Прескочи до съдържание
  • Добре дошли!

    Magelanci.com е общество на хора, завладени от магията на пътешествията. От първоначалната тръпка до самолетния билет, планирането и самото пътуване – ние сме тук да си помагаме, споделяме и съпреживяваме. 

  • royak
    royak

    МАРОКО ПРЕЗ ФЕВРУАРИ

    Мароко през февруари

     

    Росица Йосифова

     

    Февруари е и искам да открадна малко време, за да разтоваря главата си от напрежението, с което живея от години. Иска ми се да опитам да намаля бързината на оборотите. Започвам да мисля, че грамофонната ми плоча е произведена да се върти на 45 оборота, но в забързаното ежедневие тя се завърта на 78 оборота и вече не мога да позная нито песента си, нито гласа си.

    В мечтите си отивам до Мавритания – по-точно до Кап Бланш при Нуадибу, където е най-голямата оцеляла колония от тюлени-монаси. Океанските тюлени монаси и тези от Егейско море са обречени да не се срещнат никога повече заради огромното разстояние, което ги дели. Всичко помежду им е „празно”. О, изчезващо племе, защо твоята съдба ми е така скъпа?

    Ако до Мавритания е по-сложно да се стигне, а пък и изисква повече време, защо да не е Мороко? Там поне все още може да се пътува спокойно. Все още.

    Купуваме си евтини самолетни билети от София до Бергамо и от Бергамо до Маракеш. Организираме някои контакти от каучсърфинга, изчитаме френските форуми за Мароко и правим следния план: океан – Анти Атлас – Сахара – оазисите с казби по реката Драа – Маракеш.

     

    В Бергамо сме почти цял ден. Хотелът ни с поетичното име „Ъгълчето на поета” е в Долния град. Бързо се отправяме с фуникулара към Горния град и селцето Сан Виджилио, защото там е по-интересно. Ветрецът бръсне, но не пречи да пием по едно силно кафе на площанчето на стария град, заобиколени от уникален църковен комплекс, библиотека и други приятни сгради.

    В задръстената ми от проблеми глава се борят да се наместят работни графици и професионални въпроси. Сърцето ми пък е тревожно, объркано и изпълнено със страхове.

    Всичко започва да си идва на мястото в момента, в който съмолетът излита от Бергамо за Маракеш и многобройните малки деца на мароканките започват да плачат и да недоволстват от бог знае какво. Детският плач и фактът, че тези смели майки са натоварили най-ценното си в самолета, ме отрезвява някак си, започвам да виждам важното – ето това е животът, просто не спираш да го живееш.

    Африка. Магреб. Мароко. За първи път стъпвам на този континент.

    На летището в Маракеш ни чака младеж от агенцията за наемане на коли. Беше ни препоръчана от опитен форумец-французин, с когото си разменихме няколко писма преди пътуването. Напускаме Маракеш още преди да сме го видели в посока Есауира. Пътят е приятен, движението никак не е натоварено. Времето е отлично – какво повече да искаш.

    Есауира

     

    В Есауира паркираме извън медината. Емо отива пеша в стария град, опасан с дебелшка стена и забранен за коли, за да открие хотела. Наоколо димят барбекюта, мирише на риба, та се къса.

    По едно време Емо се задава на хоризонта с един младеж – младежът е от хотела. Местим се на друг паркинг и след пет минути, нарамили оскъдния си багаж, крачим по тесните улички на медината.

    Хотелът ни се помещава в „дар”, не в „риад”. Момчето любезно ни обяснява, че риадът е традиционна къща с вътрешен двор, т.е. по-големичка и богатичка, а „дарът” е обикновена къща – без вътрешен двор. Външната врата на сградата е красиво обградена от каменна арка с подчертан ключов камък. Композицията се завършва от керамичен мотив и прекрасен фриз. Всичко в тази къща е подредено с вкус. Дървени лакирани сандъци, апликирани като в Дамаск, резбовани и лакирани закачалки, полици за декоративни съдове и украшения, малка дървена масичка с плот, който всъщност е поднос на чай, огледала във фино резбовани дървени рамки, полилеи с цветни стъкла. Вратите са от масивно дърво, върху което е изсечена подковообразната арка, така типична за местната култура.

    Разхождаме се из белия град. Хапваме риба в едно мини местно заведение, нещо като закусвалня. Зад тавите, в които е нахвърляна пържената риба, има една дълга маса с позахабена мушама, сбутана на мини територия. С огромното количество риба идва хляб и една лютив доматен сос. Стаичката за хранене е отделена от умивалника с параван, в който е оставено едно прозорче за комуникация с жената, която мие съдовете. Тя ме гледа. И аз я поглеждам. Тя не престава да ме гледа и аз не мога да разбера защо ме гледа. Дали завижда по някакъв начин на „свободните” чужденки или упреква същите тези жени, че са „свободни”, каквото и това да означава?

    След царското похапване продължаваме разходката по-спокойно. Вървим по централна улица. Златарският сук е облепен целия с керамика. Оглеждам внимателно лакираните кутии за бижута. Всичко ми напомня за Сирия. Омаядите от Дамаск са присъствали по крайбрежието на Мароко още преди Абасидите да ги прекатурят и още преди същите тези Омаяди да създадат халифата в Кордоба. Възможно ли е някакви следи или приемственост в културите да се е запазила до днес?

    Пием чай с мента, оглеждаме пазарите – преобладаващият материал, от който са ушити традиционните „ямурлуци”, панталони, ризи, рокли, шалове – е ленът. Лен с различна плътност и финес. Кожените чанти са прекрасни. Сапуни с местни аромати. Сезонът на ягодите е, по улиците са разположени дървени колички, пълни с едри ягоди. На големия площад има огромни фикуси – дървета, та дървета. Малко след площада, преди да напуснем стария град през една от големите порти, към нас се приближава момченце с табла със сладкиши. Предлага ни хашиш. Емо му казва:

    • Ей, малкия, не виждаш ли, че сме възрастни хора, какво си мислиш, че правиш.
    • Хора от всякакви възрасти си купуват хашиш от мен, господине – отговаря момченцето.

    Северно Мароко – от Шевшауен и Танжер почти до Есауира се слави сред определена категория туристи с възможностите за напушване, дрогиране и други удоволствия.

    Океанът е на една крачка, отиваме да видим сините лодки на рибарите, събрани на едно място като миди в тенджера. Гледката отдалече е много живописна, подсилва се от стотиците чайки или други бели птици, които кръжат наоколо и кацат върху лодките или стената. Хубаво е за снимки – белият град и сините лодки. Но пък мирише на отпадъци и на урина колкото си искаш. Котките си отживяват около остатъците от риба.

     

    tutorials-786-0-75780500-1382603023_thumb.jpg

     

    Обикаляме около дебелата стена и почиваме малко на една пейка с изглед към плажа. После отново се връщаме в стария град, следвайки стената. Пазарът около стената ми допада твърде много. Има всичко – от евтини картини, изобразяващи сцени от берберския живот до килими. Продовач на плетени чорапи си плете чорапите със спокойното изражение на дервиш. Просяците също изглеждат кротки и смирени. В най-високата част на крепостта, където се виждат отбранителни съоръжения, та и оръдия и прочие, няколко момчета седят, пеят си и си свирят на китара. Много народ свири и пее в тази страна. Под стената са тъмните скали, на някои от скалите клечат рибари.

    След залез слънце, от шест до девет часа настъпва истинско оживление. Излизат продавачите на храна, хляб, зеленчуци, маслини. Това е часът на жените – свършили своята домакинска работа, те излизат по две, по три навън. По тесните улички се разпалват мангали и барбекюта, ресторантите се подготвят да приемат изгладнелите туристи. Спираме се пред сергиите за маслини, продавачът ни пита откъде сме. Когато разбира, че сме българи, тръгва да ни води кам Кооператива, където работела една българка. В Мароко са създадени над единайсет хиляди предимно женски кооперативи, които създават поминък на над четиристотин хиляди души чрез заетост в селското стопанство, производство на традиционни облекла, храни, билки, мазила, риболов и прочие. Повечето чужденци, които прекарват по половин година в Мароко, си снабдяват продукти именно от кооперативите – стоката се смята чиста, екологична, автентична и сравнително евтина.

    Извървяваме поне няколко лабиринта, т.е. малки улички, аз съм напълно изгубена, все още съм напрегната. Стигаме до някаква врата, на която продавачът на маслини чука. Оказва се, че българката не била там сега. Връщаме се на централната улица, бродим още малко из сергиите и кафенетата, после се прибираме в стаята си „Шехеразада”.

    Утрото е ведро и обещаващо. Сами сме на покрива, където ще ни сервират закуската. Единственият шум в този час идва от океана и от чайките. Пъргаво момиче подрежда приборите и красивите квадратни керамични чинии. Сервира пресен хляб, фреш, кафе, мляко, местна палачинка, конфитюр, сирене – естествено „Ла ваш ки ри”. Масата е с керамичен плот. Столовете са изящни.

    Мирлефт

     

    Продължаваме пътя на юг към Мирлефт. Кой го знае Мирлефт? Кой освен Джими Хендрикс и онези посетители, които са отишли там за два дни, но са останали два месеца или... години. Подминаваме Агадир и след Тизнит пътуваме покрай океана.

    На трийсетина километра преди Сиди Ифни и легендарния плаж със скални сводове Легзира е Мирлефт. Нищо и никакво село на океана – така е поне на пръв поглед. Централната улица е прашна, от двете Ј страни са разположени всички важни неща. Както в повечето градове, които посещаваме, фасадите на сградите на централните улици се крепят върху колони, боядисани в синьо – открай до край. Ако питате местните хора откъде са дошли тези колонади, те ще ви отговорят по всевъзможни начини: от испанците, от португалците, от арабите... Заради колоните и колониалната политика на Франция и Испания в тази страна кръщаваме всички подобни улици в Мароко „улица Колониална”.

     

    tutorials-786-0-84632100-1382603116_thumb.jpg

     

    Заставаш в началото на тази улица и се чувстваш като в уестърн. Само че – берберски, а не американски.

    Настаняваме се в стаята, която сме наели от Абдулах. С него се запознахме чрез каучсърфинга. Той присъства в сайта като доброволен гид, защото всъщност не хоства безплатно, а дава под наем стая с баня и голяма прилежаща тераса. (Впрочем нашата стая е построена върху самия покрив-тераса). Много ни хареса този вариант, защото наемът е отличен (удовлетворява и двете страни), а и защото ще си имаме местен човек под ръка за всякакви нужди и въпроси. Абдулах е млад и енергичен, строи на наследеното си място тухла по тухла, капка по капка – все нещо достроява и разширява. Стаята ни е отлична – просторна, с истинско легло. Абдулах е на приземния етаж, спи на земята като всички нормални бербери. Кухнята е запазена само за него територия. Запознаваме се с приятеля му Ахмед – симпатично момче, наследствен берберски музикант. Сега работи всичко, каквото попадне – като повечето хора тук. Тръгваме с двамата към рибния пазар. Рибата излиза на пазара след пет часа. Абдулах е хиперсоциален – познава всички, включително и гостите на Мирлефт, а май и него всички го познават. Докато се купува рибата, той ни запознава с появила се незнайно откъде италианка – Барбара. Барбара е ултраготина опитна пътешественичка.

    Скромната ни компания се отправя към едно малко махленско ресторантче зад главната улица – място, което нямаше нито да идентифицираме, нито да посетим сами. Поне не първия ден. Закупената риба се носи в ресторанта. Там я почистват и готвят. Докато чакаме непознатите риби да се опекат на барбекюто, на масата се сервират лютиви доматени разядки и много вкусен хляб. Чинии за рибата няма – слагаме я върху амбалажна хартия. От това по-вкусно, здраве му кажи. Котките точат зъбчета и се мотаят в краката ни. Присъединява се и Али Баба – простодушно тийнейджърче в кафяв ямурлук, което си изкарва прехраната като води чужденци на разходки с магарета. Барбара се шегува с него, че ще го вземе във Венеция.

    • А-а-а! Венецуела – казва Али Баба. – Ще си взема магарето и ще водя туристите из планините.
    • Венеция, Али Баба, Венеция – смее се Барбара.
    • Да, разбрах. Венециула – отговаря Али.

    След известно време към масата ни плахо се насочва Лахусин – раздърпан местен, който държи нещо дълго и остро в джоба на късичкия си ямурлук. Абдулах и Ахмед го подканват да посвири. Лахусин е лудият на селото.

    • Той е луд, но е добър – обяснява Абдулах. – Имаме си още един луд в селото, но той е зъл, а пък се и дрогира. Внимавайте с него.
    • По какво се разбира, че някой е луд? – пита някой от масата.
    • Амиии... Трябва да си много луд, за да те обявят за луд – отговаря Абдулах.

    На Лахусин казват, че аз съм немска полицайка. Той много се страхувал от такива по някакви негови си причини. Полагам неистови усилия, за да го успокоя и да го убедя, че нито съм германка, нито съм полицайка. Лахусин очевидно е по-скоро с леко умствено изоставане, отколкото да е луд. Както и да е. Той вади метална флейта от джоба и засвирва берберска мелодия. Ахмед обръща металния поднос, дето стояха чаените чаши, взима две празни чаши и започва да държи ритъм на Лахусин. И така за първи път мирлефтската магия започва да ни завладява. Около нас минават и спират за малко или за повече тукашни младежи. Всички дават по някоя дребна пара на Лахусин. Нашите приятели – също. Впрочем те се държат с него много приятелски, защитават го и го канят всеки ден на масата на чужденците, за да му помогнат да припечели нещо. Но както казах – дават и те. Това е второто важно нещо, на което ни учи Мирлефт – обществото тук не изолира, а подкрепя своите болни, бедни и сакати.

    Лахусин и Ахмед свирят дълго тази вечер. Простата, но много характерна мелодия и насечения ритъм на „ударните” ни въвеждат в новия свят – на берберите.

    Тръгваме си късно вечерта. Абдулах ни пожелава „лека нощ” и се уговаряме да се видим на закуска в някое от централните заведения на сутринта.

     

    Закуската е отлична. След доста чай решаваме да се разходим до един от северните океански плажове – Ими Н’Турга.

     

    tutorials-5-0-38559200-1382643549_thumb.jpg

     

    Вървим си бавно и славно и прекарваме доста време на плажа. Планината Анти Атлас буквално влиза в океана и от водата, солта и вятъра скалите са придобили прелюбопитни форми. Но не са променили цвета си – даже още по-ярко червенеят, намокрени от водата. Плажът е широк, настъпва отливът. Няколко жени се пекат на слънце. Десетина каравани са настанени в края на близкия оазис. Двама мъже се чудят дали да плуват днес или не. Вълните са доста могъщи, отказват се. Ние с Емо просто си джапаме до колене във водата – достатъчно е като за сефте. Започва да става все по-приятно и така неусетно минават няколко часа – вода, катерчене по скали, излежаване. Хареса ни този спокоен плаж. Връщаме се покрай караваните през мирлефтския оазис с изобилие от високия кактус тикиут, от който се правят мед и лекарства.

    Пак сме на улица „Колониална”, където хапваме вкусно на терасата на кафе-ресторант „Шурук или „дядовата ръкавичка”, както го кръщаваме ние. Всъщност, основните марокански манджи не са много – тажин (вид гювеч) със зеленчуци със или без някакво месо и кус кус пак така – със зеленчуци плюс-минус някакво месо. Зехтинът, аргановото олио и солта се използват изключително пестеливо в местната кухня. Яйцата се харчат много. Огромно количество кори с яйца и живи кокошки излизат на пазара (разбирай централната улица) сутрин. До обяд нищо не е останало. Нула. Ниенте!

    Тази вечер сме поканени на вечеря, която ще готви Абдулах. Барбара учи рецептата на тажина с пиле и е допусната да асистира на Абдулах. Големият тажин се сервира на нашата тераса. Започват да прииждат – Ахмед, две зелени шведчета, които днес били работили върху живота си (писали дневник!), един местен плажен философ Али и естествено – Барбара. На разговора не може да му се хване основната тема. Обсъждаме сходствата между берберската азбука и кирилицата, научаваме, че берберчетата от четири години вече учат да пишат и четат на берберски в училище. Научаваме, че храната и чаят се подават само надясно, и че голяма благодарност се изразява чрез израза «две хиляди благодарности». После Али започва да критикува забързания ритъм на европейците и американците, повтаряйки многократно мантрата: «Спокойствие, добра храна и пак спокойствие». После темата стана по-социално ангажирана и се прави заключението:

    - Стомахът няма очи. За бедни и богати той е еднакъв.

    Това не пречи в следващия момент да се обобщи, че „без пари няма благини». Шведчетата ахкат през цялото време, защото присъстват на «real life». Ние с Емо май сме най-точните барометри за «същинско-естествено» и «плажно-гларуско» поведение, защото сме поживели доста в страна, в която на чужденците се е гледало като на торби с пари. Не казвам, че имаше нещо директно гларуско в поведението на местните момчета. Нямаше. Но една мнооого тънка линийка рискуваше да бъде премината на няколко пъти.

    Уговаряме се цялата тайфа утре да отидем до плажа Легзира и да обядваме след това в Сиди Ифни.

    На сутринта, още преди закуската, правя първия си голям пазарлък с един дебел берберин, дошъл в края на централната улица с магарето си да продава ръчно изработени сребърни бижута с вградени камъни. Той ми прави отстъпка не защото съм му сефтето, а заради това, че успях да падна от купчината кирливи възглавници, които той ми подложи, за да преговарям по-удобно. Та се поизплашва човекът и набързо отстъпва в цената, щото можех и да се потроша и да го направя за резил пред цял Мирлефт.

     

    Колата ни е натоварена с пътници за Легзира – кои знайни, кои незнайни. Така де, като имаме място в колата що да не се качат? Шведчетата взимат някаква моторетка и тръгват преди нас, защото ще пътуват по-бавно. Носи се футболна топка и фризби. Фризбито е майсторлъкът на Абдулах.

    Легзира е прекрасно място. Три прекрасни свода е прокопала водата в червените скали. Така ги е прокопала, че все едно гигантски крак е стъпил във водата. Не е чудно, че второто образувание се нарича «Кракът на камилата».

     

    tutorials-786-0-07601400-1382603334_thumb.jpg

     

    Абдулах ни съветва да изчакаме отлива, защото водата е силна и ще е трудно да минем през трите скални тунела. Всеки започва да си прави нещо – мъжете подхващат футбол, Барбара се пече с книга в ръка, а аз тръгвам на разходка в посока към скалните арки-сводове-тунели. Сядам на едно място, където финия пясък е смесен с червени гладки камъчета. Вълните шумят по един начин, когато заливат камъчетата и по друг, когато се връщат обратно. Заслушвам се в това кррррр – КРРРРРРРР, което се повтаря ритмично и изчиства мозъчната кора от простотии. Седя си и вътрешно се люлея в този музикален ритъм, мога да си седя така до сто и едно и обратно. И точно по промяната в силата на звука и в мелодията разбирам, че отливът започва.

    Групата е готова за приключение и всички заедно тръгваме към скалите. Впечатляващо си е. Минаваме през двата тунела. До третия не отиваме – той е по-труден и водата там все още е силна. В хралупата, където слънцето е оскъдно, си е хладно и мрачничко, макар и да не е съвсем тъмно. Младежите се скъсват от стойки и снимки, после пак започват едно мачле на плажа. Емо решава да не участва в новата игра и тръгваме с него да пием по един чай в ресторанта до паркинга.

    В Сиди Ифни сме само за обяд. Прекрасна риба, без коментар! Хубаво ми се вижда градчето – бяло, тук-таме синьо. Хиляди каравани са строени на плажа, туристите са много. Разходката ни е наистина кратка. Съзерцаваме морето от високото, после тръгваме обратно към наше село.

     

    Последната вечер в Мирлефт е на централната улица в заведението „Шурук”. Освен всичките ни познати, тук са седнали местни и непознати енергични бабички-холандки от отсрещния хотел. Пием плодови шейкове с мляко, пием чай. Лафим си. Повечето местни младежи са с еднакви имена. Научаваме, че берберите нямат право да се кръщават с берберски имена, затова избират петте най-често срещани арабски имена. Това означава, че ако имаш нужда от помощ на улицата и извикаш Ахмед или Мохамед, все някой ще се обърне...

    Лахусин идва и свири с флейтата. Момчетата му държат ритъм с каквото им попадне. По едно време по улицата се задава възрастен мъж и сред местните започва суматоха. Това е най-големият музикант на селото – отнасят се към него със страхопочитание. Той върви с огромно достойнство по средата на улицата, не бърза. Ямурлукът и тюрбанът му са светли, лицето му е обветрено и едро, с изсечени черти. Погледът му е много силен и на моменти дори страшен. Мласите го канят да си вземе инструмента и да дойде да свири. Той се държи на положение, не изразява емоции и не разбираме съгласил ли се е или не. По едно време го виждаме да се връща. Носи си флейтата и едно дайре. Сипва малко вода върху дайрето, за да се опъне кожата и да звучи по-звънко и остро. Прави това като свещенодействие. Всички седят и чакат. Лудият Лахусин си прибира свирката в джоба и гледа майстора с възхищение. Луд бил!? После шоуто започва. Нашият познайник Ахмед държи ритъма. Баща му е свирел заедно с този майстор и пред него той се ползва с привилегия. Внезапно четири момчета ставят, хващат се през рамо и започват да играят берберски танц. Един баща качва детето си на раменете на едно от момчетата – да усети ритъма, да се научи. Става лудница. После други момчета започват танц на улицата. Отиват си по пътя, но други идват и продължават. Ей тъй – на, все едно това си е най-простото и естествено нещо в живота.

    Та това си беше един мега здрав уличен купон, който се помни.

    На сутринта ни изпращат всички познати. Докато закусваме ми се разписват в тефтерчето. Казваме „тен мирт” („благодаря” на берберски) и потегляме. Имаме си спътник до Тизнит – така де, имали бол места, возили.

    Тизнит

     

    Младежът свойски се качва в колата. Докато пътуваме към Аглу – морският придатък на Тизнит, виждаме разхвърляни по красивия океански бряг ваканционни селища.

    • Французите инвестират тук – обяснява спътникът ни.

    В Тизнит се срещаме с друг Лахусин – кротък и дълбок млад мъж, добре образован, художник. Излъчва толкова мъдрост, знание и доброта, че неусетно печели доверието и респекта ни. Той е от каучсърфинга и ще ни приюти за един ден в жилището си. Тъкмо възкликвам колко ли български семейства биха живели охолно в кооперацията, пред която спираме, когато разбираме, че тази „кооперация” е само негова. Така де – еднофамилна. Той я използва за кратко когато е в Тизнит, иначе живее в Агадир.

    Пространството на този дом, макар и модерен, ни обяснява как изглежда южната мароканска къща. Прозорците са рядкост – има някое и друго малко джамче високо на стените. Светлината идва основно през покрива. Цялото централно пространство в сградата е празно и незастроено. Казано накратко, ако те пуснат от покрива точно на това място, падаш безпрепятствано в мазето. Този архитектурен ход е основно заради жегата.

     

    Тизнит се слави с производството и дюкяните за берберски бижута – тук те са в несметно количество. Сезонът на фурмите е – опитваме, купуваме без бързане. Лахусин ни показва едни дървесни кори – нещо като лико, намотано около пръчки. Тези кори се дъвчели за избелване на зъбите.

    Стената около медината е с обиколка шест километра и е прорязана от пет врати (баб-ове). Ние май я изходихме почти по цялата й дължина, спирайки тук-там за по ментов чай или портокалов фреш. Една джамия привлича вниманието ми – тази до почитания «Син извор» на града. От ъглите на на основния корпус стърчът някакви остри прътове. Нещо подобно бях виждала по картинки от Мали. Там функцията на палмовите колове, които образуват външно скеле, е напълно практична. Външното скеле служи на зидарите да поправят фасадата на кирпичената сграда поне веднъж годишно. Кирпичената архитектура ще присъства в моя разказ тепърва.

    Питам Лахусин дали мъжете още се събират извън стената на Медината, за да свирят и пеят – бях чела нещо такова.

    - В миналото – обяснява той – имало голямо значение къде точно пеят мъжете. Когато пеели зад стената в пределите на медината това озачавало мир, а извън стената – агресивни намерения.

    След пет и половина започва часът на жените. Облечени хубаво в традиционните си дрехи, групирани в малки компании, те се разхождат от външната страна на стената и се събират в голяма група около един шадраван с пейки наоколо.

    Вечерта отвързваме голяма приказка с Лахусин. Той приготвя чай с абсент. Абсентът се слага в чая обикновено вечер за сгряване, а ментата се използва през деня за охлаждане. Говорим за уредените бракове – отскоро мароканското законодателството е променено така, че при бракосъчетание питали и жената дали (доброволно) приема съруга си. Родителите на Лахусин също били женени според уговорка на техните родителите. Не се били виждали и не се познавали до сватбата. Бащата работил трийсет години в Холандия. Виждали се с майката само за да увеличат броя на децата си. После мъжът се върнал с лошо здраве и скоро след това починал. Коментираме културата на пиенето и сексуалните отношения, каквито според младежа мароканските мъже нямали.

    - Един мароканец няма дори да се сети да погледне градуса на напитката. Затова стават безобразия, затова се и напиват лошо – просто се наливат.

    Той е доброволец в една фондация, която организира женски кооперативи в Анти Атлас и работи за образованието на жените. Много от тях рано напускат училище, за да се занимават със скотовъдство или земеделие. Рано се задомяват и остават зад стените на дома.

    Говорим си за водата и вселенските движения.

    - Всичко се движи, всичко се върти – обобщава Лахусин.

    Това ме кара да се замисля отново за един от най-ценните уроци на пътешестването: разбирането, че всяка система, всяка държава, етнос или отделна личност са проникнати от множество влияния; че движението на хора никога не е спирало и вероятно няма да спре. Някога разсъждавах за хората в термините на държавните граници – сякаш с границите се „отрязваше” някакъв специфичен, отделен вид, застинал в своята традиционност и уникалност. Сега се интересувам повече от движението, от пътя на идеите и мотивите на човека или етноса да се развива или... да не се развива.

    Но-най са ценни разговорите с Лахусин за празнотата. За пространството, което не е заселено с форми. По този повод говорим за океана и пустините и за това, че човек най-добре осъзнава себе си именно в празното. Той планира едно дълго пустинно приключение в мавританска Сахара.

    Лахусин дава много ценни съвети за бъдещото пътуване. Спим, завити с одеало от камилска вълна върху чистак новенички матраци – очевидно закупени за гостите. Домакинът си спи върху тъничка рогозка в личната си спалня.

    Тафраут

     

    Тръгваме към градчето Тафраут в планината Анти Атлас. Тафраут означава място, където козите и овцете идват да утолят жаждата си. Нека го кажа още сега: Анти Атлас и Атлас са сред най-величествените природни творения върху Земята.

    Започват да се появяват цъфнали бадемови дървета – на места цели горички. Фините бадемови цветове и зелените арганови дървета освежанат пейзажа, защото Анти Атлас е като от Луната. Голите му хребети са приятно заоблени от вятъра и слънцето и променят цвета си от светлината – ту изглеждат червено-кафяви, ту тъмни като асфалт, ту светли. Като цяло май червеникавото е преобладаващо. Познавач на планината ни закле, че някои маршрути в Анти Атлас приличали на Синайската пустиня.

    Истински се оживявам, когато наближаваме селото Адай в оазиса на Тафраут.

     

    tutorials-786-0-78534200-1382603549_thumb.jpg

     

    В целия район има една забележителна природна особеност – огромни камъни, търкалящи се наоколо или накачулени един върху друг. Дори самите скали край селцата изглеждат като постройки от камъни, а не като монолитни скали. На места те образуват причудливи форми, които местните са оприличили на разни работи – „Лъвска глава” или „шапката на Наполеон” например.

    Адай е като пощенска картичка. Правоъгълното минарето на джамията е боядисано в бордо. Кирпичените къщи от друга страна са розовеещи или с пръстен цвят и с бели кантове около всички възможни ъгли и прозорци. Наоколо растат палми – някакъв древен и примитивен вид палми, които лесно се размножавали. Впрочем такива палми с елегантни дъъълги стъбла ще виждаме оттук нататък из всички оазиси. Наоколо маслини, кактуси, някоя и друга бугенвилия и новозасадени аргани. Та всичкото това зелено-розово-червено се проектира върху бозавите в този момент скали и камъни.

     

    Тафраут е идеална изходна точка за много приятни разходки и обиколки в Анти Атлас. Хотелът ни е екстра – в центъра на града, до самия пазар. Препоръчан ни е от Барбара – познайницата ни от Мирлефт. Впрочем от Бергамо до Мирлефт скъсах едни маратонки и едни кецове. Маратонките – защото бяха на дванайсет години и им беше дошъл редът, а кецовете – очевидно, защото ги прах на висок градус в пералнята преди тръгването. По принцип тръгвам на път със стари дрехи и стари обувки – такива, които поради някаква причина сърце не ми дава да изхвърля в София. Това е номер, който овладях откакто започнахме да пътуваме с евтините авиокомпании, които налагат ограничения на килограмите багаж. Старите дрехи и обувки по-лесно се хвърлят или се забравят „случайно” в хотелите и хостелите – пък и забравиш ли си нещо някъде, ще се върнеш там. Така и багажът не натежава, ако си купиш нещо ново. Всъщност Барбара ме възпря от покупка на обувки в Мирлефт, подсказвайки, че в Тафраут е раят на ръчно изработените кожени обувки.

    • Може да ти вземат мярка на крака в момента и да ти направят обувките за един ден.

    Имаме сравнително ясна представа какво интересно има да се посещава около Тафраут: най-чистото село в цяло Мароко – Агерд Удад и „сините скали”; скалните гравюри при къмпинга Тазка на югозапад и тъкмо срещу Адай; долината Амелн на север; клисурата – оазис Аит Мансур на юг.

    Още същия ден отиваме в Агерд Удад – най-чистофайническото село в Мароко. Някакъв местен човек започнал да събира боклуци и да почиства самоотвержено. Някак си убедил и другите селяни да постъпват като него. Така и станало. И резултатът е зашеметителен. Не само, че е чисто това село, то е красиво и елегантно. Фасадите са свежи и много изкусно изрисувани и украсени с триъгълнообразни и други геометрични фигури. Прозорците са добре рамкирани в бяло, а решетките им са метални, изработени много фино и нежно – като дантелки в светли тонове. Забелязвам една много приятна архитектурна особеност – на външните стени на някои къщи има подковообразни ниши с еднотипна декорация – дали са домашни „параклиси”, всъщност дали гледат към Мека? Така и не намирам някой, който да ме осветли по архитектурните въпроси.

    Селото изглежда безлюдно. Дали заради това, че е почивен ден? Кафенета и ресторанти в селата от оазисите няма. Докато се разхождаме, ни настигат френски пенсионери, тръгнали да търсят каменното образувание, наречено „Шапката на Наполеон”. Добре са го измислили мароканците, колко туристи идват тук заради тази шапка!

    Решаваме да отидем до сините камъни. Това са си нормални местни камъни от сорта на вече споменатите, които белгийският художник Жан Веран с помощта на местен пожарникар е боядисал с осемнайсет тона боя. Дали е гавра с природата или велико хрумване за придаване свежест на монотонния пейзаж – няма значение. Въпросът е, че по време на нашето посещение вече има и асфалтиран хубав път, който води до камъните. Преди време е трябвало дълго да се върви пеша или да се ползва джип. Новият път означава, че туристически поток не липсва.

    Качваме на стоп две млади франсета, които са решили да лагеруват близо до камъните тази нощ. Оставяме ги да си търсят подходящото място, а ние се размотаваме и гледаме. От високо централната композиция ми прилича на скорпион. Тук-там има и изолирани камъни, боядисани в синьо и в розово.

    Връщаме се в Тафраут тъкмо в часа на мекиците. Излизат след четири и половина – пет часа. Дали защото учениците тогава свършват училище? На опашката е пълно с франсета-караванаджии, дошли до града с колела или пеша, които купуват мекици на кило и после сядат в някое от околните кафенета, за да ги полеят с ментов чай. Освен многото французи, срещаме японци, белгийци и холандци. Запознаваме се с многодетно семейство от Уелс – където и да тръгвахме да се разхождаме с колата в близките дни, ги виждахме да трамбоват пеша – от майката и таткото до последното скоропроходило детенце. Евалата. Само че.... не ходят ли на училище по-големките деца? Май не е време за дълга ваканция сега. Този въпрос си задавам и при други подобни срещи в Анти Атлас и на ръба на Сахара, когато се срещаме и разминаваме с европейци, дошли тук с каравани и деца за половин година.

     

    Долината Амелн, на няколко километра на север от Тафраут е приказна. Излизаме от града през северния път и преди да завием наляво виждаме малко стълпотворение от хотели и пансиони в традиционен стил, където много от чужденците предпочитат да нощуват, за да са близо до планината Ел Кест или Лкест и до зеленината на долината.

    Селата в тази долина са повод да се каже, че всички опити да се преброят тукашните племена, както въобще племената в Мароко, са обречени на неуспех – поне за неспециалистите. Списъкът им наброява поне 270.

    Племената в Анти Атлас се смятат за едни от най-автентичните в страната – вероятно още скрито враждуват помежду си и търгуват и общуват свободно в дните на берберската Нова година - ras- el- âm, която дава начало на празниците идеран(e). Дошли сме по средата на тези празници, защото те са почти непосредствено след нашата Нова година, когато започва цъфтежът на бадемите и се отваря новата селскостопанска година. Започнали са в едно от селата (разбирай племе), после са се пренесли в друго, после в трето и така ще го карат до средата на март. Празнува се от четвъртък до събота. Приготвят се тестени специалитети в тава, намазана с арганово олио – май именно тези специалитети се наричат идеран(e), ядат се сушени миди. Играят се колективни танци. При някои племена жените танцуват своя танц с отрити лица, но при повечето – използват общ воал, който не само покрива лицата им, но скрива почти цялата телесна експресивност освен ръцете, които са къносани и накичени с множество бижута.

    Наблизо е едно от най-прехвалените амелнски села – Умеснат или Омснат, което е източно от пътя, идващ от Тафраут, за разлика от останалите села в долината, които са западно от същия път. Решаваме обаче, че няма да се поддаваме на пропагандата и ще отидем там, където ни скимне.

    Отиваме първо в Тазуалт, а после се спретваме да се изкачим до най-високото село в района – Тагдищ. Пътуване по изключително тесния и криволичещ път, който не е обезопасен с мантинела или нещо друго. В един момент асфалтът изчезва и остава само бетонна настилка. Хваща ме страх – нито ще мога да се размина с някоя кола, нито ще имам кураж да давам на заден по криволиците на пътя. С усещането, че за първи път в живота си капитулирам доброволно, отбивам на едно място, на което има уширение. Така Такдищ става символ на всички промени в моя характер, поведение... възраст. Поемала съм къде по-големи рискове, вършила съм къде по-откачени, опасни или необмислени неща. Но тук, в подножието на най-високата Анти Атласка планина, на някакви пикани километри от берберското село – тук се предадох. Смайващата гледка към долината, зеленееща от палми, арган, маслини и каквото господ наспорил, гледката към заветното село Тагдищ, всичко наоколо ми оставя горчиво и болезнено чувство.

    По някакви други причини Тагдищ пък става нарицателно за всички берберски села и градчета за Емо. Сигурна съм, че ако той се върне един ден в Мароко, то ще е, за да отиде в Тагдищ.

    Отиваме обаче в едно от съседните села – Анамер, което според телистическата информация се слави със синия си извор. Изворът не е син, водата е заблатена. Но селцето е красиво, а изгледът към долината е прекрасен. Тук за първи път усещаме отсъствието на хората. Жените сигурно са по къщите или пък се занимават със земеделие, а мъжете – голяма част от тях са емигранти в чужди страни или пък работят в големите марокански градове. Онези, които са останали по родните места, не се славели с голямо трудолюбие. В действителност през цялото време докато кръстосваме пътищата на Анти Атлас, срещаме преди всичко натоварени с дърва, съчки, билки или разни други работи жени. Те крият лицата си със забрадките дори и от пътниците в колите. Религиозните закони в Мароко са строги – например нарушаване на правилата по време на Рамадан може да бъде наказано включително със затвор. Християнството няма никаква популярност тук – ранните влияния и крехкото присъствие на Византия не са оставили почти никаква следа. Давам си сметка, че ислямът тук никога не е имал сериозен конкурент в лицето на друга религия, макар в Мароко да е имало не малко евреи. Когато в историята на тази страна се говори за вътрешни конфликти, се подчертава, че те са били антиарабски, но не и антиислямски.

    В друго село от долината – Игалн, пък се сблъскваме за първи път с рушащи се, изоставени къщи. Ясно е, че като на много други места по света, старите традиционни къщи често се оставят на разрухата, защото поддържането им изисква повече средства отколкото да се построят нови. С кирпичените жилища в Мароко е същото – те изискват редовно измазване и преизмазване на стените. Местните разказват, че електрическите контакти и ключове много се размествали в калените стени и създавали проблеми за електриката. Ползата от това посещение е, че снимаме на воля декорцията на къщите, за съжаление запазена върху рушащи се стени.

    Предвид факта, че няма какво особено да се прави в селцата в долината Амелн, разумното е човек да тръгне пеша, запасен с храна и да поброди докъдето може. Всъщност, туристическите агенции и всякаквите „свободни” гидове предлагат тази разходка с евентуално включен обяд за цена не по-малка от 35-40 евро на калпак. Вероятно гидовете успяват да осигурят по-атрактивна програма и да дадат повече информация на туристите, но ние сме се погрижили да попрочетем предварително и да откриваме каквото има за откриване сами.

    След обяда настъпва мъртво време. Решаваме да отидем пеша до съседния къмпинг Тазка, където да потърсим скалната гравюра, обявена за атракция. Мързеливо се движим по една тафраутска улица, която ни води към голямо училище и квартал с нови жилищни сгради, а после ни извежда от града. От двете страни на пътя има големи хубави вили, но дуварите са високи и не можем нито да снимаме, нито да разгледаме подробно. После селцето Тазка се вижда от ляво на пътя. В ниското шма джамия и нови-новенички свежи розовки постройки. На височкото са запуснатите стари казби с уникалните си малки прозорчета. Няколко деца си играят на границата на селото и оазиса, няколко магарета носят някакви товари. Един мъж ни упътва към близкия къмпинг в оазиса и ни показва накъде да вървим, за да видим скалната гравюра.

    • Едната гравюра е оригинална, а другата не е.
    • Как да разберем коя е оригиналната – питаме ние.
    • Не знам – отговаря мъжът – и аз не знам коя коя е.

    Екстра. Няма проблем. Намираме първо една газела, гравирана върху огромен скален отломък, после виждаме и втора газела върху монолитна скала. Някакви любопитни белгийци, които също са разбрали отнякъде, че има оригинал и менте, ни питат дали ние сме разгадали загадката. Говорим си за големите скални рисунки, описани в гидовете – тези в района на Тата и Ака. После им палим фитила като им разказваме на йорданските скални изображения, за „Магурата” в България и затова колко устойчиви са във времето изпражненията от прилепи, с които пещерните хора в нашата древна родина са обичали да рисуват.

    В Тафраут е удоволствие да се разхождаш из дюкяните за кожени обувки. Купувам си бързоходки от агнешка кожа и два чифта сандали. Тук откриваме и козметиката от арганово масло. Женският кооператив на Тафраут се е заел с производство на кремове, мазила, сапуни и арганово олио, както и с тъкането на прекрасни ленени шалове. Младо момиче ни обяснява цялата производствена технология и ни показва аргановите плодове, които са с твърда черупка. Други две млади жени, между които едната е сахраут(ка) седят в магазина и чупят черупките на ценните плодове с дървени чукала. После ме водят в съседния магазин, за да си избера шалове. Трудна задача, разбираш ли, толкова са много и всичките прекрасни.

     

    На следващата сутрин тръгваме към клисурата Аит Мансур. Височини и завои, височини и пак завои. Гледките през по-голямата част от пътя са възхитителни. Голата клисура е внушителна и хребетите й блестят от слънцето. Тя започва да се променя в момента, в който се появява първата следа от вода. После зеленото започва да става изобилно. Клоните на палмите се сплитат високо в небето и образуват ефирен свод, през който се процеждат слънчеви лъчи и се виждат парченца небе. Да, палмите са високи и стройни, а не тумбести както сме свикнали да ги виждаме по курортите. Клисурата и оазисът са с дължина около петнайсет километра. Зеленината тук е вечна. Подминаваме паркинга на Мансур с намерение да продължим додето е възможно и на връщане да поостанем тук в тишина и съзерцание.

     

    tutorials-786-0-09814300-1382603753_thumb.jpg

     

    Делничен ден е няма много туристи – нито моторизирани, нито пешаци. Затова продължаваме бавно към съседните селца и стигаме чак до края на южния път при разклона Сук Хад Иси. Екскурзиантите с джипове 4X4 се връщат в Тафраут по друг път – северно от нашия, където се разкривали още прекрасни гледки.

    Гората от палми в оазиса, обграден от отвесните скали на клисурата, е изключително приятна гледка. Едно такива продълговато и гъсто море от зеленина. По склоновете или встрани от самия път са старите берберски села. Запустели къщи, нови къщи и... покъртително отсъствие на хора. Особено в Гдурт – красиво, призрачно село.

    По обратния път към горичката при паркинга взимаме на стоп един дядка. Той слиза с нас и търти по някакви пътечки.

    Обядваме и дълго пием чай в палмовата гора. Един единствен бербер седи на малка масичка току на пътя, облечен с ленения си ямурлук и вдигнал качулка. Не потрепва през цялото време.

    Към Тата и Ака

     

    Идва време да си тръгваме от Тафраут. Планът е да изпътуваме един маршрут, който образува ръкописната буква „Л” – от Тафраут до Игерн и от Игерн до Тата.

    Лявото „рамо” на буквата „Л” ни очарова безусловно – не само заради многото хубави селца, пръснати по хълмове и долини, но преди всичко заради планината Анти Атлас, която си е омагьосваща. Редовна гледка е под старото изоставено село да се вижда новопостроено село. Старото е оставено да се руши от природните стихии. А пък за цъфналите бадеми не искам да говоря. Няколко пъти спираме да се намиришем до дупка, защото ароматът им така сладко омайва, че става неустоимо.

    След Игерн в посока към Тата обаче нещата стават още по-неудържими. Не съм била в Синайската пустиня, но дясното рамо на буквата „Л” ме смахва. Планинските склонове са тумбеси и стоят като поли на волани. Единственото, което те кара да не се респектираш твърде много е постоянната заобленост на планинските форми.

    Преди Тата решаваме да продължим към Ака. Вече предвкусваме пустинята. Идва момент, в който планината се оказва естествена преграда за сахарския пясък и той се струпва в основата на склоновете. Пейзажът си става пустинен, растителността е рядка, короните на редките дървета стоят като обърнати чадъри. Пясъкът прониква отнякъде и в купето на колата. Камили си ходят наоколо – тук са в естествения си хабитат. Малко преди Ака виждаме едно заградено с бодлива тел пространство. Емо допуска, че може да е частно летище. Така се и оказва впоследствие – частно летище на някакъв емир или принц, или не’къв такъв, който идвал тук на лов.

    Ака си е „Дивотино”. Населението тук е чернокожо – това са сахраутите. Неустоимо красиви – с европеидни черти на лицето, гъвкави тела и напълно тъмна кожа. Обикаляме градчето за няма и няколко минути. Срещаме холандец с две малки дечица, който ни обяснява, че тук май няма хотели, а само някакъв къмпинг за каравани.

    Купуваме пресен хляб, бисквити и вода от магазинче на улица „Колониална” и решаваме да се върнем към Тата.

    Пробваме да открием скалните гравюри, които се водят сред най-добрите в Мароко. Лутаме се известно време, после виждаме няколко къщи от кал – идеални правоъгълници без никакъв намек за покрив. Синята входна врата е единственото, което показва, че това са жилища. Разпитваме един младеж, който не е много добре с френския, кой път да хванем. Той отива да вика помощ и на вратата на едно от тези жилища се появява най-красивото същество, които съм виждала през живота си. Картинката е неописуема: къща от кал с проста синя врата и една чернокожа девойка с толкова финес, грация и живот в себе си, че някак си не можеш да съчетаеш калта и живота в едно. Момичето си говори френски език съвсем сносно и ни обяснява, че скалните гравюри са на около десет километра от селото им. Пътят, който ни посочва обаче не ни вдъхва никакво доверие. Ние дори не виждаме път – само нищото, а в това нищо нямаме никакви, ама никакви ориентири.

    Връщаме се към Тата. Намираме безпроблемно сносен хотел, изпращаме съобщение на едно франсе от каучсърфинга и тръгваме да се разхождаме.

    Без да е нещо особено, Тата всъщност е приятно място. Температурата е 32° в шест вечерта на тринайсти февруари. Ориентираме се към централната улица, цялата в арки и сводове – така както са били всички централни улици на местата, които сме посетили. Тук обаче теракотата е повече. Почти всички колони в града, както и фасадите на много от дюкяните са облепени с теракота.

    Момчето от Париж се присъединява към нас за чая. Ние вече сме приключили с вечерята и се отдаваме на сладки приказки. Писахме му преди два дви и се уговорихме да се видим за приказка и разговорка, ако решим да посетим Тата. Младежът ни предлага и подслон, но ние вече имаме хотел – няма страшно, готови сме. Той работи нещо по амелиорациите – поливат палмите в пустинята или нещо такова. Получаваме от него ценна информация за целия район, бъбрим си за нравите на тукашните хора, за хилядите каравани на французите.

    • Животът тук им излиза евтино. Харчат за един месец толкова, колкото във Франция биха похарчили само за отопление.
    • Колко са тези, дето идват тук, имам предвид приблизително – питам аз.
    • Хиляди – отговаря младежът.
    • Въпреки шаренията на живота и явните социални парадокси, стандартът в Мароко е почти като българския – казвам аз. – Учителската заплата на начинаещ учител в Мароко е 300 евро. Някои учители в България получават и по-малко. А издръжката на жилищата тук е очевидно доста по-евтина. Пътищата на Мароко са отлични...
    • Така ли? – изненадан е младежът. – Такъв ли е животът в България?...

    На другия ден поемаме към Агдз – град, разположен в двестакилометровия оазис на реката Драа – на юг от Уарзазат и планината Атлас и на север от Загора и малките сахарски дюни М’хамид.

    Решаваме да пътуваме успоредно на Сахара по линията Тата – каскадите на Тисинт – Фум Згид – Загора – Агдз.

    В началото е интересно, непознато. Отляво все още се вижда Анти Атлас, пътуваме сред чакъл и пясък. Спираме при каскадите на Тисинт. Водата тук била солена. Не е силна в момента – разминахме се с дъжда досега. Преди две години февруарските дъждове отнесли множество пътища, разрушили много кирпичени къщи. Уедите преливали от силната вода и селското стопанство пострадало. Над оазиса на Тисинт се вижда село. Прилича на ксар – село, укрепено с крепост, зад която се случва целият живот. В селата крепостта често е образувана от залепени една до друга къщи. Ксарът се строи обикновено в подножието на планина и в близост до речно легло (уед), т.е. до потенциална вода. Селото над тисинтския оазис е като хамелеон – отдалече се слива по цвят с този на планината.

    Продължаваме към Фум Згид. Там текат някакви ремонти по пътищата, работниците ни обясняват нещо, но не се разбираме. В тази част на Мароко знаенето на френски език очевидно не е задължително или просто местните по-малко ходят на училище. Или пък френските туристи са по-малко. Както и да е, решаваме, че ни предупреждават за текущия градски ремонт.

    Тръгваме към Загора, но си пътуваме само по чакълена настилка. По едно време всичко живо изчезва, на два пъти се налага да отбивам и буквално да преминавам през малки дюнички преди да се върна на „пътя”. В началото е забавно, но хоризонтът не обещава промяна на трасето, аз се движа вече с 15-20 километра в час, защото се страхувам за гумите. Успокоявам се, че още е рано и има време да се върнем към града да потърсим друго решение. И така минаваме двайсетина километра.

     

    tutorials-786-0-94243800-1382603938_thumb.jpg

     

    Камилите се разхождат с бебетата си. Виждам едно игриво малко да подтичва до майка си и да засуква мляко. Емо иска фотоапарата, за да снима. Не знам какво ми става в лудата глава в тоя момент, но отгоре на целия ми шофьорски зор казвам:

    - Е, стига си гледал младичките само! Снимай наред!

    Разбирам, че нещо на мен не ми е наред. След малко решавам да спра, защото изход няма, коли – никакви, пустиня. Излизам от колата и чувам странен звук – като метално пиукане.

    • Дойдоха! – казвам на Емо. – Дойдоха да си ни приберат.
    • Кой? – пита ме Емо в недоумение.
    • Извънземните, кой! Не чу ли звука?
    • Чух един странен звук – признава си Емо.
    • Е, те са.

    Тези мои реакции доказват, че пустинята променя съзнанието на човека. Това вече съм го изпитвала в сирийската пустиня. Само че там, както и в Йордания, около нас имаше все някакви хора. Не и сега. Стоим си ние двамата до колата. Емо е безкрайно търпелив човек, добър човек е – дори не ми се подиграва на шубето открито. Просто чака да ми мине. Започвам да възприемам света наоколо на забавен кадър. Свободно разхождащите се камили, редките дървета с клони опънати нагоре срещу гравитацията, песъчинките, които лениво се движат от едно място на друго. Тишината тежи, натиска тази тишина и те кара даси чуваш мислите като тътен. Скоро космическият звук на пришълците се повтаря и с изумление установявам, че това е птича песен. Някакви невиждани досега птици си подават любовни сигнали. Така де, днес е Трифон Зарезан – свети Валентин за католиците. Трябва ми още време, за да осмисля нищото.

    Това си е моето пустинно приключение и няма да го дам за никакви организирани разходки с камили и берберски танци нито на малките, нито на големите сахарски дюни. Тук, на това място, където пясъкът е по-малко от камъняците, тук осъзнавам, че животът може да се живее по различни начини. Представям си какво трябва да направя, за да оцелея, ако се случи да си остна тук. Усещам как жизнените ми сили, т.е. адреналинът, се утрояват. Пътувам си навсякъде с два памучни шала, които стават за чаршаф, завивка, калъфка за възглавница, възглавница, тюрбан. Ще имам с какво да се пазя от пясъка, ще дам и на Емо. Камъни има достатъчно, може и да уцелим някоя гадинка, за да си осигурим основното ядене. Тъкмо си представям как доя камилско мляко в пластмасово шише от минерална вода, когато виждаме прашни кълба в далечината. Двама тауреги със сини тюрбани наближават с джипка. Очевидно са някакви технически отговорници за строежа на въпросния път. Спират хората. На отличен френски обясняват, че е най-разумно да се върнем до Фум Згид и да тръгнем по друг път към Агдз.

    • Това трасе е цялото в строеж – казва човекът – поне още около сто километра.

    Е, поне разбрахме на двайстия километър. Връщаме се в града. Оттам поемаме на север, а после почти перпендикулярно на изток – право към Агдз. Загора – утре!

    Агдз

     

    В Агдз имаме среща с един млад учител по английски от каучсърфинга – Рашид. Ще му гостуваме тази вечер. Идва ухилен на срещата и ни води в квартирата си. Оставяме се той да предложи програма за днес – бяхме прочели в референциите, дадени от предишните му гости, че е отличен познавач на района и великолепен фотограф. Рашид ни приготвя чай и ни настанява на възглавници... на пода. Квартирата е малка и необзаведена според нашите представи за обзавеждане. Стаята, в която ще спим, е празна. Младежът постила една рогозка, хвърля върху нея едно одеало, слага две възглавници и ни подава още две камилски одеала за завиване. След чая той иска малко време, за да отиде да вземе майка си от хамама. После ще излизаме на разходка.

    След малко се връща с жената, която едва ходи и има спешна нужда от почивка.

    • Дълго стои в най-горещата вода и в най-горещата зала на хамама. – казва Рашид – Винаги си идва полу-жива.

    Чувстваме се твърде неудобно, жената ляга да си почива на едно тънко дюшече на пода. Ние решаваме, че е дошъл най-подходящият момент за излизане. Каним младежа на вечеря след разходката.

    Рашид предлага да се разходим с неговата кола. Първо взимаме приятеля му – чернокож младеж, студент по политически науки. Планът е да се отиде до баражите на реката Драа – там тя е много силна и хубава. Рашид има нужда да си прочисти главата и обикновено го прави там, приятелят му пък иска да медитира и да се моли – и той обича да прави това на реката. Минаваме през едно-две села и пристигаме на това вълшебно място, където Драа се излива с огромна мощ при каскадата, но бързо се успокоява и потича по-спокойно надолу. Ще изчезне чак в пустинята, след двеста километра. Всеки заема свое място до реката. Ние с Емо се настаняваме на брега, където тя е укротена и блага. Наближава залез, водата проблясва приятно и шуми още по-приятно. Релаксираме, не ни се говори. Така минава някакво неопределено време, след което всички тръгваме обратно към Агдз. Приятелят на Рашид си протяга ръката през прозореца на колата, къса едно палмово листо, нарязва го на лентички и за нула време ни уплита камила.

    • За спомен – казва.

    Качваме се на крепостта над града, гледаме залеза, планината и оазиса. После намираме приятен ресторант и диплим морала на европейците и мароканците с часове. Рашид ще ходи в Англия по линия на някакви програми за учители по английски език. Дълго му отказвали виза, но най-накрая се получило. И сега той има нов проблем:

    • Трябва да пия бира в Англия! О, Аллах, как ще я пия, аз никога не съм пил бира! – казва той и се смее. Той винаги се смее.
    • Не си длъжен да пиеш бира, Рашид. Просто, ако не ти се пие или не искаш да пиеш – недей!
    • Так ли? – недоумява той.
    • Ами така, разбира се. Да не би да мислиш, че ние пием бира, без да спираме, след като сме в Европа.
    • Не знам всъщност – пак се смее момчето.
    • Пък, ако пиеш бира социално – просто за компания, не бързай да я изпиеш на екс – съветваме го.

    По всичко се вижда, че Рашид попива нашите разкази и съвети. Ние спокойно можем да сме му родители, искрени сме във всичко, което му казваме. Късно вечерта той ни показва свои фотографии и кратки филмчета на хубавия си лаптоп. Колко душа и финес е вложило в снимките това момче! Как си говори на ти със светлината, колко изражения е уловил у деца и старци! Комуникацията с майка му върви тегаво. Тя чака сина си с опържена риба и салата. Дава чини и прибори на нас – малка лъжичка и огромна вилица за барбекю за мен, нещо подобно, но в обратен ред за Емо. Те се хранят с ръце от общата голяма купа – бързо и сръчно попиват или хващат хапката със залък хляб. Гостоприемството е налице, но както вече казах, същинско общуване не се получава. Тя ни говори, без въобще да ни погледне – някак дифузно жестикулира – колкото да укаже от коя паница какво да си вземем. Няма проблем, жената толкова се старае заради любопитния си малък син!

    На сутринта си взимаме довиждане. Рашид ни е обяснил всичко важно, което да не изпуснем по пътя.

    Тамгрут и казбите в оазисите на Драа

     

    Тръгваме към малката сахарска дюна в Мароко – M’хамид. Ще минем през Загора и Тамгрут (в един момент ми се струва, че всички села в Мароко започват с „Т”!), а на връщане ще посетим някоя от по известните казби в долината. След това ще пътуваме до Уарзазат.

    Подминаваме Тамнугалт – селище с много известна казба. Продължаваме към Загора, без да спираме там, само констатираме колко ново строителство е изсипано и за какви пари очевидно става дума. Пари от пясъка на Сахара.

    Спираме едва в Тамгрут – едно свято за суфистите място с огромна библиотека, съхраняваща стари ръкописи и преписи на Корана, трудове на Авицена и преводи на Питагор, съчинения по медицина, физика и астрономия – общо над 4 200. Орденът Суфи Насирия се ръководи и до днес (вече повче от 470 години) от наследниците на първооснователя – Сиди Мохамед бин Насир Ал Драви. Рашид ни обясни, че ако не по друго, ще разпознаем града по уникалната зелена керамика – близо до комплекса на суфи ордена има цех, магазини и улична търговия с тази керамика. Занаятчии от висок ранг били привлечени в Тамгрут от Ордена в миналото, за да го превърнат в голямо и значимо място.

    Непосредствено след като паркираме обаче започва нещо твърде неприятно – номерата и агресията на нелегалните туристически „агенти”. Усетихме този лек ветрец още в Агдз – едно място, което е толкова удобна изходна точка за дюните, колкото и Уарзазат. Затова и Рашид ни избра ресторант далече от центъра и погледите на местните, предрешени като туареги бербери – готови да ви станат гидове, борещи се да ви станат гидове.

    В Тамгруд обаче нещата са доста по-зле. Тук се стига едва ли не до физическо дърпане. Ако не това, то поне неотлъчно залепване и неотлъчно следене. Започва още от паркинга.

    Не ни е приятно и се чудим как да се откопчаем от най-властния, който ни се залепва. За съжаление библиотеката, както и мавзолея са затворени – дали заради празничния ден или заради сутрешния час. Успявам да направя само няколко снимки. Вратата на мавзолея (или на суфистката джамия – това не разбрах добре) е изключително красива. Двете крила на дървената порта са изрисувани с флорални мотиви и стилизирани слънца – едно голямо отгоре и по две по-малки от двете страни на вратата. Около вратата и над нея има прекрасна фина резба, а най-отгоре са красивите завършващи корнизи. Впрочем рисуваните врати са често срещани и в градската мароканска архитектура. Те са едно от приятните за окото неща в тази страна.

    Богомолци чакат пред мавзолея-или-джамията, пред портите седи кротък просяк. В другия край на двора лежат болни хора, дошли тук да търсят изцеление.

    Отскубваме се от самоназначения гид, който ни предлага да ни води до цеха за керамика. Тръгваме на юг.

    Пътят тук за първи път изненадващо става лош – не много широк и с дупки. Това не би било страшно, ако от Загора, Уарзазат и от бог знае къде, не ни припираха джиповете 4X4, тръгнали към дюните. Не успяваме да зърнем и табелата, указваща, че до Тимбукту остават 52 дни път с камили.

    Желанието да пътуваме до М’Хамид постепенно се изпарява. Задоволяваме се с най-малките дюни – Тинфу. Дори и тук предложенията за разходка с камили валят. Тръгвам да се поразходя, да нагазя дето се казва в сахарския пясък. На гребена на най-високата дяна е застанал някакъв човек, който може би си се кефи да стои на високото, но на мен ми се струва, че контролира цялото движение в района. Отиде ми на кино интимното преживяване в пустинята. Отиде и замина. Няма къде да се скриеш. Онзи наблюдава всяка крачка.

    Е, никакво преживяване не се получи. Все едно стотина камиона са изсипали пясъка тук. А пустинята... тя е онази празнота, за която с Лахусин си говорихме в Тизнит; тя е онова празно пространство, в което се опознаваш по-добре.

    Омитаме се набързо и спираме за обяд в Загора. Загора е връло туристическа, модерна и лъскава. Какво да прави човек в Загора? Няма какво. А така ни се искаше да запазим спокойствието и хармонията, спечелени от океана и от Анти Атлас!

    Малко след Загора се отбиваме за посещение в музей-казба, както се оказа и хотел – Зивана. Просто една от многото в този оазис – осеяно е през целия път. Плащаме билетче и младежът от рецепцията тръгва с нас да ни показва жилищната част, а после постройките и живота извън стените на казбата. Нека спомена, че известните казби в южната част на Мароко не са просто кирпичени. Върху фасадите и във вътрешността на сградите върху кирпича са изсечени плетеници и декоративни (най-често триъгълни) форми, които ти спират дъха. Ако сградите не се поддържат редовно (най-големият враг на кирпича е водата), то за десет години красивите казби се превръщат в „късове обикновена кал”, а за петдесет години дори и най-солидните постройки се заличават от лицето на земята. Повечето от съхранените за посещение казби са именно солидни постройки, датиращи от сто до триста години назад във времето. За поддръжката им се използват средства от проекти, от нарочни фондации, вероятно също и от държавата и от семействата на собствениците.

    В Зивана има интересни етнографски експонати, подробни надписи за фолклора на поне шест берберски племена, населяващи поречието на реката Драа, информация за вярванията, обредните практики и прочие. Сред вещите на фамилията, обитавала казбата, се вижда дори грамофон с фуния и оцветени в зелено и синьо чаши от фино стъкло. В средата на постройката е „празното” пространство, което довежда светлина от покрива. Огромната сграда има няколко миниатюрни прозорчета, откъдето жените поглеждали навън. Единствените постройки извън стените били животинските обори.

     

    Несъмнено в южната част на Мароко има къде-къде по-богати, известни за туристите и добре функциониращи днес казби и ксарове – особено около оазисите и клисурите в подножието на Атлас – от Уарзазат до Рисани: ксарът Аит Бен Хаду; казбата от XVII или XVIII век в Бутагар или Бу Тарар в розовата долина; казбата – дворец на Глауи с оръдието Круп, символизиращо политическата им мощ, в центъра на Уарзазат – Таурирт; казбите в Скура; ксаровете на алауитите в Рисани; казбата в Телует. Любопитно е, че пет ксара са под закрилата на ЮНЕСКО – Айт Бен Хаду в Мароко, а също Уадан, Шингети, Тишит и Уалата в Мавритания.

     

    tutorials-786-0-18352200-1382604081_thumb.jpg

    Уарзазат

     

    Продължаваме си пътя и след героичния планински преход между Агдз и Уарзазат – мале какви планини, какви завои и какви камиони, от които един едва не ни помете! Но ето – в столицата на мароканското кино сме. Уарзазат! Атлас!

    Има време дори за разходка – малко в стария град, малко около голямата казба на Глауи, а после изкарваме вечерта в модерния център на града.

    Огромен площад, сукове и ресторанти „а ла франга”. Избираме си едно закътано местенци в този център и вечеряме вкусно. Идва уличен музикант, който пее берберска песен, а после запява друга, която не се забравя:

     

    Как си тииииииииииииии,

    Как си тииииииииииииии,

    Как си тииииии,

    Мерзугааа, М’хамииид, Загораааааааааа...

     

    Бива си го този фолклор, запомняш за цял живот песента.

    На следващия ден се мотаем из града. За някои може и да са кичозни традиционноподобните нови сгради, за нас обаче имат образователна функция. Е, добре – посещаваме естествено голямата казба. Внушително е. Внушително е още докато гледаш постройката отвън – с тумбестите и високи пресечени конуси подобни на входни кули. Тези кули са запазени и в много от съвременните по-мащабни сгради в Уарзазат.

     

    tutorials-786-0-85715900-1382604206_thumb.jpg

     

    Нямаме настроение за музея на киното. За отбелязване е, че филмът „Лорънс Арабски”, дето е сниман в Йорданската пустиня, е сниман и в Мароко. Както и множество чужди екзотични и исторически филмови продукции.

    Времето си минава в разходки и пиене да фрешове. Подготвяме се за последното мароканско приключение – Маракеш.

    В Маракеш направихме престой от почти три дни. Не зная защо, но много ми се иска с този град да започна, а не да завърша, някой друг пътепис. Със сигурност ще е интересно!

     

    Още снимки могат да се видят тук:

    http://royak.snimka....ssaouira.733022

    http://royak.snimka....idi-ifni.733026

    http://royak.snimka....ti-atlas.733030

    http://royak.snimka....a-desert.733035

    http://royak.snimka....arzazate.733040

    Обратна връзка

    Препоръчани коментари

    И аз благодаря за отзива! И други мои пътеписи ли познавате? Каква изненада!

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Или нещата много са се променили, или ние сме били късметлии, защото преди пет години, когато ходихме в Загора и М'хамид нямаше джан-джун и особено в М'хамид си изкарахме страхотно - никой не ни е досаждал с нищо (нещото, което в Маракеш ме беше докарало до лудост) и си се мотахме насам натам по дюните докато жаркото слънце не ни прибра в колата при климатика...

    А иначе ето я табелката "50 дни до Тимбукту". Беше на входа на хотела, в който спахме :)http://media.snimka.bg/4760/015775597.jpg?r=0

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Ех, тази табела! Благодаря за снимката. Писахте ли за вашето пътешествие? Защото при първа възможност планираме отново да се върнем в Мароко с идея за продължаване към Мавритания. В Мирлефт планираме да удължим купона, защото такова място просто няма! Бижу. Ако имаге пътепис, дайте линк, чета всичко за Магреба.

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    За съжаление нямам пътепис за Мароко. То и нашето ходене беше набързо и по доста къс маршрут - кацане в Маракеш, после Уарзазат, Загора, М'хамид и обратно в Маракеш. Посетихме и филмовото студио в Уарзазат. Там също бяхме единствените посетители и на мен лично ми хареса! В общи линии пътуването тогава ни беше до Испания, но ни изпаднаха евтини билети за Маракеш и отскочихме без никаква представа какво, къде, защо и прочие...

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Пустините доста се отуристичват в последните години не само в Мароко. Бедуинските купони са се превърнали в доста "горещи" събития. Затова се опитваме да търсим по-истински места, дори това да значи по-периферни или напълно диви.

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    И аз благодаря за отзива! И други мои пътеписи ли познавате? Каква изненада!

    О, да! Четях Ви в блога на Стойчо. И още като видях ника  "royak" Ви познах, защото го помня от снимка.бг ;--) Много се радвам, че се присъединихте към магеланци.

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Страхотен пътепис! Поздравления за автора!

    Още,още,още.... :)

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Страхотен пътепис! Поздравления за автора!

    Още,още,още.... :)

    Стефане, струва ми се, че и други твои пътеписи съм чела - например за Сирия. Дори, ако се не лъжа ние май публикувахме един след друг - почти в навечерието на събитията в Сирия. Радвам се, че сте продължили с пътешествията на Изток, вие сте сериозни хора!

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    О, да! Четях Ви в блога на Стойчо. И още като видях ника  "royak" Ви познах, защото го помня от снимка.бг ;--) Много се радвам, че се присъединихте към магеланци.

    Пак благодаря! Магеланците ми допадат много.

    Да, при Стойчо са повечето ми пътеписи. Светът на пътешествениците не е чак толкова голям:-)

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Да, при Стойчо са повечето ми пътеписи. 

    Следователно, има пътеписи, които не съм чела. Надявам се да ги качите тук, моля :-)

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Следователно, има пътеписи, които не съм чела. Надявам се да ги качите тук, моля :-)

    Ще измислим нещо!

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Красиво написано:)

    И аз съм на мнение, че пътуването, е начин, да освободим себе си от някакви тъпи, всекидневни, а и най- често безрезултатни мисли, чувства и действия. Да се върнем към основното, важното... приели нови уроци, срещнали нови хора, видели нови места...

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Обичам пътеписите Ви. Благодаря!!!

    здравейте,

    предстои ми пътуване до Мароко,искам да попитам за времето през април,към края на месеца ии какви дрехи да си подготвя?

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Здравейте! Предполагам, че ще е топло. Пролетта там идва през февруари. Колкото по на юг отивате, толкова по-топло ще бъде. За високите части на Атлас и другите планини, както и за вечерите в пустинята, предвидете по-топли дрешки. В крайна сметка можете да си купите нещата, което ви липсват на място. Изборът е много голям.

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Здравейте, някой може ли да ми каже визи за Мароко дали трябват, какви дрехи човек да си вземе през месец май?

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    благодаря за информацията,но до колкото разбрах в мароко не можеш да ходиш с къси дрехи,рокли да се виждаа плът както се казва,визи също не са необходими,как са цените и дали е вкусна храната?

    благодаря

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Страхотен пътепис! Като шедьовър на художествената литература е! Благодаря!

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове



    Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш

    Трябва да си член за да оставиш коментар.

    Създай профил

    Регистрирай се при нас. Лесно е!

    Регистрирай се

    Влез

    Имаш профил? Влез от тук.

    Влез сега

×
×
  • Създай...

Важна информация

Поставихме бисквитки на устройството ти, за да улесним употребата на сайта. Можеш да прегледаш нашата политика за бисквитките.