Не точно стандартният пътепис за Занзибар

Както много други истории за пътешествия, и тази започна по време на съвсем различно пътуване. Беше към средата на ноември (или към края на лятото при нас на Канарските о-ви), а аз по стечение на обстоятелствата се намирах в ролята на team leader на младежка група, представяща България по европейски проект на екологична тематика. 

- Какво? Имаш къща на Занзибар? - възкликнах невярващо към русото девойче насреща ми, докато прекарвах пясък от плажа през едно голямо сито, за да определя степента на замърсяването му с пластмаса.

Не се шегувам, наистина това правех!

Въпросният остров от край време беше в полезрението ми заради периодичните промоции на самолетни билети до там, и потенциалната възможност да го ползвам като врата към Черна Африка (и по-специално към мечтаното от мен Килиманджаро!). Но когато Елена спомена, че има собствено жилище там, Занзибар светкавично прескочи от списъка на второстепенни дестинации право в "А-List"-а: още някъде между "зан" и "бар" бях решил я посетя при първа възможност. Попитах я учтиво, и после отново няколко пъти. Хората в наши дни често обещават неща, без никакво намерение да ги изпълнят, така че изрично подчертах че наистина имам намерение да отида... И три месеца по-късно пресякох Екватора, за да изпълня намерението си🙂

Първите ми полети с Qatar Airways, за които чаках случай с нетърпение - заради възможността да разгледам Доха, но тя за съжаление се оказа недостъпна в момента. 

Първият израз, който научаваш на суахили е "хакуна матата". Аз го чувах (и използвах) постоянно, сега и с вас ще се случи същото ако стигнете до края:) Не става въпрос за някаква залъгалка за туристи - това е житейската философия на местните, това, което възрастните предават на малките деца. Както пееше Тимон в интрото на неделните анимации: "Живей спокойно, гледай само напред, най-върховната стратегия!". Иронично, в началото тази хакуна матата всъщност е натоварваща - всичко се случва тооооолкова бавно, че дори аз - който се смятам за спокоен човек - започвах да се дразня. Съвсем прости неща, като да си поискаш сметката, отнемат една малка вечност (макар че в този случай причината май е че смятането не им се отдава). Сблъсках се с тази мудност още на летището покрай придобиването на танзанийска виза ($50), но веднъж получил печата в паспорта си всичко се оправи, и вече можех да премина към пълен "хакуна матата" режим! Вдишах с пълни гърди топлият въздух отвън...

...а там по пътеката се зададе Елена.

Но не тази Елена от Фуертевентура (острова, на който живеехме). Там тя беше впечатляващо, амбициозно 18 годишно момиче с пембян колан по жиу-жицу (или нещо подобно), започнала да учи две специалности в два различни университета (колко оптимистично!), добре възпитана и интелигентна - две много редки качества в нашите групи (за мое огромно съжаление). Сега да си представим за момент "Тайнта вечеря" на Леонардо - там тя беше един от апостолите. Тази Елена задаваща се насреща ми беше централният персонаж...!

Ето я в Падже, няколко дни по-късно (на стълбите). Това под навеса е ресторантът "Kitu Kitamu" (Нещо сладко). Посетете го на всяка цена, ако някога минавате от там!  

Появи се в дълга, светла рокля и прашна, ръбеста Тойота, спряна на пешеходна пътека и моментално сдобила се със скоба за неправилно паркиране. Елена заговори на суахили на служителите и изчезна някъде да се разправя с тях - скоро след това махнаха скобата и чак в последният ден (малко преди да ни върне на същото това летище) разбрах, че тогава е платила глоба от 50000 шилинга ($20), и не каза нищо, въпреки че няколко пъти настоях да й върнем парите, ако е имало проблем...! След това запали прашната ръбеста Тойота, и се вля в хаоса от хора и коли на старият град Каменово... пардон - Stone Town.

Беше 3-ти март - националният ни празник - и аз се чувствах малко гузно, че вместо зарята в студа на входа на Морската градина във Варна, гледах поклащащи се от вятъра палмови листа в южното полукълбо. Беше топло - идеално топло, беше слънчево, беше екзотично - никога преди не бях попадал в тази част на Африка, но вече знаех, че много ми харесва и не идвам тук за последен път(: След обяд в типичен местен ресторант ("Lukmaan" - голям избор от типични специалитети на народни цени в сърцето на старият град) обменихме пари ($400 се превърнаха в почти 1.000.000 шилинга - дадоха ми ги на две обемни пачки, пристегнати с ластици!), снабдихме се с местни сим-карти с интернет, обиколихме пазара да търсим посуда и разни битови уреди, и се отправихме на едночасово пътуване до източното крайбрежие, където щяхме да живеем следващите две седмици - в доста популярното сред кайт-сърфистите село Падже. Как, кога и защо Елито се беше озовала в Занзибар е друга история, но нещата се бяха развили така, че сега беше дошла съвсем сама и със собствени средства беше отворила малък ресторант непосредствено до кръговото на влизане от към Stone Town. Беше изляла отпред бетон, имаше наети 3 местни жени за готвачки и продавачки, постоянно инвестираше - ту в тенджери за готвене, ту в по-голям хладилник - и се надяваше всичко това някак си да излезе на печалба. Пред очите ми ресторантчето еволюираше всеки ден, а в менюто към първоначалните палачинки и сокове постепенно се присъединиха местни специалитети, обяд на деня и така жадуваните от мен чай и кафе. Една сутрин се появих отпред за любимата си закуска (чапати с гуакамоле и кафе), а единствената маса беше окупирана от екипа на "Другата България", който точно я беше интервюирал изненадващо:). Така че няма да изпадам в повече подробности.

Елена ни беше издействала настаняване в дома на неин познат, чиято къща спадаше към луксозните местни жилища - така щяхме да имаме възможността да видим как живеят местните хора, и да спим доста по-комфортно, от колкото тя можеше да предложи у тях в момента. Домакина ни се казваше Юсуф и любезно ни предостави една от спалните в дома си. Мебелировката на стаята се изчерпваше с едно двойно легло застлано с чист чаршаф и две възглавници, стар (но работещ) вентилатор и парче от счупено огледало. Тоалетната беше клекало, а банята - голям контейнер с вода и канче; в кухнята пък - ама че странно! - нямаше мивка. В цялата къща отсъстваха маси и столове, хората седяха на земята или на един диван, който изглеждаше така, сякаш го бяха ползвали непрекъснато от времето на първите заселници на острова насам. На леглото нямаше завивки - вечерта беше толкова топла, че просто си лягахме и заспивахме така (нещо невъзможно вкъщи - и в най-горещото лято не мога да заспя ако ме съм се завил поне с чаршаф).

Говоря в множествено число, защото не бях сам - с мен пътуваше и Мартин - още един от участниците от онзи проект на Фуертевентура, който тази година ще е абитуриент, но има страхотно комбинативно мислене и вече развива собствен бизнес с достатъчна печалба, за да може сам да си позволи такова пътуване! Също на 18! За сравнение аз на 18 бях едно неуверено момченце, което членуваше в читателски клуб, не беше стъпвало извън България и зубреше през сълзи неразбираемите си лекции по инженерни предмети със сложни имена в студената си квартира:) Мартин беше приятна компания, но Боже мой - страшно небрежен. През цялото пътуване ползва моите: паста за зъби, слънцезащитен крем, спрей против комари, моята раница, скутер понякога, ключове, нокторезачка, вода, плодове, телефона ми, мобилните данни, резервният телефон, химикалът и всеки един ден ме ползваше за банка - така и не успя един път да си вземе достатъчно пари! "Брат, имаш ли пари?" "Колко ти трябват?" "Ами 20000, да има за 3 бири". Почти всяка вечер проверяваше къде има плажно парти с хаус музика и отиваше сам (понеже никой друг не слуша подобно нещо). Но пък да си виси на плажа с достатъчно бири го устройваше напълно, така че понякога го оставях, палих скутера и просто поемах на някъде.

Ето на тази Хонда Клик подскачах цяла седмица (тук снимана пред къщата ни).

Скутера си спазарих за $85 за седмица, след двудневно пазарене - стартовата цена е 25 долара на ден. Отделно се изважда местно разрешение за шофиране, което е просто още един начин да ти вземат пари - струва $10 + още 5, за да ти го направи някой от Падже (понеже се издава в столицата). Прозрачният лист хартия с една пластмасова снимка стоя в джоба ми през цялото време (дори не съм сигурен, че още може да се разгърне) и много пъти се споглеждах с пътните полицаи, но те не пожелаха да ме спрат нито веднъж. А тайно се надявах, за да не е било напразно това разрешително... Иначе от това което чух спират ако караш без каска, но 20000 шилинга компенсират на практика всяко нарушение. Та сдобих се аз с една класическа Хонда Клик, която ползвахме основно да се придвижваме между нас, ресторанта на Ели и плажа, както и за кратки екскурзии в близост до Падже.

Ходихме на гмуркане с традиционна местна лодка "дал" - самото гмуркане беше трагикомично със скъсан плавник и спечена гума на маската, заради която последната постоянно се пълнеше с вода; но плаването с лодката, опъването на платната и балансирането бяха много приятни! Лодкарите казаха да им платим колкото искаме, но че 50000 за двамата е добра цена - дадохме им 40 и според мен им бяха много.

При плаване капитана ще ви инструктира къде трябва да застанете за балансиране на малката лодка. Един от вариантите е като тук - на балансиращата греда.

Между Джамбиани и Падже се намира частната пещара Cuza - отново 20000 на човек (или $10, но при курс $1 = 2300 TZN, е по-изгодно да плащате в шилинги) - насред полето неочаквано попадаш в подземна пещера, пълна със сладка и хладна вода, където можеш да поплуваш - но не е нищо особено и спокойно може да се пропусне, особено ако сте попадали в подобни преди.

Водата е достатъчна, за да става за плуване, но на всяка крачка сърдите руснаци ми се караха, че им влизам в снимките, пф!

Недалеч от Падже по главният път към столицата ще видите пътни знаци "Намали - пресича колобус", с нарисувана на тях рошава маймунска глава. Това са четирипръстите маймуни колобуси, които са ендемични за острова и се срещат само на няколко места, едно от които е споменатата гора Джозани. Там правителството е обособило нещо като резерват, можеш да платиш вход от 25000 TZN или $12 на човек за едночасова разходка, или $50 за двучасова(!), при което ти дават задължителен гид (за който също има задължителен бакшиш - поне 5000 на човек) и той те прекарва през гората, показва ти различните дървета, на едно място набрахме плодове гуава направо от дървото (доста ми допадна), видяхме няколко черни маймуни (така се казват, не че съм расист!) и се присъединихме към група колобуси, които по-скоро ни игнорираха и можеше да ги разгледаме съвсем от близко. На излизане попаднахме и на гнусна дебела мишка, която пасеше нещо в едни шубраци, а когато се обърна към нас се оказа дори още по-гнусна - имаше на муцуната си хобот! Това беше гризача "слонска обувка". Дано повече никога не виждам такъв..!

Майка пощи с четирите си пръста отрочето си. Ако броят на колобусите продължи да намалява, не след дълго ще ги гледаме само на снимки, както и много други животни...

Точно срещу входа на парка, от срещуположната страна на главния път, по черна пътека се стигаше и до гора от мангрови дървета, които (до колкото разбрах) в някакъв момент се покриват с морска вода. Съвсем наскоро бяха сковали дървена пътека между тях, по която можеш да се разходиш - минава се за 5-10 минути.

Пътеката е съвсем нова, и още не са сложили пазачи и входни такси, но "поле поле" вероятно и това ще стане.

Ако погледнете картата, ще видите че на север от Падже се стига до един полуостров, който е и единственото място на източното крайбрежие, от което можете да гледате залеза на плажа - ние си направихме там цял пикник с много плодове, и си представяхме, че слънцето залязва в Сернгети:) На около 45 минути път на юг от Падже пък се стига до малко известен, но изключителен плаж, на който също има ресторант построен върху скала, и е хубаво място за гмуркане и разглеждаме на кораловият му риф - но с едно на ум, тъй като по дъното се търкалят морски таралежи, твърде близките срещи с които не са препоръчителни!

Входът към Mtende beach.

Малко по нататък по същия път се намира и рибарското село Кизимкази, където ако отидете в 6-7 сутринта, може да попитате на пристанището дали някой рибар не би ви завел с лодката си да видите делфините, които минават през района рано сутрин - дори да не ги срещнете, ще останете поне с изгрева в морето, който също не е за изпускане... Но това последното ние го изспуснахме. Както и много от останалите топ туристически атракции като костенурките на Prison island (тръгва се от Каменово), Синьото сафари (водят те с лодка до един остров на западното крайбрежие, гмуркаш се и после обядваш морски деликатеси - нещо такова. Цената почва от $45 (тръгване от Падже), но може да се свали до 30 с тежко пазарене! Не сме карали ATV-та, нито пък уроци по кайт сърф ($150 за 6 часа при двама души - ориентировъчна цена; другият път обаче задължително - изглежда яко!). Но защо? Нали имахме цели 2 седмици? Мога да отговоря само с 2 думи - хакуна матата.

Това хакуна матата, което първоначално дразнеше, неусетно става част от теб и лично аз открих, че се съчетава идеално с мързеливата ми половина (или трябва да кажа - мързеливите 2/3, защото преобладават?)! "Какви са ти плановете за следобеда?" - ме питаше Елена докато обядваме. "Следобеда? Това е толкова напред в бъдещето?! Хакуна матата!" отговарях аз. Мда. Вече знаех, че пак ще се върна на острова - защо да бързам да правя всичко? Почти всяка вечер се прибирахме късно, на няколко пъти - попдпийнали с "коняги" (неопределен местен алкохол). Спим до двуцифрените часове, а после е просто много горещо. Аз изгорях лошо от карането на скутера - долната ми устна болеше и за първи път в живота си си купих вазелин - за да я мажа (наистина помогна)! Така че мисълта за плуване по обяд на споменатото Blue safari не ме блазнеше никак. Но главната причина за бездействието ни беше плажът. Честна дума - не съм от тези хора, за които излежаването по плажа е добре прекарано време. Да поплувам хубаво и се попека докато изсъхна - да с удоволствие, но до там! На този плаж обаче спокойно можех да прекарам цял ден, излежавайки се под сянката на палмово дърво, пиейки плодови сокове и кафета, четейки книжка и спазарявайки по някой кокосов орех от минаващите плажни дилъри на плодове.

Занзибарският еквивалент на нашите продавачи на сочна, сладка царевица;)

Кокосовият орех струва 2000 шилинга, но ще се опитат да ви го продадат за 5. Ако обичате кокосови орехи на плажа, по-добре им покажете, че не сте от масата глуповати туристи с големи портфейли, и се пазарете на суахили:

- Джамбо! Коконут - шин гапи? /Здрасти, колко струва кокосовият орех?/

(изненада и усилена мисловна дейност отсреща)

- Тано. /Пет/.

- Хапана! Елфу мбили, нормал прайс. /Не! 2000 е нормалната цена./

Гарантирам, че няма да избяга или да се цигани, а направо ще си извади мачатето, за да разсече... сочния кокосов орех, който носи. Мдаа, горещо ви съветвам да научите поне няколко думи на суахили, който е приятен и лесен за произнасяне език. Ето малко като за начало:

- Джамбо! (поздрав; здравей)

- Асанте! (благодаря!)

- Сана. (много; съответно: асанте сана - благодаря много)

- Поле поле. (лека полека!)

- Шин гапи? (колко струва?)

- Хамна песа (нямам пари:)

И ето така си минаваха дните - сливаха се в безвремие, изпълнено с толкова щастие, че на моменти сърцето ми преливаше и (почти) се притеснявах да не се пръсне нещо! Топло, свеж ветрец от морето, водата - като в гореща вана - не толкова приятна за плуване, но отпускаща до безобразие:) Почти всеки ден в ресторантчето се запознавахме с някого - двойка чехи, които обмисляха да започнат бизнес на острова, двойка поляци, които закарах със скутера до най-близкия банкомат, трима беларуси, които тъкмо идваха от изкачване на Кили и сафари, българин от Тексас (по баща американец) с приятелката му рускиня, и разбира се: БЪЛГАРИТЕ. Леле! Мога да изброя на пръсти моментите, когато съм срещал българи в чужбина - толкова рядко се случва, а тук имаше наши на всяка крачка! Срещнах се и с българи, които са се установили на острова за постоянно, и с такива от многото чартъри и самостоятелно организирани екскурзи. Цялото пътуване имаше един уникален привкус - значи така се чувстват англичаните, германците и другите многолюдни и богати нации, за които е съвсем естествено да срещат свои сънародници навсякъде!

От тези случайни срещи си дадох сметка колко малък всъщност е острова - давам приемер:

хапваме си палачинки при Ели, идва едно момче и поръчва нещо, после се обръща към нас, след като ни е дочул да си говорим, и казва:

- А! Абе вие Българи ли сте?

Оказа се Иван от Казанлък. Поговорихме, обменихме впечатления и се разделихме. Два дни по-късно отиваме да пием бира в "Джамбо", и вървейки по пясъка към бара подминаваме в тъмното някакъв човек, а онзи се обръща и ни поздравява на български! Заговаряме се и му споменавам, че вече сме се срещнали с друг българин със сходна програма.

- Кой?

- Мм... Иван?

- Иван ли? Ами че той е зад теб!

Обръщам се, а на две крачки зад мен върви същият онзи Иван, който впрочем беше рожденник и в момента си празнуваше рожденния ден именно тук - бяхме поканени да се присъединим, разляха се бутилки с джин, замезван с диня и не знам за Иван, но аз лично доста прекалих (заради вкусните резени диня - все едно сега съм я откъснал от бостана!). Седмица по-късно пък докато чаках поляка да излезе от кабината с банкомата, наблизо спря джип, отвътре излезе страхотно момиче и закачка да изтегли пари. Поляка отвори вратата, защото му беше задушно, възкликна като я видя колко е хубава, и я пита дали е от Русия?

- No. Bulgaria.

- Сериозно! - не повярвах аз.

Но после се загледах и ми се стори много позната:

- Да не би да сме се засичали на един рожден ден преди няколко дни?

- На Иван ли? Може...

И да. За това говоря. Срещахме се с българи да не кажа всеки ден. Междувременно новините от дома успяваха да се промушат в нашия идиличен свят - сняг и студ, и необяснима завист към всички почиващи в Занзибар. Но какво толкова им бяхме направили? Стигна се до там, че въведоха безумно глупавата разпоредба за задължителна 10 дневна карантина на връщане от Африка - без значение от къде точно се връщаш, или че си с отрицателен PCR тест. Разбирам - наплашени си хората, но това ми дойде в повече и ако вече нямах билети за следващо пътуване - щях просто да си остана на острова за поне още месец. Всеки ден някой ми пращаше статии или новини за Занзибар по телевизията. Дори и така обаче нищо не можеше да попречи на моята хакуна матата. Единствения пробив беше, когато някак си загубих ключа за скутера и трябваше да платя 100000 шилинга за направата на нов (пландешки обир, но поне свалих цената от 150 хиляди - не виждах друг вариант освен да си платя). Без този разход, PCR-а преди тръгване (който Qatar Airways въведоха като изискване) и подаръците за вкъщи, цялата двуседмична екскурзия щеше да ми излезе под 500 долара - и това при положение че поръчвах колкото мога да ям в ресторанта на Ели, за да й правя оборот (не можех да я гледам на прага на отчаянието, когато в края на деня оборота беше символичен, а в същото време излизаха някакви непредвидени разходи). Тя ми предлагаше цени за местни, често ме хранеше безплатно, а аз приемах само колкото да имам оправдание после да платя всички сметки от излизания по клубове и други ресторанти. Та като цяло стандарта в много отношения е като в България, дори по-евтин в сравнение с нашето черноморие - добро хапване на прясна морска риба плюс бира не ми е излизало повече от 25000 шилинга, или 18 лв, но почти не съм плащал по толкова много! Ако сте на бюджет и ядете улична храна като местните - 3-4 лева на хранене могат да ви стигат. За да затворим темата за парите - теглене от банкомат се таксува цели 17500 шилинга - така че моля ви - носете си достатъчно долари в брой!

По-рано споменах, че съм изгорял докато карах скутерчето си - причината беше, че веднъж го карах нон-стоп цял ден, към 200-300 км. Самото каране ми доставя толкова голямо удоволствие, че една сутрин напълних резервовара догоре и поех да изследвам острова. Танзания е с ляво движение, част от пътища са безупречни и живописни, но други са осеяни с дупки и едни особено гадни легални полицаи, за които няма знаци, а се сливат с пътя като цвят и често са поставени на доста нелогични места и по няколко един след друг. Когато обаче шофираш за удоволствие - бяха просто някакво допълнително разнообразие, така че не се оплаквам. Навсякъде, когато те забележат, малките деца край пътя се развикват радостно "Джамбо! Джамбооо!", и понякога тръгват да тичат след теб. Бях взел специално десетина молива и ги раздадох по пътя. Имах и шоколади, но нямаше как да стане да ги нося с мен заради жегата - освен да бях взел и един хляб да им мажа филии с течен шоколад:) Стигнах до Нунгви, което не ми допадна - брегът беше окупиран от луксозни хотели препълнени с руснаци, а някакъв местен ме спря на пътя и се зае да ми продава земя - 9 милиона ми искаше за парцел някъде из селото (не на първа линия), даже ми записа номера и ми звъня на другия ден. Сериозно - просто ме спря докато си минавах по пътя да ми продава земя, сякаш ставаше въпрос за "мишкаки" (вид месни шишчета)!

Планът ми, ако се наложеше да остана за по-дълго беше да си купя собствен скутер и хакуна матата:)

Остана да спомена и за някои от не толкова приятните неща и вече спирам че голямо писане падна! Да започнем с климата - слънцето, особено в най-горещите часове на деня е много силно и не бива да се подценява в никакъв случай! Ние извадихме късмет с времето, но на два пъти валя и намекна какво се задава с дъждовния сезон - убийствена влажност на въздуха, каквато не харесвам изобщо:( На острова уж нямаше малария, но дочухме че един рибар е заболял, така че трябва да се има предвид. Пиех само бутилирана вода и въпреки това на втората седмица влязох в режим - каквото и да ям - до няколко часа леко присвиване в корема и търсене на тоалетна! Интересно че ми мина веднага щом напуснах острова - подозирам, че причината е била именно водата. Пазаренето тук не е като в арабските страни - въпреки че ти дават очевидно завишени цени, търговците често НЕ са склонни да свалят цените и се води истинска битка за всеки 1000 шилинга, като чест си тръгвах без сделка и никой не ме гони да ме разубеждава! Казват едно "Хакуна матата" и по живо - по здраво. А други път са много нахални и трудно те оставят на спокойствие. Може би най-необичайното бяха подозрително ниските им познания по математика: да кажем предлагат ни Blue safari за $45, аз му казвам - вече имаме оферта за 30, оня ми вика "добре, за $40 тогава!". Браво, убеди ме направо! И това не е единичен случай!

А една вечер тъкмо да влезем с Елена на парти в местен клуб, когато по улицата се зададоха десетина полицаи с калашници и граматомети - леле, викам си - ако е станал някакъв преврат и почнат да стрелят - няма измъкване! Тези не се усмихваха! Тръгнахме си от там. Същата вечер по плажа ме приближава някакъв местен и ме пита:

- Имам 2 еднопосочни билита - до Ямайка и Колумбия - кой избираш?

"Ама че интересна загадка!" - помня, че си помислих. Претеглих възможностите и отвърнах Колумбия, тъй като със сигурност е по-интересна от Ямайка, и има повече за разглеждане.

- Добре, колко билета искаш?

- Е, нали имаше само един! - и в този момент зацепвам: Колумбия, Ямайка... този продава, но не самолетни билети!

Друго досадно нещо може да са масаите, които се разхождат по плажа и много държат да си отворят торбите с дървени играчки и да си кажат легендата, която е, че са тук за месец, за да изкарат пари за образованието си, като продават ръчно направени (в Китай) дървени фигурки и гривни. Иначе са готини хора. Но най-лошото, с което се сблъсках безспорно беше местната бюрокрация. Простигането на летището, безумното чакане на припека за PCR тест и бъркотията по заминаването ми са моментите, за които дори не искам да се сещам. Изправите ли се пред някое звено на бюрократичният апарат на Танзания - по-добре се въоръжете с мнооого нерви и търпение... Но това са все неща, които бледнеят на фона на всичко останало! Толкова за сега от Занзибар - следващият път смятам да е по-интересно - задължително със сафарита и изкачване на континентални първенци! По възможност ще е и за повече време, може би ще купя този скутер, но ще видим кое - как. ... До тогава - хакуна матата!