Ботсвана

Думела*, Ботсвана!

Пътешествието започна с кандидатстването ми за доброволчески лагер в Ботсвана – за резервата за бели носорози Кама Райно. Там хора от цял свят, заедно с местни доброволци, ще помагаме на управлението на резервата с работа, каквато ни дадат – прочистване на буша и пътеките, поддържане на места за лагеруване и т.н.
Крайна дестинация – Кама Райно резерват, Ботсвана. Начална точка – Софийското летище. Обичайната навалица. Служителката на чекирането хлъцна от изненада на билета ми, започна да подскача като малко дете и да вика явно супервизора “Ела да видиш!”. Реагира невярващо на факта, че не ми трябва виза (то и аз дълго време не вярвах, мислех, че е прекалено хубаво, за да е истина!).
Полетът за Амстердам – пълен. На редиците до мен, пред мен и зад мен – деца в бебешко-предучилищна възраст. В задната част се провеждаше състезание по надреваване, но единият състезател играеше нечестно – с пищене.
Ето го Амстердам – с тълпите туристи, уличните артисти и мириса на трева по страничните улички. Обиколки по познатите улици от Централна гара до площад Дам и каналите – имах цял ден за убиване до нощния полет за Найроби. Желанието да посетя къщата на Анне Франк се изпари, щом видях опашката от около 200 човека, пък и вече съм била в тайното убежище, макар и доста отдавна.
Изход F9, полет за Найроби, пълен самолет, 8 часа на седалка. Поне гледах “Шрек завинаги” В 5.30 ч. местно време кацнахме в Найроби.

Jambo, Africa!**

Неуредиците започнаха – смениха ми мястото в самолета и след цялото ми бързане да не изпусна връзката си в 6.15 ч. за Габороне се оказа, че полетът ще закъснее с три часа. Дано домакините от BWA (Botswana Workcamps Association) ме чакат...
Озовах се на най-странния изход, който съм виждала – на него чакаме пътниците за 5-6 различни полета. Няма информационни табла, на които да следиш какво се случва с полетите. От време на време започваха да викат – за Занзибар, за Момбаса, за Дар Ес Салаам, за Йоханесбург... Полетът за Ботсвана бе последен и слят с полета за Зимбабве, та първо летях до Хараре и оттам – до Габороне (нещо като София – Бургас през Варна)! И двата полета бяха пълни, а така ми се искаше да видя водопадите Виктория от въздуха.
Габороне – ура! Кратък формуляр с всички лични данни за мен, минаване през имиграционните и вече съм в Ботсвана. Ето го багажът ми – щастие! Посрещна ме председателят на BWA – Поконци Летшоло. С излизането от летището жегата ме блъсна в гърдите и проникна във всяка клетка от мен. Над 30 градуса е, но някак различни от нашите 30 градуса... Думела, Ботсвана!

Пътуваме за Мочуди – голямо село на около 37 км от Габороне, където се намират квартирата и офисът на домакинската организация. Мочуди ми напомня на нашенско село – навсякъде се разхождат кози и кокошки, магарета и крави пасат край пътя. Къщите са ниски, едноетажни, с плоски покриви – приличат на бараки. Много е прашно навсякъде. Шумът е невероятен – сякаш всички са се наговорили да се надвикват, надприказват, да свирят с клаксоните... Първото ми впечатление е, че хората в Ботсвана говорят много шумно – все едно се карат.

Седалището на BWA в Мочуди с типични кръгли къщи rondavel, в които спят доброволците и се помещават баните.

Седалището на BWA – широк двор с няколко постройки тип бараки и типични кръгли къщички със сламени покриви – наричат се rondavel и се състоят само от една стая. Условията - повече от спартански, е, има ток и вода, но за студен душ! Преди мен бяха пристигнали другите доброволци – Маико и Шън от Япония, Мануел от Германия и местните младежи – Мошанко и Молемане. На другия ден към лагера се присъединиха Тим от Австралия и китайката Ии, която от 7 години живее в Ботсвана.
Вечерта в офиса ни гощаваха с традиционното за Ботсвана ястие “папа” – бяло царевично брашно, което се вари до получаване на гъста консистенция като смачкани варени картофи. Силно напомня за нашия качамак, доста е леко на вкус и много питателно, бързо засища. Разбира се, изядохме го по традиционен начин – с пръсти



* Dumela – означава “Здравей”, “Добър ден” на сетсвана.


** Jambo – означава “Здравей” на суахили.

Първи ден на лагера – 6/09/2010

Отпътуваме по маршрут Мочуди – Габороне – Кама Райно, като трябва да хванем автобуса, свързващ столицата с туристическия град Маун близо до Окаванго. Возенето в градски и междуградски транспорт в Ботсвана удивително напомня на возенето в градския транспорт в София в пиковите часове! Първата маршрутка, която хванахме от офиса до центъра на селцето, разбира се, бе почти пълна – натъпкахме се още 7 човека и целия багаж за лагера – раници, дюшеци, палатки, повечето от който държахме на главите си. Централната спирка в Мочуди доста би затруднила някого, който търси табели. Мръсно, народ, таксита и маршрутки спират и тръгват без някакъв видим ред, всички викат нещо, клаксоните свирят. Ние определено бяхме атракция за хората, особено за децата (това щеше да се повтаря навсякъде – все пак трудно се виждат чужденци извън джиповете им и особено пък такива, ползващи обществените места и транспорт). Естествено, докато си натъпчем багажа в автобуса, се оказахме последните качили се и прави.
Централната автогара в Габороне е приключение – един огромен хаос от хора, автобуси, сергии и амбулантни търговци. Надписи по спирките почти липсват, съответно местихме се на няколко пъти, докато уцелим нашата. И се започна великото чакане – домакините не бяха наясно защо чакаме, но 3 часа си отвисяхме. Ето го автобуса – борихме се наравно с местните да се качим и доберем до места. Отвътре – една тясна пътека и отляво са 2 седалки, а отдясно – 3. Автобусът – пълен до пръскане. Тясно и некомфортно пътуване 5 часа до Кама Райно с около 5-6 спирки, на всяка от които по 15 минути хора слизаха, а други се качваха. Интересно явление са амбулатните търговци – мъже и жени, които чакат по спирките и продават в кошници най-различни неща – дъвки, бонбони, банани, вода, сок, парфюми и местната марка тип бързо хранене „Гладен лъв”. Когато автобусът спре, те нахлуват вътре и правят по няколко тигела по тясната пътека, всеки път разминавайки се със зор с правостоящите – гледката наистина е уникална! През целия път навън се вижда само една безкрайна савана и ограда, която пази животните да не отидат на пътя.

Отбивката за резервата за бели носорози „Кама Райно” на 25 км от Серове, Централна Ботсвана

Най-накрая – резерват Кама Райно! Тъкмо пристигнахме и слънцето залезе в 17.30 ч. – прословутите африкански залези за 5 минути. Докато рейнджърите ни откарат в къмпинг мястото, вече беше тъмно. Опъване на палатки и късна вечеря, запознаване край огъня. Сблъсък с първата културна особеност – домакините казаха, че ще правят чай (tea) и ние приготвихме чашите за горещата напитка. Представете си изненадата ни, когато ни наляха гореща вода и ни предложиха кафе. „Къде е чаят?” - питаме ние. Оказа се, че те викат на всяка гореща напитка чай и ви предлагат гореща вода, пък всеки си прави каквото иска с нея.
През нощта – студ!

Втори ден на лагера – 7/09/2010

Сутринта ме събудиха странни крясъци – в първия момент помислих, че са маймуни. Подавайки се навън, съгледах най-странните птици, които съм виждала – шарени с огромен жълт клюн. Това е вид птица-носорог или Southern Yellow-billed Hornbill (Tockus leucomelas). Местните я наричат още „летящ банан”, а децата я познават като Зазу от филмчето „Цар Лъв”. В резервата те са свикнали с хората и дори са нахални – кацат по масата и кълват каквото докопат от храната. Бързо се научихме да не оставяме храна на открито! Лагерът е същински рай за птиците – постоянно идваха яребици и много красиви птички, чиито имена така и не разбрах, но поне ги снимах (ако някой орнитолог чете това, ще се радвам да сподели кои са птичките).

Southern Yellow-billed Hornbill (Tockus leucomelas) – вид птица-носорог, широко разпространена в Ботсвана

Идват мениджърът на парка и рейнджъри, за да ни разкажат за създаването на Кама Райно и да ни инструктират за правилата. Паркът е създаден през 1989 г. от жителите на най-голямото в областта село Серове и околните селца. Преди това мястото е било традиционна ловна савана, гъмжаща от дивеч, който бил системно избиван. И така до момента, в който местните хора осъзнали, че са на път да избият всички диви животни и най-вече едрите – носорозите, жирафите, леопардите, хиените. Старейшините от всички села се събрали и решили да направят областта резерват, хем за да може да просперира туризмът, хем за да могат собствените им деца и внуци да видят „на живо” носорог, хиена и жираф. В парка има образователен център, в който редовно идват групи деца и студенти да се обучават, както и се провеждат конференции и младежки форуми.
Правилата в парка са прости – не се движим сами по пътеките до баните; нямаме право да се разхождаме по пътеките на парка. Придвижването от лагера до друга точка на парка става само с джип. Всичко това е заради нашата собствена безопасност – все пак това е резерват за носорози и те се разхождат свободно навсякъде! Предупредиха ни и за един полупитомен носорог на име Ноди, който обича да посещава лагерите и да се приближава до хората. Ноди е черен носорог с благ нрав, но ни инструктираха да стоим далеч от него и да не се паникьосваме, ако го видим. В краен случай можем да бягаме или да се покатерим на дърво (класика!).

Работата ни се състоеше в прочистване на буша и пътеките от храсти и дървета. Работните ни инструменти бяха ножици, брадви и триони.

На работа – въоръжени с брадви, триони и ножици прочистваме буша* около пътя в резервата – хем го разширяваме, хем махаме множеството акациеви дръвчета и храсти за по-добра проходимост на джиповете. Работата не е много тежка, но е изморителна заради силното слънце и острите акациеви тръни, които захапват кожа, дрехи, коси... Обядът – силно лют, тепърва ми предстоеше да свиквам.
В 16.00 ч. на 7 септември 2010 година една от мечтите ми се сбъдна – на сафари сме! Рейнджърите ни взеха от лагера и близо 2 часа и половина обикаляхме из пътеките на Кама Райно и спирахме при появата на всяко животно. Видяхме около 10 жирафа – едни пасяха, други се разхождаха по поляната. Един беше голям любопитко и се приближи до джипа, мина пред нас на около 20-30 метра и потъна в гората от другата страна.

Любопитен жираф приближи до джипа на 20 метра и ни подмина величествено.

Пасящ край пътя жираф

Видяхме много зебри на водопой, всякакви антилопи – импала, спрингбок, куду, еланд. Най-накрая и носорози – една майка с поотрасналото й малко и самотен носорог край пътя, появи се и един Пумба (брадавичеста свиня - Phacochoerus africanus), който избяга със скоростта на светлината.
Посрещам удивителния африкански залез наистина щастлива!

Газела спрингбок – скачачът на саваната

Бели носорози на водопой – майка с поотрасналото й малко

Трети ден на лагера – 8/09/2010

Напредваме с работата. Прави ми впечатление, че нашите ботсвански домакини не си дават особено зор и по-честичко почиват, отколкото въртят брадвата. Дано това е конкретно поведение, а не национална черта. Следобед – време за басейн! Бяхме на малкото басейнче пред ресторанта – любимото място за водопой на носорога Ноди. Въпреки жегата водата е доста студена и само неколцина смелчаци се къпаха. Аз седях на сянка и се наслаждавах на “Малави шанди” – леко алкохолна, газирана студена напитка, перфектна за Африка. Оглеждахме се за Ноди, но не се появи.

Ресторантът на резервата. Басейнът е любимото място за водопой на носорога Ноди привечер.

Вечерта на гости в лагера дойде един от рейнджърите – Тирой, известен още като мистър Ти. Той ни разказа интересни неща за професията си и за поведението на животните. Тирой е рейнджър от 10 години, от които последните 2 е в Кама Райно. Преди това е работил в ЮАР - в парка Крюгер и е водил доста групи.
“Моят дядо ме накара да обичам животните, като ги убиваше” – това е историята на Тирой. Накратко, дядо му е ловец и винаги убивал по много антилопи, от които правели билтонг за семейството (билтонг е сушено месо, аналог на нашата пастърма). Тирой бил малко момче и не бил съгласен да се убиват толкова много животни. Решил, като порасне, да се посвети на каузата за опазване на животните и да промени гледната точка на дядо си, че убиването на много животни не е добър подход. Е, казва, че е успял.
Относно дивите животни Тирой вярва, че ако се отнасяш с уважение към тях, и те ти отвръщат със същото и няма да имаш проблеми. За 10 години като рейнджър той не е имал нито веднъж инцидент с животно. Разказа ни за резервата – имат 32 бели и 2 черни носорога, 19 жирафа, много видове антилопи, зебри, диви прасета, чакали, кафяви хиени, леопарди и гепарди. Има и много други по-малки животни, разбира се – катерички, скокливци, панголини, много видове птици, скорпиони и змии. В парка се срещат едни от най-опасните змии в Африка – черната мамба и плюещата кобра, както и неопасният за хора питон. Местната общност иска да разшири резервата, тъй като той набира популярност като туристически обект и от това всички печелят. Предвижда се почти двойно разширяване на територията му, но не и вкарване на нови видове животни. Например лъвове, слонове и павиани (бабуини) бихи били голям проблем, от една страна, заради непредвидимото си поведение и опасностите за къмпингуващите туристи, от друга страна, заради силната зависимост на резервата от местната общност и опасността за нападения над нивите и добитъка от такива животни. Тук си зададох логичния въпрос, как ще напуснат парка, като е ограден? Оказа се, че брадавичестите свине изравят дупки под оградата и оттам хиените, чакалите, леопардите и гепардите могат да излизат и влизат в парка. Досега това не е създавало проблеми, но с лъвове би създало.



* буш – от англ., буквално означава храсталак. Така наричат ниската дървесна и храстовидна растителност в саваната.

Четвърти ден на лагера – 9/09/2010

След края на работата посетихме близкото село Серове – родно място на първия президент на Ботсвана Серетсе Кама и на настоящия президент – неговия син Ян Кама. Отидохме с колата на рейнджърите до съседното село Paje, а оттам на стоп. Много хора пътуват така и често спират на стопаджии. Е, вярно, че най-вероятно ще се озовете в каросерията на открит джип тойота, но тръпката си заслужава (особено при неясната автобусна междуселска система).
Първо отидохме в музея, посветен на местната история и на рода Кама. Посрещна ни колоритният куратор Скуби – около 50-годишен, с раста и невероятно чувство за хумор. Изключително сладкодумен разказвач е този Скуби. Облече в думи историята на Ботсвана и на Серове, най-вече ни разказа за известния с дързостта си крал Серетсе Кама, който скандално обикнал и се оженил за бяла жена. Показа ни в снимки тяхната любовна история до момента на извоюването на независимост от Великобритания през 1965 г. и провъзгласяването му за президент на републиката.

Музеят на кралския род Кама и на местната култура в Серове

Уредникът на музея Скуби ни разказва за историята на Ботсвана и за любовната драма на крал Серетсе Кама, дръзнал да се ожени за бяла жена.

Имаше и стая, посветена на бушмените*, където Скуби ни разказа интересни неща за бита и мирогледа им. Отровата, с която са мазали стрелите за убиване на животни, е опасна за човека само когато попадне в кръвта. Затова е трябвало да нямат рани, като ядат и докосват месото. Също така са вярвали, че докато преследват животното, не трябва да пият вода, за да страдат заедно с него. Иначе бог може да даде вода на умореното животно и да го спаси, така да се провали ловът. Докато са в менструален цикъл, жените не е трябвало да докосват никаква храна с ръце. Бушмените са още невероятни изобретатели – от всяко нещо – парче желязо, изхвърлена тенекия или гума, могат да направят функционален за бита си инструмент. А от щраусовите яйца изработват страхотни накити. Изобщо интересна народност са бушмените. Наричат ги още сан, но самите те не се наричат по нито един от тези начини. Всяко от племената се именува със своя отличителен тотем – например „Племето на газелените хора”. Също и езикът им силно варира от племе на племе, макар да си остава най-странния в света „кликащ” език**.

Експозиция, посветена на бушмените – типични украси от щраусови яйца и дърво, инструменти за бита от дърво и кожа

След музея отидохме в местното интернет кафе, където осъществих първата по-сериозна връзка със света, семейството и приятелите си. Местните бяха много любопитни – през половината време разни младежи и девойки надничаха иззад рамото ми да видят какво правя. После – на пазар. Купихме продукти за лагера от местния супермаркет и се поразходихме наоколо. Центърът е голям, просторен, с много магазини. Половината от магазините са китайски от типа „за 1 лев” – с евтини стоки и китайци продавачи. Казаха ни, че хората ги предпочитат заради доста по-евтините цени, особено на дрехите. В другите магазини, където продават местна стока, е по-скъпо, но и качеството е несравнимо – ботсванските дрехи са от хубав памук, красиво и прецизно изработени.
Хората са много приятелски настроени – радват ни се, усмихват се, махат за здрасти, по-смелите заговарят. Питат как си, имаш ли нужда от помощ, откъде си, трябва ли ти нещо. Децата и младежите са по-плахи – гледат с любопитство и ако им махнем и кажем здрасти, грейват от удоволствие и отговарят.

Двор в Серове с типичната кръгла къщичка и постройки за живеене

* бушмени – етническа група, обитаваща ЮАР, Намибия и Ботсвана. Наричат ги още “сан” или “басарва”, но самите те не наричат себе си по нито един от тези начини.

** Бушмените говорят различни хойсански езици, най-известни с използването на цъкащи съгласни като фонеми.

Пети ден на лагера – 10/09/2010

Днес китайката Ии си тръгна заради началото на учебната година, оставаме 5-ма чужденци. Посвещаваме деня на размисъл. От предната вечер мислим и дискутираме къде да отидем през уикенда. Това е свободно време за доброволците и решихме да не изпускаме възможността да видим малко повече от Ботсвана. Оказа се, че е доста трудно, дори невъзможно без собствен транспорт, и то 4 х 4, да се стигне до известните туристически места. Сериозно обмисляхме за националния парк „Централна Калахари”, но входът е на около 50 км от пътя, където би ни оставил автобусът. А пък да отидем до Маун и оттам да посетим Окаванго си е направо пътешествие. Маун е на около 400 км на север – щеше да ни отнеме вечност с ботсванските автобуси. Мислихме и за прословутия Тули резерват до границата със Зимбабве, но дотам не пътуват автобуси, само със собствен транспорт се стига. Накрая някакъв японски доброволец се обади на Маи и предложи да отидем в парка Makgadikgadi Pans и по-конкретно на едно много известно „островче” сред солниците - Lekhubu island в Sowa Pan*.
Решено – Lekhubu island идваме!

*Lekhubu island – преди 20 000 години мястото е било море и това наистина е бил остров. Заради климата морето е пресъхнало и районът се е превърнал в една от най-обширните солни равнини в света.

Уикенд приказка „Островът на баобабите” – 11-12/09/2010

Денят започва в 6.00 ч. с бърза закуска около огъня и ето ни на пътя до входа на резервата – чакаме автобуса от Габороне за Маун. Духа изключително силен вятър и е доста студено. За наше облекчение автобусът е полупразен и дремем следващите 2 часа до малкото селце Lethakane. Мястото изглежда модерно, с построена наскоро голяма автогара и нищо чудно - все пак там са диамантените мини. Насочваме се към единствените минибуси наоколо с мисията да наемем возило до парка. Един от шофьорите ни откарва при шефа си и след около 30-40 минути преговори и проведени около 5-6 разговора по телефона се уреждаме с превоз. Самият шеф Лукас ще ни закара до селцето, което е изходна точка за солниците. Обясни ни, че там ще се опита да ни наеме джип 4 х 4, защото солените пясъци са опасни за всякакъв друг тип возила поради опасност от затъване. Удоволствието ще ни струва общо 1000 пула в двете посоки – с 500 ще си платим горивото и 500 за шофьора, което ни устройваше като цена, тъй като се падаше по 200 пула на човек (около 30 U$).
Lekhubu island е природен резерват и пътеводителите предупреждават, че в него туристите трябва да ходят напълно оборудвани и запасени с всичко необходимо, което им трябва – палатки, храна, вода, лекарства и пр. Там няма магазин, нито вода.
След пазаруване в местния супермаркет от известната в Ботсвана верига Choppies се натоварихме и за около час стигнахме изходната точка.

Изглед от селцето Мматшумо

Селцето Mmatshumo е малко и прашно, с около 30-40 къщи (домакинства), половината от които обиколихме в опит да намерим собственик на 4 х 4 да ни закара. Всяко домакинство се състои от голям ограден двор, къща за живеене и няколко типични кръгли къщички за добитък, за храна. Собствениците на 4 х 4 возила обаче явно не бяха в настроение да карат някакви бедни чужденци в солените полета. Та след час и половина обикаляне из селото и преговори на нашия човек Лукас му писна и каза: „Какво пък толкова, да тръгваме” и самоотвержено подкара минибуса си към Lekhubu. А пътят бе просто неописуем, такова друсане не бях преживявала в живота си. Имах чувството, че тойотата ще се разпадне на съставните си части, а като допълнение в Ботсвански стил от тонколоните се лееше усилена на макс музика! Когато стигнахме до самата “солена долина” Sowa Pan, пътят се промени – гладък и безкраен. Човек има усещането, че може да кара завинаги – докъдето се простира погледът е бяла безкрайност. Не случайно в пътеводителя за Ботсвана са го описали като „едно обширно нищо” (a vast expanse of “nothingness”). Абсолютно сюрреалистично като възприятие!

Солената пустиня Sowa Pan в парка Makgadikgadi Pans

Табелата на резервата Lekhubu island, който е и археологически, и исторически паметник на културата.

Ето го Lekhubu island с огромните баобаби – малък остров оазис сред солената пустиня. Близо до лагера ни имаше един огромен паднал баобаб. По-късно приятен младеж на име Уиски от персонала на парка ни каза, че на 25-и юни тази година баобабът рухнал сам от старост и от него изтекли литри вода.

На снимката: На 25 юни 2010 година този великан е рухнал сам, вероятно от старост. От вътрешността му изтекли литри вода*.

Най-големият баобаб на острова, символ на Lekhubu island

Разходихме се около острова по солта, правихме много снимки и поехме през вътрешността до най-високата му част, откъдето се вижда целият остров и заобикалящата го солена пустош. Там изпратихме и посрещнахме слънцето. А слънцето... няма такова слънце на тази земя! Огромна огнена топка - имаш почти болезненото физическо усещане, че ако се протегнеш, ще го пипнеш! Красота!

Залез над Lekhubu island

Изгрев над „соленото море” – забележете къде е хоризонтът!

Много уютна вечер край огъня – споделяхме за традициите във всяка страна, кулинарни рецепти и опита ни като доброволци. Печени ябълки в огъня. Ветровита нощ в голямата палатка на твърдата земя. Посрещане на изгрева.
Неделята не бе толкова романтична като предния ден, а по-скоро изморителна. Нашият шофьор Лукас спази думата си и дойде точно в 8.30 ч. да ни вземе. Обратно на автогарата в Летакане чакаме автобуса от Маун за Габороне, който уж минавал на всеки час. Е, ние го чакахме час и половина, дойде пълен и едвам се натъпкахме с багажа. Естествено бяхме прави, полустъпили на един крак и прекарах следващите 2 часа от живота си в най-дискомфортното пътуване някога.

* В дъждовния сезон баобабът може да абсорбира вода като гъба, което обяснява необичайната дебелина на тези дървета - те всъщност представляват огромни резервоари за вода.

Осми ден на лагера – 13/09/2010

Сутринта – обещаното от рейнджърите „проследяване на носорози”. Ние, петимата чуждестранни доброволци, опаковани от петите до главите с дебели дрехи, поехме към буша с открития джип. Часът е 6.00 и е много студено. Ръцете ми са вкочанени и едвам държа фотоапарата. Първият половин час не видяхме никакво животно, но след това сцените бяха фантастични – всички животни рано сутрин са край пътя. Стада зебри, пасящи на 20 метра от пътя, всякакви антилопи и тичащи пред джипа гнута, стадо пасящи жирафи до сами пътя.

Пасящи край пътя зебри

Антилопи гну

Първите носорози също започнаха да се появяват – на 100-200 метра навътре в буша. Рейнджърът носеше със себе си листи за идентифициране на носорозите и бинокъл. Всички носорози имат на ушите си отличителни маркери, но нямат чипове за проследяване. Ето че слязохме от джипа и тръгнахме в индианска нишка след рейнджъра към носорозите. Хем той да може да ги види по-отблизо и да ги отбележи на листите, хем ние да се насладим на истински близък контакт. Приближихме се на около 50 метра, което е приетата безопасна дистанция. Носорозите ни подушиха и единият се скри в буша, а другият застана фронтално срещу нас с навирени уши. Помислих си – и сега какво, ако това животно изведнъж тръгне в галоп срещу нас?! Ще бъде голямо надбягване до джипа... Не че имаме шанс да надбягаме носорог – те развиват огромна скорост за кратко време.

Проследяването на носорози – влизане в буша в индианска нишка след рейнджъра

Този женски носорог е на около 50 метра от нас!

Всъщност, както рейнджърът Пет ни разказа, правилното поведение, ако те атакува носорог, е да се покатериш бързо на дърво (ако има такова наоколо) или да се скриеш зад храст. В никакъв случай не трябва да се бяга, защото носорозите усещат движението и тръгват след бягащия човек да видят какво се случва. А носорог може лесно да надбяга човек. Също не е правилно да се замръзва на едно място – това няма да спре носорога да атакува или да се приближи да види какво стои там. Ако носорозите усетят човешката миризма, обикновено се оттеглят. Но ако не я усещат и не могат да видят какво точно се движи там в буша, тогава се приближават и може да стане опасно. Трик, който може да се използва очи в очи срещу носорог, е да извикаш силно или да гръмнеш (рейнджърите се движат с пушки), но това само ти дава няколко секунди или минутки предимство – време да се скриеш или да бягаш, докато носорогът се чуди какво е това и какво да предприеме. Ако го сметне за предизвикателство – ще има гонка!
Пет ни разказа интересни истории с клиенти (моля, ако някой се познае, да не се сърди!). Мъж, който къмпингувал сам в палатката си, през нощта се събудил от шум и открил пред палатката носорог. Познайте какво направил – избягал заедно с палатката в буша, заврял се в един храст и там на сутринта рейнджърите го открили – прав и ококорен от уплаха. С друг клиент пък били на проследяване на носорози и изведнъж един женски носорог тръгнал срещу тях. Клиентът се обърнал и побягнал, игнорирайки тихите подвиквания на Пет да се скрие в буша. (Все пак е естествена реакция да побегнеш, ако срещу теб се засили носорог, нали?) Пет тръгнал след клиента и тихичко му подвиквал: „Скрий се!” и всеки път клиентът усилвал скоростта – явно е мислел, че му викат: „Бягай!”. Носорогът бързо изгубил интерес и спрял преследването още в началото, но клиентът си пробягал целия път обратно до джипа. Важното е, че се е спасил J
Обратно към разходката. Продължаваме с джипа и скоро изненадваме майка носорог с бебето й, което уплашено се стрелна през пътя пред джипа, а майката го следваше неотлъчно. По това, че отпред вървят децата, белите носорози се различават от черните – там майката винаги е първа. Също така белите носорози пасат само трева и са много по-страхливи от черните – усетят ли човек, обикновено бягат. Черните носорози са „храстопасни” – не пасат трева, а от храстите и ниските дръвчета. Те са много по-своенравни и агресивни от белите. Когато усетят човек, обикновено се приближават, за да разучат какво става, и тази им черта ги прави много лесна плячка за бракониерите.
Разходката наистина беше незабравима!

Жирафите в парка са много любопитни същества и изобщо не се страхуват от хората.

Девети ден на лагера – 14/09/2010

Днес съм дежурна по кухня с Молемане. Чувам сутринта как прави огъня и скачам – леко съм се успала. Поради простата причина, че нямаше нищо в палатката с провизиите, се наложи да импровизирам. Всички изпаднаха в транс от закуската, която им спретнах – макарони със захар. Никой не беше опитвал макарони със захар и дори не бяха яли макарони за закуска! Чужденците смело изядоха порциите си и дори им хареса. Местните, както винаги, бяха по-консервативни – опитаха съвсем малко от комбинацията и някои не си изядоха порциите, а други ги гарнираха с кетчуп и майонеза. На обяд – таратор. Отново на чужденците по-скоро им хареса, но от местните го опита само един. Като цяло ми прави впечатление, че ботсванците в лагера се страхуват да опитват нови вкусове.
Моят съекипник в кухнята Молемане е добро момче, но е млад и малко буен – ври му кръвта. Разговаряхме за момичетата и момчетата в Ботсвана – за женитбите, разводите, правилата в семейството. Правило е, че момчето отива да иска момичето, обратното е невъзможно. Съответно трябва да плати цена за момичето – между 1 и 8 крави и няколко хиляди пула. Цената зависи от региона, от който е момичето, и от това колко образовано е то. Ако има проблеми в двойката, ходят на нещо като съветник. Ако нещата не вървят – момчето отива и разваля брака, обратното явно също не е възможно. Абортите са разрешени единствено и само при изнасилване. Молемане казва, че много момичета се опитват да абортират с традиционни немедицински средства (по-известни като “бабини деветини” у нас), част от които достатъчно опасни, за да причинят смърт.
Следобед ходихме в Серове – отново на стоп. Спря ни първото превозно средство – камион с огромна каросерия, в която вече се возеха работници. Доста ветровито преживяване по пътя. В селото се пръснахме кой накъдето иска – аз се размотавах из магазините, където за огромно мое съжаление имаше предимно евтини китайски стоки. Хората са доста приятелски настроени – поздравяват, кимат, някои дори се осмелиха да ме заговорят.
Мислехме да отскочим до музея да се видим с новия ни приятел Скуби, но се появи неочакван превоз – един от рейнджърите докарал джипа за поправка на седалките. Натовари ни в каросерията със свалените седалки и с високо брулеща лицата ни скорост се прибрахме в парка. Абе изобщо Ботсвана експириънс!

Десети ден на лагера – 15/09/2010

Нашият къмпинг е № 13. Всяко къмпинг място има голямо централно дърво за сянка, плоча за огнището, зидана камина и чешма. Баните и тоалетните са на около 300-400 метра.

Ужасно гореща сутрин – работата трудно ни върви. Последва най-мързеливият следобед от целия лагер. Нищо не се случваше – седяхме на сянка под голямото дърво и дремехме, разговаряхме, четяхме, слушахме музика, пишехме в дневниците си. Вечерта дойдоха рейнджъри и казаха, че близо до парка има голям пожар в буша и много от тях и хора от околните села са там да помагат с гасенето. Чолиза и лидерът ни Мошанко отидоха да помагат за пожара, а Молемане остана в лагера. Ние – чужденците-доброволци – също изявихме желание да помагаме в гасенето на пожара, но категорично ни отказаха. Впоследствие стана ясно защо – било е истинска огнена стихия в буша, която се разпростира бързо поради вятъра и е доста опасна за хората. Явно не са искали да рискуват нашата безопасност.
Докато едни се бориха с пожара, в лагера прекарахме вечерта добре. Тирой отново дойде и разговаряхме за всякакви неща край огъня. Изведнъж чухме странен шум – нещо подобно на кашляне и сумтене. Помислихме, че е носорог, но рейнджърът каза, че това е леопард и не е далеч от лагера. Моментално се натоварихме на джипа в опит да го проследим. Карахме доста по пътя, но така и не успяхме да видим потайния леопард. Но пък видяхме следите му, дори ги снимахме. Според Тирой този джип е много шумен и вероятно заради това леопардът просто се е махнал от пътя, докато сафари-джипът е по-тих и вероятността да се завари животното на пътя е по-голяма. Изненадахме един носорог и с това нощната разходка се приключи.

Единадесети, последен ден на лагера – 15/09/2010

Последен ден в Кама Райно. Работата е тежка заради безмилостно жарещото слънце. Неочаквана изненада наруши рутината на сутрините ни, прекарвани в рязане на дървета и храсталаци. На пътя около 40 метра зад нас стоеше бял носорог и ни гледаше. Имахме време да го снимаме и да му се порадваме, преди да пресече пътя и да се скрие в храстите. Носорогът изглеждаше много спокоен и не проявяваше признаци на агресивност. И като си помисля само, че половин час преди това ходих навътре в буша до тоалетна – хубава среща можеше да се получи...
Поредният стоп към Серове и ето ни отново в музея. По наша молба Скуби ни заведе в близка къща да опитаме домашно приготвяната бира Мокуру – прави се от сорго (широко разпространено в тропиците житно растение), което се оставя да ферментира. Наляха ни в едно голямо канче и от него пихме всички поред. Липсваше само лулата на мира! Вкусът на бирата е доста странен – нещо между боза и кисело мляко. Искрено се надявах стомахът ми да понесе тази домашно-алкохолна инвазия.

Опитвам традиционната домашно приготвяна бира мокуру – има вкус на нещо средно между боза и кисело мляко.

Тук бирата кипва.

След раздялата с любезните домакини се разходихме до близките скали, които се оказаха археологически културен паметник, за съжаление запуснат. Имаше множество полуразрушени сгради от началото на 20-и век, включително къща, служила за родилен дом. Сега там има само скали, кактуси, змии, гущери и скални зайци. Скалните зайци са дебелички същества, които с невероятна скорост се катерят по скалите и се крият между тях.
Скуби ни разказа за историята на това място и ни показа много артефакти от земята – парчета керамика, мъниста от щраусови яйца (дори си събрах няколко за гердан!) и парчета човешки кости, здраво споени в сухата земя. Археологически разкопки са открили там скелети, датиращи около 16-и век. Учените предполагат, че са на бушмени, които традиционно са използвали подобна на откритата там керамика и са правели множество неща от щраусови яйца, включително мъниста. Скуби знае много за бушмените, защото е работил като асистент на някакъв европеец, изучаващ езика им. Обикаляли са заедно из Калахари и посещавали различните племена на сан. Скуби е превеждал и е понаучил диалектите на бушмените – казваше ни различни думи със и без “клик” произношението. А ние се опитвахме да повтаряме...

Неподдържано археологическо място в Серове

В началото на 20-и век тази постройка е била родилен дом.

Докато се усетим и времето отлетя. Бързо се понесохме към супера за телешко и към алкохолния магазин – все пак последна вечер без бира не върви. Но ето че за първи път стопът не ни провървя! Никой не искаше да спре на петима бели чужденци. Това беше единственият път, в който се почувствах дискриминирана, въпреки че повечето коли просто бяха за Серове и околностите. Наложи се да се обадим в Кама Райно, откъдето ни сюрпризираха, че ще имаме нощно сафари и трябва да се приберем до 19.00 ч. Като чуха за окаяния ни автостоп, изпратиха един от джиповете да ни вземе. По пътя рейнджърът ни предупреди да си вземем спалните чували за сафарито, а аз реших, че се шегува. Е, човекът знае прекрасно какво говори, все пак е рейнджър и прави разходки из буша. Беше суперстудено сафари – 2 часа из буша и саваната в открит джип, направо се вкочаних. Не видяхме много животни, но според мен това се дължеше най-вече на водача и двамата му спътници. Те бяха порядъчно шумни – сетсвана на висок глас, смях и така през цялото време. Видяхме отново зебри, носорози, антилопи, птици и странните малки скокливци – приличат на нещо средно между мишка и кенгуру, с дълги крака и опашка. Разбира се, нямаше нито следа от кафявите хиени или леопарди – прекалено чувствителни са за целия шум около сафарито.
В 22.00 ч. вече се топлехме край огъня и приготвяхме телешкото. Извадих и малкото шише с троянска сливова ракия, която пазех за партито. Силничка им дойде... Говорихме за политика край огъня – за ужасната ситуация в Зимбабве и диктатурата на Мугабе*. Стана въпрос и за Кадафи, в чиято мечта за “Обединена Африка” явно не вярва никой от домакините ни.
Време за спане. Лека нощ, Кама Райно!



* Роберт Мугабе е президент на Зимбабве от 1987 г. и е известен с диктатурата си на насилие и репресии, с гоненията срещу “белите фермери” и с отказа да предаде властта на последните избори, когато губи.

Отпътуване от лагера – 16/09/2010

Цяла нощ вятърът не спря да духа, явно в унисон с нашето настроение. Сутринта е време за сбогуване, прегръдки, прощални слова и сълзи. Обещания, че отново ще се върнем в Ботсвана, един ден...

Сбогуване с Кама Райно

Събрахме бързо лагера и прекарахме малко време на входа на парка, сбогувайки се с домакините и чакайки джипа да ни откара до Серове. Изненадващо имаше полицейска проверка по пътя – документи и изправност на мигачите и фаровете. Успяхме без премеждия да хванем обедния автобус за столицата Габороне и в 16.00 ч. бяхме в офиса на BWA в Мочуди. Вечерта за първи път отидох на ресторант в Ботсвана. Направи ми впечатление колко е чист и нищо чудно – собственичката се оказа една много приказлива дама, живяла в Европа и обиколила много страни и континенти. Храната беше отлична и само за 18 пула (около 3 долара). В допълнение ни разреши да си внесем бира, тъй като ресторантът не продава алкохол, което е нетипично решение за заведение в Ботсвана.

Столицата Габороне – 17/09/2010

Съботата ни е свободен ден и решихме да се разходим до Габороне, където ще се видим и с китайката Ии, която си тръгна в края на първата седмица от лагера. След горещ душ тип „поливане с канче” атакувахме селския и междуградския транспорт и по обяд се озовахме на централната автогара. Ии дойде с шофьора си (баща й е собственик на строителна фирма в Ботсвана) и ни откара право в Ботсвана крафтс – огромен магазин за традиционно изкуство и подаръци. Прекарахме близо два часа и половина вътре, разнообразието наистина е зашеметяващо. Това е най-известният и единственият туристически магазин в Габороне, макар и доста скъп.

Магазинът за сувенири в Габороне

Традиционни за Ботсвана плетени кошници

После отидохме в Мола на Габороне – модерно и доста посещавано място. Хапнахме и се помотахме из магазините, докато стане време да си хванем автобуса обратно за Мочуди.
Ако се чудите що за културна програма е това, за наше оправдание мога да кажа, че всички интересни културни и традиционни места като музеи, скални рисунки и пр. са разположени извън Габороне и са леснодостъпни единствено със собствен транспорт. Затова пък сега мога да разбия всяка Мол фенка с екзотичната дестинация MALL of Gaborone, ха-ха!

Go siame*, Botswana!

В двора на BWA с местните доброволци и с немеца Мануел

Одисеята по прибирането ми ще започна с патетичното: And let the journey begins…
Неделя сутрин – снимки, сбогуване с домакините и в очакване на таксито, което трябва да ме вземе в 9.00 ч. за Габоронското летище и полета ми в 12.05 ч. Но ето го и първото притеснение – девет часа мина и замина, а от такси ни следа. В 9.30 ч. се появи една кола, която бе прегряла и пушеше – последва процес на наливане на вода и преглеждане на тръби и маркучи. Като ми казаха, че това е “таксито”, направо изтръпнах - как ще се добера до летището с тази кола. За огромно мое облекчение малко по-надолу по пътя се прехвърлихме на истинско такси. Стигнахме бързо и ето я първата от поредицата неприятни изненади – полетът за Найроби закъснява. Вместо 12.05 ч. на таблото светеше 15.45 ч.
Сбогувах се с Поконци и ето ме сама с багажа на летището в Габороне. Добре, че е супер малко – само една зала, комбинираща пристигащи и заминаващи в едно. По щастливо съвпадение господинът до мен също е по маршрута Найроби – Амстердам, та завързахме “летищна дружба” и взаимопомощ на народите. Разказа ми, че е нигерийски професор по селско стопанство, сключил 2-годишен договор с университета в Ботсвана. Взаимно си пазехме багажите, докато единият отиваше до офиса на Кенийските авиолинии да сe разправя със служителките.
Финалната оферта, която получих, беше: спане в Найроби, цял ден в Найроби и нощен полет за Амстердам (същият полет, който пропусках заради тях тази вечер), цял ден в Амстердам и полет за София в 17.40 ч. Така вместо на 20.09 на обяд щях да се прибера на 21.09 вечерта. Сделка или не? Има сделка!
Полетът беше лек. Самолетът натовари 20-те си пътници за нула време и в 18.30 ч. излетя. Жалко, че летяхме по тъмно – пред очите ми екранът показваше как минаваме над водопадите Виктория, а после в Танзания над Серенгети, езерото Виктория и връх Килиманджаро...

Най-дългоочакваният самолет на Кенийските авиолинии

В 23.00 ч. местно време кацнахме в Найроби и веселбата започна. Слязохме от самолета и подтичвахме през пистата между колички, палета и самолети след един бързащ служител, който се качи по стълбите на гейта и се изпари светкавично. След известно лутане се добрахме до гишето за транзитни полети, където ми издадоха бордовата карта за полета ми в 22.30 ч. на другия ден. С бодра крачка се отправихме към имиграционните служби за транзитна виза. Попълних 2 документа с пълна лична информация относно моята самоличност и намерения спрямо Кения, адрес, телефон и пр. Дори имаше графа за трите имена на съпруга или бащата – предполагам това има общо с мюсюлманството в Кения. Аз не я попълних. На гишето служителите правят снимка с подвижна камера, вземат отпечатъци от всички пръсти на двете ръце и си щастлив притежател на транзитна кенийска виза. Добре, че не ми поискаха да си я платя, че щях да се видя в чудо с моите пула и евро. Моят сълетищен другар – нигерийският професор – си плати за транзитната виза. Видях, че и други хора на опашката пред мен плащаха. Но защо аз не платих, никога няма да схвана.
Пред бюрото за настаняване в хотел – поредната опашка от чакащи и поредната форма за попълване с всички лични данни. Часът вече е 24.00.
Ето че е ред за нощна разходка из Найроби – пътувахме дълго, докато стигнем до хотела, който беше суперлуксозен. Най-сетне баня! Да, ама не, както казваме ние. Рецепционистът с мучене и жестове ни обясни, че не сме за този хотел и ни посочи асансьора. Не мислете, че е нелюбезен – просто в Африка имат този маниер на общуване. Ти ги питаш нещо, а те ти отговарят с половин уста, една-две думи и най-вече с жестове – махат с ръка в определена посока. Това в различните ситуации би могло да се тълкува като “натам” или като “отивай”, “махай се” до неопределено тълкуване от типа “не ме занимавай”. Та, отново в маршрутката, отиваме в центъра на Найроби. Нощният град изглежда красив и величествен – палми, високи, осветени сгради. Спираме пред едно много шумно казино, което се оказва в нашия хотел. Познайте вътре какво заварихме – да, поредната опашка, съставена от всички онези хора, с които чакахме за настаняване на летището. Явно техният шофьор е бил по-бърз и е знаел къде отива. Попълвам поредните формуляри с лични данни и следва безкрайно чакане, докато фотокопират всеки един документ на около 20-те човека. Медитирам върху поставената на видно място табела, че пушенето на обществени места е забранено и нарушителя го очаква голяма глоба или затвор.
Е, най-накрая в 01.30 ч. получавам заветния ключ от стая 516. Уморена съм, жадна и мръсна. Вземам душ и се строполявам в спалнята, за да поспя само 2 часа. И ето тук е моментът, в който “благославям” дамата от Кенийските авиолинии, посочила във ваучера ми, че ще летя за Амстердам с полет в 08.10 ч. Още при настаняването в хотела се опитах да обясня на рецепциониста грешката, показах му бордовата си карта за полета в 22.30 ч. и настоявах, че имам нужда от подслона им по-дълго. Човекът любезно ми обясни, че няма грешка и ще ме вземат в 05 часа сутринта за полета ми в 08.10 ч. Почувствах се като Алиса в страната на чудесата с леко абсурден привкус.
Та в 05 часа сутринта около 30 човека чакахме автобуса. На летището ме очакваше най-голямата за мен изненада – огромна опашка за ВЛИЗАНЕ в аерогарата. Няма значение дали бързаш за полет – трябва да се наредиш и на входа се минава проверка със скенер на багажа и влизащите (нямам идея, ако си само изпращач, дали можеш да влезеш!?). Вътре започва друга опашка за преминаване през имиграционната служба, отново познатият жълт формуляр за попълване – кой си, лични данни, къде живееш, къде отиваш... Предполагам, че ако наистина трябваше да хвана сутрешния полет за Амстердам, нямаше да успея.

Огромната опашка за влизане в сградата на летището в Найроби

Веднъж влязъл в летището, няма връщане назад. Съжалявам, че заради тази грешка във ваучера и непреклонността им да ме оставят в хотела не успях да разгледам поне центъра на Найроби. Вместо това изкарах цял ден на летището – обиколих всички магазини по 2-3 пъти; дремах; четох; ядох; слушах музика... пълна програма! Оказа се, че не мога да обменя пула, както и очаквах. Добре че навсякъде приемат евро. Е, вярно, че курсът е доста плаващ – според магазина и според човека.
Най-накрая бординг. Качваме се на Боинг 747-400 – огромна двуетажна птица. Разпределена съм непосредствено зад бизнес класата с луксозни кресла, която прилича повече на салон за отмора, масаж и коктейли. И нашите кресла са удобни, особено като се наклонят. Спах през по-голямата част от 8-часовия полет.

Метнах се на влака за централна гара и ето ме отново в сутрешен Амстердам – тъмен, мъглив и мръсен. Никакви туристи не кръстосват улиците, само работници по метрото и забързани за работа столичани. Аз съм единственият човек в Амстердам с ¾ дънки, голи крака и сандали. Сигурно изглеждам доста странно. Времето е есенно и леко хладно, през нощта е валяло. Толкова рано нищо не е отворено, така че се разхождам из района на Дам и цветния пазар.

Сутрешен Амстердам – мъглив и пуст

Този път реших, че имам шанс с къщата на Анне Франк и в 8.30 ч. бях в челната десятка на опашката. Точно в 9.00 ч. музеят отвори и за втори път минах по пътя на изстрадалата Анне и семейството й.

Паметникът на Анне Франк

Много е вълнуващо да гледаш спомените на хора, оцелели в концлагерите. Сълзи напираха в очите ми, слушайки бащата на Анне да разказва за дневника й. На мониторите текат шокиращи кадри от лагерите с хора-скелети, оцеляващи...
Тръгвам си с мисълта, че всеки трябва да посети в живота си поне един музей, показващ злото на нацизма, да съпреживее загубата на свобода, достойнство, човечност. Да види, за да помни, когато на сцената на света настоящи и бъдещи лидери “играят” своите болни идеи за съвършенство.

...

Обратно на летището, кратък полет и ето я София.
Слязох от самолета с ясното усещане, че Ботсвана вече ми липсва...

Думела, София!

* Go siame – означава “довиждане” на сетсвана.

Второто ми пътуване в Ботсвана

Ето и малко снимки с текст от второто ми пътуване в Ботсвана. Тогава бях на 2 лагера - в резервата Тачила и отново в резервата за носорози Кама Райно, накрая и в още един резерват близо до столицата - вече като турист.


В малкото селце Мочуди на около 40 км от столицата Габороне – бях отседнала в офиса на доброволческата организация BWA (Botswana Workcamp Association). В съседство живееше малкият Кхои, който е на 5 години и знае добър английски – изучава го в детската градина. Бе се превърнал в мой гид в квартала – искаше да ми покаже всичко и се упражняваше да снима с фотоапарата. Тук е пред огромния термитник в задния двор. Тези термитници са масово разпространени в цяла Ботсвана и хората не ги разрушават, макар близостта им до къща да е опасна – подземните канали на термитника могат да подкопаят основите на сграда.


Амбулантната търговия е широко разпространена в страната и е начин на преживяване за много хора. Основните им места са на автогарите и продават най-вече храна и напитки на пътниците – от сандвичи и плодове до бонбони, близалки и фъстъци. Търговците се качват в автобуса и предлагат на всеки пътник или пък направо продават през прозорците. Възползвах се от тази изключително удобна система, тъй като разстоянията са дълги, а храната беше винаги добре опакована, прясна и вкусна...


Майките в Ботсвана носят бебетата и малките си деца на гръб, увити в топли вълнени одеяла. Често ми се случваше малки деца да се втренчват в мен с явно любопитство заради различния цвят на кожата и срамежливо да отместват поглед като им се усмихна или им помахам.


Гнездо на птица-тъкач. Това са масово разпространени в Африка птици, които строят висящи гнезда и на едно дърво може да има 50-100 такива. С тази технология особено затрудняват змиите, които често ловуват по дърветата (например буумсленг или мамба).


Доброволческият лагер цели помощ за конкретен проект – в случая нашата група помага на резервата „Тачила” с построяването на втора тоалетна на поляната за пикник. Този инструмент изглежда невероятно страшен, но е много удобен и полезен в борбата с острите акации и храсталаци.


На заден план се вижда първата тоалетна, изпълнението на която ползвахме като модел за втората тоалетна – излята циментова основа с дупка и покрай нея забиваме дървените коли и ограждаме с бамбука.


Неочаквано приятна работа се оказа рязането на бамбук – лесно се реже и е лек


Африканските залези са едни от най-невероятните, които съм виждала. През зимата слънцето залязва рано и бързо – между 17.30 и 18.00ч. Цветовете на небето омагьосват, но никоя камера не може да улови тази красота от преливащо розово, червено, виолетово, пурпурно и жълто...


Това е „кухнята” на нашия къмпинг в резервата за бели носорози „Кама Райно” – палатка за провизиите и кухненските пособия, циментирано място за огън и „бар плот”, чешмичка за миене и пиене. Водата в резервата е безопасна за пиене, тъй като се сондира от дълбоко, и наистина – за месец в Ботсвана нямах и не видях някой с оплакване от стомашно-чревен характер...


Образователният център на резервата – с огромна зала за около 100 човека и мултимедия. В разположените наоколо общежития се настаняват големи групи ученици или студенти, които през ваканциите посещават резерватите на страната и се обучават от рейнджърите по различни теми – за опазването на природните ресурси, за разнообразието от животни и растения, за начините за предпазване от инциденти и за разчитането на следи. Имат много практически занятия и сафарита...


Това мъжко куду живееше близо до лагера ни – всеки ден го срещахме около пътеките, но винаги от безопасно разстояние – 40-50 метра. Веднъж се оказах на около 20 метра от него, спрях и си приготвих фотоапарата, а то ме гледаше напрегнато. Изведнъж скочи силно и изрева, след което побягна. Въпреки че се уплаших, успях да заснема тромавия му бяг. Кудуто е втората по големина африканска антилопа след антилопата еланд и мъжките имат едни от най-красивите и внушителни рога сред антилопите.


Част от работата ни в „Кама Райно” бе да направим циментови вани за птиците при всяка чешма, така че водата да не потъва в пясъка, а да се събира в легенчето и да служи за водопой на птиците. Решихме, че освен ваната е умно да направим и канал и отливник, за да може водата да се оттича постепенно. Много приятна и творческа работа (като изключим бъркането на цимента!).


Много красиви птици посещаваха всеки ден лагера и пиеха от новите ванички.


Ето ги и моите любими животни – жирафите. В резервата те са свикнали с хората и пасат спокойно край джиповете, пък и са доста любопитни – обичат да ни оглеждат и дори се приближават леко. Мъжките обикновено пасат високите клони на дърветата, а женските – с наведени шии пасат по храстите. Освен че са най-високите животни, жирафите имат и най-голямата сърце, затова са символ на добротата и ненасилствената философия, изповядвана от Ганди, Мандела, Далай Лама.


Винаги когато видех жираф, се усмихвах, защото се сещах за историята със шопа, който като видял жираф в зоопарка и възкликнал „Е те такова животно нема!”
Само бих добавила „Е те такова красиво животно няма”!


Други често срещани обитатели на саваната и на резервата са „раираните кончета” - зебрите. Също са свикнали с хората и спокойто стоят край пътя, дори позират! Рейнджърите ни разказаха, че всяка зебра е с уникална шарка от райета (също като нашите пръстови отпечатаци) и по това майките разпознават децата си. Но дали зебрите са бели на черни райета, както твърдяхме ние – белите хора, или черни на бели райета, както твърдяха нашите африкански домакини, така и не успяхме да се разберем. Ще трябва пак да се ходи до Африка


Търговията с кожи на тези красиви животни е легална поради голямото им разпространение и брой.


Бели носорози – майка и малкото й. В резервата има 30 бели носорога и 4 черни. Белите носорози са по-големи от черните и не са толкова агресивни. И двата вида имат по два рога, разликата е основно в начина им на хранене и навиците – белите носорози са тревопасни, а черните – храстопасни. Всъщност името „бял” носорог е погрешна интерпретация на думата „wide”- широк като „white”- бял поради сходството в произношението им, всъщност тези носорози имат широка уста и са наричани още широкомоцунести. Рейнджърите ни разказаха, че правилното поведение ако те атакува носорог, е да се покатериш бързо на дърво (ако има такова наоколо) или да се скриеш зад храст. В никакъв случай не трябва да се бяга, защото носорозите усещат движението и тръгват след бягащия човек да видят какво се случва. А носорог може лесно да надбяга човек. Също не е правилно да се замръзва на едно място – това няма да спре носорога да атакува или да се приближи да види какво стои там. Успокоително е обаче, че ако носорозите усетят човешката миризма обикновено се оттеглят.


Забелязвате ли рога на майката? Средната дължина на рога при белия носорог е 95 см. Винаги при опасност майката подкарва малкото пред себе си, докато черните носорози правят обратно – малкото тича зад майката. Сравнението, което нашият гид направи, бе с белите майки, които носят бебетата си отпред в кенгуру или сленг и черните майки, които носят децата си винаги отзад на гърба J


Газелите спрингбок обитават по-пустинните места и са характерни със своите подскоци. Животното може да скочи на височина над 2 метра, като стяга краката си, отпуска главата и внезапно извива дъгообразно своя гръб. Така то предупреждава останалите от стадото за опасност. И мъжките и женските имат рога.

Специално за любителите на животните

Хамелионите са удивителни същества – странни, красиви и бавни. Цветът на този перфектно се сливаше с тревата и земята, така че бе много трудно различим.


В националния резерват Моколоди на 15 км южно от столицата посещавам парка за влечуги. Нилският крокодил се припичаше на слънце край езерото в очакване на края на зимата и края на диетата – хранят го само през пролетта и лятото.


Токачките са семейство птици от разред Кокошоподобни. Тези красавици на снимката са питомни и живееха заедно с кокошките, но имат един съществен недостатък – ужасно шумни птици са.


В Моколоди има и сиропиталище за ранени животни, голяма част от които са птици. За съжаление нараняванията на повечето са толкова сериозни, че не позволяват да бъдат пуснати на свобода след лечение.


Тези две красиви сови са част от обитателите на сиропиталището.


Женският щраус се отличава от мъжкия по своето сиво оперение – мъти яйцата през деня и сивият цвят по-добре маскира майката в тревата. Мъжкият е черен и мъти яйцата през нощта.


Едни от най-масово разпространените антилопи в саваната са импала. Един мъжки живее в стадо с много женски и е водач, докато друг мъжки не го победи и измести. Младите мъжки антилопи живеят в отделно „ергенско” стадо и чакат момента на предизвикване на водача. Женските пък могат да удължават бременността си до няколко месеца ако няма достатъчно храна!


Гепардите са любимите ми котки – красиви, грациозни и бързи. Едва ли има човек, който да не знае, че това е най-бързото животно на земята. По-обезпокоителното е, че тази котка е застрашена от изчезване и е притисната от хората, които завземат все по-големи части от саваната за различни нужди. Гепардите са единствената дива котка, която може да бъде опитомена и обучена до степен на домашен любимец и е единствената голяма котка, за която няма сведения да е нападала някога човек.


Щастлива съм от шанса да погаля гепарда Летотсе и да чуя неговото силно мъркане. Той и сестра му Дума са спасени като малки гепардчета докато майка им е била убита от селяните, вероятно поради опита й да нахрани децата си с някоя коза...
Двете животни са отгледани в парка в широка волиера и са свикнали с хората, затова туристите имат възможност да ги видят отблизо и да ги пипнат. В момента те са на 15 години – напреднала възраст за гепард.

И понеже заговорихме за змии - ето и малко снимки:


Това е мениджърът на природен резерват „Тачила” до град Франсистаун с един от спасените питони. В парка има сектор за отглеждане на змии, уловени в градовете или селата от къщите на хората. Голяма част от змиите са отровни, но и питоните са често срещани в населени места. Местното население се страхува изключително много от змии и всеки, който може да ги лови, е на голяма почит сред африканците. Питоните са безвредни за хората, стига да не са от прекалено порастналите, които могат да задушат човек поради огромните си размери и мускулна маса. На снимката питонът е на 3 години и мениджърът често го използва като „посланик” за образователни цели – показва го надецата, разказва им за змиите, окуражава ги да го пипнат и ги учи как да се предпазват.


Тази красавица е една от най-опасните отровни змии в Африка поради своето поведение и широко разпространение. Нарича се Puff adder или Африканска отровница и е от същото семейство като нашите пепелянка и усойница, само дето е по-отровна. Честите ухапвания в Африка се дължат на факта, че се среща край пътеки и в близост до къщите и обикновено стои неподвижно когато се приближава друго същество, така често е невидима за хората и те я настъпват. Малко ухапани умират обаче, което е добра новина и за туристите!


Запознайте се с красивата и смъртоносна Snouted cobra! Това е една от най-опасните змии в Африка – раздразнителна и силно отровна, с невротоксична отрова.


В образователния център към парка за влечуги са събрани кожи и кости от всякакви влечуги и земноводни. Чрез тях обучават децата и студентите в разпознаване на животните и други зоологични въпроси – ех, че уроци по биология имат в Ботсвана!


Най-огромният скорпион, който съм виждала! Докато събирахме камъни, за да запълним отходната яма зад ресторанта, попадахме на много скорпиони под камъните. Рейнджърите ни предупредиха да внимаваме за скорпиони и змии и да не си пъхаме пръстите под камък преди да сме го проверили, затова първо обръщахме камъните с пръчка или с крак. Слава богу, на змии не попаднахме.