Шри Ланка

Декември е особен месец, в който хората си правят равносметка на годината и планове за следващата. На нас ни предстоеше пътуване след няколко дни, когато ме обзе трескаво желание да си гарантирам, че 2015 вече със сигурност ще отида в Азия. Годината беше започнала с Вечния град и продължила с градове до втръсване. Една тема за промоция на полети от София до Шри Ланка окупира съзнанието ми и ден по-късно вече победно набирах данните на кредитната карта в сайта на flydubai. Хванах почивните дни около 3ти март, беше топ сезон за дестинацията, и знаех само, че има слонове, палми по брега и рибки в морето, така че каквато и програма да направя, тези 2 седмици ще са велико изживяване.

Подготовката се оказа малко сложна за начинаещи. Искахме да видим всичко. И да правим 100 неща за пръв път. И да се местим всеки ден, ползвайки обществен транспорт. Идеята беше, че можем да спестим от транспорт и нощувки, но не и от храна и забележителности. За целта тръгнахме с по една раница на гърба. Може да е сложно да събереш нужното за три климатични зони в една раница, но определено по-трудно ми се видя да нося и куфар

Имах намерение да напиша пътепис, но се получи по-скоро дневник на пътуване. Така че се подгответе да четете за мен до втръсване. Надявам се все пак резултатът да е интересен. Препратен е до повечето ми колеги и приятели с цел да си спестя разказването на едно и също много пъти.

Бен ни помагаше активно с подготовката за Шри Ланка, но не заслужи да го вземем .

Местната валута е шриланкска рупия. 80 рупии са 1 лев.

Нашето пътуване беше организирано изцяло с помощта на обществения транспорт. Проучването ни показа, че цената на билетите за автобусите и влаковете е символична, а и са сравнително редовни, обхващащи всички точки, които ни интересуват. Имало е дни, в които сме хващали по 1 влак и 3 автобуса и не сме се губили, обърквали и чакали почти никъде.

Питаш къде е гарата, питаш на самата нея как да стигнеш до крайната точка и получаваш съвет. Ако не говорят английски, просто те водят при някой друг. Междувременно те нападат всички с тук тук и лъжат, че автобуси няма, тръгват след 2 часа, развалят се, пълни са, опасно е. Това е придружено с тяхна оферта за транспорт, но не са прекалено настойчиви.

За жалост избраният начин на това пътуване има и недостатъци - нямахме англоговорящ гид никъде, макар че за някои от посетените места наистина искахме такъв. За някои обиколки наехме тук тук/ кола/ водач на сафаритата, но все се оказвахме не с гид, а просто шофьор, знаещ около 10 думи.

Много от вас са чели и мислили над дискусиите как е по-добре да пътуваш - сам или с компания. Аз предпочитам да не бъда сама, но не мога да отрека, че почти никой не заговаря двойка. Освен ако не ни продават нещо.

При варианта за нощувки, на който се спряхме, не сме имали мили домакини, които да споделят скромната си вечеря и истории с нас. Помагаха ни за много неща всички по пътя, но беше просто бизнес.

Ние не сме толкова общителни и не търсихме нито компания на много хора, нито градове, а просто искахме да се насладим на природата с всичките птички, гущери, катерици, маймуни и тропическа растителност. Отчитам все пак като пропуск това, че не научих достатъчно за начина на живот на местните хора. Но може би не съм права, наблюдавахме се взаимно през целия период на пътуване.

Ако този начин на пътуване не е Вашият, по-добре задайте въпросите си на другите, пътували в същия период.

Относителна карта на пътуването:

Ден 1

На паспортната проверка на летището ме питаха каква е целта на пътуването ми. Човекът имаше толкова смешен вид когато получи отговор "искам да яздя слон", че ме напушваше смях от спомена докато стигнем летището в Коломбо. А там ни чакаше напълно нов свят - много усмивки, неориентирани туристи, търпеливи служители и основно електроуреди в магазините. Половин час по-късно вече имахме визи и гордо се отправихме към изхода. Излязохме по изгрев от сградата и първото, което видях, беше много зелена трева, палми, цъфнали бугенвилии и всевъзможни растения, които тук си отглеждаме в саксия. Пееха птици и заприиждаха човеците с тук тук Мигновено се разсъних и ухилих блажено. Щяха да са чудни две седмици.

Сменихме 500$ на летището. Курсът беше съвсем същия навсякъде другаде, но получихме чисто нови банкноти с такива размери на пачката, че не се събираха в никакви джобове, портмонета и борбата с тях беше доста забавна.

Изненадващо лесно намерихме автобуса към Коломбо ( 110 рупии ) . Не изглеждаше толкова страшен, колкото се предполага от прочетеното в tripadvisor за обществения транспорт. Даже беше климатизиран. Намерихме си място за раниците, настанихме се и се опитвахме да гледаме едновременно смешните музикални клипове, през прозореца, хората вътре и всичко, което се случва наоколо.

Напълно омагьосани стигнахме до автогара Форт в Коломбо. Целта беше да стигнем с влак до морето. Прочетохме предварително, че е по-вероятно да намерим свободни места от гара Марадана, а не от Коломбо Форт(главната гара). Решихме да се придвижим пеша до там. Трудна задача, ако не знаеш въобще къде си и къде отиваш. Първите трима, които попиташ, ти предлагат тук тук, такси, и ти обясняват, че идеята ти е тъпа и неподходяща за бял човек. Четвъртият вече те насочва към желаното. Всъщност ако попиташ служител на автогара, гара, полицай или някой с подобна длъжност, резултатите идват по-бързо. Хванахме ново автобусче ( 20 рупии ) , което ни закара до правилната гара.

Гарите в Шри Ланка са доста поддържани и чисти, много лесни за ориентиране места, през които минават изключително много хора всеки ден. Снабдени с билетчета за един от най-красивите влакови маршрути в Шри Ланка, минаващ по крайбрежието, се качихме на влака. Успяхме да намерим места за раниците и себе си и се приготвихме да гледаме прожекцията без да заспиваме.

Влакът не стигаше до Мириса ( първата ни нощувка ) и трябваше да слезем на Велигама. От там хванахме нов автобус. В автобусите винаги има добър човек с тетрадка, който продава билети и поназнайва английски. Той е готов да ти каже къде да слезеш и какво да правиш. Рядко срещахме и други бели хора в обществения транспорт, така че цялото внимание и грижа, както и любопитство, бяха насочени само към нас. Усещането в никакъв случай не е неприятно, особено от дечицата с бели униформи, които задължителни ти се усмихват и казват Hi Всъщност аз толкова пъти не съм се усмихвала и поздравявала за целия си живот, но това отношение предизвиква отговор.

Стигнахме най-накрая до Мириса и нашия guest house към 12 местно време. Докато изчакваме да ни почистят стаята, получихме по един оранжев кокосов орех. Ужасна напитка по мое мнение. Цялото това нещо с "не пий нищо с лед в Азия" ограничи питиетата ми до чай, бира и вода. Топъл плодов сок ? Или коктейл..?

Влизайки в стаята получих първия челен сблъсък с това какво е да пестиш от нощувка Превъртайки в главата си разни думи на duke, stenk, alexandraKo и много други попътували повече от мен, се сритах във въображението си с много сила и то няколко пъти. Чак сънувах вечер бутонче upgrade с 10$, защото вече не ми се струваше особено важно, че пътуването ми е излязло 100$ по-малко. Малко като с билетите на флайдубай без кетъринг на борда и филмчета. Като уточнение за стаята ще кажа, че ние с Жижо сме заедно от 4 години, но не сме достатъчно близки, за да сме доволни от санитарен възел без врата до леглото си

Беше само една нощувка, а и поне бяха почистили пред мен, така че прецених, че ще оживея. Моя е грешката, няма смисъл да хленча. Но какво се прави вечер на средата на нищото, където се стъмва в 7, няма улично осветление и си мразиш стаята? Ами спиш, аз толкова рано не съм си лягала през живота си.

Излязохме набързо да си търсим плаж с чадър, шезлонг и по пътя да купим кърпи, саронг, джапанки, слънцезащитен лосион и шампоан. Неща, които сметнах, че на място е по-лесно да купя отколкото зимата в София, а и обичам да си купувам шалове от мястото, на което отивам. Еми тук беше греда номер 2 - около плажа не се продаваше нищо в частта, която обходихме преди да слънчасам, а до брега нямаше чадъри и шезлонги. Вторият ни отчаян поход беше по-успешен - купихме изключително грозни кърпи и неефикасен слънцезащитен лосион за много пари (10 $ за кърпи?? ) и седнахме на една маса да пием бира. Тяхната бира е повече от чудесна, океанът е красив, имаше палми, гледахме птици и раци, шарени лодки и въобще настроението ми бързо се вдигна до обичайния за мен пълен възторг.

Починахме си и решихме да направим плах опит за разходка по пясъка в търсене на споменаваното тихо място, на което става за шнорхелинг. Насочихме се към виждащото се малко островче и палмовата горичка с шарени лодки пред нея. Не намерихме участък без големи вълни и уморени легнахме на сянка между лодките и палмичките. Тук получих урок №3 - аутанът и лимонената трева категорично не ме спасяват от комарите Изядоха ме. Поспахме там, след което решихме, че е дошло време да се приберем за душ преди да почнем да търсим място за вечеря.

Отвратих се пак от стаята си, изкъпах се с "нормална", а не топла вода и собственикът ни закара с тук тук до заведението, което сметна, че ще ни хареса. Изядохме по една риба тон с пържени картофки и взех решение, че топъл коктейл също няма да пия, а да върви по дяволите представата ми за тропически плаж с плодова напитка в ръка. Все пак гледах залезанад океана, ядейки риба и с ваза лилави лотоси на масата, така че прецених, че денят е абсолютно успешен и в следващите ще става по-добре.

Стана изключително дълго това нещо, а остават 13 дни . CCK, защо ме караш да пиша пътепис?

Ден 2 и 3 - китове и плаж

Предния ден бяхме проверили какви цени имат туровете за китове и се спряхме на средната цена, предлагана от мястото, на което спахме ( 3000рупии на човек ) . Станахме в 5, взеха ни с тук тук и ни закараха на пристанището до нашето корабче. Предварително прочетох, че има голяма вероятност клатушкането в Индийския океан да предизвика ужасна морска болест и преживяването да е помрачено от 30 повръщащи туристи наоколо. Не се случи, само едно детенце се измъчи по време на пътуването.

Навсякъде казваха, че продължителността е към 3 часа или докато не видим кит. Ако не видите китове, можете да отидете безплатно на другия ден или да ви върнат половината пари. Нито един от вариантите не е по вкуса на организаторите, а китовете този ден се бяха покрили. И това предизвика плаването да е над 5 часа. Аз много обичам плуване, вода и въобще всичко, свързано с море. Обаче този тур си е доста скучен. Не минаваш покрай красив бряг, няма острови, няма какво да правиш, пече те слънце и си отегчен до смърт. Половината време го проспахме и все пак видяхме множество подскачащи делфини, както и опашка и изпръсквана струя от син кит.

Този тур, както и всички останали, на които бяхме, с цел да видим животни, разкрива изключителен колективен дух на организаторите. Който и от корабите да види кит, сигнализира на останалите. Предполагам, че по-високият успех постепенно ще се отрази на отзивите в нета и атракцията ще набере популярност. Така че всички заедно се стараят туристите да бъдат доволни. Задавайки въпроса колко кита/слона/ животни ще видим, получаваме отговор: "колкото е нужно, за да сте удовлетворени".

Пази се достанция от 100 метра до кита. Колкото за наша, толкова и за негова безопасност.

Ние не носехме ( е, по принцип нямаме ) фотоапарат и снимаме с телефон. Съжалявам, но повечето животни не са прилежно документирани и пътеписът ще е запълнен само с излишни думи.

Върнахме се в стаята си към 12, събрахме багажа, снимахме един съквартирант в градината:

и тръгнахме към следващото място с автобус - Тангале. По пътя минахме през Матара - голям град, интересен основно с едно островче. Поне на мен.

Тангале е най-любимото ми населено място в Шри Ланка. Изключително щастлива бях от лагуната с птици, в която спахме, кабаната си, плажа, закуската, първият ни цейлонски чай и порция скариди. Изобщо не ми се тръгваше от там и до края на пътуването ми беше малко тъжно, че няма втори такъв рай никъде другаде.

Сега да допълня тази част, защото ми се струва, че пропуснах най-важното - в tripadvisor пише, че около Тангале има и закътани плажове, на които става за шнорхелинг. В Шри Ланка по-голямата част от крайбрежието е равна и открита към Индийския океан, така че има много вълни и е подходящо по-скоро за сърф, а не за плуване, плацикане и шнорхел. Ние имахме малко време и се насладихме на много приятното плажно заведение, спокойната обстановка и изключително чистия плаж в близост до мястото, на което спахме. Аз съм плувец, но там не ставаше за море, дори да вляза до прасеца, вълните ме събаряха веднага и се оказвах по лице в пясъка. Въпреки това беше забележително красиво и бих останала поне 2 дни преди да ми омръзне.

Вметвам само няколко неща - аз пуша електронна цигара от много години и ходя с непушач. Загубвайки своето зарядно и оказвайки се в страна, където продажбата на електронни цигари е забранена, се оказах в напълно нова и неприемлива позиция да пуша азиатски цигари и да смърдя изключително отвратително, да проучвам правилата за тютюнопушене на обществени места в Шри Ланка и да изживея доста тежка абстиненция. На всяко по-безинтересно пътуване щях да се побъркам, но този остров беше толкова прекрасен, че лесно забравяш почти всяко неудобство. Все пак малко ни намали романтичните преживявания, особено съчетана с икономичните ни стаи В общи линии смятам за полезно да се спомене, че се пуши само на открито, но в заведение или в градинката пред стаята ти е ок, но на улицата, на гарата и където има много хора не е позволено. Туристите се галят с перце и пазят, ама все пак не ми се потъпкваха открито тези закони, защото току виж ме приберат в някой затвор, буквално , за нарушаване на обществения ред.

За алкохола положението е сходно, не може да си вземеш бира и да си я пиеш на плажа, в парка или където си искаш. В заведение или пред стаята на масичката. Абе бях доста затруднена от зависимостите си тези две седмици.

Ден 4 и 5 - на лов за леопарди

От Тангале тръгнахме следобед към Тисамахарама, място, сочено като удобно за посещение на парк Яла и leopard special safari. Е, ужасно беше мястото - като циганско гето, изключително скучно, нямахме градинка, а само тераса с безрадостна гледка. Мръсна стая и само две добри новини - ставахме в 3,40 сутринта и нямаше да го гледаме дълго това място, а и имаше сносен интернет. Излязохме набегом да търсим езеро, красота и вечеря.

Беше доста интересна разходка, защото разбрах как местните се поддържат чисти и спретнати -във всяка рекичка, езеро, водопад, гьол се къпят и перат хора, понякога си миеха и зъбите. Не ми се стори учтиво да ги снимам, не че и да го направя, кадрите ще си струват нахалството. Но наистина - ученическите униформи са искрящо бели, децата чисти, хората не миришат, а живеят в кочина според моите разбирания. Възхищавам им се, аз лично изглеждах раздърпана и мръсна през цялото време, а така се и чувствах

Ядохме в заведение за местни, където все пак имаше маси туристи. В повечето случаи когато не харесвах населеното място, си се хранех където нощуваме, но в този случай не бих го направила дори да умра от глад. А чистичко и лъскаво заведение за туристи не открих. Така с известно безпокойство от застигащата ни непозната болест и стомашни проблеми, поръчахме ориз и нудъли със няколко вида къри. Лютивостта внесе малко успокоение в душата ми и даже ми се стори вкусно. В следващите дни се наложи още няколко пъти да ям ориз и откровено мога да кажа, че го мразя. Сънувах си скариди и риби много дни и само банановите палачинки направиха храненето ми щастливо събитие, каквото очаквам, когато пътувам.

Просто трябва да пропуснете Тисамахарама и да спите другаде около парка. Препоръчаха ми Карагама, но беше късно.

Все пак денят беше започнал в рая, вечерта беше приятна и интересна, а предстоеше да видим страхотен парк и леопард. Легнахме си с тази надежда в ужасната и гадна дупка. Пак сънувах upgrade бутон за 20 $.

Сафарито ни беше много яко . Обичам този ден! Видяхме толкова много птици и пауни, изгрева, леопарда на дървото и по пътеката, ядох ананас, видяхме и океана. Не съм добра с ориентацията, така че бях изключително изненадана Продължи около 6 часа и още 2 път. Струваше 5500 рупии на човек. Надявам се някой от останилите да има снимки от Яла. Ние нямаме

Ден 6 и 7 - хълмовете

След сафарито тръгнахме към Ела. Хълмовете са изключително красива част от Шри Ланка. С много чаени плантации, невероятно зелени, огромни дървета, по-студен климат ( по-голямата част от раницата ми заеха дрехите за там ) , водопади, върхове и емблематични влакови маршрути. Естествено и напълно очаквано за мен първо започнах с мрънкане - къде са ми палмите, сега няма да ям риба, защо ще спим в населено място без алкошоп, няма време за водопадите, защо направо не отидохме в Родопите, ами трябва да губя три дни за палми с някакви глупости, с тези дрехи вече имам снимки, топло ми е с тези обувки...

На двадесетата минута бях забравила и запищях от възторг колко красиво е всичко. А и Нувара Елия си изглеждаше като истинско планинско градче, а не купчина ламаринени бараки от двете страни на улицата. В Ела пък имахме страхотна къщичка, прекрасен чай и страшно вкусни палачинки с риба, с банани и.. абе много беше готино. Навсякъде има възможност да се договорите с някой тук тук да ви разходи до водопади, плантации, фабрики за чай, езеро, така че ние оставихме тези атракции за последния ден, а в началото пихме чай, мотахме се и пътувахме с влак ( много удобно, но отнема повечето време в светлата част на дните ) . Купихме си и зимни якета за по 100 лв. Вероятно може и за по-малко, но за titanium на columbia и цикламен jack wolfskin не виждах причина за повече пазарлък. Изключително много обичам якета, така че съм щастлива от новите придобивки.

Придвижихме се след пазара до подножието на Adam's peak. Там останахме за две нощувки. Отзивите в нета бяха, че Далхоис просто не разполага с приемливо за разбиранията ни място за настаняване. Това е истината. Там обаче, още на влизането в стаята ни, знаех, че съществува възможност за подобряване на условията на цена 5 $. Глупости, подобрението беше да имаме 3 мръсни, а не 2 легла в стаята. Абе ужас, ужас, ужас. И то два дни. Дадоха ни половин ролка тоалетна хартия. И то след просене Но с много мил персонал, много хубава градина и страхотна гледка и местоположение. И ужасен ориз. А и правеха много гаден чай, много. Това в Шри Ланка би трябвало да е невъзможно и наказуемо.

Моите съвети са - не спете там. Договорете се с някой тук тук да ви закара и върне след слизането и изчезвайте от там със скоростта на светлината. Видяхме водопадите, плантациите, езерото и всичко в района, но това може да се направи с по-голям успех и в другите градчета. В краен случай, дори да сте на бюджет, проверете за настаняване в плантациите. Вероятно не е 25$ на вечер, но ще си струва всяка стотинка и ще си прекарате страхотно. Това е заключението ми от виждането на такова място за настаняване.

Сега за изкачването - станахме в 2 и тръгнахме. Пътят е осветен, стълбището е изключително изморително и навсякъде има чайни и сергии. Цените са нормални, но ми предстояха 8 часа, в които да не посещавам тоалетна при никакви обстоятелства и се ограничих с течностите. Чайните не се зареждат с мулета, катерят провизии на гръб. И се усмихват. Пиявици няма! Изкачват се предимно местни поклонници и като цяло се чувстваш уморен, но някак си е оправдано с подвига, който извършваш. Има площадка за наблюдение на изгрева ( това е и целта на упражнението ) точно преди върха, но тя не може да побере всички желаещи, студено е и има много джебчии. Ние, по съвет на полицая, който ни пазеше, съвсем доброволно дочакахме слънцето малко по-надолу. Страхотно беше. Най-яката ми нощ.

Изгревът беше впечатляващ и усещането ще си го помня много време.

Подробности - само последната част от изкачването е студено, останалото време бях по тениска. На връщане е светло, но стълбището изглежда много по-зле и е изключително мръсно. Аз се надявах светлината да ми разкрие повече красота, но тя е само там горе по изгрев. Заслужава си. Повече от палмите.

На място има практика един говорещ английски да дойде да ви убеждава да отидете на даден тур с него за гид, а всъщност да се окажете с шофьор на тук тук, който знае не повее от 6 думи и не е съвсем сигурен дори за маршрута, по който да се движи. Много е вероятно и да сте чули преди това откровени лъжи като "няма никакво ходене", а да се окажете с един час разходка през джунгла в проливен дъжд. Беше много хубаво, но след изкачването на 6000 стълби, не ни беше до това 2 часа по-късно.

Ден 8,9 и 10 - Културния триъгълник с мускулна треска и температура

Беше време да напуснем хълмовете и да се отправим към Културния триъгълник за следващите 3 дни. Там дойде на дневен ред новият ми проблем - не си взех дрехи за тази климатична зона, защото исках на място да си купя рокли, памучни блузи, шалове и обувки. А мразя да пазарувам и това беше стимул да се преборя с мързела си. Все пак не пазарувах - липсваше време и атрактивни магазини. А дори сандалите ми се скъсаха още на морето и ги изхвърлих. Слабата ми утеха в случая беше, че така или иначе на 40 градуса каквото и да облечеш, ще се опечеш жив.

Първоначалният ни план беше да тръгнем от Далхойс към Хабарана ( удобно място за разглеждане на древните столици ) и по пътя да разгледаме ботаническата градина в Кенди. Аз имам изключителен интерес към цветята, а и Жижо някак подтиска алергията си към цъфтящи когато пътуваме. Не бях предвидила обаче няколко очевидни неща - например, че след изкачването на 6000 стъпала, ще имаме мускулна треска, по-ужасна от всичко изпитвано до момента и няма да ми е до никакви цветя. А по това време раниците ни вече съдържаха 2 зимни якета, кърпи и доста си тежаха. Друг проблем е, че не ставаше и за следобеден пикник под някое екзотично дърво, защото не е позволено да се пие и пуши на открито, а аз бих пийнала една бира в парка.

Примирени с този пропуск, продължихме с автобус към Хабарана - ужасен беше, защото на дълги дистанции седалките са по 3 на ред, а мястото си е същото като за 2. Ако бяхме азиатци ок, но все пак Жижо е 100 кг и е 1,87 висок. А аз съм добра жена и мога да седя на един крак с мускулна треска, за да му осигуря повече пространство. Естествено, този жест е придружен с мрънкане през целия път и след това, ама не прави жертвата ми по-малка.

Всъщност почти целия ден мина в път - един автобус до Hatton, влак до Канди, автобус до Хабарана. Звучи скучно, но на мен много ми харесва гледката през прозореца, особено когато се сменя и една климатична зона с друга. Постепенно хълмовете и водопадите изчезват, появяват се равни ярко зелени полета, ориз, палми и мочурища. Езера, пълни с лилии, и много птици. Дори видях слон и първите си маймунки.

Добрахме се все пак до Хабарана и нашия гест хаус. Бях питала колегата ми предварително какво да очаквам и знаех, че имотът е собственост на финландец. Това означаваше, че ще имам истинска баня ( страшна радост ) , чиста стая и интернет. Но градинката ми ще е тъпа. След пълноценния ми душ и кратка почивка се отправихме към центъра на града в търсене на храна и оферта за слонско сафари.

Идеята ни за следващите дни в района беше да посетим Полонарува, наемайки колело, а следобед да отидем да гледаме слонове. На следващия ден трябваше да видим Сигрия и съседния хълм, апосле да продължим към Анурадхапура.

Тук да си призная, че интересът ми към слоновете беше относително нов и неподплатен със знания. По пътя видяхме два пъти самотни слонове ( това значи мъжки ) и едно цяло семейство в Яла, но не ми стигаше. Исках повече. Възможностите бяха 2 - да яздим слон по главния път и да преджапаме една рекичка на гърба му или да си наемем джип за обиколка на ненаводнения парк и да наблюдаваме диви слонове. Споменават се още два парка в района, през които минават слоновете, но в този период на годината са под вода повечето от пътищата им и джиповете не ходят там. За жалост нямаше голямо езеро в този, който посетихме, а аз си мечтаех да видя свободни слончета, които се къпят, пият вода и правят нещо интересно. Така че остана да наблюдаваме как пасат трева.

Както споменах, не знаех как се дресират слонове - cck и wilks поработиха по този въпрос и съвестта ми отказа да понесе споделяне на отговорността да участвам в това. Както се оказа на следващия ден, решението ми беше абсолютно правилно - видяхме слона, който eloena и Крумчов са снимали. Той беше болен по мое мнение, целият на бели петна, едва ходещ . Освен стряскащото му състояние в реката до бараката на организаторите на тази атракция цял ден остана видим трупът на друго слонче, за което съм убедена, че тези гадове носеха отговорност.

Та излязохме вечерта и огледахме джиповете. От хотела предложиха цена 6500 рупии за двама, на улицата ни оферираха за 6000, а малко по-нататък видяхме джип, отговарящ на логичната ни представа как е по-удобно да се организира. Седалки една срещу друга в двата края на пикапа не изглежда разумно. Аз искам да видя слон, а не човека срещу мен. От друга страна този, който избрахме за 7000, блестеше от чистота, а седалките бяха само 4 и то гледащи напред, с достатъчно място за ставане, въртене и отгоре се преплиташе по начин, който ми позволи да се кача и стоя изправена на покрива. Което е полезно, когато пред семейство слонове има 20 джипа и никой от зяпачите не може да гледа толкова от високо и да пази равновесие. Договорихме се с човека да ни вземе от стаята ни следващия следобед и доволно продължихме търсенето на вечеря.

Заговори ни много симпатичен викач, предлагащ всичко от сауна до марихуана. Не електронни цигари, иначе щях да го обичам вечно. Опитвайки се да ни стане най-добър приятел, ни заведе в местна кръчма, където ядохме много вкусни традиционни неща на изключително ниска цена ( 600 рупии ) . Е, нямаше бира, но пък тогава бях заета с осъзнаването, че съм жена и това значи някакви неща в този нов свят. Например, че не мога да си поискам вода и да я сложат на масата, без гаджето ми да одобри това мое своеволие. Нямам идея какво би било, ако съм сама, а не с господаря си. Но бях доста подразнена и започнах да обръщам повече внимание как се държат местните с мен.

Та Деса, нашият нов приятел искаше да букнем сафари през него, както и посещение на Сигрия с тук тук и гид. За второто предложи много изгодна цена и се съгласихме, но сафарито вече беше избрано и ние не искахме да връзваме тенекия на хората. Договорихме се на следващия ден да ни вземат в 7 за Сигрия и се разделихме.

Междувременно се бяхме отказали от Полонарува и колелата. Не за друго, но още не можехме да ходим след Adam's peak. Иначе програмата щеше да е изпълнима. Но предстоеше Сигрия, от която не смятах да се въздържа, дори да трябва да лазя тези поредни хиляди стълби.

На сутринта се оказа, че нашият приятел Деса ни е вързал тенекия. Нормално, офертата му щеше да е изгодна за него, ако бяхме дали и 50$ за сафари, но иначе си беше без пари .Аз не му се сърдя, ама Жижо с неговите там мъжки глупости за чест, уговорки и отговорност ще се дразни винаги. Все пак си хванахме автобус, после втори, та стигнахме в 9 до входа. Ама то беше всъщност изходът, така че походихме още 2 км. По пътя имаше лилии, така че за мен разходката вече се водеше чудесна. Достатъчно условие, за да бъда щастлива, е наоколо да бъде зелено и цветно, а останалите неща са маловажни подробности.

Може би ако се посети много рано тази забележителност - отваря в 7 и работи до 17, така че не се надявайте на изгреви и залези, ще има по-малко хора и удоволствието ще е по-голямо. А и ще могат да се направят някакви снимки от върха.

Следвайки заръката на Крумчов, взехме само една бутилка вода. Ама той не е предвиждал да се движим като сакати охлюви 3 часа на това място, което обичайно бих изкачила за 30 минути, пеейки песни, така че не ни стигна водата. И само още един упрек - абе, Крумчов, какви красиви градини са това? Няма едно цвете, само трева и стари тухли. Може и да съм била раздразнителна, но скалата не ме впечатли.

Да, много е готино като замисъл, историята й също, но гледката от Шрипада беше велика, а в Сигрия имаше толкова много туристи, че се изнервих да ме прескачат. Ако аз ги заобикалях с обичайната си скорост пак щяха да ми пречат. А и очаквах цветя, птички и въобще половин ден в поддържан оазис с голямо културно значение. На Жижо му хареса много, но защото прие изкачването като огромно постижение предвид състоянието на всеки един мускул на краката ни. Аз нямам съмнения, че ще стигна там, където искам и не виждам особена причина за гордост. На мен ми липсваха вече и палмите, и птиците, и чаените плантации.

Следобед, подкрепени с бананови палачинки с мед, тръгнахме на слонско сафари. Тези ни взеха точно по план - само 20 минути закъснение, но за този район беше нормално. Може би трябва да пробваме другия път с уговорка да е според нашата представа за точно време, а не тази на местните.. Беше много интересно за мен, макар че забравих да си вържа косата и джипът се движеше с 80 км/ч. До края на пътуването приличах на вещица и нищо не можеше да разплете косата ми. Ще покажа,това поне е снимано

Жижо не се наслади на слонското сафари, даже помрънка малко. Доста е трудно да изземат моята роля, защото аз какво мога да правя при това положение? Еми, пипнах го и забелязах, че е с температура. Това вече обясняваше нещата. И така, аз се бях обзавела с болен от неизвестна болест мъж, в средата на нищото в Шри Ланка, с никаква идея какво да правя. Прибирайки се в гест хауса, спря и токът. Не бях съвсем сигурна как като жена ще убедя тук тук да ме закара до аптека, а и нямах идея какво да купя. И .. управителят на гест хауса ни даде панадол. Гледала съм реклами, знам, че е за температура. Е, свързвам го с бебета и малки деца, а не мечкообразни и умиращи от някаква болест в леглото ми мъже, но помогна.

Та планът ни се беше видоизменил до оцеляване, стигане с автобус до Анурадхапура и намиране на оферта за разглеждане с шофьор. Постигнахме успех и даже се возих на истинска кола, а не тук тук. Ако бях сресана и облечена с нещо различно от клин за бягане,можех спокойно да се почувствам като височайша особа. След 20 автобуса и много прах, климатизирана новичка кола с англоговорящ шофьор те впечатлява.

Входът на Анурадхапура е 25$ на човек. Ние платихме около 20$, за да ни возят с кола навсякъде. Местните си имат схема за минаване без да плащат вход и ние преценихме, че е в наш интерес да стане по този начин. Когато стигнахме в града, наближаваше 1 следобед и ни оставаха 5 часа дневна светлина в най-големия пек. Аз малко се притеснявах да попитаме за такава сделка направо на улицата, така че го оставихме за разговор с управителя на гест хауса. Питахме какви са вариантите и той директно ни посочи легален достъп, по-ниска цена за част от комплекса, а 5 минути по-късно и варианта, който избрахме. Не се гордея, но пеша нямаше да успеем да видим нищо.

Аз много харесах Анурадхапура. Изключително спокойно място, с много сенчести места, маймуни и дечица с униформи на училищна екскурзия. Ако можех, бих стояла цял ден, обикаляла с колело и правейки пикник под дърветата, неблагоразумно надявайки се някоя маймунка да дойде, за да ми вземе храната. Тъй като и тях ги хранеха с ориз, аз ги разбирах много добре, а и са дори по-симпатични от коатитата. Не знам мъжете какво не им харесват всъщност.

Та приключи и този ден, Жижо пак вдигна температура и в гест хауса ни ( чист беше и удобен) отново получихме панадол. На следващия ден пътувахме рано за морето и там вече щяхме да посетим лекар. Просто след като се стъмни и улиците опустеят не е време за търсене на местен шарлатанин. А и токът отново спря.

Ден 11-14 - Костенурки, риф и заслужена почивка

И така, в 5 сутринта хванахме влак за Коломбо, за да успеем да стигнем навреме за влака до морето. Имахме запазени 2 нощувки в Хикадува, но и с промяната на плана ни оставаше една незаета нощ. Тук да споделя, че се радвам, че се отказахме от нощен преход. Гарите в 4 сутринта са страховито място. Cck беше притъпил безпокойството ми с помощта на Полина, но на нашите гари нищо не работеше, хората изглеждаха плашещо и самите влакове не са чак толкова чисти и уютни. При новата ни програма имахме само час до съмване и после вече се появиха обичайните усмивки, търговци и красива природа. Честно, Шри Ланка не блести с много достойнства нощем. Ще се радвам останалите пътували да ме опровергаят, но моето усещане за местата, които посетихме, е такова. През деня обаче всичко изглежда магическо.

Елоена беше препоръчала мангрова гора с лагуна и гушкане на бебе маймунка, а от влака първия ден си набелязахме Бентота. Колкото и да мечтаех за маймунчето, пък и за виждане на още нещо, беше най-разумно да стигнем до Хикадува, да направим нощувките 3 и да използваме спестеното време за търсене на местен касапин.

Първият влак закъсня сериозно и в резултат изпуснахме другия. Ако бяхме нормални хора, щяхме да приемем трите часа до следващия влак в столицата, през която минахме три пъти транзит, за знак да поразгледаме, но честно - не ми се седеше в град. Беше ми скучно в Барселона и Истанбул, какво да търся в някакво градче в Шри Ланка с раница? Макар че пък имаше магазини и единствените хубави жени в тази страна. Решихме да хванем автобус до Хика, намерихме гарата и тръгнахме.

Стигайки в този курорт ( един от двата на юг, подходящи за шнорхелинг) и намирайки прелестната си къща, забравих за маймунките. Ама то беше велико. Ъпгрейдът от 10$ повече за нощувки вършеше чудеса. Уникално място, поддържано от 1 управител/собственик и 3-4 роби. Е, не са роби, ама така се държаха. Носеха ни намокрени кърпи, режеха ни ананасите, чистеха, метяха, подрязваха тревата докато се храним и поведението им беше не просто любезно и мило като на целия народ, а напълно слугинско. Всъщност ми беше неудобно от отношението им, ама това не променяше факта,че къщата е абсолютно страхотна.

С неохота се запътихме към плажа с риф, помъкнали гордо шнорхели. Еми две седмици ги носех на гръб, ако и сега не можех да ги ползвам, щях да ги изхвърля и да изпадна в ярост. Никой да не ми обръща внимание, по-щастлива не съм била никъде. Е, освен когато живеехме в Румъния, ама тогава не работех.

Та плажът се оказа на 100 метра, а самият курорт презастроен със стари и ужасно грозни хотели, но все пак с улици, лампи и надписи. Разбрахме, че пак няма да намерим шезлонг и чадър. Но пък при изобилието от слънчева светлина Жижо видя източникът на здравословните си проблеми. Една рана на палеца на крака му се беше възпалила. Така де, след 2 часа на плажа, удовлетворени от количеството и видовете риба в океана, вече не ни свърташе. Аз бях започнала да си ги представям в чинията си милите морски обитатели, а Жижо искаше да отидем на лекар и да разберем ще му ампутират ли палеца или не. Сериозна заплаха, защото аз с мъж без палец няма да остана.

За около 40 лв минахме през лекаря и аптеката за аугментин, като крехки бели туристи не чакахме на опашка, а приеха Жижо първи и вече бяхме спокойни. Добрият доктор каза, че температурата е от възпалението, така че ние облекчени можехме да се изкъпем за 10ти път и да отидем на вечеря.

В Шри Ланка лекарите карат доста хубави коли. И кабинетите им си изглеждат нормално и чисто. Опашката е разделена на мъже и жени. В аптеките също продават познати лекарства.

Нашият любезен робовладелец ни препоръча и заведение, малко скъпо, но пък изглеждаше така, все едно може да е навсякъде по света, а и обслужването беше ок. Дори получих пепелник без да питам, макар и да имахме проблеми с бирата. Не много големи, но човекът просто отказваше да даде бутилката на мен, а сокчето на Жижо и това е. Е, след обяснението, че господарят ми е на антибиотик и аз пия бира, за да може поне да вижда тази напитка на масата, а иначе не бих, си получих наградата. А после и супер рибата. Цената за 2 риби с гарнитура и напитки + сервиз 10% е около 2800 рупии, но тъй като една бира навсякъде е между 300 и 400 рупии, а и ядях риби, нямах никакъв повод да мисля, че цените са високи.

На следващия ден станахме рано - е, то на това пътуване ставах в 2, 4, 3 , 5, така че 7 си беше направо мързелуване. Закусихме някакви глупости и доволно се отправихме към плажа. Сутрин имаше сянка под палмите, така че можехме до 11 да се редуваме за шнорхелинг. Не за друго, но си носихме телефон, с който да не снимаме и непотребни ценни вещи. Този път видяхме още повече рибки, при това много големи, но и хората наоколо бяха ужасно много. Реално където има риф, няма вълни и туристите с деца могат да дойдат. А рифчето е толкова малко и пострадало, че не стига за всички желаещи. Освен това е плитко разположено и това, че по цял ден го газят с лодки според мен е ужасна практика.

Доволни се отправихме към стаята си, за да полежим на прохладно място в най-топлите часове. Пътьом си взехме банани и ни обелиха ананас в магазина. Вече бяхме приели, че ще оживеем с всичките си чаркове по местата и някакъв нож на магазинер не можеше да ни стресне с хигиената си.

Следобед се отправихме към другия край на плажа, защото бях прочела, че ще намерим костенурки, а и може би шезлонг. На Лефкада се бях научила да лежа на камъчета, но си имах възглавница, а сега си я забравих. Еми не е удобно и това е. Всъщност хотелите са толкова близо до водата, че е трудно да се разхождаш по плажа. И е много мръсно. Видяхме една костенурка, туристите я хранеха с водорасли и примамваха да излезе на пясъка, възмутих се на отношението, порадвах се на великолепното животно и продължихме да търсим бар, отговарящ на разбиранията ми. Намерихме, имаше happy hour, изпих си много евтината бира и останахме за вечеря. Порцията ми скариди се състоеше от скромните 5 броя, но си намерих контрабандни цигари LM, които не понасях докато пуша, но сега им се радвах като на коледен бонус.

Остатък от престоя ни в Хикадува беше много спокоен и приятен, на всяко влизане в океана намирахме нови и нови животни, плувахме с голяма костенурка, запознах се с Немо, пробвахме всички плодове в нашето магазинче и първия си омар. За следващото пътуване ще си купим GoPro, явно е, че няма да се науча да снимам, но поне да показвам рибите.

В заключение - това ни е най-якото пътуване до момента и най-сетне определих правилен модел - трябва да сменяме напълно заобикалящата ни среда на 2-3 дни и да се науча освен с малко, да пътувам и с функционален багаж. Усмихнати местни и красива природа са достатъчна причина за незабравимо пътуване.