Магията Мароко

Здравейте форум, правя първи опит за нещо подобно на пътепис. Целта е да рапортувам малко повече информация за нашето пътуване в Мароко. Благодаря на всички вас за съветите и помощта при планирането и на Ивайла, за мотивацията, която ми даде да го направя и проявения интерес

Именно по нейна препоръка за първата вечер бяхме резервирали Riad Sunrise във Фез, къде пристигна полетът ни от Бергамо. Предварително бяхме уредили трансфер със собственика на риада, който ни поиска 15 EUR. Мисля, че си заслужаваше цената, имайки предвид, че летището е доста далече от града и това, че бяхме изморени и (все още) неопитни с пазаренето на цени за таксита, когато пристигнахме. В хостела/ риада всичко изглеждаше нормално, собственикът/ управителят? (ще го наричам накратко Р, защото малко ме мързи, а има доста да го споменавам човека :D ). Ta Р ни посрещна традиционно с марокански чай (зелен чай, който се запарва със зелени листа от мента и в случая беше толкова подсладен, че зъбите ми буквално залепнаха. на някои места сервират бучките захар отделно) и предложи останалите си услуги за турове към пустинята и тн, които ние любезно отклонихме, понеже вече имахме доста конкретен план за това. Беше много любезен, дори замъкна куфара ни нагоре по стълбите. Решихме да излезем за кратка разходка и вечеря, всичко мина ОК, макар и това, което видяхме от Фез, да не ни очарова особено. По време на вечерята за пръв път разбрахме какво е таджин, а аз говорех по whatsapp с Р, който ни уреди билети за автобуса на CTM за Шефшауен на другата сутрин. Прибирайки се обратно, се оказа, че съдържателят вече си беше легнал и ние се озовахме пред вратата на риада, звънейки и чукайки in vain, дет се казва на чист български. В продължение на 15-тина минути се забавлявахме пред врата, опитвайки да не се изнервяме от самото начало, когато случаен минувач ни забеляза, очевидно сме изглеждали много не на мястото си. Веднага предложи услугите си, отиде някъде от задната страна, почука някъде, викна нещо и след 2 мин. Р цъфна сънен от другата страна на вратата. През тези 2 мин. любезното момче, което ни помогна, обясни, че е най-добрият водач в медината и има най-добрия хашиш в цял Фез, в случай, че ни потрябва, Р знае къде да го намерим. И така, вече "вкъщи" си разчистихме сметките с човека, той ни даде билетите и обясни, че макар и закуската да е включена в цената, искаме да тръгнем много рано сутринта, затова той няма да може да стане да ни я приготви. Преглътнахме и се качихме да спим.

На сутринта Р отново беше много любезен. Макар и да не ни беше нагостил, ни изпрати усмихнат навън, спря ни такси, обясни на шофьора да ни закара на автогарата и на сбогуване отново предложи услугите си във всеки случай и при всяка ситуация. Пътувайки в удобния рейс на CTM, все още не знаехме какво значи local bus в Мароко и за ден живяхме в заблуда, че Мароканците са светлинни години напред от нас, когато става въпрос за междуградски транспорт. Пътуването отне около 4,5 часа, а по време на пътя небето се отвори и започна да вали пороен дъжд. Пристигайки на гарата в Синия град, първо проверихме разписанието на автобусите за следващия ден. Идеята ни беше да вземем автобус до Рабат или Казабланка, откъдето да се прехвърлим на влака за Маракеш. Автобусите на CTM заминаваха в 7 сутринта, така че се спряхме на съседната будка, където имаше автобус за Казабланка, който потегля в 9:15, което ни устройваше перфектно, понеже по взаимно съгласие бяхме решили да се понаспим и починем малко от пътуването първия ден. Почти напълно задоволени, си купихме билетчета, неподозирайки на какво приключение се отправяме с това нещо, наречено local bus. След като и това беше уредено, се метнахме на първото такси, което спря пред гарата. Принципно бяхме решили да извървим разстоянието пеша, но имайки предвид дъжда, който не спираше да се сипе, решихме, че ще е по-добре да се возим с такси и да спестим малко главоболие, пък и да се оправим по-бързо в хостела, за да има време да разгледаме това, за което всъщност бяхме дошли. Тук е мястото да спомена, че хостелчето беше очарователно, а това, че имаше климатик в стаята, просто ме спаси отвсякъде, тъй като моите "планинарски" обувки се намокриха, кецовете също и го използвах, за да си изсуша обувките вечерта. Самото градче беше наистина уникално, и първите стъпки навътре в медината ме накараха да се почувствам сякаш съм се "вселил" в тази статия, която отвори очите ми за красотите и разнообразието, които предлага тази страна, и която беше причината да предложа Мароко за дестинация на това пътуване. Няма какво да ви го описвам, то просто трябва да се види. След като се наснимахме и напазарихме, вечерта се прибрахме в хостела и поръчахме пица и фреш в стаята - най-вкусните портокали, които бях опитвал...

Закуската се сервираше в общото помещение на най-горния етаж, което беше точно пред нашата стая. В темата за Мароко вече ви бях споделил снимка от тази закуска, четейки коментарите след което, се почувствах гузно, че съм изкушил тези от вас, които са на диета. Дано не съм прецакал нещо. От рецепцията ни повикаха такси, тъй като дъждът не беше спрял съвсем и се върнахме отново на гарата, където си набрахме мандарини (които така и не изядохме в крайна сметка) от дърветата отпред. Няма нужда да ви споделям как ухаеха, откъсвайки ги от дървото. Автобусът трябваше да тръгне в 9:15 за Казабланка, човекът на гишето-стаичка-офис-килия-пушилня предния ден ми беше казал да отидем в 9 и той щял да ни покаже кой автобус да хванем. In vain second time - на гарата нямаше почти никой, освен едно любезно семейство с малко дете, което ни каза, че чака същия автобус, така че вече бяхме спокойни, че не са ни прецакали с парите или нещо такова. В крайна сметка возилото пристигна почти на време, поискаха ни 10 дирхама за багажа и всичко изглеждаше супер. Настанихме се на последните седалки и потеглихме. Оттук насетне ми е трудно да разказвам, защото граматиката ми е бедна, а речникът постен, за да опиша това преживяване. Пътуването траеше около 7 часа (разстоянието е около 350 км). Единствената спирка за тоалетна и тн. беше в самото начало, когато преценихме, че не искаме да слизаме, надявайки се по-натам да има поне още 2 спирки, както е със CTM. Мястото изглеждаше странно, отвсякъде се носеше миризма на кюфтета а пред единствената тоалетна изглежда се предоставяха и други услуги като търкане на обувки, продаване на плодове и тн. В последствие съжалихме, защото се оказа, че през цялото пътуване няма други спирки, освен когато трябва да се качи някой по средата на магистралата. В Рабат спряха в началото на града на един нов път, който даже не намирахме на GPS-a, за да съберат пътниците, които чакаха от обратната страна на пътя. Те бяха превеждани през магистралата от служителя на фирмата, който даваше знак с ръка на минаващите коли да спрат и да го изчакат, за да може да преведе жената от другата страна на магистралата, която току що беше нагазила с новите си пантофки в калта отсрани. На всяко такова спиране се суетяха поне 10 мин, но нямаше как да се слезе, освен ако не си решил, че пътуването ти приключва там. В крайна сметка пристигнахме в Казабланка тъкмо на време за да се прехвърлим на гарата на влака и да хванем първия заминаващ за Маракеш. След кратко циганене с шофьора, който ни взе 10 дирхама повече, отколкото се бяхме разбрали, настоявайки с жест, че те са такса за багажа (в малките таксита няма такова нещо като такса за багаж), решихме да не се разправяме с него и да си гоним влака. Мисля, че имаше полиция наблизо, но не ми се занимаваше хич и го оставихме да си върви по пътя. Сега - влаковете в Мароко вече са съвсем друго нещо, просто Европейска работа - чисто, сервира се храна и тн, втора класа = на първа класа в нашето БДЖ. Вярно е, френки оператор, както е и CTM, безспорно на този факт се дължи, но фактите са си факти. Пет минути след като се бяхме качили и настанили във влака, установих, че телефонът ми, който иначе винаги прибирам в раницата си, този път прибран в джоба, понеже беше много важно да си правим селфита на гарата, липсва. Претърсвайки и двете раници, разбрахме че е откраднат и бързо започнах да се примирявам, но Гери беше непреклонна - трябва да се говори с полиция! Започнахме да звъним от нейния телефон, опитвайки се да се свържем с оператора ми в БГ, за да деактивират картата, но усилията бяха in vain - трети път. Едно много любезно момиче, забеляза, че се суетим и предложи своя телефон, в случай, че не можем да използваме нашия, а ние й обяснихме каква е ситуацията. Тя се впрегна да говори със служителите и каза, че ще дойде полицай. До слизането ни в Маракеш, такъв не дойде. Вече на гарата, аз настоявах, че е крайно време да се примирим и да си отиваме в хостела, понеже ставаше и късно, бяхме изморени, но Гергана настояваше - полиция. Ок, казах си - полиция. Забелязах един полицай да стои строен и опънат като струна, до него двама още по-стройни с калашници го охраняваха. Приближих се към него и му казах "Hi, do you speak English?" Беше изненадващо отзивчив, след като му обясних ситуацията ни каза "чакайте тук" и тръгна, следван на две крачки от двете заптиета. Започна да разговаря с видимо цивилен човек, след което ни направи знак да дойдем. Оттам пое цивилният, под чието яке неумело бяха прикрити радиостанция, бронирана жилетка и тн. Другите трима се отдалечиха и се върнаха на страж откъдето бяхме ги поместили. Човекът ни каза да си дадем паспортите и се поразходи малко с нас, очевидно за да не привличаме внимание, след което ни посочи една пейка и каза да седнем на нея и да чакаме. 15 минути по-късно аз вече бях започнал да се вкарвам във филма, как открадват паспортите ни, как искат да претърсят багажа и в него намират подпъхната дрога.. Агент Мартин се върна след около 20 мин и се извини за закъснението! Каза да го последваме. Излязохме пред гарата и той направи знак на един таксиметров шофьор да се приближи. Обясниха ни, че ще ни закара до районното, където само трябва да подадем декларация за откраднатия телефон и след това ще ни закара в хостела, който сме резервирали (вече знаеха кой е без да сме им казвали). Прескачам случката в районното, само споменавам, че въпреки всички уверения, че няма да отнеме повече от 15-20 мин, прекарахме 2,5 часа там. Накрая ми дадоха да подпиша нещо на арабски и казаха, че ако случайно някой ми намери телефона, ще ни се обадят (как ще стане, като искаха само телефонния ми номер и досега ми остава неизвестно). Шофьорът чакаше през цялото време и на няколко пъти ме увери, че няма проблем. Казах си "брей, колко добър човек, как си губи времето с нас". Когато ни остави в началото на медината 3 часа по-късно и ни показа накъде да вървим, се оказа, че не е спрял брояча си. Поиска ни 120 дирхама и обясни, че през времето което ни е чакал, е могъл да изпие няколко кафета вместо това, на разваления си френски, примесен с малко английски и жестикулация. Ок, аз бях до тук, ако Гергана иска да спори - да заповяда. За пръв път се изненадах обаче, когато тя най-смирено извади парите и му ги подаде. Часът беше вече към 12 и на никой от нас не му се занимаваше много-много. Използвам момента за да вметна, че когато не уговориш цена за такси предварително, те са длъжни да включат брояча си, който започва от 1,6 дирхама и брои по 0,2 на всеки 100 м. Сами разбирате, че ако пътуването е от сорта на 2 км, всичко би струвало най-много 4-5 дирхама. Но ако рискуваш да не преговориш и не видиш, че брояч не е пуснат, като нищо ще ти поискат 100 и няма да те пуснат да си тръгнеш. В случая и полицията не мисля, че може да помогне. През целия ни престой никога не рискувахме да се качим на такси без да пазарим цената, освен в случая с шофьора, който ни беше "назначен" на гарата. Неговият брояч в действителност показваше цента, която ни искаше. В хостела ни бяха казали, че от/ до всяко място в Маракеш нормална цена през деня е 15-20 дирхама, вечер 30-35 макс, тъй като никой не пуска брояч. Когато питаш "колко", пазарлъкът обикновено започва от 50, а в някои случаи от 100. Ние никога не платихме повече от 30. Ако искат повече - казваш "no, thanks" и отминаваш. Или идва друг и ти свирка да преговаряш с него, или просто този ще клекне на твоята цена накрая, която и без друго е супер надута.. Пътуването с такси в Мароко е забавно, но на моменти изморително и отвращаващо. За тях туристите са просто машина за пари и нищо друго. Единствено при берберите в пустинята това чувство не е толкова натрапчиво, макар и там да е застъпено в малка степен. Но затова малко по-късно.

Та остави ни в началото на медината. Бяхме до тук. Нито знаехме накъде, нито какво да правим. Веднага ни "поеха" местните - имате ли нужда от помощ, къде отивате, *колко пари имате*? Един май беше чул от шофьора, че търсим номер 40.. Спусна се след нас "miss, miss, number 40, this way, you missed it, miss, number 40, here, come, number 40" Разбира се знаехме, че трябва да ги игнорираме, да не се ръкостискаме и тн. Тъкмо ми кипваше вече много, този ден чашата на толерантността ми към Мароко изглежда щеше да прелее, когато видяхме тълпа туристи да се задава. Хрумна ми идеята да се влеем в тях, понеже изглежда знаеха къде отиват. Идеята беше супер, бяха група американци и много отзивчиви, отиваха в нашия хостел. Бяхме спасени! Въпреки това, нахалникът не се отказваше, довлачи се с нас до самата врата. "Miss, here, I show you number 40, give me money miss, number 40". "Yes sir, number 40" и му тръшнахме вратата под носа. Вътре беше растафарски рай - опияняващ дим се виеше на кълба, посрещнаха ни с чай и сладки, момчето на рецепцията се зае да ни показва карти, да ни обяснява откъде да си купим билети, откъде да си вземем кърпи. Бяха изключително услужливи. По-късно отново се върнахме тук, макар и без резервация и по средата на нощта, посрещнаха ни с отворени врати. Искахме да хванем рейса за Загора - Мхамид на другия ден и знаехме, че има само един на ден, който тръгва от Маракеш в 11:15. В хостела ни посъветваха да не рискуваме и да не разчитаме да вземем билети в същия ден, защото може да се окаже, че няма да има места. А това сме ние. Ние сме умни (бъдете като нас). Решихме, макар и на прага на силите си, да се върнем с такси до гарата, която за щастие работи денонощно, да купим билети, за да ни е мирна главата и да се върнем. Вечерта едва сега започваше, предстоеше ни ново приключение в медината, а по пътя минахме и през Джема Ел Фна, най-забележителното място в Маракеш, прословутият площад-панаир. Удивително и интересно място! Ако не ви е страх от змии, маймуни, нахални млади жени, предлагащи да ви изрисуват целите с къна, гадатели на карти, разказвачи на истории, и ако съответно не ви е страх от сумата, която ще ви поискат в замяна - заповядайте. Забавлявайте се! Минете оттам и хванете такси, след като прекосите бездиханно градинката с каретите и конските екстременти. Спазарете таксито - ако сте късметлии като нас, ще спазарите нощна тарифа за 25 дирхама Отидохме на гарата, купихме билети, мирясахме и се отправихме на обратно. Когато спазарихме ново такси (30), се разбрахме да ни оставят на друго място и атакувахме площада от друга страна. Този път заснехме и видео и вече уверени, че знаем къде отиваме, нито се притеснявахме от нахалните местни, нито ни беше страх да не се изгубим. Обратно в хостела положихме морни кокали на по-горния етаж на риада. Нашата стая беше за 4 човека, но само едно от другите легла беше заето. Момчето се казваше Педро и беше италианец, живеещ в Англия.

На сутринта се събудих от разговор, от който в просъница успях да уловя само няколко думи. Някой искаше нещо, а другият се извиняваше, че не може да му помогне. По-късно, възстановеният в своята цялост разговор с помощта на Гери, гласеше "Love, do you have deodorant spray? I think this is the only thing I didn't take with me?" - "No Pedro, I am sorry, I don't have one with me too." :D Оставям да ми отговорите на кой му е притрябвал дезодорант-спрей в смрадлив град като Маракеш, така и така за 2 минути навън отново започваш да миришеш като тях Това в кръга на шегата. Просто правя етюд към по-сложната част от моя разказ. Ако отговорите на въпроса ми, ще знам, че сте чели поне до тук. Така или иначе, ако не съм ви спечелил с първата половина на разказа, то вероятно ще искате да спрете до тук, защото словото ми ще се окаже още по-безсилно да ви спечели за следващата част от разказа, или това, което предстои оттук нататък - най-интересната част за мен и най-хубавото от престоя ни в Мароко. Става дума за пътя към Мхамид ел Гизлан, пустинята Сахара с дюните Чигага и невероятната ни среща с едно малко берберско общество, което беше наш домакин, но се превърна само за една вечер и два дни в нещо много повече - скъп спомен, който ще пазя дълго време! Думите не стигат, за да опиша емоциите, които усещах по това време и благодарността и уважението, които изпитвам към тези хора. Всичко започна когато отворих платформата Каучсърфинг. След безкрайните оферти по интернет за пустинен тур, които ни предлагаха и с които ни заливаха, решихме да не приемем цени в рамките на 250 до 310 EUR на човек, които ни се цитираха, за допустими. Какъв беше шанса да открия някого, който живее в пустинята в тази платформа, обаче? Не знам, но се оказа, че го има! И се оказа едно от най-добрите решения, които взех при планиране на това пътуване... Свързах се с Брахим, той ми обясни, че не живее в Маракеш, както пишеше в профила му, а на място, което се намира на 11 часа път оттам, но го е написал така, за да може повече хора да го откриват и да се свързват с него. Коментарите и впечатленията, оставени в профила му от други негови предишни гости бяха направо нереално положителни и българинът в мен се запита - възможно ли е все пак да съществува такова нещо, няма ли нещо гнило в тази работа, не е ли случайно този профил фалшив? Тъй като бяхме решили, че така или иначе Мароко ще бъде приключение, се впуснахме в поредната част от него през глава. Комуникацията с Брахим течеше изключително лесно от самото начало, обясни ми всичко необходимо, каза ми кога тръгва рейсът от Маракеш, да си купим билети предварително, разбрахме се, че ще ни чака там, където ще ни оставят. Споделих му, че много бихме искали да видим пустинята, да гледаме залеза, да пояздим камили (невероятно сладки създания, както се оказа). Той обеща, че ще организира всичко. Цената беше 85 EUR! Без колебание приехме. Ако знаех какво точно ще получим в замяна на тези пари, на драго сърце бих му дал и 850 EUR! И така, всичко по пътя беше супер, пътувахме със CTM, откриваха се невероятни гледки през Атласките планини и след това през долината Драа. Когато минахме Загора и се отправихме на юг към Мхамид, вече беше започнало да се свечерява, а въздухът все повече се сгъстяваше от прииждащата пясъчна буря, вятърът носеше пясък навсякъде и видимостта все повече намаляваше. Пристигнахме! Според Уикипедия - Мхамид ел Гизлан означава "Долината на газелите" и представлява оазис и малък берберски градец в югоизточно Мароко. Разположен е на 1,5 км то границата с Алжир и на 98 км от провинциалния център град Загора, на ръба на Сахара. Пристигайки в селото, Брахим вече чакаше на място, след няколко минути дойде негов приятел с джип, натоварихме куфара и раниците и потеглихме в посока неизвестна. Искам да си призная, че почувствах лек уплах. Пътят пред нас определено показваше необятно нищо, а се усещаше, че вече навлизаме в пустинята. Бях останал с впечатление, че Брахим живее в селото. В Мхамид свършва последният асфалтов път от мароканската пътна мрежа и започват пастирските и кервански пътеки сред пясъците на Сахара. Оказа се, че нашият домакин живее в малък бивак на около два километра навътре в пустинята. С него живееха още двама човека, така и не можах да разбера какви точно му се падат, но всички там разбираемо имат някаква роднинска връзка. Когато колата спря, към нас се приближи човек с фенер, който ни помогна да свалим куфара, след което ни заведоха в общото помещение и изчезнаха. Помещението беше много уютна постройка от глина и слама, постлана с килими и дюшеци, която ни подслони от усилващия се вятър. Влизайки вътре, най-накрая почувствах облекчение - имаше хора, нямаше пясък в очите, въобще всичко беше супер. На земята около малка масичка за кафе, бяха насядали четирима човека и очевидно много се зарадваха, когато пристигнахме, защото всички живнаха малко. Първоначално се чувствахме неловко и не знаехме кой какъв е и защо е там. Скоро след това обаче се разприказвахме. Оказа се, че двама от тях бяха точно като нас каучсърфъри, които са пристигнали същата вечер. Момичето беше от Мексико, а момчето - германец. Работата й за Volkswagen я била отвела в Германия, където се запознали с момчето и започнали любовна афера. Също като нас бяха дошли просто на почивка за няколко дни. Другите двама бяха канадец и французин. Всички на видима възраст около 20-30 години. Супер, вече имахме и компания! Канадецът и французинът по неведоми за мен пътища бяха се оказали там, работейки като доброволци. Тъкмо се разговорихме и Брахим се върна. Носеше чая! Знаех си, че няма да минем без чай! Нищо против - давай го, бяхме пресъхнали и прегладнели след дългия път. Сипвайки го от високо, така че да се образува пяна, обясни, че това е Берберската бира - екстра, ще се напием с чай и ще купонясваме докато изнемогнем. Купон ли чух?! Няма проблем - след 5 секунден разговор на арабски и 3 минути по-късно в помещението пристигнаха двама младежи - единият носеше тарамбука, а другият - китара. Запяха, засвириха, разпляскаха се, беше нереално. Като се сетим само къде се намирахме..

От път и емоции се огладнява. Тъкмо се сетихме, че не сме си взели никаква храна, освен мандарините, които си бяхме набрали в Шефшауен, а коремът ми започна да пристъргва. В помещението влезе по-възрастният бербер, носеше леген и чайник с вода. Обясниха, че традицията е да измие ръцете на всеки. Поляха ни. Добре, сега ръцете ни бяха приемливо чисти, поне нямаше пясък по тях. Какво следва - още чай разбира се. Налива чашите с пяна, наздраве и се пие на екс. Е, това беше вечерята, казах си, тук явно я карат само на чай. Не познах - човекът с легена излезе и се върна с панерка хляб. Брахим отчупи парче и сложи пред всеки. Добре, хляб и чай, пак е по-добре от нищо. Е да, ама не баш. Влиза пак човек и носи огромен димящ глинен съд. Помещението се изпълни с миризма на ядене. Лигите ми потекоха. Недоумявайки къде са приборите, забелязахме, че двете момчета, които бяха от по-дълго време в лагера знаеха какво да правят - разчупиха хляба и започнаха да топят в съда и да взимат ядене от там. Последвахме примера им. И сега разбрахме, че за втори път ядем таджин. Само че, за пръв път го правим както трябва - от общ съд, топейки с хляб. Всичките ми задръжки отпаднаха и си казах - ако ще се разболявам от хепатит, поне ще съм ял таджин по марокански. Бяха ни "измили" ръцете все пак.

След вечерята последва още малко забавление, но ние почти буквално бяхме заспали и забелязвайки това, ни показаха помещенията за спане - отделни двуместни колиби! А мислехме, че всички ще спим на земята в общото помещение! Всичко беше застлано с одеяла и дюшеци. Точно преди заспиване природата ни позова обаче. Излизайки да търсим съответното място обаче, разбрахме че не двете нули ни зовят, а звездното небе навън. Не можех да си го представя! Толкова много звезди, имах чувството, че се вижда целия млечен път. Вятърът беше утихнал. В тъмното ни направиха знак с фенерче и се приближихме. Явно не бяхме само ние любителите на нощното небе. Показаха ни малка дюна, която се беше образувала през деня от бурята, полегнахаме и помълчахме малко, съзерцавайки небето..

Когато се събудих, чувах как навън виелицата отново беснее. Подадох си носа и се върнах обратно - отвя ме! Въпреки това се приготвихме и отидохме при останалите - сервираха ни закуска! В същото време бяхме силно изненадани, когато ни дадоха да попълним една книга, в нея трябваше да си напишем имената, номерата на паспортите, откъде идваме и къде отиваме. Обичайните хотелски регистрации! Хотел?! Ама тук да не ни искат пари - българите в нас се обадиха отново. Разказвайки това, съвестта ме гризе. Признавам - усъмнихме се в честността на нашия домакин за минути. Все пак каучсърфинг е платформа за безплатно пътуване. Просто явно мястото е представено като хотел. Хотел, в който се оказва, че НЕ се плаща. Може би някой странен марокански закон? Единственото, за което се бяхме разбрали е 85 EUR за пустинния тур. Оказа се, че Луз (мексиканката) и Марко (германецът) също искат да дойдат с нас на тура. Брандън (канадецът) като разбра за какво говорим, също прие с готовност. И така цената падна на 80 EUR, понеже не отивахме сами! Изпитвахме леко колебание дали да не се откажем от тура предната вечер, ако бурята продължава. Обсъдихме го с Брахим на закуска, и той ни каза, че ако имаме шал и очила няма да е проблем. Затова бяхме дошли все пак, бързо съвещание - няма отказване. Помолих да ми кажат откъде да си взема шал. Брахим обясни, че шофьорът на джипа, който междувременно беше пристигнал, ще мине по пътя през селото и ще ми покаже откъде да си купя. Заведе ме, както се оказа, в магазина на сестрата на Брахим - избрахме по един шал, помолих нашия водач да ми го върже, понеже нямах идея как точно го правят, той откликна с готовност. Бяхме готови и тръгнахме по пътя. 2 часа по-късно очите не не вярваха. Бяхме пристигнали в лагера, а там имаше течаща вода, тоалетни и душове в истинския смисъл на думата, електричество! Йес! Обратно в цивилизацията! Влязохме в общо помещение, където три жени говорещи на френски обядваха и минути след това се заеха с игра на домино. Едната от тях имаше силно дрезгав и запомнящ се глас. Междувременно ни сервирха.. чай, бисквити, ядки. Починахме си и се разговорихме отново. Вече започнахме да се отпускаме с нашите спътници и се чувствахме сякаш сме стари приятели, които се познават от дълги години. Луз ни разказа за традициите в Мексико, за това как се е озовала в Германия и как е устроила живота си там. Брандън за това как е спазарил баща си да го пусне да скита преди да запише университет. Както ние с такситата, но в обратна пропорция - първо му е дал месец, после 3 месеца, накрая шест. Университет? Оказа се, че е само на 19. Външният му вид лъжеше, когато пита колко години му даваме, всички казаха мин. 27. Аз бях най-близо, казах 21. Разказа също и за преживелиците си в Маракеш и как в медината двама гидове успели да му измъкнат 200 дирхама. Тъкмо се бяхме намерили на приказка отново, когато започнаха да носят обяда. Тук ще го спестя, за да не развалям диетите на никой повече. Малко след десерта ни казаха - камилките са готови милите и ви чакат да ги пояздите. Казах ли, че не съм виждал, по-мили и спокойни животни? Спретнаха кервана набързо и се отправихме към дюните. Мислех си как тези същества са устроени точно за разходки из пясъка. Имат големи копита(?)/ крака, които са като снегоходки, които не ти позволяват да затънеш в снега. Спряхме след около 45 мин. езда, слязохме от животните и берберското момче ни каза - изкачете ето онази дюна там. Това беше тя - най-високата накъдето и да погледнеш. На баира беше невъзможно да се стои прав или да гледаш без очила, пясъкът беше безмилостно захвърлян в лицата и обективите ни. Поседяхме малко, направихме опит за няколко групови снимки и хайде обратно. Чувството беше сякаш слизахме от Еверест. Гордост. И малко тъга. Камилите ни върнаха обратно в лагера. Последваха почивка, sand boarding, залез.. И после баня, вечеря. Беше си направо тържествено, междувремнно бяха пристигнали други групи. Вечерята се състоя в огромна шатра, интериорът на която почти по нищо не се различаваше от модерен ресторант. Сервираха се първо, трето, пето, десето, този път таджинът се ядеше с прибори. Френските госпожи и една друга група отнякъде бяха набарали бутилки червено вино. Не питахме откъде, ясно стана, че макар и да е забранен алкохолът в Мароко, в този лагер няма невъзможни неща. Точка. След вечеря ни поканиха около огъня, демонстрираха как се меси хляб по берберски. Върху едно одеяло на пясъка, после се мята в жаравата, зарива се и след 5 минути е готово. Междувременно целия панаир се огласяше от шумна музика и накрая танци. Хлябът беше вкусен, но така и не опитах от коричката.

На сутринта по-ранобудните имали честта да наблюдават изгрева, аз просто го проспах. Надявах се да ме събудят - in vain. Закусвахме в същата шатра, и малко по-късно ни казаха, че шофьорът ни е дошъл да ни вземе. Потеглихме обратно към селото. На всички ни се струваше, че преживяното вчера е било просто един мираж. Никой не говореше за това. Оттук нататък бяхме изпълнили двете си мисии - Шефшауен и пустинята - и планът ни ставаше леко несигурен и плаващ като пясъците на Сахара. Имахме 2,5 дни до обратния полет и трябваше само да изминем обратния път до Фез. Някакви си има-няма 1000 км. Бяхме решили да се върнем в Маракеш и да поразгледаме малко града, защото на идване бяхме минали едва ли не транзит оттам. Не че според мен има много-много какво да му гледаш на Маракеш, но пък нямахме и по-добър план за оставащото ни време. За целта трябваше да си намерим транспорт до Загора, на идване бяхме проверили, че оттам до Маракеш има два автобуса на ден - сутрешен и вечерен в 19:30. Обратно при Брахим той ни предложи да разгледаме казбаха на Мхамид - на практика селото се състои от две части/ селища - "новата" част и стария касбах, по една от всяка страна на долината Драа. Луз и Марко бяха дошли с кола под наем, така че се съгласихме да отидем заедно с тях, след което да поемем по пътя Загора - Маракеш. Те предлагаха да останем още една вечер с тях в Мхамид и после да пътуваме заедно на връщане, но аз бях против идеята, колкото и да ми се оставаше още, защото не ми се искаше да рискуваме и да оставим целия път до Фез за последния ден. Така рискувахме да си изпуснем полета, от опит знам, че не е добра идея, тъй като ми се е случвало два пъти досега. Гери беше по-склонна да остане и като че ли даже малко се разсърди на моето консервативно решение, когато по-късно през деня вече пътувахме обратно към Загора, но май по-скоро беше тъжна, че оставяме Мхамид и целия мираж зад гърба си.

Касбах по своята същност е типична медина – ислямски крепостен град. Домакинът ни се срещна с един възрастен човек на входа, който щеше да ни поразведе. Докато водачите ни развеждаха, след нас тичаха десетина боси деца и нещо се подхилваха. Възрастният мъж се обръщаше и постоянно им подвикваше нещо за да ги разгони, а те му се смееха още повече. Едното вървеше след мен и през цялото време повтаряше "Monsieur, 20 dirhams? 10 dirhams, monsieur?" Не ми хареса, че от малки децата са свикнали да просят, затова и не исках да ги насърчавам и не им дадохме нищо. Не носехме и бонбони или нещо друго. Но пък на тях явно просто им беше доста скучно и си нямаха друга работа. Така и така приключихме набързо с обиколката, защото беше започнало да става голяма жега. Обратно в селото и домакинът ни уреди такси, което да ни закара до Загора. На идване с автобуса, този участък го взехме за около два часа. Сега, след като се сбогувахме с Брахим и останалите, вече се носехме по пътя и се озовахме в града за около 45 мин. Браво на шофьора, биваше си го. Макар и да спира по пътя - я да качи някой, я да вземе нещо от полицейския участък, или пък да даде една пачка пари на човек, чакащ го по средата на нищото. Разбраха се само с няколко думи. "Ти ли си Мохамед?" "Да." "Ето ти тея 50 000 дирхама." В Загора имахме 5 часа до автобуса. Отвратих се от това градче, честно казано. Успяхме да намерим място за ядене, където да има едновременно контакт за зареждане на телефон и интернет. Убихме към час и малко там. Повлякохме се към гарата, която отваряше в 15:00 (шофьорът на таксито ни беше казал, че отваря в 16), за да си вземем билети предварително. Беше към 15:30 и мислехме, че е още рано, но така и така нямаше какво друго да правим. По целия път, който после изминахме още 3-4 пъти не спираха да ни привикват, оферират, предлагат турове, транспорт, дори превоз на мотор до Маракеш... Взехме билети. Имаше още 4 часа до автобуса, а градът ме подтискаше, жегата и мръсотията също, въобще не бях изобщо на кеф. Не се доверихме на момчето, което продаваше билети, за да оставим куфара си там. Решихме да вървим обратно по пътя и да седнем на още някое кафе, за да убием време. С този куфар и раници обаче си личеше отвсякъде, че сме туристи. Втория път беше същото - оферти, заговаряне, привикване. Вече не им обръщахме внимание. На третия път и те на нас. Седнахме на едно мръсно кафе, накацано цялото от мухи, защото имаше семки от диня навсякъде. Поне имаше евтин фреш от портокал (както навсякъде в Мароко, пак казвам - портокалите им са страшно вкусни, нищо общо с това, което ядем ние тук). Убихме още час и половина. Върнахме се и висяхме на пейката пред автогарата. Унесени в полудрямка-медитация бяхме стреснати от дрезгав глас - поздрав на френски. Госпожите от лагера! Кръстосахме път отново - Bon Voyage и кой откъде е. Най-после стана време за автобуса. Пътят беше супер - смрачаваше се, имаше розови облаци, долината на Драа изглаждаше адски красиво, автобусът беше климатизиран и комфортен (CTM, разбира се), нямаше много други пътници. Дори успях да дремна. Почти не усетихме кога сме пристигнали. Беше към 2:30 сутринта. Докато висяхме в кафето в Загора, се бяхме обадили в хостела, в който отседнахме на идване и направихме (уж) резервация. Вече знаехме къде отиваме и как да се пазарим с таксиджиите, така че дори медината не ни притесняваше. Звъннахме на врата на хостела. Отвори ни същия човек, който ни прие на идване. Беше леко изненадан, понеже както се оказа в последствие сме се били обадили погрешка в Лондонския клон на хостела, но въпреки това ни дадоха стая. Имаше едно спящо момиче там, така че гледайки да не шумим много, си оправихме багажите в коридора. Водата в банята беше студена, но не ми пукаше - исках само да измия пясъка от главата си.

На сутринта, както казах по-горе, идеята беше да поразгледаме Маракеш и да си тръгнем, за да не рискуваме като оставим пътуването до Фез за деня на полета. От друга страна пък, ако бяхме тръгнали днес, трябваше да се разправяме с още хостели, резервации, таксита и тн. Кратък племенен съвет - ако останем и последната вечер в хостела ни в Маракеш, въпреки, че така щеше да си окаже, че сме си тръгнали ден по-рано от пустинята напразно, щяхме да си спестим още малко разправии. Имаше влакове за Фез през един час, и макар и пътят да беше 8 часа, си казах, че трябва да сме големи каръци, ако успеем да изтървем самолета, като се има предвид, че първият влак тръгва в 4 сутринта, а полетът беше чак в 19. И така, решението се приема - оставаме и последната вечер тук и пътуваме в деня на полета. На масата имаше гайд за града и бърза справка на топ 7 потвърди - ще видим градините на Ив Сен Лоран. Решихме да се поразходим до там. Така стана и по-добре, намерихме мястото след около час разходка и с помощта на карта + gps. Самите градини не са никак лоши, макар и малко комерсиални. Беше като някакво убежище насред мръсотията и миризмите на града. Следобеда оставихме за пазар, сувенири и тн. Лично аз си останах в хостела вечерта, исках да си тръгвам вече спешно. Радвах се, че нямахме две седмици в Мароко. Тази една седмица, изпълнена с емоции и нови преживявания и места ми се струваше като цял месец.

За последния ден нямам какво много да напиша - всичко мина по план. Хванахме влака в 6:45, пристигнахме на гарата, petit taxi-то ни работеше в комбина с grand taxi. Прехвърлиха ни набързо от едното в другото, пренесоха и куфара от единия багажник в другия, всичко изглеждаше малко припряно, сякаш се върши нещо нелегално. Но ни стана забавно. Сетих се по някаква причина за "Черна котка, бял котарак". Grand taxi-то в Мароко си е институция. За тези, които не са чували - всичките до едно са стар мерцедес, от тези, дето дръжките има са от плат, а предното табло е постлано с мръсно килимче. Поискаха ни 130 дирхама общо - тариф фиксед, както ни обясниха. Радвах се, че вече сме на летището, и всичко е минало по план. Изпитвах задоволство от добре свършената "работа" - планиране, изпълнение, научени уроци. Предстоеше ни и ден в Италия, така че приключението беше към края си, но почивката не. За малкото Бергамо мога да изпиша цял един друг пътепис.

В крайна сметка, какво научих аз от Мароко и какво Мароко научи от мен:

- Не всеки, който се усмихва е добронамерен и не всеки, който споделя храната си с теб, ще ти иска пари. Гузната ви съвест понякога също печели точки. Съжалявам Брахим, че се усъмнихме в честността ти!

- За да научиш колко простичко може да живее човек и най-вече за да го оцениш, понякога трябва да се разделиш с нещо скъпо и ценно. Тук не визирам единствено телефона за 1500 лв. Визирам лишаването от баня за няколко дни, визирам изгубеното си съжаление към просещи деца, и загубената съвест, когато трябва да спориш с алчни хора за цената на нещо, което не струва дори на половина от това, което се опитват да измъкнат от теб.

- Човек не се разболява толкова лесно от хепатит!

- С българин не си е работа да седнеш да се пазариш. За разлика от канадците ние не даваме 200 дирхама бакшиш - in vain!