Танзания и Занзибар -Януари 2019

Обичаме Африка. Обичаме и лято през зимата. Този януари тръгваме за Танзания. Полетът ни е с KLM  през Амстердам и Найроби до Дар ес Салаам. Планът ни е простичък – малко сафари на континента и после айляк на Занзибар. Е, дори „малко сафари” не е кой знае колко прсто, защото в този вид занимания малко пари няма. Решават се много задачи – логистика до парка, вътре в него, настаняване, изхранване, да видиш лъв (за нас основно) и да се добереш до ферито за Занзибар. Опростяваме нещата като се договаряме с Gombe safari да ни вземат от летището в Дар, да ни спретнат едно тридневно сафари и да ни доставят на третия ден обратно в Дар, в хотел близо до фериботния терминал. Пазаренето започна от 460 долара на човек (за двама) и стигна до 360. Има сделка. Малко неприятно е, че пристигаме в Дар около 1.30 през нощта, а най-ранния час за pick up, който успяхме да договорим е 6. Ами не е неприятно – температурата е 27, има чакалня на открито и денонощно кафене. Обръщаме малко долари в местна валута. И тук не приемат стари емисии. За мен новите са след 2000 година, за тях обаче са след 2006. Гледат всяка една банкнота (включително тези с номинал 1) и ти ги връщат с обяснението, че тези са спрени и в цял свят е така. Явно целия свят за Танзания се свежда до Танзания. И няколкото банкноти, които се оказаха в интервала между моите и техните разбирания за нова емисия, си ги върнахме спестени. Добре, че не беше фатално.

Спокойно мога да дремна до 6, когато ще ни вземат, но тук е топло и съм толкова ентусиазирана, че не спирам да дрънкам и да искам още кафе. Рафи, нашата съвест и гласа на разума, пита имаме ли план Б, ако никой не дойде в 6. Ааа, не. Имаме си уговорка и ще дойдат. Няма никакъв план Б. За негово успокоение измислям такъв анход и отговарям, че ако всичко се смърангяса, отиваме директно в Занзибар. Звучи успокоително. Там има плаж и слънце, какво друго му трябва на човек. Става 6 и няма никой. Не защото Рафи е лош пророк. Просто сме в Африка и тук нещата са поли-поли, и никой си не дава зор. Нашият гид се появява към и половина (имало трафик). Отиваме до близката бензиностанция да оправим баланса. Такава е уговорката – плащане в брой, на тръгване. Пито, платено и аз вече си мисля как ще му дремна в колата. Пътуваме към Национален парк Микуми. Като разстояние не е много, но като време отнема около 7 часа. Рафи настоява да чуем програмата за деня. Аз си я знам. Много път, ще спираме за закуска и обяд (включени в цената), после настаняване, гейм драйв, вечеря и т.н Имам всичко разписано по часове почти. Понеже Рафи не мирясва, искам потвърждение на изброените дейности. Всичко си е баш така, само че всички хранения били за наша сметка. Дрямката ми изчезва на мига, даже окото доста се окръгля и давам категорична заповед колата да спре веднага. Следват обяснения, телефонен разговор с човека с имейлите. Аз съм категорична, че ако не получа това, което са ми оферирали, си взимам обратно парите и нашето  сафари приключва сега. Ей, добре, че измислихме план Б. Не се стига дотам естествено, но си е доста стряскащо. Това си остава единственото недоразумение в следващите 3 дни. Сега вече се отдавам на сладка дрямка и се будя чак на спирката за обяд (закуската остана моето евала към тях).

Не се оплаквам. Доста си е африканско, жега и вкусна храна. В последната си част, пътя минава буквално през парка. Още преди да влезем виждаме жирафи, антилопи, маймуни. За разлика от първото ни сафари, което беше в Кения, сега ще спим вътре в резервата. Очаквам нещо, тип бунгало и изобщо нямам търпение. Оказва се по-голяма постройка. Има общо 8 стаи, но в другите няма гости. Стаите са много малки, но всяка с отделен санитарен възел, чисти и с климатик и вентилатор. Има интернет и телвизор даже. Ще се храним в ресторант, на около половин километър от тук. Само с джипа, че не знаеш кого ще срещнеш.

И започва първия гейм драйв. Няма да създавам излишно покачване на напрежението. Почти веднага виждаме лъв. Два даже. Единият бил мъжки. Как да го познаеш като няма грива. След малко виждаме и още два. Всичките ни лъвови претенции са задоволени.

Това, което прави впечатление е, че тук е доста зелено. Има акации и като че ли по-скоро очакваш да видиш заек, а не жираф, слон или лъв. Не е типичната савана, която видяхме на първото си сафари.

Животните са много и навсякъде. Научаваме любопитни факти. Например стадото импали е само от женски и един мъжкар. Другите мъжки се движат поединично или на малки групи, надявайки се да се докопат до стадо, преди да са станали нечий обяд. Нерадостна съдба според мен.

С удоволствие наблюдаваме заниманията на зебри, жирафи, гну, биволи, птици най-различни и можем така до безкрай. Но деня се изнизва и след вкусна вечеря се прибираме за сън. Бързо влизаме в странен танзанийски режим. Лягаме малко след залез и се събуждаме малко преди изгрев. И сме така до края на нашето пътуване. Сутринта Рафи надниква през пердето на прозореца. Аз на шега му викам: „Да няма някоя зебра?” А той съвсем сериозно: „Не, има слон.” И дърпа пердето. Е, не – под прозореца ми минава слоница с малко след нея. Просто си минават, продължавайки техния си план за деня. Невероятно е. Стаята е доста малка и аз излизам да изпуша една цигара навън докато дойде време за закуска. Маймуните са започнали игрите си на площадка зад сградата. Цяло представление. Предстои нов ден пълен с емоции.

Закуските тук (и на Занзибар също) са омлет, плодове и кафе. Днес сутринта е облачно и даже малко ръми. Това е и причината да видим лъвове на дърво. Вярно е, че са сем. котки, ама все си мислех, че не се катерят. Това тук е мама с трите малки.

Така се пазели от дъжда. Не се притесняват, че ще си развалят прическите. Просто водата засилва миризмата им и обяда бяга отдалече. Хитри.

Ето и един жираф за разкош.

От хипопотамите не очаквах такава срамежливост. Сигурно са без бански отдолу, та само това се вижда:

Но пък постоянно се движат, пръхтят и издават смешни звуци. Забавни са и изкарваме доста време заедно. Във водата били доста опасни. Навън излизали само нощем. Сладки шишковци.

Малко по-късно установяваме, че не сме си заявили обяда, а трябвало. Връщаме се да го направим. И на 50 метра от ресторанта виждаме мама с малките. Не зная защо си мислех, че местата за хранене и спане са някак си обезопасени и там лъв не ходи. На всичко отгоре, двама от персонала тръгват пеш към съседна постройка. Не са на повече от 70 метра от лъвицата. Това естествено води до въпроса имат ли някакви защитни средства. Отговорът е: „Не. Трябва само да внимават”. Не ми се изясни как точно се внимава, но знам - утре сутрин няма цигара, докато не видя колата отпред.

Но пък с нетърпение дърпам пердето да видя днешната изненада. Още е сумрак, а аз съм недоскиф. Ясно е, че няма слон (него щях да видя), но се напъвам да видя дали няма нещо друго. След минути нещата изкристализират. Цялата поляна отпред е пълна със стадо импали и пет, шест жирафа. Там са си спали. Някои от сърничките още лежаха. Не зная дали ще имам други подобни сутрини, така че тези си ги запазвам. Скъпи са ми.

Днес имаме ранен гейм драйв, закуска и сбогуване с обитателите на Микуми. Те май изобщо не забелязаха, че ние бяхме там. Така трябва. Естественият им хабитат, начин на живот и битие не бива да се нарушават от хората. Илиюзия е, че за малко си част от тях, но въпреки това е вълнуващо.

Пожелаваме на Пешо и Гошо дълъг живот и стадо, и хващаме пътя към Дар. Днес сме свежарки и обръщаме повече внимание на пейзажа наоколо.

Красива природа и беден живот. По пътя продават тези най-различни красиви панерчета и чанти, ръчно плетени. По-добре да сложа малко снимки, без да обяснявам, за да добиете представа от атмосферата.

С въглищата не се топлят. За готвене ги ползват. И така в зяпане и захлас, влизаме в града. Той е огромен. Има и бедни, и по-богати квартали. Шарена афринаска палитра. Оставят ни пред хотел София. Избрахме го не само заради името, а понеже е на пешеходно разстояние от ферибота за Занзибар. Дали не се опитват да ми развалят настроението с тази огромна табела „Свободни стаи – 30$”? Ние сме резервирали за 35. Много бързо им прощавам, щом виждам стаята. Верно, че си е малко кичозна, но е огромна. След кутийката в резервата, все едно попадаме в царски палат.

Имаме време до вечеря и решаваме, да отидем да си вземем билети за ферито и да се поразходим. Задачата е изпълнена. Купуваме плодове – ананас и манго – страхотно вкусни. Не намираме еспресо. Мотаме се, хапваме и лягаме рано, по танзанийски. Бяхме предупредили, че ще напуснем рано, преди 6 и знаейки вече местния манталитет, закуската сме я прежалили. Нищо подобно. Адмирации за персонала. Чакат ни с приготвена фактура (платихме снощи) само за подпис и ни канят на закуска. Тази е най-вкусната. Не можем да ѝ се насладим напълно, тъй като лодката тръгва в 7 и трябва да вървим. На опашката сме:

Имаме билети за икономична класа, ама понеже сме белички, ни насочват в зоната за изчакване за бизнес и VIP пътниците. Това ни дава възможност да сме едни от първите на борда и да си изберем най-хубавите места. Всъщност ферибота си е бърза, моторна лодка, но голяма, за около 200 души. Пътуването си е доста комфортно. По традиция си повтаряме плана за деня. Ще се поразходим из Стоун таун, трябва да видим Къщата на чудесата и родната къща на Фреди Меркюри, да поснимаме хубавите, масивни дървени врати. То има и един остров с костенурки, ама едва ли ще имаме време. Трябва да се придвижим до Уроа, където е нашия плажен хотел. Слизаме от ферито и първите, които ни посрещат са с подкани “Prison Island, Prison Island”. Там са костенурките. Ами да отидем. Ама сме с куфара. Няма проблем и ние, и куфара сме вече в нова лодка, на път за острова. Костенурките са наистина огромни. Привнесени са от Оман и тук ги отглеждат и развъждат. Местните са доста по-дребни. Бебетата ги пазят в клетки, защото посетителите ги крадяли. На входа ни дават зелеви листа да ги храним. Много са мили, можем да ги галим. На гърба им са написали годините с блажна боя. Дали сменят надписа на всеки рожден ден?

Оказва се, че тук, въпреки името, никога не е имало действащ затвор. Но мястото е красиво и не съжаляваме, че сме тук. Освен това, до същество на 140 години, човек се чувства някак си млад.

На връщане, с все багаж ни вкарват във Фреди Меркюри кафе. Доста прозирен трик, но ние нямаме нищо против. Пием сок и кафе, снимаме се на бара с великия Фреди и се гмуркаме в Стоун Таун. Тук положението е доста Джамбо. Всеки нещо ти предлага, пита, поздравява. Къщата на певеца намираме лесно по картата, но после тотално губим ориентация в тесните улички на стария град. Захласваме се по вратите, сувенирите и обстановката. Около 18 пъти питаме за дала-дала терминала. Дала-дала е техния обществен транспорт. Претъпкани бусчета, пътуващи из целия остров. Успяваме да се измъкнем от лабиринта на Стоун таун и успокоени и с уверена крачка вървим към маршрутките. Джамбо!, Откъде сте?, На къде отивате?, На автобуса?, Ама за кой град?. Това е един много мил младеж с раничка, на който явно сме му интересни. Пък сигурно се надява и да изкара някой лев. Удостояваме го с внимание, като му казваме, че отиваме в Уроа. А, Уроа – на плаж. Ама те автобусите за там са от тази страна на парка, аз ще ви заведа. Тръгваме след него и момчето ни води до мястото – типична неразбория, викане и бибиткане. Уроа, Уроа и неусетно вече сме в маршрутката с куфара даже. Едва успяваме да дадем нещо на нашия водач. Идва човека с парите и съобщава доста висока цена за билета. Всичко се случва толкова бързо, че не можем веднага да се оправим с многото нули на тяхната валута. Хем ни се струва много за билет, хем са някакви 15-тина лева, които все таки даваме. Когато обаче казва, че трябва да даваме и за куфара, ни идва в повече и категорично го отрязваме. Той подозрително бързо се отказва и тръгваме. Пътуваме през града и момчето до Рафи го пита къде отиваме. Ааа, Уроа, да, сега ще трябва да смените. Какво?! Докато да се включа и дала-далата спира и ни сочат другата, спряла през улицата. А ние сме в класически туристически капан за шарани. Естествено сега забелязваме, че от този, който ни взе парите няма и следа. До вратата седи съвършено друг човек, който събира парите. Леле, като се ядосах и заинатих – тази кола няма да тръгне докато не ни върнете парите. Рафи ме дърпа и успокоява, опитавайки се да ми обясни, че никой няма да ни върне нищо и просто сме се минали. Все си мислех, че на нас подобно нещо не може да ни се случи. Абе, не е знай какво, но си ми остава да ме гложди. И философските обяснения, че сме помогнали на тоз беден народ не са много от полза. В дала-далата през улицата не влизам докато по 3 пъти не ме уверяват, че отиват в Уроа и билета е 1500. Туй возило е още по-романтично. От тези открити пикапчета с покрив и пейки покрай страните. Естествено сме единствените бели и тайно или явно всички ни зяпат. Пътят е около час и някак си успявам да се успокоя и дори наслаждавам. Гледам на пейката няма вече място, но далата спира и се качва още някой. Припълзява по пътечката и с отработено движение бута дупе между другите и не знам как успява да се смести и той. После номера се повтаря. Тъкмо си мисля, че наистина това не може да е до безкрай и колата спира. Хайде сега всички да се преместим отзад. Отзад има друга кола, която изобщо не е празна. И всичко това тихо, спокойно без бутане и викане. Нашият куфар от единия покрив, отива на другия, а ние в пълна хармония с останалите пътници се опитваме да се качим при него. Решавам да пробвам номера с дупето, нацелвам две колена (внимавам да са различни) и се вклинявам. Ха, получи се. Рафи, който е гледал нещо друго по пътя и явно не е разбрал номера, остава коленичил между седалките. Покривът е толкова нисък, че освен коленичил е и доста попреведен. Потегляме и една жена отпред си иска бебето, което е отзад. Пеленачето тръгва от ръка на ръка и стига до Рафи. Той разбира какво се иска от него и с най-упашения си поглед и с най-голямото си старание да не падне и удари детето, се обръща да го поеме и предаде напред. Хем се разсмивам, хем ми става драго какъв грижовен мъж си имам. Добре, че след малко обстановката се поразрежда и качващите се определено са по-малко от слизащите. Дори да знаех предварително за първата част от пътя, пак щях така да се предвижа, заради втората. От това, по-пълно сливане с пейзажа нямаше как да ни се случи. Тъй като и тук ни питат за къде сме точно, когато стигаме отбивката за нашия хотел, момчето до мен спира колата, за да слезем. Много е мило. И куфарът ни слиза от покрива и сме готови за плажна ваканция. Мястото е невероятно. Малки постройки сред много зеленина, направо на пясъка.

Наели сме градинско бунгало, от терасата на което се вижда океана. Е, малко морското бунгало, което е пред нашето, закрива от гледката, но все пак се вижда и при всички положения чува. Часът е около 3.30 следобяд и си имаме океан – слънце. Избрахме Уроа като не толкова туристическо място и защото има големи отливи. Все се чудя как така ще изчезне тази вода. Но докато си е тук, отиваме да я пробваме. Няма да ми омръзне да повтарям, че Индийския океан ми е любим. Има защо. И този път не ме разочарова – влизаш като в затоплена вана. Не зная колко са градусите, но със сигурност са над 30. Мога да си остана тук вечно.

Решаваме да отидем до селото за вода и плодове. Вървим доста по пътя и с изненада установяваме, че няма нищо. Т.е. има си къщи, много местни, които ни се радват, тук-там някое магазинче, от което освен вода няма какво да вземеш. Ехо, къде са сергиите с плодове, заведения, сувенири. Новобранци. Утре ще разберем, че всичко това е на плажа. Вървим вече около километър. Децата тичат покрай нас и викат Джамбо и пи-пи. Едно момиченце на около три годинки се хваща за мен и явно е решила да не ме пуска без пи-пи. Аз не зная какво е това, но съм сигурна, че нямам. Просто не нося нищо с мен. Опитвам се да разбера какво е – пари ли са, нещо за ядене ли, игачка може би. Откровено се питам дали пък не ѝ се пишка, но защо го казва на мен. Не се отлепя и аз чудя какво да направя. Доста сме се отдалечили вървейки, в опит да се спогодим. Най-накрая майка ѝ я вика и тя ме пуска. Продължава да се усмихва и радва, повтаряйки заветното пи пи. Първа работа като се прибираме е да установя, че на суахили пи-пи е бонбон. От тук нататък не излизам от бунгалото без пълен джоб пипи-та.

В хотела сме само със закуска, а цените в ресторанта ни подканят да потърсим други варианти. Те не се оказват много далеч. От хотела в дясно, по плажа, на не повече от 50 метра е ресторант Sai Marce

Тук е най-хубавата и евтина морска храна в околността. Ставаме постоянни клиенти за времето на престоя си. Излишно е да казвам, че тук всичко е прясно и се приготвя на момента – калмари, октопод, риба, раци, скариди. Сервират ги със салата и ориз или пържени картофи. Дълго след това, ресторантчето ще ми липсва.

Мисля, че тази вечер си събух сандалите и ги обух след 5 дни, на път за летището.

Сутринта, още не съмнало, тичам да видя морето. Ами тук си е, даже още по-близо.

Сигурно сезона е такъв, че отливи няма. В стаята има електрическа кана и оставят нес кафе. Незнайно защо закуската е чак в 8, така че денят за нас започва с кафе на терасата. Навсякъде на територията на хотела има wifi и то прилично добър. Дразня колегите в офиса, като им пускам палми и море.  На кафе, цигара и сладки приказки изчакваме закуската.

Закуската, както споделих преди, е кафе, плодове и неизменния омлет. За да съм честна докрай, тук има и палачинки. Можеш да си препечеш и филийки, ако има хляб. Да, сериозно. Единият ден беше „сори, мадам, ама хляба свърши”. Но на тези хора не можеш да им се сърдиш за нищо. Такава порода са.

И докато закусваме и се занимаваме с битовизми, окена си е отишъл.

Нищо не е останало

И тогава хората тръгват по морското дъно. Жените събират някакъв определен вид водорасли. Мъжете търсят морски обитатели, останали в плитчините. Децата търсят раковини. Естествено и ние там. Намираме морска звезда

Не ни омръзва да скитаме под слънцето и да търсим съкровища. Събирам богата колекция.

Запознаваме се с Елена. Майка ѝ прави масажи в хотела и тя по цял ден е наоколо.

Тя ме фиксира винаги отдалеч. Усмихва се, маха и ме поздравява. Не съм сигурна колко съм ѝ симпатична, но пък знае, че винаги нося пи-пи. Пети Б също ме надушват.

Да. 95% от населението на Занзибар са мюсулмани. Също така танзанийците се големеят пред занзибарците. Островитяните били по-мързеливи, по-неуки и затова на основните позиции – бар, ресторант и рецепция работят танзанийци. Аз особена разлика не откривам, ама нейсе.

Всяка сутрин отиваме до сергиите за плодове и сувенири. Ядем прекрасни и по много ананас и манго. Имаме нужда от лечение – слънце, море и почивка. И се възползваме маскимално. Искаме да погълнем цялото слънце, че да ни стигне до май-юни. И сме в океана – и когато го има, и когато го няма.

Преди да свърша моя разказ, само един щрих от Занзибарското летище. Там всеки служител иска бакшиш. Просто, като че ли са се наговорили. А е пълно с табели, че бакшиша не е разрешен. Голям майтап са тези занзибарци. И разбира се, не се сърдят като не им дадеш. Продължават с неизмените си усмивки своя неизменно поли-поли живот. Радваме се, че и ние се докоснахме до него. А надявам се и вие. Поздрав от мен и Елена. Тя ви чака.