Изгубеният пътепис за Мароко

Южнокитайско море, ноември 2015

И преди съм попадал в лошо време, но това – това беше нещо друго. Силен вятър, дъжд и една пълна сивота на където и да погледнеш. Вълните грабваха 24 000 тонният ми кораб, и сягаш несигурни какво да правят с него, го разтрисаха като кутийка кибирит, когато провеяваш дали има нещо в нея... Едновременно те клати нагоре, надолу, на ляво и на дясно - във всички посоки – дори не знам как беше физически възможно...!

Но отвъд този ад ни чакаше стабилната суша под Шанхай, един А380 на „Луфтханза“ и заслужена ваканция (бях към края на най-дългият си контракт на море до момента – цели 5 месеца!). Вахтите към края минаваха леко (като изключим три-измерното клатене!), а китайците-корабособственици бяха така добри да ни отпуснат неограничен интернет, благодарение на който вечер след работа вместо да спя, се забавлявах да напасвам low cost полети по различни маршрути из Европа. И както се колебаех дали изобщо да тръгвам на някъде през зимата, попаднах на една от онези оферти на Уиз за минус 20% на всички полети, което приех за знак свише и веднага се сдобих с билети София-Болоня-Малага за общо 20 евро.

Оставаше да реша на къде да продължа. Към мавърските крепости на Андалусия? А може би плажовете и керамичните плочки на Алгарве в Португалия? Но щях да съм там в средата на януари - дали беше подходящо време за посещение...? Бягах от зимата, и исках да съм някъде на топло. Но къде? Ами топлото е на юг... на юг... какво има там? Мароко. Хмм... а защо не?

Гибралтарския проток, януари 2016

...Африка! Ето я, фериботът ни вече я приближава. Като пътуване назад във времето е – тръгнахме в 6 следобед от испанското пристанище Тарифа, а щяхме да пристигнем в Танжер в 6 без 5, тъй като Мароко е 1 час назад от Испания. „По-скоро 500 години и 1 час“ – помислих си по-късно, докато се разхождах по старите улици на Танжер, удивен колко различно може да е всичко само на един час разстояние!

В крайна сметка публикувах една импровизирана обява във фейсбук, че си търся компания за самостоятелно организирана екскурзия в Мароко. Събра много лайкове и два коментара от сорта на „много ще ти хареса, бил съм там“ – но до тук – изглежда щях да си ходя сам. Беше последният ден на 2015-та, обличах се за новогодишното ни събиране с приятели, и точно преди да затворя лаптопа, видях ново съобщение – я гледай ти – имаше желаещ да се присъедини за частта с Мароко! Беше ми писала Данаи – нисичка атинянка, с която преди повече от година бяхме прекарали седмица в Диарбекир (но не на заточение!), и от тогава не се бяхме чували, но ето, че имаше желание да се присъедини, уговорихме някои подробности и не след дълго се срещнахме в Малага, изследвахме заедно Гибралтар (където се наложи да се бия с една маймуна, за да я спася - с целият си гений беше взела голям оранжев портокал в прозрачният страничен джоб на раницата си - маймуняка скочи на гърба й, и взе да дърпа портокала!), и акостирахме на северното пристанище Танжер, в хладната привечер на 22-ри януари.

Данаи ще бъде с мен в следващите две седмици, затова съм длъжен да ви запозная. Тя вече е на 22, а през времето, в което не сме се виждали е заминала за Англия, където работи в хостел. Изпълнена с енергия и ентусиазъм за пътуване, въоръжена с отличния си английски и много добър френски – нещо, което щеше да се окаже безценно по време на пътуването! Това момиче беше пълно с противоположности - например, стряскаше се даже ако плесна с ръце зад гърба й, но не се притесняваше да се разхожда по тъмно из медината на Танжер (за мой ужас, тъй като си ме беше страх в началото!). Искаше да пътува бюджетно, но бюджетно за нея значеше 10 евро на ден – за храна, нощувка и транспорт, това предвид, че сменяхме града всеки ден, т.е. транспортът си беше постоянно перо в бюджета. И други разни противоречия на личността, които в последствие доведоха до такива кавги, че след като се сбогувахме в последния ден - никога повече не сме си разменили и ред...

Но обратно в хладната нощ на Танжер всичко това все още беше като далечен отблясък на звезда, някъде над квадратните минарета на пристанищният град. Поетично, знам:)

Планът за пътуването беше съвсем семпъл - бях набелязал маршрута Танжер-Тетуан-Шефшауен-Фес-Мекнес-Рабат-Казабланка-Маракеш, като в последния град щяхме да прекараме половината от престоя си. Нямахме никакви резервации, не сме правили предварителни проучвания – всичко се решаваше на момента, което може да не най-оптималният вариант за организация, но дава онов опияняващото усещане за свобода, което търсех! В най-лошият случай си представях да пия кафе и да се препичам на слънце в някое улично кафене на Маракеш – всичко щеше да е по-добре от тъмната зима у дома.

Не мисля, че някога съм изпитвал по-голям културен шок от онази привечер в Танжер. Сякаш бях попаднал в някаква алтернативна вселена! Всичко - от напълно различната архитектура в медината, през странните дрехи на минувачите (особено правеха впечатление минувачите с дълги, островъхи качулки!), до лицата под качулките – всичко беше напълно ново и непознато! Опитахме да слезем от ферибота, но там ни върнаха за печати в паспортите – върнахме се да търсим митничарят, който ги слагаше, и се наложи да изчакаме въпросния да приключи с молитвата си. Веднъж озовали се на брега, моментално ни заговори първият ни „местен гид“, с предложение да ни заведе до евтин хотел - точно каквото търсехме! Нали нямахме резервация – приехме, и се озовахме в прилична хотелска стая за 200 дирхама (можеше да е и по-евтино, но като за първа вечер бяхме настроени за компромиси). После обмених пари – обменни бюра в пристанищен град – колкото си поискаш. Мароканският дирхам се разменяше грубо 10 MAD за 1 EUR.

Една от първите ни задачи беше да обменим пари - 1 евро = 10 дирхама, сметките щяха да стават лесно.

Гидът ни не се отказа от нас и ни заведе до някакъв магазин, преди да осъзнаем, че това са някакви арабски тарикатлъци (с подобни до тогава се бях сблъсквал само в Турция, така че опитът от Мароко се оказа доста ключов за следващите пътувания в тази част на света). След като получи бонус от хотела за нас, водача ни дори си поиска някакъв бакшиш, но – горкия – беше попаднал на грешните хора! Разделихме се по живо - по здраво, хапнахме нещо от улицата и се прибрахме да почиваме.

Изглед от улиците на Танжер.

„Салам алейкум!/Алейкум селям.“ (основен поздрав/отговор)

„Шукран джазира.“ (благодаря много)

„Иншаллах!“ (ако е рекъл Бог)

С този речников запас на арабски тръгнах да обикалям Танжер на следващият ден. Тук беше решено да е денят ни за аклиматизиране и посвикване с тази приказна (наистина се чувствах като в приказка – нещо средно между „Аладин“ и „Али Баба и 40-те бандита“) обстановка. Хората изобщо не говореха английски – като биваша френска колония Мароко е франкофонска държава, т.е. с първи чужд език - френски. След това евентуално някой можеше да знае испански, но за английския ти трябваше доста късмет! Някои хора се плашат да пътуват, понеже не знаят чужди езици – напразно – хората винаги намират начин да се разберат, както предстоеше да се уверим. Да не забравяме и тайното ни оръжие - доста добрите познания по френски на Данаи, само благодарение на които успявахме да намерим мизерните хотелчета за местни, които ни излизаха по 10-15 лв. на нощувка.

Винаги се намираха и разни местни „гидове“, които настоятелно предлагаха услугите си за намиране на каквото и да е. Така още на следващата сутрин съм си записал, че някакъв гид ни е завел до друг хотел, този път за 100 дирхама на вечер (двойно по-евтино!), а накрая е искал башкиш и след спор сме му дали 10 дирхама (това го помня бегло). После пихме кафе с фреш в туристическо кафене някъде из уличките на медината (другите посетители, а и любезният ни сервитьор говореха английски!). В каучсърфинг бях намерил едно местно момиче – Афафе - с което трябваше да се срещнем за разходка, но така и не се намерихме с нея, затова продължихме обиколката си сами. На една от пристанищните улици някакво момче отчаяно се опитваше да ни продаде билети за Испания, от каквито очевидно нямахме нужда, и му отказах – а онзи като се разлюти – взе да крещи ядосано, плю на земята, а аз се чудех дали ще трябва да се бия още първия ден? Е, размина се, но неприятните срещи не приключиха тук. За вечеря решихме да опитаме най-типичното местно ястие „таджин“. Намерихме приятно ресторантче извън крепостните стени, имаше някаква промоция – 100 дирхама за таджин с напитка – и нали бяхме намерили евтин хотел и в този ден нямахме транспортни разходи – сега беше моментът да се отпуснем!

Първият ми таджин. Качването на тази снимка предизвика внезапното ми и силно огладняване!

Поръчаният рибен таджин пристигна бързо. Таджин всъщност е името на съда със специфична форма, която позволява бавно и равномерно готвене, с което уж се постига богат и естествен вкус. Горната му част с конусовидна форма идеално уплътнява долната и на практика се получава глинена пещ, нещо като нашите гювечета. Храната е много вкусна (е, на мен всяка храна ми е много вкусна, така че едва ли съм подходящ да давам оценки). Поръчахме си по една фанта (бира открих чак след седмица), а сервитьорът взе да носи допълнителни чинийки с малки порцийки вкусни пържени картофки, туршия и т.н. Е, определено си струваше 100-те дирхама с всички тези гарнитури – поне така си мислех, преди да получим сметката, където всяка от тези гарнитури беше добавена със съответната си цена, закръгляйки сумата на 200 дирхама на човек! Вървяхме си с Данаи по улиците след това в шок – как се бяхме набутали само! Особено ми беше неприятно заради нея – ходеше си навсякъде с една торба мюсли и се хранеше с тях като кон със зоб, от „економия“ . Но го прие доста добе, а после нещата съвсем се оправиха докато пихме чай край морето, и като военни стратеги над картата на Мароко нахвърляхме плановете за следващите няколко дни.

Следващият ден ще копирам 1:1 от бележника си, за да видите какво точно имам като база за възстановяване на събитията:

„24-ти:

-          събуждаме се навреме, но Данаи решава да спи и както винаги сме behind the schedule

-          намираме гарата с помощта на едно приятно момче

-          Гарата е нещо като Вавилон – претъпкано с блъскащи се, бързащи хора, викащи нещо. Билетът е 15 Д, но шофьора ни взема по още 5 за багажа, въпреки, че се опитваме да се измъкнем;

-          Тетуан – влизаме в медината, пазена от няколко съвсем незаплашително щръкнали оръдия. Хапвам палачинка, купувам сладки за изпът и пия млечен шейк с ягода.

-          на излизане ни среща приятен възрастен „учител в арт-шопа“, който не бил гид и не искал пари, но ни замъкна в 2 магазина да гледаме, вместо в обещания „лилав пазар на берберите“, слизащи от планината точно в този ден:D

-          връщаме се на гарата. Стабилен обяд – ½ пиле във вкусен сос. Не е скъпо. Автобуса, който чакаме е пълен! Взимаме си билети за 2 часа по-късно. Ще пристигнем в Шефшауен по тъмно.

-          пътят е мн красив, но не виждаме нищо, защото е тъмно

-          пристигаме някъде в планината, отклоняваме оферта за 7 Е в медината и трева, и след 15 мин. лутане намираме хотел за 40 Dh (душа се плаща отделно – 5 Dh – тази вечер никой не се къпа)

-          лутане в нощната медина; банда развилняли се хлапета удрят възрастен мъж със стириопор :Х

-          вкусни вкусни сандвичи!“

 Може би трябваше да добавя, че се снимам с всяко знаме, което срещна:) Вярната ми раница е същата, която си ползвам и днес - с достатъчно обем да събере всичко необходимо за една няколкоседмична екскурзия.

Ами това имам - не е много! От Тетуан помня характерният кралски дворец, големите пазари и този „учител“ – в началото когат почна заучения „урок“, с Данаи по предварителна уговорка взехме да му говорим – аз на български, а тя на гръцки – с идеята да го откажем, че няма как да ни омагьоса... но изгежда сме слаби актьори, защото си пролича, че разбираме какво пита и накрая се предадохме:) 

Царските палати в Тетуана, и страховитият им сентинел.

Шефшауен беше друг чай! Един от най-известните марокански градове, въпреки, че едва ли много хора разпознават името му – заради характерните си сини улици и къщи е по-известен като Синият град, и е една от емблемите на страната. Защо е именно син има много теории – на място си спомням ми бяха разказали, че преди време местните евреи така боядисвали квартала си, и от там модата се разпространила из целия град; сега пък чета из интернет други теории, вариращи от отблъскване на комари до туристически трик. Моята лична версия е следната – в някой момент местен жител е построил къща, и като станало време да я измазва, намерил някакво синьо багрило, харесало му и така го направил. Дали му останало излишна и услужил с нея на съседа си или по друг начин, но скоро всички къщи били боядисани в синьо. И като видели колко туристи привлича това, предприемчивите араби се заели да боядисват и пребоядисват редовно, знаейки че всеки дирхам за синя боя се връща стократно от вълните туристи.

 Малко момиченце ни гледа с любопитство от центъра на синьото си господарство.

Освен със синте си улици града е известен и като хипи средище, в което масово се употребяват леки наркотици, т.нар.  „трева“ (има и други имена, но аз просто не ги знам, сериозно!).

Следващата сутрин започна с разходка из местната медина. Беше ми омърлушено, но красотата наоколо неизбежно се отразява на настроението! Сините улици са пълни с магазинчета, ресторантчета и улични котки. Данаи снима някакви пауни и изневиделица до нас се появи берберка да иска 5 дирхама за снимката – едва се отървахме (не помня плати ли й, или избягахме:). На централният площад има малко укрепление - касаба, което разглеждаме, пием по едно кафе с мляко и вече сме отново на гарата, в очакване на автобуса за Фес.

Синият град не е чак толкова син, гледан от високо;)

Тук вече Данаи е започнала да мe дразни осезаемо, след като съм поместил следните бележки за нея на цял лист в бележника, написани с процеждаща се през редовете злоба:

„...Външен вид: дребна, под 1.60 m, ок. 50 кг., и като върви с натоварената си раница се клати на ляво – на дясно смешно.

Лицето й е тясно и издължено, с малка уста и малки мустачки, появяващи се над двата й края, които й дават вид на сом. Има склонност да се лигави, което по принцип при момичетата може да е сладко, и тя сигурно си мисли така, но това не е нейният случай – като вземе да мяука на обществени места или направи „тъжно бебешко умоляващо лице“ е забележително грозно! Като яде от време на време примлясква (не знам дали й е от културата или липсата на такава), като не чуе нещо казва едно „Ъ-ъ-ъ!?“, точно както олигофрен – доста дразнещо! Спи всяка сутрин до доста късно. Вчера се опита да се измъкне без да плати 1 дирхам за тоалетна – тръгнала е на двуседмично пътуване почти без пари! Маниерничи доста изкуствено, което също ме дразни. Когато реша да снимам нещо, тя решава, че иска да снима същото веднага след мен (въпеки, че имаме уговорка да си разменим снимките), като за всяка снимка тя:

1.       Отваря ципа на чантата си.

2.       Бърка вътре да си намери телефона.

3.       Вади го и смъква лека по лека чорапа с леопардова шарка, в който го държи.

4.       Пуска го.

5.       Намира камерата и я включва.

6.       Насочва телефона и снима.

7.       Изключва телефона.

8.       Нахлузва внимателно леопардовото чорапче.

9.       Прибира го обратно в чантата.

10.   Закопчава я.

Тя прави доста снимки, но отказва да си държи телефона в ръка.

Тъй като няма достатъчно средства, ще трябва да я храня от време на време.“

О, да – това със снимките беше малък ритуал, продължаващ доста време. И съм бил свидетел как непосредствено след стъпка 10 тя вижда нещо друго достойно за снимка, и започва целият процес отначало! Не знам нарочно ли го правеше или просто не беше достатъчно далновидна.

Преди да заминем й бях споменал, че в Маракеш ще се оглеждам за екскурзии до пустинята с яздене на камили, и ако има изгодни ще се запиша. И наистина – няколко дни по-късно, малко след като бяхме слезли от влака от Казабланка на улицата ни срещна поредния „местен гид“, който ни въведе в офиса си и предложи тридневна екскурзия до Сахара за 70 евро. Казахме, че ще си помислим и излязохме на улицата, където ме чакаше скандал – защо не съм я предупредил за това (хмм, всъщност го направих?) и не знам какво още - защото като видя някой крещящ насреща ми истерик, автоматично изключвам и не му обръщам внимание. Но - дръжте се – след като 70 евро й бяха много, на следващият ден с нейна приятелка (корейка, междувременно пристигнала като подкрепление от Англия) си запазиха абсолютно същата екскурзия, само че за 130 евро! В същото време мен ме упътиха към една агенция, където се договорих за 65 евро – точно двойно по-евтино! Защо беше цялата драма? И каква беше логиката зад това решение... и до днес главата ми не го побира. Ако не беше толкова секскистко, щях да възкликна едно примирено: "жени".

...

Но преди Маракеш имахме пред себе си още три от имперските столици – и сега ни предстоеше да разгледаме първата и най-стара от тях – Фес.

На няколко пъти споменавах за т.нар. „медина“- медините на всички посетени градове бяха уникални и доста различни – и Фес не само не правеше изключение, но и се гордееше с най-голямата медина в Мароко, включена в списъка на UNESCO. Медината всъщност е някогашният укрепен град („медина“ на арабски значи буквално град, точно както „риад“ е градина), около който постепенно възникват и се разрастват модерните предградия - затова и границите на повечето медини са някогашните крепостни стени или каквото е останало от тях. На автогарата във Фес се запознахме с Алекс – канадец от френската част, който садеше дървета във възообновяеми гори, което той описа като изморителна, но добре платена сезонна работа, която му позволява в края на 4 месечният сезон да събере спечелените пари и да прекара останалите 8 месеца на път (по-късно срещнахме още една канадка, която правеше абсолютно същото!). Та с Алекс хванахме такси до медината, там ни пое веднага поредният самопредложил се гид, и ни заведе до избраният от нас хостел само за да ни покаже колко е скъпо там, след което ни пренасочи към близка семейна къща. Кратко пазарене и получихме тройна стая за 70 дирхама! Къщата имаше и тераса с панорамна гледка където пиеше чай австралиец с подозрително изглеждащи фараонски чери – и наистина – оказа се от египетски произход, дори тъкмо пристигал от екскурзия в Египет (тогава беше нашумял случай с наръгани с нож туристи във фоайето на хотел в Кайро, и се оказа, че нашия човек е бил отседнал именно в този хотел, и точно по това време е трябвало да бъде в същото онова фоайе! Но в последния момент е решил да отиде на зъболекар и така се е разминал!). Споменавайки му за хобито си с колекционирането на банкноти (не пропускам да го вмъкна в разговора с всеки срещнат:) получих 10 египетски лири и заедно четиримата отидохме да вечеряме някъде. Египтянина-австралиец дори знаеше малко арабски и намерихме чудесен местен ресторант, където опитах традиционен местен пай с пилешко, пудра захар и 35 подправки! Със супа, кафе, десерт и маслини струваше 40 дирхама. И тук не мина без арабските им номера – опитаха се да ни таксуват още 40 дирхама за обслужване, но храбро ги отблъснахме – нали сме четирима. Разходихме се вечерно из медината, която се оказа истински лабиринт, но оставихме по-детайлното й разглеждане за следващата сутрин.

Всеки момент ще зарежа редакцията на това и ще отида да обядвам, сериозно! Спира ме само това, че вкъщи май няма нищо:/

Станахме мнооого късно. Кафе с мляко на терасата и сладки приказки – отиде почти до пладне, после се впускаме из лабиринтоподобните улички. Случаен моторист ни спира и ни завежда до "работилницата на баща си" – нищо особено. От там ни поема друг човек и ни завежда в магазин за подправки – тук вече си взех няколко листенца шафран, каквито ми бяха поръчали родителите ми (силно се съмнявам изобщо да са ги използвали) – малко бурканче с няколко листенца струваше 10 евро. Добавям и черен ексфолиращ сапун, който не само дращеше с малките камъчета в него, ами и оставяше черна пяна, която те кара да се миеш много старателно – определено не искаш да попада на хавлията ти! После минаваме през няколко ресторанта, които се оказват твърде скъпи и в крайна сметка хапваме сандвичи на улицата – ужасно вкусни са, но по-добре да не се коментирам храната повече, наистина:) Едно момченце ме завлича в малко кафене с една единствена маса – кафене за петима – и пия ментов чай, който впечатлява с огромното количество захар в него! После се прибираме, взимаме си сбогом с групата и продължаваме пътя си.

Канадският дърват по улиците на Фес.

Прословутите бояджийници, за които не казах нищо. Но пък качвам снимка!

Споменатият сапун и ефектът му при миене:)

Споменатият чай и кубчето захар, което е достатъчно да докара диабет на малко племе планински бербери! В дясно пък е кафенеро с единствената му маса.

Предстоеше ни първото пътуване с влак и втората имперска столица – Мекнес. Тук пристигнахме в късния следобед и започнахме търсене на изгодно настаняване – но след 2 часа търсене всеки път удряхме на камък (т.е. цени над 10 евро на човек). Накрая попаднахме в риад, където възрастната и пълна съдържателка предложи 300 дирхама на вечер за стая (стаята си имаше име – Жасмин!), но като видя категоричният отказ на Данаи – на мига свали на 200 + закуска. И така се озовахме в първият си риад – и си струваше всеки дирхам! "Риад", както споменах по-горе, на арабски значи "градина", и е станало нарицателно за сгради, в чиято вътрешност има най-често открита градина, т.е. вътрешен двор заобиколен изцяло от жилищните помещения. Получава се прохладно и приятно място за отдих или дори разходка, в по-големите риади, когато е оформен като истинска градина. В нашият случай имахме включена и вкусна закуска - местни питки, по ½ франзела и каничка кафе – какво да искаш повече?

Вътрешният двор на ридаът ни.

Градът изглежда съвсем модерен, голям и европейски. Естествено докато някой (няма нужда да споменавам имена!) се наспи, вече беше станало 11... Разгледахме главната порта, площадът пред нея, близкият мавзолей, а някакви минувачки ни спряха и поискаха снимка с Данаи:) В малките улички наоколо пък изскочи едно момиченце и ни поздрави: „Бонжур мосю, бонжур мадам, камон сава?“ – след което ни накара да си играем със сестричето му. Отбихме се и през музея на изкуството, но аз не съм голям почитател на арабското изкуство, което акцентира върху плетеницата от геометрични фигури и флорални мотиви. След хубавата разходка стегнахме багажа, и скоро бяхме на следващият влак – този път към настоящата столица на страната – Рабат.

Брей...!

И тук нещата потекоха по познатата схема – слизаме от влака и започваме да търсим хотел. Може би ще попитате защо не си правехме предварителни резервации? Ами дори да искахме - местата, които търсехме, със сигурност не бяха в буукинг.ком. В случая се спуснахме по голям булевард с палми и дворци от двете страни, докато стигнем до местната медина и „Hotel du Centre”, където малка двойна стая ни излезе 150 дирхама. Интериора  на този хотел беше необичаен – приличаше на затвор като от тези по филмите, от чиито килии се излиза в едно централно помещение на два етажа (към него гледаше и единственият прозорец), и във всяка стая/килия имаше мивка (не в банята, а в самата стая!), което си беше голям лукс, май и кърпи имаше!

Вероятно най-евтиният хотел в Рабат. Много хора съветват да се пропускат Рабат и Казабланка, но според мен и двата града си имат специфична атмосфера и не е лошо да се видят.

Разходихме се из пристанищната медина (не знам как го правят, но наистина всички медини се различаваха до толкова, че ако ме пуснат в кой да е от тези градове и ми дадат няколко минути да се разходя, бих познал къде точно съм!), вечеряхме нещо евтино – шаварма с ориз, макарони и лимонада – и...

...неусетно вече беше утрото на следващият ден! Залутахме из Медината (под „залутахме“ разбирайте „изгубихме“!), и по случайност се натънахме на голяма католическа катедрала - Saint-Pierre de Rabat, завършена в началото на ‘20-те години в доста характерният за времето ар деко̀. От там се спуснахме към морето, но в хотела-затвор щяха да държат раниците ни само до 12, така че беше време да се връщаме назад.

Почти щях да забравя! Та-да-да-дааам! Интериора на хотела.

Макар да е много малко вероятно, ако някой ден се разплащате за нещо в Мароко и в ръцете ви попадне вертикална полимерна банкнота от 20 дирхама – обърнете я от обратната страна и там ще видите изображение на влак – с точно такъв поехме същият следобед към най-големият, най-модерният и безспорно най-известният град на Мароко – знаменитата Казабланка! Градът се разкри пред нас много по-цветен от колкото на кадрите на едноименния филм с Хъмри Богарт от 1942-ра. И въпреки че определено бяхме в Мароко – планираните перпендикулярни дълги булеварди с модерни сгради създаваха усещане на съвременен европейски град, някъде по западното средиземноморие! Нещата се върнаха по местата си, когато прекрачихме прага на (отново различната) местна медина – тук всичко си беше както подобава, т.е. изоставащо с поне няколко епохи от съвремието. Близо до една от портите видях продавач на кактусови плодове и реших да опитам няколко – като видя, че нямам идея какво да ги правя, усмихнатия човек ми набоде един на клечка и ми показа как да си го обеля. Изядох два – вкусът е любопитен! Идея нямах обаче колко струват и отворих шепа с двайсетина дирхама на монети, така че продавачът сам да си взема – разбира се, той можеше да вземе колкото си поиска, но съвсем честно отброи две монети по 1 дирхам.

Някой ако знае как се прави това - ще съм му признателен!

Не пропуснах да опитам и новата си любима напитка. В последствие дълго търсих как точно се нарича, и най-близкото до което попаднах е „пенаше“. За беда с моите кулинарни способности ми е много трудно да опиша съставките му, но в една чаша смесваха няколко гъсти и много хранителни смуутита от различни плодове, май че и прясно мляко? – получаваше се нещо наистина вкусно – и не само аз мислех така – често пред продавачите се образуваше струпване на хора (не опашка, а именно струпване!), и сдобиването с вкусна чаша беше малко изпитание! Много пъти след това пътуване съм си спомнял с умиление за тази напитка и затова първата ми работа, когато се върнах след две години беше да изпия една чаша, като в доброто старо време...!

Ето я и нея - по времето на тази снимка - най-високата религиозна сграда в света!

В края на медината и в началото на морето – защото напрактика е построена в него – ни чакаше самата тя – джамията Хасан II. Не знам дали ефектът от срещата с нея би бил същия, ако не беше изплувала изневиделица зад неугледните рибарски къщички край брега – но сега се появи зад неугледния завой със стъписваща изчистеност и красота! Пак казвам - не съм почитател на мюсюлманското изкуство, но тази джамия беше най-красивата, която изобщо бях срещал или съм срещал до сега! Типичното квадратно минаре се издига на 210 метра, и едва през 2019-та е задминато по височина от друго в съседен Алжир. Самата джамия е построена частично над морето, облицована в мрамор (не са се скъпили при строежа) и побира над 100 хиляди поклонници. Наистина впечатляваща.

Ето ме и мене, поне 10 килограма по-слаб.

Тук, на крайбрежния булевард, Данаи малко насилствено се озова с хена на ръката, за която се принуди да плати 3 и ½ гроша, така де – дирхама. Отново сме се изгубили и вървели ужасно много – така твърдят бележките ми – но пък в медината сме хапнали обилно – питка с морска храна, „тлъси местни неща“, йогурт с плодове и др. Накрая пак сме се озовали пред джамията, а от там лесно се ориентирахме обратно до хостела ни. Да, тук имаше не само голям хостел със стандартни удобства, ами и беше част от веригата Youth Hostels, недалеч от жп-гарата и Каса Порт, и само за 85 дирхама с включена закуска и интернет! На следващият ден най-накрая имахме нормално ставане – в 8 сутринта, закуска, освежаващ душ и разходка в приповдигнато настроение. Вече бяхме преполовили пътуването през Магреб и по-точно неговата приключенска част – втората половина щяхме да прекараме теоретично по-спокойно и по-малко подвижно в последната от четирите имперски столици, розовият град от приказките, който се споменава и в „Хиляда и една нощи“, последният голям град преди пустинята Сахара – самият Маракеш!

Този път една случайна улична снимка, но с хубаво небе!

Данаи не дойде в Мароко от Гърция, а от Англия, където до скоро беше работила в хостел. Нейна близка приятелка от там – корейка, чието име отдавна се е изгубило в канализацията на паметта ми – беше пристигнала в Маракеш същият ден и това беше една от причините толкова да бързаме за насам. В медината веднага ни поеха кандидат-гидове, като един от тях предложи да ни покаже търсеният хостел за 20 дирхама, на което открито се изсмяхме – и той ни заведе безплатно:) Не мога да опиша колко приятно бях изненадан да открия в хостела червено кенче бира „Щъркел“. След повече от седмица (принудително!) въздържание! Директно поръчах и отпих първата от многото си глътки, защото скоро намерих и магазин, в който се продава алкохол – недалеч от крепостната стена имаше Карфур, чийто втори етаж беше посветен именно на спиртните напитки и имаше отделна каса и бдителна охрана. Но - бира! Вече имах бира.

Има хора, които не пият бира. Но знаете как е - никой не е съвършен!

Срещнахме се с корейката и не ми отне дълго да разбера защо двете с Данаи са приятелки. Ко Рей (ще я наричам така, за да избягвам тафтологията) беше взела легло в един от най-евтините хостели - малък риад с покрит двор и най-базови удобства. Леглото струваше 6 евро, но тя беше платила 10 на вечер. Да не би да получаваше нещо повече за парите си? Не – просто не искала да е на най-евтиното... (!!!). Хитрите араби бяха измислили и този номер – регистрират едно и също хостелче под две различни имена, качват различни снимки и продават едни и същи легла на различна цена – кой каквото му е на сърце!:) Преглътнах тежко останалата си бира и се приготвих за излизане – беше време за вечеря и първи истински стъпки в този град от приказките!

Минарето на прастарата джамия, известна под името Кутубия.

Едва ли е тайна, че харесвам медините, тяхното разнообразие и лабиринтоподобна стуктура. Е, това беше куклуминацията – не най-голямата, но вероятно най-заплетената медина в Африка! Крепостната стена има обща дължина 19 км, и през нея преминават 19 порти (според Уикипедиа – не съм ги броил тогава, но съм склонен да се съглася!). На всяка крачка има сергии, които на места се групират в „сукове“ – ориенталски пазари, подслонили около 40000 занаятчии (благодаря ти, интернет!)! Потенциалните купувачи бяха не по-малко – в някои от по-тесните улички се получаваха тапи от опитващ се да се придвижи с малки стъпчици народ - нещо, което до тогава бях виждал само в Истанбул. Тук най-накрая, след кратко пазарене си купих собствена „джелаба“ – традиционната дълга дреха с островърха качула, с която планирах да се слея с населението, като Агилар в Йерусалим (сигурно никой няма да ми схване препратката, но аз си я оставям въпреки това:) Уви, не се получи – ден по-рано облечен в обикновенни дънки и позахабен суичър, един моторист отби от пътя да ме пита за посоката (на арабски!) и беше удивен, че не разбирам какво ми говори. Сега с новата си джелаба около мен валяха комплименти колко добре ми стои – на английски! Идеята да я ползвам за дегизировка бързо отпадна.

Уличен подавач на портокали и подправки, очевидно домашно производство.

Всички улици рано или късно излизаха на централният площад „Ел-Фна“ – някога място за масови екзекуции – днес огромно пространство заето от лафки за храна или сокове, и хиляди хора движещи се хаотично между тях. Именно тук дойдохме да вечеряме.

Всички лафки си имаха номера и накрая се спряхме на Но. 98, но имаше един неприятен момент, в който възрастен човек ми подаде ръка, и когато вежливо се здрависах с него – той просто отказа да ме пусне, теглейки ме към своя си ресторант! Ех, млад и наивен бях тогава, не познавах още тези номера, които съвсем не са уникални за Мароко. Чудя се дали всички хитри дядовци са стигнали самостоятелно до този пазарен трик, или имат някакви събори, на които обсъждат последните нововъведения в света на рекламата и туризма? Е, не седнах в неговото ресторантче. Но в бележките си от следващият ден виждам това: „История с подарената гривна и моята глупост:)“ – явно пак нещо са ме излъгали. За жалост тази моя наивност не ме напуска и правя глупави грешки и до днес, но това е друга тема...

Малко не е на фокус:/

На следващият ден се заехме да разглеждаме града културно. Взехме Ко Рей и отидохме в градския музей. „Входа е 50 дирхама. Няколко картини – нищо особено.“ – това съм записал и сигурно е било така, щом нямам повече от бегъл спомен от мястото. Разглеждаме и централната джамия със характерното име „Кутубия“, пазарувам в Карфур, като се налага да защитавам торбите си от някакво нахално момченце. Отново вечеряме на сергиите на площада, като този път опитвам супа с фурми, калмари, патладжан и домати. И тук на масата ни се появяват пържени картофки, които не сме поръчвали и караме жената да си ги прибере, което предизвиква смеха на хората от съседната маса, които се забавляваха на нашата обиграност;) Тук на площада имаше цяла редица от продавачи на фрешове – обикновенният портокалов беше само 4 дирхама – най-евтиния, който съм намирал – а по-специалните бяха по 10. Но винаги ти давам малка чашка с някакъв по-специален сок за дегустация и бързо се научих да отивам за чаша портокал, като преди това задължително пийвах и ягоди или каквото там се излъжеха да ми предложат. Да, тук беше забавно – фрешове по 80 стотинки и хитруване като за световно каквото и да правиш!

Доста фрешове бяха изпити на площада в Маракеш!

На следващият ден Данае замина за – пак повтарям – двойно по-скъпата си екскурзия до Сахара, а аз останах сам. Отново ме изпълваше това толкова приятно усещане за свобода и неограничените възможности, като безброй нишки, проточващи се в бъдещето, с различна награда чакаща на края на всяка! В хостела се заговярям с група красиви американки – едната от тях с полски произход. Щеще ми се да мога да кажа повече, но само това съм си записал. Седващият ред е:

„термоблузата да си сваля от прането. -√“

За този ден бях планирал разходка до градините на Мажорел, една от задължителните забележитености на града. На кратко - Жак Мажорел е френски художник, който се установява в Маракеш, купува земя и започва да засажда различни растения, докато в един момент - 40 години по-късно - се получава прилична ботаническа градина, в наши дни – доста популярна туристическа атракция. Толкова популяна, че се наложи да чакам на опашка за касата, а когато стигнах до нея – изненада – 100 дирхама за вход – комбиниран билет за музея на берберите и градината. Ако бях там сега - бих ги платил, но преди 5 години все едно ми искаха 100 лева – пълен абсурд! Попитах дали има вариант само за музея (там входа беше 30 дирхама), но не можеше, така че се завъртях кръгом към някой близък парк, където можех да си разглеждам растения на воля и безплатно. Докато се лутах из уличките от някъде се появи един „сахарец“ в дълга синя джелаба (много по-хубава от моята), и ме пита на френски „Ти мароканец ли си?“. После обърна на аглийски и взе да обяснява, че се заблудил заради брадата (хе-хе, планът ми работи значи!). Показа ми в коя посока е центъра и си тръгна.

Тази топка много ми допадна, но раницата ми се изсмя в лицето - нямаше как да я събера по никакъв начин. Аз за монети едва намерих място...

След малко го заварих на една сергия с жена му, където продаваха чудесни неща "изработени от него в планините" – подаде ми да помириша някакви дървени предмети и изброи използваната дървесина. Взех си хубава кутийка с 5 зарчета – много як подарък, с който изиграхме няколко игри на Генерал вкъщи, преди зарчетата да почнат да се разпадат:) Наричам го сахарец, първо защото беше негър, и второ – защото той сам каза, че слизал от планините веднъж седмично да продава изделията си на пазара. На следващият ден пак минавах от там - нашият човек все така си стоеше на същото място, а абсолютно същите дървении се продаваха и на други места – имаше някакви пукнатини в легендата му! После отидох да си пия задължителните смутита – намерих най-добрите такива – смесваха ги в чашата няколко различни и – бога ми – беше невероятно вкусно! Записал съм си как да ги намеря: „като застанеш до пощата – средната джамия насреща и караш само по пътя – не след дълго го виждаш в дясно“. 5 Dh.” Впрочем действието се развива на 31-ви януари – и макар да сме толкова на юг, тук все пак е хладно. Но слънчево – използвам свободното си време да изпия няколко бири на покрива на хостела и да се попека на слънце.

Лелееее... край - отивам да хапна нещо!

Когато си в хостел съвсем естествено понякога започваш да се социализираш и да разговаряш с останалите. Така се запознавам с двойка – испанка и венецуелец, които са се срещнали в Китай, двама парагвайци, които разпитвам за Игуасу. В оригиналният изгубен пътепис разказвах и за първата част от пътуването, когато в квартирата си в Болоня, опиянен от няколко бири (бях за първи път на каучсърфинг!) импулсивно се съгласих за пътуване до Бразилия и дори купих билети (от дистанцията на времето го считам за добра идея, но тогава изобщо не бях убеден!) – но пак се отплесвам. Тук срещнах и пътуващият англичанин Р... (с добродушна индийска физиономия), който беше един от тези пътешественици, които на практика нямат постоянен дом и са винаги на път.

Ето го Р..., нищо чудно и до днес да скита някъде по широкия свят!

Спомням си, че Р... ми даде ценни съвети, например че в съседство на Килиманджаро има малко по-нисък, но на практика идентичен планински връх, който е и в пъти по-бюджетен. Иска ми се да бях рационален и това да ме устройваше, но как да му обясня, че не се качваш само за да видиш природата, ами и за да покориш първенеца. Друго интересно познанство беше със швейцарката Никол, която просто си беше хванала автобуса до последното възможно населено място в пустинята, там някакви местни я подслонили от бушуващата пясъчна буря, дали й да язди камила и т.н. Това беше години преди онзи трагичен случай с двете момичета на палатка в Атласките планини, но все пак я помислих за луда...

Английският пътешествник ме насочи към една определена туристическа агенция, където (след задължителното пазарене) се споразумявам за тридневната екскурзия до пустинята, която бях споменал по-горе. За 650 дирхама – потривам ръце доволно (сигурен съм че същото правеха и в агенцията!). Наблизо имаше и интернет кафе, където си принтирах бордните карти за вече приближаващото ми прибиране. Започвам да се запасявам с припаси за екскузията – два сандвича, порция картофки, бутилка вино, вода, ядки, чипс, сладки – мисля че съм готов!

А тази вечер беше по-специална именно заради форума на магеланци. По същото време в Маракеш се засичаха няколко групи пътуващи българи и наистина опитах да организирам голяма магеланска среща – накрая се отзоваха единствено момичетата от едната група, едната от която – Mary – същата вечер /няма да казвам датата/ – щеше да празнува своя рожден ден в риада, където бяха отседнали. И тук свършват бележките в тефтерчето ми – за щастие, това са и най-ярките ми спомени от Мароко, така че би трябвало да възстановя всичко без проблем!

Облякох новата си джелаба, отбих се през магазин за сладкиши и поръчах симпатична кутия с най-отбрани сладки, на която продавачът върза красива панделка, и се насочих към адреса. Не бях идвал в тази част на града преди, но след известно лутане потропах на голямата дървена врата, осветявана от играещите пламъци на уличните факли. „Бон соар?“ – поздрави ме на френски появилата се чернокожа робиня, на което аз изстрелях предварително зареденото си „Селям алйкум“ и бях допуснат във вътрешността на риада. Въпросният се стопанисваше от семейство французи и нямаше нищо общо с моят за 40 дирхама – в центъра на този имаше истински двор с екзотични растения! Поканиха ме на отрупана празнична трапеза – все едно рогът на изобилието се беше изсипал – имаше вино, най-отбрани храни, и в такива количества, че нямаше изяждане, а домакините любезно ми предложиха да прибера после каквото искам да имам за изпът (не се получи, защото слугите прибраха всичко от масата преди да успея:/ За мен винаги е огромно удоволствие да срещам българи в чужбина, и се получи много приятна вечер (нямаше как да е друго яче с подобна компания... и тези бездънни бутилки вино!). Направихме си и обща снимка, която обещаха да ми изпратят, но ТАКА И НИКОГА НЕ Я ПОЛУЧИХ! Не е късно – ако четете това и се припознавате в действащите лица – много моля за нашата групова снимка...!

Част от празничната маса.

...

Станах рано на следващата сутрин и забързах по пустите улици към уреченото рандеву. Всички магазини и сергии бяха със спуснати капаци, минувачите бяха едва неколцина; от някъде се появи дребен дядо с тюрбан, стиснал в едната си ръка кошница, а в другата - голям контейнер, от който продаваше някакви горещи напитки. Аз обаче бях останал с последните си дирхами, а екскурзията ни не включваше обяд, така че трябваше да съм дори по-пестелив от обикновенно, така че го подминах. Малко по-късно, докато чакахме микробуса си и групичката ни започваше да се събира – същия дядо се появи и го проследих с поглед – отбиваше се ту тук, ту там, но навсякъде го отпращаха и на мен ми стана жал – тръгнах да го догоня... само че безуспешно – беше потънал в дън земя. И точно когато бях изгубил надежда той се появи пак и го хванах да ми налее един чай.

Оказа се, че няма чай, а само кафе. Но какво кафе само – с ментов вкус! Уау, беше страхотно! За 5 дирхама си купих не само най-доброто кафе, което съм пил, ами и една топла усмивка на лицето на симпатичния дядо! Добра сделка, бих казал:)

В първият ден на екскурзията поехме на изток, като пътят ни минаваше през криволичещите тесни планински пътища на знаменитите Атласки планини. Нямахме водач – само шофьор, и то някакъв със самоубийствени наклонности – седийки по това с каква скорост влизаше в завоите без никаква видимост какво ни чака зад скалите! Ако не ни убиеше с колата – то със сигурност щеше да го направи с музикалния си вкус (разни местни балади), с който групата беше принудена да се съобразява. Няколкото вяли протести останаха като глас в пустиня... буквално. А групата беше интересна: норвежки пастор, който пътуваше с най-малкия от седемте си сина, полякиня – с дъщеря си (децата им бяха на една възраст, но незнайно защо се отбягваха), американка, която преподаваше английски в Истанбул и един литовец, с който май се бяха срещнали случайно и сега пътуваха като приятели. Литовеца беше художник-аниматор, с една от тези професии, която – стига да имаш компютър под ръка – му позволяваше да работи 6 месеца на Филипините, после 3 месеца във Виетнам, а сега и тук в Мароко (ехх...!). През първата ни почивка някъде из планинските проходи, американката дойде при мен и се представи – казваше се Кералайн и като чу, че съм от България – не само че знаеше къде се намира, но и лигите й потекоха – гледала паметника на Бузлуджа в някакъв списък за изоставени монументи на социализма и й беше мечта да я посети. /Месец по-късно тя наистина пристигна във Варна с автобуса от Истанбул, и наистина я заведох на Бузлуджа (самият аз не бях ходил, а и тогава още се влизаше вътре!)/. Премина и простият тест за интелигентност, който давам на всички американци – да кажат поне една държава започваща с „U”.

Ето я Керълайн, а това до нея е шофьорът ни - преценява от къде е най-удобно да метне микробуса в пропастта.

Аз бях тук преди да стане модерно!

Екскурзията ни преведе през Аид бен Хаду – забележителен укрепен град, направен от глина, където са снимали редица холивудски филми като „Кралят скорпион“; отбихме се и през дефилето Тодра (ако не бъркам), спряхме попътно и в Уарзазат, пихме чай в някаво безименно (поне в спомените ми) село и нощувахме в съвсем приличен хотел където ни чакаше огромен таджин за вечеря. Но това, което всички очакваха най-силно достигнахме чак на втория ден, а именно...

Поглед от града, без SGI.

Както си личи - тук ни продават килими. Ти си тръгнал на екскурзия с раничка - защо да не си вземеш и един килим? 

Тази арка насреща е нещо като КПП между цивилизацията и пустощта.

...Пустинята Сахара! Ето я – като някакво видение пясъчните дюни се появиха в далечината, започвайки зад голяма арка в края на пътя! Ето я Сахара! Виждах я за първи път (ако не броим тази й част от двете страни на Суецкия канал), и в същото време вече се бяхме срещали – по страниците на любимата ми юношеска книжка, в която отвличаха Южния вятър именно тук! Шофьорът ни – леко разочарован, че все още сме между живите – ни прехвърли в ръцете на няколко бедуини, които ни почерпиха с традицинния ментов чай, след това ни качиха на керван камили (моята кръстих Пухчо), и поехме навътре между пясъчните дюни...!

Бъдещите ни возила тръпнат в апатично очакване.

Вече на път. Поговорката "три дена път с камили" изведнъж придоби много по-реалистично значение!

Да си призная – очаквах някаква бутафория, от сорта на 5 минутна езда и лагера от другата страна, но яздихме около час, преди шатрите да се покажат между няколко големи дюни. Слънцето клонеше към залез и жълтото на пясъците постепенно преминаваше в червено; аз се качвах на камила за първи път и цялостното усещане беше феноменално! В главата ми почнаха да се оформят планове за едномесечни пътувания през цялта пустиня до Тимбукту и разни такива:)

Ето ни с грозния Пухчо. И не, не говоря за себе си.

В лагера ни чакаше обилна вечеря (отново грамаден общ таджин), след което ни поканиха да се изкачим по близката пясъчна дюна. „Проста работа!“ – помислих си наивно. Въобще е не е толкова просто. Тези дюни са колкото малък хълм, но се изкачват колкото два хълма – понеже всяка стъпка потъва в пясъка, който се свлича надолу и те връща назад! Няколко души се отказаха, а аз, облян в пот и - както често се случва – последен, се добрах до върха и почувствах такова удовлеторение, каквото надали изпитват на Еверест! А там горе вече беше звездна нощ – далеч на изток светлееше редица електрически крушки – границата с Алжир. Гидовете бях постлали няколко черги, на които се излегнахме загледани в съзвездията над нас, а берберите заразказваха приказки и остроумни гатанки. Това, което тогава взех за автентична номадска гатанка се оказа популяна такава, но онази вечер под звездите това нямаше значение. Ще се опитам да я преразкажа по памет (нещо не я намирам в нет-а):

-          Как ще вкараш слон в хладилник?

Отваряш вратата, слагаш слона, затваряш вратата.

-          Как ще вкараш жираф в хладилник??

Отваряш вратата, вадиш слона, слагаш жирафа, затваряш вратата.

-          Царят на джунглата – лъвът – направил парти в гората. Всички животни дошли с изключение на едно – кое?

Жирафът, защото още е в хладилника.

-          В Австралия има една дълбока река без мостове по нея – един човек се опитал да я пресече, но била пълна с кръвождани крокодили и се отказал. На следващия ден опитал пак и успял – как?

Всички крокодили били на партито на лъва!

И т.н. – забавните истории преминаха в разговори, а когато дойде време за прибиране – домакините ни превърнаха чергите в летящото килимче на Аладин и засилиха две момичета надолу по дюната! Аз пък имах своята джелаба – надигнах полата си и се заспусках надолу като на шейна! Страхотно!

В шатрите ни се падаха по две малки одеала на човек, и се спеше на земята върху други постелки. Предварително подготвен за студа в пустинята, си легнах с всичките си възможно дрехи и увит през глава – и пак се събудих през нощта заради кучият студ! Сериозно обмислях да се сгуша в спящата наблизо Керълайн, но джентълменското в мен надделя над инстинката за оцеляване и така честта й беше опазена. На другата сутрин потеглихме в ранни зори – слънцето още не се беше показало, и когато огненият му диск се подаде зад дюните – ами... да... Джелабата ми отново се оказа полезна – използвах полите й зада хвана иначе ледено-студената метална дръжка на седлото – не се ли държах здраво, Пухчо без никакви скрупули щеше да ме изсипе на пясъка! След като минахме през задължителното просене на бакшиши ни чакаше шофьора-камикадзе и поехме дългият път наобратно, под звуците на омразните арабски припеви. В един момент обаче започнаха да се появяват полицаи, които бяха оформили редици от двете страни на пътя до където ти стига погледа. След малко ни спряха – но това не беше обикновенна полиция – полицаят беше изцяло в бяло, и целият му вид издаваше важност. Тук ще вмъкна че в градовете навсякъде се срещат въоръжени с автоматично оръжие патрули от двама войника в черно, и един офицер в бяло пред тях. Та този насреща беше от Кралската мароканска полиция и ни помоли да отбием встрани от пътя и да изчакаме. Не след дълго на небето се появи хеликоптер, после втори, а по пътя се зададе дълга колона автомобили. Полицейски коли, бронетранспортьои с войници, лимузини – какво ли не мине покрай нас като на парад – имаше поне 40-50 машини! Оказа се, че кралят на Мароко – Мохамед VI -  се връщал от откриването на най-голямата слънчева електрцентрала в цяла Африка! Ние пък се връщахме от Сахара!

На връщане се паднах в задната част на две групи и успях да снимам кервана;0)

Ето го и споменатият изгрев!

И така... оставаха ми последните 2 дни в Мароко, и една мисия – да намеря дядото с кафето и да се снимам с него за спомен. Срещнах се отново с Данае и обменихме впечатления – подозрението ми, че е била на абсолютно същата екскурзия се потвърди. С нея излязохме рано сутринта да потърсим дядото там, където го срещнах първоначално, но не го открихме... В хостела ни пък имаше един доста възрастен наглед мъж, който отбягвах, понеже го взех за creeper. Но пък той се беше сприятелил с литовеца от сахарската ни група и последният ни запозна. Когато научи, че съм от България, Ричард видимо се заинтересува, дойде при мен и заразказва – оказа се канадец, който 6 години е бил женен за българка и постоянно е пътувал между България и Канада. Освен това е бил във всички 50 американски щата! Едва ли можете да си представите удивлението ми 2 месеца по-късно, когато – на път за Бразилия – се отбих през София и докато тествах новата си камерка пред Народния театър, чух познат глас зад гърба си, обърнах се – и там беше същият този Ричард, разговарящ на пейка с бившата си жена! Какъв е шансът? Сериозно, какъв е?!

Следобеден чай на покрива;)

Следващият ден беше 6-ти февруари, и в късният следобед имах директен полет до Мадрид, и рано сутринта направихме последен опит да открием дядото с кафето – и този път той се появи! Веднага взех 2 кафета с ментов вкус – също толкова вкусни, колкото първия път! – и задействах гениалния си план Данае да вземе телефона, за да ме снима, но изчака дядото да се приближи достатъчно зад мен така че да го хване в кадър. А той пък взе че сам дойде и се нареди с мен за снимка! Много яко...!

Сега като гледам - май е по-скоро чичо, а не дядо:)

Ето така завърши двуседмичното ми пътуване в Магреб – първият досег с Африка беше шокиращ, но и запленяващ, а горещите пясъци на пустинята ме топлят и днес, въореки дистанцията от цели 5 години! След време посетих и Агадир, където – вече с много по-голям бюджет – опитах камилски таджин с шафран, с което на практика съм бил във всички големи градове, които исках да посетя – но Мароко не е от страните, през които минаваш, разглеждаш всичко, слагаш едно тикче в списъка и забравяш за нея.

Тя е от страните, към които се завръщаш за още.

Така е в живота - с едни хора се разделяш, а с други се събираш... 😉