Бяло-синият град

Пригответе си удобни обувки, защото започва разходката из хълмистото градче, което прилича на Санторини, но напомня и за Андалусия!

Приютил го е един от хълмовете над Средиземно море – този срещу Сицилия!

Ярки цветове, кубични форми, арабски орнаментализъм са господстващите детайли, които завладяват в тази магия на юга.

Наричат го „синият град“ – място, което вдъхновява не само художниците. Ще го срещнете и като тунизийския Монмартър. Всъщност той наистина има много имена…

двата водещи „андалуски” цвята в сградите – синьото на вратите и прозорците, бялото на фасадите

Градът на влюбените

Според една от легендите френският крал Луи IX, по-известен като Св. Луи, дошъл в Африка, за да воюва с арабите. На връщане, разгромен и уморен, той минал оттук и взел, че се влюбил в приказно красива берберска принцеса. Приел исляма и се оженил за принцесата. Променил името си на Абу Саид ибн Халеф и станал патронен светец на градчето.

Градът на поетите, но и на художниците, и на музикантите. Тук са живели: Анри Матис, Мишел Фуко, Паул Клее, Андре Гид, Август Маке и др. Мишел Фуко написва в Сиди бу Саид известната си книга „Археология на знанието“.

Барон Рудолф д’Ерланж е известен музикант, който също живее в Сиди бу Саид. Именно той е този, който съживява стария стил на „малуф“ в тунизийската музика. И не само –днешният си облик градчето дължи отново на благородника-художник и музикант, който пръв боядисва къщата си в синьо и бяло в началото на ХХ век. Малко по-късно това стават задължителните цветове за всички сгради.

Известно е, че някъде през пролетта на 1914 художниците Паул Клее, Луис Милиет и Аугуст Маке се озовават в Тунис, където търсят нови форми и цветове.

Това е и една от причините Sidi-bu-Said да бъде наричан още „тунизийският Монмартър“.  (аналогиите: и Монмартър, и Сиди бу Саид са на височина около 130 m. И двата района са прочути с красивата си архитектура; в Монмартър са творили едни от най-великите творци като Пабло Пикасо, Винсент Ван Гог, Амедео Модиляни, Анри Матис, Едгар Дега, Клод Моне, Салвадор Дали)

След древната столица Картаген и колизеумът в Ел Джем, арт-градчето е третото място в Тунис, което е като магнит за хиляди туристи. Макар че тук липсват онези късчета древна история, които могат да се видят на други места в страната, то е не просто пленяващо, а привлича със своя неповторим дух, семпли и изчистени цветове, зашеметяващи гледки. Като стана дума за миналото легендата разказва, че тъкмо тук финикийската царица Дидона е купила първото парче земя за заселване на сънародниците й, от което се ражда и великият Картаген.

Картаген

Ел Джем

Сиди бу Саид се намира на 20 км. от Тунис и граничи с Картаген, където освен руините от стария град се намира и резиденцията на президента. В малкия бяло-син рай, както мястото е наричано още от 1915  г., днес живеят по-малко от 4800 души.

Макар температурите да са като в Африка, зеленината обаче е като в Швейцария. Зокуми, палми, кичести дървета, които да пазят дебели сенки.

Историята

През 11-ти век арабите построили тук укрепление, за да защитят брега. На хълма дават името „Джебел Менара“, което в превод означава „Планина на светлината“. Покрай крепостта се заселват хора и се появява селце.

През 1207 г. в Сиди бу Саид пристига суфийският учител и арабски проповедник Абу Саид ибн Халеф. Впечатлен от красотата на това място той влага собствени средства в изграждането на селището. Умира тук през 1231 г., където е и погребан. Почитан е като светец и селото е кръстено в негова чест – Сиди Бу Саид. Всъщност името на градчето означава Сиди (господин) Бу (татко) Саид (Абу Саид). От яхтеното пристанище до хълма водят 180 стъпала, които са наричани още „Стълбището на влюбените“.

мастиленосиньото Средиземноморие

Според археологическите проучвания по тези ширини в миналото се е издигал фар, а откритата мозайка, разкрива, че тук е имало и римска вила. Все още обаче не е доказано дали по римско време е имало голямо селище. Въпросът за учените стои открит и те продължават да изследват.

Впрочем Тунис и България  си приличат най-малко по две неща – по броя на населението и по османското владение.

През 18 век градът е признат от турските управители. По това време са построени най-забележителните имения: Dar Darlagi, Dar Mohsen, Dar Fameur, Dar Arif и други.

Dar Darlagi или още „Дворецът на арабските нощи“ – разполага с 50 стаи, а вътре могат да се разгледат експонати, свързани с бита на местните. Перлата на колекцията обаче е сватбена рокля с тегло от цели 22 килограма.

бяло-сините къщички, накацали грациозно  по скалите

До 1820 г. тук е имало забрана немюсюлмани да посещават градчето.

След като пада забраната и Сиди бу Саид е отворено за всички посетители, някъде в края на ХIX в., мястото е преоткрито от французи. Тогава властите осъзнават, че съществува реална опасност градчето да се презастрои и „погуби“.

Лятото на 1915 г., вече по време на френския протекторат, се взимат две важни решения. Първото е, че всяко строителство в Сиди Бу Саид трябва задължително да се координира с властите. И второто – издава се указ, забраняващ къщите да се боядисват в цветове, различни от бяло и синьо.

Днес дневно по улиците на синия град туристите са 30 пъти повече отколкото местните жители.

Градчето има една основна улица, а тя се клонира на малки, тесни разклонения, като повечето от тях те привличат, защото все отнякъде се подава късче море. Това разположение напомня на класическата тунизийска медина – и там има хаотично разпръснати тесни и криволичещи улици.

Всъщност „авторският“ синьо-бял дизайн се дължи на барон Рудолф д’Ерланж, който през 1902 г. боядисва именно своя дом в тези цветове. Днес неговата вила е отворена за туристите.

В „Синият град“ днес живеят туизийци с по-висок икономически стандарт

Един от символите на града е Cafe de Nattes – легендарното кафене, в което е работил Паул Клее, и в което днес местните се събират на наргиле и раздумка.

Типичната напитка, която се сервира е подсладеният ментов чай.

Изкачвайки се по извитите калдъръмени улички нагоре от „Cafe des Nattes“ се стига до друго не по-малко популярно кафене „Sidi Chebaane“. От него се разкрива прекрасна гледка към сливащото се с небето изумрудено море, планината Бу Корнин и южните плажове на Тунизийския залив.

Казват, че оттук се вижда Сицилия, която се намира точно по диагонал

Тунизийските занаяти отдавна са добили популярност със своето качество и изработка. Керамика, текстил, ръчно тъкани килими и възглавници, кожи… Когато през 18-ти век тук започват да се строят вили на видни представители от турските власти тук започват да се заселват и занаятчии.

По това време изключително популярни са пеещите птици, а майсторите им се опитали да им създадат най-луксозните клетки. Днес те са и един от символите на Сиди Бу Саид – нещо като визитна картичка на запазените от миналото занаяти.

Китните къщи, окичени с най-пъстрите цветни храсти, са надвиснали на мастилено-тюркоазеното Средиземноморие, а зеленото, което по никакъв начин не се свързва с представите за Африка, е навсякъде.

Това е тунизийският Монмартър или „синьо-белият град“.

Град, който повече напомня за Андалусия, отколкото за  Африка…, който съвсем заслужено е част от културното наследство на ЮНЕСКО.