Първи срещи с Азия. Малдиви.

Не съм била в Азия,  като се изключат няколкото посещения на Дубай, който не е типичен пример за азиатски град,  и една командировка до Туркменистан през далечната 1989 г., за която споменах в коментарите тук:

https://magelanci.com/patepisi/article/388-месец-из-централна-азия-туркменистан/
Азия е много мечтан и дълго отлаган континент.  Причините са много. На първо място страхът от гадинки, на второ – трудното възприемане на нетипични за мен храни. Но може би най-важната е липсата на  кураж да тръгна сама в Неизвестното. Докато Европа я обикалям сама, без страх (май вече трябва да се замисля), по отношение на другите континенти съм голямо шубе.
Защо сама? Аз мога да съм сигурна, че ще тръгна, едва след като се подпише молбата ми за отпуск, т.е. едва в месеца на пътуването. А може и да не получа отпуск. Горяли са, по тази причина, доста билети, за мой късмет, до момента само в Европа и на невисока стойност.
Трудно би се намерил спътник, който е готов да заплати самолетни билети и нощувки, без да има сигурността, че другарчето му ще тръгне. Това са ми причинявали на мен, и то два пъти. Не мога да го причиня на друг човек.
Слагам от едната страна на везната желание, любопитство, премерен риск, а от друга – страх от гадинки, непоносимост към храни, яснотата, че няма да видя абсолютно нищо от нощния чар на Азия, защото вечерните панорами и нощният живот са табу за сама жена.
Кое надделява? За един дълъг период – първото.
И тук се намесва Съдбата, а няколко месеца по-късно и сайт „Магеланци”.
Част 1. Малдиви
Аз като типична първосигнална блондинка, вземам скоростни решения при вида на магнетичната дума „Промоция”. Добре, че не обичам да ходя по магазини! Но при билети за пътуване да издържа на изкушението – мисия невъзможна.
Септември 2015. Виждам думата „Промоция” в телефона си по повод полет на Флайдубай от София до Малдиви. Не съм чувала нищо за „Магеланци” и си мисля, че цена 495 евро е велико попадение. В момента съм на Лефкада, интернетът е слаб, а промоцията изтича в 24 часа. Заседнала съм в лобито на хотела,  тъпо и упорито повтарям за n-ти път упражнението, докато в 23,56 ч. плащането се оказва успешно и ставам горд собственик на билет София-Мале-София за февруари 2016.
Може би не е трябвало?  Или пък е трябвало? Защото открих сайта „Магеланци”, търсейки информация за Малдивите. Благодарна съм на Съдбата, на Основателя и на всички вас – магеланци, магеланки и магеланчета! И друг път съм казвала, че срещата с вас, и знанието тук, за мен са нов университет.
И тъкмо съм подредила плана си за февруари, някой горе се усмихва и ми казва – прави си ти планове, но решавам аз. И един камък от бъбрека ми се търкулва, засяда на лошо място, ни напред, ни назад. За борбата с камъка, и с последиците от него, от януари до юни, няма да говоря. Резултатът – поредните изгоряли билети и отменени резервации за Бари през февруари, както и презаверка на билета за Мале от февруари за август 2016. При което, цената скача от 495 на непромоционалната  635 евро. Добре поне, че билетът беше купен, нещо което мноого рядко правя, с право на промяна.
И така предстои планирането. Дилемата между остров-ризорт или местен остров е доста трудна за решаване. Имам резервации и за двете. Руските сайтове накланят везните към Маафуши. Пътеписът на С. Петров (благодаря ти) ми дава допълнителен тласък в тази посока.
В същото време и друг магеланец планира пътуване до Маафуши и се договоряме да резервираме едни и същи хотели и да пътуваме от летището до острова заедно. Пристигаме в Мале с различни полети, поради което резервираме за първия ден хотел в Хулхумале и си  правим среща там.
По-интересна е резервацията за Маафуши. В една от къщите за гости се говори на български (благодаря на Букинг за надписа „Ние говорим Вашия език”). Понеже вече съм срещала сред езиците руски, мисля си, че това е рускиня, която е почивала в България, понаучила някоя дума от прекрасните български мъже, и сега прави актив от това.
Резервирам стая и пиша писмо на имейла от резервацията, в което се представям, коя съм, от къде съм и т.н. Отговорът е на чист български. Така откривам М. (по-късно Аметист). Отпадат всички колебания. Там ще бъде. Друго си е да имаш съпорт от българин на място.  
Споделям и за „Магеланци”, съветвам я да попрочете и, ако не се страхува от порой въпроси, да се регистрира и представи. Така и стана. По-късно Аметист прави страхотен жест към мен и другия магеланец, като отменя резервацията през Букинг и ни дава доста по-ниска цена в къщата за гости (Благодаря, Аметист!).
Настъпва дългоочакваният ден. Полетът с Флайдубай от София до Дубай – нищо особено, познат маршрут, но летището е централното и тези хранят. Кацаме през нощта в Дубай. Била съм през декември, януари, март, април и май, но нощен Дубай през август е друга бира. Слизам по стълбичката и ме облива топлина, като в сауна, от която навсякъде по мен текат ручайчета, а съм с лек  потник и бермуди. Какво ли ще е през деня? Бързо се шмугвам в Терминал 2 и благодаря на създателя на климатика!  Много пъти в следващите месеци ще повтарям тази благодарност.
От няколко дни съм собственик на карта Дайнерс, проиграла съм влизането в салон „Преслав”  в София. Насочвам се към рецепцията на Дайнерс салона, подписвам и се оглеждам къде трябва да вляза. Пред мен човек. Мъж. Той напред и аз след него. Влизам в нещо като кафе, доста задимено, с голям, и добре зареден с алкохол, бар. Единственото нещо, което го прави по-различно от нормален бар, е екранът с полетите. Сядам на свободна маса, като първото нещо, което погледът ми търси, е котакт за зарядното. След като съм се погрижила за живота на телефона си, оглеждам залата. Аз съм единствената жена. Мъжете около мен пушат доста гадни, поне за мен, неща и ме гледат странно. Мисля си – в това време на нощта как може да гледа един мъж? Ами, странно. Аз не съм пушач, не съм мъжемразка, но ми е неприятно и от дима и от погледите. Е, ще го преживея. От тук нататък, попадайки в мюсюлманска страна, често ще виждам мазни погледи и усмивки. Добре, че са само погледи. Преживява се.
Поръчвам си капучино и питам за коктейли. Не харесвам твърд алкохол, не обичам бира. Вино обичам, и пия 1-2 чаши, но само с вечеря и в компания. Но сега съм в мюсюлманска страна и изкушението да си поръчаш алкохол е голямо. Няма коктейли, мадам! Добре, искам водка и портокалов сок. Налива ми ги с усмивка.  Аз изливам водката в сока, че концентрат не мога да пия, и гордо поглеждам бармана. Това поне да се научи да предлага на дамите… Какви дами бе? Няма такива тук. Защо ли? Още не стоплям.
Започвам да пиша в „Магеланци”. Телефонът е зареден. Коктейлът изпит. Май огладнявам. Един сладур похапва сандвичи на бара. Аа, значи имало. Питам бармана. Веднага, мадам! Скрива се някъде и ми носи в чинийка. Е, по-добре от нищо. Искам сок, а той вади и водката. Не. Мерси! Май ме взе за рускиня! А и приличам на рускиня – беличка, дебеличка. Често ме бъркат. Дава ми и чинийка с ядки. Похапвам сандвичите и си мисля, доста е скромно от към храна, а алкохол бол. И този гаден цигарен дим, въпреки добрия климатик. Нетипично за ОАЕ. Отново не стоплям.
И добре, че се налага да потърся тоалетна, та откриам другата зала на бизнес салона, че щях да си изкарам трите часа сред смрадлив дим, алкохол и мъже. А там – компютри с малки и пораснали деца, мъже със забулени жени, китайци, ядящи деца, бягащи деца. Тук там кротки европейци  - жени и мъже. Няма алкохол, само безалкохолни и храна: топла кухня, сандвичи, като моите, салати, плодове, десерти. На мен вече не ми се яде. А и подлагам на съмнение топлата им кухня. Слагам си плодове и зеленчуци, сок и се настанявам на маса. Не зная къде е по-добре. Сред цигарения дим и мъжките погледи или сред щуреещите деца и сърдитите гласове на родителите. Така минава времето.
Натоварваме се на полета Дубай-Мале. Полетът обслужва и Коломбо. Стоварват пътниците за Мале, а останалите продължават за Коломбо. На обратно, след Мале спираме в Коломбо, без да слизаме, натоварват новите пътници и продължаваме за Дубай.
До мен са седнали млада двойка араби. Той – хубаво момче в европейско облекло, на нея и се виждат само очите. Отрупана с бижута. Покрива лицето си с черния воал и се опитва да поспи. Аз съм си купила място до прозореца и се старая да гледам предимно в него, за да не ги притеснявам. От време на  време се разкрива красивото лице на спящото момиче, което аз виждам с периферното си зрение. Тя се стряска като уплашена кошута, оглежда се дали са я видяли, и бързо покрива лицето си. Става ми мъчно за момичето!
В един момент биологията ми сигнализира. Поглеждам към двойката, за да ги вдигна. В този момент виждам как момчето бие чело в предната седалка. В синхрон с него се покланя и момичето. Ясно. Молят се. Ще трая. Когато приключват, моля да ми направят път. Сега мога спокойно да чакам гледките. Е, оказва се не толкова спокойно.
На момичето му става лошо. Вижда си снощната вечеря в санитарната торбичка. Е, случва се. Човешко е. През цялото време съм разбираща и толерантна.
Но когато на тръгване се обръща и си оставя санитарната торбичка направо върху седалката, побеснявам! Не мога да се върна и да поправя простотията и се моля с цяла душа стюардесите да си познават хората и да отреагират по правилния начин при подготовката на следващия полет. Не мога повече да съчувствам и съжалявам момичето! Вече не ми се вижда странно и това, което български офицер разказваше по телевизията за навиците на емигрантите. Ако това им е културното многообразие…Мерси! Ще си живея добре без това Многообразие.
Развиделява се. Приближаваме Малдивите. Виждам през люка зелени острови и онази тюркоазена вода, от която ми пада ченето и забравям, че в ръцете си държа телефон с камера. Осъзнавам се по едно време и опитвам да снимам с телефона. Гледката е невероятна! И към днешна дата продължавам да мисля, че най-хубавото на Малдивите са не самите острови и водните бунгала, а тези гледки от въздуха, както и гледките под вода при шнорхелинг.  
Кацаме и пред нас е сградата на летището. Нищо особено. Куфарът ми пристига с потрошени колелца, правим протокол и излизам. Малко трудно го влача, но имам ли избор? Трябва да издържи до София. Или да купя нов.
Аз пристигам сутринта, мога да продължа веднага към Маафуши, но уговорката, а и шубето, ме кара да изчакам другото магеланско попълнение.  За това ще остана за една вечер на съседния остров Хулхумале, който има сухопътна връзка с острова-летище. Сменям само 20 долара, по съвет на Аметист. Останалото ще сменяме на място, с нейно съдействие.
Излизам, оглеждам се – наоколо малко площадче, граничещо с водата и трансферни лодки, някакви коли и посрещачи с табели. Отсреща е островът Мале, но него утре ще го видя.
Няма никакво такси. Питам на информация за такси. Няма мадам! Аз съм Тома Неверни. Как така няма? Продължавам да се оглеждам, а пред очите ми се изнизва някакъв автобус. Дали е градски или трансферен, няма как да разбера от опашката му. Разхождам се нервно. Явно това прави впечатление на един не много млад мъж. Пита ме в кой хотел съм, подавам резервацията и той им звъни. Обещават трансфер и след 10-15 минути идва кола за мен.  Напразно се усъмних в трансферите им и не направих предварително резервация. Това е единствения начин да си стигнеш до хотела, освен ако не решиш да чакаш градски автобус. А той май се движи веднъж на високосна година.
Минаваме по нещо като провлак. Виждаме по път, че се строи мост, който ще свързва Мале с летището. Вече сме в хотела. Рецепцията изглежда скромно. Твърде скромно. Вече е доста горещо. Получавам студен сок. Благодат! Нормалната процедура – регистрация, плащане „Само кеш, Мадам”, уговорка за сутрешния трансфер до пристанището, от където ще хванем ферибот за столицата Мале,  парола за интернет.
Водят ме в стаята. Намира се в долепената, новопостроена сграда. Учудващо, но за цената си е доста прилична. След дългото пътуване, горещината, най-накрая баня, легло и Климатик!  Благодарих ли на създателя му? Май да.
През прозореца гледката е меко казано неприятна и това ме отказва да изляза. Запасила съм се с малко храна, осигурила съм вода и безалкохолни от Дубай. Мога да не излизам веднага. Ще снема от себе си белезите на часовете в път и ще поспя до срещата.  Не успявам да заспя дълбоко, само подремвам, будя се, пак дрямка и събуждане. Часовата разлика и умората си казва думата.
И отново кореспонденция с „Магеланци”. Когато си сам в далечна чужбина, усещането за присъствие на много хора зад гърба ти е велико чувство! Знаеш, че имаш съпорт, при нужда, за което съм страшно благодарна!
В очакване съм на другото магеланско попълнение, пристигащо от Доха. Митко се обажда от летището. Вече ми е малко по-спокойно. Свечерява се рано, твърде рано. В пълен състав сме и тръгваме да разгледаме острова и да си купим храна и вода от близкото магазинче. Първото впечатление е всичко друго, но не и възторг. Изненада няма. В коментарите си руснаците са доста подробни и критични и нямам големи очаквания за този остров. За един ден става. За повече – не.
На сутринта слизам за закуска в помещението на рецепцията.  Сблъсквам се с реалността. Нещо, което е смес от кокосови стърготини, риба тон и лук, за мен категорично  неядливо, и ориз, който местни забулени жени ядат с филии хляб. За мой късмет имаше хляб, масло, диня, макар и не много добра, и кафе. Ако някой си мисли, че хотелите с 1-2 звезди  в Италия лошо хранят, тук може да си мечтае за тяхната италианска закуска.
Хлябът, маслото, нес кафето, плод, когато и доколкото го имаше, се оказа единственото, с което стомахът ми можеше да се примири в следващите 13 дни. Не ям яйца, а и на тези ширини не зная дали е препоръчително. Същото за кренвиршите, не ги опитах. А когато имаше мънички палачинки, тип блинове, бях много щастлива. Колко малко ми трябва!
Разглеждаме на светло острова, в който пребивават предимно местни и транзитни пътници, разхождаме се по алеята до плажа. Не е бикини плаж, такъв няма на този остров.  Пием кокос и неусетно идва време за трансфер към пристанището.  
На тръгване една смешна история. Излиза един момък, спира ни колата и, почти плачейки си иска нещо. Виждаме, че за него това е въпрос на живот и смърт. Ще легне пред колата, но ще ни спре. Трудно го разбираме. Накрая става ясно. Иска двете шишенца от шампоан и душ гел.
Не ползвам козметиката в банята, нося си винаги своя, освен ако е в 4-5 звезден хотел с гарантирано качество на продуктите.  Но понякога ползвам шампоанчето и душ гела от хотела за пране. И сега съм ги взела и сложила в чантата, за първото пране в Маафуши.
Засмивам се и му ги давам, както са пълни.  Очите му светват! Няма по щастлив човек от него! Оказва се, че пълнят едни и същи шишенца всеки ден. От тогава в Азия не само не се къпя, но и не пера с тези шампоани. А и там има услуга пране почти навсякъде.
Стигаме до ферибота. Бих казала корабче  на порядъчна възраст. Добре, че е за кратко. Пътуват основно местни. Цените са символични.
Пристигаме на едно пристанище и веднага ловим такси до другото пристанище, от където тръгват фериботите за Маафуши. Заем от Аметист, че таксито струва около 30-35 пари и отхвърляме по-високите оферти. Не на нас! Шарани сме, ама не дотам. Намираме такси за 35 и се мятаме, докато шофьорът не се е отказал.
Прекосяваме града-остров Мале, който никак, ама никак не ми прилича на столица. Малки и неугледни улички, задръстени с мотори и малко транспортни средства на четири колела. Стари, неподдържани сгради. Това е сърцето на Мале. По-красиво е по брега. За да няма разочарование, островът трябва да се гледа само от водата. Пристигаме на пристана и търсим червения ферибот.
Оказва се корабче, подобно на това, с което пътувахме вече. Аз съм се настроила, че фериботите са поне като тези между гръцките острови. Нали Малдиви звучи като лукс, красота и висок стандарт. Очаквам, че ще седна на палубата с чаша коктейл, дори да е безалкохолен, ще пътуваме бавно  и ще се любувам на панорамата. Това определи и избора ми на пътуване с ферибот, а не със скоростна лодка. Да, ама не!  Наивност, до глупост!  Сигурно сега се тресете от смях. И аз го правя.
Хвърляме багажа във ферибота, купуваме билетите на символична стойност около 2 долара, което обяснява качеството на плавателния съд. Дано поне е здрав!
Време е да потърсим кафето, което ни препоръча Аметист. Сградата е точно зад пристана. Най-хубавата сграда на някакъв телеком. Мястото е прилично, има храна на блок маса за 110 пари, не включваща напитки, кафе и сладолед. Всичко, извън блок масата, е скъпо. Само за сравнение – 2 топки сладолед, с таксите, е 91 пари.
По-голямата част от предлаганите манджи са много люти за моя вкус. Непоносимо люти! Сблъсъкът с лютото ми се отразява от първия ден. Стомахът ми не го приема и реагира по своя начин. Стомашните болки ще ме преследват до края на пътуването.  След двуседмична упоритост, окончателно ще се убедя, че този континент не е за мен. Казвам си го, повтарям го, но ще го спазя ли?
Който ял, ял. Време е да се качваме на ферибота.  Товарят се хора и стоки. Качваме се и внимаваме къде стъпваме, защото не е толкова просто да стигнеш до пейките. До нашите куфари се се наместили стекове с напитки, кашони, чували и дори пръти арматурно желязо. Пътниците са предимно от местното население. Туристи почти няма. Явно на тези ширини авантюристите са малко и ние сме от тази група.
Започвам лека полека да осъзнавам, че представата ми за Малдивите и реалността се разминават мноого съществено. След няколко дни това усещане ще се затвърди. Да отворя скоба и да споделя „прозрението”, до което доста бързо достигнах:
Има две държави Малдиви. Едната - Малдиви на островите с местно население, другата – Малдиви на ризортите.
По какво си приличат? Само по обкръжаващата ги среда - тюркоазената вода и подводния свят.
По какво се различават? По всичко останало.  
Само няколко примера:
- на островите-ризорти не се приема местната валута, на островите с местни – да,
- има 1 час разлика между ризортите и местните острови,
- на ризортите се предлага алкохол, на островите с местни е забранен,
 - на ризортите се ходи по бански навсякъде, на островите с местни е недопустимо, има ограничени и оградени места с бикини плажове, и то не на всички острови,
- ризортите изглеждат красиви и богати, местните острови, които аз видах,  са доста бедни и запуснати,
- ризортите имат богата, и добре гледана, растителност, а на Мале, Хулхумале и Маафуши почти нямаше растителност, с изключение на малко палми.
- обслужващият персонал и готвачите, което е важно, не са малдивци и храната е вкусна и подходяща за европейския вкус, на местен остров е рядкост да намериш готвач, който не е малдивец и който може готви за европейци,
- островите с ризорти имат единствен поминък – туризъм, на местните острови до 2010 година е забранено да има хотели и къщи за гости, забранено е да се развива туризъм, което обяснява липсата на опит и умения в този отрасъл.
Като се има предвид строителството, което е започнало на Маафуши, а вероятно и на други острови, мисля, че скоро това ще се промени.
Фериботът цепи тюркоазената шир и аз забравям за кашоните и арматурата около мен. Прекрасно! Приказно!
Почти не се виждат острови наоколо. А ми се иска. Но това не е круиз по островите, за да бъдат разгледани от водата. Вероятно е забранено или невъзможно да се доближават ризортите. А и сигурно се търси кратък път и дълбоки води.
Приближаваме суша. Това е нашият остров, на който ще отседнем за 12 дни. Кратки или много дълги 12 дни? Все още не зная.
От брега ни се усмихва русо момиче. Сигурни сме, че това е нашето момиче! Вече сме водили дълга кореспонденция и се срещаме като приятели. Момче от Шри Ланка натоварва багажа ни в ръчна количка и я подкарва към хотела. Тръгваме по прашно-пясъчната улица.
А аз очаквам кола с шофьор и климатик. Нали съм на Малдиви!
Ехооо, слез на земята. Ти наясно ли си на накъде си тръгнала?  Изглежда, че не. Не си си прочела май урока? Тогава ще се наложи по емпиричен път да трупаш знания!
Пристигаме. Пред нас е нашият временен дом. Отдясно – затворът. Добро място, със сигурност ще сме силно охранявани. Къщата за гости е с пясъчен двор, масички и хамак, навес с дървена скара на земята, екстра, която те пази да не стъпваш по пясъка. На закачалки са сложени да съхнат аква обувки и оборудване за шнорхелинг. Пред вратата на къщата има много обувки. През ум не ми минава да се събуя, нещо което поправям след малко. Студена кърпа и ободряващ сок. Свежооо!
Стаята ми е доста добра на фона на околните условия. Чисти чаршафи. Приятно аранжирани кърпи. Климатик – благодат! Телевизия. Дори и руски канал има. Благодаря, Аметист!
Стъмнило се е. Тук това става около 18,30. Качваме се на покривната тераса, на която осветлението е луна и свещи. Приятно място! Романтично? Да, но само за двойките. За човек, който пътува сам на Малдивите има много красота, но романтика няма.
Ново „прозрение”: Малдиви не е място, на което да отидеш сам или с познати. Толкова красота има над и под водата! Трябва да я видиш с близки на сърцето хора, трябва се съпреживее! Сигурно е така с повечето екзотични места. Дано един ден, когато имам внучета, да мога ги заведа на Малдивите!
Хапваме риба тон. Цял тон! И ориз с риба тон, който е лют. Зная, че салатата тук е кът и некачествена. Видях го в закуската в Хулхумале и на блок масата в Мале. А аз без много голяма салата, с качествени зеленчуци, не мога да ям нито месо, нито риба, сухо ми е. Така блок масата отпада като вариант за вечеря, въпреки добрата и цена 8-10 долара. Не мога и без хубави плодове. А тук ще е така.
Благодаря на Господ, че е запратил предците ни на това прекрасно място България, а не в рая Малдиви! Още много пъти ще го правя в следващите дни!
Храната се готви от жената на собственика на къщата, така както се готви в едно малдивското семейство. И макар, че в менюто има ястия от европейската кухня, следващите дни показват, че храната не става за ядене, поне за мен. А цените са високи – 10-12 долара за порция. Опитвам да си поръчвам от менюто неща, които моля да не са люти, но ми се носят люти. Октоподът се носи на парченца и плуващ в купичка с лют бульон. Пържените картофи се оставят в мазнината да си постоят, след сготване, и поизстинали, но добре попили мазнина, се сервират. Лучената супа е с лют бульон  и с малко  парченца недосварен лук. Фрешът се долива със захарен сироп 1:3 или 1:4 за обем… Въпреки благодарността към Аметист, и лоялността към собственика на къщата, ще издържа три дни и на четвъртия ще търся храна извън къщата. Но всичко по реда си.
На следващата сутрин, едва отворила очи, се размечтах за едно италианско еспресо. Но тук предлагат само нес кафе. Това ще пия, не е голям проблем. Закуската – богата за тези, които ядат варени яйца, рискуват с кренвирши, понасят сместа с кокосови стърготини, примиряват се с хилава маруля. За мен е скромна. Но съм благодарна, че има препечени филийки и масло, минерална вода, някакъв сок с неизвестен състав и малко плод. С това ще се изкара.
Тръгваме най-сетне към бикини-плажа, който е в другия край на острова. Нали за това бих толкова път! Има два маршрута – по крайбрежната алея с палмите или по прашната централна уличка, на която са разположени основните административни офиси, банка, джамия, училище, здравна служба, спортна площадка, пекарна и хранителни магазинчета. Първият  е по-приятен. Минаваме покрай център за водни спортове и аз се опитвам да договоря пътуване с яхта с прозрачно дъно.
Да, мадам,  струва 35 щатски долара, тръгва в 15 часа, но само ако има минимум 4 пътника. Идвайте и проверявайте в 14,50. Така и не се появи друг желаещ за 12 дни. Но и те не се помръдват да рекламират по хотелите. Чакат туристът сам на крака да дойде и да попита. И пак той да намери други желаещи, за да се напълни лодката.
Подобна е ситуацията с дневните посещения на ризортите и триповете за шнорхелинг. Потенциалът е огромен, но няма активно предлагане. Добре, че в хотелите са поели и тази дейност. Обявяват на табло предстоящите дейности за следващите дни и записват желаещите. Хубавото на хотелите е, че правят трипове с големи и удобни лодки, за много хора, и цената за транспорт пада.
В къщите за гости няма толкова хора и там трудно се намират желаещи. Трудно се окомплектова сафари лодка за 4 или 6 души, за да бъде изгодна цената за транспорт до ризорт. А и самите сафари лодки са малко, а бе не малко, доста опасни са.  Добре, че Аметист ще организира трипове за нас! Благодаря, Аметист!
Най-накрая можем да стъпим в тюркоазената вода и да проверим дали не е измама. Не е. Влиза се с аква обувки. Доста плитко е в началото. Навътре става за шнорхелинг, разбира се за тези, които го могат сами, а аз не съм от тях. Плажът е приятен, с хубав пясък, навес за беличките като мен, палми, чиито корони успешно служат за чадъри. Слънчасва се бързо, така, че 2 часа плаж, и то само на сянка, е максималното време, което си позволявам през всичките дни на Маафуши. Врмето във водата минава неусетно и може сериозно да се изгори.
Има предлагане на нарязани плодове за 8-10 долара. Малко е скъпо, но се ядат, и това е добър вариант за едното ми хранене. Кокосовите орехи са в изобилие, за 2-3 долара ти го дават срязан и готов за пиене. В магазините е по-евтино, но тук е плаж.
На изхода има приятна люлка, в която, ако се вредиш от китайци, можеш да отмаряш дълго на сянка.
И така се оформя дневният ми график. Закуска, приятен разговор с Аметист, докато и изтече  работното време в 11. Ако не бяха тези разговори, сигурно щях да лудна. Благодаря, Аметист! След това за час се завличам в жегата до плажа в другия край на острова. Извинете ме за думата, но е най-точна за придвижването ми при тези температури. Плаж, море, хапване на плодове до 14,45. Проверка ще има ли трип с лодката с прозрачно дъно.
След третия ден търся място за обяд - ресторант, в който готвачът не е малдивец. Има няколко такива с готвачи от Шри Ланка или Индия. Разбират от дума като кажа да не е люто. Храната е добра и леко люта. Става. Но ако ми кажат, че готвят малдивци – бягам бързо.
Прибиране към 17 -17,30 ч. през сувенирните и хранителните магазинчетата по път, в които си купувам кутии натурален сок и бисквити за вечеря. В 18,30 се гледа залеза. А след това аз нямам работа по уличките. С изключение на една вечер, когато Аметист ни води на единственото забавление на местните – състезание с рачета. Раздават се стотина рачета на публиката. Очертава се окръжност. Пускат ги на серии по 15 от центъра. Побеждава това раче, което първо стигне окръжността. Има и някакви награди.
Следва бърборене с Аметист и чат с магеланци. Тук е мястото да благодаря на всички вас, без които бих се чувствала безкрайно нещастна и сама, дори и в Рая! Наличието на толкова приятели на един линк от мен е нещо изключително! Да знаеш, че при всяка трудност имаш кого да попиташ, да поискаш съвет! Дори да ти кажат как да изтриеш погрешно качена снимка по бански. Това е изключително ценно! И друг път съм го казвала, че няма да спра да благодаря, че ви има, че го има Основателя, и че Съдбата ме срещна с Вас!
Време е за нещо различно, нещо да се прави, че от скука се умира и в Рая. Аз се опитвам да съм лоялна към Аметист и къщата, като не мога да им ям храната, поне активностите да купувам от тях. Предлагат ни шнорхелинг на три острова. Аз съм се оборудвала от Спорт Директ – аква обувки, шнорхел, но дори не съм го разопаковала. Слагам за проба тръбата в уста и…, е няма да стане! На мен от паста за зъби ми става лошо понякога, а от това - съвсем. А да отида, само да се пека в лодката цял ден, да изгоря зверски – не мога да допусна. Отказвам. Очакваме да се съберем 3-4 човека, за да ни закарат със сафари лодка до ризорт. Минават няколко дни докато стане.
Идва дългоочакваният момент. Слагаме жилетките, не сме ги закопчали, не сме инструктирани, а лодката потегля с мръсна газ. Няма как тепърва да се закопчаваш, няма и къде да се държиш. Хваната за борда се моля да не се наклоним по-силно, че земното притегляне много бързо ще ме изпрати при коралите и акулите. Била съм на сафари в Дубай. Е, тук е в пъти по-екстремно. Но океаанът, ах океанът… Опитвам да попия всички прекрасни гледки около мен и да ги запечатам завинаги в съзнанието си.
Пристигаме на Rannalhi. Тук не е като на Маафуши, тук е друг свят. Съчетава всичко хубаво от Нашият свят и само най-доброто от природата на Техния. Представете си приказна тюркоазена вода и шарен подводен свят, прекрасни водни бунгала, добре гледана растителност! Вкусна, разнообразна храна, качествени напитки, добро кафе – това, което го имаш в добър европейски курорт. Няма забулени,  всички са с бански, никой не те гледа нахално. Чудесно и спокойно! Е, това е Раят! И той си има цена. Дневен трип – за транспорт 45 долара, за вход ол инклузив 75 долара. Но кеф цена няма.
Разхождаме се покрай водните бунгала, но сме предупредени да не ги приближаваме. Правилно. Никой не си плаща досадни туристи да си врат носовете в неговото кътче от Рая.
Плажът е прекрасен! Короните на дърветата правят хубава сянка над шезлонгите, което ни спасява от жегата. Някъде са вързани и удобни хамаци, което те приканва да се отпуснеш и потънеш в безвремието.
Да, но нашето време е лимитирано.  Отправяме се към огромната шатра-ресторант за обяд. Най-сетне ще си хапна, без притеснения за реакцията на стомаха си! Но когато имаш изобилие, не ти се яде. Разбира се дегустираме различни храни, придружени с чаша студено бяло вино, хапваме плодове и сладолед за десерт. И отново разходка из малкия остров и плаж. И снимки.
Наличието на алкохол не е толкова важно за мен. Може да минат седмици, дори месеци, без да съм изпила питие или чаша вино и да не помисля за това. Но тук е много приятно да изпиеш коктейл. Правя го, разбира се, с удоволствие.
Обещали сме на Аметист да и занесем водка, ако можем да вземем. Подготвени сме с бутилка минерална вода, която е изпита бързо и е готов нашият резервоар.  На мен са ми предостатъчни за деня изпитите 2 коктейла и чаша бяло вино. Но на бара уверено си искам водка. Естествено тя е малка 30-40 мл. Барманът налива, Митко скришом прелива в бутилката. Къде в бутилката, къде по шортите си. И двамата сме притеснени. Явно трудно се справяме с нарушаването на правилата. Следващата чаша водка е от втория бар. И тук не сме много успешни в преливането и нивото почти не се вдига. Разходка и снимки на водните бунгала. Престрашавам се да поискам трета и четвърта водка. Барманът сигурно си мисли: яка рускиня, колко водка изпи, а не и личи. Или си го мисли моята гузна съвест. Успяхме да понапълним донякъде бутилчицата, не цялата, и спокойно можем да продължим да се наслаждаваме на Рая.
Денят неумолимо се изнизва, лодката ни закъснява, но ставаме свидетели на най-красивия залез. Виждала съм много други красиви залези, но този ще го запомня завинаги. Щастлива съм! Хубаво е, че този ден ми се случи! А ако си го бях спестила, както много други от нашата къща за гости, които уговаряхме за ризорта? Те са на Малдивите, но няма да усетят Малдивите. На Маафуши не може да стане това.
Връщането е още по-екстремно и за това не го коментирам. Придобили синьо-зелен цвят на лицата, слизаме на твърда земя, а тя се люлее. Изпила съм два коктейла и чаша вино за цял ден и няма как да съм пияна, а се чувствам така. Около мен казват „никога повече”, повтарям  го и аз.
Но само след два дни съм на същата сафари лодка с две рускини за шнорхелинг на един риф. Защо ли? Ами защото лодката с прозрачно дъно не си намери клиенти, подводницата в Мале е на ремонт,  а аз неистово се стремя  към приказния подводен свят. Нали за това съм дошла. Ще пробвам само с очилата, без тръба. Дори и да не стане, поне ще съм опитала. Аз не плувам, в което е основния проблем. Давила съм се в детските години в басейн, един молоумен пубер, който скача, без да е сигурен в уменията си в плуването. От тогава имам стрес.
Рускините са големи плувкини и отпрашват с лодкаря към безкрая. Аз оставам със собственика на хотела, който е поел опека над мен. Плитко е до кръста, но изведнъж става много дълбока бездна.
Държи ме за ръка, аз поемам въздух и се потапям само с очила. Значи можело. И това, което виждам е прекрасно! Коралови градини, големи и красиви виолетови цветя и пасажи шарени рибки. Няма филм, който да може да ти покаже тази реалност. Въздухът ми свършва и аз бързо излизам. Това упражнение се повтаря многократно. Моят охранител ме бута към дълбокото, държейки ме за ръка, и когато, свършила въздуха, изплясквам, но не мога да си стъпя на краката, той ме хваща през кръста и ме изкарва на плиткото. Така аз успявам да се докоса до приказния подводен свят. И съм много благодарна на този човек, че ми помага да го видя. Виждам в краката си корал. Жив. Не се пипа нищо по дъното, но аз искам само да го видя. Той го взема. Коралът е гаден. Снимам го и го връщаме на океана. А лилавото цвете пък ядяло корали. По едно време ми носи огромен рапан. Подярява ми го, но аз не го искам жив и миризлив, а изчистен. Снимка.
Разбира се, че има и негативи, дължащи се на „културното многообразие”. Усетил се близо до мен, собственикът на хотела ме пита имам ли деца.  Отговорям, че имам тридесетгодишен син. След това пита директно къде е съпругът ми. Аз дори не се сещам да излъжа и отговарям, че няма такъв. Реагира с изненада в очите и казва: как така една хубава жена (разбирай - беличка, дебеличка) е без съпруг.
Как да обясня на този другоземец и друговерец,  че за една българка, която се е опарила в брака, която може сама да си плаща сметките, че и пътуванията, бракът не е ценност. Няма как да го разбере. При тях най-важното за едно момиче е да се омъжи, да има кой да я храни, облича и грижи за нея. За необразованата мюсюлманска жена бракът е ценност. За европейката отдавна не е. Доказва го и статистическата информация. Приключвам разговора.
На Малдивите, а и на други места, местните са простодушни и директни. Собственикът на един от ресторантите, в които обядвах, ме разпитваше коя съм, от къде съм, как се казвам и на улицата, като ме срещнеше, винаги ме заговаряше. Друг туземец един час вървя след мен, докато събирах корали и миди, носеше ми още и още, и накрая ми се цани за съпруг. А аз наивно си мислех, че бедния човечец сигурно иска да му дам някой долар и за това ми ги носи. Набързо се скрих в ресторант „Арена” за дълъг обяд и го отказах да ме чака.
От тогава си имам едно наум, никога да не съм откровена с местни и да си имам легенда за съпруг, който преди тръгването е счупил крак. Аз съм жена на порядъчна възраст, питам се как ли се чувстват в подобна ситуация младите момичета, когато пътуват сами?
Но да се върнем към екскурзиите. Посещение на Мале, от което не съм очарована. Затвърждава се мнението ми, че стълпотворението на местни не ми понася. Това място спокойно може да се пропусне.
Правя още един дневен трип с испанско семейство, до по-близък остров-ризорт Biyadhoo. Пътуването е кратко и сравнително евтино – 12 долара. Входът и обяд, без напитки, струва 50 долара. Островът е малко по-див, с буйна растителност, няма водни бунгала, но за мен е приятно изживяване. Правя опити се сама да се „гмуркам” с очилата и да наблюдавам подводния свят. В кристалната вода пасажите рибки и рифови акули, се виждат и отгоре. Но когато виждам пасаж от десетки или стотици делфини, следвани от лодка, онемявам. Докато се окопитя, да се сетя за телефона, те са отплували далеч. И тук хубав, макар и не толкова богат, обяд. Кратка тропическа буря с топъл дъжд, от който се скриваме в приятен бар. Докато се сетя да потърся СПА-центъра, времето ни на острова беше привършило. А  цените на масажите /35 долара/ не бяха толкова високи. Връщане със сафари лодката, добре че сме наблизо.
Колкото и да бях мотивирана да видя как живеят местните, това може да се реализира за 2-3 дни. Оскъдната растителност, липсата на интересни места за разглеждане и неща за вършене, проблемите с храната, на този местен остров, а вероятно и на повечето такива, би ме оставило завинаги с неприятно чувство. Казвам го за себе си, не правя генерални заключения.
Ако не бяха дневните екскурзии до красиви острови-ризорти и шнорхелингът, доколкото можах да го направя, които осмислиха пребиваването ми на Малдивите, ако не беше приятната компания на Аметист, и най-вече тюркоазения океан, това щяха да бъдат две провалени августовски седмици. Но не се случи.
Тръвам си с препълнени с красота възприятия и с възторг душа. Не  зная дали ще се върна някога, но би ми се искало. Тогава ще подготвя по-добре пътуването. Ще избера ризорт, до който се пътува с хидроплан, защото Малдивите от въздуха… Ех, няма такава прелест! И аз искам да я видя отново.

Хулхумале
Изглед от прозореца на стаята ми в хотела. В далечината е морето.

А морето е красиво.

Мале

Маафуши

Дневни екскурзии

С бързата лодка към летището