Кили - you paid for this!

Първенецът на Африка. 
Напълно постижим без никакъв планинарски опит. 
Не е технически връх. 
Височинна болест? Че нали прекарах доста време в Перу, достигайки над 5000 метра без никакви проблеми - изобщо не ме притеснява... 

Килиманджаро - само как звучи! 
Мисля го от по-отдавна, от колкото мога да си спомня. Имаше го на голямата детска картинна карта на света, закачена над леглото стаята ми през '90-те; преди точно 10 години го обсъждахме в хостел в Маракеш с англичанин-пътешественик, който ми препоръча съседният Меру като бюджетна алтернатива; точно преди това бях преговарял с българска туристическа агенция, но огромната сума и многото изскачащи допълнителни разходи ме бяха отказали; голяма част от мотивацията ми да ходя на фитнес на работа беше именно, за да съм подготвен, когато дойде момента, и всяко посещение задължително включва упражнението "Килиманджаро" (измислено от мен:) - вървене на пътеката с увеличение на градиента с един градус всяка минута, до достигане на максималните 15, след това слизане обратно; сигурен съм, че бях попаднал на нечий пътепис, от който помня само, че след изкачването тези групи носачи, които били получили само по $100 бакшиш от участник, пеели тъжни песни, а на $200 вече били жизнерадостни; докато се криех от ковид на Занзибар се запознах с трима младежи от Беларус, които тъкмо се връщаха от върха - всъщност именно те затвърдиха представата ми, че изкачването е едва ли не приятна разходка, която всеки (с достатъчно средства!) може да направи! По това време с Елена, на която гостувахме, се договорихме също да го изкачим заедно при първа възможност...

Неведомите нишки на живота обаче се разплетоха в тази посока чак в края на миналата година, когато споменатата Елена обяви, че вече е платила капаро, но няма възможност да замине на датите, които е планирала първоначално, канейки ме да се присъединя до края на годината - нямаше как понеже бях ангажиран по работа... В същото време Емо от Бургас (същият, с който през лятото кръстосвахме Китай и Монголия) настойчиво изявяваше желание за там, уверявайки ме, че е заделил пари и е решен да ги даде... Оставах аз - разполагах с тримесечна ваканция януари-март, в която бях твърдо решил да отделя поне месец на Виетнам, дебнейки в същото време изгодни оферти за самолетни билети, които да определят следващата дестинация - и ето ти: 350€ от Порто до Буенос Айрес - такива възможности се пропускат и взех билетите на бърза ръка, грубо оформяйки план да се размотавам из Френски Индокитай докато ми омръзне, да се отбия за седмица-две през вкъщи да разтоваря сувенирите, и да продължа за Южна Америка...

Но Емо продължаваше да споменава Килиманджаро - изглежда беше сериозен, а нали точно аз му бях вкарал мухата преди време! Януари и февруари бяха сред най-добрите месеци за изкачване на върха; допитах се до Елито, и тя заяви, че капарото й е все още валидно и разчита на мен да я замъкна до горе; дори колега шриланкец от работа изяви желание и даже мина на диета, уж като част от подготовката си. Самият аз наскоро празнувах рожден ден, грубо напомняне, че вече не съм на 29 (колкото и успешно да лъжа момичетата:), а и надали старото ми желание да добавя изкачването на един от седемте континентални първенци в списъка с постиженията си щеше да става по-силно с времето - с други думи: беше или сега, или никога!
Запретнах ръкави и с химикал в ръка пресметнах, че ако поразместех малко програмата - съкращавайки Виетнам на месец, и свивайки прибиранията си в България до символични два-три дни, се събираше достатъчно време през февруари (който се пада и по време на миграцията на животните!), за да се организира целият ултимативен триъгълник на Танзания - изкачване на Килиманджаро, сафари в природен парк и няколко дни почивка на Занзибар! Щеше да направи ваканцията ми изтощителна от към пътувания, но уникално разнообразна: Азия, Африка и Америка! Уви, обещаваше да струва и малко състояние, но слабият долар и огромната инфлация щяха да ми помогнат да замажа този разход пред икономичната си съвест, дори да го оправдая...! Да видим все пак колко щеше да ни струва всичко:

-Финансовата страна-

За полети нямаше как да се чака промоция - тук имах съвсем малка гъвкавост, и след известно отлагане взехме двупосочни билети с Търкиш Истанбул-Дар Ес Салам за 1327 лв. - очаквано висока цена, но малко под тази, за която се подготвях предвид сезона и това, което съм виждал в предишни години (около 700€). Проверих всякакви варианти за комбинации със Занзибар, Килиманджаро, Аруша, Бургас, Варна и София, но цените се увеличаваха многократно, а вътрешните полети в Танзания изглежда предлагаха добър избор на поносими цени... Така че оставаше добрият стар автобус до Константинопол и отправна точка старата столица на Танзания вместо директно до летище Килиманджаро, макар и транзитно (поне така си мислехме!).

Самото изкачване на върха става задължително през лицензирана агенция - не сме търсили и сравнявали цени, а резервирахме директно през тази на Елито, за да сме заедно с нея: "Gomberi Travel". На сайта им имаше обявени дати за сафари в Серенгети и Нгоронгоро, и непосредствено след това изкачване на  Кили по пътя Мачаме (който се описваше като особено живописен и с достатъчно време за аклиматизация, така че ми изглеждаше примамливо) за 7 дни, като в този вариант щяхме първо да си починем от дългият път включващ две поредни нощи без качествен сън, а след това свежи и заредени от преживяването да се хвърлим в планината! А и обявените дати на теория значеха по-голяма група = среща с потенциално интересни хора и по-ниски бакшиши в края, идеално!

От Gomberi приеха запитването ми ентусиазирано и започнахме оживена кореспонденция. Настояваха да започнем с качване на планината, докато сме "още свежи и отпочинали" - нещо, за което грешаха жестоко, но накрая склоних на тяхното. Въпреки опитите ми да намаля цената в случай че събера по-голяма група, онези отсреща не даваха да стане и дума за каквото и да е намаление... Не, те - видиш ли - ми гарантирали тази "ниска цена" ДОРИ и при повече хора - как това ме стимулира да ги намирам не ми стана ясно, но то това да им беше проблема на танзанийците...! Оказа се, че базовата оферта означавала да ни чакат на стартовата точка, и да ни съпроводят до крайната, оставяйки цялата логистика по настаняването преди/след трека и транспорта от летището и до/от планината - на нас - нещо, което предвид ограниченото ни време и напълно неизвестна ситуация на място, ни накараха да приемем mid-range предложението: посрещане от летището в Килиманджаро (на час път от Моши), настаняване в хотел (тяхната собствена  вила), закуска и транспорт до планината и обратно, с  нощувка отново там в последния, 7-ми ден. Тези наглед символични подобрения ни струваха +$200 на човек, вдигайки цената на това съмнително удоволствие на $2099! Това включваше и "безплатен" трек до водопада Матеруни в деня на пристигането ни, един вид за загрявка - но беше безплатен само преди да трябва да платим транспорта до там, бакшиша на гида, разни входове и храната, и в крайна сметка щеше да излезе близо $100. Ще ме извиняват, ама не.

Започващото на следващият ден след изкачването тридневно сафари тръгваше от съседния град Аруша - на около 2 часа път с кола - до който щеше да ни трябва  транспорт: това удоволствие се заплащаше отделно - 129$ общо за двамата (ще си спестя коментара за тази абсурдно висока цена...). Самото сафари за 3 дни добавяше още $799 към бюджета. На цялата тази сума трябваше да внесем задължително 20% капаро по банков път, като на този депозит  - дръжте се - дължахме допълнителни 5% банкови такси. За да си спестим максимално тези пет процента, платихме останалата сума в брой на място, но така или иначе ни бяха начислени още $59.23 заради тази "банкова такса" върху депозита - изглежда банката им удържаше този процент при превод. Но в случая се бяхме подготвили да харчим пачки с пари и като нямаше как да го избегнем - плащахме! В допълнение, предлагаха наем на задължителна екипировка, която ни липсваше - и двамата нямахме подходящи спални чували (+$50!) и щеки (+$10). Тук ще вметна, че навсякъде при връщане на ресто, без значение каква печалба си правеха от теб, местните закръгляха цените винаги в своя изгода.

След като се разделих с по-голямата част от наскоро придобитата купчинка чисто нови стодоларови банкноти, беше време да се запознаем с останалата част от групата си. В антрето ни посрещна Саймън - 43 годишен англичанин-соколджия (тренира соколи и го викат за шоута и при нужда от контрол на популацията на гълъби и други птици!), в момента базиран в Базел, Швейцария, но работил дълги години в Дубай и Неапол. Той беше от тези хора, които си следят качеството на съня през часовника, беше изчел и изгледал всичко свързано с изкачването, съответно - се беше подготвил изрядно: качествена екипировка, специални хапчета срещу височинна болест, разтворими електролити, GoPro 13 и дори от тези самозагряващи се неща, които си слагаш в ръкавиците и обувките, за да ти топлят.

Емо не му отстъпваше по подготовка - двамата бяха гледали едни и същи видеа, слушали едни и същи мотивиращи лектори и знаеше предназначението на всяко едно от лекарствата на Саймън (аз разпознавах само парацетамола:). Емо беше накупил необходимата екипировка основно втора ръка, и изглеждаше много по-планинарски, от колкото с коженото си яке по време на Салкантай Трек в Перу преди 3 години... Уви, в действителност не беше: три седмици преди да отпътуваме си беше контузил коляното докато качва стълби, беше ходил на лекари и обмисляше изобщо да не започва качването заради опасения, че болката ще стане непоносима. В крайна сметка се реши, но направи скъпа застраховка включваща евакуация от над 6000 метра и хеликоптер (за сравнение, аз нямах никаква и стисках палци всичко да е наред👀). Горкият Емо - мина през много изпитания, но затова - след малко...

Третият и последен участник на тази, както се оказа - мини-група, бях аз. Подготовката ми беше да купя летни трекинг обувки, трекинг панталон и водоустойчиво яке от пазара в Ханой седмица по-рано, а след това с чек-листа пратен ни от агенцията - да накупя всичко останало за час-два в Декатлон, в деня преди полета ми. Поне за това бях решил да не правя компромиси с качеството, стисках зъби и слагах в кошницата от най-скъпото - мерино боксерки и тениски, истинска пухенка и т.н. водейки до сметка, с която можех да платя първият си ученически наем във Варна за 3 години напред (беше много нисък, но все пак!). Половината обем на сака ми щеше да се ползва в един единствен ден, за няколко часа в нощта на изкачването - но без тях нямаше как.
През последният си контракт на работа бях получил шеговит коментар, че съм с наднормено тегло, в следствие на който на 1-ви януари вече тежах с 10% по-малко, хапвах умерено и правех упражнения всеки ден, дори бях започнал да тичам. И дори така - на светлинни години от това, което минаваше за добра форма. През миналото лято стигнах ръба на кратера на вулкана Пико, но без вода и толкова изморен и потен, че се принудих да се върна без да достигна до върха на стръмната кула от лава, на която беше самият връх. Т.е. отказването не беше безпрецедентно, а и Пико е висок 2351 м, докато Ухуру е 5895! Сърцето ми се свиваше от ужас, но се стараех да го пропъждам веднага...

За да обобщим, в крайна сметка програмата ни изглеждаше така:
На 8-ми февруари летим от Истанбул за Дар Ес Салам, кацаме в малките часове на 9-ти, взимаме визата си и се прехвърляме веднага на ранен сутрешен полет на 
Precision Air Дар-Килиманджаро (91€)
Десет дни по-късно, след планина и сафари, оставаме за нощувка в Аруша, и на следващата сутрин летим с 
Air Tanzania Аруша-Занзибар (129€).
Това ни дава 4 дни на острова, като в нощта на последния летим отново с 
Air Tanzania Занзибар-Дар (36€), там сменяме терминалите и се прибираме към Истанбул, за да хапнем по един бюрек с айрян преди омразният многочасов автобус към границата... 

И ето, че точно по график, в ранната сутрин на 9-ти февруари, се намирахме в Боинг на Турските Авиолинии, който тъкмо е кацнал на летище "Джулиъс Ниерере" в Дар Ес Салам. Всичките ни три вътрешни полета смениха часовете си на тръгване след като ги бяхме закупили, правейки нашите що-годе прецизни планове на каша:) Така първият, вместо да излети в 11, сега излиташе в 5 сутринта правейки хващането му невъзможно (кацахме в 3, а онлайн визата за $51, която уж ставаше между 4 и 10 работни дни така и не беше пристигнала 3 седмици по-късно, т.е. готвех се за усложнения). Така че сменихме полета за следващият възможен (в късния следобед), което ни даваше няколко часа за разглеждане на Дар. Буквално докато се редях на опашката за качване в Истанбул осъзнах, че ще ни трябва място, където да поспим сред полета и направих резервация в малък хотел, предлагащ безплатен трансфер от и до летището, писах им да ни чакат в 4 сутринта на летището, и отправих молитва на ум някой да види резервацията въпреки късния час.

В Дар бяхме сред последните излезли паспортната проверка, след разни разходки с паспорти, номера написани на скъсани листчета хартия и висене по опашки. Изглежда беше щастливият ни ден, защото от хотела наистина бяха пратили човек, който да ни вземе, с моето име в ръка! Спахме до сутринта, което не е чак толкова много, предвид че легнах в 04:30, но бях доволен и на това. След закуска си инсталирах приложението Bolt, и с един тук-тук за 8500 шилинга се озовахме в историческият център на града - имахме около 2-3 часа да се разходим, пием кафе и намерим уи-фи от където да поръчам тук-тук обратно към хотела. Използвах да взема някакви хапчета срещу настинка, защото междувременно носът ми беше станал на водопад от сополи и течеше безспирно. Дадох си сметка и че тук всичко ми се струваше безумно скъпо! Едно отбиване през магазин за сувенири ме остави потресен - картички по $2 и магнити по $5? Ама аз мога и без! Кафе и фреш от авокадо бяха $5, което също ми се виждаше скъпо, но Емо твърдеше, че в сравнение с България е по-добре! Може би се дължеше на ефекта-Виетнам, където всичко просто беше много евтино, знам ли?
От няколкото ми интеракции с хора виждах, че коефициентът им на интелигентност не е много по-различен от този на Занзибар, и дори проверих - средният за страната е 72, поставяйки ги на 150-то място от 200 държави. Това разбира се не е толкова важно, или поне за мен не толкова, колкото добрината на хората - е, тук също местните едва ли бяха много напред в класацията. Всяка една цена, която ще ви обявят, е тооолкова надута, че често дори не съм се пробвал да се пазаря - засмивах се, а веднъж направо се обидих и си тръгнах, преследван от викове "This is the African way!" и двойно по-ниска (но все още десеторно по-скъпа от реалната!) оферта!
Имам безброй примери, но ще дам само един за да не досаждам, любимият на Емо: влизаме в аптека, вече в Моши, търсейки спрей против комари. Нямат. Човек, седящ отвън със светнали очи обяснява как нямали в този обект, но той за 2 минути щял да вземе от другият им (айде, почнаха с глупостите) - отсвирваме го. След няколко метра ни застига втори човек, държи в ръка спрей. Колко струва? 65.000 = $25. Избухнах в смях и го изгоних. Продължаваме да вървим. Настига ни трети човек - пак ми предлага същото. Даже не съм питал за цената, вече ми кипеше от безочливата им наглост - викам "и да ми го подаряваш, не го искам!". Накрая го намерих в друга аптека за 3000 шилинга или точно 1 (ед-но) евро.

Излъгах - идва втори пример: в Дар Ес Салам исках да купя сим карта, вариантите бяха за седмица или месец. Седмица ми беше малко, но офертата за месец не беше твърде много - 20000 шилинга. Но видиш ли, те имали такса за инсталация от 30000! Отказах категорично, а онези омекнаха - нямали какво да правят, можело общо за 30.000. Може, ама на мен - особено както съм недоспал - ми пуши през ушите, ще имат да вземат! Трябва да отбележа, че в крайна сметка намерихме карти в Моши, които струваха 5000 шилинга, но продавачите явно бяха с IQ под средния и им отне половин час да задействат една карта, и то само на Емо, защото трябвал паспорт за регистрацията, а аз не си го носих. Накрая се оказа, че услугата не е 5 както ни казаха първоначално, а 35.000 (които смъкнахме на 30). Безобразно нагли, още ме е яд като се сетя..!

Но обратно към основната сюжетна линия - привечер успешно се повозихме на украсеният с антилопи ATR на Precision Air (Саймън след време щеше да предложи да си сменят името на Loose Estimate Air), полетът минаваше през Занзибар, така че можахме да надзърнем отгоре какво ни очаква след десетина дни, изпих чаша вино и видях смущаващо грамадния силует на Килиманджаро между облаците, докато захождахме за кацане.

На летището ни взе Франк - и право към офиса/хотела за изчистване на сметките, проверка на екипировката и късна вечеря със Саймън преди големият ден.

<<<<<<Изкачването>>>>>>

Ден 1
Закуска. Идва микробус от който се изсипва футболен отбор негри - нашите porters, или носачи. Обща снимка на цялата група със знамето, която никога няма да получа. Натоварваме се и потегляме.

По пътя спираме да си купя допълнителна бутилка за вода - минимумът бил 3 литра, а обикновени пластмасови не са разрешени - плащам си като поп 15 долара (30000 шилинга) за бутилка, която после ще ползвам основно като ходя до тоалетна и накрая ще подаря на носачите, защото не пия толкова вода, дори да се насилвам. 

Достигаме Мачаме гейт (1800 м) - тук има някаква бюрокрация, бавят се доста време (мисля над 2 часа!), но накрая все пак тръгваме и съвсем официално навлизаме в пределите на националния парк и Планината. Хайде, почна се! 

Пет часа по-късно сме в първият лагер - Мачаме Камп (2835 м). Този километър денивелация премина през гъсти дъждовни гори, зелено, влажно, все още приятно топло. Над нас короните на дърветата образуваха гранични бразди помежду си без да се докосват, напомняйки някак си бели дробове.

Емо върви най-отзад и често се спираме да го изчакаме - притеснява се за коляното си и пристъпва предпазливо, но изкачването е сравнително леко. Пред нас върви младшия гид Винъс, главният - Пол - първоначално изостава (вероятно надзирава работата на носачите), но в някой момент се присъединява и така ще е всеки ден.

В лагера вече ни чакат разпънати палатки - една за мен с Емо и отделна за Саймън. Недалеч има построени тоалетни, мъжка и женска - и в тези и във всички следващи по пътя изглежда сякаш някой неотдавна е извършвал ритуал по екзорсизъм - подът и стените бяха опръскани по наглед невъзможни начини с... можете да си представите какво:) Регистрираме се в станцията на рейнджърите (в няколко от тези станции тетрадките за регистрация бяха изписани и пропускахме тази стъпка). Разгледах другите имена в книгата и попаднах на 4-5 българки, отбелязали се предният ден. Бяха оставили графата "Възраст" празна - сигурен знак, че бяха възрастни:) 

В друга, по-голяма палатка ни сервират чай, а малко по-късно идва и вечерята. Разполагаме с три вида чай, вездесъщото Africafe (неособено вкусно нескафе), мляко на прах и дори мед! Храната всеки път е различна, като започваме със супа (супите не се повториха нито веднъж - то не бяха моркови, зеленчуци, спанак, сладка царевица, картофи... Винаги се появяваше някой нов зеленчук за супа!). Порциите основно също бяха повече, от колкото можехме да се справим, и вкусни - любимото ми за цялото пътуване беше пицата, която готвача твърдеше, че е киш, но беше пица и аз си облизах пръстите него ден!). За десет получавахме по няколко резена плод, които обаче секнаха последните 2-3 дни. Закуските пък винаги включваха гореща овесена каша, в която аз добавях сладко и фъстъчено масло, и плато с варени кренвирши, палачинки, бухтички, препечени филии и т.н.

Ден 2

Събуждам се след първата си вечер на палатка, прилично отпочинал. След 5 часа изкачване сънят ти е гарантиран - поне на тази височина... Емо обаче не е спал - по негови сметки е дремнал за 2 часа. Лошо - сънят е мега важен, а той е на ръба да се откаже... И все пак продължава!

Днес се изкачваме по каменни плочи и скали, което за мен е удобно (Емо се оплаква). Напускаме гората и влизаме в облаците - сива мъгла обгръща всичко, растителността е преминал в ниски дървета, храсти и мъх. Появяват се първите гигантски граундсели - ендемичен вид за високите райони на Килиманджаро, далечни роднини на маргаритките и слънчогледите.
Около 4.5 часа по-късно вече сме на 3750 м. височина, където ни чака Шира Кейв Камп. Лагерът е голям, между палатките се разхождат гарвани със заплашително изглеждаши яки клюнове. Забивам едната си щека в земята и развявам голямото български знаме, което нося - нека знаят другите, че тук има българи, а ако има други от нашите - току-виж се обадили!

Следобеда правим кратка разходка до близък хълм - няма какво друго да се прави. Дните изкачване не се различават много един от друг: няколко часа изкачване - няколко часа почивка и сън.

Ден 3

Преди този ден не мислех, че ще има какво да пиша за Килиманджаро - идваш, спиш на палатки и катериш, понасилваш се малко за върха и се връщаш - не звучи като тема на увлекателно или полезно четиво... Но в края на този ден разбрах че бъркам, и започнах да си водя бележки, или това, което четете в момента:)

Емо отново беше спал 2 часа - не знам как изобщо успяваше да функционира с толкова малко сън, но не му личеше по никакъв начин. Целта за днес беше да се изкачим до Кулите от лава на 4600 м, да обядваме там за аклиматизация, и да слезем до следващият лагер току пред небезизвестната Стена Баранко за нощувка.

Започваме изкачването с 7 сутринта и в 11 вече сме в лагера, разположен в подножието на гигантски кули, сякаш руини от отдавна изоставен замък на забравена цивилизация. Вече се движим  в алпийска пустиня, и все така в облаци. Оказва се, ще е за наш късмет - когато слънцето се открива за малко, ме изгаря като с лазерен лъч - непоносимо е! Правим малко почивки за пиене на вода, разминаваме се както винаги с потоци от носачи, нарамили огромни денкове на гърбовете и главите си. 

В палатката горе ме питат дали всичко е наред - да, естествено - нямам никакво проблеми с височината! Докато го кажа и... ме връхлитат за първи път в живота признаците на височинна болест - отмалявам, главата ми започва да пулсира, чувствам се слаб. Нещо определено не е наред!  Днес съм сложил за проба топлите зимни обувки, с които ще изкачвам върха, и какво да видя - подметките и на двете са частично разлепени, хлопат и със сигурност няма да оцелеят още много! Това е огромен проблем - без топли обувки надали ще мога да атакуваме върха изобщо! В комбинация с болящата ми глава, настроението ми пада критично - почвам да се питам какво изобщо правя тук и защо си го причинявам доброволно? Със сигурност предпочитам почивка на плажа или разходка където и да е под 4000 метра височина... От тук обаче няма път за бягство - стискам зъби и продължавам да крача.

Започваме спускане до 3900 м - през цялото време се притеснявам дали няма да се разпаднат обувките ми и как по дяволите ще изкачвам върха без тях?!

Пристигаме в лагера - пълно изтощение. Там не сме сами - малки любопитни гризачи с шарка на гърба се гонят между палатките. Пулсирането в главата ми прераства в експлозия от болка, махам всичките си подгизнали от пот дрехи и се свивам в спалния чувал, но се чувствам все така ужасно зле! Сещам се че имам останали две хапчета срещу настинка с парацетамол и въпреки болката взимам едно и го преглъщам с вода. След малко започва да ми просветлява и водачите ме успокояват, че това са нормалните симптоми на височинна болест. Когато се пооправям мъглата над нас се разсейва и виждам Ухуру огрян от слънчевата светлина на залеза - великолепен е! Оптимизмът ми се завръща - може все пак да стане...!

Пол ми взе зимните обувки и ги върна по-късно зашити на две-на три, но още хлопащи - каза да ги пазя за нощта на изкачването. 

Ден 4. 

Лагерът Баранко се намира в подножието на отвесна стена, толкова неестествено голяма, ще ми изглежда сякаш сме попаднали на друга планета, или в сцена от "Игра на Тронове", където така би трябвало да изглежда "Стената". Вече е порядъчно студено и си лягам в спалния чувал с всичките си дрехи, а после се будя от жега и ги събличам - но поне спя! Вече се усеща разреденият въздух - Саймън се оплака, че когато отпие от camelback-а си се задъхвал заради пропуснатите глътки въздух; по вътрешните стени на палатката се събира конденз, и сутринта докато се гъна за да навия спалния си чувал задължително го обирам, та шапката ми се намокря. Без значение от нивото на усилие, всеки ден аз пристигам подгизнал от пот и се преобличам напълно - мокрите от пот дрехи обаче не съхнат толкова просто - даже не съхнат изобщо - единствените начин е да ги пъхна при мен в спалният чувал, което за тениските върши работа. Веднъж опитах и да напълня алуминиевата си бутилка с гореща вода, да я увия в мократа си хавлия и да я оставя при мен в чувала - също свърши работа + че ми топли много добре, но се страхувах да заспя така - не ми се мисли какво ще стане ако капачката се отвори и се разлее водата - голям проблем!
Хигиената на интимните части се изчерпваше с внимателното им избърсване с мокри кърпички веднъж на два дни, и добро, дишащо бельо, задължително сменяно всеки ден. Понякога слагах и по-малко крем "Здраве" превантивно, и наистина - разминах се с обичайните проблеми при изпотяване в тази област:)

Днес ставаме късно (в 7) и виждаме първите върволици изкачвачи да се точат на разноцветен зиг-заг по стената Баранко. Тази стена е чудовищно надвиснала недалеч от лагера и от нашата гледна точка изглежда абсолютно непревземаема. За днес Пол ни предупреди че е кратък ден, "за почивка", и ще сме в следващият лагер около обяд без да бързаме. Тръгваме късно - към 9 - и се вливаме в потоците носачи и късни мераклии като нас. Наоколо палатковият лагер бавно изчезва, превръщайки се в денкове върху главите на носачите. Наближавайки стената виждам две неща - отблизо изглежда даже още по-исполинска, и че мравешките пътеки всъщност не са чак толкова тесни. Но това не пречи да се задръстят от хора - след няколко стъпки движението спира и започва да напредва със сантиметри. Минути минават без да помръднем - около нас има движение, но изчакваме ред да се включим в него за още няколко символични крачки! Винъс - нашият малък водач - не е особено нахален и една малка група успява да ни изпревари, дебел руснак се намъква пред мен и трябва да му дишам гадната миризма (нищо против руснаците като цяло, просто този беше неприятен) докато неговият водач не му разпореди да ни направи път в името на справедливостта:) И така - поле-поле на втора степен - се добрахме до горе, осъзнавайки че гигантската стена, която току-що изкачихме е малко джудже в сравнение с издигащият се над нея грамаден Ухуру! Той се подаде за малко между облаците като далечно супер божество, безразлично към точиците по снагата си, и се обгърна отново в облаците си. 

След малка почивка на върха на стената започнахме слизане, след това изкачване на малък рид, след това отново слизане и още слизане докато пред нас не изникна още една огромна стена, над която ни чакаше лагера. Забравих да спомена, че Емо отново беше спал два часа предната вечер, мъчен от разтройство и болен корем, както и болки вече и в двете колена - от време на време правехме малки почивки заради него, иначе сигурно щяхме да вървим всичките 4-5 часа без спиране. Дори така този "почивен ден" ми изцеди последните сили, когато най-накрая се добрахме до лагера Каранга, на 3900 м!

Палатките ни се оказаха доста по-нагоре по хълма, и този път имаха лек наклон - дори така се свлякох вътре и въпреки изтощението смених всичките си, подгизнали от пот дрехи, полежах да възстановя малко сили, и се вдигнах навреме за най-вкусният ни обяд до момента - имаше пица! В комбинация с чаша гадно нес кафе, която се насилих да изпия - бях отново в света на живите, а след една солидна дрямка и малко музика на топло в спалният чувал под сипещият се над нас проливен дъжд - оптимизмът ми се завърна като скитала котка, прибираща се у дома. Отново вярвам, че е възможно да изкача върха, въпреки че последният ден ме изпълва с тих ужас... В същото време Емо е на, или даже отвъд предела на силите си, и утре ще реши дали изобщо ще изкачва, или ще започне да се спуска надолу и ще ни изчака в следващият лагер, оставяйки ме сам...

При идването ни в този лагер Саймън сподели, че май е най-малко любимият му, и аз го подкрепих - но късният следобед преобърна мнението ни на 180°. Понеже палатките ни бяха в най-високата част от хълма, по склона под нас се разпростираше целият лагер, а отвъд него докъдето стига погледа - долината под вулкана, град Моши и онзи чудесен свят, който така наивно напуснахме преди 4 дни... Зад нас пък се извисяваше Ухуру, който ако трябва да опиша с една дума в този момент, щеше да е "невъзможен".

Вечеряхме поредните вкусотии - ориз със зеленчуков сос и супа от сладка тиква и сладка царевица, измериха кислорода в кръвта ни (моят - 81, на Саймън - 35 - нещо което го тормози доста, въпреки че сигурно се държеше на студените му пръсти и/или лекарствата, които взимаше). Време беше за 4-тата ни нощувка в планината.

Ден 5

Изненадващо - спах доста добре! Събуждах се на няколко пъти с леко главоболие, на няколко пъти не ми стигаше въздуха и вдишвах рязко и дълбоко панически, но въпреки това си починах доволно.

Събудиха ни в 06:30, и предприех малък поход до най-близката тоалетна, където си свърших сериозната работа, позабърсах се с мокра кърпичка и намазах с крем "Здраве". Обилна закуска, проверка на кислорода и ето ни отново - поле поле - кретайки нагоре се вливаме в безкрайните върволици от такива будали като нас. Гледката е впечатляваща и май приличаме на пехотни вериги устремени в атака - такива, в каквито са загивали прадядовците ни, за да мога аз сега да катеря планини в Танзания...

Днес за първи път не бяхме излъгани от подмолните гидове, и денят наистина се оказа кратък - напуснахме Каранга малко преди 9, и пристигнахме в Барафу (4673 м.) към 12. Напълно достатъчно за потящото ми се тяло да подгизне всички дрехи, които веднага прострях на напечената от слънцето палатка.

Така нагряна, палатката се превръщаше в оранжерия, а вътре ставаше толкова усилно горещо, че отворихме и двата й входа и се съблякохме по боксерки; но в момента в който някой от сивите облаци закриеше слънцето - за секунда ни превземаше такъв кучи студ, че бързах да се скрия в спалния чувал, намятайки пухенката в бързината. Все пак преобладаваше убийственото слънце. Обядвахме лучена супа (невероятно вкусна както винаги) и някакво пюре от царевично брашно със сос от спанак - Хасан отново надмина себе си! После Пол се отби за кратък инструктаж: спете до 17:30, после вечеря и още почивка. Към полунощ тръгваме нагоре. Безсмислено е да го питам за каквото и да е друго - в колко часа ще тръгнем, колко време ще е догоре, каква денивелация - на всичко това той ще отговори като Царя през 2003-та: "като му дойде времето". Наклонът на палатката ни предния ден не беше толкова зле колкото днес - сега е едновременно настрани и надолу, така че се изхлузвам не само надолу, но и надясно, правейки спането ми още по-сложно... Все пак поспах, мускулите на краката ми възстановиха силите си, събудих се с неприятно главоболие и сещате ли се изгарящото слънце? Е, сега палатката се оказа затрупана със скреж, който продължаваше да се сипе от небето - навън се беше преобразило на истинска зимна панорама! Замерих Емо с две снежни топки и сега пием чай (в моят случай топла вода, защото каркадето свърши, а останалите са черен чай, от който ми се повдига, и джинджифил - изключително гаден вкус!). 

Брифинга за изкачването беше най-дългият ни до сега. Като дрехи трябваше да носим два слоя термобельо, полар, пухено яке и зимно яке (hard shell) - на тези пет слоя ще се оповавам да запазят живота в пухкавото ми тяло! Шапка, пъф и качулките на якетата ще отговарят за главата; вътрешни ръкавици от мерино и външни водонепромокаеми скиорски - за ръцете, а краката се обгръщат от меринобоксерки, клин, трекинг панталони и скиорски водоустойчив панталон. Два чифта чорапи, като външните са доста дебели и от някаква специална вълна - добре топлят! Тук идва и второто ми най-голямо безпокойство - зимните ми обувки с разпадащи се подметки, зашити на 2 на 3, но все още хлопащи - ще ме изкарат ли до горе? И ако не - какво правим...?

Сега е 19:00, ще ни събудят в 23:00 (ако изобщо спим!), в 23:30 ще се съберем за чай и по ударна доза парацетамол срещу очакващото ни главоболие, и в 23:45 по план потегляме нагоре! Очаква се да сме на върха между 6 и 7 сутринта, максимум 20 минути там за снимки и посрещане на изгрева, и около 3 часа връщане обратно. В лагера закусваме и следват нови 3 часа до последният ни лагер за деня. Тук вече идва най-голямото ми безпокойство - дали ще издържа? При по-малки натоварвания съм стигал до състояние на пълно изтощение - когато не мога да направя и една крачка повече! Ами ако се случи горе? С ограничения кислород, отрицателните температури и всичко останало? Леле, в какво се забърках само...

Опитах се да поспя след вечеря, но в главата ми се въртяха тези 13 часа вървене и катерене без пълноценен сън, наклонената палатка не помагаше, оказа се, че ми се ходи по малка нужда и изведнъж не можех да си поема достатъчно въздух, колкото и да се мъчех - дали не беше някаква форма на паник атака? Все пак някак си съм заспал... 
...и в 23:45 тримата мускетари бяхме строени с пълно бойно снаряжение, запалихме фенерчетата на главите си и поехме в нощта след Пол към това, което щеше да се превърне в най-тежкото физическо изпитание в живота ми...!

Ден 6: Към Върха!

Следващите 6 часа преминаха в безкрайно изкачване между скали покрити със сняг, в пълна тъмнина, разкъсвана от лъчите на десетки, понякога стотици челници. Нишки от точици светлина се виеха нагоре до където ти стига погледа, единствената индикация за исполинските размери на това пред нас. Качването започна - стъпка след стъпка, повдигане с щеките и пак. И колкото и пъти да погледнех нагоре - светлинките все така се точеха като че ли в безкрая! Пол изпи едно кафе на тръгване и забрави че уж трябваше да се движим поле-поле - изпревари няколко групи, което задължително караше белите ми дробове да агонизират! За цялото изкачване имахме няколко кратки почивки - колкото да отпиеш от бутилката си с вода, без време дори да ти се нормализира дишането... 6 часа непрекъснато изкачване в нощта; няколко пръста на ръцете замръзнали въпреки двата чифта ръкавици, същата ситуация и при краката. Без значение колко време е минало - краят все така не се вижда - всеки поглед нагоре разкриваше водещата се спираловидно нишка от светлинки, проточваща се в безкрая. Умора, толкова поглъщаща, че се унасях както се катеря, на няколко пъти почти блъскайки се във раницата на вървящият пред мен Емо. Заспивах неудържимо, но по-лошото беше разреденият въздух - за да снабдявам усилено работещите си органи с кислород трябваше да дишам плитко и бързо - това трябваше да се случва през шала, и системата работеше до момента, в който се наложи да преглътна или подсмръка - лишените от въздух за част от секундата бели дробове моментално изпадаха в криза, почваше да ми причернява, докато не компенсирам с още по-учестено и дълбоко дишане! Този нов метод на дишане ме прекара без безкрайните часове непрекъснато изкачване, въпреки неистовата умора и изкушението да подремна само за малко. Мислех си за какво ли не: телеграфното съобщение, което ще изпратя вкъщи: "Кили превзет! Живи и здрави обратно". За сафарито, което ни чакаше, за предстоящото следващо пътуване до Патагония. Та не преживявах ли сега книгите, четени като малък? За Патагония научих от "Децата на Капитан Грант", за Килиманджаро... Че първата ми прочетена художествена книга (още в първи клас, докато иначе учехме буквите!) беше именно за приключение в Африка с моторни самолети! 

През цялото това време краката ми, макар и натежали от умора, за огромна моя изненада продължаваха да ме дърпат нагоре, до момента, в който в разведряващият се мрак зърнах силуета на табелата за Стела Пойнт - сълза от облекчение се търкулна от лявото ми око - мразех всяка секунда от това кошмарно изкачване, което мина като в полу-сън от агония и студ. В някакъв момент мислех, че съм попаднал в някакъв повтарящ се елемент от Матрицата, и не очаквах изобщо да видя края...
Но това далеч не беше край - след поредната кратка почивка поехме към самият връх Ухуру, на още 45 минути от въпросната Стела Пойнт, в сравнително равнинно вървене.

Наоколо се ширеха извънземни пейзажи, червената линия на хоризонта намекваше за предстоящият изгрев, а над полумесеца в небето истински метеорит навлизаше в атмосферата заобиколен от ореол, организирайки ни свръхестествено представление!

Червеният диск на слънцето наистина не разочарова, светлината събуди сянката на вулканичния конус и тя се очерта над облаците и долината отдолу, в страни имаше нещо, наподобяващо гигантски айсберг - последните останки от ледник... Но всичко това регистрирах мимолетно - цялото ми съзнание беше ангажирано с оцеляването ми, дишането и запазването на съзнание въпреки ужасяващото изтощение. Саймън казваше, че когато се почувстваш изтощен, всъщност си на 40% от възможностите си - на колко ли бях сега? Все пак се чувствам така от няколко дни!

Постепенно в далечината голямо струпване на хора и силуета на  известният знак маркираха заветният връх, където ни пуснаха да направим снимка със знамето на туристическата агенция и със знамето на България, и вече беше време да тръгваме наобратно - никакви 20 минути - просто снимка с табелата хайде! А пък случихме на чудесно време, прегръщахме се и се поздравявахме с другите и междувременно предупредих Пол, че нямам сили да мърдам и ми трябва почивка - нещо, което не го трогна особено - нямало как да стоим повече, защото слънцето щяло да направи снега на лед и изобщо - веднага тръгнахме наобратно, макар да бях толкова изтощен, че трябваше да поспирам на всеки 100-200 метра за да посъбера сили! Връщането до лагера трая около 3.5 часа, понеже не бяхме настанени в по-близкият лагер Косово, а в по-бюджетната му и по-отдалечена алтернатива между разни вулканични камъни-плочи.

Да, точно така - набързо и някак символично - бяхме достигнали връх Ухуру, и сега се връщахме обратно. Нямах сили дори да се зарадвам, въпреки че дълбоко в себе си ликувах от облекчение, че това е свършило и от тук-нататък всяка крачка ме води към топлината и кислорода на долната земя!

Точно в началото на спускането към самият лагер, подметката на лявата ми подметка се предаде и си тръгна, карайки ме да се хлъзна няколко пъти и падна зрелищно в два от тях. Но си свършиха работата старите/нови обувки Hi-Tek (носени веднъж на ски) - ще ги пенсионирам в Танзания явно (дадох ги на един от носачите, да ги прави каквото си иска).

Обратно в напечената от слънцето палатка Пол ме информира че имаме час и половина за сън преди брънч и отпътуване към следващият лагер - заспал съм моментално. Нямах апетит за обяд (така или иначе имаше само хляб и супа), и в уреченото време поехме надолу към последният ни лагер за тази експедиция - Мвека камп. За 4 часа слязохме от 4600 на 3100 метра, минавайки през каменна пустиня, обвита в мъгла, първи наченки на треви, храсти и ниски дървета, и завършвайки в истинска алпийска гора, с периодично пръскащ ни дъждец, спускайки се предимно по мокри камъни и кал, за ужас на моят непохватен спътник Емо, който - въпреки че почти се разпадна по пътя също достигана върха! Айфонът ми твърди, че съм изминал 22.2 км с 32500 крачки, но според мен са доста повече - все пак цял ден вървим.

И двамата с Емо сме единодушни, че изкачването на Килиманджаро беше кошмарно изживяване, 100% мъчение (думи на Емо!) на тялото и съзнанието. Саймън обаче го оцени на 9/10 през неговата призма. Бленувано с десетилетия постижение, ако до този момент срещнех някой, който ми се похвали, че е бил на върха, щях да го гледам с уважение и благородна завист. От днес нататък срещна ли такъв човек, ще си мисля единствено: "Ха, още един будала!". Не преминах през никакъв катарзис, но когато отново се озовах на топло място с течаща вода, интернет и достъп до бира, можех да оценя последните много по-пълно! Започнахме да си разменяме  снимки и... ами че те изглеждаха много яко! Наистина ли бяхме там? Сертификатът в раницата ми твърдеше, че съм изкачил 5895 м. - аз, пълен аматьор, нямащ нищо общо с фанатичните планинари, които очакваш да намериш по такива места. Един от 18 до 35 хилядите души, които стигат до горе всяка година - че това не са чак толкова много хора! Прагматичната част от мен казва: това беше глупава идея; идеалистичната част от мен... е напълно съгласна, но тайно се усмихва доволно, неясно защо...

Ден 7
И ето че се будя в сутринта на последният ни ден в Планината. Сервират ни закуска - паниран банан, палачинки, препечени филии хляб и малък омлет. Мед и хибискус вече няма, както и свежи плодове, но си хапваме прилично с каквото дал Господ! Веднага след това се появява Пол да си иска бакшиша. Снощи дойде в шатрата при нас да го обсъждаме и каза, че стандартният бакшиш е, дръжте се:
$10 на носач на ден х11 носача, х7 дни = $770
$30 на водач на ден, т.е. х2, х7 = $420
+ Забравих колко на готвача и на още някой, но цялата сума се събираше близо $1400. На мен ми стана лошо - втори път ли щях да плащам това изкачване? Тия хора заплати нямаха ли? И защо искат от нас тримата колкото биха получили от тройно по-голяма група? Другарите ми стояха у гледаха в ступор, та аз обясних на Пол, че вече сме говорили с началството за бакшиши, и от там са ни казали 10% на това, което сме платили или $190 - така че се бяхме подготвили за $200 (всъщност ни бяха казали, че минималното е 15%, което в нашия случай е $300). Пол беше потресен - дори студентите били плащали повече от $200! Върви му обяснявай, че тези пари не ги намираме по земята... Накрая ни остави да го обсъдим, завършвайки, че все пак трябва да дойде от сърцето ни... И така на сутринта получи по $300 от нас с Емо и $400 от Саймън, който има сърцето на канадска лелка и понеже живее в Швейцария - тези суми му се виждат съвсем нормални, но негова си работа!

Прибрал хилядарка в джоба, Пол събра всички, обяви на всеослушание, че сме оставили много добър бакшиш - по $50 на носач, и по нищо на водачите и готвача, и после всичко заедно ни изпяха 2-3 песни, нещо което е съседни групи се случваше всеки ден.

Започна спускането към Мачаме гейт и изхода от парка. Вече бяхме навлезли изцяло в дъждовна гора, вървяхме по кална пътека, която се виеше под огромни дървета, покрити с мъх. Казвам "вървяхме", но на около половината път импулсивно реших да се пусна с група носачи, които току-що бяха преминали покрай нас и това така ме увлече, че тичах с тях до самият изход! Те - 5-6 негъра с огромни чували на гърба и главата, аз - с моята празна раница и две щеки - бягаме в тръс чрез джунглата. Имаха си музика и водеха оживени разговори, а аз подтичвах след тях като овчар след стадото си или страхлив командир зад колониалната си рота. Тялото ми - навито като пружина след вчерашният тормоз - направо ме молеше за това! В един момент водача на групата (беше с по-малък товар и раница, вместо чувал) ме забеляза и заговори, така че се разсеях и спънах в щеките си, преминавайки от тичане в зрелищен полет и леко приземяване (за щастие - непокътнат, въпреки, че бегачите бяха убедени, че коляното ми е контузено, та им играх казачок да демонстрирам, че нищо ми няма!). Продължихме с тичането, което - колкото и да беше лесно надолу - взе да ме изморява, пот се стичаше по лицето ми а палците на краката взеха да наболяват. Но не изостанах и се разделихме чак като стигнахме до изхода.

Тук зачаках групата си, междувременно хващайки първият си интернет от седмица! Затаих дъх, преглеждайки всички съобщения - изглежда нямаше никой умрял (когато си откъснат от света за толкова време какви ли не работи ти минават през главата!), така че си поех глътка въздух (толкова лесно тук долу!) и се заех да отговарям и пиша телеграфично  на заинтересованите лица:
"Кили - превзет! 06:42 местно време, 15-фев".

Също тук получихме сертификатите си, принтирани с лошо качество, но и с QR код удостоверяващ, че са истински. Отблъсквайки атаките на миячи на обувки и продавачи на гривни, се качихме на фирмената Тойота и се завърнахме в хотела, от който започна всичко, оставяйки Килиманджаро да си се извисява безразлично грамаден зад нас. Ноктите на палците и на двата ми крака синеят, а мускулите на краката болят от спускането, но нищо от това не ме бърка - отново съм на топло, отново мога да дишам безпроблемно, и да спя на легло! Не само това - взимам си дълъг горещ душ и изпивам две ужасно вкусни бири, докато ни правят брифинг за предстоящото утре тридневно сафари. Оказва се, че ни предлагат ъпгрейд - вместо, езеро, нещо друго и Нгоронгоро, можеше да се включим към вече съществуваща група (двама поляци и рускиня), заминала днес на 5-дневно сафари, като щяхме да се присъединим към тях за два дни в Серенгети и един в кратера на Нгоронгоро, получавайки спане на палатки в самите националните паркове - че това наистина звучеше като подобрение спрямо първоначални план! Стиснахме си ръцете, хвърлих килограм мръсно бельо и чорапи за пране ($5 - да не си помислихте, че е евтино?), помързелувахме няколко часа (по-точно - залепени на телефоните си като невидели) и следобед излязохме със Саймън да се разходим из Моши...

Така цялото удоволствие излезе:
$2100 - изкачване 7 дни;
$60 - наем на допълнителна екипировка 
30000 TZN за допълнителна бутилка.
10000 TZN за два сникърса.
$300 - бакшиши за Килиманджаро 
$9 - пране и две бири в хотела...
Това без полетите! 
Като някой, който си води статистика за всяко пътуване, мога да ви кажа, че месец във Виетнам и Лаос, заедно с всичките полети и екскурзии, че дори и с пазара на дрехи в Ханой, ми струваше доста по-малко, но пък там не ми дадоха сертификат, нали...? 

Точно както очаквах, изкачването на Килиманджаро ми се струваше все по-малко лошо с всеки изминал час, и дори сега мозъка ми го класифицира като уникално преживяване, но аз си знам какво ми беше горе - стигат ми толкова континентални първенци! Все пак, след последвалите сафарита в Серенгети, Нгоронгоро и Занзибар, завършвам този текст докато се нося в зелен автобус на Фликсбъс към румънската граница и летище Отопени, на път за Южна Америка - отново на сафари. Защото "сафари" на суахили значи "пътешествие", а животът си ги изисква, във всички посоки.