Шри Ланка, Цейлон или Сияйният остров

Мечтая да видя Шри Ланка от незапомнени времена. Вероятно първото, което ме е впечатлило някога е било знамето й - в топ 3 на личната ми класация за национални флагове! Трябваше да минат много години, преди превръщането на тази мечта в реалност да започне да се оформя…

През 2015-та, когато корабът ми спря за бункероване на гориво някъде край Коломбо, я видях за първи път - Шри Ланка наистина съществуваше (под формата на светлинки в нощта), толкова  близо, и в същото време толкова недостижима...! През 2021-ва, когато моят основен спътник за далечни пътешествия предложи пътуване до Австралия и Нова Зеландия – а там съвсем не пускаха туристи, защото светът още беше на вълна ковид-19 - аз отправих контрапредложение: защо не Шри Ланка? Отсреща ме посрещнаха със скептицизъм, и познайте къде отиде въпросната девойка няколко месеца по-късно, и без мен? Да, точно там... поне сега имах близък източник на информация от първа ръка. В началото на 2023-та се приближих още по-близо - имах купени билети с Уизеър, от Абу Даби - но тях ги отмениха и островът ми се изплъзна още веднъж - ама че игра на гоненица играем с него! Шри Ланка обаче нямаше шанс, бидейки голям, неподвижен остров, срещу мен - човек с интернет и наличност по дебитните карти…! И макар в началото на декември да приключих формално статистиката за пътуванията си през годината (т.е. писах в темата "Колко нови държави посетихте тази година":), на 27-ми същият месец - на връх рожденният си ден - някак си все пак се озовах на летището в Негомбо.

Хванах ли те най-накрая!

Главната зала на летище Бандаранайке ни приветства с добре дошли. 

Полетите бяха от Истанбул до Кувейт с Анадолуджет, после през Абу Даби с Еър Арабия - цели 2 нови авиокомпании, които се представиха отлично. Билетите ми излязоха точно 999.91 лв (като сложим и автобуса Варна-Истанбул), купени около 2 седмици по-рано, но със скрита цена – два дни "спане" по седалки, с малък бонус - следколедна разходка в Цариград. Визата ни беше платена предварително, онлайн - общо $52 долара - и митническите формалности на летището минаха като по вода (уви, не ми залепиха виза в новият паспорт, както се надявах, а само удариха един съвсем обикновен печат). И така, в топлата вечер на 27-ми декември направихме първите си стъпки в Шри Ланка.

Тези снимки, започнати спонтанно при екскурзия до Рим през декември 2013-та, бяха умишлено повторени на връщане от Египет, 2018-та. Уви, за 5 полета така и не успяхме да се наместим по същият начин, но сега ще направим някъде възстановка:)

Говоря в множествено число, защото партньор в това пътешествие ми е Вили - много добра приятелка, с която затвърждаваме традицията на всеки 5 години да отиваме някъде заедно (и да си правим 4 снимки по точно определен начин на седалките в самолета:) Всъщност дори може да я познавате от пътеписа за Египет! Вили е много готин, позитивен и енергичен човек, но... съвсем не е пътешественик - тя например изобщо не беше чувала за тази държава преди, и дойде основно, защото я прилъгах със снимки на плажове с палми, което в нейните очи беше възможност да почернее и да си направи екзотични снимки през зимата, за завист на познатите й. Тя не се интересува от историята, географията, хората, езиците, храната или културата на мястото - след 5 дни обикаляне на будистки храмове я попитах дали знае коя е основната религия на острова, и не успя да ми отговори. Тя не ходи по музеи, а по молове, не яде с ръце, нито пък непознати храни, не харесва почти нищо, различно от това, на което е свикнала, и дойде с раница, пълна с различни дрехи за всеки ден, 24 чифта чорапи и дори - маша за коса! Всичко което вижда в дадено място е фон за селфи, а след като бъде снимана достатъчно, дори да стоим пред неописуемо красива гледка... тя започва да си разглежда снимките, безразлична към случващото се. Гримът и обличането сутрин пък отнемат половин до един час, въпреки непрекъснатото ми подканяне да побърза! Аз й казвам в прав текст, че е кифла, но тя не се обижда – друга много силна нейна страна – дори нещо да не се разбираме, след малко пак сме си приятели, без следа от заяждане. Пътуването с Вили всъщност е много приятно (като изключим частта с неизменното чакане), защото си организирам всичко както ми харесва и я водя с мен, като - докато я снабдявам с достатъчно локации за снимки и се жертвам от време на време за фотограф - тя е доволна и има мир:)

Банята с двата душа и първата ни островна закуска. Хората си гледаха манго в двора, но щеше да е готово след около 2 месеца, така че това явно е от пазара.

Понеже пристигахме късно вечерта, запазих първата нощувка в Негомбо - в малка семейна къща близо до центъра, с включена закуска и транспорт от летището (а както се оказа - и до гарата на другият ден). Интересното бяха душовете в банята - един за гореща вода и един за студена, един до друг, така че като се къпеш - едновременно изгаряш и умираш от студ - много интересно усещане! Домакините ни бяха страшно мило семейство с две деца, на които на изпроводяк подарихме гигантска торба с ядки, вафли, шоколади и кой знае още какво - Вили взе много на сериозно предупреждението ми да се запаси с провизии за из път, и сега искаше да ги изхвърля, но децата им се зарадваха много (и аз да бях, щях да се зарадвам - тези ядки вече не са евтини...!). На изпращане домакините ни се снимаха с нас и ни поканиха на вечеря в последният ни ден преди обратният полет, а собственика обеща да ни закара отново до летището, нищо че ще е в 2 през нощта! И така последната нощувка беше уговорена.

Снимка за спомен с домакините на изпроводяк🙂

На следващият ден пристигнахме в Коломбо с малко по-хубав, климатизиран автобус (цените на общественият транспорт са пренебрежително ниски и няма да ги споменавам изобщо - този, двойно по-скъпият микробус беше под 2 лв.). Настанихме се в доста скъп хотел в историческият център (30$!) и с първият тук-тук поехме право към Националният музей на Коломбо - какво по-хубаво място да започнеш разглеждането на дадена страна от най-престижният й музей? Съгласих се на първата предложена от тук-тука цена, за да я ползвам като база за сравнение: 1000 рупии за 15 минутно возене; на връщане за точно половината път ни поискаха точно половината пари, а на другата сутрин за няколко пресечки до гарата - 250 рупии; изглежда това си беше тарифата. Изпихме по кафе и фреш в близкото кафене и се впуснахме в разглеждане на музея - по-точно разглеждах аз, а Вили умираше от скука някъде наоколо (предупредих я, че ще отнеме време и въпреки, че бързах - излязох след повече от 2 часа!). Билетът беше комбинаран с този за съседният природонаучен музей, та минахме и от там да погледаме зле препарирани животни, и с това зад гърба си поехме пеша назад - по пътя видях един интересен будистки храм в езеро, и близо до съвсем истински Мол, за който пък Вили нямаше търпение:)

Сградата на Националният музей на Коломбо.

Неотдавна доста кралски съкровища, заграбени от холандските колонисти (като този специфичен шриланкски меч) са върнати на страната и изложени в специална зала.

Разположен в езеро, в самото сърце на столицата, този храмов комплекс е чудесна спирка при обиколката на Коломбо.

Гангарама Сима Малака беше името на търсеният храм, платихме входна такса, събухме се боси (Вили изтъкна угрозата от гъбични инфекции и не беше особено доволна) и разгледахме наоколо, като най-впечатляващи бяха летящите лисици - гигантски растителноядни прилепи, които излетяха от близката палма! Билетът и тук се оказа комбиниран с недалечният храм Гангарама Маха Вахара. Не съм попадал на подобен преди - приличаше повече на съкровищница или склад за ценни предмети, навярно дарения - многото рафтове и помещения бяха пълни с каквото се сетите: от джобни часовници и банкноти, до ретро лимузини! В центъра му се издигаше необичайна кула, сякаш изпаднала от "Междузвездни войни" и пазена от няколко дузини седнали Буди!

Първа среща с типичният местен вид слонове, тук си имаха цял! 

Междувременно навън започна да се излива тропически дъжд и спирането в мола стана неизбежно - но беше на 5 минути пеша, щяхме да подгизнем! Така че се качихме в един тук-тук, но явно не в правилният, тъй като този... ни отвлече. Бяхме безапелационно оставени пред магазин за бижута, където да сме били гледали 10 минути, за да получи нашият шофьор ваучер за бензин. Десет минути слушах за скъпоценни камъни и пръстени, които са ми напълно безинтересни, но пък и не му платих нищо накрая, при това бях сух:)

Поглед към интериора на мол в Коломбо, 28-ми декември.

Молът си беше съвсем стандартен, с огромна коледна елха между етажите, кино, магазини и ресторантска част. Искаше ми се да разгледам и фортът на Коломбо, но дъждът и спускащият се мрак опропастиха плановете - вместо това изпихме една бира на покрива на хотела и закрихме деня.

Билетче за 2-ра класа на влака Коломбо-Хабарана.

Рано на другата сутрин пристигнахме на централната гара Colombo Fort - инструкциите ни бяха да сме там в 4:30, за да си купим билет, тъй като резервираните места вече бяха разпродадени. Човекът в "Резервации" предният ден ми каза да мина от там в 5 сутринта, той щял да види ако някой се бил отказал, за да ми продаде неговите билети. Но да съм дошъл на същото гише - малко съмнително ми се видя, и се наредих още веднъж на опашка за друго гише, та да сверя информацията - а там ме инструктираха просто да дойда сутринта и да си взема билет от 14-та каса.

На опашката за билети в 6 сутринта, гара Коломбо-Форт.

Така и направих. Още по тъмно вече чакахме на гарата с билети. Никъде не пише на кой перон идва влака, затова попитах един униформен, който ме упъти към 4-ти перон. Малко по-късно попитах още един, който потвърди. Имахме доста чакане, а на перона вече стоеше композиция, та за всеки случай попитах и трети униформен, който ме увери, че нашият влак идва след този... Но 5 минути по-късно ме намери в тълпата и насочи към 6-ти перон - явно го бяха обявили в по уредбата. Голям късмет - качихме се на правилният влак - имаше дори празни места - и потеглихме!

Докато търсехме дестинация за еже-петгодното си пътуване, Вили предложи да е някъде с ролеркоустър- от тези влакчета по филмите, които правят лупинги и големи спускания. Е, желанието й се сбъдна - този влак се тресеше и клатеше като атракция в увеселителен парк! На мен ми беше забавно, но от люлеенето съм заспал още в началото. Панорамите навън пък изглеждаха сякаш художник е купил всички налични зелени бои на пазара и ги и е смесил безобразно, но красиво! Между вагоните преминаваха различни амбулантни търговци - питки, снаксове, плодове, чай... аз си взех връзка с 5 мандарини за 200 рупии (не бяха особено добри мандарини и от тогава не правя грешката да ям във влака неща, които цапат:). Краткото като разстояние пътуване продължи изненадващо много часове, и за мое съжаление чак към края открих, че никой не те спира да си отвориш вратата на вагона и да си висиш навън (предвид ниската скорост на влака не те духа силен вятър, но заради клатенето ако не се държиш здраво може и да изхвръкнеш:).

Колата ни за следващите два дни обиколки на района. За цялото пътуване имахме само 2 дни по плажа, в които не се возихме на тук-тук и тогава започваше да ми липсва...!

След малката вечност от около 6 часа (за 180 кm!) се озовахме на жп гарата в Хабарана, и веднага местен тук-тукаджия с лице на сериен убиец, ни попита дали ни трябва тук-тук. "Не, хотела ни е съвсем наблизо" - опитах да го отпратя аз, но озни настоя да знае името му. "Wild hut Habarana". "ТОВА Е МОЯТ ХОТЕЛ - АЗ СЪМ СОБСТВЕБИКА" - отвърна убиецът, а на мен устата ми зяпна - не е питал как и кога ще идваме, просто е отишъл на гарата, очаквайки да пристигнем именно така, за да ни вземе и да не вървим 200 метра до тях! Колко мило! Този човек - на име Индика - дойде като манна небесна, защото веднага предложи да ни закара до всички забележителности, които си бях набелязал...!

Настани ни в малка къщичка с две стаи на поляна край дома му, съвсем близо до гарата (влаковете се чуваха), и доста далеч от града, направо в джунглата. През имота му минаваше рекичка с мостче, край която ни показа следи от влизането на див слон предният ден. Смелият ми план беше още този ден да стигнем и разгледаме Сигирия и Индика веднага предложи услугите си. Каза, че взима 4000 за да ни закара, изчака и върне, и че е по-малко от колегите си, но ми направи впечатление, че всички на които попадахме по-нататък все ни предлагаха "по-малко от колегите". Във всички случаи цената беше добра и си стиснахме ръцете, хвърлихме раниците в стаята си, и скоро се носехме на зеленият му тук-тук към моето бъдещо любимо място в Шри Ланка.

Маймунката и този турист зад нея май имат еднакви прически!

Сигирия! Ако трябваше да посетя само една забележителност, то това щеше да е тя! Като обект UNESCO и една от главните атракции на страната, входът й е доста висок - $30 или 9900 рупии, ни си струва! Скалата се издига от нищото в средата на огромна равнина, около нея е съществувал комплекс от градини, езера и религиозни комплекси, а главните стълби за изкачването й са пазени от две огромни лапи, изсечени в скалата - от там и прякорът й - Лъвската скала. На мен, като наддал сериозно килограми и не особено подвижен в последните месеци, изкачването й ме изпоти и задъха подобаващо, но се стига до върха, а там... Там те чака азиатското Мачу Пикчу - най-близкото сравнение, което ми хрумва! Уникална панорамна гледка, планините в далечината, другата, подобна скала в съседство (доста по-евтина за посещени, и следващият път задължително ще се кача и на нея) и руините на някогашните кралски палати. Може би тук би си струвало да се вземе гид, защото край нас обясняваха разни любопитни неща, но на мен ми стигаше и самото усещане на мястото. Внезапно заваля и извадихме дъждобраните си, но преди да успеем да ги сложим - спря:)

На слизане се минава през пещера с древни рисунки на жени с пищни гърди (снимането там е забранено), разминаваш се с различни маймунски племена - днешното население на скалата - и се озоваваш на малко пазарче за сувенири и напитки, където вече ни чакаше Индика. Беше станало късно, иначе можеше да продължим за скалните манастири в Дамбула, но решихме да го оставим за следващият ден. Любезният ни домакин спираше навсякъде край пътя, където имаше нещо интересно - видяхме диви пауни, които изненадващо мяукаха, на връщане спряхме в града да се сдобием най-накрая със сим карти (взехме Dialog за 3300 рупии с телефонни обаждания и 10 GB мобилни данни – предостатъчно за две седмици активно използване). На отиване обядвахме в едно доста туристическо заведение, като едва склонихме нашият човек да хапне с нас, и той скромно си поръча вероятно най-евтинито нещо в менюто.

Лапите, изсечени в скалата, от където идва и прякорът й - "лъвската скала".

Част от панорамата, която ни чакаше горе...

Стълбите на слизане.

Цяла вечер валя, и понеже Вили не ми разрешени да ползвам климатика (студено й било!) - спуснахме мрежата против комари и отворих входната врата (иначе щях да се задуша в жегата!). Няма нужда да казвам колко приятно се спи на дъжд, и когато ти е топло при това! На сутринта ни чакаше маса с вкусна местна закуска и избор от кафе или чай (всичко включено в цената от 9 долара!), и след нея поехме към скалните манастири в Дамбула.

Подстъпа към манастирският комплекс с входният билет.

Дори и Буда има нужда да поспи, което доказва, че всеки от нас носи по един Буда в сърцето си.

2000 рупии за билет, и 2000 рупии за шалче за прикриване на краката, което май не беше задължително и със сигурност беше много надценено, но ето че бяхме в комплекса от пещерни храмове. Полегнали статуи на Буда, четирима шри-ланкски крале и дори две хиндуистки божества са намерили дом в няколкото големи пещери - изрисувани красиво и запълнени със статуи и ступи. Вили пъровначално беше потресена от факта, че трябва да се загърне - това не се покриваше с концепцията й за идеални снимки - та ми отне известно усилие да я убедя, че все пак трябва да уважаваме правилата на този религиозен храм. Когато после си направи достатъчно снимки, вече бързаше да си ходим, но на мен ми харесваше да разглеждам детайлите по рисунките и доста се помотах.

Навън отново заваля, но леко, и така - по вода - продължихме към близката статуя на голям златен Буда, завършена преди няколко години и към момента най-високата статуя на Буда в тази позиция (“Колелото на Закона“).

Златният Буда и музеят на будизма под него (влиза се през устата на дракона).

Бих дал не един, а два банана, за да разбера какво си мислеше тази маймуна, докато ме гледа.

Следваше едно от най-противоречивите ми решения. Вили мечтаеше за... ако сте предположили снимка, значи съм я описал достатъчно добре; но не каква да е - а на гърба на слон. Индика ни спря край едно омотано във вериги слонче, поклащащо се нервно на място, сякаш танцува - там ни поискаха $20 на човек за кратка разходка и снимки. Аз съм се качвал два пъти на слон (в Непал и Тайланд) и да й откажа сега би било лицемерно, а доводите ми против - че слончетата ги изтезават, а гръбначните им стълбове не са пригодени за езда и се деформират - не я трогнаха. И направих компромис - качих се на слона (казваше се Раджу). Тя естествено искаше да стои отпред и с мен отзад се получаваше много комично - всички хора от ресторантите, покрай които преминавахме наставаха да снимат, но какви ти ресторанти - пешеходците от улицата и дори коли и мотори спираха да ни правят снимки - трябваше да им събирам пари, можеше да си избия двайсетте долара! Снимките щяха да са окей ако стоях отпред, но така ми се струват нелепи, а няма да споменавам колко критики понесох заради тази езда от природозащитниците сред приятелите ми в социалните мрежи...

Яхнали танцуващият слон Раджу.

Моята чиния, когато се озова в бюфет (първи рунд).

Обядвахме на бюфет, където чинията ми се напълни с от всичко по малко, после се прибрахме за кратка почивка и дойде да ни вземе открит сафари джип - предстоеше сафари за гледане на слонове! Индика го беше уредил за 18000 рупии общо - дали е добра цена не знам, но очаквах повече:) Изненадващо, входът на парка се оказа буквално в съседство с къщата ни (нищо чудно, че влиаха диви слонове по двора!), и скоро се носехме по кафевите му пътища в търсене на големите бозайници. А такива имаше в изобилие - в началото около всеки забелязан слон се събираха още десетина джипа, но те бързо се разпръснаха и често нататък се спирахме до не повече от един. Видяхме освен множество слонове с малките им, и различни птици и дори един хамелеон (как го забеляза гида ни не знам - беше много добре замаскиран!). На едно място се катерихме по малка скала - получи се много хубава разходка!

Няма нужда да се катериш по слоновете, за да оцениш красотата им!

Това семейство се притесняваше от нас, извика децата си, събра кураж и пресече пътя.

Возиха ни в този открит джип, като за цялото сафари не седнах нито веднъж - можеш да си стоиш прав отзад!

На връщане се разбрахме да ни оставят в "града", за да го поразгледаме, и там опитах за първи път от местните "Кралски“ кокосови орехи - ендемични за Шри Ланка, с особена форма и оранжеви на цвят, а с много кокосова вода и цената си от 100 рупии (50 стотинки) заеха първото място в личната ми класация за кокосови орехи:) От тук нататък почти всеки ден някой ми сечеше такъв орех!

Първи King Coconut - цялата тази вкусотия за 50 стотинки? Платих двойно на старата баба на пазара.

Стана време да се прибираме, но изведнъж заваля, изчакахме да спре и чак тогава поехме пеша на обратно – но едва извървели 50 метра от някъде се появи нашият ангел-хранител Индика и ни взе с тук-тука си – вече почваше да му става навик, явно имаше някакви пророчески дарби този човек!

Украсите в местните автобуси бяха много на мода в Европа към края на 30-те години.

На другата сутрин, след поредната обилна закуска се разплатихме - услугите му за два дни и стаята струваха общо 14000 рупии, аз му оставих 15000 и не минава ден без да съжалявам, че не бяха 20 - заслужаваше си ги...! Закара ни до автобуса и изчака с нас докато се качим, и ето че бяхме на първият си местен автобус, в посока Канди. Няколко часа до прозореца - пътуването всъщност беше комфортно, само не знам дали музиката ми допадаше особено:)

Първа среща с kottu roti egg and cheese. Обмислях до края да ям само такова нещо, но се насилих да дам шанс и на останалата местна кухня!

Огромното дърво, към което гледаше ресоранта. Такива се срещат в много будистки храмове, пазени от статуи и източници на положителна, земна енергия и щастие.

В Канди се настанихме в голяма двуетажна къща в планината, денят беше 31-ви декември 2023-та, и за оставащото ни време от годината първо обядвахме (опитах местното ястие "коту роти" с яйце и сирене - остави ме без думи, беше любов от първа хапка!), качихме се до статуята на Буда, извисяваща се над града, слязохме до гарата, за да проверя за билети (оказа се, че няма шанс за резервация, и трябва да дойдем направо преди тръгване, както беше и в Коломбо), и завършихме в Kandy Lake Club (до където отново се добрахме в проливен дъжд, но тук-туците това не ги плаши!). Причината да сме там беше танцовото шоу, което за мен послужи като идеален завършек на годината - сервитьори поднасяха питиета между седалки, разположени пред театралната сцена, танцьорите бяха много добри и забавни, танците - впечатляващи, а накрая дори разхвърляха жар и спретнаха малко огнено шоу с нестинари!

Голямата статуя на Буда над града, гледана от към гърба. Стандартни снимки колкото искаш, но само при нас можете да видите нещата от необичаен ъгъл!

Канди, така, както го вижда белият Буда.

Сцената на Kandy Lake Club, малко преди да бъде разтърсена от фолклорни танци!

Полутахме се малко из нощта, отново заваля, и имаше варианти да отидем на съмнително място за съмнително приятно посрещане на новата година, но на мен някак си не ми се искаше да развалям впечатлението от танците (Вилито изобщо не се впечатли от тях, накрая дори не поиска да се снима с танцьорите, което говори много!), и се прибрах, изчакахме полунощ на терасата на стаята ни, когато забиха камбани и заревото на празничната заря освети небето... и скоро след това си легнах, мислейки си как след няколко десетки години може би дори няма да чакам полунощ, а ще си лягам в девет и половина, и събуждам на следващата година:)

Гледката от първата ми хотелска стая за 2024-та!

1-ви януари. Още предният ден взехме единодушното решение да останем още ден в Канди - и половин му е достатъчен, но не бях успял да вляза в знаменитият Храм на Зъба, където можеш да видиш реликвария, където се съхранява един от зъбите на Буда (този зъб има интересна история, и всъщност не е съвсем неговият зъб!). Понеже прогнозата беше за дъжд следобед, сутринта взехме тук-тук (за първи път с местното мобилно приложение Pick Me, което ти дава по-добри цени от колкото можеш да договориш с пазарене) и отидохме до Кралските Ботанически градини - красиво оформен и добре поддържан парк с най-различни дървета, храсти и цветя, в който можеш да се полуташ за 2 часа, но заради таксата му от $10 по-скоро не бих го препоръчал - в Шри Ланка не е като да няма безплатна природа, и никога не си твърде далеч от нея! На връщане изядох две пликчета с нарязано манго, поръсено със солено-лютив прах - облизах си пръстите! Буквално - нямаше къде да ги измия...

Две узрели, сладки мангота, поръсени с лютиво-солена пудра, за 1 лев - не, това не е раят. Само защото не ти дават прибори и трябва да ги ядеш с ръце, а после да търсиш къде да ги миеш:)

Влязох и в прословутият Храм на Зъба, и бързо останах сам - Вили отказа да ходи боса. Тя се развика и на милият старец, който прибираше обувките, защото направи грешката да сложи моите върху нейните - недопустимо! Явно покрай нея ме е уцелила лошата карма, защото следващият час вървях по покритата предимно с пясък земя на свещенният град и страдах, заради раничка на лявото стъпало - пясъкът не й се отразяваше добре!

Вили се беше прибрала за освежаване на тоалета и грима, преди да се насочи към изследване на местните молове, та без да бързам започнах да обикалям старата част на Канди - или поне това беше идеята, преди да завали! Този път слагането на дъждобрана не помогна - дъждът не спря, затова се прибрах у нас за един лежерен следобед в отговаряне и отправяне на новогодишни пожелания и чисто мързелуване:)

Информационно табло за разписанието на влаковете.

Вторият ден от годината ни заварва на централната гара на Канди, с малки картонени билетчета в ръце и приповдигнато настроение - пероните бяха окупирани от бели туристи, и щеше да пада борба за ограничените места във вагоните. И когато най-накрая влакът дойде и се оказахме седнали, щастието беше само за няколко мига - оказахме се във 2-ра класа с резервации! Отключиха ни вратата за съседният вагон, а там пиле не можеше да прехвръкне - толкова гъсто бяха наблъскани всички! Този вагон ни прие като женско сърце, в което - както казват - винаги имало място за още един🙂 Проблемът беше Вили, на която й ставаше лошо от пътя, но се държа геройски до като не се случи чудо - майката с две деца на седалката точно пред нас стана, и веднага заехме местата им! Бяхме до прозорец, макар и срещу посоката на движение и можеше да се порадваме на гледките край пътя... А такива не е като да нямаше - повишавахме надморската височина и въздухът замириса на хлорофил, заредиха се терасовидни чаени плантации, тук-там се виждаха берачи на чай... В крайна сметка пътуването с влака беше спасено!

Много пътници слязоха на гара Hatton, за да предприемат изкачването до Adam's Peak. Много други се опитаха да се качат във влака. Наивници!

Терасовидни чаени плантации край Нувара Елия, заснети в движение привечер.

Ако Канди беше столица на мистично планинско кралство, то Нувара Елия мога да нарека леденото кралство на водопадите. Градът е бил (и все още е!) център за дистрибуция на чай и на път за задължителното посещение на чаена фабрика, със сигурност ще видите поне няколко водопада в далечината. Водата сякаш извира от всякъде и това най-силно се усеща на водопада Kothmale, където шофьорът на спазареният още на гарата в Нану-Оя тук-тук ни остави (момчето предложи обзорна обиколка на града, чаените плантации и водопад за 5000 рупии). За 200 рупии получавате шансa да се изкачите до един от най-красивите водопади, които съм виждал! Ако в близките няколко дни е валяло, влизането във водите е забранено, заради опасност от придошла вода, но група смелчаци се къпеха в малкото езерце, оформено точно под падащата вода! Де да имах бански и хавлия - щях да се включа без да се замислям:) Екскурзията продължи с посещение на фабриката “Blue Field”, където имахме кратка беседа, обясняваща целият процес на обработка на чаените листа - от чувалите, носени от жилави тъмнокожи селяни малко в страни от нас в същият този момент (плащали им по 1000 рупии на 20 килограма листа), през оригиналната преса, произведена в Белфаст, функционираща си там от 1921 г., до готовият за износ, вече изсушен чай, който се изпраща на търг в Коломбо. Симпатичната ни гид-девойка разказваше всичко като заучено стихотворение, и дори не намекна за заплащане, така че я настигнахме и бутнахме 1000 рупии в ръката й накрая. Обиколката завърши в собствената им чайна, където опитахме уникалният бленд "Синя луна", който лично на мен ми допадна много.

По пътя на няколко места видях да продават ягоди и спрях да взема малка тарелка - 800 рупии за ок. 15-20 ягоди, при това зелени (Вили опита една и я изплю, но аз си похапнах останалите). Тук трябва да отбележа, че Нувара Елия поне в началото на януари, когато я заварихме е студена - до толкова, че за първи път си извадих якето! Обратно в града, услужливият ни шофьор - който се оказа тамил от малко село в региона - ни показа най-добрите местни заведения от където накупихме разни неща за вкъщи, и вече по тъмно се прибрахме в хотела на (сравнително) топло 😌

Гледам към един от най-красивите водопади, които съм виждал!

...

На следващият ден слънчевите лъчи ме поздравиха на малкото странично балконче на хотелската стая, където си пиех сутрешното кафе, и скоро отново бяхме на път. Опитах да поръчам тук-тук от хотела, но офертата беше за 1500 рупии, така че им теглих една любезна майна и с бодър марш напуснахме завинаги. Понеже бяхме сравнително отдалечени от центъра, отне почти 5 минути преди край нас да отбие първият тук-тук, и да се договорим за 1000 рупии до гарата в Нану-Оя. Не бях сигурен в колко тръгва най-ранният влак - въртеше ми се нещо като 8:40-и нещо, затова гледах да тръгнем възможно по-рано, но шофьорът ме успокои - беше в 09:20. Това ни даваше достатъчно време за кафе и преглед на съобщенията... Даже предостатъчно, защото влакът закъсня с почти 2 часа!

Това, казват, е едно от най-живописните пътувания с влак на Земята. Кой съм аз, че да споря? Все пак Варна-София през Горна Оряховица прелага конкурентни пейзажи.

Бяха ни предупредили, че е малък пощенски влак и местата са само 3-та класа, и се случи същото като в предходната отсечка - озовахме се натикани прави, между седалките, но поне бяхме вътре, когато влакът потегли! Разстоянието от 65 км взехме за около 3 часа. Веднъж видях охлюв на релсите и обмислях да сляза в движение и да го преместя, преди да осъзная, че е малко по-бърз от нас и затова не е в опасност! Шегувам се - влакът си се движеше с приятна скорост, а не след дълго няколко местни станаха и местата им веднага бяха превзети от нас - не само че до прозореца, но и по посока на движението и то от лявата страна (доста по-добра за тази отсечка!) - същински джакпот! Царското място беше за Вили - нали й става лошо от пътя, освен ако не шофира - но се съгласи да се разменим за няколко минути и беше много хубаво! Влакът трополеше през чутовни гори, минавайки на места от тунел в тунел като една голяма механична гъсеница - а във всеки тунел хората от другите вагони започваха да викат, за да тестват ехото, и се получаваше като хор от приятелски духове. Пътят остана високопланински до края, завивайки покрай хълмове, периодично разкривайки приказно красиви панорами към долината отдолу, особено в областта на Хапутале (където някои пътеводители препоръчват да се слезе за разходка по релсите). Магична беше една от гарите по пътя - обвита в гъст облак, към който приближавахме сякаш спирката водеше към град в небето! Уви - и тук не успяхме да се уредим с класическите туристически снимки висящи от степенката на вагона, но не се тревожех твърде много, защото следващият път ще бъда задължително с резервация или в краен случай - много нахален. Мисля че ще мога, ако се наложи:)

Къщата ни за гости тук беше по близо до предпоследната станция преди главната на Ела, и вече озовали се на перона видях, че последният вагон в композицията беше не само първа класа с резервации, но и специално пригоден за "Observation deck"- с удобни седалки и прозорци, гледащи безпрепятствено назад! Ех, вече нямам търпение да мина пак от тук, но в него!

Закъснението и дългият път бяха изяли повчето от светлата част на деня, така че ни оставаше време за хапване и разглеждане на една забележителност. Избрах си ресторант "Белият заек" точно до входа на същинския град: изискани и вкусни блюда поднесени представително, завишени цени и 10% service fee - явно бяхме попаднали на първото си (от много) туристическо заведение, а както се оказа - и туристически град. Подобни заведения, заедно с барове, сладкарници, кафенета и луксозни по местните стандарти магазини запълваха цялата главна улица, а навсякъде около тях издигаха стени хотели. Видях всичко това на път към главната атракция в района - "Мостът с деветте арки".

Мостът, заснет на следващата сутрин. Не се виждат всички 9 арки, така че ще трябва да приемете думите ми на доверие;)

Вървяхме пеша, и край пътя забелязах табела, сочеща към пряк, горски път към моста – завихме по него, и когато след известно време обмислях да погледна колко точно остава до моста, изведнъж от нищото изсвири локомотивна свирка, чу се тракане на метални колела, завъртях глава и след една стъпка встрани между дърветата се разкри уникална панорама към самият мост и плъзгащият се върху него влак! Еха, какъв е шансът! Последваха няколко фотосесии и един чай на пейка за да му се полюбуваме - наистина оправдаваше славата си, но вече се стъмваше, не исках да рискувам да се озовем на някоя горска пътека по тъмно и се зарекохме да дойдем на следващият ден. По пътя на връщане ми предложиха Аюрведа масаж на цялото тяло за 70 минути - 4000 рупии! Щях да приема на часа, но телефонът на Вили беше без батерия и нямаше как да се разделим, а не беше ентусиазирана за "аюр...какво било?" масажи, така че трябваше да отклоня поканата. По нататък пък щастливо попаднахме на магазинче за сувенири, напълно заредено с всичко каквото си помислиш (по-късно попаднах на друго подобно по крайбрежието и още едно в Гале, но цените бяха двойни или тройни!), от което се сдобих с голямо знаме на Шри Ланка. Вилито пък си купи 2 зимни шала и двамата се прибрахме доволни и щастливи.

Последни мигове преди изгрева, гледан от Little Adam's peak.

В къщата обсъдихме вариантите за следващият ден - аз предлагах да наемем скутери за 2500 за ден, да си запазим втора нощувка и цял ден да обикаляме с наше си темпо (а вечерта - масаж!). Но Вили гледаше само на юг - влечеше я към морето, да почернявала и да се върнела с тен, когато всички останали вкъщи щели да бъдат бели. Така че се спряхме на експресният вариант - тук-тук ни взима в 5 сутринта и минаваме всичко главно в района, а в ранният следобед хващане автобуса за Тисамахарама - следващата набелязана цел. При това свалихме цената от първоначално предложените 12 - на 11000 (накрая все пак дадох 700 бакшиш на готиният ни тук-тукаджия, оставайки с удоволствието да съм се спазарил - цената е очевидно завишена, но в района са заформили нещо като картел и всички предлагат едно и също, с едни и същи плакати, на една и съща цена - уж 15000).

Слънцето къпещо долината в мека, червена светлина... 

Но парите си струваха всяка рупия. Още по тъмно ни оставиха на входа на Little Adam's peak - там по не твърде изтощително изкачване по стъпала се озовахме на върха на малък хълм с изглед към долина, а над част от хълмовете небето вече розовееше, маркирайки от къде да чакаме наближаващият изгрев. На върха вече имаше шумна тълпа, затова слязох малко по-надолу и тихо приклекнах до голям камък, попивайки красотата на мястото - в ляво тънък облак на нивото на погледа ми бавно пълзеше към хоризонта, стволът на отдавна изсъхнало дърво стърчеше като черен кактус, а в мъглата долу се открояваше силуета на далечна чаена фабрика. Всичко беше толкова мирно и спокойно... Преди да се изсипят десетина рускини от всякакви възрасти и да прекъсната идилията с шумните си разговори и ааранжирани фотосесии. Слънцето се появи и заля всичко с мека огненочервена светлина, беше топло, но Вилито, навлечена с якето си вече бързаше да си ходи (подканяше ме още от преди да се покаже слънцето - нищо ли не докосва душата й?!), така че обърнахме гръб на панорамата и заслизахме наобратно.

Един от пътищата към моста с деветте арки.

При следващото спиране на тук-тука ни упътиха по пътека през храсталаците, в края на която се подадоха релси, и да – следвайки ги се озовахме отново на моста с деветте арки. Този път светлината беше феноменална - слънчевите лъчи пронизваха сутрешната мъгла хвърляйки цветове върху околните дървета. Когато Вилито утоли жаждата си за снимки (макар и временно), минахме от другата страна и точно тогава през тунела отново изпълзя влак! Този път локомотива се вряза в мъглата над моста и потъна в нея заедно с цялата си композиция... Неописуемо! А бях там и го видях! Това само да беше - вече ми правеше деня, но екскурзията продължаваше към следващата местна забележителност - дълбока подземна пещера (Nildiya pokuna). Тук платихме по 3000 рупии за спускане до малкото езеро на дъното й с гид - и точно това направихме: спуснахме се, видяхме езерото и излязохме, като всички освен мен пъргаво изкачваха скалите по обратният път, а аз, както вингати последен, проклинах ленивостта си и се молех да оцелея тази мъка! Пещерата беше пълна с мушици, каквото заради учестеното си дишане през устата гълтах с десетки. Навярно заради мушиците имаше и доста паяци във всякакви размери, от които Вилито пък се ужасява. Но това наистина беше всичко - почти нищо не се видя на светлината на евтините ни челници. После спряхме до водопад, където този път нямаше изкачване (йес!) и завършихме с древна, легендарна пещера – до която се стигаше отново с изкачване. Страдах, но знам че после ще го оценя - доста съм се ошишкавил и отдавна е време да се взема в ръце и да се върна към по-представителна форма, преди да се наложи да си сменял целият гардероб!

Това е входът/изходът от пещерата, а аз съм толкова усмихнат от щастие, че качването завършва!

Спряхме за снимки край още един водопад и използвам да позирам с чисто новото си знаме, което сега се вее в стаята ми във Варна:)

Аман значи от тези стълби... Поне е красиво.

В пещерата срещнах само това същество - на светлината се оказа, че това е Вилито, качила се там преди мен и правеща си поредната селфи-фотосесия.

На този хълм в ляво посрещнахме изгрева по-рано!

Обядвахме в друг хипер-туристически кафе-ресторант (ако случайно имате съмнения дали сте в такъв, наличието на „10% service fee“ е отличителен показател), и в 12:20 вече се подпирахме на близката автобусна спирка, която тук минаваше за автогара, в очакване на първият автобус на юг. До Тисамахарама (на кратко Тиса) нямаше директни автобуси - трябваше да стигнем до близката Катарагама и от там да търсим варианти с тук-тук. Затова, когато един от седящите в съседство господа ни предложи да ни закрат с кола направо до хотела ни за 5000 рупии, в главата ми като субтитрите в края на филм се спусна списък с плюсовете: 2 часа път вместо 4-5?, спестено време, комфорт, за първи път в лек автомобил в Шри Ланка, да видим какво е да имаш личен шофьор и т.н. Предложих на Вилито и тя прие на секундата.

Посрещане в Тиса с напитки за добре дошли - кокос от градината;)

Така, на борда на един симпатичен Нисан от 90-те напуснахме прохладните планини, и се озовахме е горещите, наситено зелени равнини на юг. Шофьорът ни кара 2 часа за 5000 рупии, но когато разбра, че запазената малко по-рано къща за гости е на 5 минути встрани от центъра, заяви, че ще ни остави на кръстовището, защото уговорката била до Тиса. После все пак зави и ни закара, но поиска 500 рупии допълнително! Освен това през целият път мълчеше и дори не пусна музика - знаех си че не е стока:) Излизайки от колата се озовах в напълно различен свят – тук наистина беше жега, и осезаемо по-влажно. Запазената стая се оказа в семейна къща, с мяукащи пауни прескачащи между дворовете, палмови дървета и красиви тропични цветя. Собственикът ни веднага откъсна кокос и направи по чаша сок за добре дошли, като беше обрал и вкусното месо на кокоса - страшно приятно! Вилито опита само глътка (не й хареса), но аз не оставих и капка.

На разходка в търсене на икономични оферти за сафари.

Градовете като цяло не се различават особено и не представляват туристическа атракция, а по-скоро - струпване на къщи край пътя.

Причината да сме тук беше близкият национален парк Яла - тук трябваше да видим истиснки леопарди, мечки ленивци и разбира се - още слонове. От познати знаех, че цената на полудневно частно сафари е $70, затова останах неприятно изненадан от първата оферта, която получих - 40000 рупии (113 евро), за около 3 часа в парка. Реших, че ме взимат за глупав турист, изсмях се и отказах категорично, а после се запътих към центъра на града (хапвайки вскуно нарязано манго по пътя!) в търсене на по-бюджетни варианти. Няколко часа по-късно трябваше да се примиря, че явно наистина съм глупав турист, защото цената явно наистина е такава - най-добрата оферта, която получих беше за 35000, но това за споделен джип, и когато час по-късно се обадих да потвърдя, местата вече били продадени. Е, той, нашият, имал много добра last minute оферта, ха-ха - даже не се поинтересувах колко иска. Обадих се на втората най-добра цена - 36700 рупии (13 хиляди за джипа и останалото е таксата за парка), която взехме направо от шофьора на един джип на пътя. Съмнително ми се виждаше, но пък човека изглеждаше сериозен, разменихме контакти и вечерта ми потвърди, като уточни че не той, а брат му ще ни вземе в 05:30. Вечеряхме в трето поредно туристическо заведение и...

...се събудих в 4 сутринта от жега, понеже Вилито спряла и климатика и вентилатора, въпреки че си беше легнала с якето(!) - а аз се будя ако няма някакво движение на въздуха! Втора поредна сутрин, в която можеше да си поспя и още. Особено предвид че... никой така и не дойде да ни вземе. В 05:30 чакахме в готовност, но нашият човек нито отговори на съобщенията, нито на позвъняванията ми, и така се озовахме с няколко хиляди по-богати, но и с нула леопарди и мечки ленивци в списъка. Лично аз бих останал за още една нощувка и бих взел следобедно сафари, но както казах преди, компанията ми вече бленуваше за морето и дори не повдигнах въпроса за оставане. Какво пък, нали ще се връщам... Нали?! В последствие четох мнения в интернет на разочаровани от въпросното сафари хора, които съветваха изобщо да не се ходи, и се успокоих.

Едно от езерата край къщата ни за гости; по това време в небето над нас прелитаха големи прилепи.

Закусихме питки със сладко от тропически плодове, връзка банани и по едно яйце, а собственика ми донесе изпраните дрехи нагънати в торбичка и каза да му дам колкото си реша - с удоволствие закръглих сумата за нощувката оставяйки му 1200 рупии отгоре - без него нямаше да имам и една чиста дреха! Той дори ни уреди тук-тук до автогарата, където моментално се качихме и потеглихме с директният автобус за Матара към океана.

Типичен местен междуградски автобус!

Тук почивката ни изведнъж се забави и сякаш затъна в пясъка край морето. Динамичните дни на ранни ставания, разглеждане на забележителности и пътуване от място на място изведнъж се смениха с плажен мързел. За следващите 4 дни дадох карт бланж на Вили да си избере къде ще нощуваме по неин вкус - нали само това море бълнуваше през цялото време! А и така щеше да вземе малко участие в организацията, вместо само да я развеждам насам-натам като дете, хванато за ръчичка. Резултатите бяха смесени - вместо да разгледаме цялото южно крайбрежие, както го бях замислил първоначално, тя предпочете да разделим плажуването на две, и то съвсем близки едно до други (15 минути с тук-тук) места, заради тежкото й ранище, което не обичаше да разнася. Както казах – съгласих се с всичко, и без това морето ме вълнуваше слабо.

Един от плажовете на Полхена.

От запад се задава буря.

Първата ни къща беше страхотно попадение, което признавам - сам нямаше да намеря - малка семейна къща със стаи за гости и веранда, срещу която в каменистият бряг се разбиваше прибоя! Удобна стая и баня с електрическо бойлерче, голям вентилатор, който разхлаждаше толкова приятно януарската жега, че не ми се излизаше изобщо, и всичко това за 3000 рупии на вечер! VUBU, Polhena beach – няма го в booking, намира се през hostelworld, и ако направите резервацията си по-телефона ви свалят 800 рупии от цената (иначе щеше да е 3800 заради комисионната на сайта). В района нямаше нищо друго, освен хотели, ресторанти, и дори два нощни клуба. От една баба на плажа си взех бански (оказа се, че съм забравил моите) за 2.50 лв., а от съседната сергия се сдобих с хубава тениска и чехли, общо за 7 лв., като милите хора искаха да ми направят отстъпка от 50 стотинки, която отказах да приема. Изпих и един кралски кокос, когато разбрах, че и тук са по 100 рупии. Идилия!

 Традиционна шри ланкска закуска (рекламирана от менюто) на плажа.

Двата пясъчни плажа в близост бяха твърде открити, с големи вълни и изключително силно течение, което така силно дърпаше на някъде, че ме беше страх да се отдалеча на 5 метра от брега - това „на някъде“ често бяха подводни скали и корали, та още след първото си топване във водата излязох с разкървавено коляно. Опитах да наема скутерче, за да отидем до близкият укрепен форт-звезда и един интересен фар... но всички скутери на всички места в околията вече бяха наети! Така че опитахме храната в няколко заведения, един от нощните клубове (там пробвах арак - местен ликьор дестилиран от кокос - доста мек и вероятно вкусен, ако твърдият алкохол можеше да бъде вкусен!), понамокрихме се и дори успях да изгоря, макар да се пазех от слънцето!

Залез в Полхена. Хубаво ресторантче, от където си бях купил бутилка вода предната вечер и се бяхме заприказвали със собствениците. Уви, когато платих сметката накрая видях, че са я надписали с 500 рупии. Може и да е било грешка, но точно 500? Съмнително.

Не само аз чаках вечерята си там - няколко страхливи краба се промъкваха към обувките ми, бъркайки ги с екзотичен деликатес.

На сутринта на третия ден излязохме с раниците и любезната хазяйка ни повика тук-тук, като докато го чакаме се разговорихме - спомена, че е живяла в Италия и говори италиански. Изстрлях целият си речников запас на езика на Вивалди, и явно толкова я очаровах, че предложи да почерпи с истинско кафе Лаваца, направено в истинска каничка за мока! Ехааа - най-доброто ми кафе в Шри Ланка! Навсякъде другаде ако си поръчате кафе, не очаквайте нищо повече от "негърска пот"🙂

Снимките с таймер не винаги се получават точно както си ги представям!

Така, добре заредени с кофеин и положителни емоции, се пренесохме в следващият хотел. Две нощувки за 27000 - това беше най-скъпото ни настаняване за цялото пътуване и малко ме изненада - Вили уж твърдеше, че не иска да харчи много пари, а сега – това? Предупредих я, високата цена не е оправдана и е много вероятно да получим по-лоши условия от обикновено, че оценката 7.1 в буукинг значи да не го гледа изобщо... Но тя искаше "до морето" - а от "Fresh Wave Hotel" се излизаше направо на плажа. И след като плахите ми опити да предложа нещо по-добро не дадоха резултат – склоних, все пак държах на думата си и я оставих сама да се опари.

Какво можеш да си вземеш с много пари в Мириса - същото като за малко, но по-скъпо:)

Пиша това от стаята си във въпросният хотел. От френски прозорци се излиза на тераса с гледка към улицата. На последният етаж сме и на покрива над нас се движат и цвичат някакви същества – първоначално мислех, че са маймуни, но май са катерици. В банята няма топла вода (Вилито се оплака, иначе тук се къпя със студена). Мивката е с подвижно капаче на сифона, което обаче не се повдига от никъде, и така мивката се пълни с вода без да се оттича! 22:15 е, от долу гърми парти музика, а преди малко Вили се събуди от поредица топовни гърмежи, най-вероятно заря. Включената "exceptional breakfast" се оказа омлет, чиния с няколко символични резенчета плод и чаша от споменатата негърска пот. Ето ти оценка 7.1 в Шри Ланка.

Каските ни са тип "колкото да се каже, че има" или "гледай да не си удряш главата". Тук сме в рибарското пристанище край Мириса.

Всъщност не е толкова лошо, просто можеше да е по-хубаво за по-малко пари. Не помня как и защо, но при идването си наехме два скутера за два цели дни (3000 рупии на ден направо от хотела без да търсим алтернативи, при положение, че в Полхена ми казаха, че струва 2000). Единият скутер палеше трудно, а другият гаснеше по време на път. Излязохме да ги покараме и да си направим снимки докато чакаме да ни настанят, и скоро осъзнахме две неща:

- всичко наоколо е на пешеходно разстояние;

- всъщност нямаме нужда от скутери и няма къде да ходим с тях.

Прословутият Кокосов Хълм край града.

Но какво пък, беше забавно да ги караме (и то в ляво), та първата вечер излязохме на безцелно нощно каране, което завърши в някакъв голям супермаркет на поне половин час път от нас.

Позирам на случаен плаж край пътя.

Веднага щом се настанихме изтичахме на плажа, за да опитаме водата на прословутите плажове на Мириса и... Ами тук наистина нямаше камъни и корали, дълбочината се увеличаваше постепенно, но... брегът беше атакуван непрекъснато от гигантски вълни. От тези, пред които озове ли се човек в основата им - изведнъж става религиозен. Аз и неколцина смелчаци се забавлявахме с тях - бях блъскан, въртян и размятан от могъщата сила на океана, чиито вълни току дръпваха да ми свалят гащите като стара проститутка (ама че сравнения ми идват днес!). Но не ставаше за плуване... и залезът не се видя, скрит зад гъстата облачност, обвила хоризонта в късният следобед. Междувременно Вилито беше успяла да изгори като рак – специално се маза с някакви лосиони за почерняване и не се прибра на сянка, въпреки че оставаше само едни пера да си сложи на главата и щеше да мине за червенокож индианец!

Скромен плажен обяд - риба тон и авокадо с ананас, поляти с бира. Ужасно вкусно...

Новият ден не донесе нищо по-добро - още по време на закуската заваля, и не спря да вали целият ден! В една от кратките паузи запалихме моторите и отидохме до близкият "Таен плаж" - малко гьолче, заслонено от скали, около което бяха наредили шезлонги - безплатни, ако си вземеш каквото и да е от надцененото им меню. И тук се понакиснах (четвърта баня за годината!), почетох, но дъждът упорито се задържа и към обяд приехме съдбата си - днес нямаше да става за плаж - и се оттеглихме безславно. Поражението стана още по-гротескно, когато на слизане от хълма, на един особено стръмен участък с рязък завой, при натискане на спирачка скутерът ми се хлъзна встрани и аз се озовах на земята. Цял и невредим, само леко ожулен - и скутера изглеждаше добре, ако не броим пукнатината през лявото огледало за обратно виждане. Но потънах в земята от срам, защото двойката възрастни туристи, които точно бях подминал и местни жени, продаващи край пътя се завтекоха да ми помогнат притеснено. Мъжът ме питаше "Estoy Bien?" настоятелно, и помислих, че съм си ударил главата щом го чувам на испански, преди да се сетя, че съм облякъл тениска, купена от Толедо, с испанското знаме на рамото - за трети път ме бъркат с испанец заради нея! Да видим утре какво ще кажат като върнем скутера със счупено огледало... Тъй като не спря да вали повече -не карахме скутери до вечерта, когато ги заведох един по един до близката бензиностанция, за да напълня резервоарите - излезе ми по около 6 лв. на мотор.

Стари мостове край главният път за Мириса.

Хотелът ни вървеше със собствен туристически ресторант, т.е. високи цени и малки, но изискано поднесени порции. Дъждът не ни оставяше много избор и обядвахме тук - този път пържола от риба тон, средно запечена, с точно пет baby картофки и малка купичка салата – това беше вкусно, само да не им се свидеше толкова гарнитурата! Над кухнята пък рекламираха Аюрведа масажи - по 4000 рупии за 1.5 часа. Как да не се възползваме? Още съм леко мазен от там и доста ми допадна! Оценката на Вили: "Като за 20 лв. ставаше"🙂

На другата сутрин докато закусвахме, услужливите готвачи забелязаха, че се мъча да разрежа едно манго, купено вчера от улична баба на баснословна цена, и ми предложиха да го нарежат вместо мен. Мангото беше още зелено, но си го изядох, да ми е за урок! След това настана моментът на истината - колко щяха да ми искат за счупеното огледало? Проверих в интернет - същите се продаваха за 1500 рупии, така че очаквах сума между 15 и 150 хиляди, зависи какъв ще е курса на хитрите местни отдавачи на скутери. Изненадващо служителката на рецепцията просто прие ключовете усмихнато, без да погледне или извика някого, упъти ме към близката спирка, забързахме на там и още не стигнали - автобусът за Гале се зададе - хоп - и вече пътувахме към свободата! Просто така! Ето че отново се бях превърнал в полу-криминален елемент.

Ретро автомобили като този не само рекламираха заведения в Галле, но и можеха да бъдат взети под наем!

Гале ме очарова с колониалната си архитектура, и добре запазените/поддържаните църкви, складове и административни сгради от 17-ти век. По-старите постройки бяха почернели от времето и носеха спомен за Португалия, но в повечето от останалите като че ли си личеше силното холандско влияние. Настанихме се в малък семеен хотел във форта, в доста евтина, но много луксозна стая (Fort Thari Inn – препоръчвам), и се впуснахме в разглеждане (а Вили - в пазаруване).

Старият вход от към пристанището, украсен с герба на Великобритания.

Старият град е заобиколен от край до край от крепостна стена с бастиони, а сградите вътре се разсичат от четири основни улици: Лайтхаус, Хоспитал, Чърч и Лейн Баан. Преминавайки от бастион на бастион се озовахме край фара - оригинална постройка от 1937-ма, когато един от служителите вътре ни махна да се приближим - предлагаше да се изкачим до върха за по $5, които бързо паднаха до 1000 рупии на човек. Иска ли питане? След малко кипящият от ентусиазъм човек ни снимаше на върха до семафорното огледало, после ни представи и на шефа си, който отговаряше за трафика по един от трите подстъпа към пристанището на Гале (фарът си е действащ) и там ми показаха оборудването, с което работеха. Когато по-късно излязох от Националният музей на Галле категорично отсъдих, че тази среща с техниката им беше с много по-автентично музейно усещане!

Фарът на Гале и гледката към града от върха му.

Уви, Гале страдаше от синдрома на всеки укрепен град по южните ширини - по улиците му цареше тежка задуха. Стана ми усилно и с удоволствие се прибрах да поотдъхна под вентилатора вкъщи. Вече с нови сили отидохме да обядваме (ядеше ми се морска храна, но не устоях на изкушението да пробвам нещо необичайно от менюто, което срещах за първи път – „Brinjal Moju” - оказа се варен бял ориз с лук и парчета изсъхнал патладжан, вкусно, но да си бях ял скаридите). Тук се разделихме: аз поех към един от трите малки музея, а Вили влезе в някакви магазини и се върна с три рокли, които добави към двата зимни шала, трите кърпи, двата големи и десетината малки слона, и трите гривни от блестящи камъни, които беше взела до тук за себе си и подаръци. Раницата й взимаше застрашаващи размери и приличаше на нещо, готово всеки момент да експлоадира, окичено от вън с торбички, дъждобрани и кърпи. Можех да я нося вместо нея, но - боговете на кавалерството да ми простят - исках да й бъде за урок и тайно злорадствах. В крайна сметка тя си я избута до края на инат, и вместо да си вземе бележка сега е убедена, че значи е можело така...!🙂

Координаторът на пристанището и оборудването му.

Разходихме се малко и извън града - сега разбрах защо държат крепостните стени цели - навън е пълно с нахални търговци, тежък трафик и дървета, накацани от акащи врани! С Вили си подарихме по една шарена връвчица, и малко по-късно, минавайки под едно дърво, нещо топло се посипа по ръката ми - беше курешка на врана! Право върху новата връвка, супер... Предният ден счупих огледало, сега ме нацвъква птица - може пък да се нулират?

На пазара за плодове в Гале.

Не знам, но телефоните и на двамата ни започнаха да звънят настоятелно, от различни номера, пак, и пак. Можеше да е само едно - бяха открили спуканото огледало! Сега бяхме пред дилема - да вдигнем, или да се правим на ударени? Притесняваше ме, че имат снимка на паспортите ни и никога не ме е било повече яд, че нямам двойно гражданство, за да пътувам с един паспорт, а да давам друг за регистрация в хотели... По-късно се сетих, че можеше да вдигна телефона и да ги забаламосам, че се връщам след 2 дни, да ми приготвят фактура (да бе:) и че тогава ще оправим сметките. Но на момента избрахме страхливо да си заровим главите в пясъка - ни лук яли, ни лук мирисали (само че бях ял лук на обяд, и този израз вече не е уместен:). Щяха ли да предприемат мерки? С какво можеха да докажат, че имаме нещо общо с инцидента? Колко ли е ефективна полицейската система? Е, ще разберем след малко, тъй като в момента пиша това от летище Бандаранайке в Негомбо, чакаме от час на ужасяващо бавният чек-ин за първият си обратен полет към вкъщи.

През просека между корените на магровите дървета по устието на река Маду.

Докато чакаме се връщам назад в спомените от вчера - сутринта апелът ми да тръгнем по-рано не срещна отклик от Вили - тя беше готова чак към 9, след това си хареса кафене за закуска в другият край на града, но не го намери, аз погледнах картата и й го показах, но тя вече гледаше към друго, а когато седна там - обмисляше да се премести в съседното, но моят поглед я възпря:) Поръча си капучино, багел и парче шоколадова торта на има "Смърт от шоколад", а на моята молба за кафе пристигна една глътка еспресо! Съответно докато приключим - мина 10, заваля и трябваше да приема кожодерската оферта на най-близкия тук-тукаджия от 500 рупии до автогарата, иначе на 10 минути пеша.

Капитанът на лодката ми обясняваше, че формата на ступата е взаимствана от тази на прегънатото листо, но - да ме извинява - мисля че се бърка.

Безпроблемно се озовахме на автобуса за Балапития - последното малко приключение в списъка, което дължа на Вили - тя откри някакви снимки в интернет на сафари с лодки по река Маду, което никой от пътеписите, които четох, не споменаваше! Градчето от където тръгваха туровете се падаше по пътя от Гале до Коломбо, а самото сафари продължаваше 2 часа. Идеално – можеше с него да разчупим дългото прибиране обратно към Негомбо! Вероятно на място можеше да спазарим малко по-добра оферта, но понеже гонехме график, се свързах с произволна фирма намерена в Google maps, от там ми пратиха три различни опции - за час, час и половина, и 2 часа, със символична разлика в цените, та взех най-скъпата, 9800 рупии на човек. На спирката ни чакаше тук-тук, от който почти скочихме в очакващата ни лодка (първо си оставихме раниците), и поехме по реката под ръсещият ни рехав дъждец.

Пътниците на дванадесет местната ни лодка бяхме само аз и Вили, а капитан - 26 годишният... забравих му всичките имена. Още в самото начало спряхме край няколко корморана и един голям гущер, а на върха на съседното дърво скачаха черни маймуни. Лодкарят ловко зави към малък пристан, където мъж на неопределена възраст държеше малко крокодилче и го даваше под ред на нижещите се една след друга лодки за снимки. Да, снимки - Вили полудя от радост, направих и милион фотографии, а после като ги прегледа - реши, че крокодилът не се вижда достатъчно, и се върнахме за втора фотосесия. Не се шегувам. Плащаше се по желание, и човекът получи две хилядарки от нея, докато аз отказах да участвам в това и само изчаках търпеливо. Лодката продължи към съвсем малко островче, едва събиращо съвсем малък храм на Вишну. В района имало 64 острова, 5 от които - населени - каза с половината от речниковият си запас капитана. Сега отивахме към най-големият, където живеели 250 души, свързан чрез мост със сушата. Над дърветата ни помаха висока жълта (далеч не златна) статуя на Буда и слязохме да разгледаме местният храм - стандартните неща плюс монах, който каза две приказки, завърза ми едно бяло конче на китката и разтвори голяма книга за дарения. Две хиляди били достатъчно. Какви две хиляди, този добре ли е?! Категорично отказах и си тръгнах - явно любовта към парите е част от всички религии, но да си търсят други наивници!

Навръщане подбрахме Вили (тя отказа да се събува и чакаше на входа, но там и беше много по интересно - преглеждаше снимките си с крокодилчето:) и поехме наобратно. Капитанът ни си я хареса и я извика при него - да кара лодката. А след втората фотосесия с крокодилчето ни оставаше още една атракция - "fish therapy". На импровизиран сал в реката, в защитени с мрежи рибарници плуваха ужасно много червеникави риби от вида "Мозамбик" (това поне ми каза нашият лодкар, така че сигурно не е вярно). В момента, в който си топнеш краката - те веднага ги наобикалят и почват да ги гризат. Аха, значи така се чувстват червейчетата на кукичката! Започнах с най-големите, но ми стана малко гадно да имам толкова зъбки по стъпалата си и се преместих в съседния басейн, където бяха по-малки. Когато свикнеш - даже беше приятно, със сигурност - необичайно усещане. Накрая малко съжалявах, че ги оставих гладни горките рибоци - надали успяха да похапнат добре от мен...

Обратно на брега получихме по чаша сок, хвърлиха ни с тук-тука на същата спирка и след малко се носихме в автобуса за Коломбо. Седнах до двама военни в зелени униформи, окупирали тройна седалка сякаш са местни крале - може би ръка трябваше да им целувам, че не ме изгониха, когато заех оставащото половин-задник място! Скоро обаче си тръгнаха, но радостта ми трая кратко - сега пък се качи някакъв с голяма тонколона и микрофон и запя. Няма да забравя това "О, льо, льо, льо, льо!" от припева на вероятно вървежен местен шлагер! Така в песни и интимност с непознати стигнахме до доброто старо Коломбо. Слязохме някъде и за под минута вече се возехме на тук-тук до автогарата (тези тук-туци са като онези рибки по-рано – веднага ти се накачулват!), от където тръгваха микробусчетата за Негомбо - двойно по-скъпи (почти 2 лева билет!), но по-бързи от обикновенните автобуси, и с климатик!

За тази вечер имахме уговорка да останем при същото сърдечно и мило семейство, което ни посрещна на идване - собственика ни беше обещал вечеря и транспорт до летището в 01:30! Край гарата се отбих първо в съвсем обикновен харнителен магазин и излязох с десетина пакета местен чай - подаръците за вкъщи бяха уредени; после през съседният магазин да сладки неща - взехме по един голям тоблерон за двете деца на домакините, и накрая през голям магазин за дрехи, от където си тръгнах с не особено хубави, но доста евтини дънки - оказа се, че късите ми гащи, които стават на панталони, са избягали от раницата ми докато не гледам, а тъй като бяха единственото ми долнище с крачоли, перспективата да мръзна по къси гащи на минус 10 градуса от София до Варна не ме блазнеше особено...!

Последната ни вечеря в Шри Ланка:(

И ето ни обратно в спретнатата къщичка, където започна всичко. Домакините ни сложиха трапеза със специален тип нуудъли, на които казваха хопърс или нещо такова, дал, пилешко, кокосови трохи и чиния с ананас, за да гасим лютото. Вместо да седнат с нас - само ни сервираха и гледаха от страни, от време на време приближавайки се да кажат по нещо. Накрая си поиграх с двете им странни котки, показахме им снимки от изминалите две седмици, и се прибрахме да поспим за няколко часа преди полета.

Озоваваме отново на летището, където съм на все същата опашка от час и половина. Все едно съм в някаква административна сграда у дома! Пред нас има от тези религиозни хора, които ходят облечени с бели кърпи, а жената, която обработва нашата опашка май се обучаваше и не беше много наясно какво прави, защото от ляво и от дясно хората минаваха един след друг, а ние не помръдвахме. Започвах да се изнервям ужасно. Накрая се преместих в съседната опашка, която през това време почти беше свършила, а Etihad вече ми бяха изпратили съобщение, че качването е започнало... Е, най-накрая се сдобихме с бордни карти! Напред към паспортния контрол! О, не – и тук огромни опашки, движещи се едваааа-едвааа. След още една малка вечност стигнахме и получихме печати в паспортите - най-накрая си отдъхнах, защото до последно не знаех дали няма да се окажа задържан заради скутера (note to myself - да бях ги потърсил да платя колкото искат - много по-добре от тревогите и измъчващата ме съвест...!). Сега трябваше да стигнем гейта си - но според табелите той беше на 10 минути, а на всички монитори с червени главни букви срещу нашият полет пишеше „FINAL CALL“! Добирайки се в крайна сметка, там заварихме не друго - а поредната дълга опашка. Пак минахме през скенер, още една опашка за качване и... и вече съм в самолета за Абу Даби!

Това беше - Шри Ланка остава в тъмнината зад опашката на самолета, уличните лампи там ще продължават да светят, а хората ще продължават се движат по свои си работи дори да ме няма (поне ако вярвате, че самотното листо падащо в гората издава звук:). Така както са си светели, и движели по свои работи преди много години, докато рисувах с флумастери любимото си знаме с лъвчето в детските си блокчета за рисунки. Сега същото това знаме се вее на почетно място в стаята ми.

Имаше много неща, които можеха да станат по-добре, и знам, че мога ги коригирам при следващото идване – задължително ще се изкача до Adam’s peak, за който трябваше допълнителен ден, ще се изгубя в чаените плантации край Lipton’s seat, ще изследвам още плажове и защо не – бих пътувал и до тамилските северни провинции...! Уви, поглеждайки картата на посетените си държави, всичко което виждам са... празните места. Вече нямам търпение за следващото пътуване до напълно непозната, нова държава...! Така че най-вероятно ще мине известно време, преди да се срещнем отново, но съм сигурен, че ще се случи! Истути и нанри, Шри Ланка!

 Уви, макар в четвъртък и през зимата - спалните места във влака София-Варна се оказаха разпродадени, но това не ми попречи да си поспя хубаво както в доброто, старо време! И така, до следващото пътешествие!