Египет е отдавна планирана и мечтана от мен дестинация. Точно преди арабската пролет имах програма, но революцията отложи плановете ми за един по-късен етап, моментът за който все чаках да дойде. Чаках, защото все разни катарски промоции се намесваха и отлагаха плановете ми.
Когато сериозно реших, че е крайно време, имах известни колебания, породени от всеобщото мнение, че в Египет е опасно. Но много исках и в последствие на подобни мнения отвръщах, че в днешно време къде ли е безопасно всъщност...
Изкарах общо десетина дни и не ми бяха достатъчни. А си тръгнах от там с решението, че пак ще се върна, при това скоро.
Като първо пътуване реших да наблегна на културната програма и включих в нея Луксор, Асуан и Кайро.
След закупуването на билетите се насочих към ваденето на визите. Бях си решила да си извадим визите предварително от посолството в София, което се намира до градинката на Кристал. Хубаво, но се оказа, че така визата е първо по-скъпа 40 USD, а второ и по-сложна и бавна. Отнема една седмица, изискват снимки и резервации. Затова реших да вземем на пристигане, като за целта от гишетата на банките се закупуват стикери на стойност 25 USD.
Пристигането в страната беше по следния маршурт – Истанбул /Ататюрк/ - Кайро – Луксор с полети на egyptair. Транзиното време беше 1 час и 30 минути, които ми се струваха достатъчно за придвижване от един на друг гейт в рамките на един и същи терминал. Е, оказаха се такива, но се беше напрегнато – самолетът излетя от истанбулското крайно натоверно летище 30 минути по-късно от разписанието, а визите трябваше да ги купя още от Кайро, защото в Луксор пристигахме на доместик терминала. Нищо, че от посолството им ни бяха казали, че в Луксор ще си ги купим.
Времето ни беше точно, защото не висяхме по опашки, изстреляхме се веднага от първия самолет и потичвахме. Успяхме дори и цигари да купим /13 USD Karelia, 19 USD Marlboro/. Само пари не успяхме да сменим за краткото време. На гейта ни взеха водата, накараха ни да си събуем обувките и боси да преминем напред, където злобна жена да ни опипа детайлно.
За Луксор излетяхме навреме в малко самолетче и наблюдавахме пустинния залез от високо.
Пристигнахме по тъмно и зачакахме багажа. Не дойде. Бях питала един мъж за банки или банкомати и той като ме видя, че гледам тъжно и напрегнато към багажната лента, пък ме попита дали не сме през външен полет пристинали и ме насочи към друга зала, където куфарчо /голям и единствен общ наш/ се возеше самодоволно.
Взехме се и тръгнахме към изхода. Банките си почиваха, но седеше гордо изпъчен банкомат, екранът на който беше изпълнен с арабски слова. Любезният човек отново помогна и любимият револют се включи. Та, вече имахме парички.
Дойде тежката част – такситата. Бях се подготвила предварително с ориентировъчно разумна цена от 60 EGP /около 6 лева/ до хотела, а и вътре докато чакахме куфарчо имаше на стената ценоразпис до различните дестинации в града, който съвпадаше с моята информация.
Научила съм се, че първите предложения за таксита веднага след изхода са най-неудачните, затова категорично ги отказах и закрачихме напред. Съзрях в далечината такситата и се отправих към тях. По пътя ни посрещна един чичо и като го попитах за цената каза 150. Моля?! Мразя да се пазаря, но вече бях уморена и това ме амбицира. Предложих му 50, казах му за таблото с цените вътре. Отвърна, че били стари и високомерно ме прати напред да питам колегите. Вдигнах нос, гушнах куфарчо и потеглих напред. Хиенски усмивки ни заобиколиха. Десетина мъже в рокли /после разбрах, че се наричат галабия/ ни се радваха като гладни котараци. А нямаше много турсти в самолета, така че си бяхме плячка. Обърнах се към най-сериозния от тях и се започна. Разбрахме се за 70 и интерсното е, че ме прати обратно към колата на първия чичо, който пък вече беше различен. Поздрави ме за пазарлъка, усмихваше се, даде визитка, разказваше и всъщност се оказа много симпатичен.
Остави ни пред хотела, наречен Eatable Hotel Luxor /40 евро за две нощувки със закуски и вечери, 4*, ММТ/. Стар, но хубав и голям. Проверките са сериозни във всеки хотел, в който бяхме. Навсякъде скенери при входовете и охрана.
Настанихме се, вечеряхме доволно и излязохме на разходка. Там попаднахме на първия си турстически капан – някакъв дойде и каза, че бил готвачът на хляб от хотела и ни бил видял дори вътре. Сега отивал на местния пазар, нетуристически, и ако искаме с него. Еми, вързахме сме. Наистина отидохме до истински местен пазар, където шафран щял да купува, но първо минахме през магазин за папируси.
Всъщност пазарът беше много интересен и дори пътят към него беше такъв – неасфалтирани прашни улици, мъжете в рокли, малки магаренца, забрадени и нинджести жени. Съжалявам само, че бях без апарата, защото беше много колоритно. Там разбрах колко бедни са всъщност хората там. Така нареченият готвач от хотела ни заведе и подправки да си купим, но не се получи.
На другия ден след закуска имахме целодневна обиколка на Лукор на стойност 60 USD, закупена от една агенция, която горещо препоръчвам Aswan Individual. Работят основно в Асуан, но имат партньорство и в Луксор. Шофьорът и гидът дойдоха навреме. Гидът се казваше Мохамед, като 70% от египтяните. Разходи ни из:
Карнак /вход 80 EGP/
Долината на кралете /вход 100 EGP/, Al-Deir Al-Bahari temple /вход 50 EGP/- храмът на жената-фараонка Hatchepsut /Hotcheapsoup, както я наричат, за да я запомнят по-лесно туристите/
Колосите на Мемнон
и храма Луксор /вход 60 EGP/.
Най-много ми хареса Карнак, както се очакваше. Там се въртях по посока обратна на часовниковата стрелка около статуята на скарабея, който да ми сбъдне желание. Скарабеят символизира вечност, защото новите бебета на бръмбъра се раждат в тялото на вече умрял такъв.
Гидът разказваше много интересно. Обясни ни, че гледайки храмовете виждаш Египет – голяма главна алея, която е Нил, големи високи стъблове с широки периферии, които са разцъфналите цветя, втори ред високи стълбове с малки периферии, които са цветята, до които не стига водата. Човекът отиде и с нас до жп-гарата, за да си купим билети за влака. Всъщност направо ги купи, и добре че беше той, иначе поне час щяхме да висим. Оказа се, че има гише за жени, както и, че най-важният човек е мастерът, който се помещава в един кабинет на перона. Към този човек трябвало да се отправим като отидем на другия ден на гарата, за да разберем кога точно ще дойде влакът, който редовно закъснявал. Влакът пътуваше от Кайро и първокласните билети от Луксор до Асуан бяха по 90 EGP.
След като опознахме гарата, същият гид по моя молба изпрати шофьорът да ни купи плодове, защото щели да ни ги продадат много по-скъпо, което е 100 % така. На ходещите портмонета /туристите/ из тези земи им е писано да се опитват да им продадат нещо постоянно с много любезности, много често лъжи и на много по-висока цена. За справка – на един пазар в магазин за козметика исках лакочистител – на него с арабските цифри пишеше 7. Това е нормална цена, но продавачката настояваше, че това не е цената, която всъщност е 30. Не я зарадвах.
Накрая гидът дори и пари ми смени в чейндж бюро на много хубав курс. По-натътък сменях още веднъж в банка, където е препоръчително, но курсът беше почти същият. В Египет е добре да се сменят пари на място, като се обръщат долари. Курсът в банката беше 1 долар = 17,62 EGP.
Върнаха ни в хотела късния следобяд и с това приключи културната ни програма в Луксор.
Излизайки от хотела и пресичайки улицата започва атаката от оферти към туристите – такси, карета или фелука /лодка/. Постоянно и неспирващо са отправени покани. Разпитват от къде си, казват ти колко много приличаш на египтянка /това го чух и в Кайро при пирамидите, където обектът, който беше оприличен на египтянин, беше русокос, блед и светлоок/ и казват колко евтино ще ти струва. Ужасно е досадно и изморително, но се преживява и накрая свикваш. Любезността определено не е плюс. Отливът на туристи в последните години пък прави продавачите твърде напористи и отблъскващи.
Отделно, мъжете са големи палавници и очите им имаш чувство, че в душата ти влизат направо вперили поглед в твоите. Но и с това се свиква.
Това е Ахмед, с когото се запознахме след като той ни предложи разходка с лодка, наречена Амстердам и украсена с канадски знамена /брат му живее в Канада/.
Отхвърлихме поканата, но се заприказваме и така откарахме няколко часа на една пейка. Разказа ни много за Луксор и дори ни покани на гости от другата страна на реката. Като го попитах за готвача, каза че около хотела има поне пет такива като него, които се представят за служители, и дори и някакви карти вадят за достоверност.
Градът се разделя на две части от реката – едната е източната част, в която са хотелите и част от храмовете, а другата е западната, където са местните хора с малките си бели магаренца, облечени в галабия, които основно се прехранват със земеделие. Там е истинският живот, за съжаление доста беден и дори мизерен, но някак задружен и сплотен.
Мръсно и прашно е почти навсякъде. 99 % от жените са с покрити коси, дори и в столицата. Младите момичета са с дънки, но забрадени.
На другата сутрин станахме рано, защото влакът беше в 8,15 ч. и се отравихме навън с куфарчо, за да си търсим такси за гарата, която е на 2 км. от хотела. Първият шофьор предложи 50 EGP, които естествено не приех, но и той не прие моите 20, които си бяха реална и разумна цена. Затова пък извика един чичо с друго такси, който метна куфарчо на покрива и за 25 пари ни закара с колата си до гарата. Това ни беше първото мръсно такси, но в никакъв случай не и последното. Вътре имаше черги по седалките, а мръсотийка имаше навсякъде. Но пътят беше кратък.
Отидохме на гарата. Подготвих си в джобовете 5 лири за бакшиш, защото веднага се втурват да носят багажа, и се отправихме към шефа. Той разгърна една дебела ръчно изписана книга и каза – 9 часа. Добре де, ще си висим. Повъртяхме се под зорките погледи на всички присъстващи и преминаващи мъже, поседяхме и отидохме на перона по-рано. Заговаряха ни, разпитваха ни, но вече си бяхме приели тази страна на нещата. Там ни уведомиха, че всъщност влакът закъснява само 10 минути, така че и на шефа не може да се има доверие, въпреки че е най-важният човек на гарата.
Пак ни грабнаха багажа, при това същия човек, на когото бях платила 5 пари и той ни го качи във влака. Подадох му 2 лири, защото толкова имах дребни и той веднага – "а, предния път ми даде 5". Обясних му ситуацията и той се оттегли. Седнах, но чак след като пових първокласната си кирлива седалка с огромен шал. Мръсотията беше впечатляваща. Дезинфектантът влезе в действие и се излегнах до прозореца. До тоалетната не съм ходила през тричасовия ни път, но минах покрай нея и не съжалих за пропуска си, защото беше страшно.
По пътя под погледите на абсолютно всички преминаващи през купето хора минавахме през разни градове и всички си приличаха – джамия, ориенталски сгради, мръсотия, зяпащи хора. Но и чар.
Като пристигнахме в Асуан, излизайки от гарата видях в далечината такси, след като бях отказала няколко. Разбрахме се да ни закара до хотела за 20 пари. Той така се зарадва, че сме от България. Жена му /друг път му е жена/ била полякиня - Ива. Целият покрив на колата беше в нейни снимки и такива на Боб Марли. Шофьорът говореше плах английски, липсваха му зъби, а Ива си била в Полша, ама имала апартамент в Хургада. Показа ми дори смс от нея, които завършваше с целувки. Не разбрах защо. Нито защо ми го показа, нито защо тя му праща целувки. Разбира се предложи и разходки из града, до Абу Симбел, но аз му казах, че имаме тур и му взех номера ако решим да обиколим с него Асуан.
Хотелът ни Philae Hotel Aswan имаше страхотна гледка към Нил, беше чистичък, неоправдано скъпичък, но пък с много любезен персонал. След като се настанихме починахме малко и излязохме на разходка, на която имахме най-малко 84 покани за таксита, карети и …лодки. Такситата канят и с бибиткане, на което с помахване отвръщаш Цъ.
Бродейки по улиците отидохме до парка, но не влязоме в него. Там се заусмихвахме с група деца. Едното Амр дори и цветя ни подари с грейнала усмивка и едно хай. После стигнахме до църквата и влязохме в нея, където жена-доброволка подробно ни разказа за всичкия материал вложен вътре, за височината, че била втората по големина в Египет и побирала 3000 човека и т.н. Зарадва се и се учуди, че сме източноортодоксални и ние. В църквата имаше местни християни, които се наричат копти. Около 10 % от населението в страната са коптите. Сградата на църквата е красива, но все още недовършена.
След това се отправихме към нубийския музей, където се наредихме на огромна опашка от младежи, дошли с автобуси. Добре че един по-възрастен човек ни видя, накара им се нещо и ни пуснаха да минем напред от групата.
Музеят е много интересен и хубав, и не бива да се пропуска. Показва развитието на нубийците, живота им, като дори има макети на къщите. Входът е 60 пари.
После се прибрахме и хапнахме манго, което бяхме купили предния ден.
В Египет по пазари и улици се продават основно фурми във всякакви разновидности и оперение, манго, което е страшно вкусно и мое любимо, и малко лимончета. Досега не бях виждала такива мини лимончета, но са много вкусни и симпатични.
В 8.30 ч. на другата сутрин със същата компания имахме тур до Абу Симбел на стойност 70 USD. Турът може да започне в диапазона от 4 до 11 ч., като пътят е около 3 часа. В Асуан е много горещо и конкретно в нашия ден температурата беше 42 градуса. Но прецених, че ранното ставане само ще ни измъчи разходката и че ще изтърпим високата температура.
Дойде собственикът на фирмата, за да се запознаем и ни предаде на шофьора на име Мина. Разбрахме се, че по пътя ще се обажда по няколко пъти да ни провери и така се и случи. Мина е дребно и слабичко момче в хубава и много чиста кола. Християнин с ключодържател на Св.Георги.
Пътуването към Абу Симбел доскоро се е осъществявало с конвой от полицията, а преди дори е било забранено като опасно. По наше време искаха предварително само сканирани паспорти за полицията и Мина при проверките по пътя подаде веднъж един лист, който не му върнаха. На всички постове, покрай които минавахме записваха номера на колата и броя хора, както и националност, в огромни тетрадки.
Пътят в голямата си част минава през Сахара, като самият той е много хубав и дори странно изглеждащ на пясъците. По пътя видяхме и мираж – нещо, за което само съм чела, но ето, че беше пред нас. На места по-ярък, като истинско езеро, оглеждащо в себе си разни скали. Много е интересно.
Спряхме за почивка и на отиване, и на връщане на едно и също място. Заведение в пустинята с куче и котка, като кучето видимо обичаше котката, която пък не го обичаше чак толкова, а от нас определено се страхуваше.
В Египет има много котки и по-малко кучета. За съжаление образът им не покрива този на божествени създания, защото изглеждат хърбави и неугледни. И конете не са от най-доволните, а и нямат гащи, та около тях е доста смардливо.
С нашата хубава кола стигнахме към 11.30 ч. до бленувания храм, заради който отидохме до Асуан всъщност. На паркинга бяхме единствената кола, което Мина обясни с обстоятелството, че хората обикновено ходят по-рано. Като излезнахме ни лъхна приятен бриз от находящия се там язовир Наср, в построяването на който има и българска следа. Температурата не се усещаше непоносима и направо си беше приятно.
Входът за комплекса е 100 EGP.
Абу Симбел е на Рамзес II, голям женкар и любител на историците, известен като Рамзес Велики, и на жена му Нефертари. Построен е на територията на Нубия, близо до днешната граница със Судан. Вътре е забранено да се снима и гардовете се смятат за едни от най-досадните да изкрънкат бакшиш. Ние случихме на оттегчен такъв. Видя, че не проявихме интерес към него, поснимахме тайно малко и скромно, а после съвсем нескромно, защото той беше изчезнал някъде. Така бяхме сам сами на разходка из хубавия храм.
По-нататък срещнахме някаква двойка от Лос Анджелис – той русоляв плюс той китаец. Поснимахме ги, а и те нас.
Тръгнахме към колата, където ни чакаше Мина, като покрай магазинчета за сувенири отхвърлихме десетина покани за влизане в общо 10-те магазина, две покани за по-нататък и една покана за брак /не беше първата/. Мислех си да си направя и две табели, които просто да сменям: едната – лаа, шукран /не, благодаря/ и другата – България, ама нямаше откъде да взема материал за тях.
Мина ни прибра и отидохме на разходка до пазара, който си е интересен и ние сме му интересни. Голямо зяпане падна. Жените не ни гледат хубаво из Египет, а ние не сме от предизвикателно обличащите се дами. Някак високомерно и с укор. Щото веем косички ли?!
Много често чувахме и само една дума, най-вече в Кайро - welcome. Липсват им туристите осезаемо.
На следващия ден излетяхме от Асуан за Кайро, като се обадихме от хотела на онзи шофьор с полякинята, който пък на неговия английски и с жестове обясни за мафията, която копаела под къщите и намирала там исторически съкровища. Имало цял квартал от такива богаташи, ама вече правителството контролирало работата.
Летището е мъничко, а полетите бяха само до Кайро целия ден. Полетът е около час. След като си взехме куфарчо без никакви проверки затърсихме такси. Трябваше един познат да дойде и се бях зарадвала, че ми отпадна ангажимента с пазарлъка, но се наложи да ходи с майка си при доктор и трябваше сами да се оправяме. Има нов шътъл, но не го видях, а само табелата, където трябваше да е. Повъртяхме се и дойде един чичо. Цената знаех, че до центъра трябваше да е около 150 пари. Той каза 200 и се съгласих, защото не ми се занимаваше, а и друг таксиджия не бях видяла, та не рискувах.
Не очаквах града да ми хареса много, защото знаех колко мръсен и пренаселен е той, но ме грабна веднага. Има много красива архитектура и широки булеварди, палми и силуети на джамии, а тук-таме и на църкви. И трафикът е просто ужас – задръствания, хаос и невидими правила. Пресичането е авантюра, каквато не очаквах да ме шокира след Виетнам, но докато там се бориш основно с мотори, тук са си коли. И е предизвикателство. Гледате се в очите, ти не се предаваш, те форсират. И който надееле има предимството. Страшно е. Светофарите са безполезни и излишни. Всеки си пресича, където си пожелае. Смееха се и помагаха хората, като се шегуваха, че египетският начин да пресечеш булеварда е да затвориш очи и да тръгнеш. Бибитка се постоянно и непрекъснато, не се слагат колани изобщо.
Хотелът ни беше на остров Гезира, на една спирка с метрото от площад Тахрир, и гледаше към Нил. Беше прекрасен просто и цената на нощувките в него крайно неприятна. Но си ми беше мечта да съм в хотел в Кайро с изглед към Нил и си я сбъднах.
Настанихме се и тръгнахме да си търсим храна за вечеря, като се насочихме към Тахрир, за да търсим едно препоръчано ни заведение, където предлагат местно ястие кошари. За да стигнем до там минахме покрай Кайровския лъвов мост /Qasr El Nil Bridge/, пресичащ Нил и място за селфита, риболов и романтични разходки.
Намерихме ресторанта и с помощта на отзивчиви местни хора поръчахме две малки порции и две минерални води. Всъщност това е единственото ястие, което се предлага в заведението. На масата като добавки има лют сос и кисел сос. Кошари е странна смесица от къси макарони, два вида спагети, ориз, нахут, царевица и леща. Към бърканицата е добавен доматен сос и запържен лук. Не е кулинарен шедьовър, но е вкусно и засищащо. Толкова засищащо, че от малкото като порция, въпреки големия си глад, изядох половината. Сметката беше удивителна - 19 лири за всичкото, тоест около 1,80 лева.
Нахранени се заприбирахме да си починем. По пътя група младежи с две прекрасни кучета ме спряха да си говорим. Не знам защо. Един говореше слаб английски, а друг искаше да се разхождаме на другия ден. Чак гугъл преводач пунаха. Казах им, че имаме уговорка с приятел, но настояваха. Искаха ми телефона да се чуем. Не си бях взела египетска карта, въпреки че имах намерение.
Следващият ден отново изкарахме в района, като отидохме в Египетския музей. Вътре не разрешено снимането, но хората масово снимат с мобилните си телефони. Минават се сто проверки докато влезеш вътре. Приема хора до 16 ч., като затваря един час след това. За бърза обиколка са нужни около 2-3 часа и си е доста изморителен. Входът е 75 пари.
За експонатите мога да кажа само – уникални! За музея и поддръжката – трагедия. Седят едни стари и пожълтели написани със ситен шрифт на пишеща машна етикетчета. Всичко е покрито с прах. Няма указания накъде да вървиш и е някак хаотично. На места липсват етикети изобщо. Болно е такова богатство да е така занемарено, при положение, че все пак постъпват приходи и музеят си беше пълен.
Хапнахме египетски телешки дюнер и не ни хареса. Продадоха ни го за 35 пари, което ми се стори скъпо. После пихме фреш от нар на улицата. Ама фрешът е със захар. И не го цедят пред теб, а го държат в бидони, не много чисти. Сипват ти го в стъклени или алуминиеви чаши, които после изплакват само с вода. Продават и кокосов сок, от нар и от други плодове. Във всички е добавена захар.
Вечерта се срещнах с моя познат и с такси след негова уговорка с шофьора се отправихме към ислямско Кайро на вечерна светлина, разходихме се из пазара и беше много приятно. Хората бяха навън, имаше дори тук-таме и туристи. Много ми хареса, защото беше някак приказно и очарователно, а и истински ориенталско.
Следващия ден видяхме същото това на дневна светлина, както и Цитаделата, от която се разкрива прекрасна гледка към старо Кайро. В нея се намира и огромната джамия, приличаща на синята джамия в Истанбул, на Мохамед Али – виден владетел и завоевател. Интересна персона, събрала в една зала отделните управници на отделните части на Египет, хапнали и ги заклал и изхвърлил през прозореците. Същият Мохемед Али е управлявал по време на Османската империя и е роден в Кавала. Смята се за основател на съвременен Египет или Маср, както си го наричат там, с многото си реформи.
Входът за цитаделата е 60 пари.
До джамията е и паметникът на Ибрахим Баша /на арабски паша е баша/, който е син на Мохамед и управляващ Саудитска Арабия.
После продължихме към пазара и многото джамии и ислямски паметници наоколо. Купува се един билет за 100 пари и се влиза навсякъде /Al Mu’’izz st./. Много е красиво, направо прекрасно, но и доста мръсно, особено в джамиите. Няма видими следи от скорошно почистване на пода, или нескорошно.
Но определено ми е най-любимата част от Кайро.
Отидохме да хапнем в едно заведение. Поръчахме се разядки и нещо като баница с кашкавал и пастърма /бастърма е прекръстена там/, наречена feteer. Много беше вкусно, но пак голямо. Взехме си останалото за вкъщи и закусвахме два дни поред с него.
Ако искаш да извикаш келнера, просто изпсъскай едно пс-пс, все едно е коте. Обичайно е, а и по улиците се чува. А нас ни забавляваше.
Най-скъпото такси, което платихме беше 50 лири, или под 5 лева, за доста сериозно разстояние при тежък трафик. Но бяхме и с местен, та метърът работеше. Определено цените са по-ниски от при нас.
На другия ден отидохме с метрото до нас до спирка Гиза. В метрото има само женски вагони, но и те бяха смрадиви, а жените – проучващи ни. Цената, независимо от разстоянието, е 2 пари. Няма климатик, но е бързо, редовно и с отворени прозорци. В час пик не било приятно.
Като пристигнахме на спирка Гиза нашият човек ни чакаше и се разбра с някакъв предлагащ се шофьор за 30 пари да ни закара поне 10 км с раздрънканата си кола до пирамидите, та чак и цигари Клеопатра черпеше.
Пирамидите се виждат от далече. Всъщност това не са единствените в Кайро. Има и още запазени, но са по-мънички. Смята се, че са били около 100 общо. Най-високата пирамида е 166 м.
Районът е неугледен и прашен. Пространството около самите пирамиди също. А има камили и каляски с досадници, които са неуморни и не признават не. Конете са тъжни и слаби, камилите по-щастливи. Видях един водач на камили, който яростно се разправяше с азиатски турист за снимки на камилите, които бил направил без да има разрешение, тоест без пари. Масово хората се возеха, но чест случай било първоначалната цена да не е същата като крайната.
Като си изпълнихме пирамидалния дълг, отидохме да ядем пак местна кухня, този пък месна – Kofta Kebab. Всичко беше отровно люто, но и много вкусно. И пак остана. За тримата сметката беше към 250 пари с бакшиша.
Денят приключихме с разходка с лодка по Нил – лодката е кичозно осветено возило, музикално озвучено с местни танцувални ритми, което около час бавно и частно те вози по реката. Определено е много приятно.
Последния си пълен ден бях планирала за малко шопинг на египетски памук и кулата в Кайро, която всеки ден гледахме от балкона в хотела.
Националният празник на Египет е 6 октомври – ден на победа във война с Израел, но тъй като се падаше в почивния петък, се празнуваше в непочивния четвъртък.
Това ни даде бонус от празни булеварди и тротоари, а като странична екстра – по-малко шум. Попитах дали хората са отишли някъде трите почивни дни и отговорът беше, че си мързелуват в къщи.
Бях си набелязала една търговска улица, като потенциална за хавлиени кърпи, каквито конкретно ме интересуваха. Докато се снимахме до едни кралски прекрасни палми, дребна синеока жена се приблжи към нас и попита на чудесен английски дали търсим ли нещо. Благодарих й и първо казах, че посто се снимаме и после я попитах за това, което търсих. Тя ни насочи към държавен магазин съвсем наблизо с фиксирани цени и каза за два частни зад ъгъла, но където си трябва пазалрък. Попитах я откога живее в Кайро – „71 години“ каза тя. „Не е възможно!“ Оказа се, че баща й е турчин, от когото са сините очи, а майка й египтянка. Работила е като гид и владее 4 езика.
Влязохме в магазина, които беше по-ретро и от ЦУМ в стария му вид, но свършихме работа.
После се прибрахме да оставим багажа и се отправихме към кулата. Вече се беше стъмнило и изпълнило с народ. Входът за чужденци е 150 паунда, а за местни 25. Навсякъде има такова разделение.
Изчакахме асансьора и се качхме бързо на горе, където първо се озовахме на етаж, където се намира въртящ се ресторант. После по тясно стълбище, разминавайки се със слизащите вече хора, се озовахме на горния етаж, където е наблюдателната площадка. Гледките от горе са впечатляващи, особено във вечерно време. Слизането обаче се оказа проблемно, заради вятъра и опашката от хора, които искаха да слизат. Накрая се докопахме до стълбището, където също сериозно почакахме, но поне липсваше прохладният ветрец.
Прибрахме се в хотела, като по пътя минахме покрай едно великолепно и много възрастно дърво, за което казват, че е посадено от гореспоменатия Мохамед Али.
На другата сутрин имаше прекрасно и ясно време.
Поръчах кола чрез UBER и така транспортът до летището ни струваше 120 лири. На летището изненадващо ни позволиха да си внесем водата, но за пореден път взеха поредната запалка.
Изумлението, което предизвиква пушеща жена.
Преживяхме и петъчна молитва, при която пред един от безмитните магазини бяха проснати килимчета и коридорът беше запълнен от молещи се хора. Впечатляваща гледка, но уважението ми към хорските вярвания спря желанието ми да я заснема.
Ами, това беше нашето десетневно пребиваване в Египет. Запознахме се, харесахме се, приехме си негативните страни. И вече сме истински приятели.
Сега планирам догодина пак да отида. 🙂
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега