Другото лице на Тунис

Вероятно моето първо посещение в Тунис ще бъде скучно за онези пътешественици и туристи, които са били в Индия или в Тайланд, в Египет или някъде из бедните африкански държави, които са посещавали множество страни и обичат неизвестното.

Тунис е първата държава от другия континент – онзи, който хем е някак див и екзотичен, с природни дадености, които тук, в стара Европа си нямаме, хем е на една ръка разстояние, хем дълги години е бил под опеката все на европейски държави. Досега основно съм пътувала из Европа. Тази година дойде ред да я „напуснем“. Реших като най-безобидно първото ми посещение извън стара Европа да не е чак така далечно – като например някъде из Азия или Египет, а някъде тук – по наоколо. Обичам новите и различни места. Моя мечта е някой ден да направя околосветско пътешествие. Искам да видя всичко! Когато стане дума за пътуване съм направо алчна. Всяка свободна секунда следя всички възможни сайтове за по-изгодни билети или за оферти, които не са за изпускане. А, да – имам си и един файл – казва се: Route. Наброява 3-4 страници. Първата е само за Германия. Чета, проучвам и отбелязвам… Имам маршрути за поне 10 ваканции напред – дай ми време и пари или в обратния ред. Но както искам всичко всъщност установих, че за някои по-далечни места може би все още не съм готова. Спрях се на Африка с най-близките й точки – Мароко и Тунис най-вече заради близостта до Германия. Полетът е почти толкова, колкото до България.  Да кажа, че нямах известни притеснения за сигурността, означава да излъжа. И когато тази седмица вече бях започнала този разказ се случи атентат – първият от 3 години насам, при това извършен от жена-камикадзе. Успя да рани над 20 души, сред които две деца, а останалите бяха полицаи, тъй като нападението бе в близост до полицейски коли. И изведнъж всъщност осъзнах колко сме уязвими в днешно време. Да благодарим на съдбата! За всичко! 

Когато проучвах страната успях да се запозная виртуално с много любезна българка, която ме „въведе“ в света на бившата френска колония.

Пристигнахме в началото на юни, а за място бяхме избрали най-известния тунизийски курорт – Порт ел Кантуи. Полетът бе късно вечерта и първите ми впечатления бяха по тъмно. Магистралните пътища ми се сториха добри, с изградена toll система (в България тепърва си „говорим“ за нея, но иначе се подиграваме на изостаналите африканци). Дупки и кръпки по пътя нямаше, архитектурата беше различна, а от микробуса, с който буквално летяхме през различни градчета, оставяйки туристи в хотелите, станахме свидетели на вечерния тунизийски живот в провинцията. Той беше някак типичен и очакван – виждаха се множество кафенета, в които на чаша чай и наргиле разпускаха само мъже.

Пристигнахме в хотела и там веднага се озовах в „друга“ страна – гостите бяха немци, руснаци, малко французи, още по-малко холандци и тук-там някой източно европеец – поляци, сърби, беларуси…

Резервацията ни бе за цели 11 дни. Имах желани места като пустинята Сахара, исках да видя как живеят берберите, да докосна залеза, да се убедя в илюзията, наречена оазис… разбира се, Картаген, музеят Бардо, колизиеумът Ел Джем, …синьо-белият град, Картаген, Сус, Знаех, че за това време беше невъзможно всичко.

В случай, че времето ни изиграеше лоша шега се бях запасила и с още интересни и древни места като Кайроуан…

Още в първата ни утрин бяхме атакувани от цяла армия от гидове – един предлагаше пиратски кораб, друг пазар в Мдината, трети зоопарк, четвърти разходка с камила… И така в приказки кое да е първото и накъде да поемем към нас буквално се залепи един симпатичен господин с мустачки в стил Чарли Чаплин. Започна да ни убеждава, че ще ни разведе из Сус където поискаме – че можем да направим пазар и ще ни покаже основните места. Предложи някаква цена, която преценихме, че е изгодна и се съгласихме на следващия ден следобед да отидем – превозът щеше да бъде осигурен от него. Впрочем била съм много пъти в Турция и знам, че както там, така и в арабските страни шофирането е доста диво. По тази причина бяхме категорично против да наемем сами кола.

И така алъш-верижът беше увековечен с мъжко ръкостискане в стил „имаме сделка“. Спазарихме се (или поне така си мислехме) с един от екскурзоводите в хотела (те бяха доста) за разходка с пиратски кораб – беше неизбежно, все пак с нас е 6-годишният ни син, който повече от нас иска забавления. И втората част на деня планувахме за разходка из Мдината на Сус.

Първият ден се наслаждавахме на невероятно топлото време, синьо-зеленото море, широката и дълга плажна ивица, по която търговците се движат плътно по брега и им е забранено да пристъпят към шезлонгите. Ако някой турист има интерес от предлаганата стока трябва да напусне зоната на чадърите и да отиде при продавача.

Морето беше тихо и спокойно и липсваше онзи познат аромат. Плажната ивица беше идеално чиста – без никакви фасове или други боклуци. Аниматорите от хотела си избираха зона, в която да не смущават спокойствието на хората, решили да мързелуват по плажа. Лека и приятна европейска музика се носеше от близкия бар, който беше към хотела. Ние и морето – жадувана гледка цяла година.

Плисъкът на вълните общо взето бе единственият шум, който „смущаваше“ лежерната обстановка. Идилия! Пълна и неподправена! Слънцето те гали нежно в началото, но след първия половин час вече нежността отстъпва място на паренето и имаш нужда от друга прегръдка – охлаждащата сила на морето… Отдаваш му се – водата е кристално чиста,  а дъното прозира дори и на по-дълбоко.

Така, в "скучно-мързеливо" редуване пясък-вода-шезлонг-плуване… „затворихме“ плажа. Чайките липсваха, така че нямаше на кого да кажем „чао“. Вечерта беше втора опознавателна – на лов за: „къде, какво интересно се случва“. Покрай децата, които играха тенис на маса и покрай руския език, се запознахме с две дами от Русия.

Още не знаехме, че с тях ще си станем толкова близки в следващите 10 дни, че ще им предаваме уроци по български език.

С предчувствието, че ни чакаше нещо интересно и различно на следващия ден, се оттеглихме от хотелските забавления. Руските дами бяха също на кораба. И това беше само първият ден от нашата незабравима руско-българска-тунизийска дружба.

На кораба

Той тръгна от пристанището в Сус.

Беше повече от приятно – екипажът, все млади момчета, се бяха постарали наистина да е забавно. Бяха заложили на атрактивна и доста рискова програма. Едно младо и слабо момче беше в основата на всичко. Част от изпълненията му бяха да лежи върху счупени стъкла с товар от поне 120 кг. върху раменете.

Освен това с натрошените шишета, демонстрира как може да остане без нито едно нараняване, лежайки върху остри шишове, отново с голяма тежест върху себе си. Същата демонстрация направи и на лицето си – някои деца закриваха очи – не бяха чак толкова смели, но младежът наистина остана напълно невредим.

Имаше факли и бълване на огън…, освен това сервираха рибен обяд. Цялата корабна разходка беше с продължителност 4 часа, като след като се оттеглихме достатъчно от пристанището капитанът спря и който искаше можеше да се къпе навътре в Средиземно море.

Цялото удоволствие струваше нещо от порядъка на 40 евро за трима ни и си помислих – на какво ли не са готови хората в Тунис, за да припечелят някой долар. Стандартът на живот е много нисък и въпреки това хората са ведри и усмихнати, никой не се оплаква. Един барман например получава около 180 долара заплата на месец. Жалко е, защото страната има всички природни дадености, добро местоположение, древни руини и история, развити занаяти като тъкачество, кожена индустрия, керамика. Да не забравяме и земеделието – маслиновите насаждения, както и тези от арган. Освен това има и химическа индустрия. Хората са мили и дружелюбни, говорят по няколко езика и знаят как да правят туризъм, така че всеки да е доволен. Жалко и тъжно е, че при всичко това вместо да бъдат една наистина добра страна за живеене, тунизийците са като цяла бедна нация.

Някъде в ранния следобед се върнахме обратно в хотела, за да се срещнем с нашия „агент“. Той ни чакаше с кола и потеглихме обратно към Сус. Показа ни Мдината отвън и въпреки че аз многократно му подчертах, че пазарът не ме интересува, а искам само да разгледам града, той ни отведе в един магазин (на негов приятел, разбира се), който се занимаваше с продажба на кожени изделия и килими. Беше интересно – направиха ни демонстрация как се тъче. (макар че ние добре знаем, защото моята прабаба имаше стан и като малка съм я гледала часове наред, а свекърва ми също е правили години наред ръчни килими).

Показаха ни и редица пътеки и постелки с типичните за Тунис цветове и багри. Въведоха ни във втора зала и там се започна кожено ревю. Впрочем да подчертая, че разговаряхме на немски език. Това, което истински ме впечатли е, че повечето хора говореха поне по четири езика – арабският е ясен, освен това френски (били са все пак колония), английски и немски. Също така заради руските туристи, които са голяма част, този език също е „внедрен“ през годините и го ползват много тунизийци. Гостуването ни в магазини премина по всички арабски салтанати и тертипи – чай, кафе, вода…, сладки приказки… Показаха ни множество видове кожи, които пред нас палеха, мокреха, мачкаха… само и само да ни убедят, че това е най-добрата стока. На всичкото отгоре освен търговски нюх, тези хора са и невероятни психолози. Ако те усетят, че си по-мекушав и притеснителен, че не е умееш да се пазариш или ти е трудно да откажеш, за да не ги обидиш, те „натискат“ още повече за предимствата на стоката… Ние бяхме точно от този тип – и така удоволствието от първоначалната среща се превърна в досада и опит за изнудване, защото „агентът“ ни и търговецът бяха решили, че няма да ни пуснат без да има сделка. Всичко в един момент вече се въртеше около едно кожено яке. Беше хубаво, определено, от агнешка кожа, но ние нямахме намерение да купуваме. И се започна едно пазарене – първоначална цена около 500 долара, на която само се споглеждахме като „зайци“, усетили, че се стреля на месо. Те изтъкваха качествата на кожата, добрият модел, невероятната изработка… В това ателие-магазин се почувствах някак не на място да се пазаря, макар да знаех, че това е част „от играта“, че неписаните правила в арабския свят, даже и в Турция, където съм ходила доста пъти, са точно такива. Глождеше ме чувството на съвест, защото собственикът на магазина беше с дъщеря си – детенце на годините на сина ми. Замислих се колко ли печелят на месец, как живеят…, трудно ли им е…, но след това арогантното отношение на агента, който въпреки нежеланието ни за пазар ни заведе там, ме накара да мисля повече за нас си и показах твърдост. В крайна сметка след поне 15-минутен алъж-вериж си стиснахме ръцете за 200 долара. Те определено не бяха доволни, но все пак като жена, на която пазаруването е седмично удоволствие, знаех, че това яке струва толкова. Хубавото беше, че моделът щеше да  се изпълни по точен размер – взеха всички мерки и казаха, че ще се изработи във фабриката. Трябваше да ни го доставят след 2-3 дни. Платихме цялата сума и ако трябва да сме честни имахме дълбоки подозрения, че ще „пием една студена вода“. Бяха обаче повече от коректни и след три дни камериерката ни го беше оставила в стаята.

Когато най-сетне си тръгнахме, „агентът“ загрижено започна да ни пита дали сме доволни. И така в дискусия ни отведе в следващия магазин – този път за подправки, зехтин, локум, арган. И там започна втората серия на същия филм. Аз вече се окопитих напълно и реших, че няма да им се дам. На всяка цена, която ми обявяваха свалях с между 50 и 60% и не търпях отказ, ако усетех опит да вдигат, веднага оставях стоката и този път те бяха в моята роля. В крайна сметка си тръгнах с един огромен плик кимион (вероятно в близките поне 20 години ще имам от него) един също толкова голям плик с шафран, със зехтин и арган за коса. И за да им покажа, че владея техните техники си взех един локум и казах, че е бонус за направените покупки. Добавих и две комбинирани опаковки, които съдържаха няколко вида подправки с малко шише зехтин – за подаръци. Сметката излезе 40 долара. В този момент на двамата домакини (агентът и продавачът) буквално им увиснаха ченетата. Почувствах се малък победител!

Излязохме навън, а агентът ни отведе в още едно капанче – за спортни стоки. Царството на ментаците. Нещо като Илиянци в миналото. За от 3 до 5 долара си купуваш тениска на Найк или Бос…или каквато марка ти сака душата. Агентът каза да го изчакаме, мъжът ми излезе след него и тогава разбра каква е схемата. Този се върнал в магазина за подправки за да си вземе хонорара от „заведените“ клиенти. Явно обаче търговецът не е бил много щедър, защото дойде леко ядосан и си поиска директно пари още пари от нас – за него… Порядки…!

Тази наглост ми дойде в повечко. И не спря – отведе ни на още едно място с обещанието, че ще бъде последно. Беше магазинче за керамика. Имаше наистина невероятни неща – много красиви. Аз вече достатъчно претръпнала от всички случки започнах да се пазаря по-настървено и от тях. Този път обаче срещу мен стоеше крехък търговец. Когато поисках едно плато, което струваше около 10 долара, да ми го даде за 4, той с голямо неудобство обърна чинията, показа ми печатът за качество и каза, че на толкова не излиза дори и от фабриката и дори и да иска не може да ми го даде. Човекът беше толкова свит и скромен, че аз се почувствах като акула. За да „изтрия“ срама си, взех чинията на обявената цена и добавих още нещо, без да се пазаря.

Тръгнахме си и навън буквално изкрещях на агента: Genug! (Достатъчно) Явно и видът ми е бил много категоричен, защото този най-сетне ни остави на мира, но вместо да изпълни и другата част от уговорката – да ни разведе из интересните места из града, каза, че ни дава час да се разходим сами.

Остави ни недалеч от пристанището и се разбрахме да се срещнем отново по-късно, защото уговорката ни бе да ни върне с колата.

Тръгнахме в посока към пазара – бях любопитна да видя какво се предлага. Беше голяма жега и още по улицата започна да се носи тежка миризма. Отнякъде течеше вода, която беше образувала нещо като малко каналче. Колкото повече приближавахме към пазара, толкова повече зловонната миризма се увеличаваше, а в каналчето бистрата вода добиваше мътно-кървав цвят…, появиха се огромни мухи… и миризмата вече беше толкова непоносима, че трябваше да си закрием лицата.

Встрани от входа на Мдината беше колено животно, вероятно овен – имаше много кръв и още толкова мухи. И в този момент целият Тунис някак ми се срина. Като журналист и като репортер съм била на много места, влизала съм даже в гетото в Столипиново, в циганския квартал в Пазарджик, в Орландовци, в Токсикологията, където съм виждала много тежки случаи…, но така, както се почувствах в този момент не съм се чувствала никога преди това. Гледката беше потресаваща – прясното месо беше наредено на някакви мръсни и вероятно никога немити тави, кръв се лееше по пода, а продавачът разфасоваше друго животно без ръкавици и го мяташе на тавата… Ако имаше опция телепортиране щях да натисна бутона на секундата. Въпреки отвращението, което изпитвах продължихме и разгледахме първия ръкав на Мдината. Не поглеждахме никого в очите, ходихме с леко приведени глави – бяха ми казали, че това е един от начините да не ни закачат търговците.

Не направих нито кадър. Лицето на този Тунис не се вписваше в това, което бях изчела за страната. Предпочетох да го запазя с другия му облик. Това на журналистически език се нарича цензура, признавам си!

И за жалост това възприятие ме отказа да искам да разгледам още от Сус.

Стана време да се връщаме за срещата на площада с агента. На изпроводяк поиска бакшиш и за шофьора. И започна да се договаря, че трябва да разгласим колко са добри „услгугите“ му на другите немски туристи в хотела. Аферим! Нищо друго не можех да кажа повече!

Усещането от пазара продължи да ме държи още два дни. Смрадта продължаваше да ме преследва и имах нужда от нова отправна точка, за да подтисна ужасното преживяване. Време беше за синьо-белия град.

Ето и още няколко кадъра контрапункти.