Обиколката на Анапурна

Предистория:
Имам група приятели, с които обичаме да ходим по планини. Познаваме се от деца и това са моите най-добри приятели. Ходили сме на доста места заедно. Изкачили сме, общо взето, почти всичко интересно в нашата страна. 2012 година бяхме в Доломитите, преход за който ще ви разкажа някой друг път. Буквално месец след като се завърнахме от там, се зароди деята за нещо по-грандиозно. Нещо по-отдалечено, по-величествено и малко по-интересно. Решихме, че година по-късно ще заминем за Хималаите. Непал беше нашата дестинация, а целта - да обиколим масива на Анапурна - десетия по височина връх на земята (8091м).
Подходящият сезон за преход в тази част на планетата е Септември - Ноември. Тогава времето е най-стабилно. Решихме, че тръгваме Октомври. Следяхме цените на билетите месеци преди това и Март вече се бяхме сдобили с такива.

Пристигане в Катманду:
Пътят от София до Катманду е малко сложен. Поради високата цена на билетите от тук, решихме че ще пътуваме до Истанбул с автобус, а оттам ще хванем нискотарифния AirArabia до Шарджа и от там до Катманду... има няма 27-28 часа път. Странно, не бяхме смазани от път. Можеби бяхме превъзбудени, заради това че кацаме на другия край на света, и заради това което ни предстоеше. Първата изненада беше на летището. Пътувахме умишлено повече от 24 часа с планински обувки на краката, защото при евентуално изгубване на багажа, това щяхме да си набавим най-трудно. Но "как ще го загубят, нали прехвърлянето е на същата авиокомпания, няма начин". Е, изгубиха го. Стоим четиримата, по тениска и панталон, но със сериозни планински обувки в средата на летището и се чудим, какво да правим. Раниците, екипировката, дрехите... Изпитахме истинско облекчение, когато видяхме раниците си да пристигат със следващия полет. Това ни забави един ден, но нали бяха при нас.
Следвашите два дни прекарахме в Катманду. За два дни ни се случиха какви ли не неща - возихме се на рикши, пазарихме се за какво ли не с местните търговци, ядохме местна храна, пречиствахме всеки литър вода която слагаме в устата си, изгубихме се, висяхме извън вратите на градския трянспорт, присъствахме на погребение, разглеждахме храмове и ступи, бяхме върху покрив на явтобус... но най-важното е, че си извадихме разрешителни за влизане в масива на Анапурна.

Начало на същинското пътешествие:
Пътуването ни започна с 200-колометров участък, който трябваше да вземем с автобус. Нали сте гледали индийски филми, където хората висят от вратите на влаковете а отгоре има натоварени животни и багажи. Е... представете си същото но в автобус. При 22 места вътре, ние бяхме 56 човека, плюс няколко кокошки. Останалите хора и багаж бяха на покрива на автобуса. Последва осем-часово пътуване по черен път, минавайки през баири, реки и всевъзможни клатещи препядствия. След това пътуване излизаш по-разбит отколкото след 28-часовите полети до Непал. Преспахме в някакво селце на име куди, а на следващия ден ни предстоеше старта на същинското пътешествие

Нашия трек стартира на около 700м надморска височина и бяхме решили да изкачваме по не повече от 500-700м денивелация на ден, с оглед на това че никой от нас не бе подготвен за височините, които ни предстояха да покорим. Марштутът ни минаваше по поречието на Марсиангди Нади - пълноводна река, спускаща се от сърцето на Хималаите, с плътно сив цвят - типичнен за ледниковата вода. На ден изминавахме по около 20км. Още с тръгването бяхме решили да не повтаряме грешката от Доломитите, а именно да не тръгваме с 25 килограмови раници на гърба. Не носехме никаква храна освен малко сладки работи и протеинови барчета. Оказа се добър ход... храната в Непал е вкусна, току що приготвена от домакинята, на която и да е къща, в която сме отсядали и наи-странното е, че не се различава кой знае колко то нашата. Непалците се хранят предимно с ориз. Използват всеки склон или равнина и ако цвета им е отровно зелен, то 100% са засети с ориз. Зеленчуците им не се различават особено от нашите. Имат същите тиквички, зеле, краставици... Спагети, макарони, мекици, палачинки също не са им чужди.




Селата, в които преспивахме не бяха курортни или специално построени за целта. Тя баха обикновени непалски села, в които живеят хора. Типичния непалски дом в ниските части на планината е изграден от дърво и ламарини, слама и бамбукова кора. Във високото, къщите започват да придобиват по стабилен вид - камък и дърво, тъй като ги има в изобилие в Хималаите. Покривите са или каменни, или ламаринени. Стаите са прости, но уютни, с обща тоалетна и огнище. Душа е слънчев, а газта е лукс. Непалците имат по две до три деца и всички участват в обслужването на гостите, а храната бива сготвена пред нас на огнището. Честни, работливи и добронамерени хора, които се стараят всеки турист да остане доволен.
Сигурно се чудите каква е цената на "хотела". Спането е около долар до два на човек, в останалите случаи спахме безплатно Храната е по около 15 долара на ден, с уговорката че не сме правили никакви икономии, защото беше адски вкусно. Единствено бирата е нещо, което в най-високите части на планината може да достигне до 6 долара, но това мисля е напълно разумно, имайки предвид че до там провизиите се качват с мулета и якове. Впрочем хай-хубавата бира се казва Еверест

Но да се върна на трека. Стартирахме, както казах на около 700м надморска височина, в условия наподобяващи джунгла. Изключително висока влажност, температура от порядъка на 30 градуса, а шума на животните в гората беше оглушителен. Какво беше учудването ни, си представете, когато след десет минути ходене към някакъв "дизелов генератор" осъзнахме, че това всъщност са безброй миниатюрни скакалци издавайки оглушителен шум, така че да не можем да се чуем на два метра разстояние.

Така бе през първите няколко дни от трека, докато успеем да се качим на по-голяма надмосрка височина. Над 2000м вече температурите паднаха и можеше да се ходи доста по-приятно. Природата започна да се променя. Банановите палми отстъпиха място на дървета, а къщите от сламени станаха каменни.
Изкачвахме се все повече и повече през села и гори, докато в едно от селата спряхме за обяд. Седнахме на едни трупи край пътя и извадихме, каквото имахме. Гледката не беше нищо особено, почти нищо не се виждаше от облаци... или поне до момента в, който не се разкъсаха и зад тях не се показа Манаслу. Това беше първият осемхилядник, който виждам. Със своите 8156м той се нарежда на осмо място в света. Стояхме като гръмнати около пет минути, след което облаците отново го скриха и повече не го видяхме. Беше невероятно!



И така, след няколко дни ходене, стигнахме до преломен момент в нашия път - град Мананг. Важен град за региона, с хотели за туристи и главен изходен пункт за сърцето на масива Анапурна. И ако до този момент бяхме случили на хубаво време, то този ден ни валя проливен дъжд. Това обаче не беше проблем за нас, тъй като града се намираше 3500м над морското равнище и ние щяхме да останем там един ден за аклиматизация. Щяхме да изсушим дрехите си.

Както казах, Мананг е важен за непалците град. Има магазини за най-необходимите неща, като сапун, тоалетна хартия, сладки неща и напитки, както и някаква компромисна екипировка, в случай че ти потрябва нещо. Има и метеорологичен център, в който можеш да научиш, какви са условията напред по маршрута и да прецениш дали да изчакаш или да атакуваш. Това бе важна информация за всеки от нас, защото оттук нататък щяхме да се качим на височина, на която никой от нас не се бе качвал преди това. Намерихме и сателитен телефон, и интернет. Разбирасе изнервящо бавен, но все пак полезен. - колкото да звъннеш в България и да кажеш, че си жив и здрав.
След два дни поливен дъжд, точно в деня на нашето отпътуване, времето реши да е благосклонно и спря да вали. Като по поръчка! Тръгнахме рано сутринта... предстоеше ни да стигнем град Горен Писанг, от където за пръв път щяхме да видим Анапурна! Писанг е малък, камненен град кацнал на панорамен склон, точно в подножието на Анапурна II (7937м). В този ден спахме на перфектното място, а това беше изгледа от терасата ни.




Освен невероятната гледка към Анапурна, в най високата точка се намира и забележителния храм на Писанг.



Преспахме в Горен Писанг. Бяхме на 3800м надморска височина. Следваща спирка Летдар (4200м)...

Летдар - студен, мъглив, неприветлив... пълен контраст с това, което бяхме свикнали да виждаме до момента. Две каменно-ламаринени постройки са единствените сгради стърчащи тук, а от комините им димят печки. Ръми леден дъжд, върховете наоколо са покрити с облаци, растителността все повече и повече отстъпва място на ниски храсти и чепове суха трева. Прехвърча и първият сняг, а от топлото време в джунглата няма и следа. Всичко тук напомня, че вече си в сърцето на планината и тябва да се отнесеш подобаващо сериозно и отговорно с това, което тя ще ти предложи. Усещаме първи признаци на задъхване, заради разредения въздух. Няма какво повече да кажа за тази точка от маршрута ни. Преспахме, хапнахме, починахме и се подготвихме за следващата дестинация - High Camp (4800m).



High Camp - още по студено от Летдар. Задъхването става все по-осезаемо, а ходенето все по-тежко. High Camp се състои от няколко масивни каменни постройки, побиращи много хора. Очевидно тябва да има място за всички стигнали до там и не можещи да продължат поради лоши климатични условия, или признаци на височинна полест. Tова бе и най-скъпото място, на което спахме. Нощувката беше около 4 долара на човек, а едно ядене около 10. Но... нямаше да се задържим там дълго. На следващата сутрин, още по тъмно щяхме да атакуваме кулминацията на нашия преход - прохода Thorong La (5416m).

Настанихме се в стая за шестима, заедно с двама израелци. Пичовете тъкмо бяха приключили с казармата и традицията повелявала да пътуват няколко месеца по света. Интересна традиция. Идваха от Индия и щяха да катерят някакъв шестхилядник в околността. Не спахме много през нощта. Впрочем аз съм спал като пън, но двама от приятелите ми не мигнали. Казаха, че не могат да си вкарат в такт дишането и заспивайки не им достига кислород.

Към 4:00 сутринта пуснахме челниците и се отправихме към прохода. Предстоеше ни изкачване на най-високата точка от маршрута, което трябваше да преодолеем за около 3 часа, след което да слезнем около 1600м денивелация, от другата страна на планината. Щеше да бъде дълъг ден. Вече бяхме минали над така наречената снежна линия, но снега беше малко и позволяваше да се ходи нормално. Крачките бяха премерени, дишането беше синхронизирано с всяка стъпка. Ако не намериш ритъма си, безразборното вдишване и издишване ще те уморят много бързо. Бяхме на около 200м под върха, а единия ми приятел не се чувстваше добре. Болеше го глава, а говора му се забави. Помислихме за връщане, но реално денивелацията от другата страна на прохода беше в пъти по-голяма и щяхме да слезнем много по-бързо, ако първо качим прохода, отколкото ако тръгнем наобратно.



След три часа и половина ходене от High Camp, най-после стигнахме върха. Бяхме се качили на на 5416м, което за някои хора, на които аз лично се възхищавам, може да не е нищо особено, но за нас на този етап си беше изживаване. Удовлетворението да видиш табелата и молитвените знаменца, които те приветстват на върха е огромно. Междувременно приятелят ми повърна два пъти и се почувства по-добре. Направихме две бързи снимки с българското знаме на върха и тръгнахме стремглаво надолу. След точно 15 минути, се почувства по добре.



От другата страна на прохода ни чакаше коренно различен терен. Бяхме минали през джунгла, гора, студ и сняг... беше ред на пустинята в посока Тибет.

Теренът от тибетска страна предложи много суша, пясък и вятър. Прашните пътища, по които вървяхме често се пресичаха от джипове, вдигайки пясъчни вихрушки. Наложи се да вървим с кърпи на лицето, за да не хрупаме пясък между зъбите си. Вървяхме с часове срещу вятъра слизайки от прохода и към късния следобяд стигнахме Муктина. Първият град по поречието на великата река Кали Гандаки.




Тук, в уширеното корито на реката, дълбочината е не повече от метър. Преди милиони години, този регион е бил дъно на океан. При сблъсъка на Индия с Азия се издигат Хималаите. Имено поради тази причина, коритото на Кали Гандаки е пълно с вкаменелости на различни морски обитатели. Това е и един от най-интересните сувенири, които човек може да си купи от планините на Непал. Местните събират черни камъни и ги слагат в огъня за около 5 часа, след което ги потапят рязко в студена вода за да се спукат. Шанса да има фосил вутре и още повече да се спука по правилния начин е малък, затова и местните не ги дават на ниска цена. Но с голям пазарлък, всяка цена е възможна

Връщам се обратно на трека. Архитектурата на сградите от тази страна на прохода е различна. Живота също. Ако до преди няколко дни нямаше вода и електричество, сега попадаме в град с път (макар и черен), училище, сервиз за джипове, павирани улици и... летище! Муктина и следващия град Йомсом са пълна противоположност на градовете от другата страна на масива. Отсядаме в семейно хотелче, в което се натъкваме на... пералня! Това е уред, който не сме виждали от има няма 15 дни и бързаме да изперем всичко, което не сме успяли до момента, заради студа горе в планината. Хвърляме дрехите вътре, затваряме, слагаме прах, пускаме... и се оказва, че града е на режим на тока и сме на генератор. Можете да си представите колко бяхме кисели, трябваше да изперем 4 раници с дрехи на ръка, защото вече ги бяхме намокрили и да се молим да изсъхнат до сутринра, за да има с какво да продължим. Малко тъпа постъпка, но пък се смяхме доста. За щастие в пустинята вятърът е топъл и духа постоянно, още до вечерта дрехите бяха сухи, а ние доволни.
Същата тази вечер, похапвайки пица и изучавайке вече до болка познатата ни карта, решихме да съкратим маршрута с 1 ден, като хванем някакъв автобус, който да ни закара до Татопани. Така щяхме да наваксаме изоставането от един ден, който прекарахме в Катманду, заради изгубения багаж и разрешителните.

Всъщност нелоша идея, постъпихме умно. Така щяхме да имаме време за втората кулминация в нашето пътешествие - Poon Hill и в същото време не пропускахме кой знае какво като терен. Тибетската пустиня постепенно се превърна в познатите ни гори, а оглушителния шум от скакалците се появи отново.
Poon Hill e дестинация западно от масива на Анапурна, на 3200м над морското равнище, от където би трябвало да видим най-впечатляващата гледка от трека. Обещаващо, стига да случим на хубаво време.




Превъртам малко лентата и пропускам още едно безумно 8-часово пътуване с автобус побиращ три пъти по малко хора, отколкото сме всъщност, висящи мостове, реки, разминавания по отвесни траверси между два автобуса, пропасти и водопади... хубави моменти, като топлите минерални извори в Татопани, джунгли и автентични села с ябълков пай и тибетски хляб... за да стигнем до Горепани.

С наближаването на Горепани наближаваше и края на нашия поход. Имахме още ден-два ходене. Но имаше още една дестинация, която обезателно трябваше да посетим. Тръгнахме в 4:30 сутринта към Poon Hill. Искахме да видим изгрева над планината.
Как да опиша Poon Hill... това е място, съвсем достъпно за всеки турист. Не е нужно да си екстремен планинар, или пък авантюрист. Иска се просто да се качиш до горе, а пътят не е много. Повярвайте ми, това което се вижда от там е много, много трудно за описване. Изгрева над Poon Hill ни разкри какво всъщност бяхме обикаляли вече повече от две седмици. Това беше Анапурна. Десетия най-висок връх на земята, отнел жевота на безброй смели планинари дръзнали да се изправят пред южната му стена. Вдясно от нея - Мачапучаре, неизкачвания свещен връх за непалците. Вляво - Даулагири, седмият по височина на планетата, със своите 8167м.




В този момент в долината минава самолет и тогава разбрах мащаба на този масив. Бях гледал стотици снимки на тази планина преди да предприема пътувабнето. Огромен, гигантски, величествен са слаби думи за това, което виждахме пред себе си. То не може да се опише с думи, нито със снимки. Човек може да придобие представа за мащабността на тази природа само и единствено, ако стои пред нея.
Тълпите с хора качили се да видят Poon Hill се разотидоха малко след изгрев слънце, а ние останахме поне още два-три часа. Не можех да откъсна поглед от планините. Всичко беше толкова спокойно, толкова величествено, а времето сякаш знаеше колко много искаме да видим тези върхове. Дните в годината, в които небето над осемхилядник е ясно не са много... бяхме избрали съвършения момент. И аз бях много щастлив от този факт.

Така мисля да завърша своя кратък разказ за пътуването ми из Хималаите. Следват два дни в път и шляене из Покхара, вторият по големина, доколкото знам, град в Непал. Бира, сувенири, обичайното клатене по автобуси... с които няма да ви отегчавам. Mога да разказвам до безкрай

Това беше едно незабравимо пътуване, което винаги ще остане в спомените ми и съм сигурен, че един ден ще се върна в тези планини.

P.S. За всички, които искат да се насладят на Хималаите в една поредица от снимки, направени от мен:
https://plus.google....=CLnW2ZG1p4X7cg

Петър Кънчев
p.r.kanchev@gmail.com