Ходих в Цейлон да яздя слон!

След като декември 2012 посрещнах рождения си ден по къси гащи и тениска, разбрах колко много съм пропуснала за 40 + години. И си казах, че винаги когато имам възможност, ще бягам зимата на топло. И така вятъра ни отвя този път в Шри Ланка. Там има Буда и слон. Звучи интересно, да тръгваме!

31.12.2015 следобяд. Улиците бавно се опразват, хората се прибират в трескава подготовка и очакване на Новогодишната нощ. А ние сме полу-зимно облечени, с ранички, на път за летището. Това е ново усещане за нас. Досега не сме го правили. В крайна сметка поради часовата разлика, така и не разбирам къде точно я посрещнахме 2016 – дали на летището в Доха, дали в полета Доха – Коломбо. Няма значение, защото сутринта в Шри Ланка, поздрава вече е Happy New Year! Визите са заявени и платени on-line. Чекиран багаж нямаме. Така че без много моткане се впускаме в нашето ново приключение. Преди да напуснем летището обменяме пари, чинно скатавам бележката, ако ни останат на връщане да реализирам обратната операция – оптимистка (за това по-нататък). По предварителна информация като излезем от аерогарата, тръгваме наляво и взимаме безплатен шатъл до автогарата. Реалността е следната – излизаме от аерогарата, тръгваме наляво и там няма никакъв шатъл. Много важно – поне със сигурност знаем как да стигнем пеша. Разстоянието е по малко от километър. 30-те градуса стоплят душата и не само нея (още сме си полу-зимно облечени). Вървим по успоредна на шосето алея, за да не се налага да благодарим и отказваме на всеки настигнал ни тук-тук. Не са много нахални. Установяваме, че около нас е зелено. Тревата, храстите, дърветата са в този наситен, свежо зелен нюанс, както е в България напролет. Такава е цялата Шри Ланка – зелена. От автогарата взимаме автобус за Негомбо. Пътуването с автобус си е задължителна шриланкийска атракция. На първо място е много евтино. На второ – автобуси има винаги и за навсякъде. Въпреки второто, най-вероятно заради първото, автобусите са порядъчно натъпкани. Потапянето в местната атмосфера е буквално. Тук изрично искам да отбележа, че няма неприятни миризми (за разлика от столичния обществен транспорт например). Има и музика. На мен ми е приятна. Неприятно ми е, че прозорците се отварят и духа отвсякъде. Изглеждам още по-извънземна (полу-зимно...) като си омотавам и един шал около врата. С гордост заявявам, че на третия, четвъртия ден посвикнах и омотаването не беше толкова плътно. Слизаме на Негомбо. Къщата за гости, която сме резервирали е на три минути пеша от автогарата. Малко е съмнително, че вървим вече 10, а още не я виждаме. Спираме да си купим вода и да питаме. Продавачът явно не я знае, но това не му пречи да отговори да вървим направо още 4-5 километъра. Това е първото ми съмнение, че в Шри Ланка си нямат и понятие за разстояние. Показваме му точния адрес и се оказва, че сме тръгнали в обратна посока. Връщаме се до автогарата и оттам по правилната улица наистина са три минути до къщата. Самата къща е сред много зелен (да не ви учудва) двор.

Вътре е чисто и уютно. Дават ни и кърпи даже. В общата баня има гореща вода. Няма други гости, което обезсмисля „обща”.

Дрехите се сушат по интересен за мен начин

Питаме какво можем да видим за остатъка от деня. Вариантите в Негомбо не се оказват много. Първият е рибния пазар, който е атрактивен по-рано сутринта и втория е плажа. Тръгваме на там. Предстои ми среща с любимия океан. Пътьом попиваме с очи градски шриланкийски пейзаж. Оказва се над моите очаквания. Което винаги е добре. Пием кокос.

Минаваме покрай типичен храм, какъвто до този момент съм виждала само на снимка. Абе, верно сме в Шри Ланка.

Има и сцени на Рождество обаче. Елхата много ми харесва

Ето го и него.

Намираме си заведение с кафе. Еспресото по тези земи явно го правят само за чужденци, на съответната цена, разбира се. Това не намалява удоволствието. Времето е чудесно, хората са прекрасни, на първи януари съм с любимия на любимия (океан). На връщане се изсипва един дъжд – изненадващо започва и след 15-тина минути също така изненадващо спира. След още толкова – сякаш не е валяло. Обичам ги тези географски ширини. Проверяваме разписанието на автобусите за Канди. Сутринта рано сме на автогарата и това е единствения път, когато чакаме повече от половин час автобуса. Няма да проверяваме разписанията повече. Пристигаме в Канди. Градът е доста по-голям от Негомбо и лудницата е пълна. Освен това май всички отиваме в храма.

Далада Малигава е свещен храм, в който се пази зъб на Буда. Не сме от щастливците, които са успели да го видят. Показва се в определени дни и часове, отдалече, зад стъкло. Местните явно не ходят заради зъба. И ние по тях. Събуваме се както си е реда, купуваме от по-скъпите билети за туристи –  зяпачи и в колонката.

Има стая с цветя, където повечето хора се молят и поднасят лотоси. Има и златен Буда. Има и място, на което палят свещи. А ние си снимаме, че всичко ни е интересно.

Тръгваме си, не разбрали много за Будизма, но някак омиротворени. Отново сме по улиците на Канди. Пием сок. От прясно цедени плодове. Няма смисъл да споменавам колко божествен. И колко много изпиваме за целия си престой тук. Намираме еспресото. Не е трудно – там където има бели, седнали на открито, 100% има кафе. Пак на автогарата, където нашия автобус тъкмо тръгва. За Дамбула. Там ще останем за три нощувки. Стигаме малко преди да се стъмни. Решаваме да вземем тук-тук до Sandra guesthouse. Ще ни закара за 200 рупии. Добро решение, защото не е близо, след десетина минути сме пред Sandra. Брей, че туй си цял хотел и изобщо не е там, както на картата. Уцелихме. Много благодарим, ето ти двеста пари и ако имаме нужда от превоз, ще ти се обадим. Ама по 200 на човек било. Лош опит. Много благодарим, ето ти двеста пари и ако имаме нужда от превоз, ще ти се обадим, хяв а найс ивнинг и бързо в разкошотията пред нас. Много мило посрещане, много усмивки, но такива гости не очакват. Ще се вади хартията – ето на, имаме резервация. Ааа, да. Тук е хотел Сандра, а къщата за гости Сандра не е тук. Много е близо, тръгвате наляво, после надясно и ... загубвам нишката, а Рафи търпение. Добре, че на милия господин му хрумва да се обади по телефона. След три минути пристигат две моторчета, да си ни приберат на правилното място. В последствие видях, че хората са ни писали в колко часа пристигаме, да ни чакат на спирката. Оказват се изключително мило и гостоприемно семейство. Къщата е нова, много чиста. Сервират ни чай за добре дошли. Докато пием чая, подреждаме плана за утре. Ще ползваме тук-тук услугите им за разходки наоколо. Искаме да отидем рано на Сигирия. Сигирия е скала, прилича на огромно паве, на върха, на която владетел си направил дворец. Настанил се там горе, защото взел властта, убивайки баща си и се страхувал от отмъщение. Обиколил скалата с водни ровове. Хубава приказка и хубава скала. Нашите домакини обаче, ни предлагат да ни заведат на другата скала – Пидурангала. Тя е срещу Сигирия, също толкова висока и красива. Гледката отгоре е същата. Също има скални рисунки на красавици и даже могат да се снимат, за разлика от тези на Сигирия. И последен, най-силен коз – входа е пет пъти по-евтин. Всичко това е чудесно – утре ставаме в шест, закусваме и тръгваме за ... Сигирия. Ами така, де. Аз, Пидурангала още не мога да я запомня и когато искам да я спомена, гледам в брошурата как точно беше. А за Сигирия всеки знае. Колко пъти в живота си ще идваме дотук, че да спестяваме!?

Закуската е роти. Нещо като пирожка. Едната е със солен пълнеж от не знам какво, а другата е сладка с ананас. Имаме и хубаво кафе и папая.

Между другото домакинята готви страхотно и всяко едно ястие там ни хареса. За три дни нищо не се повтори. Понеже сме чужденци, не е и люто (не обичам люто и се бях притеснила, че няма да мога да се храня нормално). Рафи моли едната вечер за автентичност, а аз се кефя как му се насълзяват очите докато яде. Най ми харесват нудълите и ми стават предпочитано ястие за тази ваканция.

А сега към Сигирия. Оказва се, че днес я няма, както се шегува домакина.

Рано е и маранята почти я скрива. Покрай нас щъкат маймунки. Плащаме входа 4200 рупии и продължаваме през водните градини. Всичко тук е правено без механика. Налягането е постигнато само от разликата в нивата, като има фонтани включително. Е, не всичко функционира, но е интересно.  Малко след това започва голямото изкачване.

На места стълбите са много стръмни, което за дебело дупе, пушач, си е предизвикателство. Другото име на Сигирия е лъвската скала. След малкото изкачване, преди голямото, стигаме до лъвските лапи. Казват, че преди целия лъв го е имало

Минаваме през галерията с рисунките. Един чичо седи и наистина се кара, ако решиш да снимаш. Не сме се и пробвали, уважаваме правилата. Следва огледалната стена, наречена така, защото е полирана до блясък. Аз лично отражение не успях да видя. И още стълби по отвесната скала. Малко ми се завива свят и стискам яко парапета.

Горе е велико. От замъка няма много запазено. Части от стени само. Но пък има басейн и невероятна гледка – зеленото море на Шри Ланка.

Време е да се сбогуваме със скалището

Щастлива съм, че бях на Сигирия. Усещането, емоцията, гледките са невероятни. Избирам си я. Кришан, нашия домакин с тук-тук-а, чинно си ни чака за точка втора от дневния ред – яздене на слон. Вече нямам търпение. Засега най-голямото животно, което съм яздила е камила. Но слон... Кришан се обажда на слонаджиите и казва, че е ангажирал час за 17. Сега е около обяд и няма кой да чака до 5, първо и второ - няма да яздя слон по тъмно. Много съм разочарована и явно ми личи, защото Кришан отново грабва телефона. Готово. Новото място е по-далече (оказва се Хабарана), но нас изобщо не ни притеснява. Дори напротив. Ще си имаме бонус тук-тук сафари. Не минаваме по главния път, а по живописно, тясно шосе сред гората. На места има огради с ток. Тук си живеят диви слонове. Сред гората има и ниви. В нивите много интересни дървени къщички на високо, наколни. От там вардят реколтата от слонски набези. По пътя срещаме маймунки, много пауни и други интересни птици. Тук-таме разминаваме и хора, които ни махат дружелюбно и с усмивки. Земен рай, със сменящи се гледки около половин час. Почти успявам да забравя накъде сме тръгнали. Но влизаме в Хабарана и тръпката от предстоящото ме обзема с пълна сила. Мястото се оказва в близост  до голям хотел. Зад него има езеро и около езерото слонове разхождат  върху гърбовете си, осмелилите се да се качат. Супер. Отиваме при чорбаджията. По 30$ на човек е цената. Споменавам вълшебната думичка дискаунт и вече сме на 25. Толкова съм нетърпелива да се качваме вече, че не правя повече опити. Пък то аз и по 30 щях да дам. Нашето слонче е Рани. Женска на 28 години. Най-добрия слон, когото познавам. Моля, запознайте се

Купуваме й храна, което изобщо не е задължително, но в момента сме като малки деца. Храната е царевица. Рани явно обича, защото хапва с апетит

Усмивките не слизат от лицата ни и блясъка в очите е толкова видим, че съвсем скоро водача ме пита дали искам да яздя на врата на Рани. Може ли? Преди да съм чула потвърждението вече се местя отпред

Обичам я тази слоница. Тя като че ли се радва с мен. Гледам света отвисоко, поклащайки се на слон. От време на време Рани свива уши и съзнателно или не, ми масажира краката.

Разминаваме се с друг слон, от гърба на който двама мъже ни  гледат любопитно. Техния водач предлага на единия да мине отпред и отговора, който чувам направо ме съсипва „Струва ми се, че ще изглеждам нелепо там”.  Което ме убеждава, че не всички са като нас. Даже май само ние сме толкова екзалтирани, защото получаваме и покана да се изкъпем с Рани. Да-а-а-а! Не съм забелязала други с такава привилегия. Всъщност не ме интересува, следя само кога Рани ще кривне към водата. Преди това имаме фотосесия

Май ще има баня

Взехме ли сапун?

Водачът си седи на брега и когато му хрумне, подвиква нещо на Рани. Тя послушно взима вода и я изпръсква точно върху мен. Голямо пищене и радост настана. Ще запомня тази баня, като най-хубавата в живота си. Както е видно хич не съм мокра

Следва смяна на караула

Рани отново получава команди, но явно различни, защото вода пак има, но Рафи е сух.

Дори сега да дойде някой и да каже, че се връщаме в България, ще тръгна безропотно и безкрайно щастлива.

Казваме довиждане на слона, наш приятел

С което плана за деня е изпълнен. Прибирането, както вечерята и остатъка от деня са за радостта, емоцията и разкази от преживяното. Следващият ден по план е предвиден за Полунарува. Нещо обаче се разколебаваме, т.е. Рафи. Той е шефа и от вчера му е влязла в главата другата скала (онази, дето няма да се връщам нагоре да и видя точно името;-)). Нямам мускулна треска от вчерашното качване, а той явно държи да се сдобия с такава. Който има шеф, си го слуша и се отправяме към Пидурангала. На входа един водач ни се предлага. Пътя бил през джунгла, много е опасно, има змии и други разни страхотии. А, мерси, нема нужда. Ще поемем този риск. Тук не е така уредено като Сигирия. Няма и токова хора. Което прави мястото доста привлекателно. И пак нагоре, къде по стълби, къде по пътека. Не пропускаме да щракнем скалните красавици

Тук определено е по-диво и красиво. Последните 10-ина минути преди върха си е направо катерене през камъняк и скали. Още не знам как успях. Ама съм горе.

Тук няма дворец, а само това:

Разходката е прекрасна и не се оплаквам от решението на шефа. На връщане отиваме на място, откъдето да увековечим и двете скали

После ни оставят на входа на Златния храм в Дамбула. Тъй като вече съм го видяла и знам, че е насами шосето, наивно вярвам, че сме приключили с изкачването за деня и въобще.

Да, ама това е само входа. До скалните храмове сме пак нагоре. Добре, че купихме билети долу, които се проверяват горе (чудехме се дали е задължително, след като никой не проверява). По пътя много се забавлявахме с маймуните. Тук са свикнали с хора и се закачат. От храмовете най ми харесаха таваните. То си е направо скалата, но много хубаво изрисувана.

Иначе е пълно с Буда – легнал, седнал, прав. Всяка статуя си има значение, но без някой да ни каже, няма как да го разберем. Има даже и Буда с брада

Панорамна снимка за спомен

Остатъка от деня се мотаме в града, където няма много какво да се прави. След  поредната обилна и вкусна вечеря, лягаме рано, че утре отиваме на море. След кратко умуване относно придвижването, избираме да отидем с автобус до Коломбо и оттам до Унаватуна. Четох, че там са най-малко вълните и май това беше определящо за избора. Пътуването както винаги е вълнуващо. Тръгваме рано – ние на море, а всички останали на работа в съседния голям град. Успяваме да седнем (Дамбула не е първа спирка), но върху Рафи пътуват двама-трима от тръгналите на работа. След около час ситуацията се разрежда и можем да се съсредоточим върху пейзажа отвън. В Коломбо само се освежаваме в района на автогарата. Има приятно езеро с лодки и заведения наоколо. Задръстването на излизане от столицата е голямо и досадно. Скоро обаче сме възнаградени, тъй като пътя продължава по крайбрежието. Подминаваме зяпайки Бентота, Хикадува, Гал, Унаватуна... Унаватуна. За тука сме. Къде ли ще ни спре? Виждайки, че подминаваме и плажа вдясно, сръгвам Рафи, да отива да го спира. И добре, защото този нямаше такива намерения, а ние явно сме единствените затук. Не сме подминали много. Ходим и се запознаваме с обстановката. Има много бели. Градчето си е чисто туристическо. Предупредила съм Рафи, че хотела си е малко каубойски, но е на плажа и цената е приемлива – 35$ с включена закуска. Хотелът е къща за гости, въпреки гръмкото название ризорт, което носи в името си. Това е очаквано. Неочакваното е, че на рецепцията ни посреща Лиза. Лиза е помияр, който ръмжи на Рафи. Опитвайки се да изясним ситуацията, получаваме разностранни отговори от „това куче не е наше” до „тя е много дружелюбна”. Истината е, че Лиза си живее там, на тясната и единствена площадка между рецепцията, бара (който води към плажа) и стълбите към стаите. Поглеждам притеснено шефа, ясно е, че не му харесва. Затова решавам да отклоня поканата за плащане за по-късно. Стаята е малка, балкончето пред нея също. В банята няма шампоан. Отбелязвам това на рецепцията, а от там ми отговарят да си купя. В интерес на истината, след малко се чука на вратата и ми донасят две шампоанчета. Бързо изтъквам факта пред Рафи, може пък нещата да потръгнат след фал-старта. Ами не потръгват. Много скоро се оказваме с документи и пари, заключени в неработещ сейф. Пак на рецепция – търсене на ключ, смяна на батерии и по-голямо вкисване. Разчитаме знака на съдбата и хукваме наоколо да потърсим друго място за настаняване. Естествено се оказва, че да сме на пясъка, в по-прилични условия, ще трябва да се разделим и с по-голяма сума. Май не ни е лошо хотелчето. Сядаме да вечеряме в едно от плажните капанчета.

Настроението се покачва и Рафи даже е убеден, че Лиза не е зло куче и ще бъдат приятели. На сутринта положението е още по-розово. Закуската е на пясъка, слънцето грее, а океана е топъл и гостоприемен.

Около обяд вече съм склонна да платя престоя. И без друго от сутринта са ме питали поне два-три пъти. Ще плащам с карта. Господина любезно ме информира, че има 3% такса за банката. Няма проблем, каквото й трябва на банката, да си вземе. Той обаче начислява трите процента върху дължимата сума и ми показва сметката. А имах доброто намерение да му платя. Наистина. В резултат от последвалия спор, той си държи на трите процента, ние пак не плащаме и излизаме на разходка. Тук съдбата спря да ни дава знаци и директно ни набута в къща за гости Бриз. Много мил господин ни показва и трите свободни стаи – просторни, с огромни бани с гореща вода, тераса разкош, интернет и всичко, което сме си представяли. Не е на плажа, но е само през улицата, а можем да ползваме безплатно чадър и шезлонги на ресторанта, който пак е техен. За 30$ на вечер, без закуска. Има сделка. Единственото неудобство е, че трябва да се плаща кеш. Което значи, че разходката ни ще е до единствения банкомат в Унаватуна. Нямам търпение да им кажа на ония в хотела, че никакви допълнителни такси няма да ми вземат. Плащаме си в брой две нощувки, правим си плажа и на обяд се местим. Супер. Вчерашната разходка до банкомата обаче беше неуспешна. Поради неясни нам причини и двете карти, с които разполагаме пари не пускат. Затова днес следобед отиваме до Гал. На около 5 километъра оттук е и има банкомати, банки и каквото си трябва. И наистина, на крайбрежната улица през 50 – 100 метра има около 6-7 банки. По-лошото е, че нито един банкомат пари не ни дава. Почвам да получавам любезни смс-и от моята банка, че ми е отказана транзакция от ... На Рафи банката нищо не обажда. Май ще се ослушваме за „На Елиза”. Тази мелодия чувахме и в Негомбо, и в Дамбула, и тук на плажа. Много се чудихме какво е това, докато не разбрахме, че това са камиончета, които продават хляб и закуски. Освен за „На Елиза”, почваме да мислим за уестър юнион, спешно намиране на заровено съкровище и обаждане до банката за 7 и нещо на минута. Решаваме, че най-практично е да опитаме на пос терминал в някоя от многото банки. Няма такова нещо, обясняват ни. Кеш само от банкоматите и проблема не е в тях, а най-вероятно от рестрикции на нашите банки. Е, чудничко. Прежалвам се за телефонно обаждане. И естествено попадам на центъра за обслужване на клиенти – за английски натиснете 1, ..., въведете вашето ЕГН, въведеното ЕГН е грешно, моля, въведете го отново... След повторно въвеждане на „грешно” ЕГН, затварям, тегла една, заканвайки се да ги направя на дроб-сърма, като се върнем (ако оцелеем и се върнем, де). Поглеждам шефа безпомощно и очаквам от него Решението. Просто е – я, да седнем в кафето на този хотел и да изпием по кафе и сокче. Гледам го вече разтревожено, чалнал се е. В паника съм, а той ми обяснява спокойно – картите не пускат кеш, но може би транзакции минават. Не съм такъв оптимист, но след уверението му, че имаме пари да си платим поръчката и в брой, сядам. Гледам океана срещу мен и се опитвам да се насладя на момента. Може би в следващите дни няма да съм такъв баровец, а ще дебна Елиза-та. В крайна сметка правим финансов разчет и установяваме, че можем да се справим – отделяме свещен резерв за път и с другите ще караме мнооого скромно на ананас и кифли следващите 4 дни. А искам нудъли, скариди, лобстер, кафе, подаръци... Даже посещение на дъждовна гора имам в плановете... И така в паника, шеги, меланхолия, смях, сменящи се бързо и неадекватно идва момента за сметката. Давам моята карта и стискам всичките си палци. Разговорът замира, явно и Рафи стиска, каквото има за стискане. Физиономията на келнера е красноречива, но аз стоически изчаквам да чуя „Съжалявам, мадам, но има проблем с картата”. Съвсем небрежно, както съм гледала по филмите, му подавам картата на Рафи - „Пробвайте с тази”. Баровци докрай. Обмислям връщане пеша до Унаватуна. Само пет километра са, разходка покрай океана и един спестен лев... когато, о небеса, виждам (аз по принцип не виждам добре), че нашия човек носи и бележка с картата. Спомняте ли си Танца на радостта на братовчеда Балки. Танцуваме го с Рафи, веднага след като достолепно се изнасяме от заведението. Най-трудната задача от това пътуване е решена. Сега трябва да намерим заведения, в които се плаща с карта. В Унаватуна не са много такива, но ние откриваме (май всичките) 3, които са ни напълно достатъчни. И се отдаваме на плажуване и рахатлък.

Ако има място, което да се нарича златни пясъци, то мисля, че трябва да е тук.

Вълните са големи и силни само на брега. Много бързо става дълбоко, но само 5 метра навътре въните са обли и те носят и не искаш да излизаш. Намирам си ново занимание – ловя раковини, миди и корали. Тук са цветни и най-разнообразни. Проблемът е, че както споменах, на брега водата е бурна и не особено прозрачна. Хазартният елемент (не знаеш какво ще извадиш) засилва още повече интереса. Постоянството ми в това начинание е възнаградено, дар от любимия океан

Отиваме отново до Гал. Този път виждаме града и разглеждаме крепостта

Стадиона. Играят много крикет.

Купуваме ананас. Тук са по-хубави и евтини, отколкото на плажа. Но пък навсякъде ти ги белят, режат и дават в торбичка. Кеф. Отядохме си.

Сдобивам се с фенове, които искат снимка за спомен.

Ваканцията продължава с пълна сила. Пием бира

И лакомеем

Избираме си от леда, и в чинията

С Баба, човека на тази сергия, ставаме почти приятели. Поне по два пъти дневно си купуваме ананас.

Една вечер, от магазина, където купуваме сувенири, ни казват, че по главния път ще има религиозно шествие с много танци, забавление и слон. Чакаме доста. Има повече местни. Явно туристите не са разбрали. Но пък си заслужава. Минават различни танцови състави, хора на кокили, огнено шоу и слон, разбира се.

Ставаме все по-черни и доволни

Рафи сутрин прави упражнения и помага на старите рибари да си вадят лодките

Аз се забавлявам с продавачките по плажа. Мъкнат едни огромни торби с кърпи, чаршафи, шалове и веят ли, веят по цял ден.

Истината е, че всичко свършва. И нашите незабравими дни в Шри Ланка също. Полетът ни е късно през нощта, затова имаме резервация в един хотел до летището. Проверявам за десети път възможно ли е картово разплащане. Всичко е наред. Докато не пристигаме на място и не ни уведомяват, че устройството им не работи. Вече не ми пука. На около километър от летището сме, откъдето след няколко часа голямата желязна птица ще ни отведе до мил, роден дом. И все пак късмета ни проработва и намираме в близост друг хотел, където дремваме преди обратния полет.

Изпускам ли нещо? О, да. Много неща – варана на оградата в Унаватуна;  обущаря, който залепи обувката и поиска 10 долара!;  момчето от Украйна, бесарабин, който се беше установил в Унаватуна и помагаше на Баба; многото млади туристи – двойки или компании; пазарлъка за слона сувенир; блъсканицата в Коломбо; стършелите на Пидурангала; и прочие, и прочие... Международното летище на Шри Ланка, ритуално хвърляне на скатаната бележка за обмяна на валута, магнит за последните рупии и обратен полет към ежедневието, без което всичко това нямаше да е възможно.

Завършвам с един магелански поздрав към всички пътешественици, от станалото ни, по обясними причини, любимо заведение в Унаватуна: