Цветно, спокойно и костенурчено... Мавриций

Кацнахме в Мавриций около 3 през нощта. Минахме доста бързо граничните власти и се намерихме с шофьора на таксито, за което се бяхме уговорили да пратят от хостела. Първата ни спирка беше Махебург – една нощувка в хостел и после още две на airbnb.

От летището до хостела бяха към 15 минути. Веднага ни настаниха, заспахме към 4.30, а трябваше да освободим стаята в 11, та нямахме много време за сън.

На сутринта се чудихме какво да правим, защото домакинята ни от airbnb Наташа беше на работа до 16.00 и след това трябваше да се видим. Разговорихме се с момчето на рецепцията и той ни предложи да отидем до Ile aux Aigrettes, малко островче наблизо, до което се стига само с гид. Беше така любезен да се обади до туристическото бюро на острова, за да пита дали има две свободни места и се оказа, че може да ни включат в групата в 14.00ч.

Питахме откъде тръгва лодката за острова и ни обясниха, че е далече, но може да стигнем и пеша, защото пътят е един. Тръгнахме в жегата и след по-малко от час пристигнахме на желаното място. Пътят дотам беше много живописен, отвсякъде надничаха цъфнали бугенвилии, разноцветни птички се опитваха да се скрият, докато ние настойчиво ги преследвахме с фотоапаратите, гущери във всякакви размери се стрелкаха покрай нас, а малкото хора, които виждахме поздравяваха вяло и подминаваха.

Тъй като беше много рано, решихме да се върнем малко по пътя и да се отбием в единственото крайпътно заведение, което бяхме подминали, за да хапнем нещо. Оказа, че това е просто едно семейно магазинче, а не е ресторант, в което имаше един тезгях, зад който бяха наредени чипсове, вафли, яйца и бира, а отпред имаше два стола, на единия от които местен си пиеше бирата. Ни в клин, ни в ръкав, попитахме момчето дали може да ни изпържи яйца и да обядваме, то пък взе, че се съгласи. Момчето даже ни беше спретнало омлети с чушки и лук, и с голямо удоволствие ги донесе на заблудените чужденци. Като се сетя днес ми става смешно от абсурдната ситуация, при която влизаш в селския магазин и питаш дали може да ти изпържат яйца.

Когато дойде време за лодката към Ile aux Aigrettes се оказа, че ще сме в компанията на шестима немци. За няколко минути доплавахме до острова, който е последното кътче дива земя, където живеят на свобода ендемичните за Мавриций розови гълъби, както и изключително застрашените огромни костенурки, които изкуствено са донесени на острова, за да оцеляват в близка до естествената им среда. Голяма атракция са и птичките фоди, с искрящо червена глава и зелено тяло, яркозелените дневни гекони, както и сцинките на Телфер – ендемичен вид гущери, който може да бъде срещнат само тук. За първи път на острова видяхме и абаносово дърво.

Размерът на костенурките беше впечатляващ, като ги погалиш по корубата лекичко се надигат от удоволствие. Успяхме да снимаме и розови гълъби. Разходката из острова е само с гид, като продължава около час и половина и приключва в малък музей, където е разказана историята на резервата. Някога тук е живяла и прочутата птица додо, изчезнала през XVII век. Можеше да й се порадваме от една много красива статуя в реални размери.

След острова се върнахме в Махебург и отидохме на гарата, за да вземем автобуса, според инструкциите на Наташа, при която щяхме да отседнем два дни. Тя всъщност живееше извън града, в нещо като предградие с гръмкото име Бел Еър.

Подадохме листчето с указания на кондуктора в автобуса и човекът ни каза, че ще ни покаже къде да слезем. След около десетина минути бяхме на спирката, която пък беше пред къщата на Наташа. Беше ни предупредила, че има две кучета, а те веднага ни посрещнаха с доволно размахани опашки. Наташа беше французойка и не говореше грам английски, а пък аз с моето първо ниво френски не можех да спретна кой знае какви смислени изречения, но разбрахме указанията как да отключваме портата и да внимаваме да не изпуснем кучетата.

Хвълихме раниците в приятно аранжираната стая и решихме да се върнем пеша до града, за да вечеряме. Минахме през нивите, защото иначе трябваше да вървим по шосето. След по-малко от час бяхме в центъра, но вече се беше притъмнило и по улиците нямаше жив човек. Трудно открихме едно заведение, в което предлагаха предимно сандвичи и спагети, но ако се бяхме размотали още в търсене на друго, сигурно и това щеше да затвори, та затова се примирихме, че ще вечеряме сандвичи.

Връщането беше голямо приключение. Пълен мрак и само фенерчетата от телефоните ни осветяваха нивите. Стеблата на царевицата се огъваха от вятъра и вдигаха шум, плюс силуетите им постоянно се изпречкваха пред лъчите светлина. А от време на време и подскачащите жаби допринасяха за крийпи обстановката.

На следващия ден отново се разходихме до Махебург. Разгледахме градчето за няколко часа: първо по крайбрежната, която беше много приятна, но и много къса, след това минахме през църквата, покрай джамията и накрая се впуснахме сред отрупаните сергии на най-голямата местна забележителност – пазара.

Оказа се, че сме приключили много рано с Махебург и имаме половин ден на разположение. Затова решихме да походим 5 километра пеша до туристическата топ атракция в района – Блу бей. Пътят беше същият, по който предишния ден отидохме до лодките за Ile aux Aigrettes.

Като пристигнахме в Блу бей, видяхме, че това изобщо не е нашето място – пренаселен плаж, лъскави коли и местни, които веднага се спускаха към поредния чужденец. Ама пък пътя, който извървяхме дотам беше чудесен – минахме покрай много вили с прекрасно аранжирани градини, пак си снимахме птиците, които тук са от цветни по-цветни, някои от тях си правят много интересни гнезда, които висят от клоните, дебнехме рачетата с една щипка, които страхливо излизаха по бреговете на водоемите, и въобще спокойствието и приятната островна атмосфера, липсата на трафик и хубавото време, са много благоприятни да вървиш пеша километри наред.

Вечерта хапнахме в един ресторант, който бяхме открили в една малка уличка. Изненадаха ни с огромни порции, за които изобщо не бяхме подготвени и се прибрахме с повече храна, отколкото бяхме изяли на място в ресторанта.

На следващия ден преди да се качим на автобуса за Порт Луи, отидохме да видим музея на Махебург - масивна колониална къща, около която имаше много красива паркова част. Билетът до столицата струваше 36 рупии (около 1, 50 лв.), а автобусът беше на възрастта на чавдарките от комунистическо време. След около час и половина бяхме в Порт Луи.

Най-важната забележителност в района на столицата е ботаническата градина в Pamplemousses, която носи името на сър Сивусагур Рамгулам – първи премиер на независим Мавриций. Взехме си автобус до градината, който тръгва от централната гара. Билетът беше 30 рупии, а кондукторът ни показа къде да слезем, като спирката беше точно на входа на градината. Достъпът до ботаническата градина е 200 рупии (около 10 лева). Целият комплекс е много добре аранжиран и много чист, като една от най-големите забележителности е езеро с огромни лилии, които наподобяват зелени тави. Самата градина е сред най-старите в света, създадена през 70-те години на XVIII-ти век от френския ботаник Пиер Поавр и се разпростира на площ от 37 хектара. Има и обособен кът с гигантски костенурки. Прекарахме около три часа в този природен оазис.

После се размотавахме из Порт Луи, който на места е хаотичен и мръсен като Индия, а на други – подреден и чист като Далечния изток. Хората също са много различни, по улиците се разминават индийци, китайци, бели и чернокожи, не случайно в календара на страната има цели 15 официални празника, почитащи различните религии на острова.

Находката ни в столицата е кафенето Press of the Day, където имаше чудесно кафе и вкусна кухня, както и добра интернет връзка.

Следващата ни спирка беше малкото селце Кото Рафан, близо до Ла Голет, където си бяхме наели airbnb. Имахме малко сложен маршрут, докато стигнем дотам, но със смяна на автобусите, щяхме да се придвижим. Първо взехме един до големия търговски център Каскавел, където почакахме около половин час автобуса до Baie du Cap, който пък пътьом минаваше през Кото Рафан. В автобусите цари пълен ред. От едната страна седалките са по три, а от другата по две, правостоящи не се допускат. Кондукторът минава и дава билет на всеки. Никой не става от мястото си преди автобусът да спре. Хората на спирката не се качват, докато шофьорът не им даде знак. Въобще никой за никъде не бърза.

Имахме много „точен” адрес в Кото Рафан – студиото е една улица преди Адвентистката църква. След голямо лутане намерихме църквата, ама около нея къщи нямаше. Вътре беше пасторът, с когото се разговорихме. „Антонио, рибарят? Елате да ви покажа къде живее.” Наистина къщата беше последната в една малка уличка преди църквата. А студиото беше огромно, много добре обзаведено и много стилно. Имахме си чуден дом на село!

Попитахме къде може да хапнем и ни изпратиха в „Ливърпул”-а, най-вървежното заведение в селото. Стигнахме и видяхме една схлупена постройка с 6 маси отвън, всичките заети от местни. Влязохме вътре, имаше още 4 маси като две от тях свободни. От един шублер се изнасяха преливащи порции. Менюто беше просто: спагети с пиле или ориз с пиле. Поръчахме спагети, ама след малко дойде готвачът и ни каза, че спагетите са свършили, може да ни предложи само ориз с пиле.

След обяда направихме стабилна тричасова разходка из региона като стигнахме до съседните градове от двете страни на Кото Рафан – Ла Голет и Льо Морн. Разходката беше чудесна, пътят се виеше покрай океана, а след  това влизаше в гората. Цялата местност е под закрилата на ЮНЕСКО, като причината е по-скоро историческа, отколкото природна. Преди години в тези гори са се криели избягалите роби на острова, а според писанията на местния новелист Ришар Азон „стотици са избрали смъртта, хвърляйки се от скалите в океана, пред съдбата си на роби”.

Поогледахме пътеките и видяхме откъде може да се изкачим до най-високата точка на полуострова, която се издигаше на 556 м. Това беше утрешната ни цел.

Преди да се приберем минахме през някаква ферма, където беше разположена изложбата на Ян Артюс-Бертран „Земята отвисоко”. Ей така, във фермата на пътя бяха подредени всичките огромни табла, които преди години гостуваха и на Моста на влюбените в София. Беше си голяма находка!

На сутринта станахме в 6.30, за да се катерим по хладно. За около час стигнахме до изходната точка, откъдето тръгва маршрутът. В началото на пътеката имаше тетрадка, в която се отбелязваха катерещите се. Имаше графа „националност” и видяхме, че преди 3 дни има българин – Попов. Даваха го 3,5 км. Пътеката не беше прекалено стръмна, но влагата си казваше думата и бяхме вир-вода, при положение, че слънце почти нямаше. След около час се озовахме на крайната панорамна площадка, откъдето продължението следваше само с катераческа екипировка.

Седнахме на една скала и изядохме безмълвни по една ябълка, зашеметени от красотата, която ни заобикаляше.

По пътя надолу срещнахме доста хора, късметлии бяхме, че пристигнахме рано и успяхме да избегнем тълпите. Катерене, престой и слизане ни бяха отнели около 2 часа и денят беше пред нас, затова решихме да продължим още 7 км. до Baie du Cap. За обяд седнахме в едно дървено крайпътно заведение, където момчето ни приготви спагети с пиле и яйце. Купихме си и вода за из път и платихме общо 170 рупии.

Пътят минаваше покрай плажове и спретнати паркове за пикник, където много семейства бяха излезли в слънчевия неделен ден. От гледка на гледка стигнахме до Baie du Cap, на чийто вход имаше много красив паметник на някакъв капитан с котка. Самото градче не беше нищо особено, но край брега имаше едни огромни дървета с дълги, оплетени корени, върху които може да си седиш и да слушаш вълничките, които бълбукат под теб. Хем си седиш, хем чуваш водата под теб и леко потръпваш дали няма да пропаднеш надолу.

Бяхме навъртели над 20 км., затова решихме да си вземем автобус обратно до Кото Рафан. Вечерта се разходихме към Ла Голет, където открихме един от онези лъскави туристически ресторанти, в които се бяха събрали всички чужденци в района. Обаче в неделя вечер друга опция явно нямаше, та и ние се настанихме там и платихме 5 пъти по-висока цена за 5 пъти по-невкусната вечеря от хапванията ни в местните разнебитени заведения.

Последния ден имахме дълъг и сложен път от Кото Рафан до летището в Махебург, който успяхме да изминем с три прекачвания из местните раздрънкани автобусчета, но решихме, че ще се отдадем за последно на автентичната островна атмосфера и бавно, бавно ще напуснем този рай на Земята.