- How many camels?
Гласът е дрезгав и настойчив, а аз съм недоспал и кисел. След като цяла нощ сме прекосявали Египет от север на юг, 650 километра от Кайро до Луксор в нощен автобус и един камилар знае колко още през безлюдните каменисти покрайнини на Сахара на път за Асуан, сме спрели насред пустошта да заредим със захар и кофеин. В обозрим радиус се вижда... ами, нищо, околовръз само прах, камъни, пусто шосе без начало и край, и облаци, които се сливат с жълтеникаво-сивкавия хоризонт, та не е много ясно къде свършва пустинята и къде започва небето. Мястото, на което правим паузата, е ламаринен навес, който служи за кафене, смесен магазин, закусвалня с едно ястие в менюто, тоалетна тип дупка в пясъка и сборен пункт на всички кибици в района. Не е ясно къде живеят и с какво се препитават въпросните кибици, тъй като най-близкото село сме го минали преди бая време.
- 100 camels!
Гласът този път е толкова превъзбуден, че няма как да не привлече вниманието ми. Принадлежи на нисък мустакат чичо, който разпалено жестикулира и сочи португалката, която върви до мен. Започвам да загрявам. Човекът иска да търгува. Да си купи жена. Абсурдността на ситуацията и фактът, че съм още сънен, ми пречат да възприема случващото се. Махвам с ръка и продължавам напред. Зад гърба си чувам вик с финална оферта:
- 120 camels!
Това си е сериозно предложение. 120 камили, особено ако са добри, могат да струват общо над 140 000 евро. Претеглям наум цената на моралните си задръжки. Португалката не е впечатлена, когато впоследствие й разказвам за несъстоялата се сделка с нейно участие, и споменава иначе верни неща относно правата на жените и колко неправилно е те да бъдат търгувани, сякаш са стока. Съгласен съм, подчертавам правотата на думите й с енергично кимване, но цялата група се смълчава при споменаването на сумата. Ценностите са си ценности, ама 120 камили са си 120 камили. А откъде пък човек ще разполага с такъв ресурс? Дали има някакъв камилски ,,фонд", където да подадеш заявление за кредит, или пък пазарът се е модернизирал до степен, в която можеш да вземеш Техни Плюещи Височества на лизинг? Всички тези въпроси, за които надали бих се сетил в друга ситуация и място, ми се въртят в главата, докато водя тежък пазарлък за шише минерална вода със смуглия наследник на фароните, който се опитва да ме убеди, че водата струва 1 евро. Ама онзи пред мен току-що си я взе за жълти стотинки, посочвам аз отдалечаващата се фигура на предния клиент. Такова е положението в Египет, всичко подлежи на пазарлък, иначе си обект на професионално кожодерство, без значение дали купуваш вода, сувенир или съпруга. За последното често се има предвид по-скоро зестра, отколкото реална търговия, ,,продаването" на човешки същества в какъвто и да е формат е незаконно, а цената в камили идва да покаже на дамата и нейното семейство финансовите възможности и благонадеждността на кандидата. Та оттам и сутрешното щедро предложение. Не че аз имам каквито и да е права върху дамската страна по сделката, просто съм най-близко разположеният представител от мъжки пол, което ме прави ,,отговорния мъж".
С тези хора бих прекосил всяка пустиня
Сядаме около грубо скована маса в центъра на помещението и във фокуса на вниманието на местните. Физиономиите около нас са коренно различни от доминирания от арабско влияние пейзаж в столицата Кайро. Много от жителите на най-южните части на Египет са с подчертано негроидни черти, продукт на смесването с нубийците, африканската етническа група, обитаваща от хилядолетия тази част на страната и районите отвъд границата със Судан, мистериозния и в момента разкъсван от кръвопролитна гражданска война съсед. Обстановката, тиха и приглушена, не може да е по-различна от двадесетмилионния Кайро, където от всеки ъгъл някой те дърпа да ти продава нещо на най-добра, ,,египетска цена", където по тротоарите, тесните улички и пазарите са необходими умения по смесени бойни изкуства и художествена гимнастика, за да се придвижваш, а по булевардите пътните знаци, маркировката и правилата за движение по пътищата са глезотия и неосъществим мираж. Кайро не разбира защо четири коли да не могат да се движат една до друга по двулентова улица, защо да се дава мигач, щом клаксонът е изръмжал многократно, защо трябва да се чертаят пешеходни пътеки, когато всяко дете се ражда с вградени сензори за пресичане сред непреставащия нито за миг в денонощието автомобилен поток, и други такива малки детайли, които са неизменна част от ритъма на града, но доставят гарантирана доза културен шок на бледоликия, когато той пристигне в Страната на фараоните.
Безкрайната Сахара и величественият Нил
И аз не правя изключение. Кацайки в Египет седмица по-рано, смятам, че съм обръгнал в творческия хаос на мегаградовете, с мастодонти като Истанбул, Джакарта и Куала Лумпур зад гърба си. Нищо не може да ме подготви за гледката, която се разкрива пред очите ми веднага щом излизам от терминала на летището на Кайро и поемам към сърцето на египетската столица. Широките булеварди са претъпкани въпреки късния час, отвсякъде се чуват клаксони и надути до дупка протяжни арабски ритми. Тойотата на Юсеф лавира между бетоновози, мотори с по двама, трима, че даже четирима пасажери, които кой знае как съумяват да не паднат, от двете ни страни шпалир ни правят автобуси, които не дават вид някога да са минавали каквато и да е форма на техническа проверка. Очукани, с висящи ламарини, със стърчащи жици, за мен е загадка как тези превозни средства могат да се запазят цели, камо ли да возят пътници. По средата на един особено натоварен булевард Мей, другата ми египетска посрещачка и по стечение на обстоятелствата навигатор, установява, че се движим в грешна посока, при което Юсеф прави рязък обратен завой, от който ми се изправят косите. Нищо чудно, че всички коли са ожулени или направо изпочупени, споделям на моите домакини. Няма такова нещо, имало много нови, да съм гледал, ще съм видял. През следващите дни гледам и действително забелязвам немалко излъскани тузарски автомобили. Честно да си призная, нямам идея как и за колко време остават такива.
Из улиците на Кайро - най-големия град в Близкия Изток
Юсеф и Мей са хората, които искаш да имаш до себе си, когато за пръв път пристигаш в страна като Египет. Място с богата култура, древна история и пулсиращ ритъм, в което постоянно нещо се случва, пък като нищо си го изпуснал, ако няма кой да ти го покаже. И двамата са студенти по медицина току пред завършване, родом от северния град Мансура, занимават се с активизъм по наболели социални въпроси и организират международни проекти и обучения, като именно в рамките на такава програма пристигам в туптящото сърце на Близкия Изток и Северна Африка, най-големия и най-населен град в арабския свят - Кайро. След близо два часа провиране през едва пъплещия трафик виждам обелиска на площад Тахрир. Победа! В самия център на Кайро сме, хвърляме чантите в хотелската стая и потъваме в Царството на Морфей.
На сутринта жената от рецепцията ми предлага закуска. Твърдо сварени яйца, чай и хляб. Сух. Искам ли още нещо? Ако е удобно, няма да е зле, усмихвам се аз. Да, няма никакъв проблем. Брей, какви услужливи хора, мисля си. Получавам още хляб. По-сух от предния. Смея се, залагам на яйцата. Хвърлям току-що станалата Мей в потрес като й съобщавам, че планирам да впусна да изследвам Кайро през днешния свободен ден. Искам да използвам факта, че повечето участници пристигат чак вечерта, за да видя някои места извън общата програма. Египтянката влиза в ролята на майка орлица и ме заклева да не говоря с никого, да внимавам за съмнителни лица и въобще да не ползвам градски транспорт. Кимам отривисто. В рамките на пет минути след това съм се заговорил с общо трима души, докато вървя към метрото. Което е съвсем прилично за цената от 40 стотинки, която плащам за билетчето. По маршрута, който аз взимам, не е баш метро, ами един вид градска железница, но е добър начин да се избегнат вечните задръствания по булевардите. Иначе всичко показва, че си в арабския свят - има отделни вагони за жени, както и специална зона за чакане, предназначена само за дамите, до младежи във футболни екипи и сериозни господа с костюми седят мъже в галабея (дълга роба с ръкави) и емама (кърпа, подобна на тюрбан) на главата. Обявления във влака няма, ориентираш се по имената на спирките. И се надяваш да са транслитерирани на латиница.
Специалното място на перона, отредено за жени
На излизане от метрото над мен се извисява огромния купол на православна църква. Пред нея - правоъгълните очертания на будки с военни. Зад нея - тежка полицейска техника, а още по-отзад - бронетранспортьор. Неочакван развой на събитията. Оказва се, че през годините християнските малцинства в Египет и техните църкви са ставали обект на нападения от радикални ислямистки групировки, което налага поставянето на военизирана охрана на входа на повечето такива райони. Коптско Кайро, където се намирам аз, е оградено със стена, част от която следва древната римска крепост Вавилон (да не се бърка с онзи Вавилон в днешен Ирак). Минавам металодетектор, чиито служители оставят у мен впечатлението, че аз имам по-голям интерес да покажа съдържанието на раницата си, отколкото те да го проверят. Това усещане се потвърждава многократно през идните дни, когато на всеки металодетектор, а в Египет те са в молове, гари, музеи, круизни кораби и къде ли още не, проверката е само про форма, а често съоръженията въобще не са включени. За сметка на това обаче навсякъде има десетки служители, които се надпреварват да правят... ами, нищо, но пък се стараят и си придават винаги зает и сериозен вид.
Пред строго охраняваните стени на Коптско Кайро
А какво правя при коптите? Дошъл съм да се запозная с наследниците на древните египтяни. След бързото разпространение на християнството в страната, в началото на 4-ти век то вече е официална религия. Това продължава до 7-ми век, когато арабите завладяват Египет и налагат исляма. Тези от египтяните, които запазват вярата си (в наши дни около десет процента от населението на страната), се наричат копти и използват в службите си коптски език, произлизащ директно от древноегипетския. Ето защо коптите се считат за преки потомци на древната цивилизация, обитавала с хилядолетия тези земи. Разбира се, трудно е да се твърди, че съществуват ,,чисти" египтяни, като днешните обитатели на страната са смес от древноегипетско, арабско, нубийско, гръцко и турско влияние. Обратно към християнските традиции в Египет - основаната от св. Марк през средата на 1-ви век сл.Хр. Александрийска партиаршия, станала основа за Коптската православна църква, е първата християнска организация в света, трите най-стари манастира са на територията на днешен Египет, а Висящата църква в Коптско Кайро е претендент за най-старата все още използвана църква в света. При наличието на толкова много чудеса на християнския свят в изключително доминирания от исляма Египет няма как да не посетя квартала, където историята оживява.
Гръко-православната църква ,,Св. Георги"
След неработещия металодетектор действително сякаш пристъпваш в друг свят. Кайро на клаксоните, уличните търговци и безкрайния шум отстъпва място на малко градче с тесни улички, където на всяка крачка откриваш нова находка, сергии продават папируси с библейски сцени, а от всяка отворена порта се носи аромат на тамян. В църквата на св. св. Сергий и Вакх, пред тежка дървена изографисана врата, зад която се вярва, че се съхраняват веригите, с които е бил вързан св. Петър, преди да бъде чудодейно освободен от затвора, попадам на група момичета, които с ангелски гласове пеят коптска религиозна песен. Без да разбирам нито дума, съм запленен. Точно на мястото, където днес е храмът, се вярва, че са намерили убежище Йосиф, Мария и малкият Исус след бягството на семейството в Египет. В църквите на Коптско Кайро са виждат и мощи на десетки светци, сред най-разпознаваемите са св. Георги, св. Антоний, св. св. Сергий и Вакх, св. Марина и св. Марк, а храмовете са препълнени с поклонници и туристи, много от които от близки до Египет християнски страни като Етиопия и Еритрея. След ,,Висящата църква", Ал-Муалака, попадам на невероятно красивата синагога ,,Бен Езра" - мястото, на което са открити ръкописи от Танах, свещена книга за евреите. Които от своя страна са наброявали десетки хиляди души в Кайро и Александрия преди създаването на Израел през 1948 г. и обострянето на отношенията между арабските страни и новосъздадената еврейска държава. Вътре снимането е забранено, така че запечатвам изяществото на богато украсените дървени тавани и стени само с поглед.
Висящата църква ,,Ал Мукала"
Коптска религиозна сцена
Смилам току-що видяното с помощта на порция кофта (телешки шишчета с подправки), лека салата и пресен египетски хляб, който топя в тахини. Рядко изпадам в състояние, в което да не мога да спра да ям нещо, но, заклевам ви се най-тържествено, това тахини мога да го ям всеки ден до края на живота си, без да ми омръзне. Може би това е твърде дългосрочна перспектива, но до края на престоя си в Египет нито един ден не минава без задължителната доза паста от смлени сусамови семена, иначе се усеща своеобразна абстиненция. Компания ми правят поне четири различни котки, които се въртят около стола ми в уличното ресторантче, гледащо към стената на Коптско Кайро, и полска двойка от съседната маса, които се интересуват какво съм поръчал, колко струва, откога съм в Египет, какво съм видял и какво ми предстои да посетя. Всички тези въпроси в рамките на две изречения. А ако сте се чудили, котките не можеш да ги излъжеш с магданоз. Мръвка искат.
Официално добре дошли в Египет!
Междувременно идва Ани, българка, участник в същия проект, с която сме се разбрали да тренираме пазарлък и стоицизъм на местния пазар. Поръчвам Юбър, метрото не ходи натам. Таксито е на смешни цени, случвало се е да се возим близо час из необятно Кайро за около 6 лв. Проблемът е единствено да го намерим. Иначе умните араби са измислили цифри, които цял свят ползва, за да запазят за себе си съвсем други (източноарабски), които представляват завъртулки и точици и може и да изглеждат колоритно, ама иди разбери кой е регистрационният номер на таксито ти. Налага се да се ориентираме по цвета и модела на колата. Което невинаги е лесна задача. След няколко дни в Кайро виждам джип, който отпред е Тойота, а отзад - Найк. Това не бива да ни учудва, в Кайро се продават столове на Apple, найлонови торби ,,Louis Vitton", телефони ,,Самсунг" с физическа клавиатура, чехли ,,Адибас" с четири ленти...
Има страни с ляво движение, както и такива, при които трафикът се движи отдясно. Египет не се поддава на подобна категоризация. Всеки кара там, където успее, кръговото се взима отляво, отдясно, че дори през средата, а светофарите имат препоръчително значение. Постоянно се озъртам, мислейки, че ей сега някой ще се вреже в нас. Това все пак е малко вероятно, като се вземе предвид, че задръстването по булеварда е толкова гъсто, че пъплим със скоростта на мравка. След няколко наполовина жулнати брони и осъзнаването, че по-нататък трудно ще стигнем, слизаме от колата насред трафика и продължаваме пеш. Тротоарът е също толкова труден за навигиране - хора, щандове, колелета мотори (?). Искаме ли печена тиква? А кестени? Килим, абая? Автентичен древноегипетски папирус от миналата година? Сергиите започват много преди самия пазар. Не вярвам, че толкова хора въобще е възможно да съществуват, камо ли да се сместят на едно място. След една пресечка сме на Хан Ел Халили, един от най-старите пазари в света. Трудно е да се опишат с думи размерите на мястото и многообразието от, ами, всичко, което може да се намери тук. И от пиле мляко има. Собствениците на магазините видимо говорят всеки език под слънцето (но бъркат българския с полски и руски). Близкият Изток в цялата му прелест. Въпреки че болшинството посетители са туристи. Следващите няколко часа прекарваме из плетеницата от улички, губим се и се намираме, пазарим се за фигурки от алабастър, красиви арабски лампи, спорим и се прегръщаме с продавачи, които ни обещават най-добра, египетска цена. Чуете ли това, бягайте далеч! Нищо египетско няма в цената, а току-виж и стоката дошла от Китай. Освен откровени фалшификати, на пазара има и невероятни занаятчийски ателиета за керамика, злато и кожени изделия, често скрити от масовия посетител, оставащ предимно около централните сергии. В претъпкано тясно помещение купувам алабастрова чаша за свещ с древноегипетски мотиви, а в съседна работилница Ани спазарява красиви керамични плочки. Празнуваме търговския си триумф в кафене насред данданията на пазара. Поръчвам си гълъб. Тук е специалитет. Не става въпрос за изтеглил късата клечка представител на накацалите пернати по площади и тротоари, а за породи, специално отглеждани в гълъбарници. Или поне така се надявам. Иначе току-виж тръгнал нов вирус, защото глупав чужденец изял птица на пазар в Египет. Гълъбът е пълнен със смес от ароматен ориз и пшеница, задушени с подправки, след което се запича. Кожата е хрупкава, пълнежът вкусен, месото... липсва. Налага се да го търсим с лупа и примижаване по крехките костици. Колко ли мръвка може да събере един гълъб...
Сергиите се простират далеч отвъд самия пазар
Пазарът ,,Хан ел Халили"
Пълнен гълъб - като пиле, ама без месо
Докато си проправяме път сред множеството, заляло улиците около площада, прозвучава призивът за магриб - вечерната молитва. Хиляди се стичат към джамията ,,Ал Хусейн", току до пазара, един от най-важните храмове в мюсюлманския свят. Вярва се, че в нея се съхранява главата на имам Хусейн, внук на Мохамед. Мястото е почитано както от шиитите, така и от сунитите, а по време на празника в чест на светеца привлича поклонници от цял свят. Вътре в джамията се озовавам след няколко дни, когато там ме води Азиз - приятел и колега на Юсеф и Мей, прекарал месец в България като стажант в нашенска болница и искрено обичащ нашата страна. С нас е Тео, кипърец, участник в проекта. Изуваме обувките си на входа на храма и пристъпваме вътре. Между колоните тичат деца, по килимите са насядали десетки хора, които тихо си приказват, някои дори си похапват, а поклонници изказват най-съкровените си желания пред златната кутия, в която се съхранява ценната светиня. Възрастен мъж в галабия раздава фурми на мъжете в храма. Докато сме вътре, хората започват да се събират за молитва и джамията постепенно се пълни. Никой не ни гони, както ми се е случвало в джамии в различни азиатски страни, но от уважение излизаме, преди да започне службата.
В джамията ,,Ал Хюсеин"
Иначе първият ден завършва с наргиле на препълнена (че как иначе) улица в центъра, където около няколко десетки пластмасови столове и маси са се разположили весели компании. Алкохол няма, пием чайове, има и прясно изцедени фрешове. Азиз разказва за опита си в нощния живот на София. Поръчваме доставка на дюнери. Над нас бди огромен графит с ухилен Мохамед Салах, истинския фараон на съвременен Египет. Като фен на Манчестър Юнайтед се мръщя, но като любител на най-великата игра признавам - който си го може, си го може.
Истинският фараон на Египет
А пирамидите? За да се убедим, че най-голямото и единственото запазено до наши дни от Седемте чудеса на древния свят наистина съществува, един следобед скачаме на раздрънкано такси и се отправяме на югозапад. Пресичаме Нил и навлизаме в Гиза, предградие на Кайро с над 8 милиона души население. Територията на днешна Гиза попада в древен Мемфис - столицата на Старото царство, възникнало преди близо 5000 години, при сливането на Горен и Долен Египет. Които на картата са обърнати - Горен Египет е долу, на юг, а Долното царство е днешен Северен Египет, тъй като имената водят началото си от посоката на течението на Нил. Великата река идва от Източна Африка и се влива в Средиземно море недалеч от Александрия.
Не след дълго сред върволицата от коли, камиони, ток-тоци, очукани минибусчета и ръчни колички, тикани директно по големия булевард, виждаме внушителен триъгълен силует, който не може да бъде сбъркан. Зад него втори, че и трети. Пирамидите! Огромните каменни структури заемат все по-голяма част от хоризонта, докато минаваме между жилищни сгради, магазинчета, училища. Какво ли е да живееш в сянката на най-разпознаваемия исторически обект в света? Дали всеки ден, когато се връщаш от училище или работа, си казваш: ,,Леле!", ахваш и възклицаваш, както ние в онзи паметен момент в таксито? Или просто, забързан в ежедневните си дела, човек не забелязва надвесилите се над него пирамиди, които и без това е виждал хиляди пъти? Нямам отговор на този въпрос. Според Мей близо над две трети от египтяните никога не са посещавали пирамидите, въпреки че са в собствената им страна. Причините затова са главно икономически и, разбира се, свързани с огромните размери на Египет.
Не след дълго сме пред Хеопсовата пирамида - най-известния символ на една от най-великите древни цивилизации. Даже тълпите туристи се губят и изглеждат незначителни пред мащаба на най-високата сграда в света в продължение на над 3800 години. Чак през 14-ти век англичаните строят в град Линкълн катедрала, която надминава легендарната пирамида, построена близо 2500 години преди нашата ера. Застанал пред нея, проумяваш мащаба на проекта, продължил около 20 години и довел до издигането на над 140-метровата каменна сграда. Самата пирамида се състои от над 2,5 милиона варовикови блока, всеки от тях с тегло между 2 и 15 тона. Много от тях са докарани от близо 900 километра, чак от Асуан далеч на юг. И до днес остава загадка как точно живелите преди почти 5000 години строители са успели да построят подобен архитектурен шедьовър, който освен всичко друго се е запазил и до наши дни. Основата, в центъра на платото Гиза, е подготвена и изравнена изключително майсторски, транспортирането на блоковете вероятно се е случвало с помощта на рампи и шейни, издаващи дълбоко познаване на физиката и инженерното дело. Голямото количество въпросителни относно десетки аспекти на проекта логично пораждат и какви ли не паранормални версии за произхода на пирамидите, някои от които споменават извънземна намеса или енергийни полета, свързани с други паметници на древния свят. Може би никога няма да разкрием докрай тайните на хилядолетната египетска цивилизация. А вероятно именно това и я прави толкова любопитна в очите на милиони хора по света.
Хеопсовата пирамида, Гиза
Противно на общоприетата теория, голяма част от работниците не са били роби, а добре платени майстори каменоделци, които живели в близки полеви селища и получавали най-добрите инструменти, обилна храна и бира. Великата пирамида не е била строена, за да се разхожда човек вътре, напомням си, докато се потя обилно по тясната стълба, която споделям с десетки други мераклии, влезли в клаустрофобичния тунел. Става все по-влажно, температурата е двойна на тази отвън, а посещението определено не е за хора със страх от тесни пространства. Свалям якето, после суичъра, накрая оставам по тениска. Построена като последен дом на физическото тяло на фараон Хуфу (на гръцки Хеопс, оттам и разпространеното название), пирамидата символизира слънчевия лъч, чрез който душата на владетеля се пренася на небето. Комплексът е изпълнен с ,,напътствия" под формата на йероглифи и знаци, които да водят фарона към отвъдния свят, а пирамидата е трябвало да съхрани тялото му за вечността, ето защо след смъртта трупът се балсамира. Най-накрая виждаме светлина в края на тунела - тя идва от прожектор, осветяващ погребалната камера, а тесният проход завършва в широко каменно помещение. Твърде малко е запазено от времената на фараон Хуфу - пирамидите в Гиза са били плячкосани много отдавна, а съкровищата им - отмъкнати. А дали владетелят се е обединил с Ра, бога на слънцето, след смъртта си, можем само да гадаем.
На входа на пирамидата човек добива представа за нейния мащаб
Някои от каменните блокове тежат десетки тонове
Вътре не е баш за разходки
Обратно навън, попадаме в центъра на ожесточен пазарлък. Мей размахва ръце пред лицето на крупен собственик на камили (поне 20 броя по първи наблюдения). Искаме да се качим, те искат да ни излъжат с цената. Нищо ново, още повече сме на навярно най-клишираното място за яздене на камили в света. Накрая стигат до приемлив за всички резултат и започват да ни товарят и навързват на своеобразен керван. Човек не си дава сметка колко точно е висока една камила, докато не седне пред гърбицата й и не хване дървеното трупче, разположено в основата на врата й, при което тя се изправя рязко и изведнъж го издига на два метра над земята. ,,Царете на пустинята" тук са дромедарите, които пият до 40 литра вода наведнъж, а после няколко дни могат да прекосяват някои от най-сухите региони на света, без да им мигне окото. Моята нещо е по-непокорна, харесва си Борис, още един от българите в програмата, който има нещастието да язди камилата пред мен в редицата, и не спира да си търка главата в бялата му риза. Това е то камилска любов. По средата на нашето ,,скачване" шефът на камилите започва нещо да увърта и изисква от Мей още пари. Гордата наследничка на фараоните изпада в правдив гняв и нарежда да слизаме от камилите. Ама ние вече сме на две метра над земята, без никаква осигуровка. А е решила камилата да се прави на каубойски кон, а си се мумифицирал на място. Следват разправии, пазарлъци, размахване на пръсти, несметен брой пъти споменаване на Аллах (хм, дали в исляма има еквивалент на Третата Божа заповед?), накрая огънят е прекратен и поемаме през платото на Гиза. Пустинният мерцедес друса далеч повече от кон (който съм яздил веднъж във втори клас), изобщо не мога да си представя как пустинни народи като берберите и нубийците са прекосявали, а някои и до ден днешен, безбрежната Сахара, за да пренасят стоки и търгуват, изминавайки хиляди километри сред палещите пясъци. Зад Хеопсовата пирамида изникват и другите две - тези на Хефрен и Микерин, съответно сина и внука на Хеопс. Пирамидата на Хефрен дори е запазила малко от мраморната облицовка, с която са били покрити и трите конструкции, преди хилядолетията да си кажат тежката дума. Там е и Сфинксът - над 70-метровата статуя на лъв с глава на фараона Хефрен, издялана директно от варовика на платото и издигната като пазител на гробниците на владетелите.
Дромедарите - господарите на Сахара
,,Мамо, видях пирамидите!"
По-късно се шляем из платото, докато сенките започват да се удължават, а слънцето пада все по-ниско. Магичен момент, който наблюдаваме от сфинкса - вятърът носи пустинен пясък във всички посоки, докато водачите прибират стотиците камили, пръснати из пространството между пирамидите, на фона на величествения последен дом на фараон Хефрен. Детето в мен подскача от радост, че вижда всичко това със собствените си очи. Даже и туристите, позиращи за снимка, абсурдният асфалтов път, построен между древните сгради и настойчивите търговци, които те дърпат и подвикват, не могат да развалят усещането. Невероятно място, което всеки трябва да види. Вечността е понятие, не дотам разбираемо за човешкия мозък, но осъзнаването, че стоиш пред нещо толкова внушително, което е издигнато над четири хилядолетия преди изобщо който и от нас да е бил замислен като идеен проект, и което най-вероятно ще остане за дълго след нашето съществуване, е най-малкото смиряващо. И каращо те да се замислиш.
Най-известната котка на света
Пред пирамидата на Хефрен
Замисляме се и ние, при това за най-различни неща. Над преходността на живота разсъждаваме в Националния музей на египетската цивилизация, където са изложени мумиите на кажи-речи всички по-важни владетели от Новото царство, балсамирани и запазени за вечността. Измити и пременени след смъртта, владетелите се сушат в продължение на 40 дни, след което се намазват с балсамиращо масло, увиват се добре и се поставят в саркофаг. Органите им са прилежно подредени в канопи и се погребват до тях. Преосмисляме вниманието, с което пресичаме улиците, след като нашите местни приятели ни казват, че сериозна част от египтяните никога не придобиват шофьорска книжка или просто си купуват такава. За цената на историята се замисляме в специалната зала на Египетския музей, посветена на съкровището на Тутанкамон, където всичко е от златно по-златно. Надувам главата на Азиз, който в израз на вежливост се нарежда с мен на опашката, която чака да види едно от най-значимите археологически открития в историята. Засипвам го с факти за Златната погребална маска, над 10 кг чисто злато и скъпоценни камъни, позлатените вътрешен и външен саркофаг, светилището на Анубис. Азиз кима разбиращо, после не го виждам няколко дни. Сигурно е бил зает. А съкровището надминава всичко, което съм си представял. За кой ли път по време на това пътуване се ощипвам, за да се убедя, че наистина съм там.
Египетският музей в Кайро
Мумия
Саркофаг
Освен всичко друго, Кайро е и експлозия от вкусове. Мей и Юсеф поемат задачата да ни ориентират в този творчески хаос, в по-голямата част от времето успешно. Всяка сутрин ни чакат пресни египетски хлябове, фалафели, кисело мляко и тахини. След Египетския музей сме на последния етаж на заведение, което се пръска по шевовете. Изкачваме се по вита стълба до последния етаж, сядаме на дълга метална маса и шоуто започва. Участваме в процеса по подготовка на ястие, което символизира сложната и на моменти хаотична история на Египет. Ще ядем кошари - комбинация от ориз, леща, макарони и нахут, залети обилно с доматен сос, овкусен с чесън и оцет, а за капак отгоре с пържен лук. Малко на принципа ,,Слагаме всичко, което има в хладилника". Вкусно е, ама ми е доста постно. По-късно същия ден ни казват да се натъкмим, защото предстои изненада. Час по-късно, след поредна борба с трафика, попадаме в приказка от ,,1001 нощи". Бар на покрива със стотици ориенталски фенери. Кой каза, че в Египет нямало нощен живот? Оттук ще да е черпила вдъхновението си Шехерезада. Тук вече се отдавам на откровено невегетариански пир. Пием, разбира се, фрешове. Които навсякъде из Египет са пресни, евтини и много вкусни. Пробваме и улична храна - една вечер се забиваме в най-нетуристическата дюнерджийница, която можем да намерим в квартала. Уж познатата схема ,,плащаш на касата - взимаш от колегата встрани" работи... ама не съвсем, тъй като всеки интерпретира опашката, както му е удобно, и ако не вкараш някой лакът или поне коляно, си оставаш гладен. Естествено, всичко е само на арабски. Но кой ни е виновен, че не сме понаучили поне малко от най-сложния език на света?
Кошари - националното ястие на Египет
,,Скромна" закуска в хотела
Кайро - където приказките от ,,1001 нощи" оживяват
Всички сме слушали за Древен Египет и познаваме неговите най-значими паметници, но тази невероятна страна има изключително вълнуваща история и през вековете след ,,елинизирането", т.е. завладяването от Александър Велики и присъединяването на страната към неговата империя. До нашествието на арабите през 7-ми век римляни и гърци (в последствие - византийци, след формирането на Източната Римска империя) в различни периоди управляват Египет. От 641-ва година нататък Страната на фараоните е част от Арабския свят, а доминиращата религия е ислямът. Интересно е, че българи и египтяни за период от над 300 години живеят на практика в една страна, след като през 1517 г. султан Селим Първи присъединява Египет към Османската империя. Следващата световна сила, която поглежда насам, е Великобритания, която окупира страната в края на 19-ти век. Държавността си под формата на република Египет възстановява едва през 1952 г., чрез военен преврат. След независимостта не става много по-лесно - вторият президент Анвар Садат е убит през 1981 г. заради мира, който подписва с Израел, а след него на власт идва небезизвестният Хосни Мубарак, останал на власт 30 години и прочул се с авторитарно управление, репресии и чудовищна корупция. През 2011 г. Арабската пролет достига и до Египет, армията поема властта, а не след дълго сваля и следващия президент Морси, издигнат от обявената за терористична групировка партия ,,Мюсюлмански братя". В наши дни Египет е сравнително спокоен, но като много места в региона обстановката е подобна на буре с барут заради структурни проблеми, корупция, икономически неравенства и белезите от западните геополитически подвизи от последните години.
Площад ,,Тахрир" в центъра на Кайро е свидетел на някои от най-бурните събития в последните години
Не всичко е розово и в социален аспект. В кафенето на Музея на египетската цивилизация Мей ни разказва за една меко казано смущаваща традиция, с която тя и нейната асоциация се борят активно - женското обрязване, вопиющ проблем на голяма част от Африка и Близкия Изток. Няма да влизам в медицински детайли, тъй като темата е достатъчно страшна, но по официални данни над 70% от всички жени в Египет са претърпели подобна интервенция в детството си. Въпреки че тази ужасяваща процедура от години е незаконна, хиляди лекари я извършват в нелицензирани клиники, а в бедните райони - по задни дворове и други места със съмнителна хигиена. В обществото битува вярването, че мутулацията е необходима, за да се запазят честта и ,,брачната пригодност" на момичетата, които в ,,специалния ден" се обличат в бели рокли и се изпращат от цялото семейство. Освен потискане на сексуалното желание, обрязването може да доведе и до редица инфекции, често с фатален край, и усложнения при раждането. Дълбоко развълнувана, Мей ни разказва история, в която с нейни приятели активисти спират майка с малко момиченце, облечено тъкмо като за ,,церемонията" в метрото на Кайро, и след дълги разговори и увещания ги убеждават да не отидат при лекаря. Трудно е да се повлияе все пак на толкова дълбоко традиционно общество, като често бабите и майките, самите те преживели ужасния ритуал в младостта си, са най-твърдите поддръжници на идеята. И така омагьосаният кръг продължава. И все пак светлина в тунела има - все повече млади хора, особено студенти по медицина, застават зад каузата, международни организации финансират кампании, а процентът на засегнатите намалява с всяка година, но все още говорим за голямото мнозинство от жените в страната.
А Кайро изпращаме от върха на цитаделата ,,Салах ад-Дин". Център на властта в Египет от 12-ти век, когато е построена да брани града от кръстоносците, та чак до периода преди британското нашествие. В джамията ,,Мохамед Али", построена в османски стил, се чувстваш като в Истанбул, а гледката от върха на крепостта спира дъха. Кайро е безкрайно, над 2700 квадратни километра, преливаща палитра от пясъчни и пастелни цветове, всичко е жълтеникаво-сиво-кафяво, а някъде в далечината започва Сахара, макар и да е трудно да се определи къде точно свършва градът. Далеч на юг ни намира и изгревът на следващия ден, в земите на нубийците. След като се освежаваме в крайпътното кафене от началото на разказа и пропускаме възможността за изгодна търговска сделка, изминаваме бавно последните километри до Асуан.
Безкрайното Кайро от птичи поглед
Джамията ,,Мохамед Али"
Там ни посреща Махмуд - ухилен, винаги в добро настроение, приятел на Мей и Юсеф и топ екскурзовод в най-южния египетски голям град. Заради географското си положение е наричан ,,Врата към Африка", от хилядолетия важен търговски и военен център. Както през повечето египетски градове, и тук минава вездесъщият Нил. Съвсем скоро сме на горната палуба на лодка, с която кръстосваме най-легендарната река и причината за възникване на някои от най-великите цивилизации в древността. Образувана при смесването на Бели и Сини Нил край Хартум, Судан, Нил е най-дългата река на света, над 6600 км, като най-големият й приток извира от Езерото Виктория в сърцето на Африка. Няма да е преувеличение, ако кажем, че реката създава живот - суровите пейзажи на Сахара и неблагоприятният климат тук са заменени от тънка зелена линия по двата нилски бряга, което е позволило на фермерите още от епохата на Древния Египет да обработват земята и да изхранват империята. Носим се по мътното величие на реката, оглеждаме се за крокодили, но Махмуд казва, че около града такива почти не се срещат. Повече имало надолу по течението и особено около границата със Судан. Натам не сме се запътили и то не само заради крокодилите - от над две години страната е обхваната от кървава гражданска война, което на този етап укротява туристическите апетити. Затова пък виждаме величествения силует на ,,Old Cataract Hotel", един от най-старите и луксозни хотели в Египет - именно тук живее Агата Кристи, докато пише своя прочут роман ,,Смърт на Нил".
С Мей и Юсеф, които направиха това приключение възможно
Малко по-късно пием тръпчиво-сладък чай от хибискус и си приказваме с нубийците. Мястото е дървена платформа току над водата, застлана с шарени черги, а домакините ни са двама дружелюбни местни на неопределима възраст. Близо половината от населението на Асуан и региона са с нубийски произход и гордо заявяват този факт. Представителите на този народ са коренните жители на Южен Египет и Северен Судан и наследниците на древна Нубия, основния политически и културен съперник на древноегипетската цивилизация. Имат език и писменост, които не са свързани с арабския, както и богато културно наследство, включително свои пирамиди на юг от границата. На тръгване Махмуд предлага да се топнем, или поне да нагазим, в Нил. Въпреки че реката тук е далеч по-чиста, отколкото в многомилионно Кайро, от хигиенни съображения избягвам това издевателство.
На гости на нубийците
Докато се носим още по на юг, по стръмните жълтеникави брегове на реката започват да се редуват къщи в бонбонени цветове - сини, розови, червени, коя от коя по-шарена. Акостираме на малък кей и продължаваме пеш. Навлизаме в ,,Нубийското село" на Асуан, където живее голяма част от нубийското население в града. Всички сгради са коя от коя по-пъстро изрисувани, сякаш някой е взел цял детски скицник и го е обърнал в 3D формат. Виждаме стенописи с камили, фелуки (традиционни египетски лодки с платна), сцени от живота в пустинята. Прашната главна улица на селцето е превърната в своеобразен пазар, продават се дървени маски, сувенири от алабастър, ръчно тъкани платове, злато, подправки, чай. Ако някога се озовете там, купувайте смело зелен чай с манго! После ще ми благодарите.
Нубийското село край Асуан
Скачаме в каросериите на две моторетки и се понасяме из селото. Никой от египетските ни приятели не дава вид да е обезпокоен от факта, че ,,шофьорите" са на видима възраст 12 години. Най-много. Къде гледа местният КАТ? Надали се спотайва между дюните с камила на аварийки. Возилото ни подскача по черния (по-скоро кафяво-оранжев) път и бавно се изкачва нагоре по хълма. Около нас играят и тичат деца, повечето боси и само с по-една препаска около кръста. Къщите, тук вече с поизбледняла боя, са изградени главно от кирпич, пясък и глина, което осигурява прохлада дори и жарките летни дни. А те тук са наистина горещи - лятото температурите в Асуан често надхвърлят 50 градуса, а климатикът е по-скоро лукс...
Възрастта за шофиране тук е пожелателна
В местното училище
Бърз урок по арабски и нубийски
Завършваме деня на дюната над селото, с гледка към Нил. Намираме се на уникално място, където златните пясъци на Сахара срещат водите на великата река. Пустинята, камениста и прашна горе до Кайро, както и през по-голямата част от пътя на юг, тук е истинска феерия от цветове - оранжево, жълто, кафяво, с невероятно фин пясък. Дюните буквално ,,израстват" от водите на Нил долу, далеч под нас. Въпреки че сме само на половин час от центъра на Асуан, усещането е, все едно сме на друга планета. По брега минават камили, водени от техните собственици. Махмуд предлага да се надбягваме сред пясъците на Сахара. Няколко секунди по-късно с него, Тео и Юсеф сме на старта. Тичаме, падаме, ставаме, пак падаме. За пореден път на това пътуване всички сме като малки деца. Че кой не е мечтал да види истинска пустиня.
Където дюните на Сахара срещат Нил
С Махмуд и Тео
Вече по тъмно отново сме в моторната лодка, която трябва да ни върне до града. От колоната гърмят местни шлагери, докато прекосяваме реката. По средата на пътя... закъсваме. Двигателят отказва. Няма страшно, ей сега ще се оправи, успокоява ни Махмуд, докато нашият лодкар човърка из машината. Половин час по-късно още сме там, а няколко лодки спират да видят дали всичко е наред. Гордият ни лодкар отказва всякаква помощ, а ние все така се носим по средата на Нил. Тъкмо от шега да го обърнем на сериозно притеснение, моторът изръмжава и лодката потегля с поклащане, сред валма от пушек. Не се налага да проверяваме емпирично дали в Асуан действително няма крокодили.
На следващия ден изпълняваме програма максимум. Започваме с един от най-грандиозните инженерни проекти в света - дигата на езерото Насър, което пък до скоро е най-големият язовир на планетата. В сърцето на пустинята, където Нил е и благословия, и проклятие заради честите наводнения, това огромно по мащаба си начинание осигурява контрол над разливите на реката и осигурява вода за напояване за бедуинските райони и хиляди ферми, което е революция за селското стопанство в страната, понеже за пръв път в хилядолетната й история е възможно земята на бъде обработвана целогодишно. Прилежащите ВЕЦ генерират значителна част от електричеството, използвано в Египето, което гарантира енергийната независимост на държавата. За да си представите размаха на завършения през 1970 г. проект, говорим за язовир с дължина от над 500 км, като последните 150 от тях са на територията на Судан. Самата стена, на която стоим ние, е висока над 110 метра и е дълга над 4 км, а ширината й в основата надминава 40 метра. Когато заставаме на брега на езерото Насър, от другата страна на стената, пред нас се ширва безкрайна водна площ, все едно гледаме океан. Освен инженерно чудо, проектът е и външнополитически триумф за СССР, които са главният инвеститор и изпълнител, в духа на борбата за надмощие със западния свят в разгара на Студената война. За тогавашния президент Насър построяването на язовирната стена пък е подкрепа на политиката му на модернизиране на Египет и укрепване на националната гордост. Неслучайно Сиси, сегашният държавен глава, заявява, че ще защитава водните ресурси на страната с всички средства и дори започва мобилизация на армията в отговор на полагането на основите на язовира ГЕРД в Етиопия, който е разположен върху Сини Нил, главен приток на най-дългата река в света, и би довел до драстичен спад на нивото на река Нил в Египет, която освен всичко друго е източник на над 90% от питейната вода в страната. И етиопците имат своето право, тъй като от тяхната страна идва над 80% от водата в Нил, а завършването на проекта, съразмерим по мащаб с езерото Насър, би имало огромна икономическа роля за страната. Това е то войната за ресурси в тази част на света, където водата е по-ценна от всичко друго...
На язовирната стена
Езерото ,,Насър"
Както обикновено, далеч не всичко е така розово и в самия Египет, и от мащабния проект страдат тези, чийто глас трудно може да бъде чут. Хиляди нубийци са принудително разселени, а селата им остават под водата. Плодородната тиня, която се носи от годишните разливи на Нил, се заменя от изкуствени торове, а в езерото се утаяват наноси, които разрушават местните екосистеми. Загубено е и много културно наследство, главно храмове, които внезапно се оказват под вода. Един от най-забележителните храмове обаче - Филеа, е спасен, при това по забележителен начин. Разположено на остров в Нил, светилището е в непосредствена опасност от потопяване. ЮНЕСКО организира една от най-впечатляващите международни операции в света, при която целият огромен храмов комплекс е пренесен камък по камък на съседния остров Агилка, където е възстановен в автентичния си вид. Само германци могат да номерират всяко камъче, смее се Махмуд, докато ни разказва за немската фирма изпълнител, която спасява Филеа. Носим се по далеч по-широката река Нил в този участък, за да достигнем храма, достъпен само по вода. Акостираме сред десетки снежнобели фелуки, а над нас се извисява светилището, посветено на Изида. Храмът е късен, построен е след завладяването на Египет от гърците, когато богинята се почита и далеч извън пределите на страната, че даже и в Европа. Филеа е по-късно разширен от римляните, за да бъде затворен чак през 6-ти век от византийците. Посрещат ни голямата порта, с изсечени релефи на Изида, фараони и церемониални сцени, а вътре освен египетските символи могат да се видят гръцки, римски, че даже и коптски знаци.
Храмът ,,Филеа", гледан от Нил
Сцени от стените на храма
Особена роля в Египет играят и жреците, но и жриците. В древното царство е напълно нормално както мъже, така и жени да изпълняват важни религиозни функции, и за мнозина това е върхът на кариерата, освен с духовна, също така съчетан и с политическа роля. Свещенослужителите минават строго обучение, трябва да бъдат лечители, учители и да умеят да свирят на определени музикални инструменти. Те спазват стриктна лична хигиена, носят ленени дрехи с бял цвят, а ежедневието им е разграфено до последната минута, между ритуали и светски дела. Изида, богинята майка, заедно със съпруга си Озирис и сина им Хор - бога с глава на сокол, са сред най-почитаните божества в сложния египетски пантеон, който варира според историческата епоха и посоката, наложена от фараона.
С Махмуд - живата легенда на Асуан и Нубия
А залеза посрещаме в двойния храм Ком Омбо, на 50 км нагоре по течението, посветен на бога крокодил Собек и бога сокол Хор, всеки разполагащ със своя огледална половина от светилището. Собек освен повелител на Нил бил и бог на плодородието, а култът към него се развива отчасти и заради натрупания през вековете страх към кръвожадните влечуги, от които гъмжи реката преди индустриалната епоха. Горе-долу на принципа - ако почитаме и боготворим нещо, то няма да ни нарани. До храма в изкуствени езера са отглеждани крокодили, които в последствие се балсамират и излагат в собствени гробници. Тези крокодилски мумии могат да се видят и до днес, като са в наистина добро състояние. Навътре в храма стигаме до най-интересния релеф - сцена с издълбани форцепси, пинсети, скалпели и куки. Древен Египет е дом на първите документирани и прилежно описани медицински процедури, включително операции, имали са задълбочени познания по анатомия и спазване на относителна стерилност. Постепенно се стъмнява, а храмът се осветява от умело поставени прожектори, което прави усещането още по-нереално. Сякаш сме се телепортирали в Древен Египет и ей сега ще дойдат жреците. Дано да са на Хор, а не на Собек, де.
По залез в Ком Омбо
На другата сутрин ставаме толкова рано, че ни се приисква изобщо да не сме си лягали. Туткаме се, вече закъсняваме. Мълчаливият шофьор на очукания бял миниван, който ни чака на брега на Нил, ни посреща малко намусен. След няколко завоя оставяме зад гърба си всяка форма на цивилизация и отново сме в пустинята. Пясък, камъни, тук-там разхвърляни хълмове. Единствената следа от човешко присъствие е безупречният асфалтов път, по който през повечето време сме единствена кола. Шосето е толкова право, че в един момент започвам да се чудя дали сградите, които бавно изплуват в далечината, действително са там или съм станал жертва на някой от миражите, с които е толкова известна Сахара. ,,Луксор" обявява гръмко брадатият ни шофьор. Задрямалите ми спътници се раздвижват в тясното пространство на бусчето. Няма шега, няма измама. Навлизаме в най-легендарния египетски град, наследник на древната Тива, най-важния център на древните цивилизации, обитавали тези земи преди хилядолетия. Столица на Египет в продължение на близо 1000 години - от 2000 до около 1000 година пр.н.е., с кратко прекъсване, Тива е и духовното и търговско сърце на древната страна. Прекосяваме Нил по тесен мост, претъпкан с превозни средства от всякакъв калибър. На западния бряг на Луксор сме, дом на най-важните исторически находки в историята на страната. Отмятаме като по-учебник:
1. Мединет Хабу - един от най-добре запазените египетски храмове, истинска приказка. Във вътрешния двор трудно скриваме вълнението си при вида на таваните и част от стенописите, които са съхранили и до днес своите цветове. А са строени преди над 3000 години! Повечето храмове и гробници от тази епоха отдавна са изгубили цветното си покритие в борбата с жегите, пясъка и времето. Дворовете на строения от Рамзес Трети, последния ,,голям" фараон на Новото царство, са обградени от внушителни колони, изрисувани с йероглифи. Това е Древният Египет, за който съм чел и мечтал, ето така съм го представял винаги. В ранния час разполагаме с огромния храм само за себе си, а пазачите на храма, извънредно дружелюбни, идват при нас и дори молят за снимки с полароидния апарат, който момиче от нашата група носи.
Мединет Хабу
2. Храмът на Хатшепсут - жената фараон. Тук метеорологичните условия ни подливат вода. Или по-скоро UV лъчи. Хубаво въпросната дама е най-великата жена управител на Древен Египет, ама можеше да си построи огромното светилище някъде по на закътано, на сенчица, това-онова. Вървим през каменистата пустош и бавно минаваме в друго агрегатно състояние, докато пред нас се разкрива внушителна гледка. Насред пустинята, ,,закачен" на отвесни варовикови стени, в подножието на 450-метровия връх ,,Ел-Курн", свещен за древните египтяни. А историят на фараонката е достойна за сериал. След смъртта на баща си, фараон Тутмос Първи, тя е омъжена за своя полубрат - Тутмос Втори. Нямат деца, но от наложница владетелят е дарен със син - Тутмос Трети (оригиналността на имената съперничи единствено на логиката, използвана при именуването на главните градове на Тайван). Случайно или не, Тутмос Втори (следите ли?), умира скоро след това. На Хатшепсут не й липсват скромност, нито амбиции, и след като става регентка на непълнолетния си доведен син Тутмос Трети, започва да засенчва младежа, а след няколко години започва да нарича себе си ,,фараон", носи мъжки дрехи и фалшива брада, така се изобразява и в погребалния си храм, който се издига пред нас. Построено на три нива с рампи, колонади и пътеки, светилището не прилича на нищо, строено до този момент. За да няма никакви съмнения относно божествения произход на фараонката, един от релефите изобразява бога Амун, който я... зачева. Важно е да се чете между редовете. Хатшепсут е умел управник, гарантира мира, по нейно време царството трупа богатство, търговията процъфтява и са завършени редица строителни и инфраструктурни проекти. Един вид египетски Омуртаг, ако трябва да направим паралел с нашата история. Тутмос Трети обаче дочаква своя миг след смъртта на Хатшепсут. Прекарал 22 години с отнет трон, той нарежда фараонката да бъде заличена от историята - образите и надписите с нейното име са задраскани, статуите - обезглавени или направо разбити. Дали това е акт на омраза или политически ход, можем само да гадаем. Така или иначе, Тутмос Трети също е запомнен като велик фараон, завладял земи чак до Сирия и Нубия. А храмът на Хатшепсут си остава легендарно място, просто елате още по изгрев. За да избегнете жегата, тълпите и скорпионите.
Погребалният храм на Хатшепсут
Царицата, изобразена като мъж - с брада и корона
3. Долината на царете - най-известната археологическа площадка в света ни посреща с палещи слънчеви лъчи и високи цени за чуждестранните посетители, особено ако искат да посетят най-известните гробници. А те искат, защо иначе ще бият целия път до прашната долина, сгушена между величествените скали, надвесени над тесния проход като пазители на вечността. Над всичко това се извисява връх ,,Ел-Курн", онзи, в чието подножие от другата страна е построен храмът на Хатшепсут, предполагаема порта към отвъдното, според древноегипетските вярвания. Вече напатили си от набезите на дръзки гробокрадци в пирамидите на Северен Египет, владетелите и благородниците на Новото царство, златната ера на египетската цивилизация, избират по-практичен подход при избора на място за вечното си жилище. В продължение на над 500 години, майстори и занаятчии създават около 60 гробници, издълбани във варовика на долината, където лежат някои от най-великите египетски фараони. Или по-точно са лежали - днес повечето от тях са в музея в Кайро. Работниците, избрани професионалисти от т.нар. ,,Място на истината", затворено занаятчийско общество, отговорно за грандиозните проекти, изграждат истински лабиринт от тунели и фалшиви проходи, а гробниците са защитени със заклинания от ,,Книгата на мъртвите".
Долината на царете, Луксор
Хлад се прокарва през ризата ми - дали от рязката промяна в температурата или ирационален страх от свръхестественото, докато се спускам по стръмните стълби навътре в скалата към източника на най-известното проклятие - легендарната гробница на фараон Тутанкамон. Според популярната култура, откривателите на символа на Древен Египет, непокътнатата гробница на младия владетел, откриват надпис, който обещава гибел и страшни неволи за този, който оскверни покоя на фараона. Не след дълго спонсорът на експедицията, водена от Хауърд Картър, и някои нейни членове, умират при странни обстоятелства, което засилва предположенията, че заклинанията действат. Всичко това е само мит, смеем се с останалите, докато пристъпваме в гробницата на Тутанкамон, която е учудващо малка. Всичко на всичко една малка зала, в дъното на която е разположен масивен саркофаг, до който достъпът е ограничен. Стените са в почти непокътнато състояние, цветовете са запазени невредими през вековете, обградени сме от изображения на Изида, Хор, Озирис, Ра, Анубис, както и от куп шарени маймунки, символ на бог Тот. Невероятно. Надзъртам от високо в празния саркофаг, разположен в ниша под нас, когато едно от момичетата пита учудено:
- Само аз ли чувам това шумолене?
Почесвам се смутено. Тъкмо да й кажа, че сме напълно сами в гробницата и най-вероятно въображението й започва да играе, когато и аз го чувам. Все едно някой отваря найлонов плик и сумти. Оглеждаме се наоколо - релефи, стълби, празен саркофаг. Шумът се повтаря. Сигурно има мишки? Но къде ти мишки дълбоко под скалата в пустинята? На границата сме да повярваме, че сме жертва на колективен мираж, когато иззад саркофага се показва ухилен човек, който мляска доволно и избърсва устните си с опакото на ръката си. Оказва се, че е един от пазачите на гробницата и понеже няма обедна почивка, в моментите с по-слаб наплив на посетители си позволява да слиза и да хапва тайно в нишата зад саркофага. Губим ума и дума. Пазачът ни прави снимка директно отдолу. Сякаш Тутанкамон се е изправил в последния си дом и лично ни е снимал. А самият владетел лежи спокойно зад нас, изложен на погледите на посетителите в стъклена витрина. Почернял от времето и съвсем мъничък. Все пак умира много млад, на 18 години, а изкарва късмета целия свят да узнае за него именно защото неговата гробница е открита недокосната.
Снимка, с каквато малцина могат да се похвалят
В легендарната гробница на Тутанкамон
Мумията на детето фараон Тутанкамон
Саркофагът, зад който сладко си хапва пазачът
Ако гробницата на Тутанкамон е малка и тясна, тази на Сети Първи е своеобразен подземен мезонет, дълъг близо 140 метра. Лабиринт от безкрайни коридори и камери, проектирани да отблъскват грабителите. Нейните стенописи са изключително сложни и са едни от най-добре запазените. Виждаме ярки и детайлни сцени от най-важните погребални текстове за египтяните, предназначени на осигурят на фараона безпроблемен преход към задгробния живот. Всяка рисунка има дълбоко значение, както и използваните цветове - златисто за божественост, синьо за вечност, зелено за възраждане и червено за сила. След голямата зала следва центърът на гробницата - великолепната погребална камера на Сети Първи, където е бил положен саркофагът му. Тук са и най-пищните стенописи, в които царят се обожествява, а целият таван на гробницата е изрисуван като звездно небе. Пазачът на гробницата ни предлага срещу скромна сума да ни вкара в някои от страничните камери, достъпът до които е блокиран с дебели въжета. Подозираме, че е просто трик, за да се отмъкне някоя лира от туристите, но богато украсените колони и стени в тесните помещения ни спират дъха. В съседство влизаме в недовършената зала - фараонът умира, преди гробницата да е на 100% готова, и тази стая дава представа за творческия процес. Сивкавите стени са изравнени, а първо са рисувани контурите на фигурите, преди да започне оцветяването.
В гробницата на Сети Първи
В Долината на царете има още десетки гробници, по-големи и по-малки, на велики фараони като Рамзес Втори, Тутмос Трети, Рамзес Трети, разбира се, и Долината на цариците, където били погребвани жените на владетелите, но рискувам да превърна този разказ в учебник по египтология, затова се мятаме на нашето раздрънкано, но уютно возило, и продължаваме напред.
Десетките гробници са построени в долината, при изключително сурови условия
4. Аха да си кажем, че сетивата ни са вече претоварени, а възприятията не работят, и се озоваваме сред гората от колони на Карнак. Думите не могат да предадат обема на богато украсените над 130 колони, които поддържат покрива на религиозния обект. Даже и тълпите от туристи изчезват, щом кривнеш от главната пътека и се загубиш между величествените стълбове, високи около 20 метра. Щеш не щеш, докато се разхождаш из най-святото място на Древен Египет, се изпълваш с благоговение към древните цивилизации. Вторият най-голям религиозен комплекс в света е бил постоянно разширяван и доукрасяван в продължение на над 2000 години, от Средното царство, та чак до Птолемеите, гръцките управници на Египет. Говорим за площ от над 100 хектара, където след всеки завой те чака я сфинкс, я впечатляваща редица от варовикови войни, я... обелиск. От Хатшепсут, разбира се, възхваляващ бог Амон и нейното собствено величие. Изграждането на храма е и надпревара между фараоните, като всеки следващ иска да надгради и задмине предците си...
Сред величествения Карнак
5. Шумна странична улица в Луксор. Мотори, сергии, улични продавачи, кокошка. Всъщност две. Прегладняла група от цял ден скитане по древните камъни. Духовна храна, ама друг път. На корем дюнери, пържени картофи, пиле, салати, мазни сосове. Единствени чужденци дълбоко в нетуристическия Луксор, привличаме внимание. Момиче от групата отива да си купи пица. Кипърецът се запилява някъде. Собственикът на дюнерджийницата, едновременно поласкан и притеснен от международните гости, идва запъхтян да каже да не си губим хората в квартала, бил много опасен. Мей пребледнява. Те сигурно сега ще се върнат. След две минути в заведението влиза нашият шофьор. Вярно ли е, че нашите хора се губят из този опасен квартал? Много лошо, много страшно било. Мей губи говор и картина. А нашите хора се връщат, ни лук яли, ни лук мирисали. Намирисва ми на лека параноя от нашите египетски домакини. А иначе дюнерчетата са 10 от 10. Само да имаше айрян...
Следва осемчасов нощен преход до Кайро. Полупразен автобус, мили корейци зад мен, бързо темпо. Обещаващо начало. Шумни групи местни младежи, найлонови торби, чести спирки в непознати малки градчета. Лек дискомфорт. От тонколоните дъни рецитал на Корана. Кофти. Още е рано, сигурно ще спре след малко, мисля си. Няма, братче. Къде ти. 8 часа нон-стоп. Максимален звук. От нулеви познанията ми по арабски се качват на поне средно говоримо ниво. Слушане без разбиране. Юсеф ме моли да не казвам нищо на шофьора, тъй като е първата нощ на Рамадан, свещения месец за мюсюлманите. Уважавам вярата и нейните религиозни ритуали, все си мисля обаче, а любезна молба за намаляване на звука няма да е фрапантна наглост от моя страна. В крайна сметка бучвам тапите за уши и боря децибелите на свещения текст с инат. Битката е неравна и с променлив успех и не крия облекчението си, когато в 4 сутринта автобусът ни стоварва на празен булевард в Централно Кайро.
Ден транзитен. Няма нищо планирано за днес, което означава, че най-накрая мога да си пратя картичките. В ранния предиобед стоя през построената от британците представителна сграда на пощата. Събота е, което е египетската неделя. Петъкът е, ами, събота. Уикендът тук е изместен с един ден напред. Пощата обаче работи. Да, ама не, обяснява ми заядлив служител на празно гише. Можело само да извършиш определени услуги като да си получиш пенсията (обяснява дългите опашки на другите гишета) или да получиш пратка. Да дойда утре. Утре ме няма. Безмълвно свиване на рамене. Не се давам и тръгвам да търся друг пощенски офис. Улиците на Кайро са пусти, нетипично за милионния град. Явно хората отспиват след трудното начало на поста. Първите дни, разбирам от моите приятели, са най-трудни, докато тялото се приспособи към новия режим. Кратко събуждане преди изгрев слънце за сухур, яденето, което дава енергия за целия ден, защото приемът на храна и напитки, дори вода, са забранени през светлата част на денонощието. После цял ден въздържание, включително от лоши думи, пушене и полов живот, докато дойде време за ифтар, ритуалното прекъсване на поста по залез слънце. По улиците виждам още отсега подготовка за вечерта, десетки литри бульон и мръвка къкрят в огромни котли, пекат се хлябове, носят се плодове.
Зад един ъгъл намирам ниска тухлена постройка. Пощата! Вътре само мен ме няма. Безмълвен пазач ме насочва към най-крайното гише. Пред мен - опашка от десетина души на най-различни възрасти. Нареждам се и зачаквам търпеливо. Повдигам вежди, когато възрастни мъж и жена застават директно най-отпред на опашката, но не казвам нищо. Когато обаче двама мъже просто влизат и ме пререждат най-безцеремонно, разбирам, че за да свърша работата, трябва да играя по местните правила, тъй като опашката не само че не върви, ами става и все по-дълга, при това пред мен. Възползвайки се от факта, че съм най-високият сред обкръжаващите ме хора, вдигам високо ръка и размахвам картичките. Човекът на гишето веднага ме фиксира и кима разбиращо, след което се провиква през цялото помещение:
- How many?
,,Seven!", крещя и аз в отговор. Мъжете пред мен ме гледат недоволно. Все пак не стига, че са чакали по-малко от мен, но и ще бъдат обслужени след това. Нечувано. Предавам си картичките и парите по жива верига до гишето, по същия начин си получавам и рестото. Напомня ми изживяването в една киевска маршрутка преди години. Човекът зад гишето размахва високо налепените с марки картички, за да видя, че не ме лъже, аз кимам доволен и си тръгвам. Това е то египетските пощи. А картичките пристигат по-бързо от тези от държави като Испания и Англия.
Баба Марта тази година е и в Египет
Наближава обяд, стомахът ми къркори. Не съм хапнал нищо от сутринта. Какво да се яде в Египет по време на Рамадан? Всички ресторанти и улични сергии за затворени, защото няма кой да купува. Чувствам се малко виновен, че мисля за стомаха си, докато милиони египтяни около мен постят, но знам, че ми предстои поредният интензивен ден. За гладния чужденец остава единствено да се поддаде на чара и удобството на международните вериги за бързо хранене, като KFC. Които отварят чак в 13:30 и са спасителен пристан за изгладнелите друговерци. Иначе въпросните вериги са обект на продължителен бойкот през последните години, тъй като местните свързват американските бизнеси с подкрепа за режима в Израел и неговите действия в Газа. Друг е въпросът, че навсякъде виждам хора да ползват айфони и други символи на ,,злото".
Последния си следобед в Кайро пак прекарваме насред пустинята. Влизаме в древния археологически комплекс Сакара по-малко от час, преди да хлопне кепенците (силно образно, ние сме насред безбрежната Сахара). Дошли сме да търсим най-старата египетска пирамида. Вместо това намираме любезен, но категоричен служител, който ни уведомява, че сме изпуснали будката за билети. Която е на около 2 километра и просто сме я подминали с таксито. Не може ли да купим билети тук? Не. А да измислим нещо? Той се усмихва. В Египет винаги може да се измисли нещо. Вкарва ни ,,инкогнито" в древния комплекс и поема ролята на гид. Колко ще струва? Колкото прецените. Рискован ход. Добре облечен и с начетен изказ, той твърди, че е част от експедицията, направила много от най-важните открития в Сакара, некропола на Мемфис, столица на Египет при Старото царство. Приемаме всичко за чиста монета. Не след дълго над нас се извисява стъпаловидната пирамида на Джосер - майката на всички пирамиди и първата голяма каменна структура в целия свят, на завидната възраст от над 4600 години, още от времето на Третата династия. Това се казва да не ти личат годините. Неслучайно архитектът й, легендарният Имхотеп, по-късно е обожествен като покровител на мъдростта и лечението. 60-те й метра вертикална хубост и фактът, че е изградена от варовикови блокове, вместо от тухли и кал, я правят революционна за времето си. Под пирамидата има сложен лабиринт с галерии и шахти, включително гробната камера на фараона, облицована с гранит. Предвид късния час сме абсолютно сами, докато се врем из разни гробници в мемфиския ,,Град на мъртвите". Рай, ако искаш да се почувстваш като Индиана Джоунс. Или поне Хауърд Картър. Но без проклятието. Около нас патрулират полицаи, носещи се достолепно на камили. В сигурни ръце сме. А мошеник ли е нашият гид или истински археолог? Надали някога ще разберем, а няма и нужда.
Пирамидата на Джосер
В сигурни ръце сме
Сбогуваме се със Сакара (и Сахара)
Скоро отново сме в пустинята. Спускаме се към Абусир, село в покрайнините на Гиза, а величественият некропол остава зад нас. Слънцето бавно потъва в пясъците, а с него се скрива и най-старият обект на Древен Египет. Едвам уговаряме таксиметров шофьор да ни върне обратно в Централно Кайро. Скоро ще стане време за ифтар и човекът иска да е със семейството си, но ние друг шанс нямаме. В този час, в покрайнините на грамадния град и без Юбър, който да може да дойде до тук, рискуваме да изпуснем уговорката си с Мей и Юсеф. Нашите египетски приятели са запазили маса в скъп ресторант, канейки ни на тържествено прекъсване на поста. Вълнуващ момент - улиците постепенно се изпълват с живот, ресторантите са препълнени, всеки е извадил най-новите си дрехи, децата се смеят, възрастните разговарят. Мнозина бързат по тротоарите с торби с храна, много от която раздават на нуждаещи се. На няколко пъти наблюдавам как скъпи коли отбиват, за да дадат вкусно ухаещи порции на хора, седнали по тротоари и бордюри. Оживление кипи и в ресторанта - сервитьорите се превиват под тежестта на огромната блюда, които разнасят, всяко ястие е поръчано от сутринта, за да бъдат положени на трапезата броени мигове преди слънцето да се скрие зад хоризонта. Без да спазвам пост, за миг и аз се потапям в атмосферата на празника. Усещам как и аз се изпълвам с очакване, докато чакам да дойде заветният миг. Мнозина прекъсват поста си с вода и фурми - вярва се, че именно така е правил и Мохамед, най-важният пророк за мюсюлманите. Аз забивам сочно агнешко, което се топи в устата, в комбинация с пресен ориз, тахини и арабски хляб. Красота!
Пир за първия ифтар
Всичко е поръчано и сервирано предварително
А за десерт? Оставили сме морската перла на Египет - легендарния град Александрия. Докато тойотата на Юсеф напуска многолентовата магистрала, за да се включи в неспирния трафик на най-големия град на Средиземноморието, в главата ми проблясват моменти от неговата изключителна история. Основан през 4-ти век пр.н.е от самия Александър Велики след завладяването на Египет от гърците, градът бързо се превръща в може би най-важното търговско и научно средище на древния свят. В определени периоди размерите и броя на населението на Александрия надминавали дори тези на Рим, а заради изключително ключовото й местоположение тя бързо се превръща и в столица на Египет, както при Птолемеите (гръцките фараони, управляващи страната след смъртта на Александър Велики), така и по-късно при римляните и византийците. Предстоят ни два дни, пълни с история, при това от ,,по-новата" (в контекста на Египет това означава преди около 2000 години), която често остава извън радара на туристите, стичащи се в страната в търсене на храмовете и гробниците на древните владетели.
Днешната Александрия е квинтесенция на хилядолетен близкоизточен град, разраснал се до мегаполис. Дом на над 6 милиона души, това е второто по големина населено място в страната, заради големия брой тесни улици усещането е за още по-интензивен, хаотичен и непроходим трафик, отколкото в Кайро. Първите ми впечатления са противоречиви - голяма част както от крайните квартали, така и от центъра, тъне в разруха. Сгради с лющещи се фасади, разбити прозорци, изоставени стари автомобили, улици, заринати с боклук. А между тях сергии, сергии и още сергии, продаващи всичко - от евтини китайски стоки, през бижута и плодове, та чак до мебели. Няма шега, няма измама, на няколко места виждам цели комплекти холова гарнитура, разположени на половината пътно платно. Вековният град не старее подобаващо. Един от най-големите проблеми е лошата инфраструктура - липсва метро, градският транспорт е слаборазвит, а малкото широки булеварда са препълнени от сутрин до мрак. По-добре е положението на неколкокилометровата крайбрежна алея ,,Корниш" - излазът на море е спасителен пояс за всеки град, всичко изглежда малко по-добре, гарнирано с палми и морски бриз. Навсякъде из градския център се забелязват красиви сгради в западен стил, строени през колониалната епоха. В наши дни, всяка е с различна степен на поддържаност, но определено Александрия е ,,най-европейският" град на Египет. Не че такава класация въобще е нужна в държава с подобна богата история.
По улиците на Александрия
Град на контрастите
А забележителностите? С лопата да ги ринеш - прекарваме следващите два дни из музеи и библиотеки, в катакомби и крепости. Първите владетели от династията на Птолемеите си поставят амбициозната цел да съберат цялото знание, съществуващо на света към онзи момент, на едно място, и така се ражда легендарната Александрийска библиотека, първият известен изследователски институт в света. В разцвета на своето развитие тя съхранява близо 700 000 свитъка, на гръцки, египетски, персийски и други езици от древността. Всеки кораб, който акостирал в града, бил претърсван за книги, а намерените били преписвани или направо конфискувани. През годините тук работят някой от най-великите умове на Античността, като бащата на географията Ератостен (директор на библиотеката), Архимед, Хипатия, Евклид, Хипарх, Клавдий Птолемей, Ерасистрат... Благодарение на научната и търговската си важност Александрия се превръща и в един от първите мултикултурни градове - тук живеят елини, египтяни, римляни, персийци, а именно на това място е осъществен и първият превод на Стария завет на гръцки език. В следствие на редица военни конфликти и превземането на града от римляните, а по-късно и от арабите, сградата и нейният архив изгарят, а болшинството от безценните трудове, за съжаление, са унищожени. И въпреки това не всичко е загубено. Редим се на опашка, за да влезем в най-новата забележителност на града - новата Александрийска библиотека, открита в началото на този век, с подкрепата на ЮНЕСКО и египетското правителство. Сградата има модерен дизайн със силно наклонен покрив, а в нея има капацитет да се съхраняват над 8 милиона книги, разказва ни миловидната екскурзоводка, която води обиколката. Сред тях има десетки копия на древни ръкописи, някои от които оцелели от оригиналния институт. Разбира се, в наши дни голяма част от архива е дигитализирана, а библиотеката се ползва главно за научна и изследователска дейност. Въпреки това хиляди местни ученици и студенти ежедневно идват тук, за да почетат и да се подготвят за изпитите си. Мисля си, че ако учиш на такова легендарно място, няма как да не изкараш добра оценка.
Новата Александрийска библиотека
В Александрия се е намирало и едно от Седемте чудеса на древния свят - Александрийският фар, бащата на всички морски фарове. Построен на островче на име Фарос до крайбрежието на града, това инженерно постижение е било втората най-висока сграда в света след пирамидите - почти 140 метра, а светлината му се виждала на 50-60 км навътре в морето. Островът дава името на съоръжението, а оттам думата ,,фар" и нейни вариации навлизат в повечето световни езици. Серия от земетресения през Средновековието постепенно разрушават фара, а на негово място израства мамелюкска отбранителна цитадела, която гордо бди над града и до наши дни.
Цитаделата на Каитбей
Тук е бил древният фар
В историческия музей на Александрия научаваме повече за една от най-завладяващите любовни истории на Античността, една истинска ,,Игра на тронове", разиграла се тук. През 48 г. пр.н.е на власт е Клеопатра Седма, последната царица от династията на Птолемеите. Икономически, Египет процъфтява, но целостта на страната е застрашена от вътрешни междуособици. Хитрата владетелка инициира среща с Юлий Цезар, който току-що е спечелил гражданската война в Рим. Те започват любовна, но и политическа връзка, ражда се синът им Цезарион, а позициите на Египет укрепват. Не след дълго обаче Цезар е убит, а в Рим настава вакуум, а Клеопатра търси нов стратегически съюз и така среща Марк Антоний, който по това време за бори за контрол над огромната държава. Те имат страстна връзка и заживяват заедно в Александрийския дворец. Военачалникът ползва ресурсите на Египет и неговата армия, за да утвърди позициите си в борбата за властта в Рим. Скоро обаче войската им е разбита, а Александрия - обсадена от силите на Октавиан, по-късно станал първият римски император. Марк Антоний се самоубива, а Клеопатра, след като не успява да се договори с Октавиан, също слага край на живота си, за да не бъде отведена в плен. Дали е било чрез ухапване от кобра, както твърдят легендите, можем само да гадаем...
Залез над Средиземно море
А вечер? Александрия не спи! Мей ни поверява в ръцете на Омар, неин приятел, родом от града. Пресичаме на бегом огромния булевард, по който с бясна скорост летят коли и автобуси, за да се качим на очукана маршрутка. Това е то градски транспорт. Слизаме на центъра и пред очите ни се ширва невиждана гледка - пешеходна улица, без автомобили, мотори, колелета, само двуноги, които се разхождат, седят по кафенета, пазарят се. Не си спомням подобно чудо в Кайро или другите египетски градове, превзети от несекващия трафик. Измежду заведенията и магазините с Омар сме предизвикани на мини футболен мач от две хлапета, които подритват окъсана топка на тясна странична уличка, току до големия булевард. Не се отказва на такава покана, хвърлям якето и се впускам в мача. Единственият проблем е, че през няколко шута топката се оказва насред трафика и някой трябва да пренебрегне здравия разум с цел продължаване на играта.
Ами рибата? На море сме все пак, ще ядем морски дарове. Вечно позитивният и стилен Омар знае точното място. Последната си вечер в Египет прекарваме в рибарско селце на запад от Александрия, където шарени лодки са закотвени пред ниски къщички току на плажа. Мей и Омар избират живи риби и раци директно от големите аквариуми, изложени в кухнята на заведението. Слънцето докосва морето, а хоризонтът се обагря във всички нюанси на червеното и розовото. Зад нас прозвучава призивът за молитва, а рибарите, персонала и гостите на ресторанта разпъват килимче на пясъка. Магичен момент, който пеенето на мюезина прави почти сюрреалистичен. А трябва да се ощипя, за да се убедя, че това, което следва, е напълно реално - на дървената ни маса в рибарската кръчма изникват чиния след чиния със сочни риби, рибки, раци, салати, арабски хляб, и, разбира се, тахини. Вдигаме наздравици за тази невероятна експедиция през пустини и реки, древни храмове и оживени пазари, която достига своя край на брега на Средиземно море. Със сок, разбира се. Да не си помислите нещо. Ще ми липсва ли Египет? Определено. Бих ли се върнал? Да, но не веднага. Трудно вирея сред хаоса на милионните градове, при това в по подразбиране шумен и гъстонаселен регион като Близкия Изток. В това е и чарът на страната - контраст между безкрайните тълпи в Кайро и Александрия и безлюдните селища в Сахара, в древния разкош и, на моменти, прашасалото, но гордо настояще. И все пак си мисля, че Египет може повече. Външни и вътрешни политически игри определят посоката на развитие на древната страна от близо хилядолетие, а днешният управленски елит е потънал в облака на корупцията и непрозрачността. Ами хората? Те са най-голямото богатство на всяко място, а ако влезеш под кожата на египтяните, ставаш за тях като член от семейството. А това в страна, вярна на традициите си, значи много.
В рибарското село недалеч от Александрия
Пореден залез над Средиземно море
Прощално угощение в Страната на фараоните
Последните оцелели от нашето египетско приключение
Малко по-късно Юсеф следва навигацията през непрогледен мрак. Недалеч от Александрия отново навлизаме в пустиня. Изведнъж пред нас изскача модерният силует на Александрийското летище. Бели колони, неонови светлини. Дали съм още в Египет? На входа ме посреща скенер за багаж. Служителят проверява моя куфар и ми махва да мина. Докато се разминаваме, се ухилва и прави недвусмислен жест, търкайки палец и показалец. ,,Бакшиш, сър?". Усмихвам се и аз, успокоен. Явно още съм в Египет.
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега