тунис

Седмица под прикритие в Тунис

На 21-ви март се качих на следобедният полет на Air Malta до Тунис. Истинската цел на пътуването обаче беше много по-далечна - тръгвах от 21-ви век след Христа към 7-ми век преди новата ера, към един античен град, толкова могъщ, че Рим води 2 кървави и продължителни Пунически войни с него, а когато най-накрая го превзема, го разрушава до основи и посипва земята със сол. Отивах да видя Картаген.

Няма изисквания за визи за българи за кратък престой, но след 15 минути на опашката, служителят на гишето ме върна да попълня имиграционна карта, която след още 15 мин. чакане прибра, и удари в паспорта ми най-малкият печат, който съм виждал. Само 7 часът вечерта е, но навън вече се е стъмнило, превалява, и не намирам нито очакваните автобуси, нито знаци, упътващи към тях. Питам двама полицаи, които приятелски ме заговарят и след това неочаквано настаняват в едно старо жълто Пежо без никакви обозначения, и ми казват да изчакам. Седя си аз в "таксито" и чакам да видя какво ще се случи. Разни пътници минават и ме заговарят на арабски, явно вземайки ме за таксиметровия шофьор.

Доста по-късо пристигат шофьорът и мениджъра му, който рисува върху мокрото стъкло на колата цифрата "30". Аз директно й теглих една черта и написах отдолу 15.

Стиснахме си ръцете на 20 динара директно до хотела ми в центъра, и мъжете изглеждаха впечатлени (въпреки, че това е двойно повече от нормалната тарифа, както разбрах по-късно:).

Паричната единица на Тунис е тунизийският динар, който е разделен на 1000 милима. Така че не бъдете изненадани, когато ви обявят стряскаща цена от сорта на 9800 - става въпрос за 9 динара и 800 милима. В момента 1 динар се разменя за 56 стотинки, но тук можете да си купите доста повече неща, отколкото за 56 стотинки в България, да не говорим за западна Европа!

Настаних се в най-евтиният хотел, който открих онлайн - срещу 15 евро на вечер получих малка стая с изглед към вътрешен двор и обзавеждане изчерпващо се с 4 легла и дървена табуретка. Банята и тоалетните са общи за етажа, в съседство със стаята за молитви. Тоалетната чиния няма седалка, няма и тоалетна хартия, така че се налага да импровизирам. Но е топло и удобно.

На другият ден отивам да се разходя из сутрешният град - като цяло усещането не е много по-различно от Мароко - джамии с квадратни минарета, бели сгради, много от които порутени; сини прозорци; френска колониална архитектура с арабски елементи; медината с тесните си улички свършва пред голям булевард, водещ към часовникова кула и гара Tunis Marine;

 Часовниковата кула бележи началото (или края) на централният булевард свързващ пристанището с градската медина.

доста е мръсно - боклуци се трупат навсякъде, улиците са кални от снощният дъжд, локви; малки триъгълни знаменца опънати на въжета придават тържественост на по-централните места; хора, много хора, облечени със стандартната униформа за жителите на страна от третия свят - сякаш са разграбили склад за дрехи втора ръка, и след това не са се преобличали с месеци. Доста от жените ходят с забулени, но повечето момичета и жени не се притесняват да носят модерни дънки и черни кожени якета, със свободно пуснати дълги коси. Срещат се и туристи, но са единични бройки. Срещам и от тези хора, които предлагат всички видове услуги - стандартната схема е да те питат колко е часа, и когато отговориш че не знаеш (на английски), те информират, че в медината има фестивал, но днес е последният ден(как пък не), така че сега ти е шанса да си купиш парфюми или кой знае какво още. Не са твърде нахални, но понякога те оставят на мира чак като влезеш в нечий друг район (съответно веднага някой друг идва да те пита колко е часа).

Хапвам на крак някакъв сандвич с омлет, шунка, маслини и зеле, доста е вкусен. Жената, която ги прави слага съставките с голи ръце и след това приема заплащането - не само, че ми омазни монетите, ами пипа храната и брутално мръсните пари с една и съща ръка! Но когато си в Рим... или в случая - Картаген... така де.

Купувам си двупосочен билет от Гара Марин за Картаген, който е нещо като предградие на столицата, и се качвам на малкият, мръсен влак. Никой не ми проверява билета. Прозорците са зацапани, а на места - заковани с дървени плоскости, но така че остава някакъв процеп, през който гледам по пътя. Слизам на гара Картаген-Ханибал, защото това е най-картагенски звучащата ми гара, без изобщо да знам какво точно ще открия тук. Скоро обаче виждам стандартните кафеви знаци, упътващи ме към "Баните на Антонин", срещам и семейство китайци от Шанхай, които отлично говорят английски (и са идвали във Варна, а аз пък съм ходил в Шанхай:), с които се заприказвахме - те ми обясняват и какво трябва да видя като турист.

Оказва се, че се намирам в сърцето на някогашният град Картаген, в пределите на който са намерени и разкопани няколко антични сгради и съоръжения.

Предполагам са изглеждали по-добре, когато сградата е била функционална:)

От баните на Антонин - римски император, който разрешава построяването им и използването на вода от планината, за която построяват 320 км акведукт - си купувам билет за 12 динара, който важи за всички обекти (те са разпръснати), като билета се пази и ти слагат печат или подпис на входовете на някои от останалите. Не е останало много от сградите, но усещането да си там си го бива - баните са едни от най-големите в империята, в близост има малко подземно параклисче с мозайки;

Този малък параклис се намира под земята, и усещането да влезеш в него си струва.

недалеч е район с римски вили, непосредствено до театъра, използван и днес; по-нагоре по улицата са цистерните (нищо особено), а в близост до крепостната стена на юг са останките от знаменитото кръгло военно пристанище, което много исках да видя.

Един от местните сувенири, който ми грабна окото. Прави се от кожа и има всякакви разновидности като лица и големина.

Недалеч е и сигурно най-известния "тофет" - място където невръстни деца са били пренасяни в жертва на боговете, а след това погребвани. От мястото биха те побили тръпки дори да не знаеш какво се е случвало наоколо (въпреки че някои учени оспорват твърдението като анти-картагенска пропаганда).

 Преди да влезеш в това малко сводесто помещение, се минава през поляна осеяна с гъсто наредени малки надгробни плочи. Последните обекти разгледах доста по-бързо от очакваното, защото един таксиметров шофьор - Джими - предложи да ме закара до всяка от тях поотделно, а после и до града, за 7€. Аз веднага почнах да се пазаря и свалих до 25 динара, с което всъщност съм качил цената, защото 7 евро са малко по-малко от това, но - здраве да е:) Вече взех да огладнявам и исках да опитам кус-кус, но прилично изглеждащите ресторанти в центъра бяха все с италианска кухня, затова в крайна сметка влязох в непретенциозен местен ресторант. Оказа се истинско културно преживяване. По стените висят цитати от Корана в рамка, от телевизора дъни ориенталска музика, нещо с тъпани и зурли (не е ясно какво им харесват толкова на последните), а столовете лъщят от мазните пръсти, които са ги премествали насам-натам. По масите си седят чиниите от последните посетители, няма подправки, полага ти се една тънка салфетка, а в банята няма сапун. Да кажа, че хигиената е ниска би било обида към всички долнопробни ресторанти по света, които поне малко се стараят. Тук НЯМА хигиена. Хващаш Хепатит Б само докато прекрачиш прага. Ако такова място се телепортира в България, ХЕИ ще го затворят, а полицията ще отцепи района, преди собствениците да са разбрали къде се намират.

Поръчвам си риба и спагети. Спагетите са свършили, затова ги заменям с нещо, чието име не ми говори нищо. Оказва се грах. Пикантен и сервиран в малка плитка чиния, така че чорбата около него покапва по масата. Не че чистотата й страда от това. Интересно, но повечето порции, опаковки и бутилки са все доста по-малки, от колкото съм свикнал. Както и да е. Имам цял панер с вкусна, прясно изпечена франзела. Пристига и рибата, опечена цяла, след като е била оваляна в някакви зелени подправки. Много вкусни пържени картофки, зеле и 4 (дребни) маслини съставят гарнитурата. Пия и 2 швепса.

Няма много клиенти и сервитьорката се заговаря с мен - пита ме дали уча тук, сякаш е съвсем нормално някой европеец да дойде в Тунис, в търсене на по-добри възможности за кариерно развитие. Сметката е 10 динара - 5 лева. Подавам синята банкнота на касиера, леко прегъната в единия край, както видях по-рано да го прави един от местните и помахвам за довиждане, след това забързвам към вкъщи за да изчакам симптомите на хранително отравяне. Добре е чужденците, които решават да се хранят в заведение в столицата, да го правят в близост до хотела си, защото къпането след това си е просто задължително:)

...

На следващият ден се разходих до гарата и си взех билет за влака Тунис-Суса. Никога не бях чувал за този град, но постепенно се оформяше план как той ще се превърне в база за изследване на околностите. Докато си разглеждах билетчето обаче ми направи впечатление, че там не пише "Суса", а някакво друго име - кратка справка с картата показа, че това всъщност е малко градче в близост до моята цел, тъй като този влак явно мунава покрай града. Позачудих се дали да не продължа гратис до Монастир - близкия град, който така или иначе се канех да разгледам, но надвисналите облаци и тежестта на раницата ми ме разубедиха. От гарата взех такси до център за баснословните 5 лв., даже без да се пазаря - беше единственото такси, а имаше и други желаещи. По пътя небето се отприщи и се изля цял порой - колкото да ми подгизнат краката, докато прескачам калните локви по пътя - но скоро си бях в малката хотелска стая. Реших да удължа престоя си на 3 дни, а рецепциониста не само, че ме таксува за третата нощувка на цената на booking.com (които си удържат комисиона), ами и си добави 3 динара при калкулацията на евро в динари - арабски му пинизи! 

Дъждът спря, замириса хубаво, а аз прекарах един чудесен ден - първо се отбих в една запазена къща на семейство от градския елит, в която си личеше целият лукс, на който 19-ти век е бил способен.

 Обзавеждането на една от многото стаи. Прави впечатление изобилието от часовници, всички внасяни от Германия.

Най ме впечатлиха кулата - втората по-височина в града след морският фар, използвала се е за определяне на Рамадана, и древноримският писоар(!), който се използваше и днес, след като някой бе пробил дупка в камъка и прекарал течаща вода!

Интересно дали при производството му са предполагали, че ще се ползва 2000 години?

Беше станало време за обяд и по пътя попаднах на уютно малко ресторантче, в което ядох най-хубавият кускус, който щях да опитам за целият си престой в Тунис. Страхотно вкусен, с варени пресни моркови, картоф и агнешко - да си оближеш пръстите! Държа ме сит целият ден. 

Снимката не е нищо особено, но вкусът беше невероятен! Към всяко ястие сервират панер с нарязана франзела и малка чинийка със сосове и салата или маслини.

Последва местният археологически музей, сиреч - множество мозайки, извадени на показ в местната казба или  още - крепост.

Сградата на музея, който съдържа втората по големина колекция от мозайки в страната, след тази в "Бардо".

Нахранен и духовно, продължих за една разходка из медината, купих си картички, по 10 ст. едната, няколко магнитчета за подаръци. Все още не мога да се начудя как търговците не само, че не са страшно нахални, но понякога се налага и да ги търся!

След всичко това ми се прииска да изпия фреш от портокал и поръчах един в първото срещнато кафе. Тук обаче незнанието на френски за първи път ми попречи истински - колкото и да де опитвах, не успях да си поръчам втори фреш. Пробвах на испански и руски, изиграх го като пантомима - но жената не ме разбра, така че се предадох, взех си якето и излязох:) Привечер се разходих до най-близкият "Карфур", където от опит знаех, че ще открия алкохол, но каква беше изненадата ми да видя магазина пълен с тъмнокожи тунизийци, които се товареха с бутилки вино и стекове бира, образувайки дълги, заредени с алкохол опашки! Като се замисля - пиене не се намира навсякъде, така че концентрацията им беше обяснима. Местната бира се оказа пивка и не-лоша.

Събудих се в неделя, оправих се и хванах влака за близкият град Монастир. Той пък се оказа доста разочароващ - нямаше нищо! Една казба, задръстена от филмови декори, но напълно безинтересна, и мавзолеят на създателят на Тунис като държава - него само го разгледах отвън. И това е!

Мавзолеят в Монастир е една от двете забележителности на града. Мех.

Хапнах кускус в старата медина, който беше няколко нива под този предният ден, и се прибрах в Суса. Поразрових из интернет за варианти за организиран тур в пустинята, но Тунис се оказва далеч не толкова туристически, колкото Мароко, и турове се предлагат за минимум 2-ма души, при това доста по-скъпи за по-малък брой участници, така че надеждите ми за още камили (преди 2 месеца яздих в Йордания) отпаднаха.

Гледка от казбата на град Суса (Sousse). Навън се шири медина в класическите цветове синьо и бяло.

...

Днешният ден е хубав пример защо на дестинации като тази предпочитам да пътувам сам. Снощи разгледах възможностите за еднодневни разходки от Суса, и реших, че все пак ще отида до Ел Джем - колизеумът ми изглежда си струва. Гуугъл мапс ми дава някаква невъобразима плетеница от влакове, а форум в интернет разкри 2 реални възможности - с автобус или с влак. Влакът се хваща от гара Sousse, която бърза справка полазва, че се намира на 1 пряка от хотела; разписанието на влаковете твърди, че има влак в 08:05. Решено е.

Ставам рано на другата сутрин и забързвам към гарата, която се оказва не точно там, където е отбелязана на картата - а от другата страна на релсите, оградени от безкрайна ограда. В далечината обаче се вижда мост и забързвам към него с всички сили - за да открия, че двата му края са зазидани! Освен това на гарата не се вижда никакво движение, нито има каквито и да е влакове, с изключение на един притихнал локомотив. Спомням си и че влакът от Тунис не спря тук, а само мина покрай града... Е, напред към автогарата.

30 мин по-късно съм на единственото работещо гише, където касиерът говори усилено по телефона без да го приреснява по какъвто и да е начин, че има клиент пред себе си. Говори поне 5 мин, докато аз втренчено и с нарастващо раздразнение се взирах е него, но накрая като видя че няма да се разберем на френски, излезе и ме заведе до входа на автогарата, от където ми показа една спирка в далечината, до "камион руж" (червеният камион), и ми каза да чакам там - около 9 ч. щял да мине автобусът. Точно време за 1 кафе "ау лейт" (неволята учи) в близкото кафене, и добре че се отбих - кафеджията контрира моят плах опит да си поръчам кафе на френски с доста сносен английски, и след като първоначално реши че искам да ходя на фитнес (El Jem, му прозвуча като gym), ме насочи към едно черно момче, което щяло да пътува точно натам. Поведохме странен разговор с момчето (нито то ме разбираше, нито аз - него), и добре че беше то - аз очаквах жълт микробус и надали щях да вляза в големият градски бял автобус, който се появи в 9 без 5.

Час по-късно слязох в центъра на Ел Джем. Трудно е да го сбъркаш - амфитеатъра се извисява над целият град и доминира силуета му.

Гледка от трибуните към арената и града.

Колко жалко, че и тук някой е решил да ползва камъните му като материал за строежи, но дори това, което е останало е впечатляващо! Разхождам се из руините около час - въпреки, че не са нищо особено, геометрията на арките и мащаба на конструкцията запленяват, и току се спирам да погледам ширналото се навън градче, или да прочета по някое от издълбаните в камъните имена: Vencant 1889, A.Puglia 1903, Nesechete 1943.

Хилядолетия история се преплитат - под последната арка се вижда минарето на джамия.

После една кратка разходка през прашните улици и вече бях в местния музей, изграден около останките на най-голямата римска вила откривана някога, с около 3000 м2 площ. И тук можеш да се нагледаш на мозайки, само че някои от тях са си на местата, където са доста по приятни за гледане вместо окачени по стените...!

На връщане съм решил са се върна с влака. Той закъснява с половин час, през което време се пека на силното слънце, така че не се оплаквам. Вътре няма свободни седящи места, но пък прозореца на една от вратите липсва и прекарвам цялото пътуване зяпайки култивираните дръвчета и стадата овце и кози край пътя. Въпреки опасенията ми, че пак ще спрем някъде в околностите на града, този път влака сменя стрелките и стига точно до онази гара, която същата сутрин реших че е изоставена! Идеално - хотелът ми е на 5 минути.

Пътуването с влак дава добра възможност да се види част от културата на арабите, или поне тунизийските такива. Влакът пристига, всички се струпват около вратите, и нормално би трябвало да изчакат слизащите и след това да се качат? Да, ама не - вратите се отварят и се започва едно тикане и провиране. Когато се прибирах от Монастир, платформата беше сравнително тясна, така че се заформиха две тапи от гъсто събрани решителни хора, едната опитваща се да достигне изхода на гарата, и другата - пристигналият влак. Потокът хора спря, и продължи едва едва, като от личното пространство на никой не остана и следа:)

Друга особеност, която ми направи впечатление - в момента си пия сутрешното кафе в малко ресторантче до гарата. Поисках палачинка (избирах си от дневното меню) - нямаха. Планини, добре. Турско кафе - също няма. Еспресо с мляко. 

Това не е единичен случай, а всеки един път, без изключение! Вчера реших да изпробвам качеството в елитен ресторант, от тези с платнени салфетки и сметки, пристигащи в ковчежета. Поисках  цитронада - нямаха. Малка минерална вода? Не. Само от 1 л. Дневно меню - супа, салата, основно и десерт за 12 динара? Не - само супа и основно за 24. Двойно по-малко за двойно повече пари, добра сделка, а? Звучи абсурдно, но не се шегувам! 

...

Влакът ми за гр. Тунис е в 13:30, така че започвам да се размотавам. За втори път ми прави впечатление нещо като ресторант на покрива на една от най-високите сгради, където се виждат хора, и решавам да го посетя. Оказва се голям търговски център, и се отбивам да разгледам сувенирите - тук има каквото се сетиш, а цените са нормални! Взех още няколко магнита за подаръци и хванах ескалатора за втория етаж, където продаваха кожени изделия... и така стигнах до покрива. Като по поръчка една маса с идеална гледка към пристанището се освободи - ресторантът беше пълен.

Гледката от ресторанта не е кой знае какво, но за местните стандарти е впечатляващ.

Скоро разбрах и защо - поръчах палачинка и чокофредо - пристигнаха под формата на султански блюда - толкова много беше, че не успях да го изям (нещо, което почти никога не се случва!). Тук трябва да призная, че понеже вече минаваше времето, когато трябваше да съм тръгнал за гарата, слязох с асансьора и излязох по живо - по здраво, поздравявайки хладнокръвно охраната на излизане. Събраните по-рано сувенири останаха в мен. Съвестта ми протестира доста, но огромният търговски център няма и да усети липсата им, а и мен самият ме лъжат най-редовно, така че малко взе да ме хваща яд на всичките им арабски тарикатлъци... а нямах никакво намерение да си изпускам влака.

...

Последните си 2 дни прекарвам в идеалният център на столицата, в голяма сграда във френски колониален стил, строена през 1905.

Квартирата ми в Тунис. Стаята ми е на първия етаж, точно над внушителната порта.

Намерил съм я през Airbnb за символична цена, посреща ме млада французойка, която работи тук нещо свързано с киното. Получавам голяма самостоятелна стая с изглед към улицата и отсрещната кафе-сладкарница, както и достъп до най-малката баня, която съм виждал. Не само че е тясна, но няколко пъти излизам с мокри дрехи от нея, защото някой е решил да монтира едно кранче на твърде лесно за ритане с крак без да искаш място (кранчето за маркучето за подмиване, което пък беше закачено за кука и сочеше нагоре). Французийката ме остави и отиде да види съседа си, а скоро след това от горният етаж до мен достигнаха класическите звуци на правене на любов върху скърцащ креват:) 

...

Разгледах и прословутият музей Бардо - отива се с метрото, което струва 25 стотинки, но май са по желание, защото спокойно можеш да влезеш и без да плащаш и никой не те проверява (тествано на връщане). Музеят е доста разочароващ - има още от вездесъщите мозайки.

Пуническата зала в музея "Бардо". Той се помещава в бивш дворец, и доста от помещенията са интересни сами по себе си.

През 2015-та, точно тук терористи откриват автоматичен огън по туристи от круизни кораби, слизащи от автобус, убивайки 17 от тях. Ако мога да си позволя малко черен хумор - поне са им спестили разочарованието от този прехвален музей! Скоро след това друг терорист влиза в един курорт край Суса, и изстрелва 2 пълнителя от своя АК-47, убивайки около 40 души. Можете да предположите как се е отразило това на тунизийският туризъм... 

За сам човек, който не бие на очи обаче тук е практически напълно безопасно. Хората са мили и усмихнати, не са настоятелни, не гледат на теб като ходеща възможност за бързо забогатяване. Вчера без да искам съм платил на касата в музея с една монета от 2 динара, вместо 1 (те са толкова редки, че бях забравил, че имам такава), и служителят веднага викна след мен "Мосю...!", и ми върна ресто.

...

Тази сутрин се засякох с французойката-хазяйка, която ме почерпи с чай и сладък хляб, който топиш в чая - местна закуска, и поговорихме с нея.

Тук май няма чай в пакетчета. Съвсем семпла закуска, но много вкусна.

Французите са интересен народ, аз ги нареждам на второ място след гърците по склонност към дълбоки философски разговори, така че беше интересно да си поговорим. Сега имам няколко часа до полета си за Париж, през които смятам да обменя неизхарчените си динари е евро, да изпратя картички по пощата, да разгледам музея на финансите (...), и да се наобядвам като хората за последно, че след седмица тук като някой аристократичен бей, във Франция ме чака ценови шок:)

Дописвам последната си картичка в района на централната поща, от където успявам да ги изпратя някак на магия. Поне се надявам да съм успял:)

Това е всичко от моята седмица в Тунис. Приятна страна, без да е нищо твърде специално, с главен акцент върху добре запазените си останки от римски селища в района. Чудесен кус-кус. Добри хора, но все пак - араби (колкото и да бягаме от стереотипите, те като цяло са верни:). Това ще е и последното ми идване в Северна Африка за известно време - поне докато не се открие възможност за Алжир и Либия:)Отново на летище Тунис-Картаген. Може би за последно, но... кой знае?