Южна Индия - страна на цветове и контрасти

  Историята която ще разкажа се случи точно преди една година. Подготовката за екскурзия до мечтаната Япония (осъществена по-късно) беше в ход. Имах запазени две седмици отпуск през октомври, заделени средства, езикова подготовка, проучване къде, какво и как може да се посети... когато съдбата реши друго. Получих покана за сватба от колега в Индия!

  До среднощ се разхождах виртуално с Google Earth из родния му град - Adoni. Бях ужасен от това което видях. На другата сутрин му изпратих своите най-искрени пожелания и учтиво му отказах. Мисълта за Индия обаче не ме напускаше. С какви очи ще се разхождам из модерна Япония когато мога да бъда, да, в мизерията на Индия но сред приятели. Споделих своята дилема с няколко души на чието мнение държа и за моя изненада съвета им беше еднозначен - "Отивай в Индия". "Ами хайде да видим" -  си казах аз и подадох заявка за електронна виза. След няколко дни я получих и се заех с билети и резервации. Време за подготовка почти нямах и трябваше да импровизирам.

   Две-три седмици по-късно, след 4 часа полет до Доха и после още 4 часа до Bengaluru се озовах на летището в 4 сутринта. На първия полет, от менюто което катарците предложиха избрах пилешко с ориз. Беше вкусно и затова на втория полет без колебание поисках същото. Пак беше пилешко с ориз но беше много люто. Явно се съобразяват с дестинацията. Вече знаех какво ме очаква по отношение на храната.

  Летище Bengaluru. Да намеря работещ банкомат който да приеме моите карти не беше лесно но накрая открих такъв на ниво заминаващи. Навън валеше дъжд а температурата около 25 градуса. Взех нещо за закуска и дори се преоблякох така както бих направил у нас при дъжд, затворени маратонки, дънки, риза с къс ръкав. Извадих и яке с качулка. Няколко минути по-късно установих че якето ми е мокро от високата влажност, без да съм излизал под дъжда и без да съм го обличал. Огледах се наоколо, никой не носи яке, така че Урок 1 - яке което ме е спасявало в Англия и Ирландия в Индия не работи. Да бързам към хотела, щяха да ме накарат да платя за още една нощ ако изобщо има свободни стаи. Реших да изчакам да се съмне и тъкмо да свърша още някои полезни неща като да си взема нещо за закуска и да си активирам eSIM-a. На няколко места имаше вишки и на тях полицаи които зорко наблюдаваха за реда. Седнах така че да не съм твърде близо до един от тях но все пак в полезрението му. Така де, ако някой се насочи с не добри намерения към мен поне да знам че мога да викам за помощ. Огледах се наоколо. Летището на Bengaluru е ново, модерно и е едно от най-красивите които съм виждал.

   Колоните поддържащи тавана а и самият таван имитират бамбук. Бюрата за check-in, дори и номерата на информационните панели са в същия цвят. От тавана висят цветя и разни екзотични растения. Подозирам че са истински защото един служител се качваше да ги подстригва. Всичко това оригинално осветено. Голяма част от летището е всъщност навес защото климата е такъв че стени не са нужни освен за зоните с ограничен достъп. Не всичко е идеално - глутниците кучета които преминават през него рязко контрастират. Трудно ми е да си представя подобна сцена по европейските летища. Бюрото информация е всъщност просто бюро с една жена която не говори английски но това е малък проблем.

   Постепенно започна да става светло но продължаваше да вали силно и не беше подходящо за разходка. Реших да потегля  към центъра на града но тъй като имах време за губене реших да е с градски транспорт. Какво пък, навсякъде по света транспорта до летището е най-доброто което имат. Да намеря автогарата на летището беше лесно. Повярвайте, страната с най-голямо население в света може да си позволи да сложи дори в този ранен час през 10-20 метра служител който да ме пита къде отивам и да ми сочи с ръка къде да вървя. Естествено след втория такъв просто ги игнорирах и си следвах табелите. На самата автогара ми обясниха кой автобус да чакам и че билета се купува в самия автобус. Автобуса който дойде беше на нивото на все още движещ се Икарус от 90-те. Нямаше много хора но точно до мястото където можеше да си поставя багажа беше седнал индиец. Попитах  дали е свободно а той само тупна седалката до него с длан. След малко дойде кондуктора да ни продаде билетчета и погледна моя съсед с поглед в който се четеше нещо от сорта на "Внимавай как се държиш пред чужденеца" а онзи му отвърна с поглед "Да, да, знам, ще внимавам". На мен ми стана забавно защото бях почти сигурен че съм отгатнал какво си казаха без думи но и някак по-спокойно от мисълта че някой в тази далечна страна вероятно го е грижа за мен.

    Автобуса се движеше към центъра. Отляво се виждаха колоните на бъдещата метро линия към летището която се строеше буквално денонощно. Отдясно, сградите с приближаването към центъра ставаха все по-високи и модерни. Ако не беше дрънкането на ламарините на моя автобус и постоянно бибиткане щях да си помисля че съм в столицата на някоя развита европейска държава. След час-два автобуса стигна до крайна си спирка, централна гара/автогара. Моя хотел беше на пешеходно разстояние от нея. Имах огромен късмет че спря да вали. За първи път стъпил в индийски град спрях и се огледах наоколо. Озовах се в море от цветове. Много хора, всеки бързащ за някъде. Жените облечени в разноцветни облекла. Миришеше силно на тоалетна но сякаш никой не обръщаше внимание. Асфалта на автогарата липсваше на места а дупките бяха запълнени с кал и вода от дъжда която обаче отразяваше светлината по подозрителен начин. Едно беше сигурно, не мога да си позволя да търкалям куфара и ще трябва да го нося. Отне ми 10-на минути за да изляза от района на автогарата само за да се изправя пред следващото предизвикателство - пред гарата чакаха auto-рикши или както ги наричат просто auto. Погледнах Google maps как да ги заобиколя но всички други варианти включваха доста повече ходене. Събрах смелост и тръгнах през тях. Случи се точно това от което се опасявах, моментално ме заобиколиха и започнаха да ми предлагат услугите си. Един дори тръгна да ми вземе куфара. Казах "No" на двама-трима и останалите ме оставиха на мира. Така че урок номер 2 - "No" в Индия работи. Случи ми се и при други ситуации. Щом кажеш твърдо че не искаш това което ти предлагат веднага спират да те преследват.

  Продължих уверено към хотела само за да се изправя пред следващото предизвикателство. Улицата по която трябваше да премина беше наводнена от дъжда. Имаше само тясна ивица тротоар. по която можеше да се премине. Свалих раницата и така балансирайки в едната ръка с куфар а в другата раницата се опитах да премина. На другия край на улицата се събраха няколко души които ме чакаха. Когато ги наближих един дори направи няколко крачки и протегна ръка да ми помогне с багажа но аз съм упорит и куфара си не давам. Успях без да стъпя във водата и след това пътя до хотела не беше проблем. Имах късмет че имаха свободна стая и ме настаниха след като почаках само няколко минути.

   Вероятно уважаемият читател знае къде се намира Bengaluru но е по-малко вероятно да е чувал за останалите места които посетих затова ето една карта с моя маршрут:

    Често ме питаха откъде съм. Щом кажех България и срещна учуден поглед ги питах дали знаят къде е това? От 20-на души двама ми отговориха правилно. Те знаят за България колкото аз знаех за Индия, т.е. почти нищо.
    Индийски щати като административни единици са формирани миналия век на лингвистичен принцип, т.е всеки щат си има техен основен език, азбука и традиции. Примерно в Karnataka се говори на Kannada. В съседния Tamil Nanadu на Tamil, Andhra Paradesh на Telugu. Неграмотните говоря само Native езика си. Децата учат в училище общия за Индия Hindi. Само тези които продължат да учат в колеж изучават Английски. Така че няма такова нещо като в “Индия всички говорят Английски”. Дори на чек-ин в 5-звезден хотел ми се е налагало да ползвам Google translate от Английски на Telugu.
Долавях някакви вътрешни конфликти между щатите но реших да не задълбавам темата. На юг от Karnataka са щатите Kerala и Tamil Nandu. Kerala я споменаваха често като ваканционна дестинация с плажове и буйна растителност. Tamil Nandu пък е известен като центъра на промишлеността на Индия но има запазени древни храмове и определено заслужава да се посети.

    Бенгалуру е третия по големина град в Индия с население колкото България по две. Известен е като Силиконовата долина на Индия. Тук са офисите на най-големите IT компании на страната а вероятно и в света. 

   Още първия ден се опитах да стигна до центъра на града. Издебнах един момент в който дъжда сякаш намаля. Взех чадър и затворени обувки и тръгнах. От хотел до това което си мислех че е център е около километър, т.е. кратка разходка. Само че отново заваля при това пороен дъжд. Местните търговци бяха опънали някакви чардаци направо на тротоара. Попитах дали мога да изчакам под един такъв и хората само ми махнаха с ръка да се скрия. Дъждът обаче не спираше и трябваше да предприема нещо. Забелязах наблизо auto. Шофьора ми каза разумна сума до хотела и се качих. Щом излезе на булеварда обаче ни задмина един моторист и то така че ни обля целите с вода. Завали ли просто няма начин да не се намокриш.
Урок номер 3 - затворени обувки не стават. Местните ходят с нещо като джапанки, бих казал по-скоро това което ние наричаме чехли за баня. Това е Индия в сезона на мусоните.

   Следващите 3 дни сутрин се разхождах с метрото из забележителностите а следобед ходих до офиса на фирмата с която работим. Въпреки че пътуването не беше служебно, това беше добра възможност да се запозная с екипа.

Парламента на щата Карнатака
  Въпреки че е близо до екватора, това че градът е на плато на 1000 м надморска височина помага да не е толкова горещо - 20-30 градуса през цялата година. За мен обаче си беше горещо и влажно. За мой късмет поне сезона на мусоните от югозапад тъкмо беше свършил което не попречи първите няколко дни да вали почти непрестанно поради мусон дошъл от изток. IT фирмите бяха обявили нещо като "дървена ваканция", т.е. който може беше препоръчително да работи от вкъщи. Южна Индия е защитена от запад с една дълга планинска верига висока колкото Стара планина която защитава платото Deccan от мусоните които се изливат основно в югозападния щат Керала. Въпросната планинска верига наричат Western Ghat и горещо ми препоръчаха да посетя но за съжаление нямах толкова време. 
   Бях се подготвил със спрей против комари но почти не видях такива. Хората масово шляпат с джапанки, дори на сватбата всички модерно облечени но с джапанки. Попитах, в офиса с джапанки не е приемливо да се ходи но компаниите правят изключение по време на сезона с мусоните. 

   Както вероятно знаете кравата в Индия е свещено животно. Хората вярват че в нея са преродени техните предци и спокойно се разхождат по улиците без никой да ги притеснява. Сигурно се чудите как оцеляват в градската джунгла където няма трева за пасене затова ще ви разкажа какво видях. Модерна кооперация, мъж излезе да си изхвърли боклука. Точно както правят в Англия или Япония го остави пред входа в найлонови торби. Слад малко кравата мина и разкъса торбичките за да търси нещо за ядене. Боклука естествено са разпиля чак до улицата. Малко по-надолу по улицата видях как от чистотата събират боклуците. С гребла и лопати направо товарят на малки камиончета. Видя на няколко пъти как търговци на плодове на улицата даваха храна на кравите.

  Близо до входа на метростанцията до парламента на щата беше застана крава. Мъж в костюм се доближи до нея, тупна я леко по гърба, каза и нещо и влезе в метрото.

   Транспорта в града мога да го определя с една дума - кошмарен. Ауто-рикши (накратко ауто), мотоциклети и автомобили. Няма тротинетки, би било твърде опасно. Прави впечатление че само мъже карат коли. За 10-на дни видях само две жени да управляват лек автомобила ауто - нито една. Жени на мотор или скутер обаче видях доста. Поради недостатъчен градски транспорт улиците са претоварени. Моята дефиниция за движение е като тетрис. Всяка възможна пролука на пътното платно се запълва. По-големия печели. Автобуси, камиони, коли и между тях ауто и мотоциклети. Маркировка и да има е само ориентировъчна. Престрояваното става с бип-бип но понякога ползват и мигач. Бибиткането е своеобразен език за комуникация между шофьорите. Бип-бип означава ще те изпреварвам или отмести се че съм по-голям от теб. Единично бип - ок, видях те, давай. Бип-биип-бип-бип това е предупреждение че те засича. Клаксона на автомобилите е близо до периферията на волана а не в средата защото се ползва при всяка маневра. Като цяло хаоса е огромен но изумителното е че това работи. За 10-на дни не видях нито една катастрофа.
   Пресичането на улица като пешеходец е предизвикателство. Светофарите за пешеходци са рядкост, а дори да го има стои 2 минути червен сигнал след това светва за две секунди зелен и дори да си бърз като стрела нямаш шанс защото шофьорите много не се съобразяват. Пешеходни пътеки има очертани но дори да си по средата на пътя почти никой няма да ти спре. Това което ме научиха колегите, ръката прибрана до тялото обърната с длан срещу посоката на движение на автомобилите и бавно пресичаш където си искаш. Факт, това работи, така повечето ми спират.
Автобусния парк не се поддържa. Ползвах автобус само веднъж, от летището до централна гара и това беше. След това си виках таксита през Uber, метрото ползвах за разходка и ауто-та за къси разстояния че са скъпи.

  Метрото - За последните 10-на години са построили 75 км. Ново е, чисто е. Е, за град с население като Лондон би трябвало да е поне поне 5 пъти по-дълго но явно са оценили удобството защото сега работят денонощно за да изградят поне още 150км. Стига да си повярват темповете на работа са изумителни. Картата за ден за метрото е 3 лв. При всяко влизане в метро-станция има секюрити чек като по летищата. Така е и в хотелите. Хората ползващи метрото са сякаш по-цивилизовани от тези на улицата. Когато влязох за първи път бях изумен да видя че влака го няма а хората се бяха наредили на опашки които биха били отстрани на вратите когато влака пристигне. Подобен ред съм виждал само и единствено в клипчета от Япония. Кой е казал че в Индия няма ред? Забавното става щом влакчето пристигне. В един момент тези така добре подредени хора се втурнаха без да се интересуват че има за слизане  така че дотук с реда.

    Имах честта мениджъра на моя offshore тийм от Индийска страна да ме покани на вечеря. Детето му, 4 годишно което ходи на Kidzi (така наричат детската градина) като всяко хлапе се зарадва на сладките които взех набързо и ме възнагради с демонстрация на автомобила си играчка по пода в стаята под неодобрителния поглед на майка си всеки път щом нагъне килима. Панелка като нашите в затворен комплекс. Плаща около 500 лв на месец което си е много висок наем но пък е в района Electronic City, съвсем близо до офисите на големите компании. Мебелировката е като нашата, диванче, скромна секция с телевизор на стената. Детето скоро се заплесна по някакво комедийно шоу на Хинди по телевизията което казаха че било много популярно в Индия. Вместо икона имаха малък домашен олтар с фигура която ми посочиха че е Гаутама Буда. Е щом имат Буда значи са будисти реших аз…. грешка, хиндуисти се наричат. Дано не съм ги обидил. Жената се беше постарала да ми приготви нещо което не е толкова hot spicy. Но щом опита да даде на детето от моята “non spicy food” то само се намръщи  и завъртя глава. По принцип ми казаха че се хранят седнали на пода.

Твърдят че Бенгалуру е най-зеления град в Индия. Един от моите хора който е родом от Карнатака сподели че за съжаление много от зелените площи са ги застроили.
   Близо до другия по-голям парк, Cobbon park, е основния крикет стадион. Попитах, всъщност знаят кои са Меси и Роналдо но носят фланелки с Rohit и Virat. Това са техните крикет звезди. Докато бях в Бенгалуру Индийския национален тийм играеше срещу Нова Зеландия и паднаха. Отборите имаха срещи около обяд в продължение на 5-6 дни.

   С храната имам опит от индийските ресторанти в София. Butter chicken казват че не било люто но за мен почти всичко е люто там. За щастие хотела ми предлагаше голямо разнообразие от ястия за закуска затова си взех от повечето по хапка за да пробвам кое става, С малко проба/грешка все пак намерих няколко ястия като Puri и Idli които стават. Например Paratha не е едно от тях Обясниха ми че лютото идва от плънката с някакъв специален сорт картофи. Имаше и малки бананчета и кокосови орехи но гледах да избягвам храни които не са минали през огън. 
  Водата не беше проблем. В хотелите където бях винаги ми слагаха бутилирана вода и не съм купувал. За всеки случай я преварявах с кана и пиех от бутилка с филтър

  Честно казано никога не съм се интересувал особено от историята на Индия. Държавите в южната част от страната поради географските си особености са били сравнително пощадени от външни завоеватели. Воювали са предимно помежду си чрез наемници. Бенгалуру е съвременен град.

Това е летния дворец на Типу Султан управлявал региона. Един от първите опълчили се сериозно на Англичаните, при това първоначално успешно Забележете, дори и двореца е като огромен навес. Няма нужда от стени отвсякъде. По скоро е направен така че да има циркулация на въздуха.

   Тоалетни по основните забележителности както и из града има достатъчно. Намират се лесно, ще ги познаете по... миризмата. Щом някой излезе веднага човек влизаше да измие с парцал след него. Вероятно миризмата се дължеше на това че парцала не се переше. По-скоро само размазваха каквото има по пода. Поддържащия ги персонал навсякъде беше изключително отдаден на работата си, дори прекалено. Ще ти посочи къде е водата и къде е хартията / кърпата ако има такива. В началото реших че това е защото съм чужденец и ме смятат за абсолютно дезориентиран но веднъж се забавих нарочно за да видя какво е отношението им към местните и беше почти същото.

   EU Кредитните карти работят за теглене пари от АТМ, в хотела или ако я прикача към Uber app но не се приемат в повечето магазини. Познатите от Европа и САЩ ePay, Samsung Pay не работят. Местните хора основно ползват UPI (Unified Payments Interface). Сканираш QR code на продавача с UPI апликацията. Въвеждаш сумата която иска, потвърждаваш и тя му се превежда автоматично. Дори чай да си купиш на улицата предпочитат този начин на плащане вместо кеш подобно на Китай. За чужденци тази година въведоха UPI One World но трябва да се явиш с паспорт и виза при оторизиран агент за да се премине през идентификационна процедура известен като Know-Your-Customer. т.е. на теория е възможно дори за нас да ползваме UPI. Аз специално плащах кеш за да не губя време да търся агент но по принцип ако сте за по-дълго в Индия има логика да се направи защото кеш разплащанията са ограничени по закон до 10к рупии (200 лв) на транзакция. Индийските рупии са затворена валута. т.е. Нямаш право да изнасяш от тях извън страната и не се продават официално извън Индия.

Интернета е сравнително евтин. Аз ползвах eSIM от Airloo. Роуминга на А1 в Карнатака беше през мрежата на друг оператор - Airtel, но щом преминах в съседния щат Andra Paradesh бях прехвърлен също към Jio.

   В центъра е пълно с университети а навсякъде е пълно с реклами за IT и някакви курсове. Търсенето на кадри е огромно но и конкуренцията е сериозна. Индия има едно огромно предимство спрямо други страни на Изток като Китай и Индонезия, по-голямата част от образованите хора говорят английски. 
   Това че има по-малко валежи в сравнение с Керала например прави почвата по-малко плодородна в сравнение със Северна Индия където текат големи реки подхранвани от Хималаите. Това ги подтиква да се развиват в други области. Съседния щат Тамил Нанду със столица Ченай е един от най-богатите в Индия със силно развито машиностроене. Например там произвеждат повече автомобили от който и да е е Американски щат но също и влакове. Бенгалуру, Хайдерабад и Ченай формират клъстър за производство на полупроводникови компоненти плюс развойна дейност. Бенгалуру също произвеждат сателити а тук е и централата за тракинг на космическата програма на страната. Това че произвеждат такива високо-технологични продукти не се случва просто така. В града е пълно с институти и образователни институции осигуряващи необходимите кадри. В момента много компании се опитват да се изтегля от Китай в Индия и правителството се опитва да подпомогне този процес защото е изключителна възможност за страната.
   За всяка работна позиция в IT сектора се борят стотици хора. Заплатите нарастват макар да са все още наполовина на нашите. Бенгалуру не е само call-центрове. Към момента поемат поддръжката на голяма част от компаниите в Европа и САЩ. Т.е. Акцента е развитие в сферата на услугите. Следваща голям стъпка е да поемат R&D, нещо което вече се случва. Например IBM изтегли 1к R&D служители от Китай в Индия. Вероятно ще осигурят и Cloud Services. Сторят големи Data-center-ове в Hyderabad и Mumbai. Дали ще се превърне в производствен хъб равностоен на Китай е трудно да се прогнозира.

Hampi

  По план трябваше да пътувам с влак заeдно с колега до Aдони за сватбата но той се отказа а сам да пътувам с нощен влак с обемен багаж беше твърде голям риск. За мой късмет друга група колеги решиха да си направят екскурзия с кола до Hampi, бившата столица на империята Vijaynagara която владеела южна Индия между 13-16-ти век. Не беше точно моята цел но пък в моята посока. Ако не ме бяха поканили едва ли бих посмял някога да отида там. Няма влакове a пътя до основните туристически обекти е дупка до дупка.

  Тръгнах от хотела в Бенгалуру в 19:00, в  а пристигнахме в Хампи на другия ден в 05:00. На магистралата към Мумбай спукахме гума и се наложи посред нощ под проливен дъжд да я сменяме. Като за двама инженери, които напоследък не пипат хардуер и две девойки да ни светят се справихме забележително бързо, за 10-на минути. Добре че имах куфар с дрехи за смяна. Затова пък имаше настроение. Бяха пуснали музика на английски. Попитах дали това слушат по принцип а те ми казаха че е заради мен. Поисках да ми пуснат това което обичат да слушат. В следващия момент колата се разтресе под ритмите на индийски рап и поп музика. Моята компания знаеше наизуст някои от песните а Telugu е език сякаш създаден за това. Наричат го италианския език на изтока защото думите често завършват на гласни което го прави много мелодичен.

Anjeneya - Накратко този хълм е родното място на Хануман - краля на маймуните. Маймунският командир Хануман в индуистката митология е единствената изцяло животинска фигура която днес е почитана като бог.
Ако сега се чувствате засрамени че не знаете кой е той ви препоръчвам да прочетете Ramayana. Колегите цитираха откъси от нея и герои които не бях и чувал   За Индия, Ramayana e антично произведение със значение подобно на Илиада и Одисея за Европейската цивилизация. По принцип поезия се превежда много трудно. На връщане в самолета прочетох част от нея.
Накратко Рама, който е аватар на бог Вишну се жени за Сита но злия демон Равана я отвлича. Рама повежда армия от хора, маймуни и мечки, побеждава лошите и я освобождава след което заживели дълго и щастливо.

   Честно казано не ми беше до снимки докато се изкачвахме при 31 градуса. Освен това ме предупредиха че може наблюдаващите ни внимателно маймуни да скочат и да ми грабнат телефона само за да го захвърлят някъде. Все пак тук е роден краля на маймуните и това е тяхна територия. На върха на хълма има храм в който влизащите подвикваха нещо и свещеник който ги благославя пред нещо като олтар на Хануман. Поне да можеше да се ходи по шорти но не дават. Все пак е свещено място. Колегите си оставиха обувките в колата. Аз реших да ги последвам защото беше горещо а и бях прочел че в храм не се влиза с каквото и да е кожено, дори ако си сложиш обувките в чантата пак не е позволено.  Проблема е че бос ходя през лятото само вкъщи а тук изкачвах хълм. На върха ходилата ми сякаш горяха и не смеех да ги погледна. Цяло чудо е че нямаше последици.

   Като единствен чужденец катерещ се заедно с тълпата индийци към върха бях като атракция. Възрастните само ме поглеждаха и се усмихваха почтително. Децата обаче не могат да го скрият. Вторачваха се в мен, някои ми се усмихваха а други ми махаха на което им отвръщах с hello и им махах.

Долу е изключително красиво. Бих казал че това е едно от най-красивите места които някога съм посещавал. Сред хълмове със заоблени скали се вие река Tungabhadra свързана с местни митове и легенди. Оризови полета и бананови дървета разделени с редици от палми покрай свещената река на фона на хълмове с огромни скали и високи храмове. Изглежда напълно логично че именно тук е възникнала една от големите империи на Индия.

   В храма на хълма имаше камък поставен във вода който не потъваше. Казаха ми че в случая няма нищо магическо. Просто камъка е порест. С такива камъни се предполага че Рама е заповядал на маймуните (Хануман е бил техният предводител и верен приятел и спътник на Рама) да построят мост до Ланка (днешния остров/държава Шри Ланка). 
Само за информация днес мост до Шри Ланка не съществува. Дали е имало някога такъв освен в Индийската митология не е известно но съществува проект и търсят финансиране за изграждане на 24 км мостове и тунели.

Hampi - във зенита на своето могъщество е бил втория град по население в света, след Пекин. Това е една от последните Хинду империи която към 16-ти век бива победена от обединените мюсулмански султанати. Градът е разграбен и опожарен.  Днес е огромен комплекс от руини и тук там запазени храмове. Самият факт че някои от храмовете имат ислямски архитектурни елементи показва че в империята е имало някаква религиозна търпимост и дори са имали мюсулмани съюзници.

Каменната колесница е един от символите на Hampi и цяла Индия и е изобразена на банкнотата от 50 рупии. Всъщност самата колесница е храм на Гаруда, орел с човешко тяло който Вишну е ползвал като превозно средство.

   Сякаш тук е мястото да разкажа за Индийските пътища по които имах удоволствието да измина близо 1к км.
Ако погледнете Google Maps ще установите че жълтите линийки които показват магистралите в Индия почти липсват. Оказа се че не е точно така. Имат много магистрали. Толкова много че по дължина на пътната мрежа с магистрали Индия отстъпва само на САЩ но са с амбицията да ги надминат до 2-3 години. Техните управляващи са се захванали да решат основният проблем които спъват инвестициите в страната - инфраструктурата. Строят средно по 10-20 км нови магистрали на ден (не е правописна грешка). Към момента всички големи градове са свързани. Това което наричат магистрали обаче е нещо като път с 4-6 ленти и е малко по-нисък клас от нашите магистрали защото позволява включване и пресичане на едно ниво с други пътища. Също така няма огради отстрани и често спирахме отстрани на пътя за чай или нещо за хапване. Магистралите са със тол-такси. Тол пунктове има през няколко км а не на включване към магистралата. По принцип се минава бързо, пунктовете са с 10-на бариери, обичайно пред нас има 3-4 коли или камиони, камери сканират стикер залепен на предното стъкло и бариерата се вдига автоматично но все пак отнема време и ако нещо не сработи трябва да събудиш някой служител да те пусне. Доколкото разбрах шофьорите ползват карта към която добавят пари и на всеки пункт им взимат пари от тази сметка. За около 700 км по магистрали платихме 10-на лв тол-такси. А95 е около 2 лв за литър.
    Автомобилите - познатите марки но непознати модели, поне за мен. Най-популярни са Сузуки марути последвани от Тойота, Тата и Махиндра. Под премиум автомобил разбират Toyota Novia. Прилича на Rav4 но с по-изчистен дизайн. VW са със статус надеждни автомобили но са рядкост и са общо взето мечтата на обикновения Индиец. По пътя обратно към Бенгалуру минахме покрай завод на Kia които правят автомобили и автобуси.

   Главните между-щатски пътища ги наричат NH - National Highways и се финансират от Center/Union government в Делхи. В момент строят Expressways. Това са магистрали от малко по-висок клас от нашите. Примерно казаха че миналата година са свързали Bengaluru с Mysuru a догодина ще пуснат почти готовия Express way Bengaluru - Chenai който представлява по две-три ленти в посока но между тях е оставено разстояние за още толкова като зелена ивица. Всички насипи са съобразени с това и когато им потрябват още допълнителни ленти за година-две ще могат да ги реализират. Само да спомена темповете на строителство - 260 km магистрала са я построили за около 3 години.
  Като цяло икономиката се развива по-бързо отколкото правителството може да изгражда необходимата инфраструктура затова дават изграждането на пристанищни терминали на частни фирми и схемата работи. След това трябва да свържат пристанищата с вътрешността на страната. Затова приоритет са Expressways до основните пристанища. Примерно Bengaluru с най-близкото голямо пристанище - Chenai, нищо че е в друг щат.

    Как се шофира на магистрала. Тук-там имат аварийна лента но сякаш все още не са открили предназначението и защото я използват или за движение на мотоциклети или за… изпреварване. Ако говорим за стил на шофиране… в БГ ако пред мен тир изпреварва друг тир изчаквам изпреварващия да се прибере в дясна лента и тогава изпреварвам и двата. В Индия никакво изчакване, щом се появи пролука между двата тира проблясване с фаровете, двойно бип-бип и автомобилите веднага се промъкват между двата тира и буквално не позволяват на изпреварващия да се върне. В резултат тировете се движат и в двете ленти без да си дават труд да се прибират. Шофирането на автомобил прилича на слалом между тировете защото ту ги изпреварваш отдясно ту отляво. Шофиране с включен cruise control е почти невъзможно. Магистралите са много натоварени, камион след камион при това в Индия има само 50 мил автомобила.
   Извънградското шофиране извън магистралата си има собствени правила. Представям си ситуации от листовки за шофьорски курсове в Индия от вида какво ще направиш ако изпреварваш ауто а срещу теб идват два мотора каращи успоредно. Отговора би трябвало да е бип-бип-бип. Както се досещате в южна Индия не им се налага да сменят зимни с летни гуми. Само един-два пъти в година разменят предните със задните.

За съжаление бързах към крайната ми цел - Адони а в Hampi има още много какво да се види като останките на древни храмове и дворци. От хотела къде бяхме само за няколко часа ми помогнаха с намирането на такси което да ме закара.

Adoni

   Представете си два големи града в южна Индия - Бенгалуру и Хайдарабад и регион който е точно по средата, на около 350 км от всеки то тях. Накратко дълбоката индийска провинция. Общо взето през града минавах транзитно с кола на няколко пъти но бих привлякъл твърде много внимание ако реша да се разхождам по улиците.
  Не съм снимал мизерията. Просто не ми беше удобно от хората които са избрали да живеят така. Ако искате да видите просто се разходете с Google Earth в Adoni, Andhra Paradesh. Каруци с волове с дълги рога и прасета се разхождат и разбира се крави които подобно на кучета разкъсват торбите с боклуци. Боклуци навсякъде. Сградите, голяма част от тях се по-скоро навеси между някои по-модерни къщи. Улици, май е само една главна улица която някога е имала асфалт. Тротоари няма, пред магазините няма дори и калдаръм при условие че камъни не липсват. Сякаш не е въпрос на пари а просто не ги интересува или пък не се интересуват толкова много от материалното в живота което е странно за мен но и не мога да твърдя че познавам дотолкова индийската култура. Ако имаш магазин с път/тротоар до него ще имаш повече клиенти защото няма да им се налага да газят в калта когато вали. Тук сякаш всички са приели че така ще живеят и никой не си дава кой знае колко труд да го промени. Да, бедни са, но не е само това. Допускам че е това се дължи на религиозни, кастови или други особености но ще се радвам ако някой може да го обясни. 

Една от ритуалните зали (наричат ги functional Hall)

  Няколко неща които рязко контрастират на фона на мизерията. Учениците - Виждаш ученик в чиста униформа а около него пълно с боклуци. Другото интересно е че хората са сравнително чисти. Сандалово дърво, Аромати. В хотелите винаги имаше  комплект с четка и паста за зъби. В Адони забелязах човек който ходеше по сравнително натоварена улица от двете страни с боклуци но той вървеше и си миеше зъбите. Същото забелязах и по селата. Човек с краката в калта пред навеса който вероятно счита за дом но си мие зъбите. 

  Адони, моя (не)скромен хотел за 60 лв на вечер с включена закуска. Както казах това е страна на контрасти. Стандартен обяд в хотела струва около 2 лв. За сравнение обяд в офиса излиза около 180 рупии което е около 4 лв. Вечеря в сравнително скъп ресторант в центъра на Бенгалуру около 10 лв. Имах чувството че съм единствения европеец посещавал тези земи от дълго време насам и естествено ме гледаха с любопитство.

  Хотела е до околовръстното на града и около него няма ограда. Доколкото има такава, тя е само за красота. Веднъж видях охранител с тояга и това е. Сякаш хората от града и тези в хотела са от различни светове но живеят едни до други без да си пречат. Кастовата система е отдавна в миналото но имам чувството че все още има отражение в начина на мислене в съвременните хора.

   Самата церемония беше по различна от очакванията ми. На филм е едно, реалността друго. По същество това е една дълга фото-сесия прекъсвана за кратко от някои ритуали. От гостите никой не снимаше в залата. Имаха си професионални фотографи. Аз също не съм снимал. Нямам разрешение от младото семейство да публикувам публично снимки които ми изпратиха затова само ще се опитам да разкажа.
Сватбата продължи 4 дни. 
  ден 1 - пропуснах го защото бях в Хампи но ми казаха че имало танци и по същество това е подготовката. На булката боядисват с къна ръцете, на младоженеца му изливат вода на главата и също го мажат с нещо. Попитах, не е яздил слон нито бял кон както дават по филмите. Слонове няма наоколо а бял кон било скъпо да докарат.
  ден 2 Nikah (семейството са мюсулмани) в който бащите окончателно си стискат ръката и младите могат да се видят. Младоженеца беше в традиционен костюм обсипан с цветя.
  ден 3 почивка, все пак младоженците трябва да се запознаят. Моите хора отидоха на разходка до някакво свещено място но аз реших да не рискувам след сватбения обяд предходния ден.
  ден 4 Младоженците дават прием вече като семейство. Младоженеца беше в костюм като на запад а булката вече до него в традиционно червено. Няма танци, само обяд снимки някои стандартни неща като рязане на сватбена торта и взаимно хранене и накрая гостите им дават подаръци.

   Щом пристигнах пред залата от таксито ме пое приятел на моя колега. Започна да ми разказва кой - кой е - това там е брата на Разак, това сестрата, това друг брат и т.н. В един момент попитах колко братя и сестри има нашият Разак, отговора - 14  Единственото което ми дойде на ум да кажа беше че баща му има да организира много сватби. Той само се засмя, това са всъщност деца на четирима братя които са израстнали заедно и се уважават като братя и сестри. Така че мистерията е разгадана. Оказа се че нашият Разак има само една истинска сестра която е омъжена с 4 деца, останалите са братовчеди.
   Най-значимия момент лично за мен беше когато младоженеца излезе с букет цветя за да ме посрещне и да ме представи на най-близките си роднини. Баща му, човек на около 50-60 години пристъпи напред но вместо да ме здрависа ми хвана дланта с две ръце и я задържа. Направи този простичък жест с изключително достойнство. Аз благодарих за оказаната чест да присъствам на сватбата на неговия син и казах няколко добри думи за него. Вероятно не разбираше Английски защото колегата му преведе нещо но понякога думите са излишни.

   Ако си мислете че сега ще ви разкажа някаква вълнуваща любовна история предхождаща въпросната сватба като по индийските филми, забравете. Младоженеца и булката не са се виждали, само са говорили по телефона. 95% от браковете в Индия са уредени. След като се разберат по телефона бащата на младоженеца отива при бащата на булката официално да я поиска. По закон пари не се дават но по принцип семейството на булката и дава пари, нещо като зестра в случай че я изолират като наследник. Макар на пръв поглед патриархално общество в което индийската жена да изглежда доста ограничена всъщност не е точно така. По закон тя има пълен достъп до финансовото състояние на съпруга си докато обратното не важи т.е. жената до известна степен контролира финансите на семейството. 

   Всъщност в никакъв случай не беше скучно, тъкмо обратното. За сватбата бяха дошли състуденти и приятели на младоженеца. Млади интелигентни хора говорещи добре английски с разностранни интереси някои от тях вече реализирали се в различни области. Ако управляващите и бизнеса инвестира в тях тези хора не само могат да подобрят живота в своята страна но и по света.

   Колегите бяха решили да подарят Airfryer в лъскава опаковка. Аз бях с традиционен плик с разумна сума пари плюс от хотела поисках една рупия. Традицията повелявала сумата да е нечетна.

   За мен най-голямото предизвикателство беше официалния обяд на сватбата. Храненето е напълно разделено от ритуалите. Отиваш в отделно помещение където на пейки пред сгъваеми маси сядат по 100-200 човека. Останалите стоят прави и чакат седналите да се нахранят. Щом седнеш пред теб минават 10-на души. Първия ти слага паничка за еднократна употреба, втория чаша, третия носи кофа с вода и ти пълни чашата с черпак, четвъртия ти мята палачинка в чинията, петия сипва ориз, шестия го залива със възможно най-лютив сос който съм пробвал и т.н.
   За храната, каквото ти сложат това ядеш. Ако откажа ще ги обидя. Хората около мен ловко формират топки от ориза и лапат. Прибори няма, храним се с ръце. Аз се опитвам да ги имитирам. Резултата, ръце уста целия омазнен, носът ми започна да тече а в очите сълзи от лютото и запас от антибактериални кърпички към привършване. Поне с половината се справих преди да премина към десерта. За щастие последствията от този обяд бяха краткотрайни.