Колоритното Мароко и магичната Сахара

Как и защо една жаба ни заведе в Мароко

Случвало ли ви се е заради заплес да отидете в държава, където изобщо не сте предполагали? Е, на мен ми се случва вече два пъти и засега е все чудесно.

Мароканското ми пътешествие се зачена покрай разсеяното купуване на билети за съвсем друго пътуване и се пръкна половин година по-късно. Приятели ми бяха подарили ваучер на Wizzair за рождения ми ден и с моята половинка се бяхме спрели на магичните есенни Алпи и баварските красоти. Докато пазарувах самолетните билети за Германия обаче, моят благоверен беше много зает да играе една игра със скачаща жаба на телефона ми и се ядосваше, че нещо не му се получава. Та, докато купувам билети, му обяснявам някакви жабешки неща, и в момента, в който натиснах бутона за плащане, се усетих, че съм забравила да си използвам ваучера.

Всяко зло за добро обаче. Тъй като въпросният подарък имаше срок на годност една година, се наложи да изберем друга дестинация в близките няколко месеца.

Трябваше да е нещо към април и нещо топличко, затова Испания беше чудесен избор. Ама аз нали съм си великият самолетен комбинатор (магеланците могат да ме разберат за това, но повечето ми близки не ги възприемат тия неудобства с толкова търсене, ровене, прекачване и самоорганизиране), та врътнах един евтин маршрут до Мароко. Половинката с половин уста се съгласи, но с условието за 2 или 3 дни в Мароко и съответно 5 или 4 дни в Барселона. Е, да ама не. Полетите не пасваха, трябваше да са 2 или 5 дни в Мароко, а за два просто няма смисъл. Не се опъва достатъчно, за да се откажа от африканския план, и напазарувах билетите (София-Барселона, Барселона-Маракеш, Фес-Барселона и Барселона-София), които с дискаунт клуба на Уиз, rumbo.es и един голям салонен багаж за двамата се вързаха към 250 лева на човек. 

Докато аз трескаво четях информация за Мароко и проучвах забележителности, половинката демонстративно не проявяваше никакъв интерес. Е, да се беше оплакал, преди да купя билетите.

Планът беше един ден в Маракеш, 3-дневен тур до пустинята и един ден във Фес. При положение, че пустинята беше най-задължителният елемент, мисля, че това беше план максимум за 5-дневен престой. Опитах да пробутам идеята за кола под наем, но тук вече бях скастрена, че това е Африка, за бога! Добре, спираме се на организиран тур. Резервирах единствената фирма, която предложи поносими цени, и в последствие изчетох отзивите за нея в TripAdvisor. Две вечери не можах да спя от притеснения за всички ужасии, които изчетох. Нищо, викам си, ние сме корави българи, ще издържим, само да не ни метнат с парите и да изчезнат в небитието. 

Колоритът на Маракеш и Фес

Дойде и щастливият момент за отпътуване. След един прекрасен ден в Барселона рано на следващата сутрин отлетяхме за африканския континент. Щастието ми, че са ми дали място за прозореца, беше леко помрачено от факта, че бях точно над крилото и поради това гледката пак беше твърде постна за моя вкус. Все пак успях да видя как цветовете на розово-червеникавите къщи се сливат с цветовете на голата земя. После успях да видя и как пътниците от друг самолет влачат куфарите си от самолета до летището. В това има някакво очарование, а по европейските летища за 20 метра пак ще те натоварят на автобус.

За наше щастие от фирмата с пустинния тур не се бяха скатали и въпреки закъснението на самолета и дългите проверки по летището, ни чакаха. Посрещането и отвеждането до хотела беше включено в цената. И слава богу. Бях чела в Магеланци, че медината е лабиринт, но фантазията ми май е била на почивка през това време. Малките улички, безбройните завойчета, хилядите почти еднакви магазини, покритите сокаци бяха най-объркващия лабиринт, в който някога съм попадала. 
Посрещачът ни, който през цялото време не спираше да си говори с мен, въпреки че имаше и други туристи, които беше събрал на летището, ни спря на един площад и пеш ни заведе до вратата на риада, или по нашенски – къщата за гости, който бяхме резервирали. Там ни чакаха другите двама души от компанията, които бяха пристигнали два дни преди нас.

Домакините ни черпиха прясно изцеден портокалов сок и ни дадоха ръчно нарисувана карта как от най-близката що-годе по-главна улица да стигнем до риада. Ужасно лесно изглежда на хартия и ужасно времеемко за изпълнение.

Първото нещо, което прави впечатление, когато тръгнеш по тесните улички, е доста неугледният им вид. Фасадите едва ли поправяни, боядисвани или облагородявани по какъвто и да било начин през последните няколко десетилетия, на места се носи леко неприятна миризма. Улиците са мръсни, но не толкова заради хвърлени боклуци и фасове, а заради дългогодишно наслояване на прах и пепел. Когато се абстрахираш от това обаче започва истинската цветна феерия. Дрехи, шалове, чанти, кошници, музикални инструменти, арабски гювечета, лампи, храна, сладкиши и подправки съжителстват по тесните улички, а от всяко магазинче те дебнат богато украсени, изографисани и нагледно подредени предмети.

Голяма гордост е на търговците, че всичко се прави на ръка (или поне така твърдят, но в много случаи съм склонна да се съглася).    

Медината - етнографски музей на открито

Медината е истински етнографски музей на (полу)открито. В широкоотворените ателиета можеш да видиш в действие шивачи, обущари, кожари, производители на украшения и домакински вещи от дърво, метал и керамика, че дори и от кост.  

В медината във Фес попаднахме на част, отделена за храни, където закланите говеда висяха пред щанда, а под тях гладно се облизваха котки.

По щайги на видно място пък бяха вързани най-нещастните и проскубани кокошки, които съм виждала. Съдбата им е трагично предопределена – когато дойде някой и си я хареса, касапинът я коли пред очите му и му я дава, за да е прясно месото.  

С цигара спокойно можеш да влезеш във всяко магазинче, дори и хранително, а само в по-скъпите и лъскави ресторанти не ти дават да запалиш един тютюн.

По една или друга причина ядохме само в туристически ресторанти, където почти винаги се предлага само меню – първо, второ, трето. Изборът за първо се свежда до супа или салата, десертът е плодове според сезона или разни марокански сладкиши. Очакванията ми за богат избор на основното обаче не се оправдаха, поне не на тези места, на които ходихме. Там изборът се свеждаше горе-долу до тажин (месо със зеленчуци в гювече), кускус и шиш кебап – три ястия, подбрани, вероятно, защото най-много се доближават до западните вкусове, но все пак са достатъчно представителни за мароканската кухня.

Именно в първия ресторант, в който седнахме да обядваме, се сблъскахме и с мароканските представи за време. Бяхме много гладни, но нямахме много време за губене, тъй ни очакваха няколко забележителности с работно време до пет. Затова питахме колко време отнема приготвянето на ястията. Като казаха 10-15 минути, се успокоихме и поръчахме. Дойдоха след повече от половин час и се наложи скоростно да ометем доста приличните порции, за да се впишем в графика. По-късно установихме, че за мароканците понятието „5 минути“ е разтегливо като турски локум и може да се проточи колкото целия певчески репертоар на ходжите за деня. 

От неугледните улички до спиращите дъха сгради

След първото похапване на мароканска земя се отправихме към медресето Бен Юсеф. От тесните и неугледни улички с кирпичени къщи, където непрекъснато се разминаваш с колелета, моторчета със и без ремаркета, магарета и колички, се телепортираш в един друг свят.  
Спиращо дъха изкуство, невероятни резби, гравиране и багри изпълват всеки квадратен сантиметър от стените, пода и тавана. Цветни мозайки, релефни орнаменти, приказно съчетани и крайно нетипични за нашите географски ширини, ти пълнят очите и душата. Дори хората, които нямат влечение към изкуствата, не могат да останат безучастни към целия този творчески и креативен труд, който повече от очевидно е коствал много, много време и усилия на създателите си. Това обаче не е нещо, което може да се опише, защото просто трябва да се види.   
Подобно беше и усещането в двореца Баия, както и в другите музеи и джамии, в които успяхме да надникнем (макар и без да влизаме, защото в малко джамии е позволено на немюсюлмани да стъпят).  

Едно от най-големите забележителности на Маракеш, по мащаб и по зрелищност, е площадът Джема Ел-фна. 

През жежкия ден огромният пазарен площад е относително пуст, но със заника на слънцето той бавно се превръща в колоритен мравуняк от хиляди туристи и местни.

Яркооблечени чужденци по къси ръкави се смесват с плътно облечените мароканци, които предпочитат дългите и широки дрехи дори през топлите дни. Сред местните можеш да видиш както изцяло забулени, така и забрадени, а сред младежите има и по-западно облечени, но отново, без да се показва прекалено много плът. Жонгльори, акробати, змиеукротители с питони и кобри, клоуни, гледачки, художнички с къна се борят за вниманието на хилядите посетители. 

Всеки обаче следи зорко да не го снимате, без да платите за това удоволствие. Ако някой усети, че го щраквате, веднага хуква след вас да ви иска пари. Това е и едно от най-досадните неща в Маракеш. Освен това местните безделници са открили, че лабиринтът на медината е чудесна възможност за изцоцване на пари от туристите, които отчаяно се опитват да намерят някоя забележителност или хотела си. Веднъж залепили се за теб, трудно се отделят, дори се опитват да те объркат още повече, само и само да се навиеш да им платиш, за да те заведат където искаш. Но поне не стават агресивни.

Та, да се върнем на колоритния площад, където сред цялата навалица се носят миризми за печени меса и варени охлюви. Настроението е приповидгнато, хората се забавляват, а цялото усещане е, че тук се вихри целогодишен карнавал.

Сигурността е приятел на туристите и местните

На площада, както и на други места, където се събират много хора, можете да забележите стройна композиция от един полицай с двама войници от двете му страни, въоръжени с автомати. Демонстрация, че тук сигурността е изключително важна и винаги има кой да следи за проблеми. Факт е наистина, че хората са спокойни и местните не изглеждат притеснени нито от сериозни престъпления, нито от тероризъм. Двама от водачите ни дори се похвалиха, че в страната няма „Ислямска държава“ и е много спокойно и сигурно. Явно властите наистина са ги убедили, че родната им полиция ги пази добре. 

Полицейското присъствие беше засилено и по пътищата на страната, както стана ясно по време на нашия тридневен тур до пустинята.

Представител на фирмата ни взе от риада и ни закара на сборния пункт за потегляне. Оказахме се в един микробус за около 15-16 души с една голяма мароканска група. Дали защото те бяха дошли преди нас, или защото ние бяхме чужденци, но на нас се паднаха най-предните седалки, а аз и половинката дори седяхме на седалката до шофьора. Голям кеф – имах си панорамна гледка, която ми разкри прекрасно пейзажите на Мароко и ме спаси и от повръщането по завоите в планината.  

Бързото каране и завоите, на които си виждаш задния номер на МПС-то, обаче не простиха на доста други хора, та имаше и почивка за... освестяване, така да се каже. 

Колоритната каменна пустиня на Мароко

Пътуването беше гарнирано с непресъхваща мароканска музика на високи децибели, която твърде много напомня на добре познатата ни чалга. И макар първите няколко часа да беше дразнещо, после успях да се убедя, че това само засилва автентичността на преживяването.

На излизане от Маракеш първо влязохме в зелена гориста планина със снежни върхове – крайно неочаквано на фона на снимките, които бях разглеждала. Да не говорим, че си имат и ски курорти. След това край нас се заредиха по-дребна растителност, напоена обилно с огромни кактуси, след това преминахме през райони с черни, червени и пясъчни жълтеникави камънаци – пустиня. Но не онази, която изниква в представите на повечето хора с дюните и безкрайните пясъци. Това си беше каменна пустиня. С безбройни едноцветни хълмове, надиплени един връз друг като фуста на средновековна дама.

Пътят през част от планината беше в ремонт – мащабни дейности, които се извършваха от няколко екипа с машини и работници през няколкостотин метра. Затова и на места липсваше всякакъв асфалт, но прашните остатъци от пътя бяха достатъчно равни за преминаване без много сътресения и що-годе добре обозначени с купчинки боядисани камъни. През останалите 800 км в следващите два дни и половина пътувахме по чудесни равни гладки и без всякакви дупки и кръпки пътища.

Нямаше как да не ми направи впечатление на колко много места по шосето имаше полицаи и знак стоп, който кара всички коли да спрат. И винаги имаше по някоя спряна за проверка кола. Може би поради тази причина на мароканците не са им чужди познатите у нас мурафети с предупреждението на идващите отсреща шофьори за наличието на полиция. Разликата е само в това, че не присветват с фарове, а дават сигнал с ръка. 

Бен Айт Хаду

Първата ни забележителна спирка по пътя беше Бен Айт Хаду – крепостният град, направен от кирпич, който е един от най-ярките примери за архитектурата в Южно Мароко и е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. За да стигнете до града, трябва да пресечете плитката река, която тече край него, като местните са направили две пътечки – една от чували и една от камъни, по които туристите в стройна редичка се изнизват към отсрещния бряг. За по-залитащите туристи 7-8-годишни хлапета предлагат услугите си да ви държат за ръка. Срещу дребно заплащане, разбира се. В по-горещите дни може просто да прегазите през реката, за да се разхладите.

Не знам дали защото улучихме някакъв ден на ЮНЕСКО, или просто такава е организацията, но на отсрещния бряг ни чакаше шатра с информационни материали за различни езици, където ни обясниха, че в различните части на града има различни гидове, които ще ни поемат и ще ни обясняват любопитни неща за живота и бита на града.

Още преди да влезем в града, попаднахме на първия занаятчия, който рисува картини с помощта на „симпатични“ мастила, които се появяват в кафяв или син цвят върху листа след нагряване на газова лампа. Пред самия вход на същинския град пък гидът ни вкара в игралното поле на няколко бербери в традиционни облекла, които играеха някаква игра. Оказа се, че се забавляват с добре позната от детството ми игра, при която на плажа двама души забождат по няколко пръчки в пясъка и с помощта на чехъл и доста мятане трябва да съборят пръчките на опонента. Тук беше същото, само че комплектът за играта беше изцяло от камъни, събрани от близките чукари. Направихме си няколко снимки в компанията на берберите и продължихме към малките улички. Влизахме в различни къщи, превърнати в работилници за килими, сувенири, ателиета за художници. 

Бяхме на берберски купон с тъпани и танци – единственото място, където видях берберски мъже и жени заедно. 

Дори тропнахме и ние едно бербеско хоро с колоритните местни жени и един куп туристи. След това ни черпиха местен хляб, който можеше да топнем или в тава с мед, или в тава със зехтин.

Изглежда неслучайно хората са строили от кирпич. По напечените улички, където няма сянка и от конец, се дишаше далеч по-спокойно, отколкото ми се случвало септември месец в Пловдив (а аз уж съм издръжливо на жега магаре). 

Разходката през града минава по улички и стълби нагоре и все нагоре по хълма, като точно под самия хълм буквално беше разстелен поредният местен магазин за килими. Опънати по камъните и дуварите, шарените черги грабваха погледа сред еднообразния кафеникав цвят. На самия връх пък се виждаше цялата долина на река унилата река Унила и отново безкрайните кафеникави хълмове и планини, които пренасят погледа ти на десетки километри. 

На тагадък излязохме от града, защото отдавна бяхме загубили мароканската част от групата си. Намерихме ги сладко похапващи в един ресторант в новата част на града. Хапване на две- на три (така е, когато се мотаеш да правиш снимки и да се заглеждаш много много покрай това, което минаваш).

Уарзазат, Маймунските пръсти и ждрелото Boumalne

Следващата ни спирка трябваше да е Уарзазат, но заради напредналото време само прелетяхме край него и филмовото студио в околията му.  

Бързахме към червените Маймунски пръсти, които трябваше да гледаме по залез слънце. След прекалено дългите почивки и един час ремонтиране на един от другите бусове на фирмата насред пътя малко изпуснахме залеза и ги гледахме на смрачаване. Пръстите си бяха съвсем кафеви и маймунски. Това са скални образувания над една река, все пак да обясня. 

Скоро след това се озовахме в един симпатичен самотен хотел в едно симпатично самотно ждрело. И насред това нищо също имаше интернет!
Това беше единственото място, където ходихме и където предлагаха някакъв алкохол или по-точно бира. Малка. Много малка. Но пък за сметка на това  скъпа. Понеже меню нямаше, целият избор от напитки беше нареден на една маса и просто трябваше от там да си харесаш и да си поръчаш на сервитьора.

Докато вечеряхме, за пореден път тажин, един диджей и един баш майстор опитваха да нагласят озвучаването на предстоящата дискотека, ама нещо стерео съраундът все не им се получаваше. А пък нашите ушички, както и на цялата зала, пълна до пръсване от туристи, получиха по някое друго гръмогласно изпищяване от тонколоните. След вечеря обаче стана големият купон. Музики, песни; щастливи забрадени мадами и ухилени младежи се раздаваха на дансинга. Нашата българска групичка вече беше сдала багажа, но аз останах да погледам този колорит – подобно нещо не се вижда всеки ден. Но млади хора, сърцето им играе, а и за първи и последен път в Мароко чух и малко западняшка музика. Истинска веселба.

Може би тук е моментът да отбележа, че всичките ни хотели в Мароко бяха богато украсени отвътре с пищни мозайки и орнаменти, а риадът ни във Фес си беше истинско произведение на изкуството, достойно само по себе си да бъде музей.    

Ждрелото Тодра'

След ранната утринна закуска потеглихме към ждрелото Тодра. Преди него обаче ни очакваше една изненада. Слязохме в едно село, което се оказа точно на входа на ждрелото. Ние обаче бяхме в противоположния му край. Посрещна ни местен водач, който ни поведе към реката, която живо се виеше след излизането си ждрелото. Бистрите й води се бяха превърнали в пералня за няколко групички жени, които перяха дрехите си на различните й завои. Сред тях имаше и една жена, която самотно миеше чиниите и тендежерите си в реката. 

Явно в селото няма канализация. За пореден път се почудих как ли живеят тези хора по селата, защото там плодородната и влажна почва е кът, градовете са далече, а работни места просто не виждам.

Заведоха ни на гости в къщата на местните тъкачи на килими. Докато цялата ни група пиеше ароматен ментов чай, насядали по турски по края на стаята, главата на семейството ни разказваше как се боядисва вълната, как се прави коприна от кактус и как се правят килими. След това наизвади красиви шарени килими с всевъзможни размери, шарки, от овча вълна, от камилска вълна, от кактус, меки, по-груби. Разбира се, продаваше си стоката. Но любезно отбеляза, че не трябва да се чувстваме длъжни да си купим. Уточни, че отскоро в пощата имат машинка, благодарение на която вече приемат и нашите пластмасови пари, разбирайте, приемат дебитни и кредитни карти. Едно момиче от нашата група ни попита дали бихме си купили, а ние отговорихме, че нямаме никакво място в багажа за самолета (и не излъгахме). След две минути домакинът ни пристигна с малки спретнати килимчета, които нареди край нас. Уви, купуването на килим за вкъщи в момента наистина е предвидено, но пусти самолетни ограничения…

След образователната спирка поехме към Тодра, който се оказа на няколкостотин метра от селото. Имахме 15-ина минути за разглеждане на ждрелото и 160-метровите скални стени, които се издигаха от двете ни страни. 

Природата е най-великият художник и скулптор, или поне този, който най-много ми пълни душата, мислех си за пореден път, докато се наслаждавах на гледката. Преживяването от това забележително място обаче избледня, когато стигнахме до основната забележителност на нашето пътешествие – пустинята Сахара.

Сахара и нейните милиони звезди

Високите жълти дюни се виждаха от километри на фона на черната равна пустош, която водеше към тях. 

Шофьорът на буса остави 4-членната ми група в един хотел, като каза, че утре сутринта тук ни е закуската и ще ни вземе от тук в 8 ч. Останалата част от групата потегли към друго място.

Взеха ни данните от паспорта, черпиха ни от техния си чудесен ментов чай, дадоха ни 15-ина минути да минем през тоалетна, да се зачалмим (да сложим чалми, шапки, шалове или там каквото имаме за главите) и намажем със слънцезащитни кремове, след което започна едно от най-ярките и незабравими преживявания в живота ми.

Натоварихме се на камилите и потеглихме екзалтирани към жълтите дюни, които започваха 300-400 метра от хотела. Сиво-черният пясък изведнъж стана наситено жълт, щом керванът ни, съставен от 4-5 отделни групички, стъпи на първата височинка. 

Слънцето все още беше високо над хоризонта, макар и да се снижаваше, а температурата беше великолепна – топло, без помен от мъчеща жега. Превозните ни средства се оказаха бая високи животни, а амортисьорите им хич не работеха, та си понатъртихме леко дупетата. Слизането по дюните беше по неприятното. Но това съвсем не е важно.  

 Когато потънахме в магическата пустиня и се откъснахме от всеки помен от цивилизования свят, целият керван спря за кратка почивка и снимки. Последвахме примера на други туристи и се събухме. Топлият и нежен пясък беше мек като персийски килим и галеше подпухналите ни от път крака. Истинско блаженство. 

На тръгване от фотопочивката получихме и урок по камилска психология – ездачите винаги сядат първо на последната камила, после на тази пред нея и така до първата камила. На въпроса ни защо е така, водачите ни обясниха, че камилите били докачливи животни, и, ако видели някой да се качва на тази пред тях, докато върху тях няма никого, започвали да се сърдят и не искали да стават. Дали е така, един Аллах знае, но звучи като добра история за туристи.

Продължихме разходката си. Дадох си сметка, че три дена път с камили изобщо не означава голямо разстояние. Животните се движеха бавно, а водачите ходеха пеш. Дюните, макар сътворени от жълто-червения пясък, меняха непрекъснато цветовете си в зависимост от това дали и под какъв ъгъл са огрени от слънчевите лъчи. Това беше омайваща и успокояваща гледка, която ми носеше все повече блаженство на душата. По пясъка личаха стъпчиците на някакви мънички животни, а тук-там се подаваха и бледи суховати треви. Питахме дали има змии и скорпиони – в тази част на пустинята нямало.

Изненадите на пустинята

Имаше обаче нещо, което изобщо не очаквах – яркозелени и божествено нацъфтели с големи розови цветове храсти. Насред пустинята.

До тях беше и първата палатка от берберския лагер, в който щяхме да прекараме нощта. Стигнахме до осеяния с камилски барабонки камил-паркинг пред една група палатки. Целият този слой гуано създаде доста подозрително първо впечатление, което се изпари веднага щом влязохме във вътрешния двор на лагер, образуван от подредените в квадрат палатки. Дворът беше застлан с килими, по които бяха наредени няколко дюшека и възглавници, а край тях имаше съвсем ниски масички. Имаше няколко дръвчета и неочаквано усещане за уют.

Приканиха ни да си оставим багажа (който се състоеше от по една раница с дрехи за през нощта и вода) и да покатерим 100-ина-метровата дюна, в чието подножие се кипреше лагерът. Докато катерихме видяхме нещо, което сме свикнали да виждаме по снежните планини през зимата – спускане със сноуборд на един ентусиаст. Видяхме и човек с патерици, който превъзмогваше физическия си недостатък и бавно, но уверено катереше колкото може.

Нашият стимул да стигнем до върха беше да видим залеза. Бяхме позакъснели обаче и само изпратихме слънцето от ръба на дюната малко под върха й. Там посрещнахме и всички цветове на угасващия ден, както и първите звезди. 

Лежахме в топлия пясък, с боси крака, с широко отворени очи и с пълни души. Блаженството се разливаше по лицето ми, а съзнанието ми се рееше леко леко над пустинята, която никога не съм очаквала да ме очарова толкова много.

Бяхме сред последните, които се отправиха надолу към лагера. Вече беше почти тъмно, а ние като 10-годишни хлапета слязохме тичешком, забивайки ходила в нежния пясък и заливайки се от смях.

В лагера другите туристи вече бяха насядали в двора и се отдаваха на сладки приказки, докато домакините ни приготвяха масите за вечеря. След малко в най-голямата палатка се събрахме към 50-ина души да похапнем тажин (отново), да си поприказваме и опознаем. Имаше хора от цял свят. Буквално от всички населени континенти.

Докато вечеряхме, запалиха лагерния огън в двора. След вечеря край огнището имаше музикална програма – берберите свириха на нещо като тъпани, и даваха тон за танци на туристите. Макар и еднообразна, музиката приповдигна настроението. Накрая домакините разхвърляха тъпаните край гостите си и ги подканиха до опитат да докарат мелодия. Както обикновено, оказа се, че когато гледаш, нещата изглеждат далеч по-прости и дори елементарни. Заговорих се с берберина, който ни донесе тъпаните. Питах го откъде вземат вода, защото така и не видях оазис там. Той каза, че на 1-2 метра надолу в пясъка имало вода и имат кладенец. Ясно защо храстите не само оцеляват, но и се фукат с красивите си цветове. Само дето забравих да го питах как се прави кладенец в пясък. 

Нощна разходка сред дюните

По-късно най-комуникативният ни домакин предложи да си направим нощна разходка сред дюните, за да гледаме звездите. По-голямата част от туристите охотно се съгласиха. Нямали сме били късмет, защото беше почти пълнолуние и се виждали малко звезди, осведомиха ни гидовете ни. А тия малко звезди за едно градско чедо като мен са много, страшно много. Луната обаче осветяваше добре и беше прекрасно за разходка. Когато се отдалечихме достатъчно от лагера, за да не виждаме светлините му, насядхаме по билото на една широка дюна. Моята българска групичка лежеше и се наслаждаваше на звездите, докато аз се опитвах да уловя тия далечни космически светлинки с фотоапарата си. 

Някой, предполагам, че от водачите, извади зелено лазерно фенерче и започна да показва съзвездията.

Температурата все още беше много приятна, а тишината, прекъсвана отвреме навреме от щурци, галеше уморените от шумове уши. Откъде се взеха щурци в пустинята, помислих си аз, докато се гъзурчех в опит да наглася фотоапарата си за поредния кадър на пясък и нощно небе.

Скоро умората започна да си казва думата и редиците по дюната започнаха да оредяват. Към един часа и ние се отправихме към леглата. В нашата палатка имаше шест плътно наредени легла, но бяхме само ние четиримата. Аз обаче нямах намерение да спя в палатката. Имах небе, пълно със звезди, затова изнесох възмръсничкия си чаршаф и одеяло на един дюшек в двора и се нагласих за нощуване под откритото сахарско небе. Издебнах момент да няма никакви хора, за да отскоча до тоалетната, която беше обградена с почти прозрачно зебло. Самата тоалетна беше някакъв химически еквивалент на моноблок, висок толкова, че нито да седнеш, нито да клекнеш, а да получиш вдъхновение за нова йога поза. Имаше обаче вода, както и чешма за миене отвън.

След тези процедури се отправих към моя хотел с един милион звезди – дюшека в двора. Очаквах да има повече ентусиасти, но освен мен и една от моите спътнички, имаше още едва двама души отвън. Аз лежах като омагьосана и гледах светлинките в небето. Бях толкова въодушевена, че цялото ми същество просто не можеше да мисли за сън.

Когато напълних душата си със звезди, умората ме унесе, докато сахарският вятър не започна да брули лицето ми. Одеялото беше дебело, а и аз бях добре подготвена за студа, но непокритото ми лице за първи път усещаше така неприятно вятър. Около половин час се опитвах да заспя, чудейки се как да си скрия лицето, без да го допирам до съмнителното си одеяло. Тъкмо когато реших, че все пак ще се преместя в палатката, осъзнах, че луната е залязла и в катраненочерното небе се бяха изсипали милиони звезди, както пясъкът се беше изсипал в пустинята. Беше 4.20 ч., а до времето за ставане оставаше още 1 ч., тъй като в 5.40 трябваше да потеглим наобратно. Грабнах фотоапарата, за да направя още някой кадър, и излязох от лагера. Това беше най-пълното небе, което някога съм виждала, а Млечният път беше като нарисуван с четка бяла боя.

Заобиколих минираното с камилски акита поле и се позиционирах на една височинка край лагера, за се насладя за последно на безкрайния космос, който се изливаше през очите направо в душата ми.

Последният час се изниза неусетно и отново беше време за път. Кукуригане на петли ни изпрати от лагера. Гледахме сънено как небето просветлява, а когато достигнахме ръба на пустинята – върха на последните дюни, отвъд които ни чакаше черното поле - спряхме, за да посрещнем първите слънчеви лъчи. 

Финалът

Тъжни, че си отиваме от това магическо място, но щастливи, че сме дарили сетивата си с подобен пир, ние стигнахме до хотела, където закусихме, докато разпалено обсъждахме усещанията си от последните часове. Очакваха ни 500 км до Фес, които с голям кеф проспахме в гранде таксито, което фирмата ни беше осигурила (и което беше оскъпило тура ни с 50 евро на човек спрямо цената за тези, които се връщаха в Маракеш) . Изобщо не ми се връщаше в мароканската цивилизация, където гледат на теб като на ходещ портфейл. Оказа се обаче, че доброто настроение и преживяване надделя и две седмици след връщането ми продължава да ме държи.

А моята половинка, макар и да не споделя моето екзалтирано усещане, все пак остана доволен от това неочаквано и никога немечтано пътешествие.

P.S. Почти никой мароканец не е чувал за България. Само двама от всички, които ни питаха откъде сме, имаха представа. Единият знаеше София, другият – Стоичков.

P.S. Ако ви е интересно да видите още снимки, можете да видите в профила ми:
https://www.facebook.com/tanya.kalinova/media_set?set=a.10154109501402118.1073741851.783387117&type=3