Кения - Хакуна Матата!

За всеки, който познава моята философия за пътуването, Кения няма да е изненада като дестинация. Защо Кения? Ако приемем, че пътуването е откриване на света и събиране на плочките от пъзела на нашата красивa планета, то Кения е съвсем разумен избор като дестинация. След като в последните години моите дестинации бяха предимно свързани с хората и техните дела, то счетох, че е време да обърна поглед и към природата, към ландшафтите, към онзи рай, който господ създаде за нас и ни подари, и който ние наричаме Земя. Да, именно това е раят! Ако в това великолепно божие творение ние не успеем да открием рай в рамките на един живот, то ние нямаме основание да търсим рай в други измерения на времето и пространството. Раят е на ръка разстояние. Именно в това е въпросът – ще посегнем ли да се докоснем до него, или ще заложим на своята суета, предразсъдъци, опасения. Аз лично се осмелявам да посягам и да вземам с две ръце от това, което ми харесва, което ме прави щастлив. Не е нужно всеки да обича да пътува. Всеки обаче трябва да намери това, което го прави щастлив и да се насочи към него, защото удовлетворението ни, щастието ни са свързани с това да мечтаем и да постигаме мечтите си. Материалните блага ни дават временна радост, но не бива да забравяме, че душата се храни с духовни блага, а не с материални. Мъчим се да я храним с материални блага, а после се чудим защо не се получава, защо уж имаме всичко, а все нещо ни липсва, защо въпреки всичко сме неудовлетворени. Щастието сякаш ни убягва. Разумът обаче е в баланса. Не може да правим и само това, което ни харесва, защото в ежедневието то ще изгуби от блясъка си. Именно затова смятам, че мечтите имат функцията на буфер между възможностите и осъществяването им. Те са като солта в ястието – продуктите имат своя вкус, но солта подчертава този вкус, засилва го. Какво би било едно пътуване, ако я няма мечтата?! Ако пътуването е ежедневие, то няма да я има мечтата, защото не може да мечтаеш за нещо, което имаш. Така сме устроени хората, че искаме все това, което нямаме. Ако ни е трудно да го постигнем, то мечтаем за него, правим планове, тоест – вече мисловно осъществяваме мечтата си. Копнежът засилва удоволствието. Жаждата засилва вкуса на чашата вода. Гладът засилва вкуса на храната. Да отричаме това означава да отричаме основни природни закони.

След като съм посетил Египет и няколко острова около континента, беше разумно да надникна в „същинска“ Африка. Изборът ми на Кения като дестинация е логичен, защото тя е една типична страна, която разкрива живота на хората и типичните ландшафти на много страни в региона, дава представата за целия този регион, та дори една представителна картина от тази част на континента. Как да кажеш, че си бил в Африка, ако не си видял червената почва и чадъровидните акации, безкрайната савана, дивите животни в тяхната естествена среда, да прегърнеш картината на стадото слонове на фона на величествения Килиманджаро. Избрах Кения, защото представя възможността на разумна цена да се докоснеш до душата на Африка. На много други места можеш също да се докоснеш до Африка. Това е безспорно. Когато обаче само на хартия си стъпвал на континента, а не си видял залезите на слънцето над саваната, то Кения е една добра възможност.

Организацията

Когато Търкиш еърлайнс пуснаха обичайната си промоция през пролетта на 2023 г., не ми беше трудно да се съглася да пътувам за 360 евро от София до Найроби. След закупуването на билета пред мен седеше предизвикателството да организирам сам сафари програма и почивка на плажа. Никога не бях организирал сафари. Не знаех кое е важно и за какво трябва да внимавам при организацията му. В подобни случаи обаче не изпадам в отчаяние. Та какво по-хубаво от това да се захванеш с нещо, което никога не си правил досега. Изградих си план - ще си разглеждам известно време различни програми на сафарита в Кения. Както навремето не бях организирал круиз, така бях сигурен, че ще се справя и с организацията на сафари. Бях сигурен, че с четенето на различни програми, ще ми станат ясни много неща по организацията и провеждането на самото сафари. Знаех, че други неща ще ги науча едва там на място, но пък няма друг начин – опитваме се да ограничаваме грешките, но няма гаранция, че изобщо ще ги избегнем. Имаше време за ангажиране на сафари – още 8 месеца. Не ми се искаше да покажа на местните, че съм от онези хора, които треперят изправени пред предизвикателството на организацията и искат още месеци преди това да имат нещо „сигурно“. Знаех, че за такива хора цените са по-високи.

Огледах картата на страната, опитах се да си представя как може да се осъществи първоначалния ми план да се стигне със сафари програма от Найроби до Момбаса. Когато си харесам конкретна програма, която ми допада и е близка до идеята ми, щях да се свържа с фирмата и да ги питам. Имах намерението да се свържа и с още 2-3 фирми, за да питам и тях и да си изградя представа за цената на всичко това. Впоследствие щях да преценя с коя фирма ми върви най-добре комуникацията и вероятно щях да избера нея. Изобщо – нямах никакви притеснения по отношение на организацията. Отдавна знам, че организацията е моята сила и това, което ми помага да стигна до всяка точка на света, за която мечтая. Да можеш да организираш всяко едно намислено пътуване и да го направиш реалност е капитал, това е ноу-хау. Туроператор не може да те заведе навсякъде. Ако все пак може да го направи, то цените за това са безсрамно високи. И т.к. аз не обичам високите цени, научих се да си организирам пътуванията, така че да мога да си позволя да стигна навсякъде на приемлива за мен цена. Понякога, когато гледам цените за същите дестинации, предложени от туроператор, често разбирам защо много хора няма да достигнат никога дотам. Обикновено цените на българските туроператори са такива, че да те откажат от определена дестинация. А когато истински обичаш да пътуваш и откриваш, то не ти остава нищо друго освен да се заемеш и да изучиш тази наука, да организираш пътуванията си и да си сам на себе си господар и туроператор. Не казвам, че тази наука е лесна за изучаване, но пък това не е суха, тягостна материя, а част от самата любов, част от самото пътуване. Никога не ме е отегчавало досега да чета и проучвам, да търся и намирам, да организирам. Това е все част от любовта ми към пътуването, това е интересът ми към неизвестното, любопитството ми към непознатото.

И този път не се бях излъгал – четох повече от седмица различни сафари програми за Кения. Проследявах маршрутът им по картата на страната. Очевидно беше, че ако искам да стигна от Найроби до Момбаса, то това би могло да се осъществи с една хубава програма от около 6-7 дни, която да включва на всяка цена Масай Мара, като парка с най-разнообразен животински свят, евентуално Езерото Накуру (заради носорозите и многото птици), Амбосели (заради големите стада слонове на фона на великолепния Килиманджаро), такава програма би продължила през двете части на Националния парк Цаво, след което логичният й край е белият бряг на юг от Момбаса, където да се потопя в топлото море, докато в родната Европа е люта зима.  

Изправен пред предизвикателството да организирам нещо съвсем непознато, и сега нямах притеснения да започна да проучвам и организирам. Отдавна знам, че мога да разчитам на себе си. Никога не съм се лъгал в себе си – през годините съм разбрал, че искам ли нещо истински, то това нещо става възможно. Да вярваш във възможностите си, да можеш да разчиташ на себе си е сила. Захващам се, зареждам се с много енергия, с още повече търпение, трудностите не ме отказват, а ме мотивират да търся решение. Решения винаги намирам. Не се отказвам лесно.

След като си съставих представа за плана на пътуването ми, пуснах запитване до 4-5 фирми, които са известни и имат много добри отзиви по основни сайтове за резервации на сафарита (като например www.safaribookings.com). Предусещах, че в процеса на комуникация изборът ми ще се наложи от само себе си. През годините изградих усет към хората и се научих да разбирам кой ще свърши тази работа, от която аз имам нужда, кой ще ми е полезен, на кого мога да разчитам. Получих отговори от всички запитани фирми. Отговорът на една фирма обаче ми грабна особено вниманието. Офертата им беше оформена в PDF документ, имаше подробно описание на дестинациите и кратко описание на ежедневието на сафарито. Останалите оферти се бяха ориентирали към цени и места за настаняване. Омръзнало ми е хората да ми говорят за пари. Аз търся продукт – дай ми го, пък ще говорим за цената! Не може през цялото време за цени да говорим! За да има бизнес, трябва да има някакъв баланс на интересите. В противен случай в нечия уста остава горчивият вкус на излъгания. Когато клиент търси продукт – дай му го, покажи предимствата му, дай му цялата информация, дай дори нещо от себе си, за да го накараш да разбере, че ти е важен, покажи отношение към него. Без отношение няма бизнес. Без отношение дори няма и никаква връзка между хората. Как да искаш някой да направи нещо за теб, ако той не се интересува от твоите нужди?! И така – избрах именно фирмата с професионално изготвената оферта. След известни преговори успях да договоря такава цена, каквато не намерих впоследствие в нито един от сайтовете за резервации на сафарита.  

И когато говорим за сафарита, какво е от основна важност при организацията на едно сафари, какво определя неговата цена? Когато разглеждате различните сафари програми, ще ви направи впечатление, че те се делят основно на три вида според ценовия си клас: бюджетни, луксозни и такива от средно ниво. Веднага ще посоча, че цената на едно сафари се оформя от няколко основни фактора – Първият фактор за определяне на цената са местата за настаняване. Има няколко основни типа места за настаняване при сафаритата. Най-бюджетният вариант е в кампове (къмпинги), като на места дори настаняването е в обикновени туристически палатки, като понякога не е изключено през нощта диви животни да обикалят около вас. Гледал съм достатъчно документални филми, за да знам, че това определено не е моят вариант. Няма как да спя, ако между мен и лъв (например) е само един брезент. И приказките, че в палатката било съвсем сигурно, нямат никакво значение за мен. 

Като втора възможност за настаняване при сафари следва да се посочат хотелите, които обикновено са в близост до границите на парковете. Обикновено те представят една бюджетна възможност за настаняване. Лождовете представляват една по-комфортна и луксозна алтернатива от хотелите, като предоставят възможност за отсядане при сафарита от средно и луксозно ниво. Съществува и една друга възможност, която е по-скоро опция за луксозни сафарита. Това са специално изградени кампове с луксозни големи палатки в националните паркове. Под „палатки“ се има нещо съвсем различно от обичайното ни разбиране за туристическа палатка, която използваме обикновено при преходи в планината. Тук се касае за луксозна голяма по размери и площ палатка, която не отстъпва по удобство на стая в отличен хотел. Не съм се докоснал до такъв вид настаняване, но съм сигурен, че то съчетава близостта с природата и автентичността на преживяването, без компромиси откъм удобството и качеството на обслужването.

С други думи – различните видове настаняване са насочени към широкия спектър от интереси и възможности на хората. Аз избрах за първите дни от програмата вариант, в който да мога да усетя чувството да си в камп с палатки (големи). Палатките всъщност представляваха съвсем нормални стаи, покрити отгоре от ламаринен покрив, които се състояха от спално помещение с отделена баня и тоалетна. Само стените на тези стаи бяха от дебел брезент. Всичко друго си изглеждаше като обикновена стая. След първите два дни по програма в подобна палатка, всички останали вечери (още 4 вечери) бяха в лоджове.

Трябва да се посочи също, че от значение за цената на едно сафари е дали мястото на настаняване е в националния парк, или извън него. По-голямата част от лоджовете в Кения са извън националните паркове, като те предлагат по-изгодно настаняване. Обикновено в националните паркове са по-луксозни и съответно по-скъпи лоджове. Те обаче наред с комфорта предоставят и възможност за непосредствено наблюдение на животните в тяхната естествена среда.

Когато става въпрос за цените на сафаритата, трябва да се посочи, че определящите фактори са много. Така например е от значение дали сафари програмата ще е индивидуална, тоест – съобразена с желанията на клиентите, или ще е споделена програма, при която условията са предварително установени и отделни хора могат да се присъединят.

От значение за цената е също и превозното средство. Обикновено, когато си мислим за сафари, се сещаме за познатите на всеки картини с големите джипове на фона на саваната. Когато обаче се задълбаем в материята, научаваме, че има и още една опция за придвижване. Това са бусовете или вановете, които са приспособени за целите на сафаритата - със специално окачване и откриващ се покрив. Бързо ми стана ясно, че цената с големите джипове е и по-висока. Това с по-високата цена обаче не значеше, че преживяването при придвижване с ван е за подценяване. След като се опитах да си представя как на практика би изглеждала програмата ми, то стана ясно, че през голямата част от деня ще бъде придвижване между парковете. Това означаваше, че комфортът при возене по асфалтов път беше с приоритет пред високата проходимост на превозното средство. В тази връзка ангажирането на ван се оказа по-разумния вариант за моето сафари, което щеше да пресече Кения. Изборът ми се оказа правилен. Големите джипове са високо проходими и са наистина като танкове извън „нормалните“ пътища. Когато обаче се качите на асфалта, то именно тези ванове предлагат удобното возене на лекия автомобил, като пък в националните паркове те не отстъпват много по проходимостта си на джиповете. С две думи – вановете предоставят добър баланс на много добра проходимост офроуд с удобното возене на лекия автомобил. На дълъг път вановете са обикновено по-бързи от големите джипове, а и по-удобно возят. И така – избрах ван (Тойота) и мисля, че това беше точният избор.

Не на последно място при факторите, които оформят цената на едно сафари, трябва да се посочи и бройката на хората в едно превозно средство. Колкото по-запълнен е капацитетът на един джип/ ван, толкова цената на човек е по-ниска. Ако приемем, че разходите за едно превозно средство за определен маршрут са определена сума, е ясно, че поделянето й между повече хора ще намали единичната цена за всеки участник.

Що се касае за плажуването през втората част от престоя ми в Кения, нямах пък изобщо опасения. Вероятно щях да избера хотел на база ол инклузив от немски туроператорски сайтове, като ги сравня с познатите на всички сайтове за резервации на хотели. Сравнението с други сайтове и оферти щеше да е дълго и безмилостно, но кой се плаши от седмици на среднощни сравнения и четене на рецензии и отзиви за хотелите?! Не и аз. Сравнявам, за да получа максимума за една определена сума пари. Ако мога да си купя лимонада и вафла, защо да се задоволя само с една лимонада за същите пари??? В крайна сметка така и направих – резервирах чрез немските сайтове един от най-добрите хотели на Диани бийч на разумна цена.

След като сафари програмата ми щеше да започне с посрещане на летището и да завърши до оставянето ми на рецепцията на избрания хотел на Дияни бийч, след което имах 5-6 дни в хотела на база ол инклузив, то нямаше много останали предизвикателства по организацията. Оставаше, разбира се, отворен въпросът за връщането ми до Найроби в края на пътуването. Имах два основни варианта: да използвам експреса от Момбаса до Найроби (Мадарака експрес) или да летя до Найроби. И т.к. експресът заминаваше твърде късно през деня, аз избрах да летя със самолет. Първоначално смятах, че трябва да се придвижа до летището в Момбаса, но се оказа, че има и локално летище за Дияни бийч (Укунда), от където няколко пъти на ден има полети до Найроби. Избрах си удобен полет, платих 50 долара и си взех билет. За съвсем финалната фаза на пътуването ми – разходка из Найроби и трансфер до летището за полета към Европа, бях сигурен, че вече на място в Кения ще уредя без проблеми това. Така и се получи.

Здравни въпроси

В Кения не се изисква сертификат за имунизация срещу жълта треска, освен ако не идвате (дори и транзитно) от страна, която се води за такава с опасност от заразяване. Това следва да се има предвид, особено ако се пристига с транзит през Етиопия. 

Местните твърдят, че от години няма никакви проблеми с маларията, но аз си бях купил от Гърция Маларон (в България това лекарство и неговата формула не са допуснати). Започнах да пия по една таблетка на ден от деня преди началото на пътуването, като продължих и седмица след завръщането ми. Не видях комари, но все пак дано не съм се заразил.   

Пътуването

За пръв път щях да летя с Търкиш еърлайнс. Бях чувал доста суперлативи за тях, но не можех да пренебрегна и оплакванията за множество закъснели техни полети. На 20 януари 2024 г. в София заваля сняг. Натрупа няколко пръста и продължаваше да вали. Проблемите започнаха още с чекирането на багажа ми. Няколко месеца преди пътуването ми се подготвях за риболов на Дияни бийч. Повече от 2/3 от багажа ми беше зает от рибарските ми такъми. Служителката на чек-ин поиска да ми таксува тубуса с въдиците. Обяви ми цена, която беше повече от 30% от сумата на билета ми. Това ме разтревожи доста. Може да се каже, че бях изненадан от тази такса, т.к. преди да закупя билета си специално се бях запознал с правилата за чекиран багаж и спортна екипировка (така се водят въдиците) и там се споменаваше, че имам право да ги чекирам без такса. Скоро обаче това се било променило и днес аз трябва да платя още 130 евро. Неприятно е в подобни моменти. Яд ме беше, че не е справедливо да закупиш билет при едни условия, а после авиокомпанията самоволно да измени тези условия. В живота обаче понякога е така. Никой не гарантира, че всичко е честно, правилно, справедливо. Имах основно 3 избора – не пътувам, търся на кой да оставя тубуса с въдиците, плащам и забравям. След като от 20 килограма багаж в куфара вероятно 16 кг. са били рибарски такъми, плюс моите няколкомесечни очаквания и надежди да хвана марлин в Индийския океан, беше немислимо да се лиша от въдиците. Платих си, ядосах се, след около 15-20 минути бях вече в баланс със себе си. Все пак пари се печелят, а кефът цена няма.

Тогава започна другото притеснение – Самолетът закъсняваше и се говореше, че това закъснение вероятно ще е по-дълго. Отначало някакво си закъснение нямаше как да ме притесни, защото между двата ми полета имаше комфортен буфер от над 3 часа. Когато обаче закъснението безмилостно нарастваше, притесненията правопропорционално се увеличаваха. Гледах през минута в часовника, като сякаш търсех спасение. Спасение обаче нямаше. Закъснението растеше и вече застрашаваше хващането на свързващия ми полет за Найроби от Истанбул. Времето намаляваше безмилостно. Самолетът пристигна в София, а определено вече бяха минали над 2 часа. Качихме се в машината, а после се започна едно бавно придвижване по пистата. „Защо да не се движи така бавно, та нали бързаме!“ – ядосвах се аз и гледах в часовника. Тогава самолетът спря, приближиха се машини и започнаха да го обливат с някаква течност, вероятно поради обилния снеговалеж. Сетих се за задължителното миене по бензиностанциите в Турция на автобусите и с горчивина си казах: „Сега остава да мине някой в самолета и да попита „Чай, чорба, ефендим?" За къде да бързаме? Та това са Търкиш еърлайнс!? Логото им трябва да бъде „Яваш-яваш до целия свят“.

Единственото, което поне малко беше прояснило настроението ми в този критичен момент беше обстоятелството, че на същия ред през коридорчето на самолета беше седнал Красимир Балъков. Явно и той имаше свързващ полет от Истанбул, защото често притеснено поглеждаше към часовника си. Впоследствие, когато кацнахме в Истанбул, и аз и той се отправихме на бърз ход към изходите на свързващите ни полети. Тичахме заедно, като по едно време той ме попита на английски за къде е моят следващ полет. „За Найроби“ – му отговорих на български. „Найроби! Ехе!“. „Вие сте легенда! Истинска легенда!“ – исках да бъда мил с този добър и възпитан човек. Потичахме заедно, без да се запознаем, разделихме се с усмивка. Защо да се запознаваме? Та аз отдавна го познавам, гледал съм го в много мачове, бях в екстаз през 1994 г. Какво той трябваше да научи за мен? Та аз съм никой.

Когато пристигнах на гейта, там нямаше никой. Самолетът за Найроби беше излетях преди повече от 20-25 минути. За пръв път ми се случваше да изпусна свързващия ми полет. Притесних се доста, но знаех какво трябва да направя. Отправих се към представителството на Търкиш еърлайнс. Обясних на служителя ситуацията, а той ми каза, че няма друг начин освен да остана в Истанбул до следващия полет с Търкиш еърлайнс, който е едва на следващия ден в същия час. Но какво щях да правя аз тук?!? Какво щеше да се случи с моята сафари програма??! Всичко отиваше по дяволите. Не, няма начин да няма друг начин! Смених служителя. Следващата служителка ми повтори същото: „Защо се ядосвате, ще получите безплатен хотел от нашата компания и ще летите утре?!“ Безплатният хотел в Истанбул беше обаче най-малкото, което исках точно сега. Затова се преместих просто на следващото гише. Момичето ми каза, че ще опита да направи нещо. „Точно теб търсих!“ – казах си аз. Трябваше ми човек, който чува и мисли, а не машина в човешки образ, която повтаря едно и също. Предварително знаех, че има и друга възможност да достигна до Найроби, та макар и по-късно същия ден. Стисках палци и тя да открие тази опция. След известно търсене, момичето ми предложи именно тази възможност – полет до Дубай с Търкиш еърлайнс и от Дубай до Найроби с Емиратс. Бързо се съгласих и тя уреди всичко. Благодарих й на турски от сърце, а тя дори ми даде и безплатен талон за храна на летището. Значи имало и друг начин, нали?! Ако се съгласявах с всичко, което ми се предлага, а не настоявам за онова, което аз искам, отдавна щях да съм пропуснал половината от преживяното от мен в живота. Поискай и ще ти се даде! 🙂 

Полетът през Дубай на практика направи така, че в рамките на броени часове ми се наложи да стъпя на три континента. Резултатът обаче беше налице – пристигнах в Найроби следобеда на същия ден, като сафари програмата макар с известно закъснение можеше да стартира. Посрещнаха ни на летището с картонена табела, на която разпознах името ми. Платих в брой на организатора и тръгнахме към Масай Мара. Тук трябва да отворя една скоба и да посоча, че обикновено туроператорите искат да получат цялото плащане не по-късно от месец преди самото сафари. Това им позволява да направят всички резервации на местата за настаняване по програмата. С оглед обаче на сигурността и за да не се озова в ситуацията, в която аз да платя, а никой да не дойде на летището, любезно обясних на фирмата, че бих се чувствал по-комфортно, ако има възможност да платя 90% от цялата сума на място. 10% платих още при резервация като капаро.

След кратко запознаване и инструктаж за основните неща, които трябваше да знаем за Кения, тръгнахме към първото място за настаняване, намиращо се в близост до границите на Масай Мара. Шофьорът се оказа приятен тип, който често се усмихваше. Говореше доста добър и разбираем английски, като дори за момент не съм изпитал трудност в комуникацията ми с него.

Денят напредваше, а бяхме още далеч от нашата крайна цел. Слънцето се скри, а ние продължавахме да пътуваме по тъмните пътища. Много пъти бях чел, че да се пътува по тъмно в тази част на света, никак не е препоръчително. Случвало се е през годините превозни средства да бъдат спирани от въоръжени лица и след подобна среща пътниците да остават лишени от техни пари и вещи. Има дори информации за отвличани туристи, но това са съвсем редки случай. След като обаче бях на път вече над 40 часа, преминах през 3 континента, всички тези редки и ограничени случаи ми се струваха все по-реални и опасни. Шофьорът караше бързо, но сякаш разстоянието до крайната ни точка никак не намаляваше. Бях се информирал, че пътят от Найроби до Масай Мара отнема около 4-5 часа. След като по светло пътувахме поне 3-4 часа, шофьорът заяви, че спираме за почивка за около 10 минути, а след това ни чакат още около 2,5-3 часа. Това доста ме притесни – „Да пътуваме по тъмно още 2-3 часа!!! Ужас!“ Продължихме пътя. Изморен, гладен, смазан от настоящото пътуване. Пътят никак не беше равен, а самото пътуване клонеше към „ужасно“. За капак заваля проливен дъжд, който не спря същата вечер. По едно време вече изпитвах нещо смесено между тотална разруха от цялата умора и глад, страх за живота ми, защото очаквах всеки момент да се разбием някъде по пътя в тъмното. Тежките катастрофи са нещо много често в тази част на света. Полегнах на задната седалка на буса, вързах се с коланите и стиснах предната седалка с една ръка. В този момент ми се искаше да се развикам, да спра това безумно безкрайно пътуване, да прекратя това фиаско, да намерим първия хотел и да похапна, да полегна, а програмата можеше да продължи и друг път. Стисках си с усилие устата и се молех само да пристигнем живи в кампа. Той обаче оставаше някъде далеч напред в нощта. Все така стисках седалката, когато шофьорът заби рязко спирачките и бусът подскочи в тъмното и с усилия спря. „Хипопотами, виж, хипопотами!“ Точно в този момент не исках да видя никакви хипопотами, а още по-малко исках да се размажем в хипопотамско дупе в тъмната и дъждовна кенийска нощ. Продължихме по пътя със същата бясна скорост.

Когато наближихме Масай Мара, шофьорът каза, че пътят, по който е трябвало да мине, е непроходим, заради дъжда, поради което трябва да мине по друг – през националния парк Масай Мара. Тази нежелана, но единствено възможна опция, щеше да ни отнеме допълнително още около час-час и половина. Дъждът се засилваше, а ние сякаш трябваше да минем през всички реки и потоци в този парк. Все така стисках седалката и се молех за живота си, когато бусът заседна в една река. Предната му дясна гума сякаш потъна в дупка и той се наклони. Дори и не исках да си помисля какво щях да правя, ако бусът се обърне в реката и аз съм принуден да го напусна. Навън беше непрогледна тъмнина, дъждът проливен, а ние вероятно бяхме в средата на Масай Мара – паркът с едни от най-големите популации на едри хищници в Кения.

Въпреки отчаяната ситуация, в която се намирахме, шофьорът не изглеждаше особено притеснен. Това донякъде ми даваше известни надежди, че ще оцелеем. Не ми се искаше никак да го питам какво ще правим, ако не успеем да излезем от реката, ако бусът започне да се пълни с вода, ако трябва да го напуснем, ако например спукаме гума, ако се наложи да останем тук. Никак нямах желание да водя подобен разговор. Много странно и изненадващо за самия мен беше, че хем се ядосвах на шофьора, хем обаче знаех, че разчитам изцяло на него да разреши ситуацията, като още в този момент и въпреки всичко - умората, глада, страха, успях да се хвана в ръце и да се съглася със себе си, че единственото разумно поведение в момента би било поне да мълча, а не с мрънкането си да стоваря и този товар върху опитващия се да се справи със ситуацията шофьор. След 15-20 минути мъки и всякакви опити, все пак успяхме да излезем от реката и да продължим с тежкото пътуване по този безкраен неравен път през тъмната нощ, в която небето беше решило сякаш да ни издави, като изпращаше по нас огромни количества вода. „Кой да ти предположи, че през януари ще вали!“ – подхвърли шофьора. Моите проучвания показваха, че януари е доста подходящ период за посещение на повечето национални паркове в Кения, защото именно в началото на годината саваната се отръсква от дъжда в последните месеци, всичко е тучно зелено, животните излизат на паша, а хищниците са наточили зъби за свежа плът. Да, но пък в последните седмици постоянните ми наблюдения на прогнозата на времето показваше едни ежедневни валежи, което доста ме беше озадачило. „Никога не е валяло толкова през януари!“ – продължаваше да се удивява шофьорът. Аз вече исках да му навра кърпа в устата, за да спре да говори. „Само ни заведи до кампа! Живи по възможност“ – си мислех, докато притягах колана около тялото си, стискайки предната седалка.

Бусът се спря пред поредната река. Тя изглеждаше непроходима. „Съвсем близо сме до кампа. Виждаш ли онези светлини в далечината? От кампа са. Обадих се там и хората ще дойдат да ни посрещнат.“ – опита се да ме успокои шофьорът. Слезе от буса да огледа в тъмното реката пред нас. „Това тук винаги е било едно малко поточе, което често дори пресъхва, но виж го ти днес – цяла река!“ – рече шофьорът Сами. „Нямам вече представа откъде да мина, защото е много вероятно бурната вода да е издълбала дупки на места и да пропаднем някъде. Ще трябва обаче да пробваме.“ Тръгнахме назад, явно за да се засилим достатъчно. Бусът газеше в дълбока кал, като на моменти се пързаляше като в сняг. „Хвани се здраво, приятел!“ – ми подвикна Сами. Засилихме се, доколко беше възможно в калта, като и наклонът помогна. В тъмната нощ не се виждаше много от реката, която трябваше да преминем, а фаровете осветяваха малка част от бурните води пред нас. Бусът полетя към водата, нагази я и „Бааам“. Ударихме се в нещо твърдо в реката – вероятно камък. Останахме насред водата. Бусът не помръдваше нито напред, нито назад. Дъждът не спираше. Ние вече виждахме светлините на кампа, краят на това ужасно пътуване уж беше близо, а сега и това! Шофьорът все така сякаш не се трогваше, не изглеждаше чак толкова угрижен, а на моменти дори и се усмихваше.

На отсрещния бряг се видяха хора с фенери. Това беше част от персонала на „нашия“ камп. Бяха дошли да помогнат с каквото могат. Попитах Сами дали да сляза, за да помогна по някакъв начин, но се молех да каже, че не е необходимо. „Няма проблем! Сега ще излезем от реката. Те ще помогнат“. В този момент вече нямах сили, вярата ми беше в критичен момент, като само ме крепеше мисълта, че, ако оцелея, един ден ще се сещам за този момент и дори ще съм благодарен, че животът ми е предложил подобно приключение.

След много мъки, кал, вода и усилия бусът някак беше върнат назад, на същия бряг. Шофьорът се почеса по тила и сякаш се зачуди. „За да отидем в резервирания камп, трябва да преминем през тази река.“ – каза той. На това място вече цялото ми търпение експлодира: „Виж какво, Сам! Сега се обаждаш на шефа ти, намирате най-близкия камп, до който пътят е проходим и ни водиш там. Няма нужда да ни убиваш тази вечер, просто резервирайте друг камп и ни води там!“ Той продължаваше да е умислен, но все пак се обади на шефа си. След краткия разговор на суахили, той се обърна угрижен към мен: „Вече е 23:00 часа и е твърде късно. Никой камп няма да ни вземе, защото нямаме резервация.“ Яростта лазеше вече по тялото ми. Под въздействието на умората и глада изглежда бях близо до края на емоционалния си предел. „Самуел, първо – свали тази усмивка от лицето си! Ситуацията не я предполага. Обади се и кажи на шефа ти, че няма да търпя повече тази безизходица! Няма да спя в буса насред калта! Знам, че сега се чудите и не знаете какво да предприемете, защото очевидно не можем да достигнем до резервирания камп. Навъзможно е! Това разбира се означава, че ще трябва да бръкнете в джобовете си и да платите допълнително, но това е единственото решение и вие го знаете! Направете го! Просто го направете час по-скоро, защото съвсем скоро е полунощ!“ – казах сякаш най-важното и млъкнах, защото ако бях продължил, българо-кенийските отношения щяха да паднат в най-ниската си точка от години.

Шофьорът, поговори отново с шефа си, после каза, че трябва да почакаме. Почакахме. Най-накрая дойде тъй чаканото позвъняване от Найроби. „Наблизо, на около 2-3 километра има камп, където са готови да ни приемат. Пътят дотам не е като този тук. Проходим е.“ Знаех, че ме лъже за пътя, но оцених все пак старанието му да поеме част от напрежението за своя сметка. След още 15-20 минути се оказахме пред вратите на кампа. Отвориха ги и ни посрещна целия персонал. „Джамбо!“ (в превод от суахили – „Здравейте!“). Дъждът не спираше, хората ни подадоха чадъри. Навсякъде обаче газехме във вода. Там, където не се виждаше вода, имаше кал. Докато ни показваха стаите (палатка или стая, как да я нарека не зная), видях как две жени отидоха към кухнята. „Тези душици посред нощ дори и храна ще ни приготвят!“ – помислих с умиление, което беше вече подплатено от облекчението, че най-накрая ужасния път е зад нас, живи сме и вече сме в цивилизацията.

Приготвях се да скоча в леглото, когато на вратата ми се потропа. Две жени плахо ми подадоха поднос с храна и ми пожелаха лека нощ. Вече бях безкрайно изтощен физически и емоционално, исках час по-скоро да полегна, защото в последните 40-50 часа не бях спал. Не ми беше сега до ядене. Отдавна обаче не бях и ял. Последното хранене на полета на Емиратс беше отдавна забравено. Много добре съзнавах, че ако легна сега, без да ям, на сутринта нямаше да бъда възстановен и така ще пренеса умората си в новия ден. Всяка хапка беше вкусна. Отметнах чаршафите, само си събух обувките и легнах с дрехите в леглото. Стоножката на тавана не ми вдъхваше доверие и затова старателно дръпнах мрежата около леглото.

Сутринта дойде с усмивката на слънцето. Малки бели облачета се бяха подредили на синьото небе и вещаеха един красив слънчев ден. Закуската в кампа вече беше готова и ни чакаше. „Добро утро, Сам!“ – поздравих шофьора, който вече беше там и пиеше кафе. Не бързах да говоря с него. Бях се наспал учудващо добре и бях гладен. Забелязал съм, че когато съм гладен, е по-добре да говоря по-малко. Закуската беше скромна, но пък милите хора ни гледаха с надежда, че гостите ще са доволни. Не исках да ги разочаровам, усмихнах им се, впоследствие им благодарих и им оставих бакшиш. След като изядох няколко палачинки и изпих кафето си, благодарих на суахили („Асанте сана! – в превод: „Благодаря много!) и отидох при шофьора.

„Виж Самуел, нашето начало вчера беше трудно. Не искам да кажа, че дори беше неприемливо, но нека ти кажа нещо! Надявам се да ме разбереш правилно и да бъдеш сигурен, че всичко, което ще ти кажа, е единствено и само с най-добрите ми намерения. В следващите дни ще бъдем заедно и аз държа да бъдем откровени един към друг.“ „Слушам те, сър!“ „Бих искал да знаеш преди всичко 2 неща: На първо място аз трябва да ти благодаря, че въпреки трудните и невъзможни моменти снощи, ти дори за миг не изгуби присъствие на духа и не показа отчаяние. Това даваше кураж и на мен в отчаяната ситуация. Освен това ти намери решение на ситуацията, което беше най-важното. Благодаря ти за това! Трябва обаче да ти кажа и нещо друго, което според мен беше напълно неприемливо. Тук дъждът не заваля инцидентно вчера, а вали всеки ден в последния месец, нали така?!“ Той потвърди. „Ето, точно тук беше вашата грешка! Знаете, че ежедневно вали сега и е вероятно пътят да не е проходим. Трябваше да се обадите по-рано същия ден и да проверите дали пътят е проходим. Ако бяхте го направили, нямаше да се озовем в ситуация, която застраши живота ни. Животът ни между другото беше застрашен през целия път, като можеше да се убием в задника на носорозите, нали?! Кимна утвърдително и добави: „Можеше да се утрепем, ако не бях спрял рязко.“ Аз продължих: „Знам, че пътят от Найроби дотук е около 4-5 часа, а ние пътувахме най-малко 7-8 часа и то с бясна скорост. Това ме кара да се усъмня в избора ти на пътища. Моля това, което се случи вчера, да не се повтаря повече, защото то е напълно, напълно неприемливо. Предполагам разбираш, че мога още сега да се обадя на шефа ти и да му кажа, че нямам никакво желание да продължа с теб през следващите дни. Аз обаче няма да го направя, защото виждам, че си добър човек със силен дух, който не се притеснява от трудностите. Харесвам те и искам да продължим пътя с теб, но направи така в следващите дни, че да не съжалявам за това мое решение!“.

Понякога мъжете трябва да седнат и да говорят. Може и разговорът да се разгорещи, тон да бъде повишен, може дори и да се посдърпат понякога. Защо не! Това не е лошо, след като помага за последващата комуникация между тези мъже. В подобни случаи обикновено се казва: „Те си поговориха като мъже и се разбраха“. Последното е най-важното.

Въпреки, че предния ден шофьорът ме беше ядосал до краен предел, дадох му бакшиш. Не ми се искаше още в началото да започваме с лошото, въпреки, че всъщност това начало се опитвах възможно по-бързо да забравя. И на това място бих желал да отворя една скоба за бакшишите. Още на летището шефът и организатор на цялата програма се опита да ме убеди в това, че обикновено бакшишите тук са в размер от 5-10 долара за хотелския персонал и между 30-40 долара на човек на ден за шофьора. Веднага му напомних, че по темата има множество инфо в интернет и че това са изключително високи размери на бакшиша. Той самият сякаш осъзна, че се е поолял, и се усмихна нескопосано. Аз бях се информирал, че бакшиш в размер на 10 американски долара е нормален за шофьора, а по спомен от предишното ми идване в района (Занзибар) бакшиш от 1-2 долара на персонала се приемаше съвсем добре. По мое мнение не бива да забравяме, че измеренията и стандартите във всяка държава са различни и ако сме отговорни туристи е нужно поне да се осведомим, преди да дадем например бакшиш в размер на едномесечното възнаграждение на неангажиран в туризма местен работник. Това го посочвам само на вниманието на отговорните пътешественици. Всички останали могат да продължат да се чувстват като господари на света, без да си дават сметка какво причиняват на обществото в съответната страна с уж „благородната“ си дейност.

Денят беше слънчев и някак приятно свеж. При влизане в парка, Сам вдигна капака на вана. Още в първите ни метри в Масай Мара започнаха картините с животни. Сред тях беше и едно от Big five – биволът.

С годините вероятно маркетингът в туризма е родил едно клише – Big five (в превод – „Големите пет“). Тук се имат предвид петте големи животни на саваната – лъв, леопард, слон, носорог и бивол. Много от туристите идват именно тук в Масай Мара, защото се счита, че тук е почти сигурно да ги видят. И аз като останалите туристи, започнах да ги „отмятам“ – „едно от пет“. Във всеки един момент обаче си давах сметка, че всяко едно животно е важно за мен, всяка една гледка, всеки ландшафт. Бях тук в Кения за този момент и му се наслаждавах с цялото ми същество. Една приятна тръпка се плъзна по тялото ми. Какви чудеса може да направи един сън и малко топла храна. Уж прости неща, а обръщат изцяло светоусещането ни и сме готови да полетим.

Навсякъде в парка имаше животни. Не след дълго при разминаване с друго превозно средство получихме информация, че са видели преди малко лъвове. При всяко разминаване с други туристи, шофьорите спираха и обменяха информация кой какво е видял, къде го е видял, кой какво търси и т.н. Освен това информация се разпространява постоянно по радиостанция, която всяко превозно средство има.

Тръгнахме към мястото, където са видели лъвовете. Доста се оглеждахме, но не ги видяхме. Продължихме да обикаляме околни пътеки, като по едно време Сам ги забеляза. Бяха полегнали и си почиваха - обичайната дейност за един цар, Царят на животните. Нашето присъствие никак не ги притесняваше – спокойно си лежаха и помръдваха понякога, за да изгонят нахалните мухи.

След като бяхме „отметнали“ вече „две от пет“, продължихме сред красивата хълмиста савана на Масай Мара. Животни имаше на много места и шофьорът често ми ги показваше. Направи ми впечатление, че човек отначало трябва да свикне да ги вижда и открива.

„Знаеш ли, Сами!“ – подхванах аз в съвсем добро разположение на духа. „Най-голямото ми желание е да видя две животни – леопард и жираф. Трябва задължително да направя хубава снимка на жираф, защото съм обещал на жена ми да снимам любимото й животно. Моята любима котка пък е леопардът. Как господ е създал такава красота, аз нямам отговор.“

Не след дълго при разминаване с един джип шофьорът ни попита и получи информация, че наблизо са видели леопард. Отидохме там. Вече бяха се събрали десетина джипове и бусове, а дълги обективи се показваха през капаците и сякаш се прицелваха в животното. То пък се беше сгушило в един шубрак и изглеждаше малко отегчено от цялата тази процесия. Леопардът беше четвърти от Петицата, като малко преди това видяхме много слонове.

Превозните средства се опитваха да осигурят най-доброто положение за снимки на своите клиенти. Направи ми обаче впечатление, че въпреки постигането на най-добрата позиция, все пак след като снимките бяха вече направени, превозното средство се преместваше и „предоставяше“ позицията на следващия джип. Сякаш тук нямаше егоизъм, а информацията свободно се разпространяваше по радиостанцията и беше достъпна до всеки. Браво!

По обед приближихме до едни акации, където бяха спрели и други джипове. Тук беше мястото, където щяхме да обядваме. Тревите наоколо бяха сравнително високи, заради дъждовете. Това ми създаде известен дискомфорт, защото бяхме насред парк, пълен с едри хищници, които дори вече видяхме същия ден. Изядох си храната в кутия, която кампа ни беше подготвил, оглеждайки се наоколо. До нас имаше други туристи – испанци (или каталунци) от Барселона. Аз им показах мои актуални снимки от Барселона. Една от испанките пък ми показа снимки от София. 🙂  Поговорихме си малко и се разделихме. Всеки тръгна по своя път.

След краткия обяд се отправихме към река Мара. Джипиесът ми показа по едно време, че сме на границата с Танзания. Видяхме и потвърждението за това.

Малко след това стигнахме и до бреговете на река Мара. Поради валежите в последните седмици, реката беше пълноводна и бурна. Наоколо се разхождаха униформени с автомати. Помислих, че е заради границата, която е наблизо, но впоследствие установих, че всеки един униформен придружава няколко туристи, като така се гарантира сигурността им по време на кратка разходка по брега на реката. Въпреки автомата, който се полюшваше на рамото на униформения и често дулото му сочеше към тялото ми, нямах особена вяра на придружаващия ме, който не спираше да ме убеждава, че няма проблем и не бива да се притеснявам. Навсякъде обаче имаше следи от хипопотами и аз се страхувах. Гледал съм достатъчно много документални филми, за да знам колко териториални са тези животни и колко непредвидими могат да бъдат те. Едва ли, ако група хипопотами се засилят агресивно към нас, лесно ще ги спре слабичкото момче в униформа с автомата. Погледахме бурната река. Беше ми обяснено, че заради силното течение хипопотамите и крокодилите сега са извън водата. Момчето с автомата ми посочи няколко хипопотами на отсрещния бряг. Някъде наблизо до тях се бяха изтегнали и два големи крокодила.

Беше време да се връщаме към кампа. Разбира се, взехме друг път, а не се върнахме по този, по който дойдохме. На връщане видяхме още много животни, сред които и доста птици.

Завърши разходката из парка. Това беше първият ми гейм драйв в живота. Още на първия ден тук в Масай Мара успях да се потопя в тази Африка, за която дойдох. Видях много животни, прекрасни ландшафти, видях акациите и саваната, „отметнах“ и 4 от „Големите 5“.

Тръгнахме си от парка не само, защото беше вече късния следобед, но и защото небето ни показваше, че дъждът ще се завърне и днес. Прибрахме се в първоначално резервирания по програмата ни камп и тъкмо се настанихме и дъждът започна да се сипе. Валя цяла вечер. През нощта на няколко пъти чух хиена и лъв. Кампът граничеше непосредствено до парка.

На сутринта, докато пиех кафе и закусвах, на склон отсреща в парка наблюдавах жирафи между дърветата. Придвижваха се толкова плавно и спокойно. Върхът на хълма в далечината пък не се виждаше, т.к. беше скрит от мъгла, която се разтапяше под ласките на утринното слънце. Тази гледка още рано сутрин ми подейства така, сякаш все още сънувам и не съм се събудил. Това обаче не беше сън – аз посрещах деня в Кения.

През новия ден щяхме на път за Национален парк Езеро Накуру да преминем отново през Масай Мара. Направи ми впечатление, че някои от животните, които бях видял предния ден, си бяха по същите места и днес. Малко след като напуснахме Масай Мара, спряхме за нещо типично туристическо – посещение на масайско селище. По принцип съм скептичен към подобни „атракции“. Знаех, че тук хората идват през деня като на работа и вечер се прибират вкъщи. Всички „панаири“, които правеха за туристите, бяха сякаш, за да не ги „разочароват“ и да отговорят на очакванията им за това как изглежда животът тук. Въпреки че не приех много на сериозно всичко тук, през следващите дни имах възможността да се убедя, че всъщност масаите в действителност живеят по сходен на показания начин. 

Продължихме към езерото Накуру, като по път минахме през град Нарок. След града пътят постепенно се изкачваше нагоре, като ми направи впечатление, че почвата доста потъмня, а парцелите изглеждаха все по-големи и по-поддържани. Дори климатът тук беше различен. Подухваше свеж ветрец, като температурите осезаемо бяха поне с 8-10 градуса по-ниски от тези в равнината зад нас. Пътят ни водеше през най-плодородната област, която видях в Кения. Тук се отглеждат основно картофи, царевица, пшеница. При наближаване на Накуру пред нас се разкри и красивата гледка към Голямата разломна долина на Източна Африка. Тук всичко сякаш беше по-различно – цялата земя се обработваше в поддържани стопанства, всичко беше тучно зелено, почвата явно е плодородна и дарява щедро усърдието на хората с плодове.  

Панорамното ни пътуване продължи с постепенно слизане от височините към равнината и езерото Елементаита. На самия бряг на езерото беше разположен резервирания за тази вечер лодж. След 2 дни в полу-палатки, стаята в лоджа си беше като завръщане в цивилизацията. Въпреки, че по програма трябваше да пристигнем и да се настаним в лоджа за обяд, пристигнахме доста по-късно. Нямаше много останало време от светлата част на деня, поради което се отправихме към Национален парк Езеро Накуру. Тайните ми надежди, свързани с парка, бяха да видим носорози, което щеше да ми даде възможност за „отмятане“ на последното от „Големите пет“.

Още с влизането в парка се откри красива гледка към езерото и град Накуру, разположен над него. Стада диви животни пасяха в парка на фона на града. Къде може да се види в Европа подобно нещо?!

Бях се осведомил, че този национален парк е като убежище за носорозите, защото от много места били докарани животни тук, за да се осигури по-лесно те да се срещат, да се харесат, пък да продължат рода. Уж изглеждат страховити с този рог на носа, а всъщност при спокойствието, което излъчват, докато си пасат кротко, някак ми станаха мили.

Наред с другите животни, този парк е известен и с многото си птици. Въпреки, че не съм някакъв познавач на птиците, останах възхитен от гледките на стотици пеликани и розово фламинго, на мирните египетски гъски, страховитото марабу и много други, на които дори не знам вида. 

Следващият ден започна рано, т.к. ни очакваше най-дългия преход в програмата – от езерото Елементаита до Национален парк Амбосели. Пътят ни мина покрай езерото Найваша, където дори не спряхме, защото вече имах опит с кенийските пътища и знаех, че до крайната ни спирка в този ден няма да можем да стигнем по обед, както предвиждаше програмата. Евентуално спиране до езерото Найваша щеше да обърка съвсем програмата.

А иначе самият път е може би най-добрият възможен в Кения - това беше „Пътят Момбаса“, който свързва вътрешността на страната с големия пристанищен град. Това не е магистрала, каквато ние познаваме от Европа. Пътят е широк с по една лента плюс аварийна лента в посока, като на много места асфалтовата покривка беше износена. Наред с това често се преминава през ограничители на скоростта (т.н. легнали полицаи). Направи ми впечатление начинът на шофиране и по-специално изпреварването, като всички участници в движението някак негласно се споразумяваха и отстъпваха път на този, който изпреварва и трябва да се върне в своята лента. Във вътрешността на страната шофьорите бяха някак по-спокойни за разлика от тези, които подминавахме покрай Найроби и Момбаса. Отначало ми липсваха познатите и в България нервни подсвирвания на клаксоните, но впоследствие при преминаването покрай посочените градове си спомних и за това. Очевидно стресът на големия град си оказва влияние и върху шофьорите.

В лоджа ни до самите порти на Национален парк Амбосели пристигнахме по обяд и имах време малко да се освежа и да си почина, преди да направим следобедна разходка в парка (game drive).

Амбосели е най-известен с големите си стада слонове сред чадъровидните акации в саваната на фона на величествения връх Килиманджаро – най-високата точка на Африка.

Когато поспряхме да снимам животното от последната снимка, шофьорът подхвърли: „Виждаш ли го колко е наперен! Вярва си! Пази цялото си стадо. Затова най-често те биват изяждани от хищниците.“ Думите му и тази гледка открехнаха цяла вселена от мисли, които се премесиха и с примери от моя живот. „Сам, знаеш ли, това ми напомни за жена ми, която понякога ме упреква, че съм самоуверен, че си вярвам, че винаги съм прав. Добре де! А какво би било, ако не съм уверен в себе си, във възможностите си?! Дали тя щеше да бъде с мен?!“ Коя жена изобщо би била с мъж, който не си вярва, който не е убеден във възможностите си. Та, ако ти не си вярваш, кой друг ще ти повярва! Как ще дадеш на една жена сигурността, че можеш да създадеш семейство и да се грижиш за него, ако ти самия не вярваш в това! И тук не говоря за мъжете тип „мачо“. Става въпрос за това един мъж да бъде дълбоко убеден, че може да се справи с предизвикателствата, да застане пред семейството си и да им даде сигурността, че той е там, за да решава проблеми, като даде възможност на жената пък да създаде уют в дома. Колкото и да си мислим, че сме стигнали далеч от животните, ние всъщност се водим все от подобни инстинкти – да се нахраним, да създадем поколение и да го отгледаме. В съзнателния си живот на хора имаме и ред други цели, които преследваме, но сякаш всичко се върти около това да се нахраним, да подсигурим храна и да се възпроизведем.

Понякога някои мъже се оплакват, че жените днес търсели не любовта, а парите. Мисля, че тези мъже сериозно се заблуждават. Това не е така! Според мен, не само днес, а винаги е било така. Така е и в природата. Но защо е така? Ами защото мъжът и жената се допълват и ако мъжът трябва да създаде къща за семейството си, жената със своята нежност създава от къщата дом. Така е и при животните – женската избира най-силния и способен мъжки, който да създаде здраво потомство, да ги пази и да им осигурява храна. Не мисля, че е много по-различно това при хората. Ако козелът има рога, то мъжът има пари, а парите са преди всичко възможност. Е, разбира се, ако мъжът мисли само за пари и забравя за семейството си, явно се е превърнал в козел, като някой друг ще му постави рогата. 🙂 

Когато става въпрос за това един мъж да си вярва, не бива да се достигне и дотам той твърде „много да си повярва“. Разумът е в баланса. А балансът е трудна работа. Крайностите са толкова изкушаващи.

Както в самия лодж, така и в целия парк Амбосели имаше доста туристи. Джиповете вдигаха доста прах и това беше леко неприятно. Въпреки това и тук видяхме много животни, като, разбира се, слоновете бяха най-многобройни. Същият ден Килиманджаро не се виждаше особено добре, но шофьорът Сам ми каза, че за най-добри снимки трябва да стана рано и около 7:00-7:30 ч. ще успея да го снимам на сравнително ясен фон. При заминаването ни на следващата сутрин успях да го снимам и него – Килиманджаро.

Пътят от Амбосели до следващата ни цел – Национален парк Цаво Изток, не е много, но пък преминава през множество малки градчета и селца, които дават добра представа за истинския живот на хората в провинцията. Наред с това пътят в по-голямата си част е разположен в равнина (савана), като на места минава покрай хълмове с различна височина. По някое време преминахме и през доста залесен район, където имаше и множество баобаби. Досега никъде по пътя ни не бяхме видели такива дървета и срещата ни с тях много ме зарадва. Каква ли беше причината те да са толкова много именно тук?! Вероятно в района е по-влажно и саваната беше отстъпила място за кратко на гориста местност с множество баобаби.

Пристигнахме по обяд в лоджа ни, който се намира в Национален парк Цаво Изток. Лоджът е разположен на хълм с амфитеатрална гледка към цялата равнина наоколо. Сред сякаш необятната равнина тук-там се издигат различни по височина хълмове с буйна растителност. В самата равнина най-често има бодливи храсти, а на места и акациеви горички.  

По някое време шофьорът отбеляза на шега, че тук ще видим т.нар. "червени слонове", Това не е някаква специална порода слонове, а се касае за съвсем нормални слонове, които се посипват с червена почва и „почервеняват“.

Тук имахме и случка със слоновете. Пътувахме си по пътя, когато насреща се зададе голям мъжки слон. Спряхме. Той вдигна хобот и разпери уши. „Виждаш ли го?“ – започна Сами. „Той е господарят тук, знае го и не иска това да му се оспорва. Сега трябва да се върнем малко назад, да отбием от основната пътека и да му направим път.“ Така и направихме. Той ни подмина. От него лъхаше увереността на суверена на пътя.

Когато влязохме в национален парк Цаво Запад, природните картини ме накараха да се замисля над нещо. Преди да дойда имах някои съмнения дали посещението на 5 парка в Кения няма да е прекалено. Та това са все отделени за животните територии! Все животни ще има, какво може да е толкова различното между тях, та да си заслужава да ги посещавам всичките?! Е, сега видях, че нито един парк не прилича на другия. Всеки има своя чар и своите типични ландшафти. Цаво Запад обаче безспорно грабна моят приз за природни картини. Тук определено видях най-малко животни, но пък релефът и картините ме плениха. Настанихме се в лоджа в парка. От стаята ми се разкри страхотна гледка – от едната страна там долу се виждаше равната савана с дървета и храсти тук-там. Основно пред мен обаче се разстилаше висока котловина, сгушена между ниски планински вериги отляво и отдясно. Всичко беше толкова притихнало и красиво. Споделих с шофьора, че така си представям една част от рая.

Следобедът на същия ден направихме разходка из парка. Не видяхме по-едри животни, но пък поглъщах с цялото си същество тези картини.

Привечер всички трескаво се подредиха в ресторанта на хотела в очакване. За този лодж се знаеше, че поставя по малко месо и така привлича леопард. Туристите се радваха да видят иначе рядко срещания хищник. Дойдох рано и си взех бира. Приготвих фотоапарата, телефона, камерата. Двама от служителите отидоха до предназначеното за това място с кокали от бут на коза. Не искали дажбата от месо да е голяма, за да може хищникът да не свиква с лесната плячка, а да запази инстинкта си и да търси сам своята прехрана. Единият служител се качи на дървената конструкция, докато другият се оглеждаше наоколо във високите треви и храсти. Закачиха стабилно бута и се отдръпнаха. Не след дълго тревите и храстите леко се раздвижиха. Най-красивата котка, която господ е създал, излезе на преден план. Мъжки леопард се промъкна и се покатери грациозно на дървената конструкция. Желанието му беше да грабне кокала и да си го дояде спокойно далече от погледа на най-опасното животно – човекът. Бутът обаче беше закрепен много стабилно и леопардът трябваше да го яде на място. Откъсваше по малко и го дъвчеше.

По това време му се радвах и си мислех дали и той по подобие на някои хора не би могъл да стане вегитарианец или веган. Дали той или някой лъв е възможно да се откаже от месото? Дали има шанс те да стигнат дотам, че да започнат да чувстват неудобство, че трябва да убиват, за да се хранят? А какво би станало в природата, ако лъвът откаже месото, защото осъзнае, че не е хуманно (или както е там за лъв) да се убиват животни, за да се храни. Дали тогава ще стига тревата за всички. А като имаме предвид, че и тревата е също живо същество, то отново - хуманно ли е да убиваме живо същество, за да се нахраним?! 

После обърнах поглед към целия свят и неговите закони. Ние искаме да живеем в равновесие и в хармония с останалите същества на земята. Има ли обаче подобен пример на тази земя? Всеки трябва да се храни, а той се храни с нещо, което в повечето случаи също е живо същество. Дори и човекът, въпреки че е на върха на хранителната верига, е под непрестанното нападение и заплаха от различни бактерии и вируси. Истината е, че не покой и хармония, а всеки на земята води постоянна битка, включваща отбрана (напр. имунната ни система) и нападение (набавяне на храна).  Може и да искаме да виждаме света с розовите очила, но питайте газелите дали живеят в хармония с лъвовете. Каква ти хармония, когато ти или поколението ти може да бъде изядено всеки момент! Дори самите лъвове не живеят помежду си в хармония. Постоянната борба за надмощие между мъжките индивиди е гаранция за това да можеш да предадеш гените си и да продължиш да съществуваш чрез децата си. По-слабите мъжки дали живеят спокоен и хармоничен живот, когато не могат да се докопат до женска и да създадат свое поколение?! Съмнявам се. Трябва да си признаем – светът ни не е хармоничен и спокоен, колкото и да ни се иска. Дали ние – уж като по-разумни животни, бихме могли да запазим баланса в природата? За да отговорим на този въпрос е нужно да се запитаме кои сме всъщност ние. Та ние хората не се различаваме много от една култура микроорганизми (такива са например бактериите и вирусите), поставени в една благоприятна среда под лабораторно стъкло. Какво се получава след известно време с такава култура? Тя се разпространява по цялата среда и я изпълва, докато я изяде. След това отмира. Така се получава с всяка култура под лабораторното стъкло, така се получава и с „българския“ бацил, който се разпространява в млякото, превръща го в кисело мляко, а впоследствие киселото мляко се вкисва. Съзнавам, че посоченото от мен е твърде цинично. Да посочваш обаче очевидното прави ли те циник?! Може би трябва да спрем с лицемерието и да си признаем – ние хората сме вирус, който е заразил Земята и верни на себе си ние я унищожаваме, защото нямаме друг избор – ние трябва да се размножаваме, за да ни има, а и да се храним. Ако днес сме 10 милиарда и изпитваме известни трудности с осигуряването на храна за всички, то след 50-100 години, когато вероятно ще станем 40-50 милиарда, как ще се справим с насъщния? Дали отказа ни да ядем месо би помогнал? Ако се откажем да ядем месо и ядем трева, то ще ни трябват далеч повече площи, за да сеем трева. Това би означавало да изсечем още гори, още диви животни ще изчезнат и така нататък. Това осигурява ли устойчивото бъдеще, за което сега говорим?! О, я стига! Започнал Бацилус булгарикум да се замисля защо прави кисело прясното мляко, пък се засрамил. Реалният проблем обаче е да намерим друга благоприятна среда за развитието ни – друга обитаема планета, за да продължим да съществуваме. Такива бяха разсъжденията ми, докато гледах елегантната котка как откъсваше малки парченца месо от закачения от хората бут.

Рано на другия ден тръгнахме към белия Дияни бийч. Пътят ни премина през Момбаса. В предварителните ми планове присъстваше разходка в тук през някой от следващите дни. Самото преминаване през града обаче ме отказа от тази идея. Момбаса изглеждаше пренаселен, мръсен и неподреден. Задръстванията тук ми дадоха възможност да видя достатъчно. Събрах достатъчно впечатления. Повече не ми бяха нужни.  

Дияни бийч

Около обяд шофьорът ни остави в резервирания хотел на Дияни бийч и така сафарито официално завърши. Настаних се в много красива просторна стая със странична гледка към океана. Какво да иска повече човек! Бързо се освежих и се приготвих за плажа. Когато обличах банските, ръката ми се натъкна на нещо обезпокоително в свивката на левия ми крак. Там се беше забил кърлеж, вероятно от последния ми ден в Цаво Запад. Защо точно сега?! Притесних се, защото знам, че кърлежите пренасят какви ли не болести, а тук съм на непозната територия. Какви ли тропически зарази ще ми предаде този натрапник?! Без много чудене взех такси и се отправих към най-близката (а и единствена наблизо) болница, която се намира в основното селище на Дияни бийч. Изненадах се приятно, че всичко тук е така подредено и добре организирано. Бях посрещнат, обясних за какво съм тук, взеха ми данните, изтеглих номерче и зачаках. Чаках дълго, но накрая всичко завърши с изваждането на кърлежа, закупуването на локален антибиотик и 50 американски долара. Замислих се, ако бях местен, дали щеше това да струва 50 долара, но бързо прогоних мисълта, защото не исках да съм местен.

След като отстранихме проблема и до известна степен отпаднаха притесненията ми, можеше да помисля за плажа. Дияни бийч е може би един от най-известните плажове в Африка. Доста е туристически. Въпреки, че се намира географски съвсем близо до плажовете на Занзибар, последните сравнени с Дияни, са съвсем друго нещо. Въпреки това не пропуснах да се потопя в Индийския океан.

Тръгнах да се разходя по плажа и да осигуря едно от най-важните неща, за които бях тук и заради които багажът ми беше толкова тежък – риболов. Още преди да дойда, се опасявах, че тези, които имат лодки за риболов тук, вероятно ще са се разбрали да не си подбиват цените. Можеше да се очаква, а и така се оказа. Срещах различни хора, питаха ме какво искам, предлагаха ми техните продукти, без значение дали имам нужда от тях. Бях свикнал с това и знаех, че тук е така. Аз търсех обаче хората, които могат да ми осигурят риболов. След като се поразходих и се наслушах на множество празни обещания от неубедени в думите си хора, попаднах на едно момче, което можеше в пълен смисъл на думата да се нарече beach boy (в превод – момче от плажа). Той беше се „скрил“ зад слънчевите си очила, на главата му шапка с равна козирка, пристъпваше като рапър на нюйоркска улица. Неговият вид не ми вдъхна никак доверие, но той ме спря, а аз не исках да го подмина и да бъда невъзпитан. „Какво търсиш, мой човек?“ „Тук съм за риболов. Имам всички такъми. Търся подходяща лодка. Можеш ли да ми намериш?“ „При правилния човек си дошъл, брато. За колко часа да е риболова?“ „Не си представям по-малко от 6-7 часа, защото аз искам big game fishing, което означава, че ще влизаме навътре в морето. Ще ни трябва време?“ „850 долара.“ Такава цена нямаше начин да платя, та му казах на майтап: „Виж, аз не искам да купувам лодка, искам да отида за няколко часа за риба.“ „Не по-малко от 750 долара, човече. Това е.“ Леко приклекна и артистично отбеляза, като се завъртя в едната и после в другата посока: „От край до край по Дияни бийч няма да намериш по-добра цена от това. Ако намериш ела да ми се обадиш.“ „Е, явно ти не си моят човек“ – рекох аз, като нямах много желание да продължа да говоря с него, защото виждах ясно, че не е това човекът. „Ти от къде си?“ – попита ме той. „От България.“ „Аха, сега разбирам. Вие българите все ревете.“ Разбрах, че той осъзнава, че няма да стане на неговото и започваше да се ядосва, та оттам искаше да ме нарани: „Какво искаш да кажеш с това?“ – го попитах. „Ами все искате все да ви се намалява цената, а германците и италианците са готови да заплатят такава цена.“ „Ами тогава си търси германци и италианци. Аз заплащам само разумните цени.“ Тръгнах си. 

С питане тук и там намерих човек, които ми препоръча друг човек, който можел да ми бъде полезен. Срещнах се на другия ден с човека. Попита ме какво искам да ловя. Аз бях тук основно за марлин и сейлфиш. Посочи, че неговата лодка е голяма и би било доста скъпо за мен, защото тя е предназначена за повече хора. Продължи обаче да мисли как да ми бъде от полза. Разбрах, че съм намерил „моя“ човек. По едно време той се сети за негов познат – австралиец, който имал лодка и може да се навие. Обадихме се на австралиеца, обясних му всичко и той ми каза неговата цена. Започнахме с пазарлъка. Продължи дълго. Беше трудно. И аз знаех, че ще ловя риба, и той знаеше, че няма да ме изпусне. След напрегнат час-час и половина на приказки се разбрахме. Аз отстъпих, той отстъпи и се срещнахме на една цена. Тя беше по-висока от тази за същото нещо на същия океан, но това е положението – хората тук неистово искаха да вземат възможно повече пари от белия човек, който е пропътувал половината свят, за да се изтегне под тяхното слънце.

Станах рано. Беше съвсем тъмно. Имах опасението, че ще се забавят. Все пак сме на тропиците, а тук хората не приемат толкова на сериозно уговорките. Да, но не – на тъмния фон на безмълвния океан видях светлината на лодката. Самата лодка беше хубава. Не бях ловил досега на такава. Е, не бях плащал и толкова много, но пък това е положението тук. Екипажът беше от 3 души. Качихме се и поехме навътре. Лодката беше напълно оборудвана с подходящи за риболов на марлин въдици. Екипажът си знаеше работата. Дори и за миг не спряха момчетата – подготвяха въдиците, сменяха примамките, пробваха различни неща. Потвърдиха, че моите такъми са доста добри и са подходящи. Пуснахме около 6-7 линии и започнахме да порим океана. Липсата на удари никак не помрачаваше настроението ми. Обичам този процес – навлизаме навътре в океана, все нещо грабва вниманието ти, взираме се в повърхността на водата, за да търсим знаци къде е рибата. Хубаво е в океанa. Хубаво е обаче докато слънцето се усмихва и няма буря. Разбунтуваното море е опасно и страшно.

На този, а и на следващия ден не успях да хвана марлин. Дори нямаше и удари на марлин. Явно това ще се случи на друго място друг път. За утешение успях да хвана две риби махи-махи (познати и като дорадо) и едно уаху. И трите риби бяха около 10 килограмови и дълги около метър. Отначало имах намерението да отида и трети ден на риболов, но липсата на поне един удар на марлин ме отказа. Очакванията ми бяха големи, рибите, които хванах, не толкова големи, но пък отново начесах крастата си.

През останалите дни се насладих на удобствата в ризорта и хубавата храна. Персоналът беше изключително мил и отзивчив. Помагах постоянно за поддържането на мотивацията им с малки суми (по 1 долар) като бакшиш. Свършиха добра работа, а хората се погрижиха да се чувствам обгрижен.

Хубавото бързо свършва. Беше дошло време да се замисля за финалния етап от пътуването ми. Трябваше да уредя подробностите по трансферите ми от едното летище в Найроби, настаняване в хотел, кратка разходка и впоследствие среднощен трансфер до международното летище за полета към Европа. Обърнах се към човека, който уреди сафарито ни. Изобщо, през последните дни го търсех по различни поводи и той всеки път ми помагаше. Предложи ми човек с кола, който да свърши всичко това за мен за 60 долара. След известни пазарлъци цената спря на 50 долара и не мръдна повече. Знаех, че това не е малка сума, но пък имах нужда от тази услуга, а и се убедих, че няма да мога да си я осигуря за по-малко. Освен това, този човек ми е познат, което все пак е от значение.

На летище Уилсън в Найроби ме посрещна човек, който изглеждаше леко отвеян. Сякаш не следеше много мисълта ми, когато говорихме, а и той не можеше да поддържа дълго смислен разговор. Вероятно английският език не беше силата му, за разлика от шофьора по време на сафарито. Разходихме се из гъмжащия от хора Найроби. Уговорката ни беше да ми покаже за 2-3 часа интересни неща в кенийската столица. Пообиколихме центъра на града, качихме се на известната висока сграда, погледнахме от покрива й, откъдето се разкрива голяма гледка наоколо. Нямаше много за гледане в този град.

Вървейки по улиците, моят гид ми предложи на 1-2 пъти да ми покаже паметници на национални герои, борили се за независимостта на Кения. Независимост!? Какво е независимост?! Няма свобода без хляб и поминък! Робство е да нямаш възможност да изхранваш децата си, да не можеш да си позволиш болнично лечение или лекарства, образование, да дадеш работа на всички тези млади хора по улиците. Бориш се за независимост, започваш сам да градиш бъднините си, а в крайна сметка децата ти бягат от бащиното си огнище и отиват да живеят при бившите колонизатори, като отказват да вземат бъдещето на страната си в собствени ръце. Трябва да признаем – има известно лицемерие в цялата тази работа. Никого не съдя! 

Бях информиран, че Найроби не е град, в който спокойно да се разхождаш, когато си европеец и се отличаваш сред всички. Именно поради тази причина си бях наел гид. Правилно постъпих. Не исках да съм тук сам, чувството не е особено приятно. Погледите често бяха отправени към мен. Тук вече нямаше усмивки, като в ризорта. Замислих се дали ако си африканец се чувстваш по същия начин в Европа. Найроби просто е един жив и истински африкански град, пулсиращата столица на Кения с всички свои недостатъци. Предимства трудно намирах. Едва ли бих желал да се върна тук, но пък съм радостен, че отидох и видях. Видях, че хората по земята не живеят в еднакви условия. Всяко общество обаче заслужава битието си. То се определя от уменията, знанията и усилията на хората. Ако те са на мнение, че не живеят добре, то значи, че уменията, знанията и усилията им не са достатъчни. Явно трябва да се работи търпеливо и усърдно. Един ден резултатите идват.

Пътуването в Кения ми показа, че само в рамките на една държава от Африка мога да видя толкова много различни ландшафти и картини. Това донякъде разколеба вярата ми, че с Кения съм видял една достатъчно представителна картина от континента. Все повече се замислям, че след като тук откривам такова разнообразие, вероятно в другите страни от Африка ще намеря нови и нови неща, които да ме развълнуват и да ми дадат нови плочки от „пъзела“ на света. Всичко това ме кара да започна още днес да проучвам и да мечтая за следващата ми цел на този континент.