупии (които успяхме с триста зора да свалим от 6000, и шофьорът не падна нито рупия повече!)

Но пътуването в джипа беше приятен и отпочиващ край на цялото начинание, пристигнахме навреме в Покара, наспахме се и на следващият ден си хванахме директният автобус за столицата. След 11 незабравими дни, екскурзията ни беше приключила.

VIII. Из дебрите на Непал – Част 4 (последна)

След 11 дневното странстване на запад очаквах бъдещите ми пътувания в страната да се ограничат с неминуемата разходка до летището, от където щях да се прибера у дома не след дълго, но точно тогава нашето малко и сплотено доброволческо семейство се увеличи с още един член! И не какъв да е – беше момиче, и идваше от най-прекрасната и любима моя страна на света – България! Място не можех да си намеря от радост – най-накрая!

След 2 месеца в тази англоговоряща среда сериозно започнах да се притеснявам за речниковия си запас и стил на изразяване на български, понеже не ги използвах изобщо! Притеснението ми идваше от факта, че когато се изразявах на английски, от една страна бях ограничен от речниковия си запас, а от друга - самият език не може да съперничи по богатство на родният ни. Какво имам предвид – ако искам да дам някакво определение за, да речем – картина, която ми харесва, бих могъл да кажа: красива е, хубава, прекрасна, изумителна, възхитителна, ненагледна, прелестна, очарователна, спираща дъха, живописна, чудна, изящна, вълшебна и т.н., то на английски бих казал най-вероятно само “beautiful”, без значение по-какъв точно начин ми е подействала красотата й. Та страхувах се от това да не би да пренеса това опростяване на изказа си и вкъщи, страх, който се засили, когато Кортни – доброволка от Австралия – веднъж ме помоли да й поговоря малко на български, и думите които последваха не само че бяха с ужасен акцент (не можех да повярвам!), ами и на всяка трета автоматично превключвах на английски! Какво се беше случило с мен?! Как така не съм говорил на български през всичкото това време – не съм ли се чувал по телефона или по скайп със семейството и приятелите си? Отговорът е „не“. Общувахме си постоянно, но само през мобилни приложения на телефона и съобщения в интернет – нещо, с което благодарение на корабният живот съм свикнал напълно, и не съм се и замислял за друго.

Но тогава, право от някоя скрита нейде делче в планините, и труднодостъпна пещера с прилепи в България, като добра вест пристигна Благовеста. И в последният ми уикенд в Катманду, с нея осъществих някои намерения, които почти бях отложил за следващото ми посещение...

Започнахме с връх Шивапури. На север, недалеч от храма Буданилканта (на огромен, спящ в средата на свещенно езеро Буда), се намираше един от входовете на националният парк и резерват Шивапури, до който бях стигнал веднъж по време на разходките си от сиропиталището ми (и то самото - на не повече от час път пеша от там). Картата ми показваше огромен по площ парк, а книгата ми – гид твърдеше, че ако започнеш да се изкачваш ще стигнеш последователно до манастир за монахини, мястото, от където реката изира от устите на два каменни тигри, и самият едноименен връх, висок цели 2725 м. – само 100 м. под Мусала, от там навярно се откриваше приказна гледка на цялата долина, а 1500-те метра денивелация си бяха примамващо предизвикателство, така че „експедицията“ беше решена и определена за идната събота.

За да стигнем и се върнем по-бързо се спряхме на идеята да се снабдим с планински бегачи, които от опит знаех, че ще ни откарат (по-точно – ще се самооткараме с тях) далеч по-бързо от маршрутките, а и в наивните ни фантазии си представяхме как ги бутаме нагоре към върха, и после се спускаме с тях. Ха-ха! След няколко километрово изтощително въртене на педали открихме че има допълнителна такса за велосипеди - $7 (така и беше написано, явно ги е досрамяло да изпишат 700 рупии, макар и останалите суми да бяха именно в рупии!). Това си беше цяло състояние, което набързо ни отказа от първоначалната идея, така че ги оставихме на съхранение при билетаджиите (поне бяха разбрани хора), и поехме пеша нагоре.

Вместо да описвам в детайли цялото изкачване, ще замълча и оставя статистиката да говори: отиване и връщане общо 24 километра, като типичната пролетно-лятна жега в началото бе заменена от гъста сива мъгла + дъжд и пронизващ студен вятър на върха; вече споменатите 1500 м. денивелация; всичко това трябваше, и беше изминато за 6 часа – преди да приключат с продажбата на билети (за целта през по-голямата част от слизането си тичахме); в края бях толкова жестоко изморен, че се нуждаех да спирам и да почивам на всеки стотина метра, защото просто нямах сили да продължа да се движа – нещо, което никога не ми се беше случвало преди (или след това)! Когато накрая се добрахме до изхода, вече бяхме закъснели с четвърт час... но добрите хора бяха предали велосипедите на войниците от охраната, които от своя страна ни ги върнаха! Дъждът продължаваше, затова яхнахме колелата, и поехме към къщи, като на голямата порта, от където започваше същинското изкачване, спрях да изчакам Блага, за да си купи от типичните закуски, които продаваха под път и над път. Когато обаче тя пристигна, заяви, че имала намерение да си купи храна от същото място, където бяхме хапнали на идване – малко по-нагоре по хълма. Опитах се да й обясня, че закускуте и цените са напълно еднакви, тя настоя, че горе хигиената била по-добра (!!! В действителност, еднакво ниска на всякъде, там дори за първи път видях как пукат пликчетата с прясно мляко за чай на един ръждив пирон, от който се стичаха струйки мляко примесени с ръжда, и май също отиваха в тенджерата, където варяха чая!!!). Тогава предложих да се върнем, но тя отказа и си продължи по пътя, въпреки, че я помолих да ме изчака да си взема бутилка вода! ...жени! Когато тръгнах след нея, незнайно от къде усетих нов прилив на сили – сякаш целият ден до тук беше само някакъв сън, и сега под себе си имах надеждно колело, а пред себе си – топлият дом и сравнително хубав път, по-който да стигна до него, и аз... започнах да въртя педалите. Не помня в кой момент, но ясно си дадох сметка, че Блага – освен ако е някаква ненадмината велосипедистка и шампион по ориентиране – би трябвало да е останала някъде назад. Но освен това валеше ситен дъждец, разкаляният път и липсата на калници систематично ме покриваха със слоеве светлокафява кал (цвят тип „добро храносмилане, но млякото май е било развалено“), свечеряваше се и ми се прибираше у дома, а и честно казано – не ми се слушаха още опявания, така че натиснах още по-силно педалите (този участък от пътя, който правеха от началото на пребиваването ми в Непал, след като се прибрах от екскурзията до Пуун хил вече беше завъшен, и да караш по него се беше превърнало в истинско удоволствие!), и се прибрах. Доста кален и мокър. И... малко притеснен – не толкова, че Блага я нямаше (и не се появи през следващите 2 часа), а от това в един момент все щеше да си дойде

Но на другият ден вече ми беше простила (не мога да кажа, че съм голям специалист по женската психика, но поне това съм научил – жената винаги е права, особено когато всички закони на логиката го опровергават...) и поехме пеша към следващата дестинация – Пашупатинатх – един от най-големите и най-свещени храмове на Шива, най-известен с това, че ежедневно край река Багмати, преминаваща през него, кремират десетки починали хора, много от които прекарват последните си дни в килии около реката, спокойно (дали?) очаквайки сетния си дъх.

Споменах ли, че тръгнахме пеша? Оказа се не толкова добра идея, поне не и в този магически град – със сто процентова точност знам къде сме, бил съм там и преди, и потеглям по точният път, който според картата ще ни изведе максимално на изток... И без да се отклоняваме от него незнайно как се озоваваме в южната част на града. Да, пак ни чакаха часове ходене, а на входа на храма също отказаха да признаят пропуските ни на доброволци, с които трябваше да получим билети на полвин цена (при 1000 рупии входна такса). Но като видя че съвсем сериозно смятаме да се откажем, добрият човек ни пусна направо без пари, като само ни предупреди да побързаме, защото можело да се очаква проверка. Ех, че хора само!

Гледката, която ме очакваше вътре, беше хипнотизираща както може да бъде само смъртта. По стълбите водещи към водите на реката на носилка спуснаха покойник, увит в пъстро покривало, което отметнаха за момент, при което се видя, че е чисто гол. Потопиха краката му във водата, след което всеки от групата, които го изпращаха на последното му пътуване, се изреди да полива тялото му с вода, взета в шепи от реката. След като ритуалът приключи, го отнесоха на погребалната клада, приготвена наблизо, и я запалиха, така че пушекът от горящите му останки скоро се смеси с този на съседите, изпълни въздуха, и вятърът се погрижи да го прати към накачулилите се по отсрещният бряг възрастни туристи, които съвсем безсрамно, сякаш бяха на поредно представление, заснемаха всичко с огромните си фотоапарати. След като поразгледахме внушителният по размерите си комплекс, решихме че сме видели досатъчно, и поехме на обратно (с автобус, понеже така и не успяхме да спазарим такси на цената, за която ни бяха предупредили, че струва), изпълнени (поне аз) с мисли за местните погребални традиции, и техните положителни страни...

IX. В заключение

Последва скромно “Good bye”-парти, за което останалите доброволци имаха голям ентусиазъм, но от което по възможност бих предпочел да избягам, понеже никак не обичам сбогуванията. Даже почти успях – тъй като все още не бях използвал онзи безплатен ваучер за намаление на масаж (който получих като „подарък“ от двете момичета), сега пред себе си имах последната възможност да го направя. Така че без да губя време, в Тамел се разделих с Блага, и след здраво пазарене успях да си използвам ваучера за масаж от по-ниската ценова група, което все пак ми коства всичко до последната непалска банкнота (така че по-късно се наложи да жертвам една хилядарка от колекцията – бях взел 2, защото на по-старите банкноти имаше букет красиви цветя, който в по-новите емисии беше превърнат във воден знак), и в следващият полвин час имах един от най-страхотните масажи в живота си – влязох в една уютна и топла стаичка с приглушена светлина, и стени, наподобяващи оризова хартия, и след малко една дребничка непалка се появи, и с един скок се озова на гърба ми (добре де, малко преувеличавам.

После се присъединих към останалите – все пак беше моето изпращане - а много след полунощ когато се прибрахме леко пийнали, си стегнах и багажа (както винаги верен на поговорката „не оставяй днешната работа за утре, ако можеш да я свършиш вдругиден“). Поспах за не повече от 3 часа, защото ставането ми беше в 5 сутринта, всичките ми домакини и Блага ме изпратиха до вратата въпреки ранният час, и сложиха около врата ми симпатично бяло шалче – явно традиционно при изпращане, защото на летището няколко заминаващи туристически групи имаха подобни – и... това... беше... всичко.

На летището, доста сънен и уморен, застанах на някаква опашка, а жената пред мен се обърна и ми каза: „Тука е за жени..ъъм, here is for ladies.”. На часа се разсъних и въпреки, че в друга ситуация можех да реагирам къде-къде по-изобретателно, сега изстрелях първото, което ми дойде на ума: „Did you said that in Bulgarian?”, при което, след положителният й отговор, извиках радостно, че и аз съм българин! Оказаха се възрастна двойка от България, които бяха дошли в Непал от Индия, и на които това им беше седемдесетата посетена страна.

__________________________

Приложение 9: Посетени страни

Това - кога можеш да зачетеш една страна за посетена - винаги е много спорно, но тяхната версия – че това е страна, в която си пренощувал поне 2 нощи – ми допадна доста (и хвърли в размисли). Макар че, когато по-късно споделих това на една приятелка от Словения, тя ми сервира хубав пример с първото си посещение на Сараево – 5 дни в хотел за някаква конференция, без да е излизала в самият град; тя го смяташе за посетен едва при следващата си визита, в която го е разгледала детайлно, макар и едва за ден).

_________________________

Но срещата с тези пътешественици и един поглед между отрупаните им с печати от далечни и екзотични места страници на паспортите, ме зарадва наистина много, разби някои мои представи и постави много нови въпроси. И преди всичко ме мотивира – 70-тата страна? Значи това си е съвсем реална възможност! На мен ми беше двадесетата (хм, значи и не бях единственият, който си ги броеше.

Сега, когато пиша това почти 5 месеца по-късно, вече имам в смисъка си 36 посетени държави* (*41 в момента на редакцията, и 5 чакащи на опашка и съвсем не мисля да спирам. Любопитно, тук у дома ме питат кога мисля да спра с този си начин на живот – но неизменният ми отговор в такива случаи е съвсем лаконичен - никога. Убедих се че наистина пътуването е начин на живот, към който твърде лесно можеш да се пристрастиш, като последствията могат да бъдат страшни: безброй много посетени места, хиляди безценни спомени, сериозно разшрени обща култура и възприятие за заобикалящият свят, незабравими истории и нови познанства, някои от които се превръщат в дълготрайни приятелства, и т.н.

И всичко започна от Непал, страната, която ми помогна да си направя хубава равносметка и да осъзная много неща – за себе си и за живота като цяло - които, ако в момента можех да споделя на онзи Аз от преди да замина, биха предизвикали в него лека насмешка и снизходително игнориране. Усъвършенствах английският си (който обаче си остава все така посредствен, когато разговарям с хора, на които им е майчин език, с красиви момичета, или - най-ужасното – комбинация от двете!), влюбих се (в скутера си, и имах едно наистина уникално преживяване, което ще остане в спомените ми завинаги!

В електронното съобщение, с което първоначално кандидатсвах за този проект, бях написал: „повече от всякога осъзнавам, че това което искам сега е именно да пътувам, да се срещам с нови хора, да обменям опит и да разширявам кръгозора си, търсейки себе си и защо не - смисълът на всичко“

Там всичко това се сбъдна.