Сейшели - В романтичната прегръдка на океана

Октомври 2022

Сейшели (Seychelles) - непокътната природна красота. Сгушените сред необятния Индийски океан острови, всеки със свой собствен чар, притеглят с магия този, който дръзне да се доближи до техния свят. Кристалночиста тюркоазена вода и недокоснат от човека фин бял пясък. От тях се издигат, устремени към небесата фантастични скали, завършващи с върхове, покрити от девствени гори – безценен дар и муза за артистичните души.

Да им се насладим...

Полетът ни е разделен на две равни части – от София до Доха, където имаме няколко часа на любимото ни летище, и от Доха до Сейшелите. Самолетът бавно преминава под облаците и пред нас се разкрива един от най-старите гранитни острови на света – Mahé. Тук се намира столицата Виктория и живее по-голямата част от населението на страната. Лекият топъл вятър, който ни посреща, приятно сгрява охладените ни тела. Островният дух се усеща още от терминала, притаен сред живописни зелени хълмове. Върху тях са се закачили ниските облаци, а крясъците на птиците, скрити между високите дървета, се чуват отвсякъде. Мимолетен, 10 минутен дъжд допълва тропическата картина. Малкото международно летище дели една сграда с това за вътрешните полети. След кратък престой се качваме на компактен, 20 местен самолет на Сейшелските авиолинии. На него гордо стои надпис „Полет с креолския дух“. Само 8 души сме на борда, плюс двама пилоти, които сръчно боравят с апаратурата пред очите ни, докато двигателите започват да бръмчат, а шумът и вибрациите се увеличават, преди да полетим. Налага се да говорим на висок глас, за да се чуваме, носейки се гордо, с креолски дух, над Индийския океан. Докато се усетим са изминали точно 12 минути и вече кацаме на острова на палмите (Isle de Palme) – слънчев Praslin. Посреща ни спретната малка сграда, с градина от цветя и палми. Вече ни чака предварително наетата кола – компактен SUV – Hyundai Venue. Установихме, че е много подходяща за островните пътища и по-късно, в Mahé, наехме отново такава. Напомнят ни, че трябва да шофираме в лявата лента за движение и след като уточняваме къде да върнем колата се гмуркаме в нашето приключение.

Разстоянията на острова не са големи. Широк е 4 км и е дълъг 11 км. Има един основен път, който го обикаля и друг, пресичащ напряко през хълмовете. От летището до временния ни дом е по-малко от километър, но това беше напълно достатъчно да влезем веднъж в насрещното платно и след това да пукнем гума. „Можеш да покажеш на един човек правилния път, но не можеш да го накараш да върви по него.“ (Лао Дзъ). Забравяме за всичко това, още щом виждаме гледката от вилата, в която се настаняваме – Seashell Beach Villa. Посреща ни собственичката Синди – винаги усмихната и готова да помогне.

Освен красивите плажове, известни в цял свят, Сейшелите са и истинска съкровищница за любителите на растенията. А имотът на Синди и Флавиен е неподправена ботаническа градина. Има си и собствен плаж, с естествена сянка от много палмови дървета, на които са закачени два хамака, за да си почиваш и да съзерцаваш океана. Тук е домът и на две гигантски костенурки Алдабра (защитен ендемичен вид), с размери около метър всяка, които мързелуват по цял ден и позират за снимки. За добре дошли Синди ни е декорирала стаите с истински червен китайски хибискус, а от верандата стъпваме направо на белия пясък на Grand Anse и след няколко метра вълните отмиват песъчинките от босите ни крака. Зелени мангрови храсти и високи палми покриват безкрайната плажна ивица и плавно преливат в хълмовете зад тях.

Спокойно можем да си прекараме цялата почивка само тук, но пътешественическият дух копнее да вижда нови места. Качваме се на колата и потегляме към присъстващия в много класации за най-красив плаж – Anse Lazio. Вече шофираме само в лявата лента, за разлика от местните, които си карат в средата на и без това тесните пътища, лъкатушещи през зеления остров.

Освен, че е един от най-красивите в света, плажът е и лесно достъпен с автомобил. Това предполага, че ще има повече посетитители, но в късния следобед, около 17 часа, не са останали много хора. Има широк паркинг, където оставяме колата. След 150 метра преминаваме през рамката и влизаме в картината, като разлистваме палмовите листа и стъпваме по белия пясък на Anse Lazio. Разположен в залива Chevalier, плажът е дълъг около 600 метра и е достатъчно широк. От едната му страна е естествената сянка от много дървета, а от другата - кристалната тюркоазена вода. Живописни гранитни скали го ограждат в двата края и го пазят от вълни, което прави водата гладка като в голям открит басейн. Тук е същински тропически оазис, но нашата цел е едно малко, скрито плажче, което по нищо не отстъпва на големия си събрат. Тръгваме по едва забележима пътека в джунглата, която се изкачва между камъни и гъста растителност и бързо се спуска надолу, за да се слее с водата и да ни изведе в един друг, нереален свят, уникално въплътен в конкретна сетивна форма. Малък плаж, с фин бял пясък, върху който са надвиснали листата на няколко палми, наклонили се напред към водата, сякаш и те искат да почувстват пелената от нежност, с която ни галят вълните. От синьо-зелената вода изплуват големи камъни, с обли форми, което прави стъпването по тях толкова приятно. Покатерваме се върху им и усещаме топлината, която излъчват, докато слънцето бавно се скрива пред нас. Отзад остава зеленият остров и тишината, която казва всичко, докато фотоапаратът снима и кани света на представлението.

Смрачава се и поемаме обратно, за да не изгубим малката пътека, която ни връща отново на Anse Lazio. Малцина са останали да се радват на огненото небе, отразяващо се в равната водна повърхност, която изглежда като течно злато, а пясъкът се е обагрил в златисторозово. Заливът е изпълнен с много яхти и катамарани, дошли да присъстват на спектакъла.

Първият ни ден приключва на брега на океана, където отпускаме приятно изморени тела, докато отпиваме от местния ром, с вкус на кокос – Takamaka Koko, превърнал се в любимата ни напитка и слушаме вълните, които сякаш пренавиват като на лента видяното от нас през деня. Приятно е да си част от рая.

Още по-приятно е да се събуждаш там. Малко преди изгрев сме на плажа, където океанът продължава да засипва брега с леки вълни, а слънцето се опитва да се провре между няколко облака и да се издигне над високите хълмове в далечината. Безлюдният плаж ни приканва на кратка разходка, докато снимаме. От малки дупки в пясъка, който на сутрешната светлина е леко розов, се подават раци, много бързи и маневрени, за да се вкопаят отново в него и да изчезнат. Близо до нашата вила откриваме интересна арт инсталация от изсъхнали дървета и голям пустеещ двор, с много високи палми, а под тях – самотна беседка, покрита със сухи листа, гледаща към малкото открито пространтво от зелени храсти, в посока към океана. Да, има и такива места на Сейшелите. Връщаме се към вилата, където Флавиен заглажда пясъка и чисти брега от водорасли – това е ежедневната му утринна гимнастика. Правим си кафе и сок от манго и отиваме да досаждаме на костенурките. Оказа се, че са по-активни сутрин и благоволяват да опитат от листата, които им подаваме. Почиваме за кратко на шезлонгите под палмите, но колкото и да е хубаво тук, нас отново ни тегли неизвестното.

Отправяме се да проучваме острова, спирайки навсякъде, където видим нещо интересно. Следваме основния път, покрай брега, изобилстващ от плажове, с наклонени към водата палми, малки, диви и безлюдни, където местни рибари със скромни лодки се приготвят да влизат в океана. Стигаме до най-югоизточната точка на острова. Тук пътят свършва и решаваме да проверим дали ще можем да се доберем по брега до Anse la Farine – изолиран плаж, достъпен само по вода и по тясна пътека през джунглата. Тръгваме от края на красивия плаж Anse La Blague, където група от няколко изсъхнали дървета, в пълна противоположност със зеления бряг, стърчат от белия пясък, на фона на тюркоазената вода. Това създава усещането за още по-голяма горещина. Решение има – нахлузвам плавниците, вземам шнорхела, потапям се на хладно и светът се завърта наопаки. Отливът прави достигането до кораловия риф по-лесно. Кристалната вода и танцуващите риби около малките корали действат тонизиращо и отпускащо. Двойка Picasso triggerfish похапват, докато се опитвам да ги снимам и едната се спуска към камерата, която съм насочил към тях. Хавайското име на тази риба humuhumunukunukuāpuaʻa, в превод „риба със свинска муцуна“ би затруднило всеки с произношението си. Тя е истинска цветна палитра на художник, откъдето идва и името й.

Отново на брега, отливът ни помага да вървим напред, само да не закъснеем, че връщането ще е невъзможно. Заобикаляме група големи камъни и излизаме пред красива вила, издигната над скалите, до която водят стълби, изсечени в камъка. На две дървета, близо до водата, е вързан хубав хамак, от който се възползваме за снимки. На съседната скала има естествена площадка с пейка, на която пазят сянка две палми. Качваме се до там и се открива превъзходна гледка към целия залив. Виждаме, че е почти невъзможно да продължим по суша, но забелязваме близък малък остров. Състои се от няколко гранитни камъка, с интересни форми. На около 20 метра от брега е и решаваме да проверим дали ще успеем да стигнем до него. Отливът отново ни помага. Слагаме раниците на главите и започваме да газим в плитката вода. Дълбоко е само до кръста, но по-неудобното са малките обли камъни, по които стъпваме. И ето ни на мини острова. Харесваме си голям и гладък камък, удобен за лежане и се настаняваме на него. Докато се радваме на успеха и се любуваме на гледката, пускаме дрона да поработи. От птичи поглед, високият зелен бряг, с декорирация от естествени гранитни камъни, които се къпят в тюркоазена вода, е още по-въздействащ. А ние двамата „бедстваме“ сами на малкия остров. Сякаш времето е спряло, а в същото време лети неусетно и тръгваме обратно, преди приливът да ни е отрязал пътя за връщане и да си останем да „бедстваме“ за по-дълго време.

Хапваме от креолската кухня Fish Curry Coco и Vegetable Curry, гарнирани с ориз, а за преглъщане се доверяваме на местната бира SeyBrew. През това време правим и програмата за остатъка от деня. Решаваме да посетим Anse Georgette – другият топ фаворит за най-красив плаж на Praslin. До него е възможно да се стигне по два начина. Единият е лесен и е през петзвездния хотел Constance Lemuria, за което се изисква предварителна резервация, която Синди каза, че може да ни уреди. Другият е едночасов преход през джунглата. Естествено, че избираме втория. Паркираме колата до последната спирка на автобуса и хващаме гората. В началото пътеката върви през високи дървета, които пазят сянка и правят изкачването приятно, но не след дълго растителността става ниска и жаркото слънце ни огрява. Задължително трябват много вода и удобни обувки, а ние имаме от двете по малко. Марина е без удобни обувки, а аз – без вода. Ситните камъчета, на места правят пътеката много хлъзгава и трябва да се внимава. Откритите участъци се редуват с лабиринти от зелени храсти, които така я стесняват, че по нея може да се движи само един човек и пак се опира в тях. Големи оранжево-кафеви палмови паяци са заградили с плътна и здрава паяжина участъци от пътя и чакат улов в нея, докато се препичат. Гръмогласен Seychelles bulbul – ендемичен вид птица, с кафява окраска, рунтав черен гребен и оранжеви клюн и крака, издава поредица от стържещи тонове, които се засилват, щом го доближим. Определено не е музикален! От най-високия участък се разкрива гледка към голф игрищата на хотела, както и към съседния малък остров Cousin, който е природен резерват и рай за птиците. Пътеката плавно започва да се спуска надолу и между клоните вече виждаме част от залива и плажа. Приказно е и може би затова тук има дървена люлка, гледаща натам. Последни метри до долу и точно в 17 часа сме на удивително красивия Anse Georgette. Почти няма хора, само около 5-6 двойки, разпръснати на дългата 260 метра ивица. Стъпваме боси по белия пясък, пресичайки целия плаж, ограден от високи дървета, които правят естествена сянка. Стигаме до края му, където вниманието ни привличат няколко големи камъка и разбира се, палма над тях. И започват снимки, та чак до заник слънце. А залезът на това божествено място е нещо, което се помни цял живот. Вече сме почти сами, само три местни момчета все още се забавляват с топка на пясъка. Танцуващите искри, които слънцето е разляло върху водата, заблестяват още по-силно на намаляващата светлина и образуват вълшебна пътека върху нея, а тюркоазената доскоро вода се превръща в огненочервена. Спираме да мислим и се оставяме на сетивните си впечатления, изживявайки уникалността на момента в неговото съвършенство или както биха казали японците, истинко „ичиго-ичие“ – една възможност, една среща.

Тръгваме си с последните светли мигове на този необикновен ден и изкачвайки се обратно нагоре се обръщаме да погледнем през листата на дърветата опустелия плаж, докато светлината изчезне напълно и потъваме в мрак. Имаме един челник, така че се стараем да вървим един до друг. Малкото, което виждаме от неговата светлина е различно от това, което беше през деня. Изкачването и равният участък от пътя минават някак, но спускането надолу ни създава проблеми. Неравностите, малките камъчета, а също така и инерцията те карат да се чувстваш като на пързалка. Първо паднах аз, но благодарение на раницата на гърба се отървах без последствия, само загубени очила. След малко обаче силен вик зад мен раздира нощната тишина. Марина също падна по гръб и се удари на остър камък. За щастие ударът беше на 2 сантиметра от гръбначния стълб и се размина само с натъртване и малко кръв. За още по-голямо щастие носеше със себе си Арника, която свърши чудеса. Вече доста по-бавно продължаваме и успяваме да стигнем до колата.

Новият ден започва прекрасно. С малко сме пропуснали изгрева, но за сметка на това сме свежи и отпочинали и обещаваме да наваксаме със залеза. Флавиен вече е почистил брега от водорасли и е заравнил белия пясък навсякъде. С удоволствие оставяме първите следи по него. Наслаждаваме се на подухващия лек вятър, докато се пробуждаме и съзерцаваме океана. Не забравяме да проверим и какво правят костенурките, а те си похрупват от храната, която им е дал нашият домакин. Компания им правят един гущер, който се е покатерил върху едната и малка зеброва гургулица, разхождаща се около тях.

Днес решаваме да обикаляме по непопулярни плажове, като оставим време следобед и за Côte d'Or. Вече сме кръстосали острова няколко пъти и започваме да свикваме с шофирането на местните. Първо спираме на малък плаж за снимки, докато светлината от слънцето все още е подходяща. Свикваме и с времето за прилив и отлив. Около 10 сутринта е максимумът на отлива, а в 16 следобед е приливът. Има плажове като този, на който сме в момента, които почти изчезват при прилив. Оставаме тук за 30-40 минути, докато се наситим на снимки и продължаваме, в търсене на място за гмуркане. Намираме малък залив, с пясък и скали, както и естествена сянка. Прохладната бистра вода позволява добра видимост, а тук изобилства от живот. Наличието на морска трева дава възможност на по-малките рибки да се крият в нея и да любопитстват от там. Навътре се появяват и корали, за съжаление повечето мъртви, но има и живи. Разнообразието от риби, които са навсякъде около тях е наистина голямо. Движат се на пасажи от по няколко. Има и по-едри солови играчи, които не се смущават от присъствието на хора, но държат лека дистанция, ако се опиташ да ги доближиш. Пъстротата на подводния свят е пленителна и хипнотизираща, а тишината – отпускаща и приятна и не усещаш как времето лети. Отново сме на брега, решени да открием следващото пленително място.

Всички плажове на Сейшелите са с ослепителен бял пясък, но ние намираме един, който е тъмнокафяв. Този цвят обаче не се дължи на пясъка, а на това, че е покрит с плътен воал от сухи водорасли. Има и много паднали и изсъхнали дървета, с преплетени клони. Това прави картината сюрреалистична. Отвъд контрола на разума усещаме красотата в неочакваното и невероятното.

От дивия безименен плаж отиваме на популярния Côte d'Or (Anse Volbert) – „златен бряг“. В пълен контраст с мястото, на което бяхме, тук има само два цвята – ярко бяло и синьо. Краят на дългия 2600 метра плаж не се вижда. Може да се каже, че това е туристическият център на острова, с разположените около него хотели, магазини и ресторанти. Има и плажуващи, но поради големите му размери не се усеща тяхното присъствие. Равен и плитък е, особено при отлив и се налага да повървим, за да се намокрим до кръста. Ниските вълни се смесват с изключително финия бял пясък и образуват нещо като млечен шейк, който завива брега с бледосиня пелена. Пухкави бели облаци се отразяват в гладката повърхност на водата на залива и изпълват хоризонта. Намират се и естествени сенки, от дървета и палми, но в царството на сенките дебнат малки мухички, които така яростно хапят и не се страхуват от нищо. Спасението е в океана или на слънце, но и там не се издържа дълго. Затова е време да хапнем и да се опитаме да намерим добро място за залеза, нали му обещахме специално внимание. На Сейшелите има много заведения, които предлагат храна за вкъщи и това е отлична възможност да си направим импровизиран пикник. Какво по-хубаво от това да похапваш на брега на океана, докато му се любуваш. Освен вкусна храна, тук открихме и превъзходен индийски сладолед, с шам фъстък и манго – „Amul“. Сигурно изядохме всичкия такъв на островите.

Преценяваме от коя страна на острова ще е залезът и поемаме натам, за да си изберем подходящ терен за снимки. Минаваме през комплекс, с богати градини от цветя, но гледката от плажа ни се струва обикновена или направо скучна, затова продължваме. Времето напредва и като нищо ще пропуснем момента, ако не побързаме. Паркираме колата на отбивка на пътя, откъдето смятаме, че трябва да има видимост и се шмугваме в храстите. Попадаме на място, където водата започва направо от дърветата и почти не е останал пясъчен бряг, но за сметка на това има интересни гранитни скали, а голямо дърво буквално е полегнало над водата и се къпе в нея. Идеално е – транссърфинг в действие. Балансираме по гладките камъни и здравите клони, докато избираме позиция, от която да снимаме и залезният спектакъл започва. Отново сме само ние двамата и океанът, докато слънцето обагря всичко наоколо и бавно се потапя в него, но сякаш остава да блести нежно в очите ни. Миг краткотраен, но и вечен.

Пореден ден, в който се събуждаме с гледка към океана и се чудим дали наистина сме будни. Но какво значение има, нали е красиво. Слънцето все още не се е показало над високите зелени хълмове, само розовите облаци над тях го издават. Минути сутрешна наслада под палмовата градина дават енергия и тонус за целия ден. Целта ни днес е природен резерват „Fond Ferdinand“. Пътят до там е много живописен, преминава през буйна зелена растителност и цъфтящи храсти или се вие покрай лазурния бряг на океана, заобикаляйки големи скали. Пристигаме малко преди 8 сутринта, за да сме с първата група, която е най-малка, а и температурите са все още приятни. Избрахме този резерват, защото е много по-голям и богат по отношение на ендемични растителни и животински видове от по-известния Vallée de Mai. Входната такса е 300 SCR, може да се плати и с карта. Посещението в парка е възможно само с водач. Джулия ще води събралата се група от 10 души, любопитни и нетърпеливи да тръгваме. Първо спираме пред витрина, с няколко големи ядки на Coco de Mer, където тя ни обяснява накратко историята на този плод и голямото му значение за Сейшелите. Защитен е със закон, забраняващ брането и изнасянето му от тук. Дори печатът на визите за страната е с неговата форма. Нашата водачка ни дава брилянтна идея как, ако искаме, да останем за по-дълго безплатно на Сейшелите. Разбира се, че искаме! Предлага ни да пробваме да изнесем Coco de Mer без съответния сертификат от страната, като това ще ни гарантира дълъг престой на пълен пансион в... затвора.

Много е забавно с Джулия, постоянно се шегува и заиграва с приличащата на дамски задни части форма на плода. Палмите, на които расте достигащата до 30 кг ядка, в естествена среда се срещат само на два острова на Сейшелите – Praslin и Curieuse и се извисяват до 40 метра височина. Съществуват мъжки и женски, като мъжките имат само израстък, покрит с ароматни цветове, наподобяващ мъжки полов орган. Женските палми трябва да достигнат до възраст от 25-30 години, за да дадат плод, но за сметка на това са дълголетни.

Вървим по пътека, която навлиза сред дърветата и се изкачва нагоре. По бамбукова пръчка тече бистра вода. Това е единственото място по целия маршрут, където може да се набави такава. Запознаваме се с младо руско семейство, които като нас изостават от групата, за да снимат. Те са за втори път тук и са се подготвили с дългофокусен обектив с надеждата, че ще видят черен папагал. Ние също се надяваме и постоянно гледаме нагоре към високите дървета. Скоро стигаме и до първите палми Coco de Mer, отрупани с големи и малки плодове. Пътеката минава толкова близо, че ни позволява да се докоснем до тях.

Джулия ни показва и мъжки екземпляр, цъфтящ наблизо и се шегува, че при силен вятър двете дървета правят любов. Продължваме да се изкачваме още нагоре, минаваме под някои много високи палми и стигаме до няколко големи ядки от Coco de Mer. Водачката ни взема една от тях и се шегува, че както жените с красиви форми струват много пари, така и тази ядка може да струва стотици долари. Така в приказки и смях неусетно изминават два часа и стигаме до върха, където се открива красива гледка към залива Baie Sainte Anne, към остров Eve, свързан към Praslin с път, както и към близките острови Round, La Digue и Felicité. Обед наближава и горещината на открития връх се усеща, затова бързаме да се шмугнем отново в прохладната гора на парка. Спускането ни отнема около 40 минути и преди да се разделим с Джулия, тя ни подарява за спомен парче кора от канелено дърво (уверявайки ни, че можем да си я вземем безпроблемно у дома), която ухае приятно и ще ни напомня за нея.

От нашите нови руски познати узнаваме за място за гмуркане, където би трябвало да има много риби и корали. Решаваме да го проверим, но преди това, тъй като сме наблизо, правим леко отклонение, в нов опит да достигнем до Anse la Farine. Този път захождаме от другата му страна. Оставяме колата до еко ризорт Le Vasseur La Buse и преминаваме през неговата крайбрежна ивица, на която са наредени бунгала на първа линия, а пред тях не се вижда жива душа. Заобикаляме голяма група гранитни камъни, благодарение на отлива и излизаме на малък залив, с красив плаж и палми. Отдръпналата се вода е оставила мангровите храсти да стърчат над земята на своите корени, като на кокили. Малко по-нататък следва друг красив плаж, спираме до тук обаче, тъй като има препятствия от големи скали и плътни храсти, които не са непреодолими, но няма да ни остане време и енергия за гмуркане. Оставаме за кратка почивка на това хубаво, диво място и се наслаждаваме на тишината. Връщаме се обратно, този път минаваме през самия ризорт, където откриваме красива композиция от естествено подредени черни камъни, с неповторими форми. Запазена марка на Сейшелите.

Какво по-хубаво в горещия следобед от едно разхлаждащо гмуркане. Намираме мястото, което ни описаха руснаците и погледа ни притеглят няколко скали, стърчащи над водата, на около 20 метра от брега. И наистина, в близост до тях се натъквам на голям пасаж от сребърни монодактили (Monodactylus argenteus), които в плътна група се движат бавно покрай скалите. Не се страхуват особено от мен, дори когато се гмуркам сред тях. Отпускам се за известно време така, като ги доближавам на ръка разстояние. Оставям ги и последвам един едър акантурус (Acanthurus lineatus), който е сравнително бърз и маневрен и ме отвежда зад скалите, където четирири трахинота (Trachinotus goodei) спокойно ми пресичат пътя. Тук се забелязват и много живи корали, повечето с розов цвят и все още малки като размер, което е радващо. Благодарни сме, че имаме възможността да се докоснем до разнообразието на подводния свят, изпъстрен с различни форми и цветове.

В късния следобед решаваме да отидем до Anse Lazio или по-точно до малкия скрит плаж, за да завършим престоя си на острова така, както го започнахме. В нежен плен от ефирни вълни наблюдаваме поредния красив залез от острова на палмите – Praslin и сме безкрайно щастливи в романтичната прегръдка на Индийсия океан.

Една въздишка време и престоят ни на Praslin отлетя като нежен полъх на океански бриз, оставил след себе си безчет спомени и емоции. Разделяме се с нашите мили домакини, които успяха да ни накарат да се почувстваме като у дома си. Погалваме двете големи костенурки и оставяме следи в белия пясък, но този път в посока, обратна на океана. Отново сме на път, защото „Ползата от пътуването е да регулира въображението чрез действителността.“ – Самюел Джонсън.

Малко преди обед паркираме колата на паркинга на пристанището. Никой не дойде за нея, затова прибираме ключа в жабката и се качваме на ферибота Cat Rose. Той ще ни отведе до приказния La Digue, който ясно се вижда и от тук. Няма големи вълни и пътуването е гладко и приятно. Отне 15 минути. Докато прочетем мотото на катамарана „От единия край на рая, до другия“ и трябва да слизаме. Явно пътуванията в рая са кратки. Няколко големи скали са изплували от водата и загатват за това, което предстои. На пристанището ни чака голяма голф количка, с която стигаме до La Passe Holiday Villa – нашият дом на острова. Веднага си поръчваме два велосипеда за всичките дни и едва разопаковали багажа, те вече са тук. С площ от 10 квадратни километра, придвижването из La Digue става основно с колело или пеш. Няколко таксита и служебни автомобили, които зареждат магазини и хотели, са единствените замърсители на въздуха – истинска еко благодат. Мятаме се на новите си превозни средства, които са малко очукани и скърцат, но все пак работят, и се впускаме в преследване на мечтите си.

В западната част на острова, около големия плаж Anse La Réunion, са всички магазини, хотели и къщи. Останалото е диви плажове – от красив, по-красив. Традиционният начин на живот на местните жители се е запазил и придава допълнително очарование и атмосфера. Много от мъжете приличат на реге изпълнители и обичат да пеят, докато вървят по улицата. Разговорите им са шумни и весели, на техния сейшелски креолски.

Скоро къщите се разреждат и пътят навлиза в сянката на гъста тропическа гора. Има леко изкачване, последвано от стръмно спускане, за да свърши до малко езеро с водни лилии. Оттук до близкия Grand Anse е черен път. Свиваме с велосипедите вдясно, по тясна пътека между зелените храсти, докато тя се стеснява толкова, че се налага да ги оставим и да продължим пеш. Звукът от песента на многото птици е хипнотизиращ. Заслушани, следваме пътя, който ни отвежда до грамада от големи гранитни камъни, подредени амфитеатрално. Излизаме на живописния Anse Songe. Пясъчната ивица е малка, но има дивен скалист бряг, в който ефектно се разбиват вълните, поради липсата на коралов риф. Върху тъмносинята вода се носи бяла пелена – вълна след вълна, в някакъв див ритъм. Преминаваме по полегатите скали, далеч от вълните и навлизаме в мангрови храсти, по тясна пътечка. Срещаме млада двойка, сияеща от щастие. Поздравяваме ги и се разминаваме, за да излезем на голям плаж. Вълните все още не са успели да отмият изписаното в мокрия пясък предложение за брак. Съдейки по израженията им – отговорът е бил положителен. След отлива голяма част от крайбрежието е останала покрита с интересни каменни образувания, с остри шипове. Заобикаляме ги внимателно и стигаме до чиста пясъчна ивица. Оттук виждаме целия красив залив, с плътно покрити от зелена растителност върхове, брегове с бял пясък и тюркоазен океан. На места стърчат гранитни скали, сякаш искат да спукат пухкавите бели облаци над тях. Събираме всички детайли в неповторима картина, материализирана от пространството на варианти и потъваме в нея.

Намираме превозните си средства, където ги оставихме – небрежно зарязани в храстите и се преместваме на Grand Anse. От тясната пътека изведнъж излизаме на белия и мек пясък на един от най-красивите плажове на острова. В 16 часа следобед има само три двойки, разположени на малкото сенчести места. Една от тях се бори с вълните, които обливат брега в непрестанен ритъм и рисуват дълги бели ивици върху синята вода. Изваяни от природата дивни скали, като стражи ограждат в двата края Grand Anse.

Първата част от пътя обратно е стръмна и задъхваща, но следва дълго и приятно спускане. То дава възможност на мускулите на краката да си починат, а на нас – да се любуваме на зелената тропическа гора. Минаваме покрай интересен параклис, вграден в голяма скала, около която са надвиснали дълги лиани от високите дървета. Скоро се появяват и първите къщи, с пъстри градини от цветя и се сливаме с ежедневния ритъм на острова.

Отправяме се на север по бетонния път, който обикаля брега и предоставя изумителни гледки към океана. Набелязваме място, от което би трябвало да има добра видимост към изгрева и се връщаме на Anse Severe, за да не изпуснем залеза. На дългия 400 метра плаж вече започват да се събират хора. Няколкото бара, разположени по крайбрежието, са допълнителен стимул за посещение на това място. Изкачваме се върху голям гранитен камък и се наместваме удобно между полираните вълнообразни форми, като в хамак. Така, полегнали под листата на палмата изпращаме деня, докато слънцето бавно изчезва зад върховете на близкия остров Praslin.

таваме със зората и скачаме на велосипедите, без да мислим какво да облечем или как изглеждаме. Непринуден отклик на повика на островния живот. Носим се волни и безгрижни, сякаш сме се върнали в детството и бягаме в преследване на някаква откачена идея. А може би това е истинското щастие? Трябва да заобиколим най-северната точка на острова, за да имаме видимост към изгрева. Стигаме до набелязаното от предния ден място точно с пречупването на слънчевите лъчи в атмосферата и ставаме свидетели на великата зрителна измама – да виждаме слънцето преди да е изгряло. Оставаме около 20 минути, докато снимаме началото на новия ден, а те отлитат като миг. Прибираме се във вилата да изпием сутрешното кафе, въпреки че от него вече няма нужда. Две кучета бягат пред нашите колела и са единствените будни същества наоколо, а плажът и заведенията са пусти и тихи. Спираме за снимки на интересен бар, с форма на голям ананас, кучетата също идват. Явно и те искат да участват в снимката. До самия път, близо до зелената трева виждаме една гигантска костенурка. Тя няма нищо против нашето присъствие, даже ни позволява да я погалим. В следващите дни видяхме, че са две и си живеят около бара-ананас, свикнали с хората. Малко след това попадаме на чудновато дърво, чието стъбло е с диаметър повече от два метра и се състои от вплетени една в друга множество лиани, дебели и твърди като корени, но растящи нагоре.

След кратка почивка, заредени с емоциите от бурното начало на деня се качваме на верните ни велосипеди и решаваме да проверим докъде стига пътя, обикалящ острова от север на юг. В тази безлюдна част има само няколко вили, а плажовете се редуват един след друг. Пътят се вие успоредно на брега и е много приятно да наблюдаваме океана, докато въртим педалите. В по-голямата част от тази страна на La Digue водата е покрила всичко, но има и места с ослепително бели пясъчни ивици. На едно от тях спираме за кратко. Хубавият бетонен път свършва до плажа Anse Fourmis. Оставяме колелата и се шмугваме в храстите, следвайки бледа жълта стрелка, сочеща към тях. Вървим сред високи дървета и големи камъни. На места се провираме между плътни клони или се катерим по гладки скали, а градусите се повишават. Където се открие възможност, слизаме и до брега. Така попадаме и на уютен малък плаж. Кратка почивка и отново влизаме в джунглата от дървета и храсти. След около 40 минути стигаме и до първата човешка следа – малка табела, обърната с гръб към нас. Любопитни сме да разберем какво пише на нея и с изненада виждаме „край на пътеката“. Е, как така, ние откъде идваме? Доволни, че вече се движим по маркиран маршрут стигаме до приятен, но пуст бар на плажа Anse Caïman. В близост до него попадаме на малък естествен басейн, ограден от скали, които спират вълните на океана. В идеално гладката, прозрачна и плитка вода плуват малки рибки. Изобщо не се страхуват от Марина и се бутат в нея. А тя си лежи блажено сякаш има запазен час за „FISH SPA“. Докато тече процедурата, пускам дрона в полет. Той разкрива как от другата страна на тези удивителни скали вълните се разбиват със страшна сила, в опит да преодолеят тяхната съпротива. Два различни свята.

След релаксиращия и отпускащ ефект на натуралните „спа“ процедури тръгваме по добре отъпкана пътека, с информационни табели за флората и фауната в района. Е, друго си е като има маркировка. Скоро стигаме до първия по-голям плаж Anse Cocos, на който също няма никого. И тук има естествен малък басейн, но ниските скали пропускат по-силните напори на океана и създават леко вълнение в него. Минаваме през изоставен бар и продължаваме по сенчестата пътека, за да се скрием от изгарящите слънчеви ласки. Не след дълго излизаме на следващия разкошен плаж Petite Anse. Тук вече има някакво присъствие на хора, а и барът работи. Малкото естествени сенки са заети и търсим спасение от слънцето около скалите, в края на плажа. И това не ни стига. Изкачваме се внимателно по гладките камъни и попадаме на огромна канара, наклонила се към океана. Провираме се между по-малките скали, на които тя се опира. Природата тук е създала идеалния долмен – прохладен и с пленителна гледка. Все едно сме на балкон в театър. Остава само да се настаним удобно и да се насладим на постановката. Пред нас е тюркоазеният океан, с пухкавите облаци, а в краката ни са белият пясък и прохладната вода, оградени от дивни скали и зелена растителност. Намерихме своето място, където да се забавляваме до късния следобед и не ни се тръгва.

Прибираме се обратно и преди залез отиваме да видим как е подводният живот на La Digue. Харесваме си скали близо до Anse Patates, където водата е сравнително спокойна. След часове под яркото слънце днес, в обятията на океана е изключително приятно, а пъстрият и разнообразен живот, който кипи тук засилва това усещане. Красиви риби, обагрени в богати цветни краски играят на криеница в камъните. Липсата на коралов риф зад скалите прави теченията в дълбоката вода силни и опасни. Затова се връщам между тях, където е по-спокойно. Докато плувам на повърхността, на около 4 метра под мен бавно преминава сива рифова акула, дълга около метър. Въодушевен я следвам за кратко, но спазвам дистанция. След малко се появява и втора, с подобни размери, а после бавно се губят от погледа ми. Всичко се случи изключително бързо, затова съм много щастлив, че успях да ги снимам на видео за спомен. С това приятните срещи под водата не приключват. Между два камъка, на бялото пясъчно дъно виждам шипоопашат скат (Thorntail stingray), който лежи и не помръдва. Кръглото му черно тяло изпъква на светлото дъно и завършва с дълга, подобна на шип опашка. Малките му размери подсказват, че е млад екземпляр. Правя няколко гмуркания над него, докато го снимам, а той не показва никакви признаци на живот. Оставям го на спокойствие. Все пак това е неговият свят, а аз съм само един любознателен гост, който си тръгва ликуващ от срещите в него. Вече на брега, емоцията още ме държи и усмивката не слиза от лицето ми дълго време. Още един ден, изпълнен с вълнуващи преживявания, приключва с чашка от любимия Takamaka ром и в компанията на любимия човек. Животът е прекрасен!

Прекрасно е и утрото на зеления остров. Вдишваме дълбоко чистия въздух от верандата на вилата и наблюдаваме гъстата тропическа гора, завладяла близкото възвишение. В двора, близо до нас няколко малки цветни птици се радват на новия ден. Същото е и настроението на черно-белия котарак, който е тук от първия ден и е нетърпелив да се отърка в нас. Свежи и заредени с енергия се качваме на велосипедите и потегляме към Grand Anse, пресичайки острова в най-ниската му част. Оттук продължаваме пеш до познатото ни място, където си мислехме, че пътят свършва. Решени да обиколим острова от южната страна търсим възможност, но не откриваме такава. Това още повече ни мотивира. Често сме изпадали в подобни ситуации и почти винаги сме успявали, благодарение на това, че не сме се отказвали. Докато се лутаме, към нас се приближава група от няколко туристи, водена от местно момче. Не им обръщаме внимание и продължаваме да търсим брод. Сещаме се, че можеше да ги попитаме за пътя, но тях вече ги няма. Сякаш се изпариха. Следите им ни отвеждат до теснина между две скали. Промушваме се през нея и попадаме в истински лабиринт от камъни. Налага се да пълзим под тях, да се провираме, да се катерим и да се разтягаме, стъпвайки от един на друг. Тук няма път, няма никакви следи и ориентири, по които да се водим, само канари от камъни. Успяваме да излезем на открито, откъдето се вижда целият залив, с близките плажове, по които минахме, идвайки насам. На това място океанът е малко по-бурен и с възхищение наблюдаваме как мощните му вълни се разбиват в скалите. Синята вода завира в хиляди бели балончета, а водните капки отскачат на метри височина. Продължаваме да се движим през чукарите, между гората и водата и стигаме до най-южната точка на острова. Тук няколко палмови дървета ни осигуряват прохладна сянка, за която сме благодарни. Пред тях като стена са наредени зъбери, с най-различни форми. Стигаме до плаж, с красива пясъчна ивица и дълъг бял воал от вълни, които го обливат – Anse Marron. С удоволствие стъпваме по мекия пясък, докато го пресичаме и стигаме до скала в края му. Зад нея има защитена част от гранитни камъни, където водата е плитка и спокойна. Спираме за кратка разхлаждаща почивка в естествения басейн. Групата, която ни задмина също е спряла тук и водачът им изсипва с шепа във водата нещо, приличащо на пясък. След малко, по възклицанията на хората около него разбираме, че се случва нещо интересно. Приближаваме се и виждаме множество риби, както и малка, 50 сантиметрова акула. Разбираме, че е безопасно и сядаме във водата, а те плуват наоколо и се стрелкат рязко към храната, която им дават. Отпускаме се, колкото и странно да е в присъствието на акула и оставаме в плен на топлата вода и цветните риби в естествения басейн.

Отпочинали, подновяваме обиколката на острова по отъпкана пътека през гората, която ни отвежда до Anse aux Cèdres. Малък див плаж, разделен от кедрови дървета, на които вероятно дължи и името си. На брега вълните са разпилели парчета от корали. Отново няма никого. Ние също не се задържаме дълго и стигаме до Anse Pierrot. Това е може би плажът, който създава истинското островно усещане и те кара да чувстваш силата и свободата на чистата, недокосната от човека красота. Тъмносиви отвесни скали, обвити с гъста зеленина, се издигат сякаш до небесата. Палми, предлагащи приятна сянка са разпръснати върху белия, равен плаж, с плитка тюркоазена вода. Оттук започва и кораловият риф на острова. Съзнаваш, че си свързан с това място чрез невидима нишка и се къпеш в енергията на природата. Само още една двойка се радва на възвишената й красота, под сянката на една от палмите.

Правим кратка почивка и напълно презаредени продължаваме към Anse Source d’Argent – перлата на Сейшелите. Вървим в плитката вода, заобикаляйки внушителни гранитни скали и малки пясъчни ивици, които изчезват напълно при прилив. Живописният релеф на огромните камъни ни пренася в праисторическо време или на снимачния терен на някой от филмите, създадени тук. Цялата крайбрежна ивица представлява съвършен и неповторим естествен декор за снимки. И ние го използвахме. Пресичаме „сцената“ от единия край до другия, за да излезем на същинския плаж. В ранния следобед тук има толкова хора, колкото не сме виждали на всичките плажове на острова, събрани заедно. И въпреки това има къде да полегнеш, без да пречиш на никого. Достъпът до Anse Source d’Argent е платен и трябва да се влезе през парк L'Union Estate. Преходът, който направихме ние от Grand Anse е друга възможност, но не се препоръчва без водач, поради риск от загубване. Ние нямахме такъв и не се изгубихме. По-рано срещнахме двама норвежци, които също бяха избрали нашия маршрут, но го правеха в обратната посока, също сами. Разминахме се в един от най-трудните участъци, където се чудиш да се връщаш или да продължиш и така си вдъхнахме кураж взаимно. След като разбра, че сме от България, по-възрастният се пошегува, че е чувал за Тодор Живков, Бойко Борисов и Христо Стоичков. Популярни сме българите по света.

На територията на парка може да се видят ванилова и кокосова плантация, както и много гигатски костенурки, мързелуващи под сянката на високата скала – Giant Union Rock. На излизане все пак трябва да заплатим входна такса, въпреки че идваме от другата страна. Уверяват ни, че до края на деня може да дойдем отново. Така и ще направим, но преди това отиваме да си вземем велосипедите, които зарязахме по-рано. Пресичаме острова за пореден път.

Освежени и подкрепени се връщаме на Anse Source d’Argent, за да наблюдаваме залеза. В късния следобед формите на гранитните камъни изпъкват още повече, подчертани от плътните сенки и рисуващата топла светлина на слънцето. Мястото изглежда различно, дори по-красиво. Природата е променила пейзажа, оставяйки най-доброто за финал. Покатервам се на една скала, а Марина си избира съседната. Наблюдаваме как слънцето бавно потъва в океана, отнасяйки със себе си цветовете на момента.

За да ни ги покаже отново на следващия ден, който за нас започва с избухващ изгрев от плажа Anse Gaulettes. За няколко минути небето и водата са огненочервени. Слънцето срамежливо наднича от хоризонта и очертава силуетите на близките острови Felicité и Marianne. Приказната красота на изгревния миг се запечатва в нас за целия ден, който се изнизва неусетно между гмуркане и плажуване – все приятни островни занимания, които магичният La Digue ни предлага.

Последното утро на острова прекарваме на верандата във вилата, съзерцавайки гъстата тропическа гора, заляла върховете, в компанията на котарака без име. Преди 10 сутринта сме на ферибота, който ни връща до Praslin, а от там малкият самолет DHC6 ни понася към Mahé.

Отново сме на летището, откъдето започна нашето сейшелско приключение, но все още е рано да си ходим. Жадни за повече, вземаме кола под наем и се впускаме в дебрите на най-големия остров на Сейшелите – островът на изобилието. Изобилен както на природа, така и на хора. След престоя на La Digue, където почти не срещахме автомобили, тук движението, особено в столицата Виктория ни се струва леко натоварено. Има дори магистрала, с дължина малко над 3 км и максимално разрешена скорост 80 км в час. Първата ни отбивка е плажът Anse Intendance, до който се стига с кола. Дълъг е около километър и е покрит с фин бял пясък. Изглежда празен, въпреки присъствието на хора. Гъста растителност, в комбинация с гранитни камъни го обграждат от едната страна, докато откритият океан го облива с пяна от бели вълни от другата. Продължаваме по крайбрежния път на север, покрай цветни дървени креолски къщи, скрити сред палмите. Спираме да погледнем Anse Takamaka, Baie Lazare и Anse à la Mouche, в чиито спокойни води са разпръснати много от рибарските лодки.

Следваме пътя, който ни отвежда до Port Launay. В гладката като на езеро вода на тихия залив се отразяват високите зелени хълмове, с върхове, покрити от ниските облаци. Дълга пясъчна ивица, с формата на подкова, опасва брега. Липсата на вълни го прави привлекателен за плуване. Отправяме се към живописни скали, в единия край на плажа. Срещу нас върви гол до кръста младеж, с жълто-оранжева кърпа, прибираща обемните му расти. Носи две големи, червени риби. След като го попитахме, разбираме че това са групери (уязвим вид – предразположен към изчезване). Той вади нож и започва да ги реже направо на пясъка. Червените групери стават бели, сякаш оваляни в брашно. Не оставаме да гледаме продължението на този ритуал, а насочваме вниманието си към наближаващия залез. Мястото започва да се преобразява. Океанът сменя своята синьо-зелената окраска с огненочервена, докато слънцето се скрива зад близкия остров Conception.

Рано сутринта от терасата на апартамента ни в Mahé, със сънени очи попиваме как белите криволичещи вълни очертават началото на кораловия риф в красивия залив Anse aux Pins. Зад него тъмносиният цвят на океана се променя в палитра от тюркоазени нюанси.

 

 

Докато все още е хладно потегляме към Morne Blanc – лек пешеходен маршрут, с панорамни гледки, в подножието на най-високия връх на острова – Morne (905 м). За разлика от другите острови на Сейшелите, тук има възможност за преходи с по-голяма денивелация. Пътят минава през гъста тропическа гора. Две трети от височината до изходната точка преодоляваме с автомобила. Паркираме след чаената фабрика, близо да табела, оказваща началото на пътеката. Започва със стръмни стъпала, изкопани в земята и укрепени с дървени клони. Изкачването е постоянно и леко задъхващо, но благодарение на високите дървета се движим на сянка. Заслушани в песента на птиците, неусетно стигаме и до първата гледка към югозападното крайбрежие и близкия плаж Grand Anse. Колкото по-високо стигаме, толкова по-влажна става гората и се забелязва повече мъх по скалите. Продължаваме, като внимаваме с хлъзгавите камъни и изпъкналите корени. Малка пролука между гъстите храсти ни открива видимост и към живописен хребет, завършващ с връх Morne. Стигаме до дървена панорамна площадка, която е крайната точка на маршрута. В необятния син хоризонт се сливат океанът и небето и няма никаква земя на повече от хиляда километра. Простор за душите ни, които в миг се понасят навред. Телата ни все още не могат да ги следват, но картината, която виждаме от дрона визуализира техния полет. Платформата, на която се намираме е заседнала като гнездо върху две отвесни скали, обградени от гъста зелена растителност, разпиляла се по целия остров. Западното му крайбрежие е пред нас, както и близките безлюдни острови Thérèse и Conception.

Заредени от гледката се спускаме надолу. На покрита със зелен мъх скала забелязваме тенрек – дребен бозайник, приличащ на голям плъх, но с бодлива козина. Не се смущава от нас и събира слънце на малкото огряно пространство. Срещаме и черна Seychelles Wolf Snake – ендемичен вид неотровна, но застрашена от изчезване змия.

 

 

 

 

 

Спускането от върха е много по-бързо от изкачването и докато се усетим вече сме в колата. Пътят ни среща с океана при дивата лагуна Port Glaud и решаваме да се разхладим. Най-хубавото е, че спираш колата и си във водата. Този плаж не е сред популярните, но според местните е един от най-красивите и наистина си заслужава. Случваме на отлив и това ни дава възможност да стигнем по суша до малък остров, разделящ бреговата ивица. На скромната му площ има няколко дървета, гранитни скали и мангрови храсти, а от най-високата му точка се вижда сградата на пустеещ хотел. През 80-те години на миналия век Mahé Beach Hotel е бил лицето на Сейшелите. Тук се е провеждал конкурсът „Мис свят 1998“. Днес останките му са превзети от природата, което го прави атрактивно място за посещение на много туристи, въпреки забранения достъп и охраната.

 

 

Късно следобед намираме друг див и скрит плаж, разположен в безлюдна местност, недалеч от Port Launay. Разполагаме се на мекия бял пясък, под сянката на дърветата, между малки скали с фантастични форми. Време е за тишина. Единствено леките вълни и писъкът на някоя птица я нарушават. Чуваме ясно дори пърхането на крилете при полета на сейшелският плодов прилеп, популярен и като летяща лисица (Seychelles fruit bat), срещан често на острова. Дневната светлина не ги притеснява. Висят от клоните на дърветата, докато похапват малки зелени плодове от тях и ни гледат с тъмните си очи, изпъкващи на оранжево-кафявата им окраска. Размерите им са впечатляващи и леко стряскащи, особено докато летят, добре че са вегетарианци. Докато ние си почиваме, местен младеж, оборудван с маска и шнорхел влиза във водата и се изгубва зад скалите. Последвам примера му. Подводния свят тук също впечатлява с голямо изобилие. Трябва обаче да се внимава с коралите, докато се премине плитката част на малкия залив. От тях се хранят риби, с различни цветове и размери, на групи или сами. Увлечен, отивам по-навътре, до началото на рифа, който е като отрязан с нож и рязко става дълбоко. На няколко метра под мен, от дупка между коралите се показа главата на морена (Giant moray) или както я наричат местните Kong. Стои така и ме наблюдава, без да се показва повече, сякаш ме предупреждава. По размерите на главата предполагам, че е голям екземпляр, затова се отдалечавам под зоркия й поглед. Близо до брега, пасаж от хиляди малки рибки търси убежище в плитката вода. Излежаваме се на пясъка или върху топлите и гладки камъни до залез слънце. Междувременно момчето излиза от водата с нещо като чувал. Питаме го какво е хванал и той въодушевено развързва торбата и вади голям октопод. Предположихме, че го е уловил с харпун, но той отговаря, че харпуните са забранени тук и ни показва две самоделни, железни, 50 сантиметрови куки, със заострени върхове.

 

  

 

 

 

В последния ни ден на островите облаците се сгъстяват, но и през малкото пролуки слънцето провира своите лъчи и рисува шарки по океана. Докато е още рано тръгваме към друг маршрут в планината – Copolia. Лека и приятна пътека, сред ендемични рестения и палми, с малка денивелация. Тя е и единствената, която има входна такса от 100 SCR. Готови сме и влизаме в гората по каменни стълби надолу, които водят нагоре, колкото и странно да звучи. След тях спускането продължава по добре отъпкана пътека до най-ниската точка в падината. Оттам започва стръмно изкачване, на зигзаг към върха. Информационни табели, разположени в близост до растенията ни улесняват в разпознаването им. Интересни палми от рода Pandanus се издигат от двуметрови гъсти и здрави корени, образуващи конус над земята. Малко преди края на пътеката излизаме от тропическата гора и стъпваме върху полегатия хълм на Copolia (497 м). Върхът представлява огромна гладка скала от гранит, в чиито процепи намират живот ендемични растения. Едно от тях е Vacoa – палма, която расте като храст, а хищното растение стомна (Nepenthes pervillei) примамва насекомите в киселинната си вътрешност и така се храни с тях. Флагът на Сейшелите се развява, закачен на една от малките палми, на фона на великолепната гледка към източното крайбрежие на Mahé. Оттук виждаме красиво оформения изкуствен остров Eden, с бели плажове и изрядни кейове. Зад него е групата от зелени острови на най-стария морски резерват на Сейшелите – Sainte Anne. На запад плътни облаци са обвили издигащия се над всичко връх Morne. Докато си почиваме на топлата скала и се възхищаваме на заобикалящия ни пейзаж, усещаме енергията на това място, приятно разхлаждани от усилващия се на моменти вятър.

 

                            

 

 

 

                

 

Връщаме се обратно до колата и пресичаме столицата Виктория, където животът е някак забързан, за да стигнем до северозападната част на острова, откъдето започва преходът към Anse Major. В 14 часа следобед поемаме по открита пътека, покрай високия бряг. Облаците ни пазят от слънцето, но от голямата влажност на въздуха не можем да се скрием. Не след дълго стигаме до пейка, монтирана върху гладка скала, с гледка към остров Silhouette. Зад нея са високи зелени хълмове, сред които се открояват огромни гранитни камъни. Рано е за почивка, но мястото е прекрасно и му отделяме малко време. Напред към плажа, пътеката минава през пещера Ros Legliz, навлиза за кратко в джунглата, за да ни изведе на скрития сред зеленина Anse Major. В тихия и спокоен тюркоазен залив се влива плитка река, с бистра планинска вода. Можеш да преминеш по изграденото над нея мостче или просто да я прегазиш. Няколко палми и други дървета са надвесени към белия пясък, а високият бряг е покрит с растения. Истински живо място, събрало есенцията за островен плаж. Въпреки облачното време тук е толкова цветно и уютно, просто трябва да се оставим да бъдем обвити от нюансите. Да се сгушим в романтичната прегръдка на океана.

 

 

 

 

Повече снимки може да разгледате на:  https://photo-toto.com/fotopisi/seychelles.html

 

Кратко видео от Сейшели: